Присъда за причинена смърт на пътя при превишена скорост и алкохол

Текстът на акта

                            РЕШЕНИЕ
                                  № 63
                          гр. София, 30.01.2026 г.


                   В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди
двадесет и шеста година в следния състав:


                           Председател: Антоанета Данова
                           Членове:     Бонка Янкова
                                        Калин Калпакчиев

при участието на секретаря Илияна Т. Петкова
в присъствието на прокурора С. Г. Милева
като разгледа докладваното от Антоанета Данова Касационно наказателно
дело от общ характер № 20258002201051 по описа за 2025 година
      Производството е образувано по касационна жалба, подадена от
подсъдимия П. М. В. чрез защитника му адв.Г., срещу решение №333 от
20.10.2025 г., постановено по внохд №995/2025 г. по описа на Софийски
апелативен съд, НО.
      В касационната жалба се твърди, че въззивната инстанция
„изключително много е наблегнала на обстоятелството, свързано с
превишаване на максимално допустимата скорост на движение в населено
място“, а е подценила факта, че водачът на велосипеда /пострадалият/ е
предприел завой наляво от крайната дясна половина на пътното платно, без да
подаде предварителен знак за тази маневра, поради което той сам се е
поставил в условията на уязвимост от другите участници в движението.
Посочва се, че в случая подсъдимият е извършил единствената правилна
маневра за избягване на произшествието, а именно предприемане завой на
ляво, поради което следва да се приеме, че е направил всичко възможно да
предотврати удара, възражение което е било правено пред въззивната
инстанция, но останало без отговор. Застъпва се тезата, че единствената
причина за настъпване на вредоносния резултат са неправомерните действия
на пострадалия- велосипедист. Оспорват се изводите на автотехническата
експертиза, по причина, че метода на изследване на скоростта на движение на
процесния автомобил е базиран на предположения, а не на точни изчисления.

                                     1
По отношение оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание
се посочва, че оказаната от подсъдимия помощ на пострадалия следва да се
отчете като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство, както и
да се отчете факта, че П. В. е бил оправдан от въззивния съд за един от
квалифициращите престъплението признаци, а именно, че е управлявал
превозното средство без свидетелство за правоуправление, което от своя
страна води до значителен превес на смекчаващите отговорността фактори.
Ето защо защитникът счита, че са налице основания за приложението на чл.55
от НК. Моли се наказанието да бъде намалено на три години лишаване от
свобода, чието изтърпяване бъде отложено по реда на чл.66 ал.1 от НК за срок
от пет години.
      В постъпилия отговор срещу касационната жалба, частният обвинител
П. А. излага подробни съображения за нейната недопустимост, по причина, че
тя не съдържа нито едно от касационните основания по чл.348 ал.1 от НПК, а
представлява повторение на оплакванията по фактите, вече разгледани и
отхвърлени от предходната инстанция. В тази връзка моли да не бъде
допускано касационно обжалване, а в условията на евентуалност- жалбата да
бъде оставена без уважение.
      В съдебното заседание пред Върховния касационен съд жалбоподателят
подсъдим П. М. В. и неговия защитник адв. Г., редовно призовани не се явяват
и не вземат становище по подадената от тях касационна жалба.
           Представителят на Върховната касационна прокуратура предлага
касационната жалба на подсъдимия да бъде оставена без уважение, тъй като
не са налице претендираните в нея касационни основания. Заявява, че част от
оплакванията в иницииращия настоящото производство документ касаят
необоснованост на съдебния акт, което не представлява касационно основание
по смисъла на чл.348 ал.1 от НПК. Приема, че не са допуснати съществени
процесуални нарушения от съда, при избрания от подсъдимия ред за
разглеждане на делото- чл.371 т.2 от НПК. Акцентира на обстоятелството, че
причина за настъпване на ПТП-то са неправомерните действия на
подсъдимия, който е нарушил разпоредбата на чл.21 ал.2 от ЗДвП, тъй като
ако е управлявал превозното средство с разрешената за пътния участък
скорост от 50 км/час, ударът между л.а. и велосипедиста не би настъпил и по
този начин би бил избегнат съставомерния резултат. Не възприема
оплакването на подсъдимия за явна несправедливост на наложеното му
наказание, тъй като то е било съобразено с обществената опасност на деянието
и дееца и наличните смекчаващи / които не са нито многобройни, нито
изключителни/ и отегчаващи отговорността обстоятелства. В заключение
моли атакуваният съдебен акт да бъде оставен в сила.
       Повереникът на частните обвинители Т. Г. А., П. Г. А. и Е. П. А.- адв.
К.И. взема становище за неоснователност на касационната жалба, поради
липса на заявените с нея касационни основания. Изразява категоричното си
становище, че в жалбата се правят недопустими внушения за това, че виновен
за причиняване на произшествието е пострадалия колоездач. Не споделя
тезата на касаторите, че наказанието следва да бъде определено при условията


