Отлагане на изпълнението на наказание за катастрофа при чисто съдебно минало

Текстът на акта

                                     РЕШЕНИЕ
                                          № 10
                                  гр. София, 12.01.2026 г.


                         В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на десети декември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:


                                    Председател: Бисер Троянов
                                    Членове:     Весислава Иванова
                                                 Иван Стойчев

при участието на секретаря Галина В. Иванова
в присъствието на прокурора И. Бл. Симов
като разгледа докладваното от Весислава Иванова Касационно наказателно
дело от общ характер № 20258002201013 по описа за 2025 година
                   Производството е по реда на глава ХХІІІ НПК.


            Образувано е по касационна жалба, депозирана от защитника на подсъдимия А.
Б. К., срещу санкционната част на Решение № 123 от 21 август 2025 г., постановено по
в.н.о.х.д. № 131/25 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.


             С решението на въззивния съд е изменена Присъда № 11 от 13 март 2025 г. по
н.о.х.д. № 741/24 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с която подсъдимият е признат за
виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б“,предл. 1, вр. ал. 1, б.
„б“ и б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1, предл. 3. НК и при условията на чл. 373, ал. 2 НПК, вр. чл. 58а,
вр. чл. 54 НК - осъден на лишаване от свобода за срок от две години и четири месеца, чието
изпълнение е отложено с изпитателен срок от четири години, през които да се изпълнява
пробационна мярка „задължителна регистрация по настоящ адрес“, и на основание чл. 343г
НК - на лишаване от право да управлява моторно превозно средство (МПС) за срок от две
години и четири месеца. Подсъдимият е оправдан за нарушаването на правилото за
движение по пътищата по чл. 20, ал. 1 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП).
             С въззивното решение подсъдимият е оправдан по обвинението за нарушаване на
чл. 63, ал. 2, т. 1, предл. 1. от Правилника за приложение на закона за движение по пътищата,
а присъдата е отменена в частта й за приложението на чл. 66, ал. 1 НК и чл. 67, ал. 3 НК и
вместо това е присъдено подсъдимият да изтърпи ефективно при първоначален общ режим
наложеното му наказание лишаване от свобода. Увеличено е наложеното лишаване от право
да се управлява МПС от две години и четири месеца на четири години.

                                                1
            Въззивното решение е атакувано в частта, в която е отменено приложението на
чл. 66, ал. 1 НК и е увеличено наложеното наказание лишаване от право да се управлява
МПС. С касационната жалба се поддържа неправилност на отмяната на института на
условното осъждане и явна несправедливост на увеличената кумулативна санкция. В
иницииращия документ са цитирани дословно (макар и без нужното посочване) части от
съдебни решения на ВКС, съдържащи принципни постановки касателно приложението на
чл. 66 НК, за да се обоснове застъпената теза, че тези положения следва да намерят
приложение и в конкретния случай. В тази насока са изложени и съображения за чистото
съдебно минало на подсъдимия и законосъобразния му начин на живот, професионалната му
ангажираност като дългогодишен водач на МПС, прекомерната времева отдалеченост на
допуснатите някога административни нарушения на правилата за движение, ниската степен
на обществена опасност на дееца, а също и отреченото от съдилищата, но налично според
защитата, съпричиняване от страна на другия водач заради движението му с неразрешена за
пътния участък скорост.
            Отправеното към касационната инстанция искане е за изменение на въззивното
решение чрез намаляване на наказанието лишаване от право да се управлява МПС и
прилагане на чл. 66, ал. 1 НК относно лишаването от свобода. Отправено е и алтернативно
искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на
въззивния съд, в подкрепа на което обаче не са изложени никакви аргументи.


          Не са постъпили възражения срещу касационната жалба.

          Пред ВКС защитникът на подсъдимия – адвокат Е. К., поддържа изцяло жалбата,
преповтаряйки изложеното в нея, което не допълва.

           Повереникът на частните обвинители Н. Н. П., Л. Н. П. и Ж. Д. К. оспорва
касационната жалба и изразява пълно съгласие с мотивите на въззивния съд да утежни
положението на подсъдимия. Адвокат Ж. Д. обръща внимание, че съжалението си
подсъдимият изразил едва в съдебната фаза на процеса, а в предшестващата заявил различен
механизъм на деянието. С настояване да се съобразят и целите на генералната превенция,
както и да се отчете спецификата на конкретното деяние, повереникът пледира за оставяне в
сила на решението, което постигало нужния баланс между необходимостта от поправително
въздействие върху личността на подсъдимия и предупредителното такова върху останалите
членове на обществото.
           Частните обвинители не се явяват и не се възползват от правото си да изразят
становище в съдебното заседание в тази инстанция.

