Последици от неравноправните клаузи за валутен риск при потребителски кредит

Текстът на акта

                              РЕШЕНИЕ
                                    № 63
                            гр. София, 23.02.2026 г.


                    В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети октомври през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:


                             Председател: Росица Божилова
                             Членове:     Анна Ненова
                                          Татяна Костадинова

при участието на секретаря И.на Ст. Мойкина
като разгледа докладваното от Татяна Костадинова Касационно търговско
дело № 20258002900418 по описа за 2025 година
       Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
       С Определение № 1401/08.05.2025 г. е допуснато касационно обжалване
на Решение № 307/25.11.2024 г. по в.гр.д. № 207/2022 г. на АС-Варна в частта,
с която е потвърдено Решение № 260160/13.10.2021 г. по гр.д. № 35/2020 г. на
ОС-Варна за осъждане на И. С. А. да заплати на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД
на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата от 128 012,03
швейцарски франка – главница по договор за потребителски кредит, ведно със
законната лихва от предявяване на иска до погасяването, и сумата от 787,34
лв. – разноски за нотариални такси.
       Касаторът И. С. А. моли за отмяна на обжалваното решение на
основание чл. 281, т. 3, пр. 1 ГПК. Заявява, че в нарушение на дадените с
определението по дело С-117/23 на СЕС разяснения съдът е счел за частично
вместо за изцяло нищожен договора за кредит, съдържащ неясни и
неравноправни разпоредби (чл. 1, чл. 2, чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от договора), с
които върху потребителя се възлага валутен риск и които заедно уреждат едно
общо неравноправно условие на основното задължение за връщане на
кредита. Според касатора възприетият от съда подход за присъждане на
главницата в швейцарски франкове по курса към момента на усвояване на
кредита, също е неправилен съгласно практиката на ВКС, основана на
дадените от СЕС разяснения. Касаторът допълва, че е налице и протИ.речие
между мотивите на съда за дължимост на главницата по историческия курс на
договорената валута и присъждането на швейцарски франкове без
упоменаване в диспозитива на този курс. Сочи, че въззивният съд не е
изследвал какви биха били последиците за потребителя при недействителност
на целия договор и при запазването му, като счита, че пълната

                                       1
недействителност не би го поставила в по-неблагоприятно положение, защото
кредитът вече е предсрочно изискуем, а остатъкът от получената сума в евро
след приспадане на извършените погашения е по-малък от присъдената сума в
швейцарски франкове, формирана при дължимост и на акцесорните договорни
задължения, включително за законна лихва от исковата молба, а не след
покана, както би се дължала при нищожност. От тази съпоставка според
касатора следва, че съдът не трябва да замества волята на страните, за да
запази договора действащ, но посочва, че такова заместване не би и могло да
се осъществи чрез общи норми или правни принципи, а само въз основа на
конкретна разпоредба, каквато в националното законодателство няма. С оглед
нищожността на договора касаторът счита, че исковете трябва изцяло да се
отхвърлят, защото не може вместо договорената главница да се присъди
реституционно вземане, още повече че същото е погасено по давност, почива
на незаявено в настоящия процес основание и не се дължи на цесионера,
придобил спорното право в хода на делото.
       Ответникът по касационната жалба „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД
заявява, че въззивното решение е постановено в съответствие със
съществувалата практика на ВКС и не протИ.речи на цитираните от касатора
актове на СЕС, защото клаузата на чл. 1, ал. 1 от договора е ясна и разбираема
и договорът може да бъде приложен съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД без
разпоредбите за валутния риск, анатоцизма и едностранната промяна на
лихвения процент. Сочи, че изборът на валутата на кредита е бил обусловен от
по-ниския лихвен процент и относителната стабилност на швейцарския франк
в предходен период, както и че намаляването на дълга с курсовата разлика и
запазването на договора в останалата част поставя касатора в положение, по-
благоприятно от това на други потребители, избрали кредитиране във валута с
по-висок лихвен процент.
       Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо
отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни
основания, приема следното:
       Предявени са от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД срещу касатора
осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1
ТЗ за сумата от 152 051,53 швейцарски франка - редовно изискуема след
10.01.2015 г. и предсрочно изискуема след 13.10.2017 г. главница по договор за
кредит от 13.08.2008 г., и за сумата от 787,34 лева - стойност на нотариални
разноски за подновяване на ипотека, ведно със законна лихва от 09.01.2020 г.
до погасяването.
       Първоинстанционният съд е установил, че между страните е сключен
договор за кредит, по силата на който ответникът, имащ качеството на
потребител, е получил в заем сума, равняваща се на стойността на 90 000 евро
в швейцарски франкове, както и че на 13.10.2017 г. кредитът е обявен за
предсрочно изискуем поради неплащане на погасителни вноски. Счел е, че
някои от клаузите на договора и сключените към него допълнителни
споразумения са нищожни поради неравноправност – тези за възлагане на
валутния риск върху потребителя (чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от договора), за
едностранно изменение на размера на възнаградителната лихва (чл. 3, ал. 5,
чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от договора) и за капитализация на изтекли лихви. В
резултат е уважил иска за главница до сумата от 128 286,74 швейцарски
франка и изцяло иска за разноски за нотариални такси.
       Първоинстанционното решение е обжалвано в осъдителната му част. По

