НАРЕДБА № 14 за определяне на подробни правила за представяне на информацията по чл. 19, пар. 4 на Регламент (ЕО) № 1223-2009 относно козмет

НАРЕДБА № 14 за определяне на подробни правила за представяне на информацията по чл. 19, пар. 4 на Регламент (ЕО) № 1223/2009 относно козметичните продукти, изисквания за ефикасност на слънцезащитните козметични (Обн. ДВ бр. 68/2014) НАРЕДБА № 14 от 28 юли 2014 г. за определяне на подробни правила за представяне на информацията по чл. 19, пар. 4 на Регламент (ЕО) № 1223/2009 относно козметичните продукти, изисквания за ефикасност на слънцезащитните козметични продукти и химичните методи за проверка състава на козметичните продукти Раздел I Общи положения Чл. 1. С тази наредба се определят изискванията за: 1. представяне на информацията по чл. 19, пар. 4 на Регламент (ЕО) № 1223/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 30 ноември 2009 г. относно козметичните продукти (ОВ, L 342, 22.11.2009 г.), за козметични продукти, които не са предварително пакетирани или се пакетират в момента на продажбата им по искане на потребителя или са предварително пакетирани за непосредствена продажба; 2. ефикасност на слънцезащитните козметични продукти и предявяваните претенции по отношение на тях; 3. химичните методи за проверка състава на козметичните продукти. Чл. 2. Наредбата не се прилага за: 1. лекарствени продукти по смисъла на Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина; 2. биоциди по смисъла на Закона за защита от вредното въздействие на химичните вещества и смеси; 3. медицински изделия по смисъла на Закона за медицинските изделия. Раздел II Правила за представяне на информацията по чл. 19, пар. 4 на Регламент (ЕО) № 1223/2009 относно козметичните продукти, които не са предварително пакетирани или се пакетират в момента на продажбата им по искане на потребителя или са предварително пакетирани за непосредствена продажба Чл. 3. (1) Козметичните продукти, които не са предварително пакетирани или се пакетират в момента на продажбата им по искане на потребителя, се съхраняват в контейнери или съдове на места, отговарящи на условията, определени от производителя, преди предоставянето им на потребителя. (2) Козметичните продукти, които не са предварително пакетирани или се пакетират в момента на продажбата им по искане на потребителя, се предоставят на същия само ако върху контейнера или съда, в който се съхраняват, е поставен траен и неотстраним етикет, лента, стикер или картичка на български език, съдържащи информацията по чл. 19, пар. 1 на Регламент (ЕО) № 1223/2009, обозначена с незаличими, лесни за четене и ясни букви. (3) Когато поради практически съображения е невъзможно изписването на информацията по чл. 19, пар. 1 на Регламент (ЕО) № 1223/2009 върху етикет, лента, стикер или картичка, тази информация се посочва в указание или листовка, поставени в непосредствена близост до контейнера или съда, в който се съхраняват козметичните продукти. (4) Козметични продукти, които са предварително пакетирани за непосредствена продажба, се предоставят на потребителите само ако върху опаковката им е поставен траен и неотстраним етикет, лента, стикер или картичка на български език, съдържащи информацията по чл. 19, пар. 1 на Регламент (ЕО) № 1223/2009, обозначена с незаличими, лесни за четене и ясни букви. (5) За продукти с малки размери, когато е невъзможно поради практически съображения изписването върху етикет, лента, стикер или картичка на информацията, посочена в чл. 19, пар. 1 на Регламент (ЕО) № 1223/2009, тази информация се посочва в указание или листовка, поставени в непосредствена близост до първичната опаковка, в която предварително пакетираният козметичен продукт е изложен за продажба, и се предоставя на потребителя заедно с козметичния продукт. (6) За всеки козметичен продукт, който не е предварително пакетиран или се пакетира в момента на продажба по искане на потребителя, или е предварително пакетиран за непосредствена продажба, отговорното лице е длъжно да осигури спазването на ал. 1 – 5. Раздел III Изисквания към ефикасността на слънцезащитните козметични продукти и предявяваните претенции по отношение на тях Чл. 4. Изискванията към слънцезащитните козметични продукти се отнасят за: 1. характеристиките на слънцезащитните козметични продукти и предявяваните претенции по отношение на тяхната ефикасност; 2. минималната ефикасност на слънцезащитните продукти при осигуряване високо ниво на защита срещу UVB и UVA лъчение. Чл. 5. Слънцезащитните козметични продукти трябва да отговарят на изискванията, посочени в приложение № 1. Раздел IV Химични методи за проверка състава на козметичните продукти Чл. 6. За проверка състава на козметичните продукти се прилагат химичните методи, посочени в приложение № 2. Допълнителни разпоредби § 1. По смисъла на тази наредба: 1. „Слънцезащитен козметичен продукт“ е всеки продукт (крем, лосион, масло, спрей, гел), предназначен за нанасяне върху човешката кожа с цел изключително или главно да я предпази от UV лъчение чрез абсорбиране, разсейване или отразяване. 2. „Претенция за ефикасност“ е всяко изявление относно характеристиките или функциите на даден слънцезащитен козметичен продукт под формата на текст, наименования, търговски марки, изображения, картини, фигури или други знаци, използвани при етикетирането, предоставянето на пазара и рекламата на слънцезащитните козметични продукти. 3. „UVB лъчение“ е слънчевото излъчване в спектъра 290 – 320 nm. 4. „UVA лъчение“ е слънчевото излъчване в спектъра 320 – 400 nm. 5. „Критична дължина на вълната“ е дължината на вълната, за която секторът под кривата на интегрирана оптична гъстота, която започва от 290 nm, се равнява на 90 % от интегрирания сектор между 290 и 400 nm. 6. „Минимална еритемна доза“ е количеството енергия, причиняваща зачервяване. 7. „Слънцезащитен фактор“ е съотношението между минималната еритемна доза върху кожа, защитена от слънцезащитен козметичен продукт, и минималната еритемна доза върху същата, но незащитена кожа. 8. „UVA защитен фактор“ е съотношението между минималната UVA доза, необходима за предизвикване на трайно пигментиране на кожа, защитена от слънцезащитен продукт, и минималната UVA доза, необходима за постигане на минимален ефект на потъмняване върху същата, но незащитена кожа. § 2. Термините, използвани в Регламент (ЕО) № 1223/2009 и Закона за здравето относно козметичните продукти, се употребяват със същото значение и в тази наредба. § 3. С тази наредба се въвеждат изискванията на Първа директива на Комисията 80/1335/ ЕО за сближаване на законодателството на държавите членки относно методите за анализ, необходими за контрола върху състава на козметичните продукти (обн., ОВ, Специално българско издание 2007 г., глава 13, том 5, – 185), на Втора директива на Комисията 82/434/ЕИО за сближаване на законодателството на държавите членки относно методите за анализ, необходими за контрола върху състава на козметичните продукти (обн., ОВ, Специално българско издание 2007 г., глава 13, том 6, – 63), на Трета директива на Комисията 83/514/ЕИО за сближаване на законодателството на държавите членки относно методите за анализ, необходими за контрола върху състава на козметичните продукти (обн., ОВ, Специално българско издание 2007 г., глава 13, том 6, – 173), на Четвърта директива на Комисията 85/490/ЕИО за сближаване на законодателството на държавите членки ВЕСТНИК 5 относно методите за анализ, необходими за контрола върху състава на козметичните продукти (обн., ОВ, Специално българско издание 2007 г., глава 13, том 7, – 58), на Пета директива на Комисията 93/73/ЕО относно методите за анализ, необходими за контрола върху състава на козметичните продукти (обн., ОВ, Специално българско издание 2007 г., глава 13, том 13, – 89), на Шеста директива на Комисията 95/32/ЕО относно методите за анализ, необходими за контрола върху състава на козметичните продукти (обн., ОВ, Специално българско издание 2007 г., глава 13, том 16, – 141) и на Седма директива на Комисията 96/45/ЕО относно методите за анализ, необходими за контрола върху състава на козметичните продукти (обн., ОВ, Специално българско издание 2007 г., глава 13, том 17, – 265) и Препоръка на Комисията 2006/647/ЕО за ефикасността на слънцезащитните продукти и предявяваните претенции по отношение на тяхната ефикасност (ОВ, L 265, 26.09.2006 г., – 43). Заключителни разпоредби § 4. Наредбата се издава на основание чл. 52 от Закона за здравето и отменя Наредба № 36 от 2005 г. за изискванията към козметичните продукти (обн., ДВ, бр. 101 от 2005 г.; изм. и доп., бр. 44 и 75 от 2006 г., бр. 39 и 106 от 2007 г., бр. 80 от 2008 г., бр. 35 от 2009 г., бр. 2 и 62 от 2010 г., бр. 53 от 2011 г., бр. 88 от 2012 г. и бр. 27 от 2013 г.). § 5. Наредбата влиза в сила в деня на обнародването є в „Държавен вестник“. Министър: Таня Андреева Приложение № 1 към чл. 5 Изисквания към ефикасността на слънцезащитните козметични продукти и предявяваните претенции по отношение на тях I. UVA/UVB защита, претенции за ефикасност, предпазни мерки и инструкции за употреба 1. Характеристиките на слънцезащитните козметични продукти и претенциите за тяхната ефикасност, посочени в т. I.2 – 6, трябва да отговарят на чл. 20, пар. 1 на Регламент (ЕО) № 1223/2009 относно козметичните продукти. 2. Слънцезащитните козметични продукти трябва да предоставят защита както срещу UVB, така и срещу UVA лъчението. 3. Не трябва да се предявява претенция за ефикасност, която внушава следните характеристики: а) стопроцентова защита срещу UV лъчение – като например: „блокира слънчевите лъчи“ или „пълна защита“; б) че не се налага продуктът да се нанася отново при каквито и да е обстоятелства, като например: „24-часова защита“ или „целодневна защита“. 4. Слънцезащитните козметични продукти трябва да носят и предупреждения, че не предоставят стопроцентова защита, както и съвети относно предпазните мерки, които следва да се съблюдават в допълнение към употребата им. Могат да се използват предупреждения, като следните: а) „Не се излагайте прекалено дълго на слънце, дори когато употребявате слънцезащитни козметични продукти“; б) „Не излагайте бебетата и малките деца на директна слънчева светлина“; в) „Прекомерното излагане на слънце представлява сериозна заплаха за здравето“. 5. Слънцезащитните козметични продукти трябва да съдържат инструкции за употреба, гарантиращи постигане на заявената претенция за ефективност, като например: а) „Слънцезащитният козметичен продукт се нанася преди излагане на слънце“; б) „За поддържане на защитата продуктът трябва да се нанася отново и многократно, особено след изпотяване, плуване или избърсване“. 6. Слънцезащитните козметични продукти трябва да се придружават от инструкции за употреба относно количеството продукт, което се нанася върху кожата и което гарантира постигане на заявената претенция за ефективност. Необходимото количество може да се означи чрез пиктограма, илюстрация или мярка (например мерителна лъжичка). Инструкциите за употреба трябва да съдържат обяснение за рисковете при нанасяне на по-малко от необходимото количество, например: „Предупреждение: Намаляването на количеството значително понижава нивото на защита“. II. Минимална ефикасност 1. Слънцезащитните козметични продукти трябва да осигуряват степен на минимална защита срещу UVB и UVA лъчение. Степента на защита трябва да се измерва чрез стандартизирани и възпроизводими методи за изпитване, като се взема предвид фотодеградацията. Трябва да се дава предпочитание на in vitro методи. Категория върху етикета Слънцезащитен фактор върху етикета (SPF) „Ниска защита“ „6“ 6-9.9 „10“ 10-14.9 „15“ 15-19.9 „20“ 20-24.9 „25“ 25-29.9 „30“ 30-49.9 „50“ 50-59.9 „50+“ 60I „Средна защита“ „Висока защита“ „М ног о вис ок а защита“ ВЕСТНИК 2. Минималната степен на защита, предоставяна от слънцезащитните козметични продукти, трябва да е, както следва: а) UVB защита със слънцезащитен фактор 6, определен по Международен метод за изпитване на слънцезащитния фактор (2006), или еквивалентна степен на защита, определена по друг in vitro метод; б) UVA защита при UVA защитен фактор една трета от слънцезащитния фактор, определен по метода за трайно пигментиране, модифициран от френската здравна агенция (Agence francaise de securite sanitaire des produits de sante – Afssaps), или еквивалентна степен на защита, постигната чрез друг in vitro метод; в) критична дължина на вълната със стойност 370 nm, определена по метода за изпитване на критичната дължина на вълната. III. Разбираемо и ясно изразяване на претенциите за ефикасност 1. Текстовете, изразяващи претенциите за ефикасност на слънцезащитните козметични продукти, трябва да са разбираеми, ясни и недвусмислени и да се базират на стандартизирани, възпроизводими критерии. 2. Претенциите за ефикасност срещу UVB и UVA лъчение следва да се предявяват само при условие, че защитата е еквивалентна или превишава нивата, посочени в т. II.2. 3. Ефикасността на слънцезащитните козметични продукти трябва да се означава върху етикета чрез категориите „ниска“, „средна“, „висока“ и „много висока“. Всяка от тези категории трябва да съответства на стандартизирана степен за защита срещу UVB и UVA лъчение. 4. Броят на слънцезащитните фактори, поставяни на етикетите, трябва да се ограничи, за да се улесни сравняването на различните продукти, без с това да се намаляват възможностите за избор от страна на потребителя. За целта може да се използва разпределението на слънцезащитни фактори за всяка от четирите категории и съответното етикетиране: Измерен слънце- Препоръчан минимален Минимална критичзащитен фактор UVA защитен фактор на дължина на въл(определен в съ(определен в съответната (определена в ответствие с посоствие с посоченото в съответствие с поченото в т. II.2.а) т. II.2.б) соченото в т. II.2.в) Една трета от слънцезащитния фактор върху етикета 370 nm 5. Категорията на слънцезащитния козметичен продукт трябва да бъде означена върху етикета поне толкова отчетливо, колкото слънцезащитния фактор. IV. Информация за потребителя Потребителите трябва да бъдат информирани за рисковете, свързани с прекаленото излагане на UV лъчение, и за категорията слънцезащитен продукт, която се изисква за определена степен на излагане на слънчевите лъчи и за определен тип кожа. Информацията се предоставя чрез брошури, листовки, интернет страници или чрез публикации в пресата. Приложение № 2 към чл. 6 Химични методи за проверка състава на козметичните продукти І. ВЗЕМАНЕ НА ПРОБИ ОТ КОЗМЕТИЧНИ ПРОДУКТИ 1. Област на приложение Процедурата за вземане на проби от козметични продукти е описана от гледна точка на техния анализ в различни лаборатории. 2. Дефиниция 2.1. Основна (базисна) проба – единица взета от партида, предложена за продажба. 2.2. Обща проба – сума от всички основни проби, имащи един и същ партиден номер. 2.3. Лабораторна проба – представителна част от общата проба, която се анализира в отделните лаборатории. 2.4. Част от пробата за изпитване (тест-порция) – типична част от лабораторната проба, която се изисква за един анализ. 2.5. Опаковка – артикулът, който съдържа продукта иев непрекъснат директен контакт с него. 3. Изисквания при подбора на проби 3.1. Вземането на проба от козметичните продукти става в тяхната оригинална опаковка. Пробите се предават в аналитичната лаборатория затворени. 3.2. За козметични продукти, които се представят на пазара в насипно състояние или се доставят на дребно в опаковка, различна от оригиналната опаковка на производителя, трябва да се издаде подходяща инструкция за вземане на проба на мястото на използване или на мястото за продажба. 3.3. Броят основни (базисни) проби, необходим за приготвяне на лабораторна проба, се определя чрез аналитичния метод и броя на анализите, изпълнени от всяка лаборатория. 4. Идентификация на пробата 4.1. След като се вземат, пробите се затварят и идентифицират съгласно правилата за вземане на проби. 4.2. Всяка взета и идентифицирана основна проба се маркира със следната информация: 4.2.1. наименование на козметичния продукт; 4.2.2. дата, време и място на вземане на пробата; 4.2.3. име на лицето, отговорно за вземане на пробата; ВЕСТНИК 7 4.2.4. наименование на контролното звено. 4.3. За вземането на пробата се съставя протокол. 5. Съхранение на пробата 5.1. Основните (базисните) проби се съхраняват в съответствие с посочените инструкции на производителя върху етикета, ако има такъв. 5.2. Ако няма други специфицирани условия, лабораторните мостри се съхраняват на тъмно между 10 и 25 °С. 5.3. Базисните проби не се отварят до започване на анализа. ІІ. ЛАБОРАТОРНО ПРИГОТВЯНЕ НА ЧАСТТА ОТ ПРОБАТА ЗА ИЗПИТВАНЕ 1. Обща част 1.1. Когато е възможно, се анализира всяка базисна проба. Ако базисната проба е много малка, се използва минималният брой базисни проби. Пробите трябва да са смесени много добре, преди да се вземе частта от пробата за изпитване. 1.2. Опаковката се отваря под инертен газ, ако така е препоръчано в аналитичния метод, и се изтегля необходимата част от пробата за изпитване възможно най-бързо. След това анализът продължава с възможно най-малко забавяне. Ако пробата трябва да се запази, опаковката трябва отново да се затвори под инертен газ. 1.3. Козметичните прод у кти могат да са приготвени в течно, твърдо или полутвърдо състояние. Ако настъпи разслоение в хомогенен продукт, той отново се хомогенизира, преди да се вземе част от пробата за изпитване. 1.4. Ако козметичният продукт се предлага за продажба по специален начин, поради което той не може да се третира в съответствие с тези инструкции и ако няма направена уговорка за съответни методи за изследване, може да се възприеме оригинална процедура, при условие че се представи в писмен вид като част от доклада от анализа. 2. Течности 2.1. Те могат да се представят под формата на продукти, като разтвори в масло, в алкохол, във вода, тоалетни води, лосиони или млека, и може да са поставени във флакони, бутилки, ампули или туби. 2.2. Изтегляне на част от пробата за изпитване: 2.2.1. опаковката с пробата се разклаща енергично, преди да се отвори; 2.2.2. опаковката се отваря; 2.2.3. отсипват се няколко милилитра от течността в епруветка за визуално изследване; 2.2.4. опаковката се затваря отново, или 2.2.5. се взема необходимото количество за изпитване; 2.2.6. опаковката се затваря внимателно. 3. Полутвърди продукти 3.1. Това са продукти, като пасти, кремове, емулсии, гъсти емулсии и гелове, напълнени в туби, пластмасови флакони или буркани. 3.2. Изтегляне на част от пробата за изпитване от: 3.2.1. Опаковки с тесни отвори – отстранява се най-малко първият сантиметър от продукта, изстисква се порцията и опаковката се затваря веднага. 3.2.2. Съдове с широки гърла – повърхностният слой се отстранява равномерно, взема се частта от пробата за изпитване и опаковката се затваря веднага. 4. Твърди продукти 4.1. Такива по отношение на формата са некомпактните пудри, компактните пудри, щифтовете. Те могат да са поставени в най-разнообразни опаковки. 4.2. Вземане на част от пробата за изпитване от: 4.2.1. Некомпак т на п удра – разбърк ва се енергично, преди да се отвори, отваря се и се взема частта от пробата за изпитване. 4.2.2. Компактна пудра или щифт – повърхностният слой се отстранява чрез равномерно изгребване, взема се част от пробата за изпитване от вътрешността. 5. Продукти в опаковки под налягане (аерозолни опаковки) 5.1. Вземане на част от пробата за изпитване: След енергично разклащане аликвотна част от съдържанието на аерозолната опаковка се прехвърля с помощта на подходящо свързващо устройство (фиг. 1) в стъклен флакон с пластмасово покритие, снабден с аерозолен вентил, но без шлаух (сифонна тръбичка). На фиг. 1 е показана примерна схема на свързващо устройство, но при специфични изисквания на аналитичния метод могат да се използват и други. По време на прехвърлянето флаконът се държи с вентила надолу. Така съдържанието се вижда ясно. Възможни са следните четири случая: Фигура 1 Свързващо устройство (конектор) – Р1 5.1.1. Аерозолен продукт под формата на хомогенен разтвор за директен анализ. ВЕСТНИК 5.1.2. Аерозолен продукт, състоящ се от две фази. Всяка фаза може да се анализира, след като долната фаза се отдели във втори преливен флакон. Тя предимно е водна и без съдържание на пропелант. 5.1.3. Аерозолен продукт, съдържащ прахообразна съставка в суспензия. Течната фаза може да се анализира след отстраняване на прахообразната съставка. 5.1.4. Продукт под форма на пяна или крем. В преливния флакон се отмерва точно измерено количество 2-метоксиетанол (между 5 и 10 g). Последният предпазва от образуване на пяна по време на дегазирането и тогава е възможно да се отстрани пропелантът без загуба на течност. 5.2. Спомагателни приспособления Свързващото устройство – конектор (фиг. 1), е от дуралуминий или от месинг. Конструкцията му е пригодна за различни вентилни системи чрез полиетиленов адаптор. Могат да се използват и други свързващи устройства (виж фиг. 2 и 3). Преливният флакон (фиг. 4) е направен от бяло стъкло, обвито от външната страна с предпазен слой от прозрачен пластмасов материал. Обемът му е от 50 до 100 cm 3 (ml). Снабден е с аерозолен вентил без сифонна тръбичка. 5.3. Процедура За да се прехвърли достатъчно количество проба, преливният флакон не трябва да съдържа въздух. За тази цел чрез конектора се вкарва около 10 cm 3 (ml) дихлордифлуорометан или бутан (в зависимост от вида на изследвания аерозолен продукт) и се обезгазява напълно. Свързващото устройство се отстранява. Претегля се преливната бутилка („а“ g). Разклаща се енергично аерозолната опаковка, от която ще се взема пробата. Прикачва се конекторът към вентила на аерозолната опаковка, от която ще се взема пробата (вентилът е нагоре), приспособява се преливният флакон (гърлото надолу) към конектора и се натиска. Напълва се преливният флакон до 2/3. Ако прехвърлянето се прекрати поради уеднаквяване на налягането, то може да се възстанови чрез охлаждане на преливния флакон. Фигура 2 Свързващо устройство (конектор) – М2 Фигура 3 Свързващо устройство (конектор) – М1 ВЕСТНИК 9 5.3.1.1. Дегазиране. Ако дегазирането доведе до образуване на пяна, се използва преливен флакон, в който предварително се поставя точно претеглено количество 2-метоксиетанол (между 5 и 10 g). Последният се въвежда във флакона чрез конектора със спринцовка. 5.3.1.2. Завършва се отстраняването на летливите съставки без загуба чрез разбъркване на пробата на водна баня при поддържане на температурата 40 °С. Откачва се конекторът. 5.3.1.3. Претегля се отново преливният флакон („с“ g), за да се определи теглото на остатъка М 2 (М 2 = с – а). Когато се изчислява теглото на остатъка, се изважда теглото на използвания 2-метоксиетанол; 5.3.1.4. Отваря се преливният флакон чрез отстраняване на вентила. 5.3.1.5. Разтваря се напълно остатъкът в известно количество подходящ разтворител. 5.3.1.6. Извършва се необходимото определяне на аликвотната част. 5.3.1.7. Формулите за изчисление са: , Фигура 4 Преливен флакон с вместимост 50 до 100 ml Фигура 5 Газхроматографска спринцовка Отстранява се конекторът, претегля се напълненият флакон („b“ g) и се определя теглото на прехвърлената аерозолна проба М1 ( М1 = b – а). Така получената проба може да се използва за: а) химичен анализ; б) анализ на летливи съставки чрез газова хроматография. 5.3.1. Подготовка на пробата за химичен анализ Придържайки преливният флакон с вентила нагоре, се извършват следните операции: където: М1 е масата на аерозола, взет в преливния флакон в g; М 2 – масата на остатъка след загряване до 40 °С в g; r – специфичното вещество в М 2 в % (определено съгласно подходящ метод); R – специфичното вещество в аерозола в %, както е получен; Q – общата маса на специфичното вещество в аерозолната опаковка в g; Р – нетната маса на първоначалната аерозолна опаковка (основна проба) в g. 5.3.2. Подготовка на пробата за анализ на летливите съставки чрез газова хроматография. 5.3.2.1. Принцип С газхроматографска спринцовка се изтегля подходящо количество проба от преливния флакон, което се инжектира в газовия хроматограф. 5.3.2.2. Спомагателни приспособления Газхроматографска спринцовка (с точност на пробовземането серия А2) от 25 μl или 50 μl (фиг. 5) или еквивалентна. Тази спринцовка е снабдена с ограничител в края на иглата. Спринцовката се свързва към преливния флакон чрез конектор и чрез полиетиленова тръбичка (дължина 8 mm, вътрешен диаметър 2,5 mm). 5.3.2.3. Процедура От преливния флакон, в който е прехвърлено необходимото количество продукт, съгласно т. 5.3 се взема проба с газхроматографска спринцовка. Последната се свързва с преливния флакон, както е описано в т. 5.3.2.2. Отваря се вентилът и се изтегля необходимият обем. Газовите мехурчета се отстраняват чрез раздвижване на буталото, при което иглата на спринцовката е насочена вертикално нагоре. Ако е необходимо, спринцовката се охлажда. Когато спринцовката се напълни с необходимото количество проба без мехурчета, вентилът се затваря и спринцовката се отстранява от преливния флакон. Иглата на спринцовката се вкарва в инжектора на газовия хроматограф, вентилът се отваря и пробата се инжектира. 