Справедливост на условна присъда при смърт поради трудова злополука на строеж

Текстът на акта

                             РЕШЕНИЕ
                                  № 132
                          гр. София, 11.03.2026 г.


                   В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и шести януари през две
хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                            Председател: Спас Иванчев
                            Членове:     Валя Рушанова
                                         Красимир Шекерджиев

при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова
в присъствието на прокурора М. Гр. К.
като разгледа докладваното от Валя Рушанова Касационно наказателно дело
от общ характер № 20268002200013 по описа за 2026 година


      Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от
НПК по касационни жалби на защитника на подсъдимия Д. В. Н. и на
повереника на частните обвинители срещу решение № 318/08.10.2025г.,
постановено по внохд № 712/25г. по описа на Апелативен съд – София.
      В жалбата на подсъдимия се релевира оплакване за наличието на
касационното основание по чл. 348, ал. 1 т. 3 от НПК - явна несправедливост
на наложеното наказание. Изтъкват се аргументи за неправилен отказ да се
приложи разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т.1 от НК. Изразява се несъгласие с
извода на съда за отсъствие на контрол на обекта, предвид установените факти
за това, че именно подсъдимият е осъществил инструктаж, разпоредил е кой
какви задължения ще изпълнява, предоставил е на пострадалия собствените
си предпазни средства и му е разпоредил да ги използва. Изброяват се редица
смекчаващи отговорността обстоятелства, които са останали неотчетени
според действителното им значение, така че на подсъдимия да бъде наложено
справедливо наказание.
      Иска се изменение на въззивното решение с приложение на
разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК и намаляване размера на наложеното
наказание.
      В жалбата на повереника на частните обвинители се ангажират всички

                                     1
касационни основания. Оспорват се фактическите изводи на съда относно това
подсъдимият е провел спрямо пострадалия ежедневния инструктаж, както и че
му е предоставил обезопасителен колан и каска. Възразява се и срещу факта
на съпричиняване от страна на пострадалия. Като последица от неправилно
установените факти се е стигнало и до неправилното приложение на
материалния закон, изразило се в частичното оправдаване на подсъдимия за
част от вменените му нарушения на правилата за безопасно упражняване на
дейността, представляваща източник на повишена опасност. На последно
място се твърди явна несправедливост на наложеното наказание.
      Претендира се изменение на въззивното решение с увеличаване размера
на наложеното наказание и/или отмяна на института на условното осъждане
по чл. 66, ал.1 от НК.
      В съдебно заседание на ВКС подсъдимият Н. и защитника му, редовно
уведомени се явяват лично, поддържат жалбата и направените в нея
оплаквания, като молят за уважаването й. Оспорват доводите, изложени в
касационната жалба на частните обвинители и молят същата да не бъде
уважена.
      Частните обвинители Й. Ч., Г. Ч., Р. Ч. и Ю. Ч., редовно уведомени, се
явяват лично. Повереникът им поддържа касационната жалба. Изтъква и
допълнителни съображения в подкрепа на посочените в нея оплаквания.
Поставя акцент и на отправените с жалбата искания.
      Представителят на ВКП дава заключение, че жалбите са неоснователни,
а атакуваният съдебен акт е правилен и законосъобразен.
      Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като
обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите,
очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
      Касационните жалби са допустими – подадени са от процесуално
легитимирани лица, в законоустановения срок и срещу акт, подлежащ на
касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.
      По същество са неоснователни.
      С присъда № 191 от 07.11.2024г. на Софийски градски съд, постановена
по нохд № 1246/24г. по описа на същия съд, подсъдимият Д. В. Н. е бил
признат за виновен в това, че на 25.07.2018г., в гр. София, поради немарливо
изпълнение на занятие, представляващо източник на повишена опасност -
извършване на строително - ремонтни дейности на строително скеле
(поставяне на външна топлоизолация на източна фасада на триетажна масивна
сграда с полутаван), причинил смъртта на Е. Й. Ч., поради което на основание
чл. 123, ал.1, пр. 2 от НК вр. чл. 54 ал. 1 от НК му е наложено наказание 1
(една) година лишаване от свобода. На осн. чл.66, ал. 1 от НК съдът отложил
изпълнението на така отложеното наказание с 3 (три) години изпитателен
срок.
      С присъдата подсъдимият бил оправдан относно обвинението, че

