Оправдаване за изнудване при липса на вреда и нарушен принцип ne bis in idem

Текстът на акта

                                   РЕШЕНИЕ
                                        № 256
                                гр. София, 03.06.2026 г.


                       В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и втори май през две
хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                                  Председател: Невена Грозева
                                  Членове:     Калин Калпакчиев
                                               Николай Джурковски

при участието на секретаря Илияна Т. Петкова
в присъствието на прокурора Атанас Гебрев
като разгледа докладваното от Невена Грозева Касационно наказателно дело
от общ характер № 20268002200307 по описа за 2026 година
Настоящото касационно производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по
протест на прокурор от АП- Варна срещу решение № 15 от 3.02.2026 г. постановено от АС-
Варна по внохд № 222/25 г., с което присъда № 5 от 7.02.2022 г. по нохд № 187/21 г. на ОС-
Търговище е била потвърдена изцяло.
     В протеста са релевирани касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК,
като е направено искане за отмяна на въззивното решение и признаване на тримата
подсъдими за виновни по обвиненията, за които са предадени на съд. Твърди се, че
въззивният съд е извършил превратна оценка на доказателствата; подходил е избирателно;
не е подложил на необходимия анализ доказателствената съвкупност. Това се отнася за
обясненията на подсъдимите С. и Н., които заявили, че са работили за подс. Д. без договор
и за показанията на св. Х., от които следвало, че подсъдимият Д. е използвал св. Х. за
фиктивно трудово отношение с цел да „се източват средства“ от оперативна програма.
Изразява се несъгласие с извода на съда, който е приел, че след като инкриминираната сума
пари не е била част от патримониума на св. Х., не се касае за съставомерно поведение по
глава Пета от Особената част на НК, с което материалният закон е приложен неправилно.
Отделно от това се възразява, че по отношение на фактите по чл. 142 от НК, поставени в
основата на изпълнителното деяние по чл. 214 от НК, за които е налице постановление за


                                             1
частично прекратяване на наказателното производство от 28.05.2021 г. неправилно е прието,
че е налице хипотезата на чл. 24, ал. 1, т. 6 от НПК, тъй като в практиката се приема, че
когато отвличането и изнудването са обхванати от единно решение е възможно да има
идеална съвкупност между тези две престъпления.
В съдебно заседание представителят на ВКП поддържа протеста с развитите в него доводи.
Акцентира на това, че инкриминираната сума пари е била налична по банковата сметка на
св. Х. и той е можел да се разпорежда с нея както намери за добре. Отделно от това, св. Х.
няма вина, че /фирма/ не му е възложила работа като управител на бара и от това не следва,
че за него няма причинена вреда, тъй като сумата представлява негово възнаграждение.
Прокурорът пледира за отмяна на решението и за признаване на подсъдимите за виновни,
като им се наложат наказания, в размери, посочени в протеста.
     В съдебно заседание пред ВКС подс. Д. Д. се яви лично и със защитника си – адв. Й.,
който намира въззивното решение за законосъобразно. Според него Апелативният съд е
обърнал особено внимание па свидетелските показания на Х., които се разминават във
времето. Успял е да установи фактическата обстановка и да направи верни изводи по
правото, като приеме, че сумата не е част от патримониума на св. Х., както и че той не е бил
заплашван или лишаван от свобода. Въззивният съд се е съобразил с указанията дадени в
предходните две решения на ВКС и не е допуснал нарушение на материалния и процесуален
закон, поради което решението следва да остане в сила.
Подс. Д. в последната си дума моли за оставяне в сила на решението.
Подс. Н. се яви лично пред ВКС и със защитника си адв. Г., който пледира за
неоснователност на протеста, тъй като не са налице релевираните с него оплаквания.
Въззивиният съд е извършил цялостна и задълбочена проверка на доказателствата и е
достигнал до верния извод, че инкриминираната сума от 496 лв. не е била част от
патримониума на св. Х., поради което липсва основен елемент от фактическия състав на
престъплението - имотна вреда. Съобразил е също така разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 6 от
НПК, касаеща частичното прекратяването на наказателното производство по чл. 142 от НК,
поради което правилно не е правил опит за повторна правна оценка на същите факти.
     Подс. Н. в последната си дума моли да бъде оправдан.
Подс. С. се яви лично пред ВКС и със защитника си адв. Б., който настоява за оставяне в
сила на атакуваното решение, тъй като в него съдът е установил правилно фактите, като е
приел, че инкриминираната сума не е била част от патримониума на св. Х., поради което не
е извършено престъпление по чл. 214 от НК. С постановлението за частично прекратяване
на наказателното производство по чл. 142 от НК от 28.05.2021 г., в което е прието, че не е
доказано осъществяването на физическа принуда, че св. Х. не е отвеждан принудително в
гаража и не е лишаван от свободно придвижване са преградени всички възможности за
осъждане на подсъдимите, тъй като е налице „дублиране“ на обвинението с идентични
факти по чл. 142 и чл. 214 от НК.
     Подс. С. в последната си дума моли за оставане в сила на решението.