5.3.2.4. Вътрешен стандарт А ко се изиск ва вът решен с та н дар т, т ой се въвежда в преливния флакон посредством обикновена стъклена спринцовка, използвайки конектор. ІІІ. ОПРЕДЕЛЯНЕ И ИДЕНТИФИК АЦИЯ НА СВОБОДНИТЕ НАТРИЕВИ И К АЛИЕВИ ХИДРОКСИДИ 1. Област на приложение Методът се отнася за идентификаци я на козметични продукти, съдържащи значителни количества от свободни натриеви и/или калиеви хидроксиди и за определянето на такива свободни натриеви и/или калиеви хидроксиди в продукти за заздравяване на косата и продукти за разтваряне на кожичките около ноктите. 2. Дефиниция Свободните натриеви и калиеви хидроксиди се определят чрез обема на стандартна киселина, необходима за неутрализирането на продукта при определени условия, като резултатът се изразява в % (М/М) свободен натриев хидроксид. 3. Принцип Пробата се разтваря или разпръсква във вода и се титрува със стандартна киселина. Стойността на рН се записва успоредно с прибавянето на киселината: за прост разтвор на натриеви или калиеви хидроксиди крайната точка е ясно изразената максимална степен на промяната на записаната рН стойност. Кривата на простото титруване може да се повлияе от присъствието на: а) амоняк и други слаби органични основи, които имат доста равна крива на титруване; амонякът се отстранява чрез изпаряване при намалено налягане, но при стайна температура; б) соли на слаби киселини, които могат да създадат много различни точки на инфлексия на кривата на титруване; в такива случаи само първата част на кривата до първите точки на инфлекси я отговаря на неу т ра лизаци ята на хидрокс илния йон, идващ от свободния натриев или калиев хидроксид; представена е алтернативна процедура за титруване в алкохол, където се означава прекомерната интерференция от солите на слаби неорганични киселини. Съществува теоретична възможност, че други разтворими силни основи, например литиев хидроксид, четвъртичен амониев хидроксид, могат да присъстват, причинявайки високо рН, присъствието им в този вид козметичен продукт е твърде невероятно. 4. Идентификация 4.1. Реактиви 4.1.1. Стандартен алкален буферен разтвор рН – 9,18 при 25 °С: 0,05 М натриев борат тетрахидрат 4.2. Апаратура 4.2.1. Стандартно лабораторно оборудване 4.2.2. рН метър 4.2.3. Стъклен мембранен електрод 4.2.4. С та н дар т ен ка ломелов референ т ен електрод ВЕСТНИК 4.3. Процедура Калибрира се рН метърът с електродите, като се използва стандартният буферен разтвор. Приготвя се 10 %-ен воден разтвор или дисперсия на продукта, който ще се анализира, и се филтрува. Измерва се рН. Ако рН е 12 или повече, трябва да се осъществи количествено определяне. 5. Определяне 5.1. Титруване във водна среда 5.1.1. Реактиви 5.1.1.1. Стандартна 0,1 N солна киселина 5.1.2. Апаратура 5.1.2.1. Стандартно лабораторно оборудване 5.1.2.2. рН метър, за предпочитане със записващо устройство 5.1.2.3. Стъклен мембранен електрод 5.1.2.4. Стандартен каломелов референтен електрод 5.1.3. Процедура Претеглят се между 0,5 и 1,0 g с точност 0,001 g от пробата за изпитване в 150 cm 3 (ml) колба. Ако има амоняк, се прибавят няколко гранули против кипенето и се изпарява под вакуум, използвайки водна помпа, докато престане да се усеща миризмата на амоняк (около 3 h). Остатъкът се разтваря със 100 cm 3 (ml) дестилирана вода и се титрува с 0,1 N разтвор на солна киселина (т. 5.1.1.1), записвайки промяната на рН (т. 5.1.2.2). 5.1.4. Изчисление Идентифицират се точките на инфлексия върху кривите на титруване. Където се появи първата точка на инфлексия при рН под 7,0, там пробата е свободна от натриев или калиев хидроксид. Където има две или повече точки на инфлексия в кривата, само първата е валидна. Отбелязва се обемът на титранта при първата точка на инфлексия. Съд ържанието на нат риев и/и ли ка лиев хидроксид (С) в пробата, изразено като % (М/М) натриев хидроксид, се изчислява по формулата: , където: V е обемът на титранта в cm 3 (ml); М – теглото на пробата в g. Възможно е въпреки означенията за присъствие на значително количество натриев и/или калиев хидроксид кривата на титруване да не покаже точката на инфлексия. В такъв случай определянето се повтаря в изопропанол. 5.2. Титруване в изопропанол 5.2.1. Реактиви 5.2.1.1. Изопропанол 5.2.1.2. 1,0 N стандартен воден разтвор на солна киселина 5.2.1.3. 0,1 N солна киселина в изопропанол, приготвена непосредствено преди употреба чрез разреждане на 1,0 N воден разтвор на солна киселина с изопропанол. 5.2.2. Апаратура 5.2.2.1. Стандартно лабораторно оборудване 5.2.2.2. рН метър, за предпочитане със записващо устройство 5.2.2.3. Стъклен мембранен електрод 5.2.2.4. Стандартен каломелов референтен електрод 5.2.3. Процедура Претеглят се между 0,5 и 1,0 g с точност 0,001 g от пробата за изпитване в 150 cm 3 (ml) колба. Ако има амоняк, се прибавят няколко гранули против кипенето и се изпарява под вакуум, използвайки водна помпа, докато престане да се усеща миризмата на амоняк (около 3 h). Остатъкът се разтваря със 100 cm 3 (ml) изопропанол и се титрува с 0,1 N солна киселина в изопропанол (т. 5.2.1.1), записвайки промяната в рН (т. 5.2.2.2). 5.2.4. Изчисление Както в т. 5.1.4 първата точка на инфлексия е при рН около 9,0. 5.3. Повторяемост* За съдържание на натриев или калиев хидроксид до 5 % (М/М) като натриев хидроксид разликата между резултатите от две определения, осъществени паралелно върху една и съща проба, не трябва да превишава абсолютната стойност от 0,25 %. *Забележка. Виж ISO 5725. IV. ОПРЕДЕЛЯНЕ И ИДЕНТИФИК АЦИЯ НА ОКСА ЛОВА КИСЕЛИН А И НЕЙНИТЕ АЛК АЛНИ СОЛИ В ПРОДУКТИ ЗА ПОДДЪРЖ АНЕ НА КОСАТА 1. Област на приложение Методът се отнася за определяне и идентификация на оксалова киселина и нейните алкални соли в продукти за поддържане на косата. Той може да се използва за безцветни водно-алкохолни разтвори и лосиони, които съдържат около 5 % оксалова киселина или еквивалентно количество алкален оксалат. 2. Дефиниция Съдържанието на оксалова киселина и/или нейните алкални соли, определено по този метод, се изразява като % (М/М) свободна оксалова киселина в пробата. 3. Принцип След отстраняването на всякакви анионни повърхностноактивни вещества с р-толуидин хидрохлорид оксаловата киселина и/или оксалатите се утаяват като калциев оксалат, след което разтворът се филтрува. Утайката се разтваря в сярна киселина и се титрува с калиев перманганат. 4. Реактиви Всички реактиви трябва да бъдат с квалификация „чист за анализ“ (ч.з.а.), а водата да е дестилирана или с еквивалентна чистота. 4.1. Разтвор на амониев ацетат, 5 % (М/М) 4.2. Разтвор на калциев хлорид, 10 % (М/М) 4.3. Етанол, 95 % (V/V) 4.4. Тетрахлорметан 4.5. Диетилов етер 4.6. Разтвор на р-толуидин дихидрохлорид, 6,8 % (М/М) 4.7. Калиев перманганат, 0,1 N разтвор 4.8. Сярна киселина, 20 % (М/М) 4.9. Солна киселина, 10 % (М/М) 4.10. Натриев ацетат трихидрат 4.11. Ледена оцетна киселина ВЕСТНИК 1 4.12. Сярна киселина (1:1) 4.13. Наситен разтвор на бариев хидроксид 5. Апаратура 5.1. Делителни фунии, 500 cm 3 (ml) 5.2. Стъклени чаши, 50 cm 3 (ml) и 600 cm 3 (ml) 5.3. Стъклени филтри, G-4 5.4. Мери т елни ц и лин д ри, 25 cm 3 (ml) и 100 cm 3 (ml) 5.5. Пипети, 10 cm 3 (ml) 5.6. Смукателни колби, 500 cm 3 (ml) 5.7. Водоструйна помпа 5.8. Термометър, градуиран от 0 до 100 °С 5.9. Магнитна бъркалка с нагревател 5.10. Магнитни разбъркващи пръчки, покрити с тефлон 5.11. Бюрета, 25 cm 3 (ml) 5.12. Конусни колби, 250 cm 3 (ml) 6. Процедура 6.1. Претеглят се 6 до 7 g от пробата с точност 0,001 g в 50 cm 3 (ml) стъклена чаша, довежда се рН до 3,0 с разредена солна киселина (т. 4.9) и се прехвърля в делителна фуния със 100 cm 3 (ml) дестилирана вода. Добавят се последователно 25 cm 3 (ml) етанол (т. 4.3), 25 cm 3 (ml) разтвор на р-толуидин дихидрохлорид (т. 4.6) и 25 до 30 cm 3 (ml) тетрахлорметан (т. 4.4) и сместа се разклаща енергично. 6.2. След разделянето на фазите долната (органична) фаза се отстранява, повтаря се екстракцията, използвайки реактивите, посочени в т. 6.1, и отново се отстранява органичната фаза. 6.3. Водният разтвор се прехвърля в 600 cm 3 (ml) стъклена чаша и се отстранява останалият тетрахлорметан чрез кипене на разтвора. 6.4. Добавят се 50 cm 3 (ml) разтвор на амониев ацетат (т. 4.1), довежда се разтворът до кипене (т. 5.9) и се добавя при разбъркване 10 cm 3 (ml) горещ разтвор на калциев хлорид (т. 4.2). Оставя се да се отдели утайката. 6.5. Проверява се дали е завършено утаяването чрез прибавяне на няколко капки разтвор на калциев хлорид (т. 4.2), оставя се да изстине на стайна температура и се разбърква с 200 cm 3 (ml) етанол (т. 4.3), (т. 5.10), оставя се да престои 30 min. 6.6. Течност та се филтрува през ст ък лен филтър (т. 5.3), утайката се пренася с малко количество гореща вода (50 до 60 °С) във филтъра и се промива със студена вода. 6.7. Утайката се промива 5 пъти с малко етанол (т. 4.3) и след това 5 пъти с малко диетилов етер (т. 4.5). Утайката със стъкления филтър се прехвърля върху друга смукателна колба и се разтваря с 50 cm 3 (ml) гореща сярна киселина (т. 4.8) при изсмукване под вакуум. 6.8. Разтворът се пренася в конусна колба (т. 5.12) и се титрува с разтвор на калиев перманганат (т. 4.7) до леко розово оцветяване. 7. Изчисления Съдържанието на оксалова киселина в пробата (С), изразено като % (М/М), се изчислява по формулата: , където: А е изразходваното количество 0,1 N калиев перманганат при титруването (т. 6.8) в cm 3; М – масата на пробата в g (т. 6.1); 4,50179 – коефициентът на превръщане за оксалова киселина. 8. Повторяемост* За съдържание на оксалова киселина до 5 % разликата между резултатите от две определения, осъществени паралелно върху една и съща проба, не трябва да превишава абсолютната стойност от 0,15 %. *Забележка. Виж ISO 5725. 9. Идентификация 9.1. Принцип Оксаловата киселина и/или нейните оксалати се утаяват като калциев оксалат и се разтварят в сярна киселина. Към разтвора се прибавя разтвор на калиев перманганат, който се обезцветява и причинява образуването на въглероден диоксид. Когато въглеродният диоксид преминава през разтвор на бариев хидроксид, се образува млечнобяла утайка от бариев карбонат. 9.2. Процедура 9.2.1. Част от пробата, която ще се анализира, се обработва, както е описано в точки от 6.1 до 6.3, така че да се отстранят всякакви налични детергенти. 9.2.2. Към 10 cm 3 (ml) от разтвора, получен в съответствие с т. 9.2.1, се добавя шпатула с натриев ацетат (т. 4.10) и разтворът се подкиселява с няколко капки студена оцетна киселина (т. 4.11). 9.2.3. Добавя се 10 % разтвор на калциев хлорид (т. 4.2) и се филтрува. Утайката от калциев оксалат се разтваря в 2 cm 3 (ml) сярна киселина (1:1) (т. 4.12). 9.2.4. Разтворът се пренася в колбата за изпитване и се добавят на капки 0,5 cm 3 (ml) 0,1 N разтвор на калиев перманганат (т. 4.7). Ако има оксалат, разтворът се обезцветява първо постепенно, а след това бързо. 9.2.5. Веднага след добавянето на калиевия перманганат върху колбата се поставя подходящ крюмер, нагрява се леко и образуваният въглероден диоксид се събира в наситен разтвор на бариев хидроксид (т. 4.13). Появата на млечен облак от бариев карбонат след 3 до 5 min показва присъствие на оксалова киселина. V. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ХЛОРОФОРМ В ПАСТИ ЗА ЗЪБИ 1. Област на приложение Този метод се отнася за определяне на хлороформ в пасти за зъби чрез газова хроматография в концентрации до 5 %. 2. Дефиниция Съдържанието на хлороформ, определено с този метод, се изразява като % (М/М). 3. Принцип Пастата за зъби се суспендира в смес от диметилформамид/метанол, към която се добавя известно количество ацетонитрил като вътрешен стандарт. След центрофугиране част от течната фаза се хроматографира и се изчислява съдържанието на хлороформ. 4. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „чист за анализ“ (ч.з.а.). ВЕСТНИК 4.1. Porapak Q, Chromosorb 101 или еквивалентни, 80 до 100 mesh 4.2. Ацетонитрил 4.3. Хлороформ 4.4. Диметилформамид 4.5. Метанол 4.6. Разтвор на вътрешен стандарт В мерителна колба от 50 cm 3 (ml) се отпипетират 5 cm 3 (ml) диметилформамид (т. 4.4) и се добавят около 300 mg (М) ацетонитрил, претеглен с точност 1 mg. Долива се до марката с диметилформамид и се разбърква. 4.7. Разтвор за определяне на относителния отговор на сигнала В мерителна колба от 10 cm 3 (ml) се отпипетират точно 5 cm 3 (ml) вътрешен стандартен разтвор (т. 4.6) и се добавят около 300 mg (М1) хлороформ, претеглен с точност 1 mg. Долива се до марката с диметилформамид и се разбърква. 5. Апаратура 5.1. Аналитична везна 5.2. Газов хроматограф с пламъчнойонизационен детектор 5.3. Микроспринцовка с вместимост от 5 до 10 µl и деления от 0,1 µl 5.4. Пипети с вместимост 1, 4 и 5 cm 3 (ml) 5.5. Мерителни колби, 10 и 50 cm 3 (ml) 5.6. Шишенца за изпитване, приблизително 20 cm 3 (ml), с капачки на винт, Sovirel France № 20 или еквивалентни. Капачката на винт има вътрешно уплътнение за запечатване, покрито само от едната страна с тефлон. 5.7. Центрофуга 6. Процедура 6.1. Подходящи газхроматографски условия 6.1.1. Материал за колоната: стъкло Дължина – 150 cm Вътрешен диаметър – 4 mm Външен диаметър – 6 mm 6.1.2 . Пъ л неж н а ко лон ат а: Porapa k Q, Chromosorb 101 или еквивалентни, с 80 до 100 меша (т. 4.1), киселинно обработени. 6.1.3. Пламъчнойонизационен детектор: чувствителността му се нагласява така, че когато се инжектират 3 µl от разтвор (т. 4.7), височината на ацетонитриловия пик да бъде три четвърти от височината на цялата скала. 6.1.4. Газове: Носител, азот, със скорост на потока 65 cm 3 (ml)/min. Допълнителни газове: потокът от газове към детектора се нагласява така, че потокът от въздух или кислород да е 5 до 10 пъти повече от този на водорода. 6.1.5. Температури: на инжекторния блок – 210 °С на детекторния блок – 210 °С на колонната пещ – 175 °С 6.1.6. Скорост на диаграмата: около 100 cm/h. 6.2. Подготовка на пробата Пробата за анализ се взема от неотворена туба. Отстранява се една трета от съдържанието, поставя се отново капачката на тубата, смесва се внимателно съдържанието, след което се взема пробата за изпитване. 6.3. Определяне 6.3.1. В шишенце с капак на винт (т. 5.6) се претеглят 6 до 7 g (М 0) с точност 0,001 g от пастата за зъби, приготвена в съответствие с т. 6.2, и се прибавят три малки стъклени перли. 6.3.2. В шишенцето се отпипетирват точно 5 cm 3 (ml) разтвор на вътрешен стандарт (т. 4.6), 4 cm 3 (ml) диметилформамид (т. 4.4) и 1 cm 3 (ml) метанол (т. 4.5). Шишенцето се затваря и разбърква. 6.3.3. Затвореното шишенце се разклаща за половин час на механична клатачна машина и се центрофугира за 15 min при такава скорост, че да се получи отделяне на фазите. Забележка. Възможно е след центрофугирането течната фаза да е все още мътна. Избистряне може да се получи чрез прибавяне на 1 до 2 g натриев хлорид към течната фаза и повторно центрофугиране. 6.3.4. Инжектират се 3 µl от този разтвор (т. 6.3.3) според условията, описани в раздел 6.1. Тази операция се повтаря. При описаните по-горе условия времената на задържане имат следните характерни стойности: метанол – приблизително 1 min ацетонитрил – приблизително 2,5 min хлороформ – приблизително 6 min диметилформамид – повече от 15 min 6.3.5. Определяне на относителния отговор на сигнала Инжектират се 3 µl от разтвор (т. 4.7) двукратно. Относителният отговор на сигнала се определя ежедневно. 7. Изчисления 7.1. Изчисление на относителния отговор на сигнала. 7.1.1. Измерва се височината и ширината на половината височина на пиковете на ацетонитрила и хлороформа и се изчислява площта на двата пика, използвайки формулата: височината х ширината на половината височина на пика. 7.1.2. Определя се площта на пиковете на ацетонитрила и хлороформа в хроматограмите, получени в съответствие с т. 6.3.5, и се изчислява относителният отговор на сигнала по следната формула: , където: f s е относителният отговор на сигнала за хлороформа; А s – площта на хлороформния пик (т. 6.3.5); Аi – площта на ацетонитриловия пик (т. 6.3.5); Мs – количеството хлороформ за 10 cm 3 (ml) от разтвор (т. 4.7) (=М1) в mg; Mi – количеството ацетонитрил за 10 cm 3 (ml) от разтвор (т. 4.7) (1/10 m) в mg. Изчисляват се средните стойности на получените резултати. 7.2. Изчисляване съдържанието на хлороформ. 7.2.1. Площта на пиковете на хлороформа и ацетонитрила от получените хроматограми (т. 6.3.4) се изчислява в съответствие с т. 7.1.1. 7.2.2. Съдържанието на хлороформ в % (Х) в пастата за зъби се изчислява по формулата: ВЕСТНИК 3 , където: Х е съдържанието на хлороформ в пастата за зъби в %; As – площта на хлороформния пик (т. 6.3.4); Аi – площта на ацетонитрилния пик (т. 6.3.4); Мs – масата на пробата (т. 6.3.1) (= 1000 Мо) в mg; Mi – количеството ацетонитрил за 10 cm 3 (ml) от разтвора, получен в съответствие с т. 6.3.2 (1/10 М) в mg. Средната стойност на получените резултати се изчислява с точност 0,1 %. 8. Повторяемост * За съдържание на хлороформ до 3 % разликата между резултатите на две успоредни определения на една и съща проба не трябва да превишава абсолютната стойност от 0,3 %. *Забележка. Виж ISO 5725. VI. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ЦИНК 1. Област на приложение Този метод е подходящ за определяне съдържанието на цинк като хлорид, сулфат или 4-хидроксибензолсулфонат, или като комбинация от някои от тези цинкови соли в козметични продукти. 2. Дефиниция Съдържанието на цинк в пробата се определя гравиметрично като бис (2-метил-8-хинолил оксид) и се изчислява като цинк в % (М/М). 3. Принцип Съдържащият се в разтвор цинк се утаява в кисела среда като цинк бис (2-метил-8-хинолил оксид). След филтруване утайката се изсушава и претегля. 4. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „чист за анализ“ (ч.з.а), а водата – дестилирана или с еквивалентна чистота. 4.1. Концентриран амоняк, 25 % (М/М) 4.2. Ледена оцетна киселина 4.3. Амониев ацетат 4.4. 2-метилхинолин-8-ол 4.5. Разтвор на амоняк, 6 % (М/V) Претеглят се 240 g концентриран амоняк (т. 4.1) в 1000 cm 3 (ml) мерителна колба, долива се с дестилирана вода до марката и се разбърква. 4.6. Разтвор на амониев ацетат, 0,2 М Разтварят се 15,4 g амониев ацетат (т. 4.3) с дестилирана вода в 1000 cm 3 (ml) мерителна колба, долива се до марката и се разбърква. 4.7. Разтвор на 2-метилхинолин-8-ол Разтварят се 5 g 2-метилхинолин-8-ол в 12 cm 3 (ml) ледена оцетна киселина и се прехвърлят с дестилирана вода в 100 cm 3 (ml) мерителна колба. Долива се с дестилирана вода до марката и се разбърква. 5. Апаратура 5.1. Мерителни колби 100 и 1000 cm 3 (ml) 5.2. Бехерова чаша 400 cm 3 (ml) 5.3. Мерителни цилиндри 50 и 150 cm 3 (ml) 5.4. Градуирани пипети 10 cm 3 (ml) 5.5. Стъклен филтър G-4 5.6. Смукателни шишета 500 cm 3 (ml) 5.7. Водоструйна помпа 5.8. Термометър, градуиран от 0 до 100° С 5.9. Ексикатор с подходящ сушител и индикатор за влажност, напр. силикагел или еквивалентен такъв 5.10. Сушилен шкаф с регулиране на температурата до 150±2 °С 5.11. рН метър 5.12. Нагревателна плоча 5.13. Филтърна хартия Whatman № 4 или еквивалентна 6. Процедура 6.1. В бехерова чаша от 400 cm 3 (ml) се претеглят 5 до 10 g с точност 0,001 g от пробата, която трябва да се анализира (М g), съдържащи около 50 до 100 mg цинк, прибавят се 50 cm 3 (ml) дестилирана вода и се разбърква. 6.1.1. Ако е необходимо, се филтрува на вакуумпомпа и филтратът се запазва. 6.1.2. Екстракцията се повтаря с още 50 cm 3 (ml) дестилирана вода. Филтрува се и филтратите се събират. 6.2. За всеки 10 mg цинк, намиращ се в разтвора (т. 6.1.2), се прибавят 2 cm 3 (ml) разтвор на 2-метилхинолин-8-ол (т. 4.7) и се разбърква. 6.3. Сместа се разрежда със 150 cm 3 (ml) дестилирана вода, загрява се до 60 °С (т. 5.12) и се прибавят 45 cm 3 (ml) 0,2 М разтвор на амониев ацетат (т. 4.6) при непрекъснато разбъркване. 6.4. Нагласява се рН на разтвора до 5,7 – 5,9, с 6 % амонячен разтвор (т. 4.5), при непрекъснато разбъркване, използвайки рН метър. 6.5. Разтворът се оставя да престои 30 min. Филт ру ва се на водна помпа през ст ък лен филтър G-4, предварително изсушен (150 °С) и претеглен след охлаждане (Мо g). Утайката се промива със 150 cm 3 (ml) гореща дестилирана вода (95 °С). 6.6. Филтърът с утайката се поставя в сушилен шкаф и се суши при 150 °С в продължение на 1 h. 6.7. Филтърът с утайката се изважда от сушилния шкаф, поставя се в ексикатор (т. 5.9) и след охлаждане до стайна температура се претегля (М1 g). 7. Изчисления Съдържанието на цинк в пробата (С) се изчислява в % (М/М) по формулата: , където: М е масата на пробата (т. 6.1) в g; Мо – масата на празния и изсушен стъклен филтър (т. 6.5) в g; М1 – масата на стъкления филтър с утайката (т. 6.7) в g. 8. Повторяемост* За съдържание на цинк до 1 % (М/М) разликата в резултатите между две паралелни определения върху една и съща проба не трябва да надвишава абсолютната стойност от 0,1 %. *Забележка. Виж ISO 5725. VII. ОПРЕДЕЛЯНЕ И ИДЕНТИФИК АЦИЯ НА 4-ХИДРОКСИБЕНЗОЛСУЛФОНОВА КИСЕЛИНА 1. Област на приложение Този метод е подходящ за идентификация и определяне на 4-хидроксибензолсулфонова ки- ВЕСТНИК селина в козметични продукти, като аерозоли и лосиони за лице. 2. Дефиниция Съдържанието на 4-хидроксибензолсулфонова киселина, определено в съответствие с този метод, се изразява като процент безводен цинк 4-хидроксибензолсулфонат в продукта. 3. Принцип Пробата се концентрира под намалено налягане, разтваря се във вода и се пречиства чрез екстракция с хлороформ. Определянето на 4-хидроксибензолсулфонова киселина се извършва йодометрично върху аликвотна част от филтрирания воден разтвор. 4. Реактиви Всички реактиви трябва да бъдат с квалификация „чист за анализ“ (ч.з.а), а водата – дестилирана или с еквивалентна чистота. 4.1. Концентрирана солна киселина, 36 % (М/М) (d 420=1,18) 4.2. Хлороформ 4.3. Бутан-1-ол 4.4. Ледена оцетна киселина 4.5. Калиев йодид 4.6. Калиев бромид 4.7. Натриев карбонат 4.8. Сулфанилова киселина 4.9. Натриев нитрит 4.10. Калиев бромат, 0,1 N 4.11. Разтвор на натриев тиосулфат, 0,1 N 4.12. Воден разтвор на скорбяла, 1 % (М/V) 4.13. Воден разтвор на натриев карбонат, 2 % (М/V) 4.14. Воден разтвор на натриев нитрит, 4,5 % (М/V) 4.15. Разтвор на дитизон в хлороформ, 0,05 % (М/V) 4.16. Разтворител за проявяване на хроматограмата (подвижна фаза) – бутан-1-ол : ледена оцетна киселина : вода = 4:1:5. След смесване в делителна фуния се изхвърля долната фаза. 4.17. Реактив на Pauly: 4,5 g сулфанилова киселина (т. 4.8) се разтваря в 45 cm 3 (ml) концентрирана солна киселина (т. 4.1) при загряване и се разрежда с вода до 500 cm 3 (ml). 10 cm 3 (ml) от разтвора се изстудява в съд с ледена вода и се добавя при разбъркване 10 cm 3 (ml) студен разтвор на натриев нитрит (т. 4.14); разтворът се оставя да престои 15 min при 0 °С (при тази температура той остава стабилен за 1 до 3 дни) и непосредствено преди напръскването на хроматограмата (т. 7.5) се добавят 20 cm 3 (ml) разтвор на натриев карбонат (т. 4.13). 4.18. Готови целулозни плаки за тънкослойна хроматография (20х20 cm), дебелина на слоя адсорбент 0,25 mm. 5. Апаратура 5.1. Колби с кръгло дъно с шлифована стъклена запушалка, 100 cm 3 (ml); 5.2. Делителни фунии 100 cm 3 (ml); 5.3. Конусна колба с шлифована стъклена запушалка, 250 cm 3 (ml); 5.4. Бюрета, 250 cm 3 (ml); 5.5. Пипети, 1, 2 и 10 cm 3 (ml); 5.6. Градуирана пипета, 5 cm 3 (ml); 5.7. Микроспринцовка, 10 µl с 0,1 µl деления; 5.8. Термометър, градуиран от 0 до 100 °С; 5.9. Водна баня, оборудвана с нагряващ елемент; 5.10. Сушилен шкаф, добре вентилиран и регулиран до 80 °С; 5.11. Стандартна апаратура за тънкослойна хроматография. 6. Подготовка на пробата В метода, описан по-долу, за идентификация и определяне на хидроксибензолсулфоновата киселина в аерозоли се използва остатък, получен след освобождаването на аерозолната опаковка от разтворителите и пропелантите, които се изпаряват при нормално налягане. 7. Идентификация 7.1. С помощта на микроспринцовка (т. 5.7) се нанасят по 5 µl от остатъка (т. 6) или пробата на всяка от шестте точки върху началната линия (старт) на разстояние 1 cm от долния край на тънкослойната плака (т. 4.18). 7.2. Плаката се поставя в хроматографската вана, съдържаща разтворителя за проявяване (подвижна фаза по т. 4.16), и се хроматографира, докато фронтът на разтворителя достигне 15 cm от началната линия. 7.3. Плаката се изважда от ваната и изсушава при 80 °С, докато миризмата на оцетна киселина престане да се усеща. Плаката се напръсква с разтвор на натриев карбонат (т. 4.13) и се изсушава на въздух. 7.4. Покрива се половината от плаката със стъклена плочка и се напръсква непокритата част с 0,05 % разтвор на дитизон (т. 4.15). Появата на червеноморави петна в хроматограмата показва наличие на цинкови йони. 7.5. Покрива се напръсканата половина на плаката със стъклена плочка и се напръсква другата половина с реактива на Поли (т. 4.17). Наличието на 4-хидроксибензолсулфонова киселина се доказва чрез появата на жълтеникавокафяво петно със стойност на Rf около 0,26, докато жълтото петно със стойност на Rf около 0,45 в хроматограмата показва наличие на 3-хидроксибензолсулфонова киселина. 8. Определяне 8.1. Претеглят се 10 g с точност 0,001 g от пробата или остатъка (т. 6) в 100 cm 3 (ml) колба с кръгло дъно и се изпарява почти до сухо на вакуумротационен изпарител на водна баня, поддържана при 40 °С. 8.2. Прибавят се 10 cm 3 (ml) (V1) вода в колбата и се разтваря остатъкът от изпаряването (т. 8.1) чрез нагряване. 