Връщане на дело за държане на културни ценности поради процесуални пороци

Текстът на акта

                                     РЕШЕНИЕ
                                         № 309
                                 гр. София, 30.06.2026 г.


                         В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди
двадесет и шеста година в следния състав:


                                    Председател: Милена Панева
                                    Членове:     Весислава Иванова
                                                 Пламен Дацов

при участието на секретаря Илияна Т. Рангелова
в присъствието на прокурора Николай Люб. Димитров
като разгледа докладваното от Весислава Иванова Касационно наказателно
дело от общ характер № 20268002200474 по описа за 2026 година
          Производството е по реда на глава Двадесет и трета от Наказателно-
процесуалния кодекс (НПК).
            Инициирано е с касационна жалба, подадена от адвокат В. Д. – защитник на
подсъдимия Р. Н. С., срещу Решение № 62 от 2 април 2026 г., постановено по в.н.о.х.д. №
433/25 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.
            С въззивното решение е потвърдена първоинстанционна Присъда № 2600 от 18
септември 2023 г., постановена по н.о.х.д. № 120/21 г. по описа на Окръжен съд – Стара
Загора. С присъдата подсъдимият е бил признат за виновен в извършването на престъпление
по чл. 278, ал. 6, предл. 2. и предл. 3. НК, за което е осъден при условията на чл. 55, ал. 1, т.
2, б. „б“ и ал. 2 НК на пробация с пробационни мерки „задължителна регистрация по
настоящ адрес“ с периодичност два пъти седмично за срок от десет месеца и „задължителни
периодични срещи с пробационен служител“ за срок от десет месеца, както и с глоба в
размер на 1 500 лева.
            Подсъдимият е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 277а, ал. 7 НК.
Присъдата е влязла в сила в тази й част поради липсата на касационен протест/жалба.
            С жалбата на касатора, с която въззивният акт се оспорва в частта,
потвърждаваща осъдителния диспозитив, са релевирани и трите касационни основания - по
чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 НПК, като са посочени конкретни подкрепящи ги оплаквания.
            Отправеното искане е за отмяна на обжалваното решение и постановяване на
оправдателна присъда, алтернативно - връщане на делото за ново разглеждане от
апелативния съд.


                                               1
          Не са постъпили възражения срещу касационната жалба.

           Подсъдимият и защитникът му не се явяват в съдебното заседание в настоящата
инстанция. От адвокат В. Д. е постъпило допълнително изложение към касационната жалба,
в което преповтаря и допълва изнесените в същата съображения.
            Прокурорът от Върховната прокуратура оспорва жалбата и заема становище за
правилност на атакуваното решение с аргумент, че то не страда от нито един от приписаните
му пороци. По виждане на представителя на държавното обвинение оплакванията на
жалбоподателя за допуснати съществени процесуални нарушения не са основателни, тъй
като съдът обсъдил доказателствата съобразно действителното им съдържание и изпълнил
задължението си да посочи мотивирано кои от тях кредитира и с какви съображения. Като
намира материалния закон за спазен, а наказанията за справедливи, прокурорът пледира за
оставяне в сила на съдебния акт.

         След като прецени заявените касационни основания и изложените доводи, и
становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното:


           Касационната жалба е допустима – депозирана е от процесуалнолегитимирана
страна, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от съобщението за решението и срещу
акт, подлежащ на касационен контрол.