                                             2
     Протестът е процесуално допустим, но разгледан по същество е неоснователен.
      С присъда № 5 от 7.02.2022 г. Окръжен съд- Търговище признал подсъдимите В. Т. С.,
Д. С. Д. и К. Н. Н. за невиновни в това, че на 14.05.2015 г. за времето от 7,00 до 9,30 ч. в гр.
Търговище като съизвършители в съучастие с цел да набавят за Д. С. Д. имотна облага
принудили Б. Г. Х. чрез сила – отвличане и принудително държане в обособено помещение в
подземен гараж на ул. /улица, номер/ да извърши нещо противно на волята си - да изтегли
сумата от 496 лв. от собствената си банкова сметка в /банка/ и да ги предаде на Д. Д. и с това
причинили нему имотна вреда, като деянието е извършено от две и повече лица, като на
основание чл. 302 от НПК ги е оправдал по обвинението за извършено престъпление по чл.
214, ал. 2, т. 1, във вр. чл. 213а, ал. 2, т. 4, вр. чл. 214 ал. 1 от НК.
По протест на прокурор от ОП- Търговище в АС- Варна е образувано внохд № 107/22 г., по
което присъдата е била отменена на основание чл. 336, ал. 1, т. 2 от НПК и подсъдимите В.
Т. С. ,Д. С. Д. и К. Н. Н. са признати за виновни в извършване на престъплението по чл. 214,
ал. 2, т. 1, във вр. чл. 213а, ал. 2, т. 4, вр. чл. 214, ал. 1 от НК и на основание чл. 54 от НК им
е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години, което да изтърпят при
първоначален „общ“ режим и наказание „глоба“ в размера на 4 000 лв. на всеки един от тях.
     Присъдата на АС- Варна е била атакувана пред ВКС от тримата подсъдими, като по
техни жалби е образувано нд № 139/23 г. С решение № 477 от 13.12.2023 г. ВКС, трето
наказателно отделение отменил въззивната присъда и върнал делото за ново разглеждане от
друг състав при същия съд, поради допуснати съществени процесуални нарушения.
След връщането на делото в АС- Варна, където е образувано внохд № 418/23 г., присъдата на
ОС- Търговище отново била отменена с присъда №1 от 9.01.2025 г. ,като подсъдимите В. Т.
С., Д. С. Д. и К. Н. Н. са признати за виновни в извършване на престъплението по чл. 214,
ал. 2, т. 1 във вр. чл. 213а, ал. 2, т. 4, вр. чл. 214 ал. 1 от НК и на основание чл. 55 от НК име
било наложено наказание лишаване от свобода както следва :
- за подс. Д. Д. за срок от една година и глоба в размер на 4 000 лв.
-на подс. В. С. за срок от осем месеца и глоба в размер на 4 000 лв. на подс. К. Н. в размер
на осем месеца и глоба в размер на 4 000 лв.
На основание чл. 25 от НК съдът е групирал така определените наказания с наказания по
влезли в сила присъди и е определил едно общо наказание за всеки един от тях , като е
присъединил наказанието глоба.
     Присъдата е обжалвана за втори път от тримата подсъдими пред ВКС. Образувано е н.
д. № 414/25 г., по което с решение № 333/3.07.25 г. въззивната присъда е отменена и делото
върнато за ново разглеждане от друг състав при АС- Варна.
    С решение №15 от 3.02.2026 г. АС- Варна потвърдил присъда № 5 от 7.02.2022 г. на
ОС-Търговище.
ВКС- трето наказателно отделение, след като изслуша доводите на страните, в съответствие