8.3. Разтворът се пренася количествено в делителна фуния и се екстрахира два пъти с по 20 cm 3 (ml) хлороформ (т. 4.2). След всяка екстракция хлороформната фаза се изхвърля. 8.4. Водният разтвор се филтрува през нагънат филтър. В зависимост от очакваното съдържание на хидроксибензолсулфонова киселина се отпипетирват 1,0 или 2,0 cm 3 (ml) (V 2) от филтрата в 250 cm 3 (ml) конусна колба (т. 5.3) и се разрежда с вода до 75 cm 3 (ml). ВЕСТНИК 5 8.5. Добавят се 2,5 cm 3 (ml) 36 % солна киселина (т. 4.1) и 2,5 g калиев бромид (т. 4.6), разбърква се и се нагласява температурата на разтвора до 50 °С на водна баня. 8.6. Добавя се 0,1 N калиев бромат (т. 4.10) от бюрета, докато разтворът, който е загрят до 50 °С, стане жълт. 8.7. Добавя се 3,0 cm 3 (ml) разтвор на калиев бромат (т. 4.10), колбата се затваря и се оставя да престои 10 min на водна баня при 50 °С. Ако след 10 min разтворът загуби цвета си, добавят се още 2 cm 3 (ml) от разтвора на калиев бромат (т. 4.10), колбата се затваря и загрява за 10 min на водна баня при 50 °С. Записва се цялото количества на прибавения разтвор от калиев бромат (а). 8.8. Разтворът се изстудява при стайна температура, прибавя се 2 g калиев йодид (т. 4.5) и се разбърква. 8.9. Отделеният йод се титрува с 0,1 N разтвор на натриев тиосулфат (т. 4.11). В края на титруването се прибавят няколко капки от разтвор на скорбяла (т. 4.12) като индикатор. Записва се количеството на използвания натриев тиосулфат (b). 9. Изчисление Съдържанието на цинк хидроксибензолсулфонат в пробата или остатъка (b) като % (М/М) се изчислява по формулата: , където: а е общото количество на добавения 0,1 N разтвор от калиев бромат (т. 8.7) в cm 3 (ml); b – количеството на добавения 0,1 N разтвор от натриев тиосулфат, използван при обратното титруване (т. 8.9) в cm 3 (ml); М – количеството на анализирания продукт или остатък в g; V1 – обемът на получения разтвор в съответствие с т. 8.2 в cm 3 (ml); V 2 – обемът на разтворения изпарен остатък, използван за анализа (т. 8.4) в cm 3 (ml). Забележка. В случай на аерозоли резултатът от определянето в % (М/М) на остатъка (b) трябва да се изрази спрямо оригиналния продукт. За целта на това превръщане трябва да се направи справка за правилата при пробовземане на аерозоли. 10. Повторяемост* За съдържание на цинк хидроксибензолсулфонат до около 5 % (М/М) разликата между резултатите на две успоредни определения върху една и съща проба не трябва да превишава абсолютната стойност от 0,5 %. *Забележка. Виж ISO 5725. 11. Интерпретация на резултатите Съгласно Приложение № III на Регламент (ЕО) № 1223/2009, т. 25, максимално допустимата концентрация на цинк 4-хидроксибензенсулфонат в лосиони за лице и дезодоранти е 6 % (М/М). Тази формулировка означава, че освен съдържание на хидроксибензолсулфонова киселина трябва да се определи и съдържанието на цинк. Умножението на изчисленото съдържание на цинк хидроксибензолсулфонат (т. 9) по коефициент 0,1588 дава минималното цинково съдържание в % (М/М), което трябва да се съдържа в продукта от гледна точка на измереното съдържание на хидроксибензолсулфонова киселина. Действителното цинково съдържание, измерено гравиметрично (виж съответните условия), може обаче да бъде по-високо, защото цинковият хлорид и цинковият сулфат могат също да бъдат използвани в козметичните продукти. VIII. ИДЕНТИФИКАЦИЯ НА ОКИСЛИТЕЛНИ АГЕНТИ И ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ВОДОРОДЕН ПЕРОКСИД В ПРОДУКТИ ЗА ПОДДЪРЖ АНЕ НА КОСАТА Област на приложение Йодометричното определяне на водороден пероксид в козметиката е възможно само в отсъствие на други окислителни агенти, които образуват йод от йодиди. Ето защо преди йодометричното определение на водороден пероксид е необходимо да се открият и идентифицират всички други налични окислителни агенти. Това определение се състои от 2 етапа: първият обхваща определяне на персулфати, бромати и водороден пероксид, а вторият – на бариев пероксид. А. ИДЕНТИФИК АЦИЯ НА ПЕРСУЛФАТИ, БРОМАТИ И ВОДОРОДЕН ПЕРОКСИД 1. Принцип Натриев персулфат, калиев персулфат и амониев персулфат; калиев бромат, натриев бромат и водороден пероксид – независимо дали произлизат, или не от бариев пероксид, се определят чрез низходяща хартиена хроматография, като се използват два п роявяващи разт вори тел я (подвижни фази). 2. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „чист за анализ“ (ч.з.а.), а водата – дестилирана или с еквивалентна чистота. 2.1. 0,5 % (М/V) водни стандартни разтвори на следните компоненти: 2.1.1. Натриев персулфат 2.1.2. Калиев персулфат 2.1.3. Амониев персулфат 2.1.4. Калиев бромат 2.1.5. Натриев бромат 2.1.6. Водороден пероксид 2.2. Проявяващ разтворител А (подвижна фаза А) – 80 % (V/V) етанол 2.3. Проявяващ разтворител Б (подвижна фаза Б) – бензол : метанол : метилбутан-1-ол: вода = 34 : 38 : 18 : 10 (V/V/V/V) 2.4. Детектор А (реактив за оцветяване А), 10 % (М/V) воден разтвор на калиев йодид 2.5. Детектор Б (реактив за оцветяване Б), 1 % (М/V) воден разтвор на скорбяла 2.6. Детектор В (реактив за оцветяване В), 10 % (М/М) солна киселина 2.7. Солна киселина, 4 N 3. Апаратура 3.1. Хроматографска хартия (Whatman хартия № 3 и № 4 или еквивалентна) 3.2. Микропипета, 1 µl 3.3. Мерителни колби, 100 cm 3 (ml) ВЕСТНИК 3.4. Нагънати филтри 3.5. Апаратура за низходяща хартиена хроматография 4. Процедура 4.1. Водоразтворими продукти От всяка проба се приготвят по два разтвора чрез разтваряне на 1 g и 5 g от продукта в 100 cm 3 (ml) вода. От всеки от тези разтвори се използва по 1 µl за извършване на хроматографски анализ чрез хартиена хроматография, както е описано в т. 5. 4.2. Продукти, частично разтворими във вода 4.2.1. От всяка проба се претеглят по 1 g и 5 g и се диспергират в 50 cm 3 (ml) вода. Доливат се до 100 cm 3 (ml) и се разбърква. Двете дисперсии се филтруват през филтър (т. 3.4). От всеки филтрат се използва по 1 µl за извършване на хроматографски анализ чрез хартиена хроматография, както е описано в т. 5. 4.2.2. От всяка проба се приготвят още веднъж две дисперсии – 1 g и 5 g проба се диспергира в 50 cm 3 (ml) вода, подкислява се с разредена солна киселина (т. 2.7), долива се с вода до 100 cm 3 (ml) и се хомогенизира. Филтрува се през нагънат филтър (т. 3.4). От двата филтрата се използва по 1 µl за извършване на хроматографски анализ чрез хартиена хроматография, както е описано в т. 5. 4.3. Кремове 5 g и 20 g от всеки продукт се диспергират в 100 cm 3 (ml) вода. Получените дисперсии се използват за извършване на хроматографски анализ чрез хартиена хроматография, както е описано в т. 5. 5. Процедура 5.1. В две хроматографски вани се поставя достатъчно количество подвижни фази А (т. 2.2) и Б (т. 2.3) за извършване на хроматографски анализ чрез хартиена хроматография. Хроматографските вани се насищат най-малко 24 h с парите на подвижната фаза и плътно се затварят с подходящ капак. 5.2. Върх у стартови точки от лентата на хроматографската хартия (Whatman № 3 или еквивалентна) с дължина 40 cm и ширина 20 cm (т. 3.1) се нанасят по 1 µl от единия разтвор на анализираната проба и от стандартния разтвор, приготвени според т. 4 и 2.1. Изсушава се на въздуха. 5.3. Хроматографската лента (т. 5.2) се поставя в хроматографската вана, напълнена с подвижна фаза (т. 5.1). Хроматографира се, докато фронтът на подвижната фаза се придвижи на 35 cm (около 5 h). 5.4. Описаната в т. 5.2 и 5.3 процедура се повтаря, като се използва подвижна фаза Б и хроматографска хартия (Whatman № 4 или еквивалентна) (т. 3.1). Хроматографира се до достигане на фронта (35 cm). 5.5. Хроматограмите се изваждат и се изсушават на въздуха. 5.6. Детектиране (оцветяване): хроматограмата се напръсква последователно със: 5.6.1. Детектор А (т. 2.4), последван от детектор Б (т. 2.5). Петната на персулфатите в пробата и в съответния стандартен разтвор (т. 2.1) са по-близо до старта от тези на водородния пероксид. Петната се маркират с молив. 5.6.2. Детектор В (т. 2.6) върху хроматограмите, получени съгласно т. 5.6.1. При наличие на бромати върху хроматограмата се появяват сиво-сини петна, идентични с тези на стандартния разтвор (т. 2.1). 5.7. При горепосочените условия, отнасящи се до подвижни фази А (т. 2.2) и Б (т. 2.3), Rf стойностите на стандартните вещества (т. 2.1) са приблизително следните: Подвижна фаза А (т. 2.2) 0.40 Подвижна фаза Б (т. 2.3) 0.10 Нат риев персулфат Калиев персул0.40 0.02 + 0.05 фат А мон иев пер 0.50 0.10 + 0.20 сулфат Натриев бромат 0.40 0.20 Калиев бромат 0.40 0.10 + 0.20 Водороден пе0.80 0.80 роксид Б. ИДЕНТИФИК АЦИЯ НА БАРИЕВ ПЕРОКСИД 1. Принцип Бариевият пероксид се идентифицира след подкисляване на пробата (т. А.4.2) чрез образуването на водороден пероксид в присъствие на бариевия йон: 1.1. При отсъствието на персулфати (т. А) (т. Б.4.1) – чрез добавяне на разредена сярна киселина към една част от киселия разтвор на пробата (т. Б.4.1), в резултат на което се образува бяла утайка от бариев сулфат. Присъствието на бариев йон в пробата (т. Б.4.1) се доказва чрез хартиена хроматография по описания по-долу начин (т. Б.5). 1.2. При наличие на персулфати (т. Б.4.2) – последователно се извършва следното: изваряване на остатъка от разтвора (т. Б.4.2) в алкална среда и разтваряне в солна киселина; в разтвора, получен от стопилката (т. Б.4.2), присъствието на бариеви йони се доказва чрез хартиена хроматография и/или чрез утаяване като бариев сулфат. 2. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „чист за анализ“ (ч.з.а), а водата – дестилирана или с еквивалентна чистота. 2.1. Метанол 2.2. Концентрирана солна киселина, 36 % (М/М) 2.3. Солна киселина, 6 N 2.4. Сярна киселина, 4 N 2.5. Динатриева сол на родизониевата киселина 2.6. Бариев хлорид (BaCl 2 .2Н 2О) 2.7. Безводен натриев карбонат 2.8. Воден разтвор на бариев хлорид, 1 % (М/V) 2 .9. Пр оя вяващ ра зтво ри тел (под ви жна фаза) – метанол : концентрирана солна киселина (концентрация 36 %) : вода = 80 : 10 : 10 (V/V/V) ВЕСТНИК 7 2.10. Детектор (реактив за оцветяване), 0,1 % (М/V) воден разтвор на динатриева сол на родизониевата киселина, приготвени непосредствено преди употреба. 3. Апаратура 3.1. Микропипета, 5 µl 3.2. Платинени тигли 3.3. Мерителни колби, 100 cm 3 (ml) 3.4. Хроматографска хартия Schleicher и Schull 2043b или еквивалентна. Хартията се обработва предварително, като се поставя за една нощ в съд за нисходяща хроматография (т. А.3), съдържащ проявяващ разтворител (подвижна фаза) (т. Б.2.9.), след което се изсушава. 3.5. Нагънат филтър 3.6. Апаратура за осъществяване на възходяща хартиена хроматография 4. Подготовка на пробата 4.1. Проби, в които няма персулфати. 4.1.1. 2 g от продукта се диспергират в 50 cm 3 (ml) вода и се довежда до рН на дисперсията приблизително 1 със солна киселина (т. Б.2.3). 4.1.2. Дисперсията се прехвърля с вода в мерителна колба от 100 cm 3 (ml), долива се с вода до марката и се разбърква. Приготвената дисперсия се използва за анализ чрез хартиена хроматография, както е описано в т. 5 за идентифициране на барий чрез утаяване на сулфата. 4.2. Проби, в които има персулфати 4.2.1. 2 g от продукта се диспергират в 100 cm 3 (ml) вода и се филтрува. 4.2.2. Към изсушения остатък се прибавя натриев карбонат (т. Б.2.7) в количество 7 до 10 пъти от неговото тегло, разбърква се и сместа се стапя в платинов тигел (т. В.3.2) за 30 min. 4.2.3. Охлажда се до стайна температура и стопилката се разтваря в 50 cm 3 (ml) вода и се филтрува (т. В.3.5). 4.2.4. Остатъкът върху филтъра се разтваря в солна киселина (т. В.2.3) и се долива с вода до 100 cm 3 (ml). Този разтвор се използва за анализ чрез хартиена хроматография, както е описано в т. 5, и за определяне на барий чрез утаяване на сулфата. 5. Процедура 5.1. Подходящо количество от проявяващия разтворител (подви ж ната фаза) (т. Б.2.9) се поставя във ваната за възходяща хартиена хроматография. Последната се насища с парите на разтворителя минимум 15 h. 5.2. Върху три стартови точки на лист от хроматографската хартия, обработена предварително, както е описано в т. Б.3.4, се накапва по 5 µl от приготвените разтвори съгласно т. Б.4.1.2 и т. Б.4.2.4 и от стандартния разтвор (т. Б.2.8). 5.3. Петната се изсушават на въздуха. Хроматографира се до достигане на фронта (30 cm). 5.4. Хроматограмата се изважда от ваната и се изсушава на въздуха. 5.5. Детектиране (оцветяване): Хроматограмата се напръсква с детектор (т. Б.2.10). При наличие на барий върху хроматограмата се появяват червени петна с Rf стойност около 0,10. В. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ВОДОРОДЕН ПЕРОКСИД В КОЗМЕТИЧНИ ПРОДУКТИ ЗА ПОДДЪРЖ АНЕ НА КОСАТА 1. Област на приложение Йодометричното определяне на водороден пероксид в козметични продукти е възможно само при отсъствие на други окислителни агенти, които отделят йод от йодидите. 2. Принцип Йодометричното определяне на водороден пероксид се основава на следната реакция: Н 2О 2 + 2Н+ + 2І- → І 2 + 2Н 2О Реакцията протича много бавно, но може да се ускори чрез прибавяне на алуминиев молибдат. Отделеният йод се определя титриметрично с натриев тиосулфат и е еквивалентен на съдържанието на водороден пероксид. 3. Дефиниция Съдържанието на водороден пероксид, определено по начина, описан по-долу, се изразява като % (М/М) на продукта. 4. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „чист за анализ“ (ч.з.а), а водата – дестилирана или с еквивалентна чистота. 4.1. Сярна киселина, 1 mol/dm 3 (2 N). 4.2. Калиев йодид. 4.3. Амониев молибдат. 4.4. Натриев тиосулфат, 0,1 mol/dm 3 (0,1 N). 4.5. Калиев йодид, 10 % (М/V), приготвен непосредствено преди използването. 4.6. Амониев молибдат, 20 % (М/V). 4.7. Скорбелен разтвор, 1,0 % (М/V). 5. Апаратура 5.1. Бехерови чаши, 100 cm 3 (ml). 5.2. Бюрета, 50 cm 3 (ml). 5.3. Мерителни колби, 250 cm 3 (ml). 5.4. Мерителни цилиндри, 25 и 100 cm 3 (ml). 5.5. Пипети, 10 cm 3 (ml). 5.6. Ерленмайерови колби, 250 cm 3 (ml). 6. Процедура 6.1. В бехерова чаша от 100 cm 3 (ml) се претеглят 10 g (М) с точност 0,001 g от продукта, съд ържащ около 0,6 g водороден перокси д. Пробата се прехвърля с вода в 250 cm 3 (ml) мерителна колба, долива се до марката с вода и се разбърква. 6.2. Отпипетирват се 10 cm 3 (ml) от разтвора на пробата и се прехвърлят в 250 cm 3 (ml) ерленмайерова колба (т. 5.6). Прибавят се последователно 100 cm 3 (ml) разтвор на сярна киселина (т. 4.1), 20 cm 3 (ml) разтвор на калиев йодид (т. 4.5) и три капки разтвор на амониев молибдат (т. 4.6). 6.3. Отделеният йод се титрува веднага с разтвор на натриев тиосулфат (т. 4.4) и малко преди достигане на еквивалентния пункт се прибавят няколко cm 3 (ml) скорбелен разтвор като индикатор (т. 4.7). Отчита се изразходваното количество (V) разтвор на натриев тиосулфат (т. 4.4) в cm 3 (ml). 6.4. По начина, описан в т. 6.2 и 6.3, се титрува празна проба, като се заместват 10 cm 3 (ml) от разтвора на пробата с 10 cm 3 (ml) вода. Отчита се изразходваното количество разтвор (Vо) на натриев тиосулфат за празната проба в cm 3 (ml). ВЕСТНИК 7. Изчисление Съдържанието на водороден пероксид в продукта като % (М/М) се изчислява по формулата: , където: М е количеството от анализирания продукт (т. 6.1) в g; Vо – изразходваното количество разтвор на натриев тиосулфат за титруването на празната проба (т. 6.4) в cm 3 (ml); V – изразходваното количество разтвор на натриев тиосулфат за титруването на пробата (т. 6.3) в cm 3 (ml). 8. Повторяемост* За продукти, съдържащи около 6 % (М/М) водороден пероксид, разликата между резултатите от две определения, проведени паралелно върху една и съща проба, не трябва да превишава абсолютната стойност от 0,2 %. *Забележка. Виж ISO 5725. ІХ. ИДЕНТИФИК АЦИЯ И ПОЛУКОЛИЧЕСТВЕНО ОПРЕДЕЛЯНЕ НА НЯКОИ ОКИСЛИТЕЛНИ БАГРИЛА В БОИ ЗА КОСА 1. Област на приложение Методът се отнася за идентификация и полуколичествено определяне на следните субстанции в бои за коса в течна и кремообразна форма: Субстанция Фенилендиамини о-фенилендиамин m-фенилендиамин р-фенилендиамин Метилфенилендиамини 4-метил-1,2-фенилендиамин (толуен-3,4-диамин) 4-метил-1,3-фенилендиамин (толуен-2,4-диамин) 2-метил-1,4-фенилендиамин (толуен-2,5-диамин) Диаминофеноли 2,4-диаминофенол Хидрохинон 1,4-бензендиол α-нафтол Означение (о-ФДА) (м-ФДА) (п-ФДА) (о-ТДА) (м-ТДА) (п-ТДА) (ДАФ) (Х) (а-Н) Пирогалол 1,2,3-трихидроксибензен (П) Резорцинол 1,3-дихидроксибензен (Р) 2. Принцип Окислителните багрила, съдържащи се в бои за коса в течна и кремообразна форма, се екстрахират с 96 % етанол при рН 10 и се идентифицират с едно- и двупосочна тънкослойна хроматография. За полуколичествено определяне на тези субстанции хроматограмата на пробите се сравнява с тази на стандартни субстанции в 4 проявяващи системи (подвижни фази), получени едновременно и при същите условия. 3. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „чист за анализ“ (ч.з.а.), а водата – дестилирана или с еквивалентна чистота. 3.1. Етанол, безводен. 3.2. Ацетон. 3.3. Етанол, 96 % (V/V). 3.4. Амонячен разтвор, 25 % (d 420=0,91). 3.5. L(+)-аскорбинова киселина. 3.6. Хлороформ. 3.7. Циклохексан. 3.8. Азот, технически. 3.9. Толуен. 3.10. Бензен. 3.11. н-бутанол. 3.12. Бутан-2-ол. 3.13. Хипофосфорна киселина, 50 % (V/V). 3.14. Диазо реагент: 3.14.1. 3-нитро-1-бензендиазониев хлоробензенсулфонат (стабилизирана сол) 3.14.2. 2-х лоро- 4-нит ро-1-бензен диазониев нафталенбензоат (стабилизирана сол) 3.15. Сребърен нитрат. 3.16. п-диметиламинобензалдехид. 3.17. 2,5-диметилфенол. 3.18. Ферихлорид хексахидрат. 3.19. Солна киселина, 10 % (V/V). 3.20. Стандартни субстанции. Стандартните субстанции са посочени в т. 1 Област на приложение. При аминосъединенията стандартната субстанция трябва да бъде или хидрохлорид (моноили ди-), или свободна основа. 3.21. Стандартни разтвори, 0,5 % (М/V). Приготвя се 0,5 % (М/V) разтвор на всяка стандартна субстанция (т. 3.20). Претеглят се 50 mg ± 1 mg от стандартната субстанция в мерителна колба от 10 cm 3 (ml). Добавят се 5 cm 3 (ml) 96 % етанол (т. 3.3) и 250 mg аскорбинова киселина (т. 3.5). Разтворът се алкализира с амонячен разтвор (т. 3.4) до рН 10 (тест с индикаторна хартия). Долива се до 10 cm 3 (ml) с 96 % етанол (т. 3.3) и се разбърква. Разтворите могат да се съхраняват до една седмица на студено и тъмно място. В някои случаи след добавянето на аскорбинова киселина и амоняк може да се образува утайка. Преди работа тези разтвори се оставят да се утаят. 3.22. Системи разтворители за хроматографско разделяне (подвижни фази). 3.22.1. Ацетон : хлороформ : толуен = 35 : 25 : 40 (V/V/V). 3.22.2. Хлороформ : циклохексан : абсолютен етилов алкохол : 25 % амоняк = 80 : 10 : 10 : 1 (V/V/V/V). 3.22.3. Бензен : бутан – 2-ол : вода = 50 : 25 : 25 (V/V/V). Разклаща се добре след разделяне при стайна температура (20 °С до 25 °С) и се използва горната фаза. 3.22.4. н-бутанол : хлороформ : реагент М = 7 : 70 : 23 (V/V/V). Разделя се внимателно при стайна температура (20 °С до 25 °С) и се използва долната фаза. Реагент М: Амонячен разтвор, 25 % (V/V) – 24 обемни части ВЕСТНИК 9 Хипофосфорна киселина, 50 % (т. 3.13) – 1 обемна част Вода – 75 обемни части Забележка. Подвижните фази, съдържащи амоняк, трябва да се разклащат непосредствено преди употреба. 3.23. Индикаторни спрейове (проявяващи реактиви). 3.23.1. Diaso реагент. От избрания реагент (т. 3.14) се приготвя непосредствено преди употреба 5 % (М/V) воден разтвор. 3.23.2. Реагент на Ehrlich. Разтварят се 2,0 g п-диметиламинобензалдехид (т. 3.16) в 100 cm 3 (ml) воден разтвор на солна киселина 10 % (М/V) (3.19). 3.23.3. 2,5-диметилфенол-ферихлорид хексахидрат. Разтвор 1: Разтваря се 1,0 g диметилфенол (т. 3.17) в 100 cm 3 (ml) 96 % етанол (т. 3.3). Разтвор 2: Разтварят се 4,0 g ферихлорид хексахидрат (т. 3.18) в 100 cm 3 (ml) 96 % етанол (т. 3.3). За проявяване хроматограмата се пръска последователно с разтвор 1 и после с разтвор 2. 3.23.4. Сребърен нитрат – амонячен разтвор Към 5 % (М/V) воден разтвор на сребърен нитрат (т. 3.15) се добавя 25 % амоняк (т. 3.4), докато утайката се разтвори. Приготвя се непосредствено преди употреба. Остат ъкът от разтвора се изхвърля. 4. Апаратура 4.1. Стандартна апаратура за тънкослойна хроматография. 4.1.1. Пластмасов или стъклен капак с конструкция, която осигурява хроматографската плака да е в азотна атмосфера при проявяване и сушене на петната. Тази предпазна мярка е необходима поради податливост та на някои багрила към окисление. 4.1.2. Микроспринцовка от 10 µl, градуирана през 0,2 µl, с игла с квадратно сечение или препоръчително дозаторно устройство от 50 µl, монтирано върху скобата на статива, така че плаката да бъде под азот. 4.1. 3. Тън ко с лой нисиликагелниплаки 20х20 cm с дебелина на слоя 0,25 mm (Macherey and Nagel, Silica g-HR или еквивалентни). 4.2. Центрофуга, 4000 rpm. 4.3. Центрофужни епруветки, 10 cm 3 (ml), с полиетиленови капачки на винт или еквивалентни. 5. Процедура 5.1. Подготовка на пробите При изстискване на тубата първите 2 – 3 cm се отстраняват. В центрофужна епруветка (т. 4.3), предварително продухана с азот, се поставят 300 mg аскорбинова киселина и 3,0 g кремообразна или хомогенизирана течна боя. Добавя се 25 % амоняк (т. 3.4) на капки до рН 10. Долива се до 10 cm 3 (ml) с 96 % етанол (т. 3.3), хомогенизира се под азот (т. 3.8), центрофугира се 10 min при 4000 rpm. Изследва се горният слой на течната фаза. 5.2. Хроматографски анализ 5.2.1. Нанасяне на разтворите върху плаките На хроматографската плака (т. 4.1.3) се маркира стартова линия на 1,5 cm от ръба є. Върху 9 точки се нанасят по 1,0 µl от стандартните разтвори в посочения ред: 1 2 3 4 5 6 7 8 9 РПХп-ФДА ДАФ п-ТДА о-ФДА о-ТДА м-ФДА м-ТДА α-Н Върху т. 10 и 11 се нанасят по 2,0 µl от разтвора на пробата (т. 5.1). Нанасянето на стандартите и пробите се извършва под азот (т. 3.8) и плаката се държи под азот до момента на хроматографирането. 5.2.2. Хроматографско разделяне Хроматографската вана е предварително продухана с азот (т. 3.8) и наситена с една от четирите подвижни фази (т. 3.22). Плаката се поставя във ваната при стайна температура (20 °С до 25 °С) на тъмно, докато фронтът достигне 15 cm от стартовата линия, след което се изважда и изсушава под азот (т. 3.8) при стайна температура. 5.2.3. Проявяване на петната Плаката се напръсква веднага с един от четирите разтвора, описани в т. 3.23. 5.2.4. Идентифициране Сравняват се Rf стойностите и цветовете на получените петна от пробата с тези на стандартните разтвори. В табл. 1 са представени Rf стойностите и цветовете на петната на всички стандартни субстанции в съответните подвижни фази и използваните проявяващи реактиви. По тази методика понякога може да се получи спорна идентификация при сравняване на петната на съответните стандартни субстанции с тези на пробата. 5.2.5. Полуколичествено определяне Сравнява се визуално интензивността на петната на всяко вещество, идентифицирано съгласно т. 5.2.4 със серия от стандартни разтвори с подходяща концентрация. Ако концентрацията на една или повече субстанции в пробата е много висока, пробата се разрежда и определението се повтаря. Таблица 1 Rf стойности и цветове на петната, получени веднага след напръскването Стандартна субстанция (3.20) Подвижна фаза Индикаторни спрейове (проявяващи реактиви) Rf стойности Цветове на получените петна (3.22.1) (3.22.2) (3.22.3) (3.22.4) Diaso (3.23.1) Ehrlich (3.23.2) Диметил фенол (3.23.3) Сребърен нитрат (3.23.4) - Бледокафяв Бледокафяв Бледокафяв о-ФДА 0,62 0,60 0,30 0,57 Бледокафяв - м-ФДА 0,40 0,60 0,47 0,80 Виолетовокафяв(*) Жълт п-ФДА 0,20 0,50 0,30 0,48 Кафяв Светлочервен(*) Виолетов Сив о-ТДА 0,60 0,60 0,53 0,60 Кафяв(*) Бледооранжев Бледокафяв Сиво-кафяв м-ТДА 0,40 0,67 0,45 0,60 Червено-кафяв(*) Жълт Кафяв Черен п-ТДА 0,33 0,65 0,37 0,70 Кафяв Оранжев Виолетов(*) Сив ДАФ 0,07 - 0 0,05 Кафяв(*) Оранжев Виолетов Кафяв Х 0,50 0,35 0,80 0,20 - Оранжев Виолетов Черен(*) α-Н 0,90 0,80 0,90 0,75 Оранжевокафяв - Виолетов(*) Черен П 0,37 - 0,67 0,05 Кафяв Много бледовиолетов Много бледокафяв Кафяв(*) Р 0,50 0,37 0,80 0,17 Оранжев Бледовиолетов Много бледокафяв Бледокафяв Ако концентрацията на една или повече субстанции в пробата е много висока, пробата се разрежда и определението се повтаря. Забележки: 1. о-ФДА се проявява слабо; трябва да се използва подвижна фаза (т. 3.22.3), за да се разграничи ясно от о-ТДА. 2. (*) показва най-добро развитие на цвета. 6. Изпитване с двупосочна тънкослойна хроматография Дву посочната х роматог рафска процед у ра изисква употребата на допълнителни стандарти и реактиви. 6.1. Допълнителни стандартни разтвори и субстанции 6.1.1. β-нафтол (β-Н). 6.1.2. 2-аминофенол (о-АФ). 6.1.3. 3-аминофенол (м-АФ). 6.1.4. 4-аминофенол (п-АФ). 6.1.5. 2-нитро-1,4-фенилендиамин (2-НПФДА). 6.1.6. 4-нитро-1,2-фенилендиамин (4-НОФДА). Приготвят се 0,5 % (М/V) разтвори на всички допълнителни стандартни субстанции, както е описано в т. 3.21. 6.2. Допълнителна подвижна фаза 6.2.1. Етилацетат : циклохексан : амонячен разтвор (25 %) = 65 : 30 : 0,5 (V/V/V). 6.3. Допълнителна индикаторна система за проявяване на петната Във ваната за тънкослойна хроматография се поставя стъклен съд с 2,0 g йодни кристали и ваната се затваря с подходящ капак. 6.4. Хроматографиране 6.4.1. Върху абсорбиращата повърхност на плаката за тънкослойна хроматография (т. 4.1.3) се начертават две линии, както е показано на фиг. 1. 