           На приоритетно обсъждане подлежи доводът за допуснати съществени
процесуални нарушения, доколкото ако такива са налице, фактологията по правило не се
явява изяснена в съответствие с изискванията на процесуалния закон, което пък определя
като безпредметна преценката за съблюдаването на материалния закон и изключва
обсъждането на справедливостта на санкцията.
           Въззивният съд, подчинен на ревизионното начало в дейността си по проверката
на съдебния акт на първата инстанция, освен че е длъжен да провери изцяло правилността
на присъдата, дължи отговор на изрично наведените пред него възражения за пълнотата и
оценката на доказателствения материал. С правомощията на втора първа инстанция и такава
по фактите е снабден с пълния инструментариум да предприеме нужните действия за
изясняването на обективната истина, когато намери пропуск в тази дейност на първата
инстанция. В поставения на вниманието на ВКС казус се явява основателно оплакването на
касатора, съобразно което апелативният съд се е отклонил от така предписания процесуален
стандарт.
           Резонно е заявеното в касационната жалба, че въззивният съд не е обсъдил в
действителност възведените пред него конкретни съображения, касаещи показанията на
свидетелките А. С. и Р. С.. От мотивите на решението е установимо безкритичното
преповтаряне на анализа на първия съд и отсъствието на отговор на поставеното и подробно
развито конкретно възражение, че тези сведения не са били тълкувани в съответствие с
точния смисъл на съдържанието им, а са изопачени, от което е последвал и необоснован
извод за тяхната недостоверност. Съдилищата са съзрели противоречия в казаното от двете
свидетелки - дъщеря и съпруга на подсъдимия, - каквито всъщност разказите им не
разкриват. И свидетелката Р. С. (л. 305 от делото на окръжния съд), и свидетелката А. С. (л.
356 – л. 357 от същото дело) са заявили напълно еднозначно, недвусмислено и еднопосочно,
че: златната монета (една от инкриминираните вещи), е била дадена приживе на
свидетелката Р. С. от нейната баба; монетата се предавала по наследство; монетата била в
кутията за бижута, ползвана от двете свидетелки; монетата се различавала видимо от
турските монети; бабата на Р. С. й завещала цялото си наследство; след смъртта на


                                             2
наследодателката, Р. и дъщеря й А. отишли и взели от къщата й съхранявани в сандък
различни предмети, сред които монети, оловни предмети и др., които не били скъпи, но били
ценни за тях.
           При така съобщеното от двете свидетелки, изводът че Р. С. изпадала в
противоречие, защото едновременно твърдяла, че придобила монетата чрез дарение, но и
считала, че я придобила по наследство (понеже представила саморъчното завещание на баба
си), е тотално дистанциран от действителната същност на цялостното сведение на
свидетелката. Както удачно отбелязва защитникът, свидетелките боравят с термините за
дарение и наследяване в общоупотребимия им в гражданския оборот смисъл, а не в
стриктния юридически такъв и е видно, че ги ползват със синонимно значение. Казаното, че
монетата е била дадена приживе, а цялото наследство е завещано на свидетелката Р. С. е
еднообразно възпроизведено и от двете свидетелки и то в аспекта на твърдението им, че
след смъртта на бабата са взели и други вещи, държани в метални кутии на перваза.
           Подкрепа намира и упрекът, че при анализа на показанията на свидетелката Р. С.
е отдадено значение на обстоятелство, което не се явява релевантно за оценката на
(не)достоверността на заявеното от нея, но е послужило като мотив за отхвърляне на
показанията й. Касационният съд се съгласява, че не е ясно как грешката на свидетелката за
годината на смъртта на нейната наследодателка се отнася към дължимата преценка за
истинността на заявеното от нея във връзка с получаването на златната монета.
           Напълно превратно е прието, че свидетелката А. С. дала противоречиви сведения
за това как златната монета се е озовала в дома им и кога тя я е видяла за първи път. Такова
вътрешно противоречие не се разкрива, защото не е вярно, че свидетелката първо казала, че
монетата била сред вещите, които двете с майка й взели след смъртта на прабаба й, а после
че била дарена приживе. Видно от отразеното в протокола свидетелката е заявила:
„Намерили са и са взели тефтери, от перваза неща, които бяхме донесли от с. Я.,
монетата, наследство за детето ми от майка, документи, най-обикновени български
монетки, метални предмети, които бяха в кутиите, баба ми ги е събирала, олова.“ (л. 356,
гръб от делото на окръжния съд). В така заявеното не фигурира приписаното на
свидетелката твърдение, че златната монета била сред вещите, взети от с. Я.. Свидетелката
изброява какво са иззели претърсващите от жилището и от буквалното тълкуване на
казаното от нея изобщо не произтича приетото от двете инстанции. Заключението е още по-
убедително, когато се проследи и следващата част от разказа на свидетелката, пояснила, че:
„Златната монета си беше в кутията за бижута. Тя е наследство от прабаба ми, казва се
Р.. Виждала съм я тази монета, с овална форма, с човешки лик, в средната стая, има една
камина, до нея, в шкафа стоеше в кутия за дамски бижута. Там стоят бижутата на
майка ми и моите бижута. Прабаба ми може би е дала тази монета през 1998-1999
г…..Майка ми я е получила преди прабаба да почине“ (л. 357 от делото на окръжния съд).
Няма противоречие и по въпроса кога за пръв път свидетелката била видяла златната монета.
Тя ясно е посочила, че монетата й е била показана след смъртта на прабаба й.
           От изложеното следва, че въззивният съд, освен че не е отговорил на поставените
пред него възражения, е дублирал допуснатия от първостепенния съд порок за изопачено
интерпретиране на показанията на двете свидетелки, приемане на несъществуващи
противоречия и произволни изводи относно съществения за делото факт – кой е бил
държателят на златната монета и как е била установена фактическата власт върху нея.
           В обобщен израз на казаното дотук се обосновава, че направените в
допълнението към въззивната жалба и поддържани в съдебно заседание възражения
 касателно оценката на доказателствата от първостепенния съд не са получили задълбочен
отговор от въззивния съд. Както многократно е посочвано, съдът по фактите е напълно
суверенен в преценката си да кредитира едни доказателства и да отхвърли други, но следва
да стори това след всеобхватен, задълбочен и верен анализ на годните доказателства и
доказателствени средства без да допуска изопачено и/или превратно тяхна тълкуване.
           На следващо място, основателно е и оплакването касателно пропуска на двете