                                                 3
с предоставените му правомощия и в пределите на поисканата касационната проверка по чл.
347, ал.1 от НПК, намери следното :
Протестът е неоснователен.
Настоящото производство е трето по ред, поради което за ВКС са налице предпоставките на
чл. 354, ал. 5, пр. 2 от НПК. При тази хипотеза, ВКС разполага с две възможности- да
осъществи класическа касационна проверка на атакувания въззивен съдебен акт или да
встъпи в правомощията на въззивна инстанция, за да отстрани допуснати съществени
процесуални нарушения от въззивния съд и да реши делото по същество. Съдържанието на
депозирания протест, материалите по делото, включващи осъществената аналитичната
дейност от контролираната съдебна инстанция, не дават основания за провеждане на
производство при условията на чл. 345, ал. 5, пр. 2 от НПК, тъй като въззивният съд не е
допуснал съществени процесуални нарушения, които да налагат намесата на ВКС.
Контролираната съдебна инстанция е събрала възможния обем от относими доказателства и
е сторила това по реда и със средствата на НПК. Изпълнила е задълженията си произтичащи
от чл. 13 и чл. 14 от НПК и провела допълнително съдебно следствие, в хода на което е
разпитала св. Х., приобщила е показанията му от ДП по реда на чл. 281 от НПК, разпитала е
св. К., изслушала е СППЕ на св. Х., приобщила е обясненията на подс. С. и подс. Н. от
досъдебното производство, чрез прочитането им на основание чл. 279, ал. 1, т. 4 от НПК,
назначила е графологическа експертиза за подписите върху протокола за проведена очна
ставка между подс. Н. и св. Х.. Съдът е изследвал обективно, всестранно и пълно всички
правнозначими обстоятелства по делото и е установил правилно фактическата обстановка по
делото. Вътрешното убеждение по фактите и правото е формирано в съответствие със
закона, правилата на формалната логика и дадените указания от ВКС. При установяване на
фактите Апелативният съд се е разграничил от първата инстанция по два момента- като е
приела, че св. Х. е предоставил дебитната си карта и данните за нейния ПИН- код в офиса на
/фирма/, както и че е направил тегления от сметката на 4.03.и 30.03.2015 г., а на 2 .04.2015 г.
блокирал Б.ата карта, подавайки лично заявление, без да поиска преиздаването й.
В сърцевината на касационния протест е поставено оплакването за нарушение на
материалния закон и извода на съда, довел до оправдаване на подсъдимите по предявените
им обвинения по чл. 214 от НК. Прави впечатление, че претенцията за допуснати
съществени процесуални нарушения при осъществяване дейността по проверка и оценка на
релевантните факти по делото е направена без в нейна подкрепа да са развити конкретни
съображения, което препятства пълноценното осъществяване на касационния контрол.
Въпреки това, ВКС следва да обсъди на първо място основателността на поддържаното
касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, тъй като преценката за материалната
законосъобразност на съдебния акт, предполага наличието на съдебен акт, постановен в
съответствие с процесуалните правила.
Възраженията в протеста касаят установените от въззивния съд факти отнасящи се : до
мотивирането на св. Х. от подс. Д. да се регистрира в „Бюрото по труда“ като безработен;
сключването на трудов договор за длъжността управител на бар между Х. и /фирма/ по


