Преквалифициране на убийство и кражба и намаляване на наказанието

Текстът на акта

                             РЕШЕНИЕ
                                  № 297
                          гр. София, 26.06.2026 г.


                   В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди
двадесет и шеста година в следния състав:


                            Председател: Ружена Керанова
                            Членове:     Красимир Шекерджиев
                                         Деница Вълкова

при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова
в присъствието на прокурора И. Бл. С.
като разгледа докладваното от Деница Вълкова Касационно наказателно дело
от общ характер № 20268002200308 по описа за 2026 година
Производството пред ВКС е по реда на Глава двадесет и трета от НПК.
        Образувано е по касационна жалба на подсъдимия П. А. Е. срещу
въззивно решение № 150/15.12.2025 г., постановено по             ВНОХД №
20253000600247 по описа за 2025 г. на Апелативен съд – Варна.
     В жалбата са релевирани всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.
1 - т.3 от НПК - нарушение на закона, съществени нарушения на
процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание. В
писмени допълнения към нея, първото от подсъдимия (наименувано като
жалба до председателя на АС – Варна с вх. №591/27.01.2026 г.) и второто от
служебния защитник - адвокат В. В. от АК – Силистра с вх. №818/4.02.2026
г., са посочени данни в подкрепа на заявените касационни основания.
Недоволството от въззивното решение се аргументира главно с липса на
мотиви относно защитната теза на подсъдимия, че виновни за убийството са
други две лица, както и с пороци и пропуски в дейността на органите на
досъдебното производство и на съдилищата при събиране, проверка и оценка
на доказателствата и доказателствените средства, които не са били отстранени
от въззивния съд. Неправилно приложение на материалния закон се
претендира също с доводи за некоректен и непълен доказателствен анализ и
неизясняване на всички факти от предмета на доказване по приложимото
право, както и с неправилен отказ за събиране и изследване на относими
доказателства, доказващи невинността на подсъдимия. Изразява се становище

                                     1
за явна несправедливост на наложеното наказание доживотен затвор поради
неизяснени обстоятелства, относими към определянето му. Иска се отмяна на
въззивното решение и оправдаване на подсъдимия, алтернативно – връщане
на делото за ново разглеждане.
      В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият П. Е. и защитникът му -
адвокат В. В. се явяват лично и поддържат касационната жалба и писмените
допълнения към нея. В лична защита и в последната си дума подсъдимият
изразява съжаление за стореното и моли да му бъде наложено най - лекото
наказание, като заявява, че не е искал да убие пострадалия. Въпреки, че не
отрича да го е бил, подсъдимият сочи за негов „убиец“ свидетеля Д. С., който
е на свобода.
    Частните обвинители и граждански ищци Х. С. А. и Е. Х. Д. не се явяват
пред ВКС, редовно призовани. Повереникът им адвокат М. Я. от АК – Варна
се явява лично и оспорва касационната жалба и доводите на защитата, като
счита, че предходните инстанции са направили обстоен анализ на
доказателствата и са извели правилните фактически положения, въз основа на
които са достигнали до правилния извод, че не се касае до грабеж с убийство,
а за квалифицирано умишлено убийство и кражба при условията на опасен
рецидив. Изведената от съдилищата правна квалификация, която е различна
от обвинението, според повереника, не нарушава правото на защита на
подсъдимия, доколкото фактите, които са я обусловили, са били изложени в
обвинителния акт и подсъдимият е имал възможност да се защитава срещу
тях. Поради това и като приема наложеното наказание за справедливо,
повереникът намира обжалваното решение за правилно.
       Прокурорът от ВКП пред настоящата инстанция изразява становище за
неоснователност на касационната жалба. Според него, въззивният съд е
приложил правилно закона. Извел е правните си изводи въз основа на
доказателствата и правилно е приел, че целите на наказанието могат да бъдат
постигнати само с изолиране на подсъдимия доживотно от обществото,
защото извършеното деяние е изключително тежко. Конкретно извършените
действия от страна на подсъдимия спрямо жертвата, обуславящи
квалифициращите елементи по т. 6 на чл. 116, ал. 1 от НК, значително
надхвърлят дори средните нива на жестокост и на мъчения на жертвата,
поради което прокурорът предлага обжалваното въззивно решение да бъде
оставено в сила.
        Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като
обсъди наведените в касационната жалба и писмените допълнения към нея
 доводи и като съобрази становищата на страните от съдебно заседание, в
рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за
установено следното:
        С присъда № 4/12.03.2025 по НОХД № 20243400200405 по описа за
2024 година, Окръжен съд – Силистра е признал подсъдимия П. А. Е. за
виновен в това, че:
1. На 19.05.2024 г. в с. Зафирово, обл. Силистра, в условията на опасен
рецидив, по особено мъчителен начин и с особена жестокост умишлено е