                                     2
на чл.55 от НК, което намира за „прекомерно неприемливо“. В заключение
моли решението на апелативния съд да бъде оставено в сила.
      ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като
обсъди доводите, релевирани в касационната жалба, становището на страните
от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен
акт в рамките на правомощията си, установи следното:
      С присъда №2 от 21.02.2025 г., постановена по нохд №386/2024 г.,
Окръжен съд- Видин е признал подсъдимия П. М. В. за виновен в това, че на
08.12.2023 г. в г/населено място/, при управление на МПС- л.а. „Ситроен,
модел / модел/ с рег. № /№/ в пияно състояние и без да има необходимата
правоспособност, когато такава се изисква по закон, нарушил правилата за
движение по пътищата- чл.21 ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил
смъртта на Г. Д. А., поради което и на основание чл.343, ал.3, пр.1 и пр.7, б.
„б“, пр.1 във вр.с ал.1, б. „в“ във вр.с чл.342, ал.1 от НК и чл.58а, ал.1 от НК
го е осъдил на три години и четири месеца лишаване от свобода, което да се
изтърпи при първоначален „общ“ режим, на основание чл.57 ал.1 т.3 от
ЗИНЗС.
      С присъдата е зачетено времето, през което подсъдимият е бил задържан
със заповед за задържане по ЗМВР и с постановление на РП-Видин.
      На основание чл.343г от НК на подсъдимият П. В. е било наложено
наказание лишаване от правоуправление за срок от пет години.
      Съдът се е разпоредил с веществените доказателства и е възложил в
тежест на подсъдимия направените на досъдебното производство разноски.
          По въззивна жалба на защитника на подсъдимия, пред Софийски
апелативен съд е било образувано внохд №995/2025 г., приключило с решение
№333 от 20.10.2025 г., с което първоинстанционната присъда е била изменена
в частта, в която подсъдимият В. е бил признат за виновен да е извършил
престъплението, като е управлявал МПС без да има необходимата
правоспособност, когато се изисква такава по закон, като го е оправдал по
повдигнатото обвинение по чл.343 ал.3 пр.7 от НК. В останалата част
присъдата е била потвърдена.

      Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
          На първо място е необходимо да се отбележи, че е налице пълна
идентичност между конкретните аргументи и доводи, въведени в
касационната жалба и тези, отразени в писменото допълнение към въззивната,
което е недопустимо. Това е така, поради различния характер на
производствата пред въззивния и касационния съд. Това е довело и до някои
неблагополучия в касационното обжалване на вторинстанционния съдебен
акт, доколкото част от оплакванията са свързани с необоснованост, която не е
сред касационните основания по чл.348 ал.1 от НПК. В този смисъл
направеното възражение от страна на представителя на Върховната
прокуратура и повереника на частните обвинители, е основателно. Наред с
изложеното, доколкото производството пред първата инстанция е протекло по
реда на чл.371 т.2 от НПК, подсъдимият не може да оспорва впоследствие