                                       2
спорния между страните въпрос за валидността на договора с оглед
неравноправността на клаузите относно валутния риск въззивният съд е
приел, че разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от договора, съгласно която банката
предоставя кредит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 90
000 евро, е ясна и разбираема и поради това не е неравноправна, а задължава
потребителя да върне заетата сума в швейцарски франкове. За неравноправни
обаче са счетени клаузите на чл. 6, ал. 2 (относно погасяването на кредита в
швейцарски франкове или в лева/евро след служебно превалутиране в
швейцарски франкове по актуалния курс „продава“ на банката) и чл. 23, ал. 1 и
2 от договора (съдържаща декларация за информираност относно валутния
риск). Тяхната неравноправност е изведена от недоказаността на
индивидуалното им договаряне и от липсата на достъпна при сключване на
договора и разбираема за потребителя информация за конкретните фактори,
които биха повлияли върху промяната на курса на чуждестранната валута.
Наред с това е споделен изводът на първоинстанционния съд за нищожност на
допълнителните споразумения за капитализиране на изтекли лихви поради
липса на законово уредена възможност за това съгласно чл. 10, ал. 3 ЗЗД, а
също и изводът за нищожност на клаузата на чл. 3, ал. 5, установяваща право
за промяна на възнаградителната лихва по преценка на банката, необвързано
от изискването за наличие на основателни причини или външни фактори по
смисъла на чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 1 ЗЗП. Както и първоинстанционния
съд, въззивният е счел, че договорът може да действа и без нищожните
клаузи, защото те не засягат същественото му съдържание, няма нужда от
тяхното изменение и с отпадането им не се накърнява интересът на
потребителя. На база приетата във въззивната инстанция счетоводна
експертиза съдът е определил размера на дълга по курс „купува“ на банката за
швейцарски франк към евро към момента на усвояване на кредита при лихвен
процент за възнаградителна лихва в размер на първоначално уговорения
(10,40 %) и при неотчитане на приложения с допълнителните споразумения
анатоцизъм. В резултат първоинстанционното решение е потвърдено в частта
относно присъдената главница по кредита до сумата от 128 012,03
швейцарски франка, и изцяло относно присъдените нотариални разноски, а в
останалата осъдителна част (до сумата от 128 286,74 швейцарски франка –
главница по кредита) е отменено и искът по чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 430, ал. 1
ТЗ за тази част е отхвърлен.
      Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1,
пр. 2 и т. 2, пр. 2 ГПК за проверка на правилността на въззивното решение по
следния материалноправен въпрос: Когато в договор за потребителски
кредит е уговорено, че заетата в една (основна) валута сума се предоставя в
равностойност на друга (национална или резервна) валута, но подлежи на
връщане в основната валута, възлага ли тази уговорка валутен риск върху
потребителя и ако да – при какви предпоставки може да се преценява
нейната неравноправност и как следва да процедира съдът при установяване
на неравноправността й?
      По въпроса:
      1. Защитата на лица, отговарящи на условията на пар. 13, ал. 1, т. 1 ДР
ЗЗП (потребителска защита), е изградена от нормен комплекс, съдържащ се в
множество наднационални и национални актове. Част от него е и регулацията,
дадена с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори (тук – Директивата) и
транспонирана в действащия ЗЗП съгласно § 13а, т. 9 ДР на закона. По