                                     2
умъртвил А. Х.в С. от същото село, поради което и на основание чл. 116, ал.1,
т.6, пр. второ и трето и т. 12, вр. с чл. 29, ал.1, б.“б“, във вр. с чл. 115 и чл. 54
от НК му наложил наказание доживотен затвор;
2. На същата дата и място, в условията на опасен рецидив е отнел от
владението на А. Х.в С., без негово съгласие, мобилен телефон „Huawei“ и
пари - две банкноти с номинал по 10лв., на обща стойност 419лв., с намерение
противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл.196, ал.1, т. 1
от НК, във вр. с чл. 29, ал.1, б.“б“ и чл.54 от НК му наложил наказание шест
години лишаване от свобода, като го оправдал по обвинението за грабеж
придружен с убийство по чл. 199, ал.2, т.2, вр. чл. 198, ал.1 от НК.
      На основание чл. 23 от НК съдът е наложил на подсъдимия Е. едно общо
наказание - доживотен затвор, при първоначален специален режим на
изтърпяване съгласно чл. 57, ал.1, т.1 от ЗИНЗС и на основание чл. 59, ал.1 от
НК е постановил при изпълнение на наказанието да се приспадне времето,
през което същият е бил задържан по чл. 72 от ЗМВР и поради взета мярка за
неотклонение „ задържане под стража“.
       С присъдата подсъдимият П. А. Е. е осъден да плати на частните
обвинители и граждански ищци Е. Х. Д. и Х. С. А. обезщетения за
причинените им неимуществени вреди в размер на сумата от 50 000 лв. за
първата и 200 000 лв. за втория, ведно със законната лихва от датата на
деянието до окончателното изплащане на присъдените суми.
           В тежест на подсъдимия са възложени деловодните разноски за
досъдебното производство и тези пред първоинстанционния съд. Осъден е
също да плати държавна такса върху уважените размери на гражданските
искове. Съдът се е разпоредил и относно веществените доказателства.
            С решение № 150/15.12.2025 г., постановено по ВНОХД №
20253000600247/2025 г. по описа на Апелативен съд - гр. Варна, предмет на
настоящата касационна проверка, присъдата на първоинстанционния съд е
изменена само в гражданскоосъдителната част, като е отменено присъденото
обезщетение за причинени неимуществени вреди, както и определената
държавна такса върху уважения размер на гражданския иск, предявен от
гражданския ищец Е. Д.. В останалите части присъдата е потвърдена.
          Касационната жалба е подадена в законоустановения срок по чл.350,
ал.2 от НПК срещу оспорим по касационен ред съдебен акт и от процесуално
легитимирана страна, поради което е допустима, но разгледана по същество,
се преценява за частично основателна.
                  По оплакванията за допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила:
             Същите следва да бъдат разгледани приоритетно, включително
изложените съображения в подаденото от защитника писмено допълнение към
касационната жалба за липса на мотиви, попадаща в кръга на абсолютните
процесуални нарушения, предвид законовите последици от евентуалното им
наличие – отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново
разглеждане от съответния стадий.