                                     2
злополуката се дължи и на непредставянето от негова страна на пострадалия
Ч. на необходимите лични предпазни средства (обезопасителен колан,
защитна каска) – да е нарушил чл. 14, ал. 1 от ЗБУТ; чл. 60 от Наредба № 2 от
22.03.2004г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия
на труд при извършването на строителни и монтажни работи; чл. 19, ал. 1 и 3
от Закона за здравословни и безопасни условия на труд /ЗБУТ/ и чл. 168 от
Наредба № 7 от 23.09.1999г. за минималните изисквания за здравословни и
безопасни условия на труд на работните места и при използването на
работното оборудване.
      По въззивна жалба на подс. Н. и по въззивна жалба на частните
обвинители било образувано внохд № 712/25г. по описа на Апелативен съд –
София, по което е постановено въззивното решение - предмет на настоящата
касационна проверка.
      С него въззивният съд е потвърдил изцяло първоинстанционната
присъда.
      І. По доводите за допуснати съществени процесуални нарушения - осн.
по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, релевирани в касационната жалба на повереника
на частните обвинители.
      Възражението е развито в контекста на оплакването за неправилно
установени от решаващите инстанции факти относно извършен от
подсъдимия инструктаж преди злополуката, предоставянето на пострадалия
на предпазни средства и съответно – за факта на съпричиняването на тежкия
резултат от поведението на пострадалия, несъобразил се с инструктажа и не
ползвал предоставените му предпазни средства (колан и каска).
      Преобладаващата част от посочените в жалбата аргументи (за отсъствие
на данни за проведен инструктаж, както и отразената собствена оценка на
липсата на подпис на пострадалия в книга за инструктаж) са такива по
необоснованост, поради което не могат да бъдат предмет на обсъждане.
      Лишено от основание е възражението на частното обвинение за
предоверяване на контролирания съд на показанията на свидетели, които са в
служебна зависимост от подсъдимия, т.е. оспорва се аналитичната и оценъчна
дейност на съдилищата по отношение свидетелските показания на св. Д. и Н..
Същото е било направено и пред апелативния съд, който се е спрял на него,
обсъдил го внимателно и му е дал правилен отговор (л. 46 от внохд № 712/25г.
по описа на САС). При повторното разглеждане на делото от
първоинстанционния съд, при условията на устност, непосредственост и
състезателност са били разпитани работещите на обекта по време на
злополуката св. И. Д., Р. Н. и М. Д., като показанията им, въпреки изтеклия
период от време, са демонстрирали ясен спомен за развилите се събития и
тяхната хронология, включително и относно оспорваните от частното
обвинение факти за проведен инструктаж (устен) и за предоставянето на
личните предпазни средства на подсъдимия на пострадалия Ч.. Както първия
съд, така и въззивният са се отнесли с доверие към казаното от посочените

                                     3
свидетели, правилно намирайки, че само от обстоятелството, че подсъдимият
им е работодател, не може да се заключи, че те са необективни. Необходимо е
също да се посочи, че към момента на разпита си пред първоинстанционния
съд св. М. Д. е посочил, че работи в друга фирма, „..която няма нищо общо с
Д.“, т.е. че към момента на депозиране на показанията, подсъдимият не му е
бил работодател. Въпреки това, той изцяло е поддържал показанията си,
включително и тези, дадени на досъдебното производство и приобщени по
реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. По идентичен начин –
последователни и ясни са и показанията на св. Д. и Н., а корелацията между
отделните свидетелски показания не може да бъде отречена.
       Въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди и другия
аргумент, с който достоверността на показанията на посочените свидетели е
била оспорена – обстоятелството, че в книгата за инструктаж липсва положен
подпис от страна на пострадалия Ч.. По делото е било изяснено, че вместо
него, подпис за проведения инструктаж е бил положен от св. Д.. Правилно е
била отречена като недоказана целта на това негово действие - на
документацията да се придаде вид, така че да ползва защитната теза на
подсъдимия. При съдържащите се единствено в показанията на св. Д. данни,
че подписът е положен от него, по негово усмотрение, в същия ден на
инструктажа, но след завръщането на обекта, при това след като се е разписал
и за проведения спрямо него инструктаж, с основание въззивният съд е
заключил, че тезата на частното обвинение се основава на предположения.
       На последно място, фактът, че до тялото на пострадалия, при
извършения оглед не са констатирани предпазни средства (обезопасителен
колан и каска) също не може да обуслови заявената от частното обвинение
недостоверност на показанията на св. Д., Д. и Н.. Контролираните инстанции
са обърнали внимание на този факт и логически вярно са заключили, че
липсата на предпазни средства до тялото на пострадалия не изключва нито
факта на проведения по-рано инструктаж от страна на подсъдимия, нито
факта на предоставянето от негова страна на собствените му предпазни
средства на пострадалия. Касае се за различна категория обстоятелства,
времево и фактологически отграничени, които по никакъв начин не са в
конфронтация помежду си.
       При така изяснените обстоятелства, логически вярно е заключението, че
пострадалият е разполагал с изискващите се предпазни средства, но поради
неизвестни причини, не ги е носил по време на злополуката. Доколкото по
експертен път е установено, че липсата на личните предпазни средства е една
от причините, т.е. една от предпоставките, включващи се в каузалния процес,
довел до смъртта му, оспорването на факта на съпричиняването на резултата
от собственото му поведение, е неоснователно.
       С оглед на изложеното, настоящата инстанция не намира въззивният съд
да е допуснал претендираните в касационната жалба на частните обвинители
процесуални нарушения, поради което липсва необходимост от отмяна на