6.4.2. Под азотна атмосфера (т. 4.1.1) се нанасят от 1 до 4 µl от екстракта на пробата на стартова точка 1 (фиг. 1), която е на 2 cm от двете страни на плаката. Количеството на нанесения екстракт зависи от интензивността на петната върху хроматограмите (т. 5.2). Фиг. 1 ВЕСТНИК 1 6.4.3. Нанасят се на стартови точки 2 и 3 (фиг. 1) окислителните багрила, които са идентифицирани или предстои да се идентифицират чрез т. 5.2 (разстоянието между точките е 1,5 cm). От всички стандартни разтвори се нанасят по 2,0 µl, с изключение на ДАФ – от него трябва да се нанесат 6,0 µl. Нанасянето се провежда под азот (т. 6.4.2). 6.4.4. Повтаря се операция (т. 6.4.3) за стартови точки 4 и 5 (фиг. 1) – разстояние между точките 1,5 cm, и се оставя плаката под азот до момента на хроматографиране. 6.4.5. Хроматографската вана се продухва с азот (т. 3.8) и се насища с подвижна фаза (т. 3.22.2). Плаката (т. 6.4.4) се поставя във ваната в първата посока (фиг. 1) на тъмно. Хроматографирането продъл жава, докато фронтът на подвижната фаза достигне маркираната линия върху плаката (приблизително 13 cm). 6.4.6. Плаката се изважда от ваната и се поставя в друга, предварително продухана с азот, където престоява поне 60 min, за да се изпарят разтворителите. 6.4.7. В следваща хроматографска вана, също предварително продухана с азот (т. 3.8) и наситена с подвижна фаза (т. 6.2), плаката се поставя обърната на 90°. Хроматографира се във втората посока (също на тъмно), докато фронтът на подвижната фаза достигне начертаната линия върху абсорбиращата повърхност (фиг. 1), след което се изважда от ваната и се оставя на въздух да се изпарят разтворителите. 6.4.8. Плаката се поставя за 10 min в хроматографската вана с йодни пари (т. 6.3). Двупосочната хроматограма се тълкува, като се използват Rf стойностите и цветът на стандартните субстанции, хроматографирани по същото време. В табл. 2 са посочени цветовете на петната на стандартните субстанции. Забележка. За да се получи максимално оцветяване на петната, хроматограмата се оставя на въздух за половин час след проявяване на петната. 6.4.9. Наличието на окислителни багрила, открити в т. 6.4.8, може окончателно да се потвърди с повторение на операциите, описани в т. 6.4.1 до т. 6.4.8, и добавяне в стартова точка 1, върху количеството нанесена проба (т. 6.4.2), на 1 µl от стандартните разтвори, идентифицирани в т. 6.4.8. Ако не се открие друго петно, сравнено с получената хроматограма в т. 6.4.8, тълкуването є е правилно. Таблица 2 Цвят на петната на стандартните субстанции след хроматографиране и проявяване с йодни пари Стандартна субстанция Цвят след проявяване с йодни пари Р Бежов П Кафяв α-Н Виолетов β-Н Бледокафяв Х Виолетово-кафяв Стандартна субстанция Цвят след проявяване с йодни пари м-ФДА Жълто-кафяв п-ФДА Виолетово-кафяв м-ТДА Тъмнокафяв п-ТДА Жълто-кафяв ДАФ Тъмнокафяв о-АФ Оранжев м-АФ Жълто-кафяв п-АФ Виолетово-кафяв 2-НПФДА Кафяв 4- НОФДА Оранжев Х. ИДЕНТИФИК АЦИЯ И ОПРЕДЕЛЯНЕ НА НИТРИТИ А. ИДЕНТИФИК АЦИЯ 1. Област на приложение Методът се отнася за определяне на нитрити в козметични продукти, в частност в кремове и пасти. 2. Принцип Присъствието на нитрити се установява чрез образуване на цветни производни с 2-аминобензалдехид фенилхидразон (Nitrin ). 3. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „чист за анализ“ (ч.з.а.), а водата – дестилирана или с еквивалентна чистота. 3.1. Разредена сярна киселина: 2 cm 3 (ml) концентрирана сярна киселина (d 420 =1,84) се разреждат с 11 cm 3 (ml) дестилирана вода. 3.2. Разредена солна киселина: 2 cm 3 (ml) концентрирана солна киселина (d 420 =1,19) се разреждат с 11 cm 3 (ml) дестилирана вода. 3.3. Метанол. 3.4. Разтвор на 2-аминобензалдехид фенилхидразон (реактив Nitrin ) в метанол. Претеглят се 2,0 g Nitrin  с точност 0,001 g и се прехвърлят количествено в мерителна колба от 100 cm 3 (ml). На капки се прибавят 4,3 cm 3 (ml) разредена солна киселина (т. 3.2) и се разклаща. Долива се до марката с метанол и се разбърква, докато разтворът стане напълно бистър. Разтворът се съхранява в тъмна стъклена бутилка (т. 4.3). 4. Апаратура 4.1. Стъклени чаши, 50 cm 3 (ml). 4.2. Мерителна колба, 100 cm 3 (ml). 4.3. Тъмна стъклена бутилка, 125 cm 3 (ml). 4.4. Стъклена плочка, 10 х 10 cm. 4.5. Пластмасова шпатула. 4.6. Филтърна хартия, 10 х 10 cm. 5. Процедура 5.1. Част от пробата за изследване се разстила равномерно върху стъклената плочка (т. 4.4), така че да покрие повърхността с дебелина на слоя не повече от 1 cm. 5.2. Филтърна хартия (т. 4.6) се напоява с дестилирана вода. Разстила се върху пробата и се притиска с пластмасова шпатула (т. 4.5). 5.3. Изчаква се 1 min и в центъра на филтърната хартия се накапват: ВЕСТНИК 5.3.1. две капки разредена сярна киселина (т. 3.1) 5.3.2. две капки реактив на Nitrin  (т. 3.4) 5.4. След 5 до 10 sec филтърната хартия се отстранява и се разглежда на дневна светлина. Присъствието на нитрити се установява от червеникавопурпурно оцветяване. Ако съдържанието на нитрити е ниско, след 5 до 15 sec червеникавопурпурното оцветяване се променя в жълто. Тази промяна се наблюдава едва след 1 до 2 min, когато количеството на нитрити е голямо. Интензивността на червеникавопурпурното оцветяване и времето, което протича до промяната му в жълто, може да даде указание за съдържанието на нитрити в пробата. Б. ОПРЕДЕЛЯНЕ 1. Област на приложение Методът се отнася за определяне на нитрити в козметични продукти. 2. Дефиниция Съдържанието на нитрити в пробата, определено съгласно този метод, се изразява в % (М/М) натриев нитрит. 3. Принцип След разреждане с вода и избистряне присъстващите нитрити реагират със сулфаниламид и N-1-нафтилетилендиамин и се измерва оптическата плътност на полученото цветно съединение при дължина на вълната 538 nm. 4. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „чист за анализ“ (ч.з.а.), а водата – дестилирана или с еквивалентна чистота. 4.1. Избистрящи реактиви: съхраняват се в хладилник и са устойчиви в продължение на една седмица. 4.1.1. Реактив Carrez I: Разтварят се 106 g калиев цианоферат (II) (К4Fe(CN) 6.3Н 2О) в дестилирана вода до 1000 cm 3 (ml). 4.1.2. Реактив Carrez II: В мерителна колба от 1000 cm 3 (ml) се разтварят 219,5 g цинков ацетат (Zn(СН 3СОО)2 .2Н 2О) и 30 cm 3 (ml) ледена оцетна киселина и се долива до марката с дестилирана вода. 10 cm 3 (ml) от този разтвор се разрежда до 500 cm 3 (ml) с дестилирана вода; 1,0 cm 3 (ml) от последния разтвор = 10 µg NaNO 2 . 4.2. Разтвор на натриев нитрит: В мерителна колба от 1000 cm 3 (ml) се разтварят 0,500 g натриев нитрит в дестилирана вода и се долива до марката с дестилирана вода. 10 cm 3 (ml) от този разтвор се разреждат до 500 cm 3 (ml) с дестилирана вода; 1 cm 3 (ml) от последния разтвор съдържа 10 µg NaNO 2 . 4.3. Натриев хидроксид, 1 N 4.4. Сулфаниламид хидрохлорид, 0,2 % (М/V) В 1000 cm 3 (ml) колба се разтварят 2,0 g сулфаниламид в 800 cm 3 (ml) вода при нагряване. Охлажда се и се добавят 100 cm 3 (ml) концентрирана солна киселина при бъркане. Долива се до марката с дестилирана вода. 4.5. Солна киселина, 5 N 4.6. Реактив N-1-нафтил, приготвен непосредствено преди употреба. В 100 cm 3 (ml) мерителна колба се разтварят 0,1 g N-1-нафтилетилендиамин дихидрохлорид в дестилирана вода и се долива до марката. 5. Апаратура 5.1. Аналитична везна. 5.2. Мерителни колби от 100, 250, 500 и 1000 cm 3 (ml). 5.3. Градуирани пипети. 5.4. Мерителни цилиндри от 100 cm 3 (ml). 5.5. Нагъната филтърна хартия, свободна от нитрити, диаметър 15 cm. 5.6. Водна баня. 5.7. Спектрофотометър с кювети с дебелина на слоя 1 cm. 5.8. рН-метър. 5.9. Микробюрета от 10 cm 3 (ml). 5.10. Стъклени чаши от 250 cm 3 (ml). 6. Процедура 6.1. Претеглят се около 0,5 g (М) с точност до 0,0001 g от хомогенизираната проба, прехвърля се количествено с топла вода в стъклена чаша от 250 cm 3 (ml) (т. 5.10) и обемът се довежда приблизително до 150 cm 3 (ml) с топла дестилирана вода. Чашата (т. 5.10) се поставя във водна баня (т. 5.6) при 80 °С за половин час, като се разклаща периодично. 6.2. Охлажда се до стайна температура и последователно при разбъркване се добавят 2 cm 3 (ml) реактив Carrez I (т. 4.11) и 2 cm 3 (ml) реактив Carrez II (т. 4.12). 6.3. Прибавя се разтвор на натриев хидроксид (т. 4.3) за довеждане на рН до 8,3 с рН-метър (т. 5.8). Съдържанието се прехвърля количествено в мерителна колба от 250 cm 3 (ml) и се долива до марката с дестилирана вода. 6.4. Съдържанието се разбърква и се филтрува през филтърна хартия (т. 5.5). 6.5. С помощта на пипета (т. 5.3) се прехвърля в мерителна колба от 100 cm 3 (ml) (т. 5.2) не повече от 25 cm 3 (ml) от бистрия филтрат (V). Долива се с дестилирана вода до обем 60 cm 3 (ml). 6.6. След разбъркване се добавят 10,0 cm 3 (ml) разтвор на сулфаниламид хидрохлорид (т. 4.4) и след това 6,0 cm 3 (ml) 5 N солна киселина (т. 4.5). Разбърква се и се оставя да престои 5 min. Прибавят се 2,0 cm 3 (ml) реактив N-1-нафтил (т. 4.6), разбърква се и се оставя да престои 3 min. Долива се с вода до марката и се разбърква. 6.7. Приготвя се празна проба чрез повтаряне на операции (т. 6.5 и т. 6.6) без прибавяне на реактив N-1-нафтил (т. 4.6). 6.8. Измерва се (т. 5.7) оптическата плътност при 538 nm на разтвора, получен съгласно т. 6.6 спрямо празната проба (т. 6.7) като контрола. 6.9. По стандартна крива (т. 6.10) се отчита съдържанието на натриев нитрит в mg/100 cm 3 (ml) разтвор (М1), което съответства на отчетената оптическа плътност в т. 6.8. 6.10. Изготвя се стандартна крива, като се използва 10 µg/cm 3 (ml) разтвор на натриев нитрит (т. 4.2) за концентрации 0, 20, 40, 60, 80 и 100 µg натриев нитрит на 100 cm 3 (ml). 7. Изчисление Съдържанието на натриев нитрит в пробата в % (М/М) се изчислява с помощта на следната формула: ВЕСТНИК 3 , където: М е масата на пробата, взета за анализ (т. 6.1) в g; М1 – съдържанието на натриев нитрит, определено съгласно т. 6.9 в µg; V – филтрат ът, използван за измерването (т. 6.5) в cm 3 (ml). 8. Повторяемост* При съдържание на натриев нитрит около 0,2 % разликата между резултатите от две успоредни определяния на една и съща проба не трябва да надхвърля абсолютна стойност от 0,005 %. *Забележка. Виж ISO 5725. ХІ. ИДЕНТИФИК АЦИЯ И ОПРЕДЕЛЯНЕ НА СВОБОДЕН ФОРМАЛДЕХИД 1. Област на приложение Този метод описва идентификация и два начина за определяне, съобразно присъствието или не, на източници на формалдехид. Той е приложим за всички козметични продукти. 1.1. Идентификация 1.2. Общо колоримет рично определ яне с пентан-2,4-дион Този метод е приложим, когато формалдехидът е използван самостоятелно или с други консерванти, които не са източници на формалдехид. Когато това не е изпълнено или резултатите надвишават максимално допустимите концентрации, трябва да се използва следващият метод за потвърждение. 1.3. Определяне в присъствие на източници на формалдехид. В посочения по-горе метод (т. 1.2) по време на дериватизацията източниците на формалдехид се разцепват и това води до твърде завишени резултати (свързан или полимеризиран формалдехид). Необходимо е да се отдели свободният формалдехид чрез течна хроматография. 2. Дефиниция Съдържанието на свободен формалдехид в пробата, определено съгласно този метод, се изразява в % (М/М). 3. Идентификация 3.1. Принцип Свободният и свързаният формалдехид в сярнокисела среда променят цвета на реактива на Schiff в розов или лилав. 3.2. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „чист за анализ“ (ч.з.а.), а водата – дейонизирана. 3.2.1. Фуксин 3. 2 . 2 . Н ат риевсулфиткристалохидрат (Na 2 SO3.7Н 2О) 3.2.3. Концентрирана солна киселина (d = 1,19) 3.2.4. Сярна киселина, 1 М 3.2.5. Реактив на Schiff: 0,1 g фуксин (т. 3.2.1) се претегля в чаша и се разтваря в 75 cm 3 (ml) вода при 75 °С. След охлаждане се прибавят 2,5 g натриев сулфит (т. 3.2.2). Долива се до 100 cm 3 (ml). Използва се до две седмици. 3.3. Процедура 3.3.1. Претеглят се 2 g от пробата в стъклена чаша от 10 cm 3 (ml). 3.3.2. Прибавят се две капки сярна киселина (т. 3.2.4) и 2 cm 3 (ml) реактив на Schiff (т. 3.2.5). При използване този реактив трябва да е абсолютно безцветен. Разклаща се и се оставя да престои 5 min. 3.3.3. Ако се наблюдава розово или лилаво оцветяване в рамките на 5 min, формалдехидът присъства в количество, по-голямо от 0,01 %, и трябва да се определи по метода за свободен и свързан формалдехид (т. 4) и ако е необходимо, по метод (т. 5). 4. Общо колориметрично определяне с пентан 2,4-дион 4.1. Принцип Формалдехидът реагира с пентан-2,4-дион в присъствие на амониев ацетат, като образува 3,5-диацетил-1,4-дихидротолуидин. Той се екстрахира с бутан-1-ол и абсорбцията на екстракта се измерва при 410 nm. 4.2. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „чист за анализ“ (ч.з.а.), а водата – дейонизирана. 4.2.1. Безводен амониев ацетат. 4.2 .2 . Кон цен т ри ра н а оце тнак ис елина , d 20 4 = 1,05. 4.2.3. Пентан-2,4-дион, прясно дестилиран при намалено налягане 25 mm Hg, 25 °С – не трябва да има никаква абсорбция при 410 nm. 4.2.4. Бутан-1-ол. 4.2.5. Солна киселина, 1 М. 4.2.6. Солна киселина, 0,1 М. 4.2.7. Натриев хидроксид, 1 М. 4.2.8. Разтвор на скорбяла, приготвен непосредствено преди употреба, съгласно Европейската фармакопея (1 g/50 cm 3 (ml) вода), 2-ро издание 1980, част I-VII-I-1. 4.2.9. Формалдехид, 37 % до 40 % (М/V). 4.2.10. Стандартен разтвор на йод, 0,05 М. 4.2.11. Стандартен разтвор на натриев тиосулфат, 0,1 М. 4.2.12. Реактив пентан-2,4-дион: В мерителна колба от 1000 cm 3 (ml) се разтварят: 150 g амониев ацетат (т. 4.2.1), 2,0 cm 3 (ml) пентан-2,4-дион (т. 4.2.3) и 3,0 cm 3 (ml) оцетна киселина (т. 4.2.2). Обемът се довежда до марката с вода (рН на разтвора – около 6,4). Този реагент трябва да бъде приготвен непосредствено преди употреба. 4.2.13. Реактив (т. 4.2.12) без пентан-2,4-дион. 4.2.14. Формалдехид-стандарт: основен разтвор В мерителна колба от 1000 cm 3 (ml) се наливат 5 g формалдехид (т. 4.2.9) и се долива с вода до марката. Концентрацията на разтвора се определя, както следва: Вземат се 10 cm 3 (ml), прибавят се 25 cm 3 (ml) от стандартния разтвор на йод (т. 4.2.10) и 10 cm 3 (ml) разтвор на натриев хидроксид (т. 4.2.7). Оставя се да престои 5 min. Подкиселява се с 11 cm 3 (ml) HCl (т. 4.2.5) и се определя излишъкът от йод със стандартен разтвор на натриев тиосулфат (т. 4.2.11), като се използва разтвор на скорбяла (т. 4.2.8) като индикатор. ВЕСТНИК 1,0 cm 3 (ml) 0,05 m изразходван разтвор на йод (т. 4.2.10) е еквивалентен на 1,5 mg формалдехид. 4.2.15. Формалдехид-стандарт: работен разтвор Основният разтвор на формалдехид се разрежда последователно 1/20 и 1/100 с вода. 1,0 cm 3 (ml) от този разтвор съдържа около 1,0 µg формалдехид. Изчислява се точното съдържание. 4.3. Апаратура 4.3.1. Стандартно лабораторно оборудване. 4.3.2. Филтър за разделяне на фазите, Whatman 1 PS (или еквивалентен). 4.3.3. Центрофуга. 4.3.4. Водна баня, нагласена на 60 °С. 4.3.5. Спектрофотометър. 4.3.6. Стъклени кювети с оптичен път 1,0 cm. 4.4. Процедура 4.4.1. Подготовка на пробата: В мерителна колба от 100 cm 3 (ml) се претегля с точност до 0,001 g количество от пробата (g), съответстващо на предполагаемо съдържание на формалдехид около 150 µg. Долива се с вода до марката и се разбърква (разтвор С). (Проверява се дали рН е близко до 6; ако не е, се разрежда с разтвор на солна киселина (т. 4.2.6). В ерленмайерова колба от 50 cm 3 (ml) се прибавят: 10 cm 3 (ml) от разтвор С, 5 cm 3 (ml) реактив пентан-2,4-дион (т. 4.2.12) и дейонизирана вода до краен обем 30 cm 3 (ml). 4.4.2. Сравнителен разтвор Възможното влияние, дължащо се на фоновото оцветяване на изпитваната проба, се отстранява със следния сравнителен разтвор: в ерленмайерова колба от 50 cm 3 (ml) се прибавят: 10 cm 3 (ml) от разтвор С, 5 cm 3 (ml) реактив (т. 4.2.13) и дейонизирана вода до краен обем 30 cm 3 (ml). 4.4.3. Празна проба В ерленмайерова колба от 50 cm 3 (ml) се прибавят: 5 cm 3 (ml) реактив пентан-2,4-дион (т. 4.2.12) и дейонизирана вода до краен обем 30 cm 3 (ml). 4.4.4. Определяне 4.4.4.1. Смесите от т. 4.4.1, т. 4.4.2 и т. 4.4.3 се разклащат. Ерленмайеровите колби се потапят във водна баня при 60 °С точно за 10 min. Охлаждат се за 2 min в ледена баня. 4.4.4.2. Прехвърлят се в делителни фунии от 50 cm 3 (ml), които съдържат по 10 cm 3 (ml) бутан-1-ол (т. 4.2.4). Всяка колба се промива с 3 до 5 cm 3 (ml) вода. Сместа се разбърква енергично в продължение на точно 30 sec. Оставя се да се разслои. 4.4.4.3. Бутан-1-ол – фазата се филтрува в кюветите на спектрофотометъра през филтър за разделяне на фазите (т. 4.3.2). Може да се използва и центрофугиране (3000 rpm за 5 min). 4.4.4.4. Измерва се абсорбцията А1 на пробата (т. 4.4.1) спрямо стандарния разтвор (т. 4.4.2) при 410 nm. 4.4.4.5. По същия начин се измерва абсорбцията А2 на празната проба (т. 4.4.3) срещу бутан-1-ол. Забележка. Всички тези операции трябва да бъдат проведени в рамките на 25 min от момента, в който ерленмайеровите колби са поставени във водната баня при 60 °С. 4.4.5. Стандартна крива 4.4.5.1. В ерленмайерова колба от 50 cm 3 (ml) се прибавят: 5 cm 3 (ml) от разредения стандартен разтвор (т. 4.2.15), 5 cm 3 (ml) реактив пентан-2,4дион (т. 4.2.12) и дейонизирана вода до краен обем 30 cm 3 (ml). 4.4.5.2. Продължава се, както е описано в т. 4.4.4, и се измерва абсорбцията срещу бутан1-ол (т. 4.2.4). 4.4.5.3. Процедурата се повтаря с 10, 15, 20 и 25 cm 3 (ml) от разредения стандартен разтвор (т. 4.2.15). 4.4.5.4. За получаване на нулевата стойност (съответстваща на оцветяването на реактивите) се процедира както в т. 4.4.4.5. 4.4.5.5. Построява се стандартна крива, след като от всяка от абсорбциите, получени в т. 4.4.5.1 и 4.4.5.3, се извади нулевата стойност. Законът на Beer е валиден до 30 µg формалдехид. 4.5. Изчисления 4.5.1. Изважда се А2 от А1 и от стандартната крива (т. 4.4.5.5) се отчита количеството С на формалдехида в разтвора на пробата (т. 4.4.1) в µg. 4.5.2. Изчислява се количеството на формалдехида в пробата ( % М/М) с помощта на следната формула: , където: М е масата на количеството за изпитване в g; С – количеството на формалдехида в разтвора на пробата (т. 4.4.1), отчетено от стандартната крива (т. 4.4.5.5) в µg. 4.6. Повторяемост* За съдържание на формалдехид 0,2 % разликата между две успоредни определения, проведени с една и съща проба, не трябва да надхвърля 0,005 % за определянето по колориметричния метод с пентан-2,4-дион. Ако определянето на свободен формалдехид води до резултати, по-високи от концентрациите, предвидени в Приложение № V на Регламент (ЕО) № 1223/2009, т. 5, например: а) между 0,05 % и 0,2 %, неозначени в етикета на продукта; б) по-високи от 0,2 % в продукт, независимо означен или не в етикета на продукта, трябва да бъде приложена процедурата съгласно т. 5, дадена по-долу. 5. Определяне в присъствието на източници на формалдехид 5.1. Принцип Отделени ят форма л дех и д се превръща в жълто лутидиново производно чрез реакция с пентан-2,4-дион в реактор след колоната и полученото производно се определя по абсорбцията при 420 nm. 5.2. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация за ВЕТХ. 5.2.1. Вода с качество за ВЕТХ или с еквивалентно качество. 5.2.2. Безводен амониев ацетат. 5.2.3. Концентрирана оцетна киселина. 5.2.4. Пентан-2,4-дион (съхраняван при 4 °С). ВЕСТНИК 5 5.2.5. Безводен динатриев фосфат. 5.2.6. Ортофосфорна киселина, 85 % (d = 1,7). 5.2.7. Метанол с качество за ВЕТХ. 5.2.8. Дихлорметан. 5.2.9. Формалдехид, 37 до 40 % (W/V). 5.2.10. Натриев хидроксид, 1 М. 5.2.11. Солна киселина, 1 М. 5.2.12. Солна киселина, 0,002 М. 5.2.13. Разтвор на скорбяла, приготвен непосредствено преди употреба съгласно Европейската фармакопея (виж т. 4.2.8). 5.2.14. Стандартен разтвор на йод, 0,05 М. 5.2.15. Стандартен разтвор на натриев тиосулфат, 0,1 М. 5.2.16. Подвижна фаза: воден разтвор на динатриев фосфат (т. 5.2.5), 0,006 М, доведен до рН 2,1 с ортофосфорна киселина (т. 5.2.6). 5.2.17. Реактив за следколонна дериватизация: в мерителна колба от 1000 cm 3 (ml) се разтварят: 62,5 g амониев ацетат (т. 5.2.2), 7,5 cm 3 (ml) оцетна киселина (т. 5.2.3) и 5 cm 3 (ml) пентан-2,4-дион (т. 5.2.4). Долива се до марката с вода (т. 5.2.1). Този реактив се съхранява на тъмно. Време за съхранение: максимум 3 дни при 25 °С. Не трябва да се наблюдават промени в цвета. 5.2.18. Формалдехид-стандарт: основен разтвор В мерителна колба от 1000 cm 3 (ml) се наливат 10 g формалдехид (т. 5.2.9) и се долива с вода до марката. Концентрацията на разтвора се определя, както следва: вземат се 5 cm 3 (ml) от разтвора, прибавят се 25 cm 3 (ml) от стандартния разтвор на йод (т. 5.2.14) и 10 cm 3 (ml) разтвор на натриев хидроксид (т. 5.2.10). Оставя се да престои 5 min. Подкислява се с 11 cm 3 (ml) HCl (т. 5.2.11) и се титрува излишъкът от стандартния разтвор на йод със стандартен разтвор на натриев тиосулфат (т. 5.2.15) в присъствие на разтвор на скорбяла (т. 5.2.13) като индикатор. 1 cm 3 (ml) разтвор на йод (т. 5.2.14) е еквивалентен на 1,5 mg формалдехид. 5.2.19. Формалдехид-стандарт: разреден разтвор Основният разтвор се разрежда с подвижна фаза (т. 5.2.16) до 1/100-на от неговата първоначална концентрация. 1 cm 3 (ml) от този разтвор съдържа около 37 mg формалдехид. Изчислява се точното съдържание. 5.3. Апаратура 5.3.1. Стандартно лабораторно оборудване. 5.3.2. Помпа за ВЕТХ, без пулсации. 5.3.3. Помпа без пулсации за ниско налягане за реактивите (или втора ВЕТХ помпа). 5.3.4. Инжекционен дозаторен кран с 10 µl капиляра. 5.3.5. Следколонен реактор, състоящ се от следните компоненти: 5.3.5.1. тригърлена колба от 1 dm 3 (l), 5.3.5.2. нагревател за колби от 1 dm 3 (l), 5.3.5.3. две колони Vigreux с минимум 10 тарелки, с въздушно охлаждане, 5.3.5.4. капиляра от неръж даема стомана (за топлообмен) 1,6 mm с вътрешен диаметър 0,23 mm, дължина 400 mm, 5.3.5.5. тефлонова капиляра 1,6 mm с вътрешен диаметър 0,30 mm, дължина 5 m („Френска плетка“), виж Допълнение 1, 5.3.5.6. един Т-образен съединител без мъртъв обем (Valco или еквивалентен), 5.3.5.7. три съединителя без мъртъв обем, или: един следколонен модул Applied Biosystems PCRS 520 или еквивалентен, снабден с реактор от 1 cm 3 (ml). 5.3.6. Мембранен филтър с размер на порите 0,45 µm. 5.3.7. SEP-PAKR С18 cartridge (филтриращ патрон) или еквивалентен. 5.3.8. Готови колони: 5.3.8.1. Bischoff hypersil RP 18 – type NC ref. С 25.46 1805 (5 µm, дължина 250 mm, вътрешен диаметър 4,6 mm) 5.3.8.2. Dupont Zorbax ODS (5 µm, дължина 250 mm, вътрешен диаметър 4,6 mm) 5.3.8.3. Phase SEP, spherisorb ODS 2 (5 µm, дължина 250 mm, вътрешен диаметър 4,6 mm) 5.3.9. Предколона: Bischoff К1 hypersil RP 18 – ref. К1 g 6301 1805 (5 µm, дължина 10 mm, или еквивалентна). 5.3.10. Колоната и предколоната са свързани посредством система Ecotube (ref. А 15020508 Bischoff) или еквивалентна. 5.3.11. Апаратурата (т. 5.3.5) се сглобява, както е показано на блок-схемата в Допълнение 2. Връзките след дозатора трябва да са възможно най-къси. Стоманената капиляра между изхода на реактора и входа на детектора е предназначена да охлажда реакционната смес преди измерването и температурата в детектора не е известна, но е постоянна. 5.3.12. Детектор за УВ и видимата област. 5.3.13. Пишещо устройство. 5.3.14. Центрофуга. 5.3.15. Ултразвукова вана. 5.3.16. Вибрационна бъркалка (Vortex или еквивалентна). 5.4. Принцип 5.4.1. Стандартна крива Тя се получава чрез нанасяне на височините на пиковете като функция от концентрацията на разредения формалдехид-стандарт. Приготвят се стандартни разтвори чрез разреждане на стандартния разтвор на формалдехид (т. 5.2.19) с подвижна фаза (т. 5.2.16): 1 cm 3 (ml) разтвор (т. 5.2.19), разреден до 20 cm 3 (ml) (около 185 µg/100 cm 3 (ml), 2 cm 3 (ml) разтвор (т. 5.2.19), разреден до 20 cm 3 (ml) (около 370 µg/100 cm 3 (ml), 5 cm 3 (ml) разтвор (т. 5.2.19), разреден до 25 cm 3 (ml) (около 740 µg/100 cm 3 (ml) и 5 cm 3 (ml) разтвор (т. 5.2.19), разреден до 20 cm 3 (ml) (около 925 µg/100 cm 3 (ml). Стандартните разтвори се съхраняват до 1 h при лабораторна температ у ра и трябва да бъдат приготвени, непосредствено преди употреба. Линейността на стандартната крива е добра за концентрации между 1 и 15 µg/cm 3 (ml). 5.4.2. Приготвяне на пробите 5.4.2.1. Емулсии (кремове, база за гримове, очни линии) В колба със запушалка от 100 cm 3 (ml) се претегля с точност до 0,001 g количество от пробата (М), съответстващо на предполагаемо количество формалдехид от 100 µg. Прибавят се 20 cm 3 (ml) дихлорметан (т. 5.2.8) и 20 cm 3 ВЕСТНИК (ml) солна киселина (т. 5.2.12), точно измерени. Разбърква се с вибрационна бъркалка (т. 5.3.16) и с помощта на ултразвукова вана (т. 5.3.15). Двете фази се разделят чрез центрофугиране (3000 rpm/2 min). Междувременно филтруващият патрон (т. 5.3.7) се промива с 2 cm 3 (ml) метанол (т. 5.2.7), след което с 5 cm 3 (ml) вода (т. 5.2.1). 4 cm 3 (ml) от водната фаза се пропуска през филтруващия патрон, отделят се първите 2 cm 3 (ml), а останалата фракция се събира. 