                                         3
        Видно от съдържанието на обжалваното въззивно решение същото
отговаря на изискванията в чл.339, ал.1 и ал.2 от НПК. Съдебната практика е
категорична, че липсата на мотиви, към която се приравнява и формалното
мотивиране на съдебните актове, е налице само в случаите, когато съдът не е
изложил мотиви относно фактическите и правни изводи по повдигнатото
обвинение или тези мотиви са дотолкова непълни и неясни, че не дават
възможност на контролиращата инстанция да провери правилността на
формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд. След обективен
прочит на материалите по делото и обжалваното решение, ВКС намира, че
атакуваният съдебен акт не страда от подобни пороци, които да са довели до
накърняване правото на защита на подсъдимия и да налагат отмяната му.
     Несъстоятелен е и доводът за липса на мотиви поради необсъждане на
обясненията на подсъдимия и на защитната му теза, че посочените от него
други две лица са умъртвили пострадалия, а именно свидетелите Д. С. и Р. И..
 На стр.12 от обжалваното решение съдът е изложил подробни и убедителни
съображения защо не се е доверил на обясненията на подсъдимия, че
приносът му е бил ограничен до удари с пистолет, при които жертвата все още
е била жива. За да се солидаризира с първостепенния съд и също да отхвърли
защитната теза, че свидетелят С. е извършил убийството, апелативният съд се
е аргументирал с установените по категоричен начин факти, изключващи
всякакво съмнение, че автор на изпълнителното деяние за умъртвяване на С. е
подсъдимият и те са следните: Липсва мотив соченият свидетел да умъртви
пострадалия за разлика от подсъдимия, който двукратно е ходил до дома на
съседа си – свидетелят И. и се е заканвал на компанията му, в която по същото
време бил и пострадалият; заключението на КСППЕ за превъзбудено
емоционално състояние на подсъдимия, което съответства на реализираните
върху жертвата многобройни и интензивни тежки удари, потвърдени от
тройната СМЕ; последователно използваните средства - пистолет и тояга,
които безспорно между страните принадлежат на подсъдимия и за които
същият признава в обясненията си пред съда и в прочетените на основание
чл.279, ал.2, вр. ал.1, т.3 от НПК обяснения, дадени в досъдебното
разследване, че е взел от дома си и ги е използвал за нанасяне на удари в
главата на пострадалия и по крайниците му. Особено показателно за
несъстоятелността на защитната теза, че единствено поведението на свидетеля
С. е в причинна връзка с умъртвяването на С., е установяването на масивни
следи от кръв върху дрехите на подсъдимия. Според разясненията на вещите
лица от тройната СМЕ, те са причинени от механизма на ударите върху
пострадалия и по - важното - такива липсват върху дрехите на свидетеля С..
Освен това, съгласно заключението на СМЕ, тежката черепно-мозъчна травма,
довела до засягане на мозъка на пострадалия, също е в причинна връзка със
смъртта. Поради това, въпреки установеното от фактическа страна от
въззивния съд, че свидетелят С. по настояване на подсъдимия е „нанесъл
няколко ритника по тялото на С.“ (л.4 от обжалваното решение), доколкото
подсъдимият признава, че е удрял жертвата по главата, първоначално с
пистолета, докато се счупи, а след това с тоягата, не може да бъде възприет
упрекът към контролирания съд, че е приел наличието на причинноследствена