          Прокурорът от върховната прокуратура поддържа теза за неоснователност на
касационната жалба. Според него обстоятелството с най-голяма тежест представлявало
грубото нарушение на правилата за движение от страна на подсъдимия, който безпричинно
навлязъл в насрещната лента, игнорирайки хлъзгавата настилка и липсата на видимост. С
тези съображения прокурорът предлага на касационната инстанция да остави в сила
въззивното решение
          В предоставената му последна дума подсъдимият изразява съжалението си за
случилото се и моли, ако е възможно, изпълнението на наказанието му да бъде отложено.

          След като прецени изложените в касационната жалба касационни основания,
доводите и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното:




                                           2
           Касационната жалба е допустима като подадена от процесуалнолегитимирана
страна, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от съобщението за решението и срещу
акт, подлежащ на касационен контрол по чл. 346, т. 1 НПК.

          Разгледана по същество, касационната жалба, с която се претендира цялостно
смекчаване на наказанията на подсъдимия, е частично основателна.

           Определянето на наказанието лишаване от свобода по реда на чл. 54 НК, както и
неговият размер не са предмет на обжалване, поради което обсъждането им е недопустимо.
Недоволството е от отмяната на института на т.нар. условно осъждане, който е бил приет за
приложим от първостепенния съд, но отхвърлен като приемлив подход от въззивния.
Касационният съд дължи произнасяне по това оплакване.
           Не е нужно обстойно разяснение, че чистото съдебно минало на подсъдимия и
размерът на наложеното наказание лишаване от свобода за срок от две години и четири
месеца изпълват първите две изисквания за приложението на чл. 66, ал. 1 НК. Очевидно
критичният аспект на преценката се фокусира върху изследване на третото условие, а
именно – за постигане на целите на наказанието и преди всичко за поправянето на дееца
налага ли се (и кое конкретно налага) да го изтърпи.
           Въззивната инстанция, ревизирайки извода на контролираната, е приела, че върху
личността на подсъдимия е нужно да се окаже по-интензивно въздействие с цел поправянето
и превъзпитаването му, тъй като в противен случай целите на индивидуалната превенция не
биха били постигнати в пълен обем. Това заключение е изведено основно на базата на
оценката на допуснатото (макар и само едно) нарушение на правилата за движение като
„грубо“, „особено драстично“ и поставило в опасност останалите участници в движението и
на данните за две предходни административни нарушения, определени като „особено
укорими“, макар и извършени от подсъдимия, съответно, през 2012 г. и през 2016 г. Според
мотивите, така посочените обективни данни са обусловили решаващия извод за
невъзможност за постигане на целите на наказанието чрез отлагане на изпълнението му.
           Според този съдебен състав данните по делото налагат различен прочит от
възприетия от апелативния съд. На първо място дефинирането на единственото допуснато
нарушение на правилата за движение като особено грубо, драстично и пр. е своеволно,
защото е дистанцирано от обективно установените факти по делото. Подсъдимият, съгласно
твърденията в обвинителния акт и приетото от инстанциите по фактите, се е движил с
разрешена и съобразена скорост, не е извършвал изпреварване, а е навлязъл в насрещната
лента за движение (със скорост от 37,2 км/ч) след преодоляването на крива – десен завой за
водената от него автокомпозиция, като след възприемане на насрещно движещия се
автомобил подсъдимият е извършил завой надясно и спиране, но въпреки това е настъпил
удар заради пресичане на траекториите на движение на двете превозни средства. Ударът е
бил кос – в предния долен ляв ъгъл на полуремаркето, външната част на лява задна двойка
колела на влекача и предна лява ъглова част на лекия автомобил. Естеството на
нарушението, заради което всъщност е реализирана наказателната отговорност на
подсъдимия, не очертава природата му на драстично, флагрантно и особено укоримо в
съпоставка с други от същия вид. То е резултат от очевидно лоша преценка на водача,
несъумял да позиционира товарния автомобил с полуремаркето в собствената си лента за
движение след излизането от завоя. Поведението на подсъдимия несъмнено не е
извинително, но пък и обективно не носи характеристиките на „пътно хулиганство“ и не
позволява третирането му като ексклузивно тежко и разкриващо дееца като съзнателно
грубо неспазващ правилата за движение.
           На следващо място, неоправдано са надценени данните за предходните
административни нарушения, едното от които е с 11-годишна давност, а другото със 7-
годишна. Подсъдимият е професионален водач (с придобити всички категории) и е работел
като шофьор в дружество, осъществяващо транспортна дейност. Може да се заключи