5.4.2.2. Лосиони, шампоани В колба със запушалка от 100 cm 3 (ml) се претегля с точност до 0,001 g количество от пробата (М), съответстващо на предполагаемо количество формалдехид от 500 µg. Долива се с подвижна фаза (т. 5.2.16) до 100 cm 3 (ml). Разтворът се филтрува през филтър (т. 5.3.6) и се инжектира или пропуска през филтруващия патрон (т. 5.3.7), кондициониран както по-горе (т. 5.4.2.1). Всички разтвори трябва да се инжектират веднага след приготвянето им. 5.4.3. Хроматографски условия: 5.4.3.1. Скорост на потока на подвижната фаза – 1 cm 3 (ml)/min, 5.4.3.2. Скорост на потока на реагента – 0,5 cm 3 (ml)/min, 5.4.3.3. Обща скорост на потока на изхода на детектора – 1,5 cm 3 (ml)/min, 5.4.3.4. Инжектиран обем – 10 µl, 5.4.3.5. Температура на елуиране – в случай на трудно разделяне колоната се потапя в баня с топящ се лед; изчаква се температурата да се стабилизира (15 – 20 min), 5.4.3.6. Температура на следколонния реактор – 100 °С, 5.4.3.7. Детектор – 420 nm. Забележка. Цялата хроматографска система и възелът след колоната трябва да са добре промити с вода след използване (т. 5.2.1). Когато системата не се използва повече от два дни, тогава промиването с вода трябва да се последва от промиване с метанол (т. 5.2.7). Преди рекондициониране на системата през нея се пропуска вода, за да се избегне кристализация. 5.5. Изчисления Емулсии (т. 5.4.2.1): Съдържание на формалдехид в % (М/М): Лосиони, шампоани: В този случай формулата става: , където: М е масата на анализираната проба (т. 5.4.2.1) в g; С – концентрацията на формалдехида, отчетена от стандартната крива (т. 5.4.1) в µg/100 cm3 (ml). 5.6. Повторяемост* За съдържание на формалдехид 0,05 % разликата между резултатите от две успоредни определяния на една и съща проба не трябва да надхвърля 0,001 %. За съдържание на формалдехид 0,2 % разликата меж ду резултатите от две успоредни определяния на една и съща проба не трябва да надхвърля 0,005 %. *Забележка. Виж ISO 5725. ДОПЪЛНЕНИЕ 1 ИНСТРУКЦИИ ЗА „ФРЕНСКА ПЛЕТКА“ Необходими принадлежности 1. Дървена бобина: външен диаметър 5 cm с централен канал с диаметър 1,5 cm. Забиват се четири стоманени пирона (както е показано на фиг. 1 и 2). Разстоянието между два пирона трябва да е 1,8 cm и те трябва да са забити на 0,5 cm от отвора на канала, 2. Твърда игла (тип кука за плетене) за правене на бримки с тефлонова капиляра, 3. 1,6 mm тефлонова капиляра с дължина 5 m и вътрешен диаметър 0,3 mm. Процедура За започване на „Френската плетка“ тефлоновата капиляра трябва да се прокара през централния канал на бобината от горния към долния край (около 10 cm от капилярата да се показват от долния край на бобината, като така се дава възможност веригата да се издърпва по време на процеса на „плетене“); след това капилярата се увива последователно около четирите пирона, както е показано на фиг. 3. Горната и долната част на „Френската плетка“ могат да са защитени с метални пръстени и затягащи винтове; трябва да се внимава да не се пречупи тефлоновата капиляра при силно издърпване. Капилярата се увива втори път около пирона и се правят „бримките“, както следва: Долната част на капилярата се прехвърля върху горната с помощта на куката (виж фиг. 4). Този процес се повтаря за всеки пирон подред (1, 2, 3, 4 в посока, обратна на часовниковата стрелка) до получаване на 5 m или друга желана дължина на плетката. Оставят се около 10 cm от капилярата за затваряне на веригата. Капилярата се промушва през всяка от четирите бримки и леко се издърпва, за да се затвори краят на веригата. Забележка. „Френска плетка“ за следколонни реактори се продава на пазара (Supelco). Фигура 1 ВЕСТНИК 7 Фигура 2 Първа капиляра Фигура 3 Втора капиляра За получаване на „бримката“ вдигнете долната капиляра (непрекъснатата линия) върху втората капиляра (пунктирната линия). Фигура 4 Фигура 5 ДОПЪЛНЕНИЕ 2 ХІІ. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА РЕЗОРЦИНОЛ В ШАМПОАНИ И ЛОСИОНИ ЗА КОСА 1. Област на приложение Методът се отнася за газхроматографско определяне на резорцинол в шампоани и лосиони за коса. Методът е подходящ за концентрации в пробата от 0,1 % до 2,0 % (М/М). 2. Принцип Резорцинол и 3,5-дихидрокситолуен (5-метилрезорцинол), добавени като вътрешен стандарт, се разделят от пробата чрез тънкослойна хроматография. Двете съединения се изолират чрез изстъргване на техните петна от плаката за тънкослойна хроматография и се екстрахират с метанол. След това екстрахираните съединения се изсушават, силилират и определят чрез газова хроматография. 3. Дефиниция Съдържанието на резорцинол в пробата, определено по този метод, се изразява в % (М/М). 4. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „чист за анализ“ (ч.з.а.), а водата – дестилирана или с еквивалентна чистота. 4.1. Солна киселина, 25 % (V/V). 4.2. Метанол. 4.3. Етанол, 96 % (V/V). 4.4. Готови плаки за тънкослойна хроматография (пластмасови или алуминиеви) със силикагел с флуоресцентен индикатор. Дезактивират се, както следва: обикновени плаки с покритие от силикагел се напръскват с вода, докато повърхността им стане лъскава. Напръсканите плаки се оставят да изсъхнат на въздух при стайна температура в продължение на един до три часа. Забележка. Ако плаките не са дезактивирани, може да има загуби на резорцинол поради необратимата му адсорбция върху силикагела. 4.5. Подвижна фаза: ацетон: хлороформ:оцетна киселина = 20:75:5 (V/V/V). 4.6. Стандартен разтвор на резорцинол: 400 mg резорцинол се разтварят в 100 cm 3 (ml) 96 % етанол (т. 4.3). 1 cm 3 (ml) съответства на 4000 µg резорцинол. 4.7. Разтвор на вътрешен стандарт: разтварят се 400 mg 3,5-дихидрокситолуен (ДХТ) в 100 cm 3 (ml) 96 % етанол (т. 4.3) (1 cm 3 (ml) съответства на 4000 µg ДХТ). 4.8. Стандартна смес: смесват се 10 cm 3 (ml) разтвор (т. 4.6) и 10 cm 3 (ml) разтвор (т. 4.7) в мерителна колба от 100 cm 3 (ml), долива се до марката с етанол (т. 4.3) и се разбърква (1 cm 3 от него съответства на 400 µg резорцинол и 400 µg ДХТ). 4.9. Силилиращи агенти: 4.9.1. N,О-бис-(триметилсилил)-трифлуорацетамид (БСТФА А). 4.9.2. Хексаметилдисилазан (ХМДС). 4.9.3. Триметилхлорсилан (ТМХС). 5. Апаратура 5.1. Стандартно оборудване за тънкослойна и газова хроматография. 5.2. Стъклария. 6. Процедура 6.1. Приготвяне на пробата. 6.1.1. В стъклена чаша от 150 cm 3 (ml) се претегля проба за анализ, с точност до 0,001 g, която съдържа приблизително 20 до 50 mg резорцинол. ВЕСТНИК 6.1.2. Подкислява се със солна киселина (т. 4.1), докато сместа стане кисела (необходими са около 2 до 4 cm 3 (ml), прибавят се 10 cm 3 (ml) от разтвора на вътрешния стандарт (т. 4.7) и се разбърква. Прехвърля се в мерителна колба от 100 cm 3 (ml) с етанол (т. 4.3), долива се до марката с етанол и се разбърква. 6.1.3. Нанасят се 250 µl от разтвора (т. 6.1.2) върху плаката с дезактивиран силикагел (т. 4.4) като непрекъсната линия с дължина около 8 cm. Внимава се линията да е възможно тънка. 6.1.4. Нанасят се 250 µl от стандартната смес (т. 4.8) на същата плака по същия начин (т. 6.1.3). 6.1.5. На две точки от стартовата линия се накапват по 5 µl от всеки от стандартните разтвори (т. 4.6 и т. 4.7), за да се улесни локализирането след проявяването на плаката. 6.1.6. Хроматограмата се развива в ненаситена вана, заредена с подвижна фаза (т. 4.5). След достигане на фронта (12 cm), за около 45 min, плаката се изважда и изсушава на въздух. Локализира се зоната резорцинол/ДХТ на късовълнова УВ светлина (254 nm). Двата компонента имат приблизително еднакви Rf стойности. Ивиците се отбелязват с молив на 2 mm разстояние от тяхната външна тъмна гранична линия. Тези зони се изстъргват и адсорбентът от всяка ивица се събира в шише от 10 cm 3 (ml). 6.1.7. А дсорбент ът, съдържащ пробата, и адсорбентът, съдържащ стандартната смес, се екстрахират по следния начин: прибавят се 2 cm 3 (ml) метанол (т. 4.2) и се екстрахира 1 h при непрекъснато бъркане. Сместа се филтрува и екстракцията се повтаря за още 15 min с 2 cm 3 (ml) метанол. 6.1.8. Екстрактите се обединяват и разтворителят се изпарява чрез изсушаване за една нощ във вакуумексикатор, зареден с подходящ сушител. Не се прилага никакво загряване. 6.1.9. Остатъците (т. 6.1.8) се силилират, както е посочено в т. 6.1.9.1 или в т. 6.1.9.2. 6.1.9.1. С помощта на микроспринцовка се прибавят 200 µl БСТФА А (т. 4.9.1) и сместа се оставя да престои в затворен съд в продължение на 12 h при стайна температура. 6.1.9.2. С помощта на микроспринцовка се прибавят последователно 200 µl ХМДС (т. 4.9.2) и 100 µl ТМХС (т. 4.9.3) и сместа се загрява в продължение на 30 min при to= 60 °С в затворен съд. Сместа се охлажда. 6.2. Газова хроматография. 6.2.1. Хроматографски условия. Колоната трябва да има разделителна способност R, равна или по-добра от 1,5: , където: r1 и r2 са времената на задържане на двата пика в min; w1 и w2 – ширините на същите пикове при половината от височината в mm; d' – скоростта на хартията в mm/min. Подходящи са следните газхроматографски условия: Колона материал дължина вътрешен диаметър пълнеж неръждаема стомана 200 cm около 3 mm 10 % OV-17 върху Chromosorb WAW, 100 mesh а) пламъчнойонизационен детектор: температури: колона – 185 °С (изотермичен режим) детектор – 250 °С инжектор – 250 °С б) газносител – азот: поток – 45 cm 3 (ml)/min. Потокът на водорода и въздуха се съобразява съгл. инструкцията към апарата. 6.2.2. Инжектират се 1 до 3 µl от разтворите, получени съгласно т. 6.1.9. За всеки разтвор (т. 6.1.9) се правят по 5 инжектирания, измерват се площите на пиковете, данните се осредняват и се изчислява отношението между площите на пиковете: S = площта на пика на резорцинола/площта на пика на ДХТ. 7. Изчисление Концентрацията на резорцинол в пробата се изчислява по следната формула: , където: М е количество на пробата (т. 6.1.1) в g; Sпроба – средното съотношение на площите на пиковете съгласно т. 6.2.2 за разтвора на пробата; Sстандартна смес – средното съотношение на площите на пиковете съгласно т. 6.2.2 за стандартната смес. 8. Повторяемост* При съдържание на резорцинол около 0,5 % разликата между резултатите от две успоредни определяния, проведени с една и съща проба, не трябва да надхвърля абсолютна стойност 0,025 %. *Забележка. Виж ISO 5725. ХІІІ. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА МЕТАНОЛ ВЪВ ВРЪЗК А С ЕТАНОЛ И ПРОПАН-2-ОЛ 1. Област на приложение Методът се отнася за газхроматографско определяне на метанол във всички козметични продукти (включително аерозоли). Могат да се определят относителни количества до 10 %. 2. Дефиниция Количеството метанол, определено по този метод, се изразява в % (М/М) на метанола във връзка с етанол или пропан-2-ол. 3. Принцип Определянето се извършва чрез газова хроматография. 4. Реактиви Използват се реактиви с квалификация „за газова хроматография“. 4.1. Метанол. 4.2. Етанол. 4.3. Пропан-2-ол. 4.4. Хлороформ, свободен от алкохоли чрез промиване с вода. ВЕСТНИК 9 5. Апаратура 5.1. Газхроматограф с детектори: 5.1.1. Катарометричен детектор за аерозолни проби. 5.1.2. Пламъчнойонизационен детектор за неаерозолни проби. 5.2. Мерителни колби, 100 cm 3(ml). 5.3. Пипети от 2 cm 3 (ml), 20 cm 3 (ml), от 0 до 1 cm 3 (ml) 5.4. Микроспринцовки от 0 до 100 µl и от 0 до 5 µl и газови спринцовки (само за аерозолни проби – виж процедурата за вземане на проби, съгл. т. ІІ. Лабораторно приготвяне на пробите за изпитване, фиг. 5) 6. Процедура 6.1. Подготовка на пробите 6.1.1. Проби от аерозолни продукти се приготвят в съответствие с т. ІІ. Лабораторно приготвяне на пробите за изпитване и след това се анализират хроматографски при условията съгл. т. 6.2.1. 6.1.2. Проби от неаерозолни продукти се приготвят в съответствие с т. ІІ. Лабораторно приготвяне на пробите за изпитване, като се разреждат с вода до съдържание на етанол или пропан-2-ол в пробата около 1 – 2 % и след това се анализират газхроматографски при условията от т. 6.2.2. 6.2. Газхроматографски анализ 6.2.1. За аерозолни проби 6.2.1.1. Детектор – катарометър 6.2.1.2. Колоната с 10 % Hallcomid М18 върху Chromosorb WAW 100 до 200 mesh или еквивалентна. Колоната трябва да има разделителна способност (R), равна или по-голяма от 1,5. Разделителната способност се изчислява по формулата: , където: r1 и r2 са времената на задържане на двата пика в min; w1 и w2 – ширините на същите пикове при половината от височината в mm; d' – скорост на хроматограмата в mm/min. 6.2.1.3. Условия на газхроматографското определяне: а) колона: материал – неръждаема стомана дължина – 3,5 m; диаметър – 3,0 mm; б) катарометричен мост – 150 mA; в) газносител – хелий; налягане – 2,5 бара; скорост на потока – 45 cm 3/min; г) температура на инжектора – 150 °С; д) температура на детектора – 150 °С; е) температура на колоната – 65 °С. Измерванията на пиковите площи могат да се подобрят чрез електронно интегриране. 6.2.2. За неаерозолни проби: 6.2.2.1. Детектор – пламъчнойонизационен. 6.2.2.2. Колона с Chromosorb 105 или Porapak QS. Колоната трябва да има разделителна способност (R), равна или по-голяма от 1,5. Разделителната способност се изчислява по формулата: , където: r1 и r2 са времена на задържане на двата пика в min; w1 и w2 – ширините на същите пикове при половината от височината в mm; d' – скорост на хроматограмата в mm/min. 6.2.2.3. Условия на газхроматографското определяне: а) колона: материал – неръждаема стомана дължина – 2,0 m; диаметър – 3,0 mm; б) чувствителност на електрометъра – 8 х 10 -10 А; в) газносител – азот: налягане – 2,1 бара; скорост на потока – 40 cm 3/min; г) помощен (допълнителен) газ – водород налягане – 1,5 бара; скорост на потока – 20 cm 3/min; д) температура на инжектора – 150 °С; е) температура на детектора – 230 °С; ж) температура на колоната – 120 до 130 °С. 7. Стандартна крива 7.1. За газхроматографска процедура (т. 6.2.1) (колона Hallcomid М18) се използват стандартни смеси, посочени в табл. 1. В мерителни колби от 100 cm 3 (ml) се отмерват по 20 cm 3 (ml) етанол и се добавя метанол, както е посочено в табл. 1. Точното количество на метанола се определя чрез претегляне на пипетата преди и след всяко дозиране. Таблица 1 Съдържание на метанол в пробата (М/М %) Метанол cm 3 (ml) Етанол или пропан2-ол cm 3 (ml) Хлороформ cm 3 (ml), добавен до обем Прибл изи тел но 2,5 % 0,5 20 100 Прибл изи тел но 5,0 % 1,0 20 100 Прибл изи тел но 7,5 % 1,5 20 100 Прибл изи тел но 2,0 20 100 10,0 % От стандартните смеси се инжектират от 2 до 3 µl и хроматографският анализ се провежда съгласно условията от т. 6.2.1. Изчисляват се съотношенията на пиковите площи (метанол/етанол) или (метанол/пропан2-ол) на всяка смес. Начертава се стандартна крива при координати: Х-ос: % метанол във връзка с етанол или пропан-2-ол. У-ос: съотношение на пиковите площи (метанол/етанол) или (метанол/пропан-2-ол). ВЕСТНИК 7.2. За газхроматографска процедура (т. 6.2.2) (Porapak QS или Chromosorb 105) се използват стандартни смеси, посочени в табл. 2. Тези смеси се приготвят чрез измерване с микроспринцовка и пипета. Точното количество се измерва чрез непосредствено претегляне на пипетата след всяко добавяне. Таблица 2 Съдържание на метанол в пробата (М/М %) Метанол (µl) Етанол или пропан-2-ол cm 3(ml) Вода cm 3 (ml), добавена до обем Приблизително 2,5 % 50 2 100 Приблизително 100 5,0 % 2 100 Приблизително 150 7,5 % 2 100 Приблизително 200 2 100 10,0 % Инжектират се 2 до 3 µl в хроматографа, като се използват условията от т. 6.2.2. Изчисляват се съотношенията на пиковите площи (метанол/етанол) или (метанол/пропан2-ол) на всяка смес. Начертава се стандартна графика: Х-ос: % метанол във връзка с етанол или пропан-2-ол. У-ос: съотношение на пиковите площи (метанол/етанол) или (метанол/пропан-2-ол). 7.3. Стандартната крива трябва да има линеен характер. 8. Повторяемост* За 5 % съдържание на метанол, във връзка с етанол или пропан-2-ол, разликата в резултатите от две паралелни определяния, извършени с една и съща проба, не трябва да надвишават 0,25 %. *Забележка. Виж ISO 5725. XIV. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ДИХЛОРМЕТАН И 1,1,1-ТРИХЛОРЕТАН 1. Област на приложение Методът се отнася за определянето на дихлорметан (метиленхлорид) и 1,1,1-трихлоретан (метилхлороформ) във всички козметични продукти, които вероятно могат да съдържат тези разтворители. 2. Дефиниция Съдържанието на дихлорметан и 1,1,1-трихлоретан в пробата, определени по този метод, се изразяват в % (М/М). 3. Принцип Определянето се извършва чрез газова хроматография с хлороформ като вътрешен стандарт. 4. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация за „газова хроматография“. 4.1. Хлороформ (CHCl 3). 4.2. Тетрахлорметан (CCl4) . 4.3. Дихлорметан (СН 2Cl 2). 4.4. 1,1,1-трихлоретан (СН 3CCl 3). 4.5. Ацетон. 4.6. Азот. 5. Апаратура 5.1. Стандартно лабораторно оборудване. 5.2. Газхроматограф с катарометър. 5.3. Бутилка за прехвърляне, 50 – 100 cm 3 (ml) (виж т. ІІ. Лабораторно приготвяне на пробите за изпитване, т. 5.2) 5.4. Спринцовка за газ под налягане, 25 или 50 µl (виж т. ІІ. Лабораторно приготвяне на пробите за изпитване, т. 5.3.2.2). 6. Процедура 6.1. Проба, която не е под налягане: в конична колба със запушалка се претегля проба с точност 0,001 g. Прибавя се точно претеглено количество хлороформ (т. 4.1) като вътрешен стандарт, еквивалентно на предполагаемото количество дихлорметан или 1,1,1-трихлоретан, съдържащо се в пробата. Разбърква се добре. 6.2. Проба под налягане: използва се методът за вземане на проби, описан в т. ІІ. Лабораторно приготвяне на пробите за изпитване, но със следните уточнения: 6.2.1. След прехвърляне на пробата в бутилката за прехвърляне (т. 5.3) в нея се въвежда като вътрешен стандарт определен обем хлороформ (т. 4.1), еквивалентен на предполагаемото количество дихлорметан или 1,1,1-трихлоретан, съдържащ се в пробата. Разбърква се добре. Мъртвият обем на вентила се промива с 0,5 cm 3 (ml) тетрахлорметан (т. 4.2). След изсушаване по разликата се определя точната маса на прибавения вътрешен стандарт. 6.2.2. След напълване на спринцовката с проба накрайникът на спринцовката се продухва с азот (4.6), така че да няма остатъци преди инжектиране в хроматографа. 6.2.3. След вземане на всяка проба повърхността на вентила и съдът за прехвърляне трябва да се промият няколко пъти с ацетон (т. 4.5) (използвайки, както се изисква, спринцовка за подкожни инжекции) и след това се подсушават напълно с азот (т. 4.6). 6.2.4. За всеки анализ се правят измервания с използване на две различни бутилки за прехвърляне и се правят по пет измервания за бутилка. 7. Хроматографски условия 7.1. Предколона Тръба – неръждаема стомана. Дължина – 300 mm. Диаметър – 3 или 6 mm. Пълнеж – същия материал, както в аналитичната колона. 7.2. Колона Стационарната фаза е приготвена от Hallcomid М18 върху Chromosorb. Колоната трябва да показва разделяне R, равно или по-голямо от 1,5, като: ВЕСТНИК 1 Колона I II Материал Стоманена тръба Стоманена тръба Дължина 350 cm 400 cm Диаметър 3 mm 6 mm WAW WAW-ДМЦС-НР Носител Chromosorb Ситов ана100 – 120 mesh лиз 60 – 80 mesh Стационар- Hallcomid М18, Hallcomid М18, на фаза 10 % 20 % Температурните условия могат да се различават в зависимост от апарата. За горните примери те са нагласени, както следва: Колона I II Колона 65 °С 75 °С Инжектор 150 °С 125 °С Детектор 150 °С 200 °С Дебит на потока от хелий 45 cm 3 (ml)/ min 60 cm 3 (ml)/min Налягане на входа 2,5 bar 2 bar Температури Газносител Инжектира15 µl 15 µl на проба 8. Смес за определяне на корекционните коефициенти В конична колба със запушалка се приготвя следната точно претеглена смес: Дихлорметан (т. 4.3), 30 % (М/М). 1,1,1-трихлоретан (т. 4.4), 35 % (М/М). Хлороформ (т. 4.1), 35 % (М/М). 9. Изчисления 9.1. Изчисляване на корекционния коефициент на вещество „р“ спрямо вещество „а“, избрано като вътрешен стандарт: Нека първото вещество е „р“, за което: kр е неговият корекционен коефициент; Мр – неговата маса в сместа; Ар – площта на неговия пик. Нека второто вещество е „а“, за което: ka е неговият корекционен коефициент (приравнява се на 1); Ма – неговата маса в сместа; Аа – площта на неговия пик. Тогава: . , където: r1 и r2 са времена на задържане на двата пика; W1 и W 2 – широчините на същите пикове при половината от височината; d' – скоростта на хартията в mm/min. Като примери следните колони дават желаните резултати: Като пример бяха получени следните корекционни коефициенти (за хлороформа k = 1): Дихлорметан: k1 = 0,78 ± 0,03 1,1,1-трихлоретан: k 2 = 1,00 ± 0,03 9.2. Изчисляване на % (М/М) на дихлорметан и 1,1,1-трихлоретан, присъстващи в анализираната проба Нека: Ма е масата на въведения хлороформ в g; Мs – масата на анализираната проба в g; Аа – площта на пика на хлороформа; А1 – площта на пика на дихлорметана; А 2 – площта на пика на 1,1,1-трихлоретана. Тогава: , . 10. Повторяемост* З а съдържание надихлорметани /или 1,1,1-т рих лоретан от 25 % (М/М) разликата между резултатите от две успоредни определяния, извършени на една съща проба, не трябва да превишава по абсолютна стойност 2,5 % (М/М). *Забележка. Виж ISO 5725. XV. ИДЕНТИФИК АЦИЯ И ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ХИНОЛИН-8-ОЛ И БИС (8-ХИДРОКСИХИНОЛИНИЕВ) СУЛФАТ 1. Област на приложение Методът се отнася за идентификация и количествено определяне на хинолин-8-ол и неговия сулфат. 2. Дефиниция Съдържанието на хинолин-8-ол и бис (8-хидроксихинолиниев) сулфат в пробата, определени по този метод, се изразява в % (М/М) като хинолин-8-ол. 3. Принцип 3.1. Идентификация Идентификация чрез тънкослойна хроматография. 3.2. Определяне Определянето се провежда чрез спектрофотометриране на комплекса, получен при реакция с Fehling разтвор, при 410 nm. 4. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „чист за анализ“ (ч.з.а.), а водата – дестилирана или с еквивалентна чистота. 4.1. Хинолин-8-ол. 4.2. Бензен. Поради неговата токсичност трябва да се внимава много при работата с бензен. 4.3. Хлороформ. 4.4. Натриев хидроксид, 50 % (М/М). 4.5. Меден сулфат пентахидрат. 4.6. Калиево-натриев тартарат. 4.7. Солна киселина, 1 М. 4.8. Сярна киселина, 0,5 М. 4.9. Натриев хидроксид, 1 М. 4.10. Етанол. 4.11. Бутан-1-ол. 4.12. Ледена оцетна киселина. 4.13. Солна киселина, 0,1 М. 4.14. Целит 545 или еквивалентен. 4.15. Стандартни разтвори. 4.15.1. В мерителна колба от 100 cm 3 (ml) се претеглят 0,1 g хинолин-8-ол (т. 4.1) с точност 0,001 g. Разтваря се в малко сярна киселина (т. 4.8). Долива се до марката със сярна киселина (т. 4.8) и се разбърква. ВЕСТНИК 4.15.2. В мерителна колба от 100 cm 3 (ml) се претеглят 0,1 g хинолин-8-ол (т. 4.1) с точност 0,001 g. Разтваря се в етанол (т. 4.10). Долива се до марката с етанол (т. 4.10) и се разбърква. 4.16. Fehling разтвор Разтвор А В мерителна колба от 100 cm 3 (ml) се претеглят 7 g меден сулфат пентахидрат (т. 4.5). Разтваря се в малко вода. Долива се до марката с вода и се разбърква. Разтвор Б В мерителна колба от 100 cm 3 (ml) се претеглят 35 g калиево-натриев тартарат (т. 4.6). Разтваря се в 50 cm 3 (ml) вода. Прибавят се 20 cm 3 (ml) натриев хидроксид (т. 4.4). Долива се до марката с вода и се разбърква. Непосредствено преди работа с пипета се вземат 10 cm 3 (ml) от разтвор А и 10 cm 3 (ml) от разтвор Б и се поставят в мерителна колба от 100 cm 3 (ml). Долива се до марката и се разбърква. 4.17. Подвижни фази за тънкослойна хроматография: I. Бутан-1-ол (т. 4.11) : оцетна киселина (т. 4.12): вода = 80:20:20 (V/V/V). I I. Х лороформ (т. 4.13):оце т на к ис ел и на (т. 4.12) = 95:5 (V/V). 4.18. 2,6-дихлор-4-(хлоримино)циклохекса-2,5диенон, 1 % (М/V) разтвор в етанол (т. 4.10). 4.19. Натриев карбонат, 1 % (М/V). 4.20. Етанол (4.10), 30 % (V/V). 4.21. Динатриев дихидрогенетилендиаминтетраацетат, 5 % (М/V). 4.22. Буферен разтвор, рН 7. В мерителна колба от 1 dm 3 (l) се претеглят 27 g безводен калиев дихидрогенортофосфат и 70 g дикалиев хидрогенортофосфаттрихидрат. Долива се с вода до марката. 4.23. Готови плаки за тънкослойна хроматография. Готови плаки за тънкослойна хроматография с дебелина 0,25 mm (Kieselgel 60 „Merck“ или еквивалентни). Преди употреба се напръскват с 10 cm 3 (ml) реактив (т. 4.21) и се сушат при 80 °С. 5. Апаратура 5.1. 100 cm 3 (ml) облодънна колба с гърло на шлиф. 5.2. Мерителни колби. 5.3. Градуирани пипети, 10 и 5 cm 3 (ml). 5.4. Фол-пипети, 20, 15, 10 и 5 cm 3 (ml). 5.5. Делителни фунии 100, 50 и 25 cm 3 (ml). 5.6. Нагъната филтърна хартия с диаметър 90 mm. 5.7. Ротационен изпарител. 5.8. Обратен хладник с шлиф. 5.9. Спектрофотометър. 5.10. Кювети с дебелина на слоя 10 mm. 5.11. Бъркалка с нагряване. 5.12. Стъклена хроматографска колона с размери: дължина 160 mm и диаметър 8 mm, с тампон от стъклен памук в долния край и адаптер за прилагане на налягане в горния край. 6. Процедура 6.1. Идентификация 6.1.1. Течни проби 6.1.1.1. Довежда се рН на част от пробата за изпитване до 7, след което от нея се нанасят 5 и 10 µl върху стартовата линия на предварително третираната плака за тънкослойна хроматография (т. 4.23). 6.1.1.2. Накапват се 10 и 30 µl от стандартния разтвор (т. 4.15.2) на още две точки на стартовата линия, след което плаката се поставя в една от двете подвижни фази (т. 4.17). 6.1.1.3. Когато фронтът на разтворителя се придвижи на 15 cm, плаката се суши при 110 °С (за 15 min). Петната на хинолин-8-ол флуоресцират в жълт цвят при УВ светлина (366 nm). 6.1.1.4. Плаката се напръсква с разтвор на натриев карбонат (т. 4.19). Изсушава се и се напръсква с разтвор на 2,6-дихлор-4-(хлоримино)циклохекса-2,5-диенон (т. 4.18). Хинолин-8-олът се проявява като синьо петно. 6.1.2. Твърди проби или кремове 6.1.2.1. 