                                     4
връзка между неговото поведение и лишаването от живот на пострадалия.
Съобразно предмета на доказване по чл.102 от НПК, лимитиран от
фактическата и правна рамка на обвинението, правилно апелативният съд се е
ограничил да изследва поведението на подсъдимия. Потвърждението от
страна на свидетеля С., че и той е нанесъл няколко удара в ребрата на
пострадалия, хипотетично би могло да обоснове съучастие. За това обаче
липсва обвинение, а и фактически данни поради несравнимо по - ниския
интензитет на въздействието му върху пострадалия и обстоятелството, че
свидетелят С. е бил провокиран от подсъдимия да го стори. Установено е
също, че свидетелят С. е опитвал да възпре подсъдимия, което изключва
двустранна субективна връзка между двамата за убийство. Вън от горното,
евентуално съучастническо деяние на свидетеля С. не би могло да изключи
отговорността на подсъдимия и да доведе до оправдаването му след като по
съответния процесуален ред е установено, че смъртта е настъпила в резултат
на нанесените от него многобройни и тежки удари, при това осъществени
интензивно не само преди, но и след ритането на жертвата от свидетеля С. и
след като подсъдимият е отнел изпадналите от пострадалия вещи. Съгласно
заключението на тройната СМЕ черепно-мозъчната травма, към която
поведението на свидетеля С. няма отношение, също като гръдната травма е в
причинна връзка с настъпилата смърт (л.137-144 от ДП), което е достатъчно
да се отхвърли възражението на защитата за липса на съпричастност на
подсъдимия към умъртвяването на пострадалия.
     Що се касае до защитната теза, че и свидетелят Р. И. е участвал в
убийството на С., въззивният съд не може да бъде основателно упрекнат, че не
я е коментирал. Тя е заявена за първи път в писмено допълнение към
касационната жалба при липса на каквито и да е доказателства в тази насока.
Точно обратно. По делото е установено, че непосредствено преди да бъде
нападнат от подсъдимия, пострадалият е гостувал в дома на посочения
 свидетел, с когото били приятели и се събирали да употребяват алкохол.
Липсват дори индиции между пострадалия и свидетеля Р. И. да е възникнал
конфликт или последният по какъвто и да е начин да е присъствал или
участвал в деяние, причинило смъртта. Впрочем такива данни отсъстват и в
обясненията на подсъдимия пред първоинстанционния съд, така и в тези,
които е дал в досъдебното разследване, приобщени към доказателствената
съвкупност по установения в чл.279 от НПК процесуален ред. В двата разпита
обясненията на подсъдимия ограничават присъстващите, съответно
участниците в инцидента, до самия него и свидетеля С., което изключва
основание за връщане на делото за допълнително доказване на евентуално
участие на свидетеля Р. И. в убийството съобразно защитните доводи.
      Несъстоятелно е възражението, че присъдата почива само на косвени
доказателства. Като се остави настрана последователната практика на ВКС, че
това е допустимо, когато системата от косвени доказателства образува
непрекъсната и логически завършена верига, която води до единствения
възможен извод за виновността на подсъдимия, изключвайки всяка друга
разумна версия, в процесния случай изводите за авторството и вината на
подсъдимия са изключително убедително аргументирани освен с косвени и на