                                            3
следователно, че за него шофирането е ежедневна дейност. Считано от 2016 г., когато
последно е бил санкциониран за управление на МПС след употреба на алкохол, до
процесния инцидент, подсъдимият не е извършил друго нарушение на правилата за
движение. Не е спорно, че данните от досието на водача са релевантни при решаване на
въпроса за санкционирането му, особено при отмерването на кумулативно предвидената
санкция, но темпоралната отдалеченост на реализираните нарушения, непоследвани от
нови, не може да бъде пренебрегната.
           Като отчита обсъденото дотук и като съблюдава формулировката на законовата
повеля на чл. 66, ал. 1 НК, подчертаваща като значима за преценката „преди всичко“
поправянето на дееца, касационният състав намира, че не се налага подсъдимият да изтърпи
ефективно наказанието. Фактът на осъждането и свързаните с него неблагоприятни
последици, в това число рискът деецът да изтърпи наказанието в случай на нарушаване на
предоставения с определения изпитателен срок толеранс, се определят като достатъчно
ефективно средство за постигане на целите по чл. 36 НК. Както съдът многократно е
подчертавал, ефективното лишаване от свобода следва да се прилага тогава когато
поправянето и превъзпитаването на дееца действително няма да е възможно по друг начин
освен чрез изолацията му в местата за лишаване от свобода и/или когато той представлява
опасност за обществото, чието предпазване налага въдворяването на извършителя в
условията на напълно контролирана среда. Генералната превенция не може да вземе
самоцелен превес и да не държи сметка за степента на обществена опасност на дееца,
защото тя не бива да се разглежда изолирано и при прекъсване на връзката й с целите на
специалната превенция. В този смисъл съдът винаги дължи внимателен подход при
решаване на въпроса за изпълнение на наказанието по отношение на лице, което макар да е
извършило тежко от гледна точка на причинения вредоносен резултат престъпление, не е с
висока степен на обществена опасност, налагаща коригиране на поведението му с
интензивна по тежест държавна принуда. В случая следва да се отчете и това, че се касае за
непредпазливо извършено деяние (и то в по-лека от двете възможни форми на
непредпазливостта), което деецът не е бил престъпно мотивиран да осъществи. В
разглеждания казус социалната дезинтеграция на подсъдимия би се явила
непропорционално строго разрешение, надхвърлящо неправомерно целите на наказанието.
Така е, защото не се констатира някоя от коментираните опасности – подсъдимият да
застрашава реално обществото с потенциална нова престъпна дейност или невъзможност за
поправянето на дееца в извънзатворническа среда - и в обобщение се налага извод, че и без
ефективното изтърпяване на наказанието, целите му са постижими по отношение на А. К..
Определеният максимален изпитателен срок в достатъчна степен ще даде възможност на
последния да осмисли поведението си и същевременно ще му въздейства предупредително и
възпиращо да извършва други престъпления под страх и от възможно активиране на
наказанието.

          Неоснователна е обаче претенцията за смекчаване на наложеното наказание
„лишаване от право да се управлява МПС“ за срок от четири години. Въпреки известното
надценяване от въззивния съд на съдържанието на справката за административни
нарушения на пътните правила за движение, не са налице основания за интервенция, тъй
като това наказание, като елемент от комплексната санкция, се приема за напълно
справедливо отмерено. Двете наказания в съвкупност определят цялостната санкция като
балансиран и справедлив израз на дължимата корекционна принуда. Както бе посочено по-
напред, данните от битността на водача на МПС са от значение, не само, но най-вече, при
отмерване на кумулативната санкция. Задължително е да се окаже по-интензивно
въздействие върху личността на подсъдимия чрез лишаването му от право да управлява
моторно превозно средство за период, попадащ в рамките на изпитателния срок, но
надхвърлящ този на отмереното лишаване от свобода.

          С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 189, ал. 3 НПК, подсъдимият

                                            4
дължи заплащане на сторените от частните обвинители разноски за адвокатско
възнаграждение на техния представител в тази инстанция, тъй като присъждането им е
поискано, а видно от представените договори, представляващи и разписка съобразно
изричното отбелязване в тях, сумата от 2500 лева е заплатена в брой от всеки от тримата
частни обвинители.

         Мотивиран от изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 3, вр. чл. 348, ал. 5, т. 2
НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение



                                        РЕШИ:
            ИЗМЕНЯ Решение № 123 от 21 август 2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 131/25
г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, като:
            На основание чл. 66, ал. 1 НК ОТЛАГА изпълнението на наказанието лишаване
от свобода от две години и четири месеца, наложено на подсъдимия А. Б. К., за изпитателен
срок от пет години.
            ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
            ОСЪЖДА подсъдимия А. Б. К. да заплати на всеки от частните обвинители Н. Н.
П., Л. Н. П. и Ж. Д. К. сумата от по 2 500 (две хиляди и петстотин) лева.
            Решението не подлежи на обжалване и протестиране.


                                                    Председател: _______________________

                                                        Членове:

                                                                1. _______________________

                                                                2. _______________________




                                              5