Възобновяване на наказателно дело при липса на лично призоваване на задочно осъден

Текстът на акта

                                   РЕШЕНИЕ
                                        № 324
                                гр. София, 07.07.2026 г.


                        В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и втори май през две
хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                                  Председател: Бисер Троянов
                                  Членове:     Биляна Чочева
                                               Надежда Трифонова

при участието на секретаря Галина В. Иванова
в присъствието на прокурора Николай Люб. Димитров
като разгледа докладваното от Биляна Чочева Наказателно дело за
възобновяване ВКС № 20268002200354 по описа за 2026 година
           Производство пред ВКС е по реда на чл. 424, ал. 2, вр. 423, ал. 1 от НПК и е
образувано по искане на задочно осъдения Д. Й. М. за възобновяване на НОХД № 182/2025
г. на Районен съд – Казанлък и отмяна на постановената по него присъда № 44 от 28.04.2025
г. (в сила от изтичане на срока за обжалването й на 13.05.2025 г.).
      С тази присъда М. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл.
343б, ал. 4, вр. ал. 3, вр. чл. 28, ал. 1 от НК и е бил осъден на 3 години „лишаване от
свобода“, което да изтърпи при първоначален строг режим и „глоба“ в размер на 500 лв.
       На основание чл. 343б, ал. 5, вр. чл. 53, ал. 1, б. „а“ от НК подсъдимият е бил осъден
да заплати в полза на Държавата сумата от 4100 лв., представляваща левовата равностойност
на МПС с рег. № ** **** **, послужило за извършване на престъплението, собственост на С.
М. Б..
      На основание чл. 68, ал. 1 от НК е било постановено подсъдимият да изтърпи отделно
определеното му наказание по НОХД № 256/2022 г. по описа на Районен съд – Стара Загора
в размер на 6 месеца „лишаване от свобода“ при първоначален строг режим. Присъдата не е
била обжалвана и е влязла в сила с изтичане на срока за обжалването й.
         В искането, поддържано в с. з. пред ВКС лично от осъдения и от назначения му
служебен защитник, се твърди, че М. не е участвал в образуваното съдебно производство,


                                             1
тъй като не е бил редовно призоваван за него лично. Моли делото да се възобнови, за да се
осигури правото му на лично участие и пълноценно осъществяване на правото на защита.
       Прокурорът от ВКП намира искането за неоснователно, доколкото осъденото лице е
участвало лично във фазата на досъдебното производство – привлечен е в качеството на
обвиняем с постановление от 14.01.2025 г., предявено му е обвинението, разпитван е в това
си процесуално качество и му е взета мярка за неотклонение парична гаранция в размер на
1000 лв. Сочи, че осъденото лице е било редовно призовано за първото съдебно заседание
чрез своята майка, живуща на съобщения по делото адрес.
       В последната си дума осъденият моли искането му да бъде уважено и делото да се
разгледа отново.


          Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши
проверка за наличието на основанията за възобновяване по чл. 423 от НПК, намери
следното:
     Искането за възобновяване е било депозирано на 19.03.2026 г. (16.03.2026 г. – дата на
пощенското клеймо) пред Окръжен съд – Стара Загора, респективно същото е било
изпратено по компетентност на районния съд, като след изпълнение на процедурата по чл.
424, ал. 3 от НПК е образувано настоящото производство по чл. 423, ал. 1 от НПК. С оглед
на наличните данни се установява, че най-късният момент за узнаване на осъждането е този
на предаването на М. на българските власти на 01.02.2026 г., която дата е и началната за
изтърпяване на наказанието по присъдата по предходното му осъждане (по НОХД № 256/22
г. на РС – Стара Загора), приведено в изпълнение с присъдата по НОХД № 182/25 г. на РС –
Казанлък, чието възобновяване се иска понастоящем. В тази връзка искането се явява
подадено от процесуално легитимирана страна и в законоустановения шестмесечен срок по
чл. 423, ал. 1 от НПК.
      Поради това то е допустимо, а при разглеждането му по същество ВКС намери
същото за ОСНОВАТЕЛНО, предвид следните съображения:
      Институтът за възобновяване при задочно осъждане е специфичен процесуален
механизъм с компенсаторен характер, чието предназначение е да осигури ефективно
упражняване на правото на лично участие на осъдения в нов съдебен процес, когато това не
е било сторено в проведения такъв в негово отсъствие. Поначало такова развитие на
процеса е в конфликт с изискванията по чл. 6, т. 1, вр. т. 3, б. „с”, „d” и „е” от ЕКЗПЧ,
съдържащи минималните гаранции за справедливост на наказателното производство в
съдебната му фаза, сред които правото на лично участие се откроява с фундаментално
значение. За да не се допусне отказ от справедливо правосъдие, привеждането на този
механизъм в действие е задължително, когато се установи, че 1) задочно осъденият не е бил
надлежно информиран за обвинението, което прокурорът е повдигнал с внесения
обвинителен акт (тъй като това е формалният акт, съдържащ фактическата и правна
формулировка на наказателното обвинение и поставящ началото на съдебното