                                     5
база преки доказателства. Такива са данните от обясненията на подсъдимия и
показанията на свидетеля очевидец – Д. С.. В тази връзка въззивната
инстанция е отправила основателна критика към доказателствения анализ на
първоинстанционния съд и е изложила допълнителни съображения за
наличието на преки доказателства за авторството и вината на подсъдимия Е..
       Неоснователно се критикува процесуалният подход на съдилищата да
допуснат до разпит като свидетел началника на РУ-Тутракан към ОД МВР –
Д. К.. Неговите заявления пред съда се свеждат до обстоятелствата по
установяване и задържане на подсъдимия още на датата на инцидента, в
светлата част на денонощието. Свидетелят не е извършвал действия по
разследване и не е присъствал на такива, не е участвал в същото наказателно
производство в друго процесуално качество, нито е провеждал разузнавателни
беседи по смисъла на ЗМВР, включително с подсъдимия. Поради това не е
налице нито една от хипотезите на чл.118 от НПК, установяващи забрана
същият да бъде свидетел. Друг е въпросът, че разпитът е бил безполезен за
обвинението, доколкото показанията на свидетеля не установяват нито един
факт от предмета на доказване относно автора на инкриминираната дейност.
Неговите      показанията не представляват източник на обвинителни
доказателства, поради което оспорването им от защитника буди недоумение.
От друга страна, свидетелят е заявил, че при установяването на подсъдимия,
същият е водил детето си към дома им. Тази информация е по-скоро полезна
за защитата във връзка с оплакването за явна несправедливост на наказанието,
доколкото потвърждава усложненото семейно положение на дееца като
самотен родител, който полага грижа за малолетно (тригодишно) дете.
      Обобщено, обратно на изложеното от защитата, въззивният съд не е
допуснал съществени отклонения от процесуалните правила относно
изискванията, произтичащи от чл. 13 и чл. 14 от НПК за разкриване на
обективната истина и за вземане на решения по вътрешно убеждение,
основано на      обективно, всестранно и пълно изследване на всички
обстоятелства по делото. Така поддържано оплакването не намира опора в
данните по делото. Двете предходни инстанции са подходили обективно при
анализа на доказателствения материал, като са проверили при точно спазване
на процесуалните разпоредби допустимостта, достоверността и относимостта
на всички доказателства и доказателствени средства. Оспорените като
неизяснени обстоятелства относно броя на посещенията на подсъдимия в
нощта на инцидента в намиращия се в съседство дом на свидетеля Р. И., както
и разстоянието между двата имота, надхвърлят предмета на доказване, както и
пределите на касационната проверка в контекста на конкретно наведените
наведените касационни основания. Освен това приложените фотоалбуми към
протоколите за оглед дават яснота по поставения въпрос за разстоянията и
мястото, където е открит трупът (л.6 и л.34 от ДП). Поради това не е налице
отменително основание с оглед провеждане на допълнително въззивно
следствие за изясняването на ирелевантни обстоятелства.
         По същество, с посочените в касационната жалба на подсъдимия и
писмените допълнения към нея оплаквания, макар с твърдения за нарушения
на материалния и процесуалния закон, всъщност се оспорва обосноваността

                                     6
на въззивния съдебен акт, като се изразява несъгласие с приетите от
предходните съдебни инстанции фактически констатации, включително
относно участието на подсъдимия в умъртвяването на жертвата.
Необосноваността не е касационно основание, като извън правомощията на
ВКС е да прави собствена оценка на доказателствените материали,
установявайки нови фактически положения, различни от приетите от
контролирания съд. В компетентността на касационния съд е да извърши
проверка на осъществената доказателствена дейност във връзка със
спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на
вътрешното убеждение на въззивния съд. В този аспект настоящият съдебен
състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дават
основание за отмяна на атакувания съдебен акт. Фактическата обстановка е
установена по несъмнен начин в обем, удовлетворяващ параметрите на
постижимата обективна истина по предмета на доказване на база допустими
според процесуалните правила доказателствени материали.
     Горното налага извода, че не е налице касационното основание по чл.348,
ал.1, т.2 от НПК, поради което въззивният акт не подлежи на ревизия по
процесуални причини.
    По оплакването за неправилно приложение на материалния закон:
          Искането за отмяна на обжалваното решение и оправдаване на
подсъдимия не може да бъде уважено, тъй като това би било възможно само в
хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. ал. 24, ал. 1, т. 1 от НК, която в случая не е
налице предвид установената съпричастност на дееца към противозаконното
отнемане на инкриминираните вещи от владението на пострадалия и
умъртвяването му чрез удари с пистолет и тояга.
      В рамките на установените факти обаче материалният закон е приложен
неправилно, което обуславя касационно основание на чл. 348, ал.1, т.1 от
НПК. Принципно настоящият касационен състав се съгласява с извода на
предходните съдилища, че установените факти предпоставят ангажиране на
отговорността на подсъдимия за извършени в реална съвкупност две отделни
престъпления - убийство и кражба, вместо едно съставно престъпление –
грабеж, придружен с убийство по чл.199, ал.2, т.2, вр. чл.198, ал.1 от НК,
каквото е обвинението. Това се налага поради установената по категоричен
начин липса на функционална връзка (конекситет) между двете прояви,
включени в изпълнителното деяние на съставното престъпление, за което
подсъдимият е предаден на съд. В конкретния казус, принудата, изразила се в
убийството на пострадалия, не е междинен резултат и макар умишлено
причинена, не е обхваната от умисъл на дееца, чрез осъществяването й да
довърши кражбата на вещите. Отнемането на мобилния телефон и двете
банкноти от по 10 лв., които са изпаднали на земята по време на побоя над
жертвата, е било провокирано от инцидентен умисъл отвъд мотивите за
принудата. Довършването на кражбата е било реализирано с отнасянето от
подсъдимия на отнетите вещи в дома му. Това се е случило преди да се
осъществи втората (условна) фаза на убийството, при която подсъдимият се е
върнал при пострадалия и е продължил да му нанася удари. Установената
хронология и особеностите на действията по умъртвяване на С. изключват