                                              4
проект „Подкрепа за заетостта“ на оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“
2007 г. - 2013 г.; откриването на банкова сметка в /банка/ от св. Х., непосредствено преди
сключване на трудовия договор ; предоставянето на дебитната карта с ПИН- кода в офиса на
/фирма/; закриването на сметката на 2.04.2015 г. и прекратяването на трудовия договор на
23.04.2015 г. Според настоящият касационен състав, въззивният съд не се е отклонил от
задълженията си и като втора, първа инстанция по фактите, като е изследвала внимателно
посочения кръг фактически обстоятелства, поради което поддържаната в протеста теза за
необективна, превратна и непълна оценка на доказателствените източници е лишена от
основание. Извода за „липсата на реална воля на страните за сключване на трудовото
правоотношение“ не е произволен, а се основава на показанията на св. Х. и св. Св. Д., които
установяват, че действия по сключване на трудовия договор между свидетеля Х. и /фирма/,
както и разкриване на банкова сметка са извършени „целенасочено“ за да бъдат получени
неправомерно средства от Оперативната програма „Човешки ресурси“ от подс. Д.. По
делото е прието също така, че св. Х. не е осъществявал дейността „управител на бар“, а е
продължил да работи като общ работник, за което получавал по 10-15 лв. на ръка. Не
отговаря на съдържанието на въззивното решение възражението, че съдът не е съпоставил
показанията на св. Х. с останалите доказателствени източници по делото. Именно чрез тях
съдът е проверил достоверността на заявеното от него при отделните негови разпити още от
досъдебното производство и в хода на съдебното следствие пред ОС- Търговище и АС-
Варна. Това са показанията на св. Св. Д., св. Ю., св. С. Ю., св. Е. Д., обясненията на подс. Н.
и подс. С., както и писмените доказателства- информацията предоставена от Агенция по
заетостта /т. 1, л 10 ДП/ и справката от /банка/ относно финансовото движение по сметката
на св. Х.. Законосъобразно от доказателствената маса са били изключени показанията на
полицейските служители свидетелите И., Г. и В. Д., в които те са възпроизвели
извънсъдебни самопризнания направени пред тях от подс. С. и подс. Н., като за това са
изложени верни съображения съобразени със закона и съдебната практика по неговото
приложение. Възражението в протеста за избирателна интерпретация на доказателствените
материали, довели до порок при установяване на фактите и тяхната правна оценка не може
да бъде споделено от ВКС, тъй като използваният от съда подход е в съответствие с
процесуалните норми и правилата на формалната логика, поради което не дава основание за
да бъде правен нов доказателствен анализ, респ. да бъдат установявани нови фактически
положения от ВКС съобразно правомощията му по чл. 354, ал. 5 от НПК.
При това положение, след като въззивният съд не е допуснал нарушения в аналитичната си
дейност и е установил правилно фактите по делото, ВКС следва да обсъди съображенията в
протеста, касаещи оплакването за неправилно приложение на материалния закон, с което е
ангажирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК.
Предприетият от въззивния съд подход при преценката на съставомерните признаци от
състава на престъплението по чл. 214 от НК е съобразен с указанията на ВКС, дадени в
решението по н.д. № 414/25 г. и съдебната практика по приложението на правната норма,
като изложените възражения в протеста не са в състояние да предизвикат искания от