                                        3
тълкуването на разпоредби от ЗЗП и Директивата са постановени редица
казуални решения на ВКС, съответно - тълкувателни актове на СЕС, които
имат отношение към поставения в настоящото производство въпрос, тъй като
разясняват характера на потребителската защита, условията за
осъществяването й и последиците от това.
      Договарянето на кредит в една (основна) валута, предоставянето му в
равностойност на друга (национална или резервна) валута и поемането на
задължение за връщане на заетата сума в договорената (основна) валута
съдържа риск, произтичащ от промяната в обменния курс, по който ще се
извършва превалутирането на плащанията по погасителните вноски. Този
валутен риск тежи върху кредитополучателя, комуто е възложено връщането
на заетата сума. В такъв смисъл е практиката на ВКС (напр. Решение № 50011
от 26.11.2024 г. по т. д. № 1060/2022 г. на ВКС, I отд.), но идентичен извод е
направен и от СЕС в актовете му по преюдициални запитвания (напр. в т. 55 от
решението по дело С-186/16 е посочено, че когато клауза в договор за кредит,
изразен в чуждестранна валута, изисква месечните погасителни вноски да се
извършват в същата валута, тя поставя курсовия риск в тежест на потребителя
при обезценяване на националната парична единица спрямо чуждестранната
валута).
      2. За да се пристъпи към преценка относно възможната неравноправност
на подобна уговорка по смисъла на Директивата и ЗЗП, е необходимо на първо
място да се определи качеството на кредитополучателя на потребител по пар.
13, ал. 1, т. 1 ДР ЗЗП, а след това да се изследва дали уговорката е част от
основния предмет на договора (чл. 4, пар. 2 от Директивата и чл. 145, ал. 2
ЗЗП).
      В актуалната съдебна практика (на СЕС и ВКС) еднозначно се приема,
че при договор за кредит в чуждестранна валута (независимо дали кредитът
подлежи на погасяване в нея или е индексиран с нея) всички клаузи, които се
отнасят до валутата (превалутиране, обменен курс, последици и т.н.),
формират единен регулаторен комплекс от кредитното правоотношение и ако
касаят предоставената в заем сума, а не акцесорни парични задължения,
трябва именно в своята цялост да се разглеждат като негов основен предмет (т.
27 от определението по дело С-117/23, т. 56 и 60 от решението по съединени
дела C‑776/19—C‑782/19, т. 68 от решението по дело C‑51/17, т. 48 от
решението по дело C‑118/17, т. 38 от решението на СЕС по дело С-186/16,
Решение № 50011/26.11.2024 г. по к.т.д. № 1060/2022 г. на ВКС, ТК, І отд.).
      Щом клаузите относно валутния риск са част от основния предмет на
договора, съгласно чл. 4, пар. 2 от Директивата и чл. 145, ал. 2 ЗЗП проверката
за тяхната неравноправност може да продължи само ако те (като комплекс)
нямат ясен и разбираем за потребителя смисъл.
      Изискването клаузата да е ясна и разбираема означава средният
потребител (този, който е относително осведомен, наблюдателен и
съобразителен в разумни граници) да може да установи евентуалното
поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е
договорен, и да прецени потенциално значимите икономически последици от
това върху финансовите си задължения (т. 30 от определението по дело С-
117/23, т. 51 от решението по дело C‑186/16). Следователно при проверката за
прозрачност на договорните клаузи съдът не трябва да се ограничава само до
преценка на разбираемостта им от формална и граматическа гледна точка, а
изхождайки от необходимостта за защита на потребителя като по-