                                            2
производство), нито е бил призован за съдебното заседание или 2) задочно осъденият е бил
информиран, но отсъствието му не се дължи на причини, които да определят по
недвусмислен начин, че той се е отказал изрично или мълчаливо да упражни правото си на
лично участие, знаейки за последиците от такъв процесуален избор[1]. Укриването може да
се счита за такъв отказ от упражняване на правото на лично участие, ако са налице и
останалите условия, сред които и положени усилия за неговото издирване от съответните
власти.
      Сега действащата редакция на чл. 423, ал. 1 от НПК предвижда, че възобновяването е
задължително във всички случаи, освен ако осъденият след предявяване на обвинението в
досъдебното производство се е укрил, поради което процедурата по чл. 247в, ал. 1 от НПК
(надлежно връчване на обвинителния акт и призоваване за с. з., ведно с информация, че
делото може да бъде разгледано в негово отсъствие при условията на чл. 269 от НПК) не е
могла да бъде изпълнена или след като е изпълнена, не се е явил в съдебно заседание без
уважителна причина.
       Дори обаче да са налице индикации за укриване, тълкуването на разпоредбата на чл.
423 от НПК в светлината на правото на справедлив съдебен процес следва да държи сметка
и за актуалната практика на Съда на Европейския съюз (СЕС). В решението си по дело С-
135/25 СЕС изследва приложимо право на Европейския съюз и по-специално Директива
(ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 г. относно
укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да
присъстват на съдебния процес в наказателното производство и нейните разпоредби –
конкретно чл. 8 относно правото на лицата да присъстват на съдебния процес и чл. 9 относно
правото на нов съдебен процес на задочно осъдено лице.
       Тълкувайки Директивата, СЕС предлага своеобразен тест за проверка дали в
действителност на задочно осъденото лице може да бъде отречено правото на нов съдебен
процес, като в редица случаи въпреки неправомерното поведение на осъдения няма да може
да се приеме, че е налице мълчалив отказ за упражняване на правото му на лично участие в
производството. При всички положения на проверка и преценка подлежат усилията на
правораздавателните органи за осигуряване присъствието на осъдения, вкл. да са изчерпани
възможностите за издирване, призоваване и информиране на лицето за последиците от
отсъствието му по време на водения срещу него наказателен процес. Предвидените в чл. 8
от Директива 2016/343 и разтълкувани от СЕС критерии, за да може задочно осъденият да
бъде лишен от правото на нов съдебен процес, са следните: 1) засегнатото лице да не е
участвало в проведения срещу него съдебен процес по причина, че се е укрило, 2)
засегнатото лице да е било уведомено за съдебния процес, 3.1) засегнатото лице да е било
уведомено своевременно за последиците от неговото неявяване в съдебния процес или 3.2)
засегнатото лице да е било представлявано в съдебния процес от упълномощен да го
защитава адвокат, избран от самото него или назначен от държавата (т. 34 – 42 от решение
по дело С-135/25).
       Прегледът на материалите по делото, разкрива следното:


                                            3
       Досъдебното производство е започнало като бързо такова на 08.12.2024 г. по реда на
чл. 356, ал. 1 от НПК за престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК с извършване на първото
действие по разследването – оглед на местопроизшествие.           С постановление на
наблюдаващия прокурор от 17.12.2024 г. е постановено на основание чл. 357, ал. 2 от НПК
разследването да се извърши по общия ред. С постановление от 14.01.2025 г. М. е бил
привлечен като обвиняем и му е била взета мярка за неотклонение парична гаранция в
размер на 1000 лв. в присъствие на негов упълномощен защитник – адв. П. от АК – Стара
Загора, след което е бил разпитан като обвиняем.
        Обвинителният акт срещу Д. М. е бил внесен в Районен съд – Казанлък на 14.02.2025
г., като делото е било насрочено в разпоредително заседание на 10.03.2025 г. Съобщението
по чл. 247в от НПК, ведно с препис от обвинителния акт, е било изпратено на известния
адрес за призоваване от досъдебното производство в гр. Г.. Същото обаче не е било
получено лично от осъдения, а от негова майка - на 04.03.2025 г., като липсват данни тя да е
изпълнила задължението да го уведоми. М. не се явил на разпоредителното заседание, а
упълномощеният му защитник (адв. М. П.), заявил, че няма връзка с доверителя й, но при
последния им разговор той й съобщил, че „има дело, в което е пострадал, в Кралство
Великобритания“ и след като същото приключи, обеща да се прибере в България“. Съдът
приел, че липсва уважителна причина за неявяването на подсъдимия, изменил мярката му за
неотклонение в „задържане под стража“, но не постановил щателното му издирване и
отложил делото.
      В следващото съдебно заседание на 09.04.2025 г. е била докладвана докладна записка
от служител на ОЗ „Охрана“ – Стара Загора, от която е видно, че лицето не е било открито,
но по данни на мл. полицейския инспектор Г. от около три месеца същият се намира в
Англия с баща си, нямало връзка с него, както и информация за неговото завръщане. Съдът
приел, че са налице предпоставките на чл. 269, ал. 3, т. 4, б. „а“ от НПК, дал ход на
разпоредителното заседание в отсъствие на подсъдимия, което приключил и отложил
разглеждането на делото за 28.04.2025 г.
       За съдебното заседание на тази дата, майката на подсъдимия отказала да получи
призовката, посочвайки, че същият е в чужбина. Във втора докладна записка било отразено,
че по данни на бащата на подсъдимия, същият от месец февруари се намирал в Англия,
нямал връзка с него и информация за предстоящото му завръщане. Делото било разгледано
в отсъствие на подсъдимия, като тогава била постановена и осъдителната присъда.
      Изложеното дотук обосновава извод, че осъденият е знаел за образуваното досъдебно
производство, но не е бил уведомен за началото на съдебния процес, тъй като не е получил
лично официална информация за обвинението, внесено в съда, както и за датата и мястото
на провеждане на съдебното заседание, даваща му възможност да направи информиран
избор дали да присъства или не. Той не е бил уведомен и за последиците от неговото
неявяване в съдебната фаза на процеса и възможността производството да протече при
условията на чл. 269, ал. 3 от НПК. Съобщението по чл. 247в от НПК е било получено от
майката на подсъдимия, която обаче се оказва от последващите данни, че не е имала връзка с