                                               5
прокурора резултат - отмяна на първоинстанционната присъда и въззивното решение и
признаването на подсъдимите за виновни по предявеното им обвинение чл. 214 от НК, по
няколко причини :
Изнудването е резултатно престъпление, за което от обективна страна е характерно това, че
първият предмет на посегателство е физическото лице, спрямо което деецът упражнява
принуда - сила или заплашване, а вторият е имуществото /движимо или недвижимо/, с което
физическото лице се разпорежда под въздействие на упражнената спрямо него принуда.
Именно тя е средството за мотивиране на пострадалия и тя следва да прехожда поведението
на разпореждане с имуществото на пострадалия. Във всички случаи поведението на
изнудения следва да се изрази в акт на имуществено разпореждане, който причинява вреда
на него или друго лице. Престъплението е довършено тогава, когато от имущественото
разпореждане последва вреда за изнудения или за друго лице. За това в правната теория
причинената „имотната вреда“ се приема като задължителен елемент от обективната страна
на престъплението по чл. 214 от НК.
В настоящият случай, съгласно предявените с обвинителния акт и установени от въззивния
съд факти, два елемента от обективната страна на престъплението по чл. 214 от НК
отсъстват и това са осъществена принуда спрямо св. Х. и настъпила за него имотна вреда,
поради което деянието е несъставомерно по чл. 214 от НК.
По отношение на първият елемент, следва да се направи следното уточнение : На
досъдебното производство прокуратурата е повдигнала обвинения срещу подсъдимите С.,
Д. и Н. за извършени в идеална съвкупност две престъпления- за отвличане на св. Х. / по чл.
142 от НК/ и за изнудване /по чл. 214 от НК/. Този подход е принципно процесуално
допустим, тъй като във връзка с упражнената принуда още в ТР № 71/74 г. по н. д. № 64/74 г.
от ОСНК на ВС е прието, че когато при осъществяване на престъпленията по чл. 152, чл. 143
и чл. 214 от НК принудата се изрази в други престъпления / лека телесна повреда, отвличане
и др./, те ще следва да се квалифицират и санкционират отделно по правилата на идеалната
съвкупност. Преди приключване на разследването, в хода на досъдебното производство, с
постановление от 28.05.2021 г. /т. 3, л. 216 и сл./ на основание чл. 243, ал. 1 т. 2 от НПК
прокуратурата е прекратила частично наказателното производство за престъплението по чл.
142, ал. 2, т. 2 и т. 7 от НК поради недоказаност срещу подсъдимите, като е приела, че „по
делото не са събрани безспорни доказателства да е упражнена принуда спрямо св. Х.- с оглед
„насилственото вкарване на пострадалия в лекия автомобил“, както и с оглед „насилствено
му отвеждане в гаражното помещение“. Приела е също така, че Х. не е бил лишен от
възможност за свободно придвижване, тъй като доброволно се е качил в автомобила и
доброволно е влязъл в гаража, от където е можел да излезе /л. 7/. След това е внесла
обвинителен акт срещу подсъдимите Д., С. и Н. за второто престъпление по чл. 214, ал. 2, т.
1 вр. чл. 213а, ал. 2 т. 4, вр. чл. 214, ал. 1 от НК, който е бил разгледан от ОС- Търговище.
Описаните в постановлението за частично прекратяване факти касаещи престъплението по
чл. 142 от НК, /за които е налице прекратяване на наказателното производство/ са идентични
с отразените факти в обвинителния акт / л. 3 / и именно те са послужили за обосноваване на


                                             6
принудата по отношение на извършеното деяние по чл. 214 от НК, а именно : на 14.05.2015
г. между 07,00 ч. и 08,00 ч. излизайки от входа на блока, в който живее, пострадалият Х. бил
пресрещнат от подс. С. и подс. Н.. Двамата го хванали за ръка и го издърпали навън. Казали
му да се качи в автомобила и той седнал отзад, като до него седнал подс. Н., отпред
пътували другите двама подсъдими. Всички заедно се придвижили до ул. /улица, номер/,
след което слезли от колата, минали през подход за автомобил, водещ до подземен гараж и
влезли в гаража ; подс. Д. отворил още една метална гаражна врата и казал на св. Х. да стои
вътре, докато банката отвори в 9 часа; след което затворил вратата и тримата си тръгнали;
малко по- късно преди 9 часа, подс. Д. отворил вратата и отново заедно се качили в друг
автомобил, с който стигнали до клона на /банка/, като преди да се качат подс. Д. заплашил
св. Х., че ще му счупи краката с бухалка, ако не внимава ; св. Х. и подс. С. влезли в банката,
св. Х. дал личната си карта и изтеглил 496 лв. от сметката, които дал на подс. С., който от
своя страна ги дал на подс. Д., след като излезли от банката.
С така внесения обвинителен акт прокуратурата е инкриминирала за втори път същите
факти, като не е съобразила забраната ne bis in idem, поради наличието на прокурорски акт
за частичното прекратяване на наказателното производство по чл. 142 от НК. Касае се за
идентичен обем от фактически обстоятелства за времето, мястото, начина на извършване,
както и за пълна тъждественост между извършителите на описаните действия и
пострадалото лице. Възможността за търсене на наказателна отговорност на тримата
подсъдими за извършеното и описано в обвинителния акт поведение е преклудирана, поради
действието на забраната ne bis in idem, която е фундаментален принцип на националното и
общностното право. Тя представлява гаранция за недопустимост едно лице да бъде
преследвано и „санкционирано повече от веднъж за един и същи фактически състав на
незаконно поведение“.
Обвинението не е само цифрова правна квалификация, а е единство между факти и право и
когато едни и същи факти /отнасящи се до използваната принуда/ са послужили за
квалифициране на две самостоятелни престъпления - по чл. 142 от НК и чл. 214 от НК и в
последствие с прокуратурата прекрати производството, поради недоказаност на
употребената „принуда“ по чл. 142 от НК, не би могло да се поддържа успешно тезата
застъпена в протеста, че същите факти могат да бъдат „дублирани“ и да обосноват за втори
път елемент от състава на престъплението по чл. 214 от НК и това е поради забраната никой
да не бъде преследван, съден и наказван два пъти за едно и също деяние. ОСНК на ВКС в
ТР № 3/2015 г. ясно е посочило критериите за преценка на това кога става дума за едни и
същи факти и за наказателно преследване, водено срещу едно и също лице за едно и също
деяние. Забраната произтича от идентичните факти, а не от правната квалификация на
същите, тъй като престъплението се разглежда като съвкупност от конкретни фактически
обстоятелства, които се отнасят до един и същ извършител и са неразделно свързани по
между си във времето и в пространството, независимо от правната квалификация на
деянието. За това като е прекратила наказателното производство за фактите касаещи
принудата/ макар отнесена към престъплението по чл. 142 от НК/, която е и елемент от