                                     4
обжалвания акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на
апелативния съд.
      ІІ. По доводите за нарушение на материалния закон – касационно
основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК, заявено в касационната жалба на
частните обвинители.
      Инстанциите по същество са приели значимите за отговорността на
подсъдимия по чл.123 от НК фактология, като подробно са очертали както
хронологията на събитията, така и обхвата на дължимото от дееца поведение
по спазване на безопасните условия на труд. При правилно установените
факти, материалният закон е приложен правилно. Съображенията, с които е
оспорена материалната законосъобразност на въззивния акт, се основават на
твърденията за неправилно установени от съдилищата факти относно фактите
за проведен от подсъдимия инструктаж, предоставянето на пострадалия на
предпазни средства (каска и колан) и като последица - съпричиняването на
резултата поради това, че той не ги е използвал по време на злополуката.
Последица от отхвърлянето им като неоснователни предопределя и
неоснователността на възражението за неправилност на акт, с които е
утвърдено оправдателната част на присъдата, с която подсъдимият е бил
частично оправдан по обвинението, че не е предоставил на пострадалия лични
предпазни средства и че не е провел необходимия инструктаж.
      ІІІ. По доводите за явна несправедливост на наказанието - касационно
основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, заявено както в жалбата на
подсъдимия, така и в жалбата на частните обвинители.
      Конкретни съображения в подкрепа на оплакването не са изтъкнати от
частното обвинение, поради което е достатъчно да се отбележи, че не се
констатират основания за необходимост от завишаване на наказанието, т.е. за
упражняване на правомощието по чл. 354, ал.3, т.1 от НПК – делото да бъде
върнато на въззивния съд, тъй като се налага увеличаване на наказанието.
      По отношение на възраженията на защитата за завишеност на
наказанието, ВКС намира, че решението се явява справедливо с оглед
наложеното наказание на подс. Н. наказание. Същото е било определено при
условията на чл. 54 от НК в минималния предвиден в санкцията на чл. 123,
ал.1 от НК наказание, при наличието единствено на смекчаващи
отговорността му обстоятелства, които обаче не са нито многобройни, нито
изключителни по смисъла на чл. 55, ал.1, т.1 от НК. Не се констатира съдът да
не е отчел съдържащите се по делото смекчаващи отговорността
обстоятелства, като всички те са били съобразени според действителната им
тежест. Доводът, че неправилно като отегчаващо отговорността обстоятелство
е съобразен фактът на липсата на контрол, поради отсъствието на подсъдимия
на обекта по време на злополуката, не се споделя. Съдът само е маркирал
посоченото обстоятелство, но изрично е отбелязал, че то не обуславя
необходимост от корекция на наказанието в посока на завишаването му.
Неоснователно се претендира и това, че съдът не е съобразил характера на

                                     5
изпълняваната от дружеството, представлявано от подсъдимия, дейност като
такава по извършване единствено на довършителни дейности и то в контекста
на смекчаващите отговорността обстоятелства. Видът на занятието,
представляващо източник на повишена опасност, е без значение в конкретния
случай, тъй като не рефлектира съществено на степента на обществената
опасност на деянието и дееца, така че да обуслови налагането на по-леко
наказание, съобразно правилото по чл. 54, ал.2 от НК. Така, при законния
минимум от 1 (една) година лишаване от свобода на подс. Н. е наложено
наказание 1 (една) години лишаване от свобода, чието изтърпяване на осн. чл.
66, ал.1 от НК е било отложено с минимално предвидения в закона
изпитателен срок от 3 (три) години. Според касационния съд този размер
напълно съответства на тежестта на деянието и на обществената опасност на
дееца и ще реализира целите на чл. 36 от НК.
     Предвид изложеното и като констатира неоснователност на наведените
в касационните жалби доводи, на осн. 354, ал. 1, т.1 от НПК, Върховният
касационен съд, първо наказателно отделение

                                РЕШИ:


     ОСТАВЯ В СИЛА решение № 318/08.10.2025г., постановено по внохд №
712/25г. по описа на Апелативен съд – София.
     РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


                                         Председател: _______________________

                                             Членове:

                                                   1. _______________________

                                                   2. _______________________




                                     6