                                             4
него поради заминаването му за чужбина. Същевременно, подсъдимият е бил търсен
единствено на известния по делото адрес без да се предприети усилия за щателното му
издирване.
             Съобразно практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСъдПЧ),
надградена с тълкуването на чл. 8, ал. 2, б. „а“ от Директивата от СЕС по дело С-135/25 (т.
40), дори знанието на обвиняемия за привличането му като обвиняем да може да се приеме
като разбиране, че ще се проведе и съдебен процес, то само по себе си не е достатъчно да се
направи заключение, че лицето разбира последиците от неявяването си в процеса. По делото
не са налични доказателства, че по какъвто и да е начин М. е бил уведомен за последиците
от неприсъствието си в съдебно заседание, за да се мотивира заключение, че е могъл да
направи информиран избор, съзнателно отказвайки се от правото си на лично участие
Процесуалният ни закон предвижда уведомяването за това обстоятелство да се извърши
съгласно чл. 247в, ал.1 от НПК с връчване на съобщение за насрочване на разпоредително
заседание. Както се спомена и по-горе т акова съобщение няма данни да е достигнало на
практика до осъдения М., поради което липсата на предоставена информация в посочения
смисъл, води до извода, че не са изпълнени критериите, заложени в чл. 8, параграф 2, б. „а“
от Директивата. Затова и искането му за възобновяване се явява основателно.
       Без значение за правото му на ново разглеждане на делото се явява обстоятелството,
че осъденият е бил представляван от упълномощен от фазата на досъдебното производство
защитник, особено и с оглед на съдържанието на пълномощното (л. 25 от ДП). Участието на
защитник в задочното производство трябва да е съпроводено с достатъчно ясно
обективирано изявление на осъдения, че е упълномощил защитника си да го представлява
пред съда в случай на отсъствие (т. 61 от решение на СЕС по дело С-135/25). В настоящия
случай липсва подобно волеизявление на упълномощителя. На последно място в контекста
на чл. 423, ал. 4 от НПК след възобновяването ВКС следва да се произнесе по мярката за
неотклонение. Отчитайки наличието на обосновано предположение за извършено от
осъдения престъпление, както и на риск от укриване, предвид санкцията за престъплението
и възможността за ефективното й изтърпяване, а също и проявените до момента
затруднения, свързани с установяване на осъдения за надлежното му призоваване и
осигуряване на участието му в производството, ВКС счита, че най-адекватна се явява
мярката за неотклонение „задържане под стража“.
        Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение



[1] По посочените въпроси вж. константната практика на Европейския съд по правата на човека по делата
Колоца с/у Италия (Решение от 12 февруари 1985 г.) пар. 26-30, Стоичков с/у България (Решение от 24 март
2005 г.), пар. 54-59, Кунов с/у България (Решение от 23 май 2006 г.), пар. 41-54,Сейдович с/у Италия (Решение от
1 март 2006 г.), пар. 81-95.


                                                РЕШИ:


                                                       5
      ВЪЗОБНОВЯВА НОХД № 182/2025 г. по описа на Районен съд – Казанлък, като
ОТМЕНЯ постановената по него присъда № 44 от 28.04.2025 г., с която подсъдимият Д. Й.
М. е бил осъден за престъпление по чл. 343б, ал. 4, вр. ал. 3, вр. чл. 28, ал. 1 от НК, и
ВРЪЩА делото за ново разглеждане на същия съд от друг състав.
       ВЗЕМА по отношение на подсъдимия Д. Й. М. мярка за неотклонение „задържане
под стража“.
      Решението не подлежи на обжалване и протестиране.




                                                 Председател: _______________________

                                                     Членове:

                                                             1. _______________________

                                                             2. _______________________




                                           6