                                              7
състава на престъплението по чл. 214 от НК, прокуратурата още на досъдебната фаза сама
се е лишила от възможността да постигне осъждане на тримата подсъдими за тях, тъй като
така се нарушава коментираният принцип. Изложените от прокурора съображения в
подкрепа на разбирането му, че е възможно „дублиране на обвинението“ е в отклонение с
ТР № 3/2015 г., практиката на ЕСПЧ Zolotukhin v. Russia, Цоньо Цонев срещу България и на
СЕС Van Esbroeck C-436/04 от 9.03.3006 и др.
На следващо място, липсва елемент от състава на престъплението по чл. 214 от НК –
претърпяната „имотна вреда“ в размер на 496 лв., резултат от извършените разпоредителни
действия на св. Х. със средства от неговата сметка в банка. Въпреки, че сметката е открита
от св. Х., постъпващите в нея средства са били без правно основание. Св. Х. никога не е
твърдял, че те са част от неговия патримониум, нито е могъл да има претенция върху сумата
в сметката, поради ясното съзнание, че средства не му принадлежат, тъй като тяхното
предназначение е било да обезпечат привидно изпълнение по трудовия договор между
/фирма/ и св. Х., за да може същите суми да постъпват обратно по сметка на /фирма/,
изплатени от Оперативната програма по заетостта. Изграденият механизъм за неправомерно
получаване на средства от бюджета е бил достояние на подсъдимите и св. Х., тъй като те са
знаели, че сключеният трудов договор между /фирма/ и св. Х. на длъжността управител на
бар е симулативен и че нито един ден по него не е престиран труд, а св. Х. продължавал да
работи като общ работник и да получавал за това пари на ръка. Възражението на
представителя на прокуратурата, че свидетелят няма вина, че не му е била възлагана работа,
не е аргумент в подкрепа наличието на съставомерния признак - настъпила имотна вреда за
св. Х.. Защото вреда би била налице тогава, когато извършеното разпоредително действие
засегне отрицателно имуществената сфера на изнудването лице. При всички положения, от
това, че инкриминираната сума пари се е намирала в открита специално за целта сметка, не
означава, че тя е била част от неговите активи, тъй като безусловно е подлежала на връщане
на основание чл. 59 от ЗЗД. Действията на св. Х. по обявяване на картата за загубена и
нейното блокиране от банката, не променят този извод, тъй като са били продиктувани не от
последваща промяна в правната природа на тези суми, а от влошаване на отношенията на
св. Х. с подс. Д.. Чрез блокиране на картата, св. Х. има за цел да му „навреди“, като му
попречи да тегли пари от сметката за в бъдеще.
В съдебния акт въззивната инстанция е развила подробни съображения защо
инкриминираната сума не е част от патримониума на св. Х. и защо той е дължал връщането
й още в момента на получаването й, позовайки се на ППВС1-1979 г. и ТР 79/65 г. на ОСГК
на ВС, като настоящият съдебен състав я възприема изцяло.
В протеста за да обоснове възможността за настъпване на имотна вреда с имущество, което
не е собственост на изнудения, прокурорът е направил паралел между престъплението по чл.
194 и чл. 214 от НК. Между съставите на тези две престъпления липсват сходни елементи,
освен това, че и двете престъпления са против собствеността и че при тях деецът цели да
получи имотна облага, по останалите признаци между тях съществуват различия. Макар по
чл. 194 от НК да е възможно извършването на кражба на вещ от несобственик, деецът