1 g от пробата се диспергира в 5 cm 3 (ml) буферен разтвор (т. 4.22) и се разклаща. След това се прехвърля с 10 cm 3 (ml) хлороформ (т. 4.3) в делителна фуния и се разклаща. След отделяне на хлороформения слой водният слой се екстрахира още два пъти с по 10 cm 3 (ml) хлороформ (т. 4.3). Обединените и филтрувани хлороформени екстракти се изпаряват почти до сухо в облодънна колба от 100 cm 3 (ml) (т. 5.1) на ротационен изпарител (т. 5.7). Остатъкът се разтваря в 2 cm 3 (ml) хлороформ (т. 4.3) и от получения разтвор се нанасят 10 и 30 µl върху плака за тънкослойна хроматография със силикагел (т. 4.23) съгласно метода, описан в т. 6.1.1.1. 6.1.2.2. Нанасят се 10 и 30 µl от стандартния разтвор (т. 4.15.2) на плаката и се продължава по начина, описан от т. 6.1.1.2 до т. 6.1.1.4. 6.2. Определяне 6.2.1. Течни проби 6.2.1.1. В облодънна колба от 100 cm 3 (ml) се претеглят 5 g от пробата с точност 0,001 g, прибавят се 5 cm 3 (ml) разтвор на сярна киселина (т. 4.8) и сместа се изпарява почти до сухо при понижено налягане и температура 50 °С. 6.2.1.2. Остатъкът се разтваря в 20 cm 3 (ml) топла вода. Прехвърля се в мерителна колба от 100 cm 3 (ml). Промива се три пъти с по 20 cm 3 (ml) вода. Долива се до марката с вода и се разбърква. 6.2.1.3. С пипета се вземат 5 cm 3 (ml) от разтвора и се поставят в делителна фуния от 50 cm 3 (ml) (т. 5.5). Прибавят се 10 cm 3 (ml) Fehling разтвор (т. 4.16). Медният комплекс на хинолин-8-ола [оксин мед (ISO)] се екстрахира три пъти с по 8 cm 3 (ml) хлороформ (т. 4.3). 6.2.1.4. В мерителна колба от 25 cm 3 (ml) (т. 5.2) се събират обединените и филтрирани хлороформени извлеци. Колбата се долива до марката с хлороформ (т. 4.3) и се разклаща. Измерва се оптическата плътност на оцветения в жълт цвят разтвор срещу хлороформ при 410 nm. 6.2.2. Твърди проби или кремове 6.2.2.1. В облодънна колба от 100 cm 3 (ml) (т. 5.1) се претеглят 0,500 g от пробата с точност 0,001 g. Прибавят се 30 cm 3 (ml) бензен (т. 4.2) и ВЕСТНИК 3 20 cm 3 (ml) солна киселина (т. 4.7). Съдържанието на колбата кипи 30 min на обратен хладник при разбъркване. 6.2.2.2. Съдържанието на колбата се прехвърля в делителна фуния от 100 cm 3 (ml) (т. 5.5). Промива се с 5 cm 3 (ml) 1 N солна киселина (т. 4.7). Водната фаза се прехвърля в облодънната колба (т. 5.1), а бензеновият слой се промива с 5 cm 3 (ml) солна киселина (т. 4.7). 6.2.2.3. В случай че се получи емулсия, която затруднява по-нататъшната обработка, 0,500 g от пробата се смесва с 2 g целит 545 (т. 4.14) за получаване на свободно сипещ се прах. Сместа се прехвърля на малки порции в стъклена хроматографска колона (т. 5.12). След всяко прибавяне пълнежът на колоната се набива. След като цялата смес се прехвърли в колоната, тя се елуира със солна киселина (т. 4.13), така че 10 cm 3 (ml) елуат да се получат за около 10 min (ако е необходимо, елуирането може да се проведе под слабо налягане от азот). По време на елуирането трябва да е сигурно, че над пълнежа на колоната винаги има известно количество солна киселина. Първите 10 cm 3 (ml) от елуата се обработват по-нататък, както е описано в т. 6.2.2.4. 6.2.2.4. Събраните водни фази (т. 6.2.2.2) или елуатът (т. 6.2.2.3) се изпаряват почти до сухо на ротационен вакуумизпарител. 6.2.2.5. Остатъкът се разтваря в 6 cm 3 (ml) разтвор на натриев хидроксид (т. 4.9). Прибавят се 20 cm 3 (ml) Fehling разтвор (т. 4.16) и съдържанието се прехвърля от колбата в делителна фуния от 50 cm 3 (ml) (т. 5.5). Колбата се промива с 8 cm 3 (ml) хлороформ (т. 4.3). Разклаща се и хлороформеният слой се филтрува в мерителна колба от 50 cm 3 (ml) (т. 5.2). 6.2.2.6. Екстракцията се повтаря три пъти с по 8 cm 3 (ml) хлороформ (т. 4.3). Хлороформените фази се филтруват и се събират в мерителната колба от 50 cm 3 (ml). Допълва се до марката с хлороформ (т. 4.3) и се разклаща. Измерва се оптическата плътност на оцветения в жълт цвят разтвор при 410 nm спрямо хлороформ (т. 4.3). 7. Стандартна крива В четири облодънни колби от 100 cm 3 (ml) (т. 5.1), всяка от които съдържа 3 cm 3 (ml) 30 % разтвор на етанол (т. 4.20), се поставят с пипета 5, 10, 15 и 20 cm 3 (ml) порции от стандартния разтвор (т. 4.15.1), съответстващи на 5, 10, 15 и 20 mg хинолин-8-ол. Процедира се, както е описано в т. 6.2.1. 8. Изчисления 8.1. Течни проби Съдържание на хинолин-8-ол % (М/М) = , където: а е хинолин-8-ол в mg, отчетено от стандартната крива (т. 7); М – масата на изпитваната проба (т. 6.2.1.1) в mg. 8.2. Твърди проби или кремове Съдържание на хинолин-8-ол % (М/М) = , където: а е хинолин-8-ол в mg, отчетено от стандартната крива (т. 7); М – масата на изпитваната проба (т. 6.2.2.1) в mg. 9. Повторяемост* За съдържание на хинолин-8-ол от около 0,3 % разликата между резултатите от две успоредни изпитвания, проведени с една и съща проба, не трябва да надхвърля по абсолютна стойност 0,02 %. *Забележка. Виж ISO 5725. XVI. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА АМОНЯК 1. Област на приложение Определяне на свободен амоняк в козметични продукти. 2. Дефиниция Съдържанието на амоняк в анализираната проба, определено по този метод, е изразено в % (М/М). 3. Принцип Към разредената във водно-метанолова среда анализирана проба се добавя разтвор на бариев хлорид. Утайката, която може да се образува, се филтрува или центрофугира. Така по време на парната дестилация се избягва загубата на амоняк от някои амониеви соли, като карбонат и бикарбонат (хидроген карбонат) и тези на мастните киселини, с изключение на амониев ацетат. Амонякът се отделя от филтрата с парна дестилация. Определя се потенциометрично или чрез друго титруване. 4. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „чист за анализ“ (ч.з.а.), а водата – дестилирана или с еквивалентна чистота. 4.1. Метанол 4.2. Бариев хлорид дихидрат, 25 % (М/V) 4.3. Ортоборна киселина, 4 % (М/V) 4.4. Сярна киселина, 0,25 М 4.5. Антиразпенваща течност 4.6. Натриева основа, 0,5 М 4.7. Индикатор при обратно титруване: смесват се 5 cm 3 (ml) 0,1 % (М/V) разтвор на метилрот в етанол с 2 cm 3 (ml) 0,1 % (М/V) воден разтвор на метиленовосиньо. 5. Апаратура 5.1. Стандартно лабораторно оборудване 5.2. Центрофуга с добре затварящи се епруветки от 100 cm 3 (ml) 5.3. Дестилационен апарат 5.4. Потенциометър 5.5. Измерващ стъклен електрод и сравнителен каломелов електрод. 6. Процедура 6.1. В мерителна колба от 100 cm 3 (ml) се претегля с точност 0,001 g проба (М), съответстваща на 150 mg максимално количество амоняк. 6.2. Прибавят се 10 cm 3 (ml) вода, 10 cm 3 (ml) метанол (т. 4.1) и 10 cm 3 (ml) разтвор на бариев хлорид (т. 4.2). Долива се до 100 cm 3 (ml) с метанол (т. 4.1). 6.3. Разбърква се и се оставя за една нощ в хладилник (5 °С). 6.4. Все още студеният разтвор се филтрува или се центрофугира за 10 min в епруветки (т. 5.2), за да се получи бистър филтрат. 6.5. В парния дестилатор (т. 5.3) последователно се отпепетирват 40 cm 3 (ml) от този разтвор и 0,5 cm 3 (ml) антиразпенваща течност (т. 4.5). ВЕСТНИК 6.6. Дестилирането продължава, докато се събере приблизително 200 cm 3 (ml) дестилат в бехерова чаша от 250 cm 3 (ml), съдържаща 10 cm 3 (ml) стандартна сярна киселина (т. 4.4) и 0,1 cm 3 (ml) индикатор (т. 4.7). 6.7. Излишъкът от киселина се титрува със стандартен разтвор на натриева основа (т. 4.6). 6.8. Забележка. При потенциомет ричното определяне дестилирането се извършва, като за приемник на дестилата се използва бехерова чаша от 250 cm 3 (ml), съдържаща 25 cm 3 (ml) ортоборна киселина (т. 4.3). Дестилирането продължава, докато се събере 200 cm 3 (ml) дестилат. Титрува се с разтвора на сярна киселина (т. 4.4), като се записва кривата на неутрализация (кривата на титруване). 7. Изчисления 7.1. Изчисления в случай на обратно титруване (остатъчно титруване) , където: V1 е обемът натриева основа (т. 4.6), изразходван при титруването в cm 3 (ml); М1 – неговата моларност (т. 4.6); М2 – моларност на разтвора на сярната киселина (т. 4.4); М – масата на анализираната проба (т. 6.1) в mg. 7.2. Изчисления в случай на директно потенциометрично титруване , където: V 2 е обемът разтвор на сярна киселина, изразходван при титруването в cm 3 (ml); М2 – моларността на разтвора на сярната киселина, използвана при титруването (т. 4.4); М – масата на анализираната проба в mg. 8. Повторяемост* При съдържание на амоняк около 6 % разликата между резултатите на две паралелно извършени определения на една и съща проба не трябва да надвишава абсолютната стойност от 0,6 %. *Забележка. Виж ISO 5725. XVII. ИДЕНТИФИКАЦИЯ И ОПРЕДЕЛЯНЕ НА НИТРОМЕТАН 1. Област на приложение Този метод се отнася за идентификация и определяне на нитрометан до около 0,3 % в козметични продукти в аерозолни опаковки. 2. Дефиниция Съдържанието на нитрометан, определено по този метод, се изразява в % (М/М) нитрометан в цялото съдържание на аерозолната опаковка. 3. Принцип Нитрометанът се идентифицира чрез цветна реакция. Нитрометанът се определя газхроматографски след добавяне на вътрешен стандарт. 4. Идентификация 4.1. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „чист за анализ“ (ч.з.а.), а водата – дестилирана или с еквивалентна чистота. 4.1.1. Натриев хидроксид, 0,5 М разтвор. 4.1.2. Реактив на Folin Разтварят се 0,1 g натриев 3,4-дихидро-3,4-диоксонафтален-1-сулфонат във вода и се разрежда до 100 cm 3 (ml). 4.2. Процедура Към 1 cm 3 (ml) от пробата се прибавят 10 cm 3 (ml) от т. 4.1.1 и 1 cm 3 (ml) от т. 4.1.2. Виолетово оцветяване показва наличието на нитрометан. 5. Определяне 5.1. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „за газова хроматография“. 5.1.1. Хлороформ (вътрешен стандарт 1). 5.1.2. 2,4-диметилхептан (вътрешен стандарт 2). 5.1.3. Етанол, 95 %. 5.1.4. Нитрометан. 5.1.5. Разтвор на хлороформ (вътрешен стандарт). В тарирана мерителна колба от 25 cm 3 (ml) се претеглят около 0,65 g хлороформ с точност 0,001 g (т. 5.1.1). Долива се до 25 cm 3 (ml) с 95 % етанол (т. 5.1.3). Претегля се и се изчислява съдържанието на хлороформ в този разтвор в % (М/М). 5.1.6. Разтвор на 2,4-диметилхептан (вътрешен стандарт). Приготвя се по същия начин както разтвора на хлороформ, като се претеглят 0,27 mg 2,4-диметилхептан с точност 0,001 g (т. 5.1.2) в мерителна колба от 25 cm 3 (ml). 5.2. Апаратура 5.2.1. Газхроматограф с пламъчнойонизационен детектор. 5.2.2. Апаратура за вземане на проби от аерозолни опаковки (бутилка за прехвърляне, микроспринцовки и др.) съгласно т. ІІ. Лабораторно приготвяне на пробите за изпитване. 5.2.3. Стандартно лабораторно оборудване. 5.3. Процедура 5.3.1. Приготвяне на пробата В тарирана 100 cm 3 (ml) бутилка за прехвърляне, почистена и вакуумирана съгласно начина, описан в т. ІІ. Лабораторно приготвяне на пробите за изпитване (т. 5.3), се поставят около 5 cm 3 (ml) от разтворите на вътрешен стандарт (т. 5.1.5 или т. 5.1.6). Използва се стъклена спринцовка от 10 или 20 cm 3 (ml) без игла, приспособена към бутилката за прехвърляне, следвайки процедурата, описана в т. ІІ. Лабораторно приготвяне на пробите за изпитване (т. 5). Претегля се отново, за да се определи поставеното количество. Използвайки същата процедура, в бутилката се прехвърлят около 50 g от съдържанието на пробата в аерозолната опаковка. Отново се претегля, за да се определи количеството на прехвърлената проба. Разбърква се добре. Инжектират се около 10 µl с посочената микроспринцовка (т. 5.2.2). Правят се 5 инжектирания. 5.3.2. Приготвяне на стандарта В мерителна колба от 50 cm 3 (ml) се претеглят с точност 0,001 g около 0,5 g нитрометан (т. 5.1.4), 0,5 g хлороформ (т. 5.1.1) или 0,21 g 2,4-диметилхептан (т. 5.1.2). Долива се до марката с 95 % етанол (т. 5.1.3). Разбърква се добре. В мерителна колба от 20 cm 3 (ml) се поставят 5 cm 3 (ml) от този разтвор. Долива се до марката с 95 % етанол (т. 5.1.3). ВЕСТНИК 5 Инжектират се около 10 µl с посочената микроспринцовка (т. 5.2.2). Правят се 5 инжектирания. 5.3.3. Газхроматографски условия 5.3.3.1. Колона Състои се от две части: първата – с пълнеж от дидецилфталат върху gas Chrom Q, а втората – Ucon 50 НВ 280Х върху gas Chrom Q. Приготвената комбинирана колона трябва да дава разделяне R, равно или по-добро от 1,5, като: , където: r1 и r2 са времената на задържане на двата пика в min; W1 и W 2 – широчините на същите пикове при половината от височината в mm; d' – скоростта на хартията в mm/min. Като пример следните две части дават желаното разделяне: Колона А: Материал – неръждаема стомана. Дължина – 1,5 m. Диаметър – 3 mm. Пъ л неж – 20 % д и дец и лф та лат върх у gas Chrom Q (100 – 120 mesh). Колона Б: Материал: неръждаема стомана. Дължина – 1,5 m. Диаметър – 3 mm. Пълнеж – 20 % Ucon 50 НВ 280Х върху gas Chrom Q (100 – 120 mesh). 5.3.3.2. Детектор Подходяща чувствителност за електрометъра на пламъчнойонизационния детектор е 8 × 10 -10 А. 5.3.3.3. Температурни условия Подходящи са следните условия: Инжектор: 150 °С. Детектор: 150 °С. Колона: между 50 и 80 °С в зависимост от използваните колони и апарата. 5.3.4. Подаване на газове Газносител: азот. Налягане: 2,1 bar. Дебит на потока: 40 cm 3 (ml)/min. Захранване на детектора: както е посочено от производителя на детектора. 6. Изчисления 6.1. Корекционен коефициент на нитрометан, изчислен спрямо използвания вътрешен стандарт Ако с „n“ се означи нитрометанът, нека: k n е неговият корекционен коефициент; М/n – неговата маса в сместа в g; S/n – площта на неговият пик. Ако с „с“ се означи вътрешният стандарт, хлороформ или 2,4-диметилхептан, нека: М/с е неговата маса в сместа в g; S/с – площта на неговия пик, тогава: (k n е функция от апарата). 6.2. Концентрация на нитрометан в пробата Ако с „n“ се означи нитрометанът, нека: k n е неговият корекционен коефициент; Sn – площта на неговия пик. Ако с „с“ се означи вътрешният стандарт, хлороформ или 2,4-диметилхептан, нека: Мс е неговата маса в сместа в g; Sc – площта на неговия пик; М – масата на прехвърления аерозол в g, тогава % (М/М) на нитрометана в пробата е: . 7. Повторяемост* За съдържание на ни т рометан о т около 0,3 % (М/М) разликата между две успоредни определяния на една и съща проба не трябва да надвишава по абсолютна стойност 0,03 % (М/М). *Забележка. Виж ISO 5725. XVIII. ИДЕНТИФИК АЦИЯ И ОПРЕДЕЛЯНЕ НА МЕРК АПТООЦЕТНА КИСЕЛИНА В ПРОДУКТИ ЗА КЪДРЕНЕ И ИЗПРАВЯНЕ НА КОСАТА И ДЕПИЛАТОАРИ 1. Област на приложение Методът се отнася за идентификация и определяне на меркаптооцетна киселина в продукти за къдрене и изправяне на косата и депилатоари, в които могат да присъстват и други редуциращи агенти. 2. Дефиниция Съдържанието на меркаптооцетна киселина в пробата, определено съгласно този метод, се изразява в % (М/М) меркаптооцетна киселина. 3. Принцип Меркаптооцетната киселина се идентифицира чрез капков анализ и тънкослойна хроматография и се определя чрез йодометрия или газхроматография. 4. Идентификация 4.1. Идентификация чрез капков анализ 4.1.1. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „чист за анализ“ (ч.з.а.), а водата – дестилирана или с еквивалентна чистота. 4.1.1.1. Индикаторна хартия с оловен диацетат. 4.1.1.2. Разтвор на солна киселина 1:1 (V/V). 4.1.2. Процедура 4.1.2.1. Идентификация на меркаптооцетна киселина чрез цветна реакция с индикаторна хартия с оловен диацетат. Една капка от пробата за анализ се поставя върху индикаторна хартия с оловен диацетат (т. 4.1.1.1). Ако се появи интензивно жълто оцветяване, вероятно присъства меркаптооцетна киселина. Чувствителност: 0,5 %. 4.1.2.2. Харак теризиране на неорганични сулфиди чрез образуване на сероводород при подкисляване. В епруветка се поставят няколко mg от пробата за анализ. Прибавят се 2 cm 3 (ml) дестилирана вода и 1 cm 3 (ml) солна киселина (т. 4.1.1.2). Отделеният сероводород, който се познава по миризмата, образува черна утайка от оловен сулфид върху индикаторна хартия с оловен диацетат (т. 4.1.1.1). ВЕСТНИК Чувствителност: 50 ppm. 4.1.2.3. Характеризиране на сулфити чрез образуване на серен диоксид при подкисляване. Постъпва се, както е описано в т. 4.1.2.2. Довежда се до кипене. Серният диоксид се разпознава по неговия мирис и чрез редукционните му свойства, например по отношение към перманганатни йони. 4.2. Идентификация с тънкослойна хроматография 4.2.1. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „чист за анализ“ (ч.з.а.), а водата – дестилирана или с еквивалентна чистота. 4.2.1.1. Меркаптооцетна киселина (тиогликолова киселина), 98 % минимална чистота, определена йодометрично. 4.2.1.2. 2,2'-дитиоди (оцетна) киселина, 99 % минимална чистота, определена йодометрично. 4.2.1.3. 2-меркаптопропионова киселина (тиомлечна киселина), 95 % минимална чистота, определена йодометрично. 4.2.1.4. 3-меркаптопропионова киселина, 98 % минимална чистота, определена йодометрично. 4.2.1.5. 3-меркаптопропан-1,2-диол (1-тиоглицерол), 98 % минимална чистота, определена йодометрично. 4.2.1.6. Готови плаки за тънкослойна хроматография със силикагел, дебелина на слоя 0,25 mm. 4.2.1.7. Готови плаки за тънкослойна хроматография с алуминиев оксид, merck F254 или еквивалентни. 4.2.1.8. Сол на к исел и на, кон цен т ри ра на, d 420 = 1,19 g/cm 3 (ml). 4.2.1.9. Етилацетат. 4.2.1.10. Хлороформ. 4.2.1.11. Диизопропилов етер. 4.2.1.12. Тетрахлорметан. 4.2.1.13. Ледена оцетна киселина. 4.2.1.14. Калиев йодид, 1 % (М/V) разтвор във вода. 4.2.1.15. Платинов тетрахлорид, 0,1 % (М/V) разтвор във вода. 4.2.1.16. Подвижни фази 4.2.1.16.1. Етилацетат (т. 4.2.1.9) : хлороформ (т. 4.2.1.10) : диизопропилов етер (т. 4.2.1.11) : оцетна киселина (т. 4.2.1.13) = 20 : 20 : 10 : 10 (V/V/V/V). 4.2.1.16.2. Хлороформ (т. 4.2.1.10) : оцетна киселина (т. 4.2.1.13) = 90 : 20 (V/V). 4.2.1.17. Реактиви за проявяване на петната 4.2.1.17.1. Непосредствено преди употреба се смесват равни обеми от разтвор (т. 4.2.1.14) и разтвор (т. 4.2.1.15). 4.2.1.17.2. Разтвор на бром, 5 % (М/V): 5 g бром се разтварят в 100 cm 3 (ml) тетрахлорметан (т. 4.2.1.12). 4.2.1.17.3. Разтвор на флуоресцеин, 0,1 % (М/V): 100 mg флуоресцеин се разтварят в 100 cm 3 (ml) етанол. 4.2.1.17.4. Хексаамониев хептамолибдат, 10 % (М/V) разтвор във вода. 4.2.1.18. Стандартни разтвори 4.2.1.18.1. Меркаптооцетна киселина (т. 4.2.1.1), 0,4 % (М/V) разтвор във вода. 4.2.1.18.2. 2,2'-ди т иоди (оцет на к иселина) (т. 4.2.1.2), 0,4 % (М/V) разтвор във вода. 4.2.1.18.3. 2-меркаптопропионова киселина (т. 4.2.1.3), 0,4 % (М/V) разтвор във вода. 4.2.1.18.4. 3-меркаптопропионова киселина (т. 4.2.1.4), 0,4 % (М/V) разтвор във вода. 4 . 2 .1 .1 8 . 5 . 3 - меркаптопропан -1 , 2 - диол (т. 4.2.1.5), 0,4 % (М/V) разтвор във вода. 4.2.2. Апаратура Стандартна апаратура за тънкослойна хроматография. 4.2.3. Процедура 4.2.3.1. Подготовка на пробите Пробата се подкислява с няколко капки солна киселина (т. 4.2.1.8) до рН 1 и ако е необходимо, се филтрува. В някои случаи може да се препоръча разреждане на пробата. Ако се процедира по този начин, подкисляването със солна киселина се извършва преди разреждането. 4.2.3.2. Хроматографиране Върху плаката се нанася 1 µl от разтвора на пробата (т. 4.2.3.1) и по 1 µl от всеки от сравнителните разтвори (т. 4.2.1.18). Внимателно се изсушава на слаб ток от азот и хроматограмата се развива в подвижната фаза (т. 4.2.1.16.1 или т. 4.2.1.16.2). Плаката се изсушава възможно най-бързо, за да се избегне окислението на тиолите. 4.2.3.3. Проявяване на петната Плаката се напръсква с един от трите реактива (т. 4.2.1.17.1, т. 4.2.1.17.3 или т. 4.2.1.17.4). Ако плаката се напръска с реактив (т. 4.2.1.17.3), след това се обработва с бромни пари (например във вана, съдържаща малка чаша с реактив т. 4.2.1.17.2), докато петната станат видими. Оцветяването с реактива за напръскване (т. 4.2.1.17.4) ще бъде задоволително само ако времето за изсушаване на слоя не надхвърля 30 min. 4.2.3.4. Интерпретация Сравняват се Rf стойностите и цветът на петната на стандартните разтвори и тези на пробата. Средните Rf стойности, дадени по-долу, са за груба ориентация и имат само сравнителна стойност. Те зависят от: а) степента на активност на тънкия слой по време на хроматографирането; б) температурата на хроматографската вана. Примерни Rf стойности, получени на слой силикагел Подвижни фази 4.2.1.16.1 4.2.1.16.2 Меркаптооцетна киселина 0,25 0,80 2-меркаптопропионова киселина 0,40 0,95 2,2'-дитиоди (оцетна) киселина 0,00 0,35 3-меркаптопропионова киселина 0,45 0,95 3-меркаптопропан-1,20,45 0,35 диол 5. Определяне Определянето винаги трябва да започва с йодометричния метод. ВЕСТНИК 7 Забележка. Определянето на меркаптооцетна киселина трябва да бъде проведено на неизползван продукт от прясно отворени опаковки, за да се предотврати окислението. 5.1. Йодометрично определяне 5.1.1. Принцип Определянето се осъществява чрез окисление на „–SH“ групата с йод в кисела среда съгласно уравнението: 2НООС–СН 2 SH + J2 → (НООС–СН 2 –S)2 + 2J – + 2Н+ 5.1.2. Реактиви Йод, 0,05 М стандартен разтвор. 5.1.3. Апаратура Стандартно лабораторно оборудване. 5.1.4. Процедура Претегля се 0,5 до 1 g от пробата с точност 0,001 g в конична колба от 150 cm 3 (ml) със запушалка, съдържаща 50 cm 3 (ml) дестилирана вода. Прибавят се 5 cm 3 (ml) солна киселина (т. 4.1.1.2) (рН на разтвора – около 0) и се титрува с разтвор на йод (т. 5.1.2) до поява на жълто оцветяване. Ако е необходимо, се използва индикатор (например разтвор на скорбяла или тетрахлорметан). 5.1.5. Изчисления Съдържанието на меркаптооцетната киселина се изчислява по формулата: , където: М е масата на пробата за анализ в g; n – използваният обем от разтвор на йод в cm 3 (ml). 5.1.6. Забележки: Ако резултатът, изчислен като меркаптооцетна киселина, е 0,1 % или повече под разрешената максимална концентрация, тогава не е необходимо да се провеждат по-нататъшни определяния. Ако резултатът е равен или е над разрешения максимум на концентрацията и идентификацията е показала присъствие на няколко редуциращи агента, тогава е необходимо да се проведе газхроматографско определяне. 5.2. Газова хроматография 5.2.1. Принцип Меркаптооцетната киселина се отделя от другите съставки на продукта чрез утаяване с разтвор на кадмиев диацетат. След метилиране с диазометан, приготвен in situ или предварително в разтвор на диетилов етер, метиловото производно на меркаптооцетната киселина се определя чрез газотечна хроматография при използване на метилоктаноат като вътрешен стандарт. 5.2.2. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „за газова хроматография“, а водата – бидестилирана. 5.2.2.1. Меркаптооцетна киселина, 98 %. 5.2.2.2. Солна киселина, d 420 = 1,19 g/cm 3 (ml). 5.2.2.3. Метанол. 5.2.2.4. Кадмиев диацетат дихидрат, 10 % (М/V). 5.2.2.5. Метилоктаноат, 2 % (М/V) разтвор в метанол. 5.2.2.6. Ацетатен буферен разтвор (рН 5): Натриев ацетат трихидрат, 77 g. Ледена оцетна киселина, 27,5 g. Деминерализирана вода за получаване на краен обем от 1 l. 5.2.2.7. Солна киселина, 3 М разтвор в метанол (т. 5.2.2.3), приготвен непосредствено преди употреба. 5.2.2.8. 1-метил-3-нитро-1-нитрозогуанидин. 5.2.2.9. Натриев хидроксид, 5 М разтвор. 5.2.2.10. Йод, 0,05 М стандартен разтвор. 5.2.2.11. Диетилов етер. 5.2.2.12. Разтвор на диазометан, приготвен от н-метил-н-нитрозотолуен-4-сулфонамид (Fieser, Reagents for Organic Synthesis (Wiley), 1967) Полученият разтвор съдържа около 1,5 g диазометан в 100 cm 3 (ml) диетилов етер. Тъй като диазометанът е токсичен и твърде нестабилен газ, всички експерименти трябва да се провеждат в мощна камина и да се избягва използването на стъклария на шлиф (има специални комплекти за тази цел). 5.2.3. Апаратура 5.2.3.1. Стандартно лабораторно оборудване. 5.2.3.2. Апарат за получаване на диазометан за метилиране in situ (виж Fales, Н.М., Jaouni, Т.М. and Babashak, J.F., Analyt. Chem. 1973, 45, 2302). 5.2.3.3. Апаратура за предварително получаване на диазометан (Fieser). 5.2.4. Приготвяне на пробата В центрофужна епруветка от 50 cm 3 (ml) се претегля достатъчно количество от пробата с точност 0,001 g, което да съдържа предполагаемо количество от 0,05 до 0,07 g меркаптооцетна киселина. Подкислява се с няколко капки солна киселина (т. 5.2.2.2), за да се получи рН около 3. Прибавят се 5 cm 3 (ml) деминерализирана вода и 10 cm 3 (ml) ацетатен буферен разтвор (т. 5.2.2.6). Проверява се дали рН е около 5 с хартиен рН индикатор. След това се прибавят 5 cm 3 (ml) разтвор на кадмиев диацетат (т. 5.2.2.4). Изчаква се 10 min и след това се центрофугира поне 15 min при 4000 rpm. Отстранява се бистрата течност, която може да съдържа неразтворими мазнини (в случай на кремообразни продукти). Тези мазнини не трябва да се бъркат с тиолите, които се събират като компактна маса на дъното на епруветката. Проверява се да няма утаяване при прибавяне на няколко капки разтвор на кадмиев диацетат (т. 5.2.2.4) към бистрата течност. Ако при предварителната идентификация не е открито присъствие на редуциращи агенти, различни от тиолите, йодометрично се проверява дали присъстващите в бистрата течност тиоли не надхвърлят 6 до 8 % от първоначалното количество. В центрофужната епруветка, съдържаща утайката, се поставят 10 cm 3 (ml) метанол (т. 5.2.2.3) и утайката се диспергира фино чрез разбъркване със стъклена пръчка. Отново се центрофугира поне 15 min при 4000 rpm. Бистрата течност се отлива и се проверява за отсъствие на тиоли. Утайката се промива втори път по същия начин. В същата епруветка се добавят: ВЕСТНИК а) 2 cm 3 (ml) раз т вор на ме т и лок та ноат (т. 5.2.2.5); б) 5 cm 3 (ml) солна к иселина в метанол (т. 5.2.2.7). Тиолите се разтварят напълно (малко неразтворимо вещество от пълнителя може да остане). Това е разтвор „С“. С аликвотна част от този разтвор се проверява йодометрично дали съдържанието на тиоли е поне 90 % от това, получено по т. 5.1. 