                                         7
грабеж, тъй като кражбата на вещите на пострадалия вече е била извършена от
подсъдимия и запазването на фактическата власт върху тях не е налагало
деецът да продължи да осъществява принудителни действия върху него.
Конкретната принуда, прераснала в убийство, представлява самостоятелно
престъпление, а не престъпна проява от сложното единство на съставното
престъпление грабеж. Показателно за това е установеното от въззивния съд на
база заключението на КСППЕ, че поведението на дееца относно
умъртвяването на жертвата е било движено от мотив за саморазправа в защита
на свидетеля Д. К. (л.9 от въззивното решение), а не за установяване и
запазване на фактическа власт върху отнетите вещи. По делото са събрани
изобилни гласни доказателства, изводими от показанията на свидетелите Р. И.,
С. С., Д. М. и Д. К., че подсъдимият същата вечер действително е ходил да
иска обяснение от компанията в съседната къща, в която бил и пострадалият,
като упорито и ядосано поставял въпроса защо са набили свидетеля Д. К..
Следователно, правилно съдилищата са приели, че липсва субективният
елемент от престъпния състав на чл.199, ал.2, т.2, вр. чл.198, ал.1 от НК
относно обвързване на убийството с намерението на дееца да осъществи
посегателство срещу собствеността на пострадалия. Предприетата от
първоинстанционния съд и потвърдена от въззивната инстанция
преквалификация на съставното престъпление, предмет на обвинението, в
други две отделни престъпления – убийство и кражба намира опора и в
съдебната практика по аналогични казуси (вж. Решение 68/12.03.2009 г. по н.д.
№ 12/2009 г., ВКС, първо н.о;Решение 508/21.03.2011 г. по н.д. № 475/2010 г.,
ВКС, второ н.о; Решение 200/08.03.2021 г. по н.д. № 928/2020 г., ВКС, второ
н.о и Решение 17/13.02.2018 г. по н.д. № 1218/2017 г., ВКС, трето н.о).
       Независимо, че в случаи като процесния, отделните престъпни прояви,
включени в обвинението за грабеж, придобиват самостоятелно наказателно-
правно значение и правилно са квалифицирани като съвкупност от
престъпления, определената крайна правна квалификация на всяка от тях,
съответно на принудата като убийство по чл.116, ал.1, т.6 и т.12 от НК и на
кражбата - като престъпление по чл.196, ал.1, т.1 от НК, не се възприема от
настоящата инстанция.
      В обективната страна на грабежа по чл.199, ал.2, т.2, вр. чл.198, ал.1 от
НК не са предвидени квалифициращите обстоятелства „опасен рецидив“,
„особено мъчителен начин“ и „особена жестокост“, с които предходните
съдебни инстанции са аргументирали ангажирането на отговорността на дееца
за квалифицираните състави на убийство по чл.116 от НК и на кражба по
чл.196 от НК. Касае се за особена препращаща наказателноправна разпоредба,
която за разлика от бланкетните такива не препраща към други актове, а само
към друга разпоредба от НК - чл.115 от НК, установяваща престъпния състав
на убийството (повече за разликата между бланкетни и препращащи
разпоредби в НК вж. Лазар, Г. Бланкетни наказателно-правни норми,
Университетско издателство „Св.Климент Охридски“, 1997 г.). Че в
диспозицията на чл.199, ал.2, т.2, вр. чл.198, ал.1 от НК престъпният състав е
очертан чрез препращане единствено към основния състав на убийството по
чл.115 от НК е видно и от факта, че освен „убийство“, законодателят не е