                                            8
прекъсва владението на инкриминираната вещ и осъществява своя фактическа власт над
веща, с намерение да получи имотна облага, на която няма право. При изнудването
пострадалият сам /или чрез другиго извършва разпоредително действие, от което настъпва
имотна вреда за самия него /или трето лице/. Неоснователността на предложената аналогия
се състои в това, че задължителен елемент от състава на престъплението по чл. 214 от НК е
свързано с вредоносно засягане на имуществото на изнудения или на друго лице. Тогава,
когато актът на имущественото разпореждане не засяга /не уврежда/ имуществената сфера
на изнудения /или на конкретно трето лице/ не може да се претендира довършено
престъпление по чл. 214 от НК. Подсъдимите не могат да бъдат признати за виновни и за
това, защото дори и да се приеме, че сумата в сметката на св. Х. не е била негова, то в
обвинителния акт не се съдържат фактически обстоятелства за това чия собственост, тогава
е била сумата / на бюджета, или на Оперативна програма „Човешки ресурси“ или друг
правен субект/ и за кого е настъпила имотна вреда в резултат от извършеното
разпоредителното действие на св. Х..
Независимо от направената констатация за това, че възприетите факти са несъставомерни по
чл. 214 от НК, ВКС следва да обсъди дали те не съставляват друго /по- леко/ наказуемо
престъпление, за което подсъдимите следва да носят наказателна отговорност. В съдебния
акт, въззивната инстанция се е спряла обстойно на този въпрос. Коментирана е
невъзможността за отнасяне на поведението на подсъдимите към състава на престъпление
по чл. 323, ал. 5 от НК и по чл. 144, ал. 1 от НК като са изложени ясни съображения : че
подс. Д. не може да бъде субект на престъплението по чл. 323, ал. 5 от НК, с оглед това не е
страна по имущественото правоотношение и по отношение на престъплението по чл. 144,
ал. 3 от НК, че не може да се носи наказателна отговорност, с оглед изтеклата абсолютната
давност по чл. 81, ал. 3, вр. чл. 80, ал. 1, т. 4 от НК.
Въззивният съд не е обсъдил възможността поведението на подсъдимите да се субсумира в
състава на чл. 143 от НК, но този пропуск не рефлектира по никакъв начин върху
законосъобразността и пълнотата на съдебния акт, тъй като в него се съдържа яснота по
въпроса защо след като прокуратурата е приела липсата на доказателства за това св. Х. да е
бил принудително качен в колата, принудително държан в гаражното помещение, и че не е
бил лишен от възможността за свободно придвижване, с оглед установените факти описани
в обвинителния акт, не може да претендира наличие на оказана принуда над св. Х..
Принудата по чл. 143 от НК е елемент от състава на престъплението по чл. 214 от НК, при
който съставът на изнудването поглъща състава на принудата. Различието в правната
природа на двете престъпления е, че едното е против личността, а второто против
собствеността и макар и двете да са резултатни престъпления, при принудата е налице
противозаконно мотивиране на пострадалия към поведение, което той не желае и разликата
е, че поведението на пострадалия има личен характер, а при изнудването касае имуществено
разпореждане в следствие на упражнената принуда. В обвинителния акт не се съдържа
фактическо описание на оказана принуда, освен описаните действия, за които е налице
постановление за частично прекратяване на наказателното производство, и за които важи


                                             9
забраната ne bis in idem, поради което и на тази плоскост не би могло да се обмисля
неправомерно поведение, за което подсъдимите да бъдат санкционирани.
     Изложените до тук съображения налагат извод за неоснователност на протеста, поради
което решението на въззивната инстанция като правилно и законосъобразно следва да
остане в сила.


     Мотивиран от изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК
ВКС, трето наказателно отделение




                                        РЕШИ:
                            Р Е Ш И :

      ОСТАВЯ В СИЛА решение № 15 от 3.02.2026 г. постановено по внохд №
222/ 25 г. на Апелативен съд- Варна.
      Решението е окончателно.



                                                   Председател: _______________________

                                                        Членове:

                                                               1. _______________________

                                                               2. _______________________




                                             10