                                      4
неинформирана спрямо продавача/доставчика страна, трябва да анализира и
разбираемостта на произтичащите от клаузите последици (т. 63 от решението
на СЕС по съединени дела C‑776/19—C‑782/19). От особена важност е да се
установи дали са налице конкретни указания за рисковете, които се поемат от
кредитополучателя при драстично обезценяване на законното платежно
средство в държавата по местопребиваването на кредитополучателя (т. 69 от
решението на СЕС по съединени дела C‑776/19—C‑782/19), а не само за
рисковете от разликата, която обикновено се наблюдава на пазара на ценни
книжа между обменния курс „продава“ и „купува“ на чуждестранна валута (т.
74 от решението на СЕС по дело С-26/2013).
       Освен за прозрачност, клаузите трябва да се преценят и за тяхната
индивидуална договореност. Това е фактически въпрос и зависи от
възможността на потребителя да влияе върху включването на съответните
клаузи в договора (чл. 146, ал. 2 ЗПП). Тежестта за доказването му се носи от
банката като страна, черпеща права от действието на клаузите.
       Неиндивидуално уговорените, неясни и неразбираеми клаузи от
потребителския договор могат да бъдат обявени за неравноправни по смисъла
на чл. 3, пар. 1 от Директивата и чл. 143, ал. 1 ЗЗП, ако въпреки изискването за
добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по договора.
В основата на тази преценка стои въпросът дали като постъпва добросъвестно
и справедлИ., продавачът/доставчикът може основателно да очаква, че
потребителят ще се съгласи с подобна клауза след индивидуално договаряне
(т. 54-57 от решението по дело С-186/16, т. 35-36 от определението по дело С-
117/23, т. 96 и 99 от решението по дело C‑776/19—C‑782/19). Тъй като
клаузата може да е носител на неравнопоставеност, проявяваща се едва в хода
на изпълнение на договора, преценката по чл. 143, ал. 1 ЗЗП трябва да се
направи при отчитане на всички релевантни обстоятелства, които
продавачът/доставчикът с оглед експертната си компетентност е могъл да
предвиди още при сключването му.
       При договор за кредит като описания в правния въпрос следва да се
анализира възможното обезценяване на националната парична единица
спрямо договорената валута. От една страна, това е факт, който е предвидим
за банката като търговец със специализирана функция, а от друга - съставлява
обстоятелство, носещо риск, ако в хода на изпълнение на договора настъпи
промяна в обменния курс между двете (релевантни) валути, така щото
договорената поскъпне спрямо валутата на реалното плащане. Поради това
възлагането на валутния риск върху потребителя може да е източник на
неговото ощетяване, но и на неследваща се и неуговорена облага за банката
(определение по дело С-117/23). Разумно е да се предположи, че подобен
резултат е нежелан от потребителя.
       3. При такива факти клаузите за валутния риск, съдържащи се в договор
като описания в правния въпрос, могат да се третират за неравноправни. Това
налага да се установи какви са последиците.
       Съгласно чл. 6 от Директивата неравноправната клауза не трябва да
обвързва потребителя. В този случай договорът ще запази действието си само
ако изпълнението му е възможно без нея и това е единствената преценка, за
която съдът е оправомощен. По-конкретно, той няма право да изменя
неравноправната клауза, търсейки равновесие на правата (определение по
дело С-117/23, т. 59 от решението по съединени дела C‑80/21—C‑82/21, т. 42