5.2.5. Метилиране Метилирането се провежда или чрез процедура in situ (т. 5.2.5.1), или с предварително приготвен разтвор на диазометан (т. 5.2.5.2). 5.2.5.1. Метилиране in situ. В апарата за метилиране (т. 5.2.3.2), съдържащ 1 cm 3 (ml) етер (т. 5.2.2.11), се въвеждат 50 µl разтвор „С“ и се метилира по методика (т. 5.2.3.2) с около 300 mg 1-метил-3-нитро-1-нитрозогуанидин (т. 5.2.2.8). След 15 min (етерният разтвор трябва да е жълт, което показва излишък от диазометан) разтворът на пробата се прехвърля в шишенце от 2 cm 3 (ml) с херметична запушалка. Оставя се в хладилник за една нощ. Едновременно се метилират две проби. 5.2.5.2. Метилиране с предварително приготвен разтвор на диазометан. В колба със запушалка от 5 cm 3 (ml) се поставя 1 cm 3 (ml) разтвор на диазометан (т. 5.2.2.12) и след това 50 µl разтвор „С“. Оставя се за една нощ в хладилник. 5.2.6. Приготвяне на стандарта Приготвя се стандартен разтвор от меркаптооцетна киселина (т. 5.2.2.1) с позната концентрация, съдържащ около 0,06 g чиста меркаптооцетна киселина (т. 5.2.2.1) в 2 cm 3 (ml). Това е разтвор „Е“. Утаява се, проверява се и се метилира, както е описано в т. 5.2.4 и т. 5.2.5. 5.2.7. Газхроматографски условия 5.2.7.1. Колона Тип – неръждаема стомана. Дължина – 2 m. Диаметър – 3 mm. 5. 2 .7. 2 . Пълнеж 2 0 % дидецилфталат/ Chromosorb WAW, 80 до 100 mesh. 5.2.7.3. Детектор Пламъчнойонизационен. Подходяща чувствителност за електрометъра на пламъчнойонизационния детектор е 8 х 10 -10 А. 5.2.7.4. Газове Газносител – азот. Налягане – 2,2 bar. Дебит на потока – 35 cm 3 (ml)/min. Допълнителен газ – водород. Налягане – 1,8 bar. Дебит на потока – 15 cm 3 (ml)/min. Захранване на детектора – както е посочено от производителите на апарата. 5.2.7.5. Температурни условия Инжектор – 200 °С Детектор – 200 °С Колона – 90 °С. 5.2.7.6. Скорост на хартията на самописеца: 5 mm/min. 5.2.7.7. Количество за инжектиране: 3 µl. Правят се пет инжектирания. 5.2.7.8. Хроматографските условия са дадени като указание. Те осигуряват разделяне R, равно или по-добро от 1,5, като: , където: r1 и r2 са времена на задържане в min; W1 и W 2 – широчини на пиковете при половината от височините им в mm; d' – скорост на хартията в mm/min. Препоръчва се хроматографирането да завърши с повишаване на температурата от 90 до 150 °С при скорост 10 °С/min, за да се елиминира възможността за влияние на лабилните вещества при следващите хроматографирания. 5.2.8. Изчисления 5.2.8.1. Коефициент на пропорционалност на меркаптооцетната киселина. Той е изчислен по отношение на метилоктаноат на базата на стандартна смес. Ако с „t“ се означи меркаптооцетната киселина, нека: k t е нейният корекционен коефициент; М' t – нейната маса в сместа в g; S' t – площта на нейния пик. Ако с „с“ се означи метилоктаноатът, нека: М' с е неговата маса в сместа в mg; S' с – площта на неговия пик, тогава: . Този коефициент варира според използваната апаратура. 5.2.8.2. Концентрация на меркаптооцетната киселина в пробата. Ако с „t“ се означи меркаптооцетната киселина, нека: k t е нейният корекционен коефициент; St – площта на нейния пик. Ако с „с“ се означи метилоктаноатът, нека: Мс е неговата маса в сместа в mg; Sc – площта на неговия пик; М – масата на първоначалната проба за изпитване в mg, тогава % (М/М) на меркаптооцетната киселина в пробата е: . 7. Повторяемост* За съдържание на меркаптооцетна киселина от 8 % (М/М) разликата между две успоредни определяния на една и съща проба не трябва да надвишава по абсолютна стойност 0,8 % (М/М). *Забележка. Виж ISO 5725. ХІХ. ИДЕНТИФИКАЦИЯ И ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ХЕКСАХЛОРОФЕН А. ИДЕНТИФИКАЦИЯ 1. Област на приложение Методът е подходящ за всички козметични продукти. ВЕСТНИК 9 2. Принцип Хексахлорофенът се екстрахира с етилацетат и се идентифицира чрез тънкослойна хроматография. 3. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „чист за анализ“ (ч.з.а.), а водата – дестилирана или с еквивалентна чистота. 3.1. Сярна киселина, 4 М. 3.2. Целит AW. 3.3. Етилацетат. 3.4. Подвижна фаза: бензен, съдържащ 1 % (V/V) ледена оцетна киселина. 3.5. Реактив за проявяване на петната I: Разтвор на родамин В: разтварят се 0,1 g родамин В в смес от 150 cm 3 (ml) диетилов етер, 70 cm 3 (ml) абсолютен етанол и 16 cm 3 (ml) вода. 3.6. Реактив за проявяване на петната II: Разтвор на 2,6-дибром-4-(хлоримино)циклохекса-2,5-диенон: разтварят се 0,4 g 2,6-дибром4-(хлоримино)циклохекса-2,5-диенон в 100 cm 3 (ml) метанол, приготвен непосредствено преди употреба. Разтвор на натриев карбонат: разтварят се 10 g натриев карбонат в 100 cm 3 (ml) деминерализирана вода. 3.7. Стандартен разтвор: Хекса х лорофен, 0,05 % (М/ V) разт вор в етилацетат. 4. Апаратура 4.1. Плаки за тънкослойна хроматография Kieselgel F254, 20 х 20 cm или еквивалентни. 4.2. Стандартно оборудване за тънкослойна хроматография. 4.3. Термостатирана при 26 °С водна баня, в която се слага хроматографската вана. 5. Приготвяне на пробата за изпитване 5.1. Смесват се добре 1 g от хомогенизираната проба с 1 g целит AW (т. 3.2) и 1 cm 3 (ml) сярна киселина (т. 3.1). 5.2. Суши се 2 h при 100 °С. 5.3. Охлажда се и сухият остатък се стрива на фин прах. 5.4. Екстрахира се двукратно с по 10 cm 3 (ml) етилацетат (т. 3.3), центрофугира се след всяка екстракция и етилацетатните слоеве се обединяват. 5.5. Изпарява се при 60 °С. 5.6. Остатъкът се разтваря в 2 cm 3 (ml) етилацетат (т. 3.3). 6. Процедура 6.1. Върху плаката за тънкослойна хроматография се нанасят 2 µl от разтвора на пробата за изпитване и 2 µl от сравнителния разтвор. 6.2. Хроматографската вана се насища с подвижната фаза (т. 3.4). 6.3. Плаката за тънкослойна хроматография се поставя във ваната и хроматограмата се развива, докато фронтът на разтворителя се придвижи на 15 cm. 6.4. Плаката се изважда и се суши в сушилня с вентилатор при около 105 °С. 6.5. Проявяване на петната Петната от хексахлорофена се оцветяват, както е посочено в т. 6.5.1 или в т. 6.5.2. 6.5.1. Плаката се напръсква равномерно с проявяващ реактив I (т. 3.5). След 30 min плаката се разглежда на УВ лампа при λ=254 nm. 6.5.2. Плаката се напръсква равномерно с разтвор на 2,6-дибром-4-(хлоримино) циклохекса2,5-диенон – проявяващ реактив II (т. 3.6). След това плаката се напръсква с разтвор на натриев карбонат (т. 3.6). Плаката се суши 10 min при стайна температура, след което се разглежда на дневна светлина. 7. Интерпретация 7.1. Проявяващ реактив I (т. 3.5): Хексахлорофенът се наблюдава като синкаво петно на жълто-оранжев флуоресциращ фон и има Rf стойност около 0,5. 7.2. Проявяващ реактив II (т. 3.6): Хексахлорофенът се наблюдава като небесносиньо до тюркоазено петно на бял фон и има Rf стойност около 0,5. Б. ОПРЕДЕЛЯНЕ 1. Област на приложение Този метод е приложим за всички козметични продукти. 2. Дефиниция Съдържанието на хексахлорофен в пробата, определено по този метод, се изразява като % (М/М) хексахлорофен. 3. Принцип След превръщане в метилово производно хексахлорофенът се определя чрез газова хроматография с електронулавящ детектор. 4. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „за газова хроматография“. 4.1. Етилацетат. 4.2. н-метил-н-нитрозо-п-толуенсулфонамид (diazald). 4.3. Диетилов етер. 4.4. Метанол. 4.5. 2-(2-етоксиетокси)етанол (карбитол). 4.6. Мравчена киселина. 4.7. Калиев хидроксид, 50 % (М/М) воден разтвор. Приготвя се непосредствено преди употреба. 4.8. Хексан за спектроскопия. 4.9. Бромхлорофен (стандарт № 1). 4.10. 4,4',6,6'-тетрахлор-2,2'-тиодифенол (стандарт № 2). 4.11. 2,4,4'-трихлор-2-хидроксидифенилов етер (стандарт № 3). 4.12. Ацетон. 4.13. Сярна киселина, 4 М. 4.14. Целит AW. 4.15. Мравчена киселина/етилацетат, 10 % (V/V) разтвор. 4.16. Хексахлорофен. 5. Апаратура 5.1. Стандартно лабораторно оборудване. 5.2. Миниапарат за получаване на диазометан (Analyt. Chem., 1973, 45, 2302-2). 5.3. Газов хроматограф с електронулавящ детектор, с Ni 63 -източник. 6. Процедура 6.1. Приготвяне на стандартен разтвор Стандартът се подбира така, че да не взаимодейства с никое вещество, съдържащо се в пълнителя на анализирания продукт. Обикновено най-подходящ е стандарт № 1 (т. 4.9). ВЕСТНИК 6.1.1. В мерителна колба от 100 cm 3 (ml) се претеглят с точност 0,001 g около 50 mg от стандарти № 1, 2 или 3 (т. 4.9, т. 4.10 или т. 4.11) и 0,05 g хексахлорофен (т. 4.16) от 100 cm 3 (ml). Долива се до марката с етилацетат (т. 4.1) (разтвор А). 10 cm 3 (ml) от разтвор А се разрежда до 100 cm 3 (ml) с етилацетат (т. 4.1) (разтвор Б). 6.1.2. В мерителна колба от 100 cm 3 (ml) се претеглят с точност 0,001 g около 0,05 g от стандарти № 1, 2 или 3 (т. 4.9, т. 4.10 или т. 4.11). Долива се до марката с етилацетат (т. 4.1) (разтвор В). 6.2. Приготвяне на пробата* Претегля се 1 g от хомогенизираната проба с точност 0,001 g и се смесва напълно с 1 cm 3 (ml) сярна киселина (т. 4.13), 15 cm 3 (ml) ацетон (т. 4.12) и 8 g целит AW (т. 4.14). Сместа се суши до въздушно сухо състояние на парна баня за 30 min, след което се суши за 1 h и 30 min в сушилня с вентилатор. Охлажда се, остатъкът се стрива на фин прах и се прехвърля в стъклена колона. Елуира се с етилацетат (т. 4.1) и се събират 100 cm 3 (ml). Прибавят се 2 cm 3 (ml) от разтвора на вътрешния стандарт (разтвор Б) (т. 6.1.2). *Забележка. Поради широката гама на типовете продукти, които могат да задържат хексахлорофен, важно е да се провери чрез тази процедура извличането на хексахлорофена от пробата, преди да се отчитат резултати. Ако извличането е лошо, трябва да се направят модификации като смяна на разтворителя (бензен вместо етилацетат) и други със съгласието на заинтересованите страни. 6.3. Метилиране на пробата Апаратчето и всички реактиви за получаване на диазометан се охлаждат до 0° – 4 °С в продължение на 2 h. Във външното отделение на апаратчето се поставят 1,2 cm 3 (ml) от разтвора, получен в т. 6.2, и 0,1 cm 3 (ml) метанол (т. 4.4). В централния резервоар се поставят около 0,2 g диазалд (т. 4.2) и се разтваря чрез добавяне на 1 cm 3 (ml) карбитол (т. 4.5) и 1 cm 3 (ml) диетилов етер (т. 4.3). Апаратчето се сглобява, потапя се наполовина в ледена баня при 0 °Сив централния резервоар се впръсква със спринцовка 1 cm 3 (ml) охладен разтвор на калиев хидроксид (т. 4.7). Трябва да се провери дали полученото жълто оцветяване от образуващия се диазометан е трайно. Ако жълтото оцветяване не е трайно, метилирането се повтаря с нови 0,2 g диазалд (т. 4.2)**. Апаратчето се изважда от банята след 15 min, след което се оставя затворено 12 h при стайна температура. Апаратчето се отваря, излишъкът от диазометан реагира с прибавените няколко капки разтвор на мравчена киселина в етилацетат (т. 4.15) и органичният разтвор се прехвърля в мерителна колба от 25 cm 3 (ml). Долива се до марката с хексан (т. 4.8). 1,5 µl от този разтвор се инжектира в хроматографа. **Забележка. Трайността на жълтото оцветяване е указание за излишък на диазометан, който е необходим, за да се осигури пълно метилиране на пробата. 6.4. Метилиране на стандарта. Апаратчето и всички реактиви за получаване на диазометан се охлаждат до 0° – 4 °С в продължение на 2 h. Във външното отделение на апаратчето се поставят: 0,2 cm 3 (ml) разтвор В (т. 6.1.1), 1 cm 3 (ml) етилацетат (т. 4.1), 0,1 cm 3 (ml) метанол (т. 4.4). Метилирането продължава, както е описано в т. 6.3. 1 µl от получения разтвор се инжектира в хроматографа. 7. Газова хроматография Колоната трябва да дава разделяне R, равно или по-добро от 1,5, като: , където: r1 и r2 са времената на задържане в min; W1 и W 2 – широчините на пиковете при половината от височините им в mm; d' е скоростта на хартията в mm/min. Като подходящи са установени следните условия на хроматографиране: Колона – неръждаема стомана. Дължина – 1,7 m. Диаметър – 3 mm. Носител – Chromosorb WAW – 80 до 100 mesh. Стационарна фаза – 10 % OV 17. Температури: Колона – 280 °С, Инжектор – 280 °С, Детектор – 280 °С. Газ носител – азот, свободен от кислород. Налягане – 2,3 bar. Дебит на потока – 30 cm 3 (ml)/min. 8. Изчисления 8.1. Корекционен коефициент на хексахлорофена Изчислява се спрямо избрания стандарт във връзка със стандартната смес. Нека: h е хексахлорофен; k h – неговият корекционен коефициент; М' h – неговата маса в сместа в g; А' h – площта на неговия пик; s – избраният стандарт; М' – неговата маса в сместа в g; А's – площта на неговия пик, тогава: . 8.2. Количество на хексахлорофена в пробата Нека: h е хексахлорофен; kh – неговият корекционен коефициент; А h – площта на неговия пик; s – избраният стандарт; Мs – неговата маса в сместа в g; А s – площта на неговия пик; М – масата на взетата проба в g, тогава % (М/М) на хексахлорофена в пробата е: . ВЕСТНИК 1 9. Повторяемост *** За съдържание на хексахлорофен 0,1 % (М/М), разликата между две успоредни определяния на една и съща проба не трябва да надвишава по абсолютна стойност 0,005 % (М/М). ***Забележка. Виж ISO 5725. ХХ. КОЛИЧЕСТВЕНО ОПРЕДЕЛЯНЕ НА НАТРИЕВ ТОЗИЛХЛОРАМИД (ХЛОРАМИН–Т) 1. Област на приложение Методът се отнася за количествено определяне чрез тънкослойна хроматография на натриев т ози л х лорам и д (х лорам и н-Т) в козме тични продукти. 2. Дефиниция Съдържанието на хлорамин-Т в пробата, определено по този метод, се изразява като % (М/М) 3. Принцип Хлорамин-Т се хидролизира напълно до 4-толуенсулфонамид чрез кипене със солна киселина. Количеството на образувания 4-толуенсулфонамид се определя фотоденситометрично чрез тънкослойна хроматография. 4. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „чист за анализ“ (ч.з.а.), а водата дестилирана или с еквивалентна чистота. 4.1. Натриев тозилхлорамид (хлорамин-Т). 4.2. Стандартен разтвор на 4-толуенсулфонамид: 0,05g 4-толуенсулфонамид в 100 cm 3 (ml) етанол (т. 4.5). 4.3. Солна киселина, 37,7 % (М/М), d 420 = 1,18 g/cm 3 (ml). 4.4. Диетилов етер. 4.5. Етанол, 96 % (V/V). 4.6. Подвижна фаза 4.6.1. 1-бутанол : етанол (4.5) : вода =40 : 4 : 9 (V/V/V) или 4.6.2. хлороформ : ацетон = 6 : 4 (V/V). 4.7. Готови плаки за тънкослойна хроматография със силикагел 60, без флуоресцентен индикатор. 4.8. Калиев перманганат. 4.9. Солна киселина, 15 % (М/М). 4.10. Реактив за напръскване: 2-толуидин, 1 % (М/V) разтвор в етанол (т. 4.5). 5. Апаратура 5.1. Стандартна лабораторна апаратура. 5.2. Стандартно оборудване за тънкослойна хроматография. 5.3. Фотоденситометър. 6. Процедура 6.1. Хидролиза В облодънна колба от 50 cm 3 (ml) се претегля около 1 g от пробата (М) с точност 0,001 g. Прибавят се 5 cm 3 (ml) вода и 5 cm 3 (ml) солна киселина (т. 4.3) и се кипи на обратен хладник в продължение на 1 h. Топлата суспензия веднага се прехвърля с вода в мерителна колба от 50 cm 3 (ml). Оставя се да се охлади и се долива до марката с вода. Центрофугира се минимум 5 min при 3000 rpm и се филтрува бистрата течност. 6.2. Екстракция 6.2.1. Вземат се 30 cm 3 (ml) от филтрата и се екстрахира три пъти с по 15 cm 3 (ml) диетилов етер (т. 4.4). Ако е необходимо, етерните фази се сушат и се обединяват в мерителна колба от 50 cm 3 (ml). Долива се до марката с диетилов етер. 6.2.2. Вземат се 25 cm 3 (ml) от изсушения етерен екстракт и се изпарява до сухо с ток от азот. Остатъкът се разтваря в 1 cm 3 (ml) етанол (т. 4.5). 6.3. Тънкослойна хроматография 6.3.1. Върху плаката за тънкослойна хроматография (т. 4.7) се нанасят 20 µl от етанолния остатък (т. 6.2) и същевременно 8, 12, 16 и 20 µl от стандартния разтвор на 4-толуенсулфонамид (т. 4.2). 6.3.2. Хроматограмата се развива, докато фронтът на разтворителя достигне 15 cm с подвижната фаза (т. 4.6.1 или т. 4.6.2). 6.3.3. След пълно изпаряване на подвижната фаза плаката се поставя за 2 – 3 min в атмосфера на хлорни пари, които се получават чрез заливане на 2 g калиев пермаганат (т. 4.8) със 100 cm 3 (ml) солна киселина (т. 4.9) в затворен съд. Излишъкът от хлор се отстранява чрез загряване на плаката до 100 °С за 5 min. След това плаката се напръсква с реактив (т. 4.10). 6.4. Измерване След около 1 h се измерват виолетовите петна с помощта на фотоденситометър при λ=525 nm. 6.5. Построяване на стандартната крива. На графика на ординатата се нанасят стойностите на максималната височина на пиковете в mm, установени за четирите петна на 4-толуенсулфонамида, на абсцисата – съответните количества на 4-толуенсулфонамида (т.е. съответно 4, 6, 8 и 10 µg на петно). 7. Забележка Методиката може да се контролира чрез използване на 0,1 или 0,2 % (М/V) разтвори на хлорамин-Т (т. 4.1), обработени по същия начин както пробата (т. 6). 8. Изчисления Съдържанието на хлорамин-Т в пробата, изразено в % (М/М), се изчислява, както следва: , където: 1,33 е фактор за превръщане на 4-толуенсулфонамид в хлорамин-Т; а – количеството на 4-толуенсулфонамид в пробата в μg, отчетено по стандартната крива; М – масата на взетата проба в g. 9. Повторяемост * За съдържание на хлорамин-Т около 0,2 % (М/М) разликата между две успоредни определяния на една и съща проба не трябва да надвишава по абсолютна стойност 0,03 % (М/М). *Забележка. Виж ISO 5725. ХХІ. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ОБЩ ФЛУОР В ПАСТИ ЗА ЗЪБИ 1. Област на приложение Методът се отнася за определяне на общ флуор в пасти за зъби при количества на флуор не повече от 0,25 %. 2. Дефиниция Количеството флуор в пробата, определено по този метод, се изразява в % (М/М). 3. Принцип Определянето се извършва чрез газова хроматография. Флуорът от флуорсъдържащи съединения се превръща в кисела среда с хлортри- ВЕСТНИК етилсилан (TECS) в триетилфлуорсилан (TEFS) и същевременно се екстрахира с ксилен, съдържащ като вътрешен стандарт циклохексан. 4. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „за газова хроматография“. 4.1. Натриев флуорид, изсушен при 120 °С до постоянна маса. 4.2. Вода, бидестилирана. 4.3. Солна киселина , d 420=1,19g/cm 3 (ml). 4.4. Циклохексан (СН). 4.5. Ксилен, който не дава върху хроматограмата пикове, разположени преди пика на разтворителя, когато последният се хроматографира при същите условия като пробата (т. 6.1). Ако е необходимо, се пречиства чрез дестилация (т. 5.8). 4.6. Хлортриетилсилан (TECS merck или с еквивалентна чистота). 4.7. Стандартни разтвори на флуор. 4.7.1. Изходен стандартен разтвор, 0,250 mg F-/cm 3 (ml). Претеглят се точно 138,1 mg натриев флуорид (т. 4.7) с точност 0,001 g и се разтварят във вода (т. 4.2). Разтворът се прехвърля количествено в мерителна колба от 250 cm 3 (ml) (т. 5.5). Долива се до марката с вода (т. 4.2) и се разбърква. 4.7.2. Разреден стандартен разтвор 0,050 mg F-/cm 3 (ml). В мерителна колба от 100 cm 3 (ml) (т. 5.5) се прехвърлят с помощта на пипета 20 cm 3 (ml) от изходния разтвор (т. 4.7.1). Долива се до марката с вода и се разбърква. 4.8. Разтвор на вътрешен стандарт: Смесват се 1 cm 3 (ml) циклохексан (т. 4.4) и 5 cm 3 (ml) ксилен (т. 4.5). 4.9. Хлортриетилсилан – разтвор на вътрешен стандарт: В мерителна епруветка от 10 cm 3 (ml) се поставят с пипета (т. 5.7) 0,6 cm 3 (ml) от TECS (т. 4.6) и 0,12 cm 3 (ml) от разтвор на вътрешен стандарт (т. 4.8). Долива се до марката с ксилен (т. 4.5) и се разбърква. Разтворът трябва да бъде приготвен непосредствено преди употреба. 4.10. Перхлорна киселина, 70 % (М/V). 4.11. Перхлорна киселина, 20 % (М/V). 5. Апаратура 5.1. Стандартно лабораторно оборудване. 5.2. Газов хроматограф с пламъчно-йонизационен детектор. 5.3. Хомогенизатор или подобен апарат. 5.4. Клатачна машина (Buhler), тип SMB1 или еквивалентна. 5.5. Полипропиленови мерителни колби, 100 и 250 cm 3 (ml). 5.6. Цен т рофу ж ни еп ру вет к и (ст ък лени), 20 cm 3 (ml) със запушалки на винт и тефлоново уплътнение, тип Sovirel 611-56 или еквивалентни. Епруветките и запушалките се почистват чрез потапяне в перхлорна киселина (т. 4.11), последвано от петкратно изплакване с вода (т. 4.2) и изсушаване при 100 °С. 5.7. Автоматични пипети с обхват от 50 до 200 µl с накрайници за еднократна употреба. 5.8. Апаратура за дестилация с дестилационна приставка Schneider с три кълба или еквивалентна колона Vigreux. 6. Процедура 6.1. Подготовка на пробата 6.1.1. Избира се неотваряна туба с паста за зъби, разрязва се и цялото съдържание се изстисква в пластмасов съд. Разбърква се добре и се съхранява така, че да не настъпи влошаване на качеството. 6.1.2. В центрофужна епруветка (т. 5.6) се претеглят точно 150 mg (М) от пробата, добавят се 5 cm 3 (ml) вода (т. 4.2) и се хомогенизира (т. 5.3). 6.1.3. Добавя се 1 cm 3 (ml) ксилол (т. 4.5). 6.1.4. Прибавят се на капки 5 cm 3 (ml) солна киселина (т. 4.3) и се хомогенизира (т. 5.3). 6.1.5. В центрофужна епруветка (т. 5.6) с помощта на пипета се прибавят 0,5 cm 3 (ml) от разтвор (т. 4.9), състоящ се от хлортриетилсилан и разтвор на вътрешен стандарт. 6.1.6. Епруветката се затваря с капачка на винт (т. 5.6) и се разклаща в продължение на 45 min в клатачна машина (т. 5.4) при 150 удара (разклащания) за min. 6.1.7. Центрофугира се за 10 min при скорост, при която се получава ясно разделяне на фазите. Епруветката се отваря, отделя се органичният слой. 3 µl от органичната фаза се инжектира в колоната на газовия хроматограф (т. 5.2). Забележка. Елуирането на всички компоненти продължава около 20 min. 6.1.8. Инжектирането се повтаря, изчислява се съотношението на средната площ на пиковете (ATEFS/АСН) и от стандартната крива (т. 6.3) се отчита съответното количество флуор в mg (М1). 6.1.9. Общото съдържание на флуор в пробата се изчислява в % спрямо масата на флуора, както е отбелязано в т. 7. 6.2. Хроматографски условия 6.2.1. Колона: от неръждаема стомана Дължина – 1,8 m Диаметър – 3,0 mm Носител – Gaschrom Q 80-100 mesh Неподвижна фаза – силиконово масло DC 200 или еквивалентно, 20 %. Колоната се кондиционира при 100 °С за около 12 h (поток на газа носител (азот), 25 cm 3/min). Процедурата се повтаря през 12 h. След всяко четвърто или пето инжектиране колоната се рекондиционира чрез загряване до 100 °С за 30 min. Температури на: Колона – 70 °С Инжектор – 150 °С Детектор – 250 °С Газ носител – азот Скорост на газа носител – 35 cm 3 (ml)/min. 6.3. Построяване на стандартна крива 6.3.1. В серия от 6 центрофужни епруветки (т. 5.6) се поставят с пипети по 0, 1, 2, 3, 4 и 5 cm 3 (ml) от разредения стандартен разтвор на флуор (т. 4.7.2). Обемът на всяка епруветка се довежда до 5 cm 3 (ml) с вода (т. 4.2). 6.3.2. По-нататък се извършва процедура, описана от т. 6.1.3 до т. 6.1.6 включително. 6.3.3. Инжектират се по 3 µl от органичната фаза в газовия хроматограф (т. 5.2). 6.3.4. Инжектирането се повтаря и се изчислява средното съотношение на пиковете (ATEFS/АСН). ВЕСТНИК 3 6.3.5. Начертава се стандартната крива, корелираща с масата на флуора (mg) в стандартния разтвор (т. 6.3.1) и съотношението на площите на пиковете (ATEFS/АСН), изчислени съгласно т. 6.3.4. Точките върху графиката се свързват помежду си с най-подходящата права линия, получена чрез използване на регресионен анализ. 7. Изчисления Общото съдържание на флуор в пробата в % (М/М) F се изчислява по формулата: , където: М е претеглената проба за анализ (т. 6.1.2) в mg; М1 – количеството флуор, отчетено от стандартната крива (т. 6.1.8) в mg. 8. Повторяемост * За съдържанието на флуор около 0,15 % (М/М), разликата между резултатите от две паралелно проведени определения на една и съща мостра не трябва да надвишава абсолютната стойност от 0,012 % (М/М). *Забележка. Виж ISO 5725. ХХІІ. ИДЕНТИФИК АЦИЯ И ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ОРГАНОЖИВАЧНИ СЪЕДИНЕНИЯ. ОБЛАСТ НА ПРИЛОЖЕНИЕ Методът се отнася за идентификация и определяне на органоживачни съединения, използвани като консерванти в козметични продукти за очи. Приложима е за тиомерсал (INN) (натриев 2-(етилмеркуритио)бензоат) и фенилмеркури и неговите соли. А. ИДЕНТИФИЦИРАНЕ 1. Принцип Органоживачните съединения образуват комплекс с 1,5-дифенил-3-тиокарбазон. След екстракция на дитизоната с тетрахлорметан се провежда тънкослойна хроматография върху силикагел. Петната на дитизонатите имат оранжев цвят. 2. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „чист за анализ“, а водата дестилирана или с еквивалентна чистота. 2.1. Сярна киселина, 25 % (V/V). 2.2. 1,5-дифенил-3-тиокарбазон (дитизон): 0,8 mg в 100 cm 3 (ml) тетрахлорметан (т. 2.4). 2.3. Азот. 2.4. Тетрахлорметан. 2.5. Подвижна фаза: хексан : ацетон = 90 : 10 (V/V). 2.6. Стандартен разтвор, 0,001 % във вода на: натриев 2-(етилмеркуритио) бензоат, етилмеркурихлорид или метилмеркурихлорид, фенилмеркуринитрат или фенилмеркуриацетат, меркури дихлорид или меркури диацетат. 2.7. Готови плаки за тънкослойна хроматография със силикагел (например merck 5721 или еквивалентни). 2.8. Натриев хлорид. 3. Апаратура 3.1. Стандартно лабораторно оборудване. 3.2. Стандартно оборудване за тънкослойна хроматография. 3.3. Филтър за разделяне на фазите. 4. Процедура 4.1. Екстракция 4.1.1. 1 g от пробата се разрежда чрез титруване с 20 cm 3 (ml) дестилирана вода в центрофужна епруветка. Постига се максимално диспергиране и се загрява до 60 °С на водна баня. Прибавят се 4 g натриев хлорид (т. 2.8). Разклаща се. Оставя се да се охлади. 4.1.2. Цен т рофу г и ра се поне 20 min п ри 4500 rpm, за да се отдели по-голямата част от твърдата фаза от течността. Филтрува се в делителна фуния и се добавят 0,25 cm 3 (ml) разтвор на сярна киселина (т. 2.1). 