                                      8
използвал никакви оценъчни признаци при формулирането на престъпния
състав и на съответното квалифициращо обстоятелство, което е неизбежно и
необходимо, ако е имал предвид и убийството, осъществено при
квалифициращи обстоятелства от кръга на изброените.
      Обобщено, щом обвинението е ограничено от правна страна до грабеж,
състоящ се от основните състави на кражба и убийство, съответно по чл.194,
ал.1 и чл.115 от НК, предвиждащи по-леки наказания от тези в чл.116, ал.1, т.6
и т.12 от НК и чл.196, ал.1, т.1 от НК и обуславящи различни (по-
благоприятни) по обем процесуални усилия за оспорването им спрямо
приетите в обжалваното решение квалифицирани състави на престъпленията
от съвкупността, недопустимо с оглед справедливостта на процеса е за първи
път с присъдата подсъдимият да бъде заставен да се защитава по непредявени
с обвинението квалифициращи обстоятелства. Този извод не се променя от
факта, че в обстоятелствената част на обвинителния акт се съдържат
фактически данни, които биха могли да обусловят извод за осъществени от
дееца квалифицирани състави на убийство по чл.116 от НК и кражба по чл.196
от НК, след като обуславящите ги квалифициращи обстоятелства не са
включени по съответния процесуален ред в правната рамка на обвинението. В
подкрепа на това е изискването в ППВС № 1/78 г., когато престъплението е
квалифицирано като опасен рецидив, в диспозитива и мотивите на присъдата
да се посочи по коя от хипотезите на чл.29 от НК е прието това. Макар
първоинстанционният съд да е съобразил посоченото изискване, словесното
проявление на което и да е от квалифициращите обстоятелства за първи път в
съдебния акт след пропуск в обвинението излиза от стандарта за справедлив
съдебен процес по чл.6 от ЕКПЧ и е налагало въззивният съд да оправдае
дееца по тази част от осъдителната присъда. Прекъсването на функционалната
обусловеност между принудата и кражбата като елементи от състава на
грабежа, предмет на конкретното обвинение, както и липсата на изменение на
обвинението по чл.287 от НПК, изключват правна квалификация на
извършеното по по-тежко наказуемите квалифицирани състави, както
неправилно са приели предходните съдебни инстанции. Обжалваното решение
следва да бъде изменено от ВКС, като поведението на дееца се
преквалифицира по основните (по-леко наказуеми) състави на убийство по
чл.115 от НК и кражба по чл.194, ал.1 от НК, към които описателната
диспозиция на съставното престъпление грабеж по чл.199, ал.2, т.2, вр. чл.198,
ал.1 от НК, ограничително препраща в контекста на границите на
обвинението. Поради това и независимо, че в обстоятелствената част на
обвинителния акт се съдържат фактически данни, които биха могли да
обусловят въпросните квалифициращи обстоятелства, отмяната на
обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане се явяват
безпредметни, тъй като с процесуалното развитие на делото е преклудирана
възможността за изменение на обвинението в по-тежко, каквото би било
такова по чл.116 и чл.196 от НК.
     По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание:
     Преквалификацията на извършеното убийство от такава по чл.116 от НК в
убийство по чл.115 от НК и на кражбата по чл.196 от НК - в такава по чл.194,

