Към съдържанието
Питай законите

Практика · Върховен касационен съд · 24 Юни 2026

Определяне на наказание за държане на наркотици при опасен рецидив

Решение №293/2026 · Върховен касационен съд · 24 Юни 2026

Резюме, съставено автоматично от текста на акта. Меродавен е самият акт по-долу.

Подсъдимият оспорва наложеното му наказание лишаване от свобода и глоба за държане на наркотици с цел разпространение, извършено в условията на опасен рецидив, като иска намаляването му под законовия минимум. Той се позовава на самопризнанията си, ниската стойност на наркотиците и липсата на реално осъществена продажба. Върховният касационен съд оставя присъдата в сила, като приема, че няма основания за налагане на по-леко наказание от предвиденото в закона.

Какво приема съдът

Липсата на реализирана търговска дейност при държане на наркотици с цел разпространение не представлява смекчаващо обстоятелство, а лекият превес на смекчаващите отговорността фактори без наличието на изключителни такива изключва приложението на закона за налагане на наказание под установения минимум.

Приложени разпоредби

Всяка посочена разпоредба е проверена да се среща в текста на акта.

наркотични веществаопасен рецидивиндивидуализация на наказаниетосмекчаващи обстоятелствасъкратено съдебно следствие

Текстът на акта

                                    РЕШЕНИЕ
                                         № 293
                                 гр. София, 24.06.2026 г.


                        В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди
двадесет и шеста година в следния състав:


                                   Председател: Милена Панева
                                   Членове:     Весислава Иванова
                                                Пламен Дацов

при участието на секретаря Илияна Т. Рангелова
в присъствието на прокурора Н. Люб. Димитров
като разгледа докладваното от Весислава Иванова Касационно наказателно
дело от общ характер № 20268002200507 по описа за 2026 година
          Производството е по реда на глава Двадесет и трета от Наказателно-
процесуалния кодекс (НПК).


          Образувано е по касационна жалба на подсъдимия, подадена чрез служебния му
защитник адвокат Х. Б., срещу Решение № 40 от 24 април 2026 г., постановено по в.н.о.х.д.
№ 83/2026 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
            С решението на въззивния съд е изменена Присъда № 5 от 5 февруари 2026 г. по
н.о.х.д. № 967/25 г. на Окръжен съд – Плевен, с която подсъдимият С. Д. Р. е признат за
виновен в извършване на престъпление по чл. 354а, ал. 2, т. 4, вр.ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр.
чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК и при условията на чл. 58а, ал. 1, вр. чл. 54 НК - осъден на
лишаване от свобода за срок от осем години, търпимо при първоначален строг режим, и на
глоба в размер на 20 000 (двадесет хиляди) евро. С въззивното решение присъдата е
изменена в санкционната й част чрез смекчаване на наказанията: лишаването от свобода е
намалено на пет години и четири месеца, а глобата – на 10 225,84 евро. В останалата част
съдебният акт на окръжния съд е потвърден.

           С касационната жалба са заявени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и
т. 3 НПК все във връзка с размера на санкцията.
           Наведеният довод за нарушение на материалния закон е развит с твърдения за
неправилно индивидуализиране на комплексната санкция при условията на чл. 54 вместо
при тези на чл. 55 НК. В тази насока се настоява, че направеното от подсъдимия


                                              1
самопризнание, критичното му отношение към стореното, оказаното съдействие на
разследващите органи, относително ниската стойност на наркотичните вещества и липсата
на данни за реализирана търговска дейност са все смекчаващи обстоятелства, които в своята
съвкупност налагали определяне на наказанието под предвидения минимум.
           Явната несправедливост на наложеното наказание е мотивирана с твърдение за
неговата прекомерност предвид данните за конкретната степен на обществената опасност на
деянието и дееца, както и с оглед имущественото състояние на подсъдимия.
           При така изложените претенции основното искане е за намаляване на двете
наказания до предвидения законов минимум, а алтернативно – за определянето им под
минималния размер чрез прилагане на чл. 55 НК.

           Не е постъпило възражение срещу касационната жалба.

           Пред ВКС Служебният защитник поддържа жалбата си и отправените с нея
искания.
           Подсъдимият се присъединява към становището на своя адвокат, което не
допълва.


           Представителят на прокуратурата намира за неоснователна касационната жалба с
аргумент, че при определяне на наказанието съдилищата са отчели вярно данните за
степента на обществената опасност на деянието и личната степен на обществена опасност на
подсъдимия и наложеното наказание е справедливо. Пледира за оставяне в сила на
въззивното решение.

          В предоставената му последна дума подсъдимият отправя молба за намаляване
на наказанието.

          След като прецени изложените в касационната жалба касационни основания,
доводите и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното:

           Касационната жалба е допустима като подадена от процесуалнолегитимирана
страна, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от съобщението за решението и срещу
акт, подлежащ на касационен контрол по чл. 346, т. 1 НПК.

           Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

           По претендираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК

          Материалният закон не е нарушен.
          Обосновани са констатациите на предните инстанции за отсъствието на
многобройни или изключителни по характер смекчаващи обстоятелства, определящи като
несъразмерно тежко и най-лекото, предвидено в закона наказание, чийто размер е пет
години лишаване от свобода.
          От мотивите на въззивното решение е видно, че апелативният съд е споделил
крайната оценка на контролирания от него съд за определяне на санкцията по реда на чл. 54
НК, като е допълнил със собствени съображения анализа, относим към
индивидуализирането на наказанието. Всички смекчаващи обстоятелства, изтъкнати в

                                            2
касационната жалба като релевантни за отмерването на санкцията (без това за липсата на
данни за търговска дейност) са били взети предвид. Значението им е интерпретирано
напълно адекватно.
           В кръга на смекчаващите обстоятелства са включени направеното още в
досъдебното производство признание и оказаното пълно съдействие от страна на
подсъдимия, както и неголямото количество наркотични вещества и ниската им стойност
(ок. 130 евро). Липсата на данни за реализирана от подсъдимия търговска дейност с
основание не е зачетена като смекчаващ фактор. Установяването на такава би обусловило
съставомерност на деянието и в друга негова проявна форма. Поради това „изчерпването“
на дейността на подсъдимия с държането на наркотичните вещества с цел
разпространението им без в случая да се е стигнало до реализиране на последното, не може
да се третира като смекчаващ отговорността на дееца фактор.
           Направеното пред съда самопризнание по реда на чл. 371, т. 2 НПК, без което
провеждането на делото по реда на диференцираната процедура не би било възможно,
правилно не е третирано допълнително като смекчаващо обстоятелство (вж. т. 7 от
Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2008 г. на ОСНК, ВКС).
           Освен смекчаващите, съдилищата са отчели и отегчаващи обстоятелства, сред
които резонно са намерили място обремененото съдебно минало на подсъдимия, осъждан
многократно, най-вече за престъпления с предмет наркотични вещества, (извън
осъжданията, обуславящи квалификацията опасен рецидив), броят на деянията, включени в
продължаваната престъпна дейност и лошите характеристични данни за Р.. Съобразени са
всички данни за конкретната степен на обществената опасност на деянието и дееца.
           От изложеното дотук се обосновава, че релевантните за индивидуализацията на
наказанието обстоятелства, включени в кръга на смекчаващите и отегчаващите такива, са
зачетени в тяхната пълнота. В касационната жалба не се и навежда довод за пренебрегнати
обстоятелства. Оспорва се тяхната оценка с предлагането на различната им интерпретация.
Настоящата инстанция счита обаче, че тази оценка е закономерно изведена. Приетият от
въззивния съд лек превес на смекчаващите обстоятелства не оправдава приложението на чл.
55 НК, защото те не превалират количествено, а нито едно от тях не разкрива съдържание на
изключително.
           В заключение ВКС намира, че видът и съотношението между двете групи
обстоятелства, обсъдени в контекста на обществената опасност на деянието и дееца
правилно са обусловили извод за индивидуализиране на наказанието по реда на чл. 54 НК,
поради което не е налице нарушение на материалния закон.

          По оплакването за нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК

          Въззивният съд е смекчил и двете наказания като е намалил глобата до
минималния й размер, а лишаването от свобода, след снижаването му до осем години и
дължимото редуциране с една трета, е фиксирал на пет години и четири месеца. Така
определената комплексна санкция се явява напълно справедлив и необходим израз на
дължимата държавна принуда в контекста на търсените легитимни цели на наказанието,
заложени в разпоредбата на чл. 36, ал. 1 НК. Наказанието лишаване от свобода, чиято
несправедливост се претендира, е определено в размер под средния, предвиден в закона,
което съответства напълно на съотношението между смекчаващите и отегчаващите
обстоятелства. Както е посочвано многократно в трайно установената практика на
върховната инстанция, за да приеме наличието на основания за намеса в
индивидуализираното от съдилищата по фактите наказание, ВКС трябва да констатира явно
несъответствие между данните за степента на обществената опасност на деянието и дееца,
подлежащите на оценка смекчаващи и отегчаващи обстоятелства и наложената санкция.
Само при наличието на отчетлива диспропорция между тях, определяща наказанието като


                                           3
прекомерно завишено (или занижено в случаите на съответен протест/жалба от частното
обвинение), може да се приеме явна несправедливост по смисъла, вложен в касационното
основание по т. 3 на чл. 348, ал. 1 НПК. Такава не се сочи в касационната жалба чрез
привеждане на конкретни съображения, а и не се констатира от ВКС в поставения на
вниманието му конкретен казус. Допълнително смекчаване на наказанието би
представлявало крайно неуместно разрешение, явяващо се в разрез с потребността от
поправянето и превъзпитаването на подсъдимия, който е извършил процесната престъпна
проява след предходно осъждане за също такова престъпление, пак в условията на опасен
рецидив и само два месеца след излизането си от затвора. Подобен подход би поставил под
угроза и търсеното предупредително въздействие върху подсъдимия и останалите членове
на обществото.

          Така мотивиран, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
намира, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, поради което и на
основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК,

                                     РЕШИ:
            ОСТАВЯ В СИЛА Решение № № 40 от 24 април 2026 г., постановено по
в.н.о.х.д. № 83/2026 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
            Решението не подлежи на обжалване и протестиране.


                                                Председател: _______________________

                                                    Членове:

                                                           1. _______________________

                                                           2. _______________________




                                          4


Съдебните актове са публични; имената на физическите лица в тях са заличени от съда. Резюмето не е правен съвет. Имате подобен случай? Попитайте законите.