4.1.3. Екстрахира се няколко пъти с 2 или 3 cm 3 (ml) разтвор на дитизон (т. 2.2), докато при последната екстракция органичната фаза остава зелена. 4.1.4. Последователно се филт ру ва всяка органична фаза през филтъра за разделяне на фазите (т. 3.3). 4.1.5. Изпарява се до сухо с ток от азот. 4.1.6. Разтваря се с 0,5 cm 3 (ml) тетрахлорметан (т. 2.4). Този разтвор се третира веднага, както е посочено в т. 4.2.1. 4.2. Разделяне и идентификация 4.2.1. 50 µl от получения в т. 4.1.6 тетрахлорметанов разтвор се нанасят незабавно върху плаката със силикагел (т. 2.7). Едновременно с това се обработват 10 cm 3 (ml) от стандартния разтвор (т. 2.6), както е посочено в т. 4.1, и върху същата плака се нанасят 50 µl от разтвора, получен в т. 4.1.6. 4.2.2. Плаката се поставя в подвижната фаза (т. 2.5) и хроматограмата се развива, докато фронтът достигне 15 cm височина. Органоживачните съединения се идентифицират като оцветени петна, чийто цвят е стабилен, ако веднага след изпаряване на разтворителите слоят се покрие със стъклена пластина. Получават се примерно следните R f стойности: Rf Цвят Тиомерсал 0,33 оранжев Етилмеркурихлорид 0,29 оранжев Метилмекурихлорид 0,29 оранжев Фенилмеркуриеви соли 0,21 оранжев Меркури соли 0,10 оранжев Меркури диацетат 0,10 оранжев 1,5-дифенил-3-тиокарбазон 0,09 розов Б. ОПРЕДЕЛЯНЕ 1. Дефиниция Съдържанието на органоживачни съединения, определено по този метод, се изразява като % (М/М) живак в пробата. 2. Принцип Методът се състои в измерване количеството на присъстващия общ живак. Поради това е необходимо първо да се установи, че в пробата не присъства живак в неорганично състояние и да се идентифицират органоживачните производни, съдържащи се в пробата. След минерализация освободеният живак се измерва чрез безпламъкова атомно-абсорбционна спектрометрия. ВЕСТНИК 3. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „чист за анализ“ (ч.з.а). 3.1. Концентрирана азотна киселина, d 420 = 1,41 g/cm 3 (ml) 3.2. Концентрирана сярна киселина, d 420 = 1,84 g/cm 3 (ml) 3.3. Бидестилирана вода 3.4. Калиев перманганат, 7 % (М/V) 3.5. Хидроксиламин хидрохлорид, 1,5 % (М/V) 3.6. Дикалиев пероксодисулфат, 5 % (М/V) 3.7. Калаен дихлорид, 10 % (М/V) 3.8. Концентрирана солна киселина, d 420 = 1,18 g/cm 3 (ml) 3.9. Стъклена вата, импрегнирана с паладиев дихлорид, 1 % (М/М). 4. Апаратура 4.1. Стандартно лабораторно оборудване. 4.2. Апарат за безпламъково атомноабсорбционно определяне на живак (техника на студените пари), включително необходимата стъклария. Оптичен път на кюветата – минимум 10 cm. 5. Процедура Вземат се обичайните предпазни мерки за анализ на следи от живак. 5.1. Разлагане на пробата 5.1.1. Претеглят се 0,15 g от пробата (М) с точност 0,001 g. Прибавят се 10 cm 3 (ml) азотна киселина (т. 3.1) и се оставя да се разлага 3 h в херметично затворена колба на водна баня при 55 °С, като се разклаща често. Едновременно се разработва и празна проба на реактивите. 5.1.2. След охлаждане се прибавят 10 cm 3 (ml) сярна киселина (т. 3.2) и се връща на водната баня при 55 °С за 30 min. 5.1.3. Колбата се поставя в ледена баня и внимателно се прибавят 20 cm 3 (ml) вода (т. 3.3). 5.1.4. На порции се прибавят по 2 cm 3 (ml) от 7 % калиев перманганат (т. 3.4), докато разтворът остане оцветен. Връща се във водната баня при 55 °С за 15 min. 5.1.5. Прибавят се 4 cm 3 (ml) разтвор на дикалиев пероксидисулфат (т. 3.6). Продължава се загряването на водна баня при 55 °С за 30 min. 5.1.6. Оставя се да се охлади и съдържанието на колбата се прехвърля в мерителна колба от 100 cm 3 (ml). Колбата се промива с 5 cm 3 (ml) хидроксиламинхидрохлорид (т. 3.5) и след това се промива 4 пъти с по 10 cm 3 (ml) вода (т. 3.3). Полученият разтвор трябва да бъде напълно безцветен. Долива се до марката с вода (т. 3.3). 5.2. Определяне 5.2.1. 10 cm 3 (ml) от разтвора за изпитване (т. 5.1.6) се поставят в стъкления съд за определяне на студени пари живак (т. 4.2). Разрежда се със 100 cm 3 (ml) вода (т. 3.3) и последователно се прибавят 5 cm 3 (ml) сярна киселина (т. 3.2) и 5 cm 3 (ml) калаен дихлорид (т. 3.7). Разбърква се след всяко добавяне. Изчакват се 30 sec, за да се редуцират всички живачни йони до метално състояние, и се отчита резултатът (n). 5.2.2. Поставя се известно количество стъклен памук, импрегниран с паладиев дихлорид (т. 3.9) между съда за редукция на живака и проточната кювета на инструмента (т. 4.2). Повтаря се процедурата по т. 5.2.1 и се записва резултатът. Ако резултатът не е нула, минерализацията е непълна и анализът трябва да се повтори. 6. Изчисления Нека: М е масата на пробата за изпитване в mg; n е количеството живак, отчетено на апарата в µg. Количеството живак, изразено като % (М/М) живак, се изчислява по формулата: . 7. Забележки 7.1. За подобряване на минерализацията може да се започне с разреждане на пробата. 7.2. Ако се предполага абсорбция на живак от субстрата, трябва да се проведе количествено определяне по метода на стандартните добавки. 8. Повторяемост * За съдържание на живак около 0,007 % разликата между две успоредни определяния на една и съща проба не трябва да надвишава по абсолютна стойност 0,00035 %. *Забележка. Виж ISO 5725. Х ХІІІ. ОПРЕДЕЛЯНЕ НАА ЛК А ЛНИ И АЛК АЛОЗЕМНИ СУЛФИДИ 1. Област на приложение Методът се отнася за определяне на сулфиди, присъстващи в козметични продукти. Присъствието на тиоли и други редуциращи агенти (включително сулфити) не пречи. 2. Дефиниция Концентрацията на сулфиди, определена по този метод, се изразява в % (М/М) сяра. 3. Принцип След подкисляване на средата сероводородът се увлича с ток от азот и се свързва под формата на кадмиев сулфид. Последният се филтрува, промива и след това се определя йодометрично. 4. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „чист за анализ“ (ч.з.а), а водата дестилирана или с еквивалентна чистота. 4.1. Концентрирана солна киселина, d 420 = 1,19 g/cm 3 (ml). 4.2. Натриев тиосулфат, 0,1 М стандартен разтвор. 4.3. Йод, 0,05 М стандартен разтвор. 4.4. Динатриев сулфид. 4.5. Кадмиев диацетат. 4.6. Концентриран разтвор на амоняк, d 420 = 0,90 g/cm 3 (ml). 4.7. Амонячен разтвор на кадмиев диацетат: разтварят се 10 g кадмиев диацетат в около 50 cm 3 (ml) вода. Добавя се амоняк (т. 4.6), докато първоначално получената утайка отново се разтвори (примерно около 20 cm 3 (ml). Долива се с вода до общ обем 100 cm 3 (ml). 4.8. Азот. 4.9. Амоняк, 1 М. 5. Апаратура 5.1. Стандартно лабораторно оборудване. 5.2. Облодънна тригърлена колба на шлиф от 100 cm 3 (ml). 5.3. Две конични колби от 100 cm 3 (ml) на шлиф, снабдени с приставка, съдържаща потапяща се тръба за подвеждане на газ и странична тръба за неговото отвеждане. 5.4. Фуния с дълга опашка. ВЕСТНИК 5 6. Процедура 6.1. Увличане и фиксиране на сероводорода 6.1.1. Работи се с опаковка на продукта, която не е била отваряна преди това. В тригърлена колба (т. 5.2) се претегля с точност 0,001 g такава маса (М) от продукта, изразена в g, която да съответства на не повече от 30 mg сулфидни йони. Прибавят се 60 cm 3 (ml) вода и няколко капки пеногасител. 6.1.2. Във всяка от двете конични колби (т. 5.3) се поставят по 50 cm 3 (ml) от разтвор (т. 4.7). 6.1.3. Към облодънната колба (т. 5.2) се присъединяват: фуния с кран, потапяща се в течността тръба и тръба за отвеждане на газа. Отвеждащата тръба се свързва с конични колби, свързани последователно, с помощта на тръби от PVC. Забележка. Посочената апаратура трябва да се провери за липса на утечки по следния начин: симулирайки условията на изпитването, изпитваният продукт се замества с 10 cm 3 (ml) разтвор на натриев сулфид (приготвен от т. 4.4), който съдържа „Х“ mg сулфид (определен йодометрично). Нека „У“ mg е сулфидът, определен в края на тази операция. Разликата между количество „Х“ и количество „У“ не трябва да е повече от 3 %. 6.1.4. В продължение на 15 min през облодънната колба (т. 5.2) се продухва азот (т. 4.8) със скорост 2 мехурчета/sec, за да се измести съдържащия се в нея въздух. 6.1.5. Облодънната колба се нагрява до 85 ± 5 °С. 6.1.6. Спира се подаването на азот (т. 4.8) и през фунията се прибавят капка по капка 40 cm 3 (ml) солна киселина (т. 4.1). 6.1.7. Когато е прибавена почти всичката киселина, се пуска отново токът от азот (т. 4.8), като във фунията се оставя минимален слой течност, за да се избегне излитане на сероводород. 6.1.8. Нагряването се прекратява след 30 min. Колбата (т. 5.2) се оставя да се охлади, като подаването на азот продължава поне още 1 h и 30 min. 6.2. Титруване 6.2.1. Кадмиевият сулфид се филтрува през фуния с дълга опашка (т. 5.4). 6.2.2. Коничните колби (т. 5.3) се промиват първо с амонячен разтвор (т. 4.9), който се излива върху филтъра. След това се промиват с дестилирана вода, която се използва за промиване на утайката върху филтъра. 6.2.3. Промиването на утайката завършва с още 100 cm 3 (ml) вода. 6.2.4. Хартиеният филтър се поставя в първата конична колба, която съдържа утайката. Добавят се 25 cm 3 (ml) (n1) разтвор на йод (т. 4.3), около 20 cm 3 (ml) солна киселина (т. 4.1) и 50 cm 3 (ml) дестилирана вода. 6.2.5. Определя се излишъкът на йод, като се титрува с разтвор на натриев тиосулфат (n2) (т. 4.2). 7. Изчисления Съдържанието на сулфиди в пробата, изразено като сяра в % (М/М), се изчислява по следната формула: , където: n1 е използваният стандартен разтвор на йод (т. 4.3) в cm 3 (ml); х1 – моларността на този разтвор; n2 – стандартният разтвор на натриев тиосулфат (т. 4.2) в cm 3 (ml); х2 – моларността на този разтвор; М – масата на пробата за изпитване в g. 8. Повторяемост * За съдържание на сулфиди около 2 % (М/М) разликата между две успоредни определяния на една и съща проба не трябва да надвишава по абсолютна стойност 0,2 % (М/М). *Забележка. Виж ISO 5725. XXIV. ИДЕНТИФИК АЦИЯ И ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ГЛИЦЕРОЛ 1-(4-АМИНОБЕНЗОАТ) А. ИДЕНТИФИКАЦИЯ 1. Област на приложение Ме т од ът се о т нася за отк ри ва не на α-моногл и цери л 4 -ами но б ен з оат (гл и цер ол 1-(4 -ами нобензоат). Оп редел ясеиетил- 4 аминобензоат (бензокаин INN), който може да присъства като онечистване. 2. Принцип Идентификаци ята се извършва чрез т ънкослойна хроматография на силикагел с флуоресцентен индикатор и откриване на свободна първична аминогрупа чрез образуване на диазо багрило върху плаката. 3. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „чист за анализ“ (ч.з.а.), а водата – дестилирана или с еквивалентна чистота. 3.1. Смес от разтворители: циклохексан : пропан-2-ол : стабилизиран ди х лорметан = 48:64:9 (V/V/V). 3.2. Подвижна фаза: петролеев етер (40-60) : бензен : ацетон : разтвор на амониев хидроксид (min 25 % NH 3) = 35:35:35:1 (V/V/V/V). 3.3. Реактив за проявяване: а) натриев нитрит: 1 g в 100 cm 3 (ml) 1 М солна киселина (приготвя се непосредствено преди употреба); б) 2-нафтол: 0,2 g в 100 cm 3 (ml) 1 М калиев хидроксид. 3.4. Стандартни разтвори: 3.4.1. α-моноглицерил 4-аминобензоат: 0,05 g в 100 cm 3 (ml) смесен разтворител т. 3.1; 3.4.2. етил 4-аминобензоат: 0,05 g в 100 cm 3 (ml) смесен разтворител (т. 3.1). 3.5. Плаки със силикагел 60 F 254 с дебелина на слоя 0,25 mm, 20 х 20 cm. 4. Апаратура 4.1. Стандартна апаратура за тънкослойна хроматография. 4.2. Ултразвукова вана. 4.3. Филтър Millipore FH 0,5 µm или еквивалентен. 5. Процедура 5.1. Приготвяне на пробата В мерителна колба от 10 cm 3 (ml) се претеглят 1,5 g с точност 0,001g от изпитвания продукт. Долива се до марката с разтворител (т. 3.1). Колбата се затваря и се оставя поне един час при стайна температура в ултразвукова вана (т. 4.2). Филтрува се през филтър Millipore (т. 4.3) и филтратът се използва за хроматографиране. ВЕСТНИК 5.2. Тънкослойна хроматография Върху плаката (т. 3.5) се нанасят по 10 µl от разтвора на пробата (т. 5.1) и стандартните разтвори (т. 3.4). Хроматограмата се развива до 15 cm височина във вана, предварително наситена с подвижната фаза (т. 3.2). Изсушава се при стайна температура. 5.3. Проявяване на петната 5.3.1. Плаката се наблюдава на УВ светлина с дължина на вълната 254 nm. 5.3.2. Напълно изсушената плака се напръсква с реактив по т. 3.3 (а). Подсушава се при стайна температура за 1 min и веднага се напръсква с реактив по т. 3.3 (б). Плаката се изсушава в сушилня при 60 °С. Появяват се оранжеви петна на а-моноглицерил 4-аминобензоат с R f-0,07 и на етил 4-аминобензоат с R f-0,55. Б. ОПРЕДЕЛЯНЕ 1. Област на приложение Ме т од ът сеот нася за оп редел я не на α-моноглицерил 4-аминобензоат. Определя се също и етил 4-аминобензоат. Не може да се определя съдържание, по-голямо от 5 % (М/М) α-моноглицерил 4-аминобензоат и 1 % (М/М) етил 4-аминобензоат. 2. Дефиниция Съдържанието на α-моноглицерил 4-аминобензоат и етил 4-аминобензоат, определени по този метод, се изразяват в % (М/М) от масата на пробата. 3. Принцип Изпитваният продукт се суспендира в метанол и след подходяща обработка на пробата се определя чрез високоефективна течна хроматография (ВЕТХ). 4. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация за „ВЕТХ“, а водата – бидестилирана. 4.1. Метанол. 4.2. Калиев дихидрогенортофосфат (КН 2 РО 4). 4.3. Цинков диацетат (Zn(СН 3СОО)2.2Н 2О). 4.4. Оцетна киселина (d 420 = 1,05). 4. 5. Те тракалиев хе ксацианоферат (К4 (Fe(CN) 6).3Н 2О). 4.6. Етил 4-хидроксибензоат. 4.7. α-моноглицерил 4-аминобензоат. 4.8. Етил 4-аминобензоат. 4.9. Разтвор на фосфатен буфер, 0,02 М: Разтварят се 2,72 g калиев дихидрогенортофосфат (т. 4.2) в един литър вода. 4.10. Подвижна фаза: фосфатен буфер (т. 4.9) : метанол (4.1) = 61:39 (V/V). Съставът на подвижната фаза може да бъде променен, така че да се постигне разделяне R ≥ 1,5. , където: R1 и R 2 са времената на задържане на пиковете в min; W1 и W 2 – широчините на пиковете при половината на височината им в mm; d' – скоростта на хартията в mm/min. 7 4.11. Основен разтвор на α-моноглицерил 4-аминобензоат: претегля се около 0,04 g с точност 0,001 g α-моноглицерил 4-аминобензоат и се поставят в мерителна колба от 100 cm 3 (ml). Разтварят се в 40 cm 3 (ml) метанол (т. 4.1). Долива се до марката с буферен разтвор (т. 4.9) и се разбърква. 4.12. Основен разтвор на етил 4-аминобензоат: претегля се около 0,04g с точност 0,001 g етил 4-аминобензоат и се поставят в мерителна колба от 100 cm 3 (ml). Разтваря се в 40 cm 3 (ml) метанол (т. 4.1). Долива се до марката с буферен разтвор (т. 4.9) и се разбърква. 4.13. Разтвор на вътрешен стандарт: претегля се около 0,05 g с точност 0,001g етил 4-хидроксибензоат (т. 4.6) и се поставя в мерителна колба от 100 cm 3 (ml). Разтваря се в 40 cm 3 (ml) метанол (т. 4.1). Долива се до марката с буферен разтвор (т. 4.9) и се разбърква. 4.14. Стандартни разтвори: приготвят се четири стандартни разтвора чрез прибавяне в 100 cm 3 (ml) подвижна фаза (т. 4.10) на горните разтвори съгласно следната таблица: Стандартни разтвори I α-моноглицерил 4-аминобензоат Етил 4-аминобензоат Етил 4-хидроксибензоат (µg/cm 3 (ml)* cm 3 (ml) (4.11) (µg/cm 3 (ml)* cm 3 (ml) (4.12) (µg/cm 3 (ml)* cm 3 (ml) (4.13) 8 2 8 2 50 10 II 16 4 12 3 50 10 III 24 6 16 4 50 10 IV 40 10 20 5 50 10 (*) Тези стойности са дадени за сведение и съответстват на точните маси от т. 4.11, т. 4.12 и т. 4.13. Забележка. Тези разтвори могат да бъдат приготвени по различен начин. 4.15. Разтвор на Carrez I: 26,5 g тетракалиев 6.2. Хроматографиране 6.2.1. Скоростта на потока на подвижната хексацианоферат (т. 4.5) се разтваря във вода и фаза (т. 4.10) се нагласява на 1,2 cm 3 (ml)/min, а обемът се довежда до 250 cm 3 (ml). температурата на колоната на 45 °С. 4.16. Разтвор на Carrez II: 54,9 g цинков диаце6.2.2. Детекторът (т. 5.2) се настройва на 274 nm. тат (т. 4.3) и 7,5 cm 3 (ml) оцетна киселина (т. 4.4) 6.2.3. С микроспринцовка в хроматографа се се разтварят във вода и обемът се довежда до дозират най-малко два пъти 20 µl от разтвора 250 cm 3 (ml). (т. 6.1.3) и се измерват площите на пиковете. 4.17. Lichrosorb RP-18 на merck или еквива6.3. Стандартна крива лентен със среден размер на частиците 5 µm. 6.3.1. Инжектират се 20 µl от всеки стандар5. Апаратура тен разтвор (т. 4.14) и се измерват площите на 5.1. Стандартно лабораторно оборудване. пиковете. 5.2. ВЕТХ апарат, снабден с UV детектор с 6.3.2. За всяка концентрация се изчислява променлива дължина на вълната и термостат, отношението между площите на пиковете на нагласен на 45° С. α-моноглицерил 4-аминобензоата и площите на 5.3. Колона от неръждаема стомана: дълпиковете на вътрешния стандарт. На графиката ж ина – 25 cm; вът решен диамет ър – 4,6 mm; тези отношения се нанасят по абсцисата, а по пълнеж – Lichrosorb RP-18 (т. 4.17). ординатата се нанасят отношенията на съответ5.4. Ултразвукова вана. ните маси. 6. Процедура 6.3.3. По същия начин се процедира и за етил 6.1. Приготвяне на пробата 4-хидроксибензоата. 6.1.1. Претегля се около 1,0 g от пробата с 7. Изчисления точност 0,001 g в стъклена чаша от 100 cm 3 (ml) 7.1. От стандартната крива, получена съгласи се прибавят 10 cm 3 (ml) метанол (т. 4.1). но т. 6.3, се отчитат съотношенията на масите 6.1.2. Чашата се поставя в ултразвукова вана (RP1, RP2), съответстващи на отношенията между (т. 5.4) за 20 min за получаване на суспензия. Така площите на пиковете, изчислени в т. 6.2.3, получената суспензия се прехвърля количествено където: в мерителна колба от 100 cm 3 (ml), използвайки 3 RP1 е масата на α-моноглицерил 4-аминобенне повече от 75 cm (ml) подвижна фаза (т. 4.10). зоат към масата на етил 4-хидроксибезоата в g; Последователно се прибавят 1,0 cm 3 (ml) разтвор RP2 – масата на етил 4-аминобензоата към на Carrez I (т. 4.15) и 1,0 cm 3 (ml) разтвор на масата на етил 4-хидроксибензоата в g. Carrez II (т. 4.16), като се разбърква след всяко 7.2. От получените отношения на масите се прибавяне. Долива се до марката с подвижна изчислява съдържанието на α-моноглицерил фаза (т. 4.10), разбърква се отново и се филтрува 4-аминобензоат и етил 4-аминобензоат, изразено през нагънат хартиен филтър. в % (М/М), съгласно формулите: 6.1.3. В мерителна колба от 50 cm 3 (ml) се прехвърлят с пипета 3,0 cm 3 (ml) от получения Rр % (М/М) α-моноглицерил 4-аминобензоат = ; в т. 6.1.2 филтрат и 5 cm 3 (ml) от разтвора на въ, трешен стандарт (т. 4.13). Долива се до марката Rр % (М/М) етил 4-аминобензоат = с подвижната фаза (т. 4.10) и се разбърква. Така където: полученият разтвор се използва за провеждане М' е количеството на етил 4-хидроксибензоат на хроматографския анализ съгласно т. 6.2. (вътрешен стандарт), т. 4.12 в g; М – количеството на пробата (т. 6.1.1) в g. 8. Повторяемост * За съдържание на α-моноглицерил 4-аминобензоат от 5 % (М/М) разликата между резултатите от две успоредни определения, извършени на една и съща проба, не трябва да превишава по абсолютна стойност 0,25 % (М/М). За съдържание на етил 4-аминобензоат от 1 % (М/М) разликата между резултатите от две успоредни определения, извършени на една и съща проба, не трябва да превишава по абсолютна стойност 0,1 % (М/М). *Забележка. Виж ISO 5725. 9. Забележки 9.1. Преди провеждане на анализите се проверява дали пробата съдържа вещества, които се застъпват с пика на вътрешния стандарт (етил 4-хидроксибензоат) на хроматограмата. 9.2. За да се провери отсъствието на всякакво застъпване, определянето се повтаря при променено относително съотношение на метанола в подвижната фаза с 10 %. XXV. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ХЛОРБУТАНОЛ 1. Област на приложение Методът се отнася за определяне на хлорбутанол (INN) до максимална концентрация от 0,5 % (М/М) във всички козметични продукти с изключение на аерозолите. 2. Дефиниция Съдържанието на хлорбутанол, определено по този метод, се изразява в % (М/М) на пробата. 3. Принцип След подходяща обработка на продукта, който ще се анализира, определянето се провежда с газова хроматография, като се използва 2,2,2-трихлоретанол за вътрешен стандарт. 4. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „за газова хроматография“. 4.1. Хлорбутанол (1,1,1-трихлор-2-метилпропан-2-ол). 4.2. 2,2,2-трихлоретанол. 4.3. Абсолютен етанол. 4.4. Стандартен разтвор на хлорбутанол: 0,025 g в 100 cm 3 (ml) етанол (т. 4.3) (М/V). 4.5. Стандартен разтвор на 2,2,2-трихлоретанол: 4 mg в 100 cm 3 (ml) етанол (т. 4.3) (М/V). 5. Апаратура 5.1. Стандартно лабораторно оборудване. 5.2. Газ хроматограф с електронулавящ детектор, Ni 63. 6. Процедура 6.1. Приготвяне на пробата Претеглят се между 0,1 и 0,3 g от пробата с точност 0,001 g (М). Поставят се в мерителна колба от 100 cm 3 (ml). Разтваря се в етанол (т. 4.3), прибавя се 1 cm 3 (ml) от разтвора на вътрешен стандарт (т. 4.5) и се долива до марката с етанол (т. 4.3). 6.2. Газ хроматографски условия 6.2.1. Работните условия трябва да дават разделяне R ≥ 1,5. , където: ВЕСТНИК R1 и R 2 са времената на задържане на пиковете в min; W1 и W 2 – широчините на пиковете при половината на височината им в mm; d' – скоростта на хартията в mm/min. 6.2.2. Като пример следните работни условия дават желаното разделяне: Колона I II Материал стъкло неръждаема стомана Дължина 1,80 m 3 m Диаметър 3 mm 3 mm Стационарна фаза 10 % Carbowax 20М ТРА върху gaschrom Q 80 – 100 mesh 5 % OV 17 върху Chromosorb WAW DMCS 80 – 100 mesh Кондициониране 2 до 3 дни при 190 °С Температура: – инжектор 200 °С 150 °С – колона 150 °С 100 °С – детектор 200 °С 150 °С Газ носител азот аргон/метан = 95:5 (V/V) Скорост на 35 cm 3 (ml)/min 35 cm 3 (ml)/min потока 6.3. Стандартна крива В пет мерителни колби от 100 cm 3 (ml) се поставя по 1 cm 3 (ml) от стандартния разтвор (т. 4.5) и съответно 0,2; 0,3; 0,4; 0,5 и 0,6 cm 3 (ml) от разтвор по т. 4.4, доливат се до марката с етанол (т. 4.3) и се разбъркват. В хроматографа се инжектира по 1 µl от всеки от тези разтвори съобразно работните условия, описани в т. 6.2.2, и се построява стандартна крива, като на абцисата се нанася отношението на масата на хлорбутанола към масата на 2,2,2-трихлоретанола, а на ординатата – отношението между съответните площи на пиковете. 6.4. Инжектира се 1 µl от разтвора, получен в т. 6.1, и се процедира съгласно условията, описани в т. 6.2.2. 7. Изчисления 7.1. От стандартната крива (т. 6.3) се отчита количеството „а“ на хлорбутанола в разтвор т. 6.1, изразено в µg. 7.2. Съдържанието на хлорбутанол в пробата се изчислява съгласно формулата: % хлорбутанол (М/М) = . 8. Повторяемост * За съдържание на хлорбутанол от 0,5 % (М/М) разликата между резултатите от две успоредни определения, извършени на една съща проба, не трябва да превишава по абсолютна стойност 0,01 % (М/М). Забележка. Ако резултатът е равен или надвишава максимално допустимата концентрация, е необходимо да се провери за отсъствие на пречещи вещества. *Забележка. Виж ISO 5725. XXVI. ИДЕНТИФИК АЦИЯ И ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ХИНИН А. ИДЕНТИФИКАЦИЯ 1. Област на приложение Методът се отнася за откриване на хинин в шампоани и лосиони за коса. 2. Принцип Идентификацията се извършва чрез тънкослойна хроматография върху силикагел. Хининът се доказва чрез неговата синя флуоресценция в кисела среда при 360 nm. За допълнително потвърждение може да се използва изчезването на флуоресценцията при насищане с бромни пари. При насищане на същата плака с амонячни пари петната се появяват повторно с жълтеникава флуоресценция. 3. Реактиви Всички реактиви трябва да са с квалификация „чист за анализ“ (ч.з.а.), а водата – дестилирана или с еквивалентна чистота. 3.1. Плаки със силикагел без флуоресцентен индикатор, дебелина на слоя 0,25 mm, 20 х 20 cm. 3.2. Подвижна фаза: толуен : диетилов етер : дихлорметан : диетиламин = 20:20:20:8 (V/V/V/V). 3.3. Метанол. 3.4. Сярна киселина, 96 % (d 420 = 1,84). 3.5. Диетилов етер. 3.6. Реактив за проявяване на петната: внимателно се добавят 5 cm 3 (ml) сярна киселина (т. 3.4) към 95 cm 3 (ml) диетилов етер в охладен съд. 3.7. Бром. 3.8. Разтвор на амониев хидроксид, 28 % (d 420 = 0,90). 3.9. Хинин, безводен. 3.10. Стандартен разтвор: претеглят се около 0,1 g безводен хинин (т. 3.9) с точност 0,001 g и се разтварят в мерителна колба до 100 cm 3 (ml) с метанол (т. 3.3). 4. Апаратура 4.1. Стандартно оборудване за тънкослойна хроматография. 4.2. Ултразвукова вана. 4.3. Филтър millipore, FH 0,5 µm или еквивалентен, с подходящо оборудване за филтруване. 5. Процедура 5.1. Приготвяне на пробата В мерителна колба от 100 cm 3 (ml) се претегля точно такова количество от пробата, което да съдържа около 100 mg хинин, разтваря се и се долива до марката с метанол (т. 3.3). Колбата се запушва и се поставя за 1 h в ултразвуковата вана (т. 4.2) при стайна температура. Филтрува се (т. 4.3) и филтратът се използва за хроматография. 5.2. Тънкослойна хроматография Върху плака със силикагел (т. 3.1) се нанасят 1,0 µl от стандартния разтвор (т. 3.10) и 1,0 µl от разтвора на пробата (т. 5.1). Хроматограмата се развива, докато фронтът на разтворителите достигне 15 cm, като се използва подвижна фаза (т. 3.2) в предварително наситена вана. 5.3. Проявяване на петната 5.3.1. Плаката се изсушава на стайна температура. 5.3.2. Напръсква се с реактив по т. 3.6. 5.3.3. Плаката се оставя да изсъхне 1 h при стайна температура. ВЕСТНИК 9 5.3.4. Наблюдава се на УВ светлина с дължина на вълната 360 nm. Хининът се вижда като петно с интензивна синя флуоресценция. Като пример на таблицата по-долу са дадени R f стойностите в същат