                                       5
от решението по дело C‑38/17, т. 39 от решението по дело C‑260/18), или ако
става въпрос за клаузи относно валутния риск, той не може да неутрализира
неравноправния им характер, като ги адаптира/измени посредством промяна
на договорената валута или на обменния й курс към конкретен времеви
момент (Решение № 50011/26.11.2024 г. по к.т.д. № 1060/2022 г. на ВКС, ТК, І
отд.). Напротив, съдът трябва да изходи от характера им на клаузи от основния
предмет на договора, без които договорът не може да бъде изпълняван. Това
пък означава, че в описания в правния въпрос случай ще е налице не частична,
а пълна недействителност.
       Недействителният поради неравноправност договор по принцип не
може да продължи да регулира отношенията между страните. Възможно е
обаче потребителят сам да се откаже от потребителската защита, ако прецени,
че недействителността би го поставила в по-неблагоприятно положение. Но и
в този случай запазването на договора е допустимо само при две
предпоставки: отказът на от защита да е заявен, след като потребителят е бил
изрично информиран за последиците от неравноправността, и да съществува
определено по съгласие на страните или автоматично действащо
диспозитивно правило, което може да уреди занапред основното съдържание
на договорното правоотношение и което няма общ характер или характер на
правен принцип или обичай, а е конкретно предназначено от законодателя за
тази цел (т. 68 от определението по дело С-117/23). И обратно, независимо от
възможните неблагоприятни последици за потребителя от недействителността
на договора (и наличието на заместваща разпоредба) съдът не може да го
запази, ако потребителят се протИ.поставя на това, т.е. определяща е
изразената от него воля.
       Изложеното възлага в правомощие на съда да посочи на потребителя по
обективен и изчерпателен начин какви биха били последиците за него, ако
договорът бъде обявен за недействителен и ако не бъде ползвана
потребителската защита (т. 67 от определението по дело С-117/23). Както е
разяснено в решението по дело С-260/18, при тази съпоставка трябва да се
отчетат настоящите интереси на потребителя и актуалните или предвидимите
обстоятелства, а не интересите, които той е имал при сключване на договора,
но без да се проверява служебно имущественото му положение (решение по
дело С-6/22). Изискването за уведомяване на потребителя от съда не отпада,
ако потребителят е бил представляван от адвокат (т. 97 от решението по дело
С-19/20).
       Съдът трябва да разясни на потребителя не само хипотетичните правни
последици, а всички конкретни факти, които според доказателствата по делото
могат да имат икономическо отражение върху дълга, в това число: размера на
чистата стойност на кредита, за който искът би могъл да бъде уважен в същото
производство (Решение № 50008/05.03.2025 г. по к.т.д. № 1367/2021 г. на ВКС,
ТК, ІІ отд.), изчислен като разлика между стойността на предоставения кредит
(във валутата на фактическото предоставяне – националната или резервната) и
стойността на извършените погашения (в същата валута) чрез плащане или
други погасителни способи; размера на дължимите суми при запазване на
договорните клаузи (на всички, а не само на претендираните в настоящото
производство) и при съобразяване дали кредитът е обявен за предсрочно
изискуем или не; дължимостта на законна лихва върху чистата стойност на
кредита (решение по дело С-520/21) и началния й момент според наличието
на отправена покана за реституционното вземане преди постановяване на
решението; ако е възразено от потребителя за погасителна давност – правните

                                     6
последици от това за реституционното и за договорното вземане.
      Едва след получаване на гореизложената информация потребителят би
могъл да вземе релевантно за спора решение за отказ от потребителската
защита или обратно - за позоваване на недействителността. В първия случай
съдът следва да провери дали правоотношението може да бъде регулирано с
избрано от страните правило или диспозитивна нарочна и конкретна норма, а
във втория – да приложи последиците от невалидността на договора в
неговата цялост, за които е уведомил кредитополучателя.
      По съществото на касационната жалба:
      Съгласно чл. 1, ал. 1, чл. 2, ал. 1 и 5 от процесния договор банката
предоставя на ответника-физическо лице кредит за рефинансиране на
жилищен кредит и за текущи нужди в размер на равностойността на 90 000
евро в швейцарски франкове по обменния курс „купува“ на кредитодателя,
като превежда средствата първо по блокирана сметка в швейцарски франкове,
а след превалутирането им – по еврова сметка на кредитополучателя.
Предвидено е погасяването на кредита да се извършва в швейцарски
франкове, но ако в деня на падежа на вноската кредитополучателят не е
осигурил такава валута, банката служебно превалутира наличните по сметката
му средства в лева или евро по нейния курс „продава“ за съответния ден (чл. 6,
ал. 2 и ал. 4). В чл. 23 от договора е декларирано от кредитополучателя, че е
съгласен с промяната на обменния курс и че е запознат и приема за своя
сметка последицата от това, свързана с повишаване на размера на дължимите
погасителни вноски, изразени в евро.
      С оглед събраните доказателства и съдържанието на договора правилно
въззивният съд е определил качеството на кредитополучателя като потребител
по смисъла на пар. 13, ал. 1, т. 1 ДР ЗЗП и характера на горепосочените
разпоредби като неиндивидуално уговорени съгласно чл. 146, ал. 2 ЗЗП, а на
клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23 – като неясни и неразбираеми. Банката,
носещата тежестта, не е провела доказване, че потребителят е могъл да влияе
върху съдържанието на уговорките, нито че е бил реално информиран за
икономическите последици от евентуална значителна промяна на обменния
курс в посока поскъпване на швейцарския франк. По аргумент от чл. 147а, ал.
5 ЗЗП декларирането на обратното в чл. 23 от договора не е достатъчно за
провеждане на пълно доказване на факта относно добросъвестното
изпълнение от страна на банката на задължението й да информира
потребителя за всички възможни последици от договарянето в чуждестранна
валута.
      С оглед дадения отговор на правния въпрос обаче въззивният съд
неправилно е третирал уговорките относно валутния риск (чл. 1, ал. 1, чл. 2,
ал. 1 и 5, чл. 6, ал. 2 и 4 и чл. 23) поотделно, а не като единен регулаторен
комплекс, касаещ основната престация на кредитополучателя и поради това
съставляващ част от основния предмет на договора. Грешката е довела до
неправилно ограничаване на иначе верния извод за неравноправност само по
отношение на някои от тези клаузи, а оттук – до извод, че и без тях договорът
може да продължи да действа. Не само посочените от въззивния съд, но
всички разпоредби, свързани с валутния риск по процесния договор, в своята
цялост са неравноправни, защото възлагат на потребителя непредвиден (и
според разумното очакване – нежелан) от него валутен риск и в протИ.речие с
изискването за добросъвестност създават предпоставка за получаване от
банката на неуговорена облага. И тъй като неравноправността засяга основния