                                      9
ал.1 от НК самостоятелно предпоставя изменение на обжалваното решение и
в тази част, тъй като основното оплакване на защитата срещу определяне на
наказание доживотен затвор се явява основателно само поради факта, че за
нито едно от двете престъпления по чл.115 и по чл.194 от НК законът не
предвижда наказание доживотен затвор. Следователно искането за изменение
на въззивното решение с оглед отмяна на наказанието доживотен затвор е
основателно, тъй като принципът за законността изключва налагане на
наказание от посочения вид и обуславя касационно основание по чл.348, ал.1,
т.3 от НПК.
    В пределите на касационната проверка, доколкото предмет на оспорване е
само наложеното за убийството наказание доживотен затвор, настоящата
инстанция се ограничи до проверка на индивидуализацията на наказанието за
посоченото престъпление от съвкупността. Съобразно критериите в чл.54 от
НК, ВКС намира за съответно на извършеното убийство по чл.115 от НК и
адекватно на целите по чл.36 от НК налагане на наказание в максимално
предвидения от закона срок - двадесет години лишаване от свобода, тъй като
напълно се солидаризира с подробните съображения на стр.15-18 в
обжалваното решение за изключителен превес на отегчаващите отговорността
обстоятелства. Към коректно и изчерпателно отчетените от въззивния съд
многобройни отегчаващи отговорността обстоятелства следва да се прибавят
и тези, които при предходната квалификация по чл.116 от НК са попадали в
обхвата на забраната по чл.56 от НК за отчитането им като отегчаващи
отговорността обстоятелства, а именно: извършване на убийството по особено
мъчителен за убития начин, характеристиката на дееца като особено жесток
човек в контекста на механизма на умъртвяване на жертвата и осъждането му
по НОХД № 115/2021 г. на РС – Тутракан на една година лишаване от свобода,
с което е било свързано отпадналото квалифициращо обстоятелство опасен
рецидив. Изключването на тези обстоятелства от ВКС като съставомерни
(квалифициращи) признаци по процесуални съображения след отчитане обема
на обвинението и същевременно обективното им установяване по съответния
процесуален ред от въззивния съд, налагат тяхното отчитане като отегчаващи
отговорността на дееца обстоятелства. Наличието им чувствително завишава
степента на обществена опасност на деянието и дееца като обуславя
определяне на наказанието в предвидената горна граница на наказанието
лишаване от свобода по чл.115 от НК, в какъвто смисъл следва да се измени
обжалваното решение, включително относно общото наказание по чл.23 от
НК. Макар въззивният съд неправилно да е отчел липса на смекчаващи
отговорността обстоятелства, каквито най-малко са трудовата заетост и
семейното положение на дееца като самотен родител на тригодишно дете,
същите преценени на фона на по - значителните по тежест и далеч по-
многобройни отегчаващи обстоятелства, не могат да обосноват наказание в
по-нисък размер.
     Предвид промяната във вида на наказанието, което подсъдимият Е. следва
да понесе, необходимо е да бъде променен и първоначалният режим на
изтърпяването му от „специален“ на „строг“ на основание чл.57, ал.1, т.2 б. „а“
от ЗИНЗС.

                                      10
  Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 и т.4 и ал.2, т.1 и т.2 от
НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,




                                   РЕШИ:



      ИЗМЕНЯ Решение № 150/15.12.2025 г., постановено по ВНОХД №
20253000600247 по описа за 2025 г. на Апелативен съд – Варна в наказателно-
осъдителната част, като:
       ПРЕКВАЛИФИЦИРА извършените в условия на реална съвкупност
убийство и кражба от подсъдимия П. А. Е. от такива по чл.116, ал.1, т.6 и т.12
от НК и по чл.196, ал.1, т.1 от НК в убийство по чл.115 и кражба по чл.194,
ал.1 от НК, като признава подсъдимия за невиновен и го оправдава за
убийство по чл.116, ал.1, т.6 и т.12 от НК и за кражба по чл.196, ал.1,т.1 от НК.
    ЗАМЕНЯ наложеното на П. А. Е. наказание доживотен затвор с лишаване
от свобода за срок от двадесет години, като на основание чл.23 от НК, вместо
определеното общо наказание доживотен затвор, определя едно общо
наказание измежду наложените за отделните престъпления в размер на
двадесет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на
изтърпяване на основание чл.57, ал.1, т.2 б. „а“ от ЗИНЗС.
    ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.
    Решението е окончателно.



                                            Председател: _______________________

                                                Членове:

                                                       1. _______________________

                                                       2. _______________________




                                       11