                                             3
съдебни инстанции да обосноват разрешението си да кредитират заключението на
повторната комплексна археологическа, нумизматична и оценителна експертиза без изобщо
да коментират заключението на първоначално изготвената такава и да изложат аргументите
си защо не му се доверяват. Нещо повече – и двете заключения са били изготвени в
досъдебното производство. Тоест, при изслушването в съдебно заседание на вещите лица,
изготвили първоначалната и повторната комплексна експертиза е било редно
конфронтирането на различното им виждане за това дали определените от повторното
заключение като оловна тежест и две византийски пломби са културни ценности. При
неизясняване на този въпрос е следвало да се назначи т.нар. „арбитражна“ експертиза с цел
установяване по несъмнен и сигурен начин дали тези три предмета са движими културни
ценности.
           И накрая, макар да е подведено неточно под рубриката за нарушение на
материалния закон, състоятелно е и съображението за дефицит на мотивите в частта за
приетата съставомерност на деянието от субективна страна. Декларативно е прието, че
подсъдимият е осъществил деянието с пряк умисъл, който включвал знанието на
обстоятелството, че всички инкриминирани вещи представлявали движими културни
ценности, а златната монета – и национално богатство. Този извод би могъл и да е верен
стига да е ясно обоснован с конкретни, оправдаващи неговата разумност обстоятелства. Той
не би следвало да е с отстранение от установеното по делото, че от всички иззети 46 обекта
само 4 са били определени за движими културни ценности, както и че за 3 от тях са изразени
противоположни експертни мнения дали представляват такива.

           В заключение се налага извод, че решението на въззивния съд следва да бъде
отменено, а делото върнато за ново разглеждане в същата инстанция. При новото
разглеждане на делото съдът следва да обсъди доводите и възраженията на страните, да
анализира доказателствата съобразно действителното им съдържание, да мотивира
доказателствените си изводи в съответствие с изискването на чл. 305, ал. 3, предл. 2. НПК,
както и да предприеме всички мерки, за да осигури разкриването на обективната истина.
           Касационната инстанция не следва да се произнася по основанията за нарушение
на материалния закон и явна несправедливост на наказанието. Разглеждането им е мислимо
само при отсъствието на съществени процесуални нарушения.

             С тези мотиви и на основание чл. 354, ал. 1, т. 5 НПК, ВКС, второ наказателно
отделение.

                                        РЕШИ:
           ОТМЕНЯ Решение № 62 от 2 април 2026 г., постановено по в.н.о.х.д. № 433/25 г.
по описа на Апелативен съд – Пловдив.
           ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд –
Пловдив.
           Решението е окончателно.


                                                   Председател: _______________________

                                                       Членове:

                                                              1. _______________________

                                                              2. _______________________

                                             4
5