                                      7
предмет на договора, тя се отразява върху действителността му в неговата
цялост.
       В такъв случай, както следва от правния отговор, съдът е длъжен да
информира потребителя за всички факти, имащи отношение към дълга, преди
да пристъпи към преценка дали може да се запази действието на договора или
трябва да се присъди съответната част от чистата стойност на кредита. От
приетото във въззивното производство заключение на счетоводната
експертиза се установява каква е стойността на извършените плащания от
потребителя в лева (35 496,49 лв.), която подлежи на приспадане от чистата
стойност на кредита, възлизаща според заключението на 176 024,70 лв.
Липсват обаче данни дали при предоставяне на кредита от договорения му
размер е удържана такса за управление в размер от 1,5 %, платима съгласно чл.
3, ал. 5, т. 1 от договора при първото усвояване по кредита. Наред с това във
въззивното производство потребителят не е бил предварително уведомен от
съда за конкретните размери на задълженията, които би дължал в настоящия
процес при недействителност на договора, и на тези, които биха следвали от
запазването му. Ето защо заявеното от касатора в касационната жалба
желание да се ползва от недействителността не може да бъде зачетено в
настоящата инстанция, в която, освен че е недопустимо да се установяват
факти, не следва и да се взима за първи път становище по спорните въпроси,
които биха възникнали едва след потвърждаване от страна на потребителя на
желанието да ползва потребителска защита - по размера на чистата стойност
на кредита, подлежаща на връщане след приспадане на погашенията (с
плащания и други погасителни способи), по дължимостта й в настоящия
процес ведно с акцесорно вземане за законна лихва, а също така и по въпроса,
за който касаторът е поискал спиране заради висящо производство по
преюдициално запитване, именно - относно възможността цесионерът да
получи реституционно вземане, произтичащо от договора-източник на
цедираните му договорни права.
       При изложените съображения обжалваното решение следва да бъде
отменено, а делото – върнато на въззивната инстанция на основание чл. 293,
ал. 3 ГПК, която след изясняване на обстоятелствата относно действително
получената сума по кредита и погасената такава уведоми кредитополучателя
за конкретните последици от ползването на потребителската защита, както е
разяснено в т. 3 от отговора на правния въпрос.
       Съгласно разпоредбите на чл. 78 и чл. 294, ал. 2 от ГПК въззивният съд
следва да се произнесе и по отговорността за разноски за настоящото
производство съобразно приетия от него изход от делото.
       Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Първо
търговско отделение,

                                 РЕШИ:
     ОТМЕНЯ Решение № 307/25.11.2024 г. по в.гр.д. № 207/2022 г. на АС-
Варна в частта, с която е потвърдено Решение № 260160/13.10.2021 г. по гр.д.
№ 35/2020 г. на ОС-Варна за осъждане на И. С. А. да заплати на „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ
сумата от 128 012,03 швейцарски франка – главница по договор за
потребителски кредит, ведно със законната лихва от предявяване на иска до


                                     8
погасяването, и сумата от 787,34 лв. – разноски за нотариални такси.
     ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
     Решението не подлежи на обжалване.


                                        Председател: _______________________

                                            Членове:

                                                  1. _______________________

                                                  2. _______________________




                                    9