                                       3
приетите в обвинителния акт факти, самопризнати от него. Настоящото
делото е решено при условията на посочената диференцирана процедура, като
при нейното провеждане не са допуснати съществени процесуални
нарушения. Ето защо, защитата на подсъдимия остава ограничена в рамките
на признатите фактически положения по обвинителния акт. Оттук насетне на
преценка подлежи подкрепеността на самопризнанието на подсъдимия от
доказателствата, събрани на досъдебното производство, защото ако такава
подкрепеност липсва, съдът е длъжен да не допуска провеждането на
съкратено съдебно следствие по чл.371 т.2 от НПК, а да премине към
разглеждане на делото по общия ред. В случая е налице подкрепеност на
самопризнанието на подсъдимия В. от валидно събрани на досъдебното
производство доказателства и в тази насока аргументация се съдържа в
мотивите както към присъдата, така и към въззивното решение. Оспорването
на автотехническата експертизата пред настоящата инстанция, чиито изводи
имат значение за установяване на фактите по делото, самопризнати от
подсъдимия, на практика представлява оттегляне на самопризнанието, което е
невъзможно да бъде сторено пред касационния съд. Съгласно ТР №1 от 2009 г.
на ОСНК на ВКС, крайният момент до който могат да бъдат оттеглени
изявленията на подсъдимия по чл.371 т.2 от НПК е постановяването на
определението на първостепенния съд по чл.372 ал.4 от НПК. Ако
подсъдимият не е бил съгласен с изложената фактология в обвинителния
процесуален документ, същият не е следвало да инициира провеждането на
диференцираната процедура, а е следвало своевременно да изложи
съображенията си, за да може производството да се проведе по общия ред.
      Независимо от гореизложеното оспорването на автотехническата
експертиза от защитника на подсъдимия, е неуспешно. По делото са налице
две автотехнически експеризи, чиито заключения досежно скоростта на
движение на автомобила, управляван от подсъдимия, са идентични. И в двете
експертизи ясно е посочена научната литература, която е била използвана от
вещото лице, като в допълнителната АТЕ-за е посочен и метода /Appel/, въз
основа на които е била изчислена скоростта на движение на автомобила преди
и в момента на удара с велосипедиста. В това писмено заключение подробно е
било обяснено какво представлява този метод, като експертът научно е
обосновал и приетата от него конкретна скорост на движение на л.а. от 60
км/час, предвид възможния й диапазон от 48-72 км/час.
      Упрекът, че въззивната инстанция е „наблегнала“ прекалено много на
превишената скорост, с която се е движил автомобила, управляван от
подсъдимия, не може да бъде споделен. Единственото нарушение на
правилата за движения по пътищата, което е било инкриминирано като
запълващо бланкетната норма на чл.343 от НК, е това по чл.21 ал.1 от ЗДвП.
При това положение за съда е съществувало задължение, съобразно
признатите от подсъдимия факти по обвинителния акт да прецени дали
отразената в него скорост на движение на л.а. от 60 км/час при разрешена 50
км/час е в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат, каквато
преценка на практика е била обективирана в мотивите към атакувания съдебен
акт. Приетото от съда, че при управление на превозното средство с избраната

                                    4
от подсъдимия скорост, ударът между него и велосипедиста е
непредотвратим, тъй като попада в опасната зона за спиране на автомобила,
но при разрешената скорост от 50 км/час е предотвратим към момента, в който
велосипедиста е станал опасност за движението, ясно показва, че ако
подсъдимият се беше съобразил с максимално допустимата скорост на
движение за процесния пътен участък, то произшествието би било избегнато,
респективно не би настъпил съставомерният резултат. Точно поради тази
причина, напълно законосъобразно е прието, че подсъдимият, управлявайки
автомобила с превишена скорост, в нарушение на чл.21 ал.1 от ЗДвП, сам се е
поставил в невъзможност да предотврати удара. При възникване на опасност
за движението, единственото задължение по закон, което водачът има, е да
намали скоростта или спре и в този смисъл тезата на защитата, че
подсъдимият В. е направил единствената правилна маневра- завой наляво, в
опит да избегне сблъсъка, не може да бъде възприета.
      С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав приема, че
решаващите съдилища не са допуснали нарушение на материалния и
процесуален закон по смисъла на чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК.
      Във връзка с оплакването за явна несправедливост на наложеното на
подсъдимия наказание лишаване от свобода, ВКС констатира следното:
      Определеното на подсъдимия наказание в размер на 5 години лишаване
от свобода, редуцирано на основание чл.58а ал.1 от НК във вр.с чл.54 и чл.2
ал.1 от НК с 1/3 - на три години и четири месеца, не е явно несправедливо. Не
се установяват многобройни или изключителни смекчаващи отговорността
обстоятелства, когато и най-лекото предвидено в закона наказание за
конкретното престъпление се явява несъразмерно тежко, налагащи
приложението на чл.58а ал.4 във вр.с чл.55 ал.1 от НК.          Действията на
подсъдимия по оказване         помощ на пострадалия, намерили израз в
позвъняване на тел.112 и съобщаване за настъпилия инцидент, не
представляват изключително смекчаващо отговорността обстоятелство.
Поради квалифициране на престъплението като извършено в пияно състояние
е невъзможно прилагането на привилегирования състав по чл.343а от НК, но
това не означава, че наличието на оказана помощ следва автоматично да се
възприеме като изключителен благоприятстващ отговорността фактор. Но
дори и да бъде отчетен като такъв, не следва да се забравя, че при
приложението на чл.55 ал.1 т.1 от НПК се държи сметка и за присъствие на
втората изискуема предпоставка- когато и най-лекото предвидено в закона за
конкретното престъпление наказание /в случая пет години лишаване от
свобода/ е несъразмерно тежко, която предпоставка в случая не е налице. По
настоящото дело съвкупността от правилно установените от решаващия съд
смекчаващи отговорността обстоятелства, в т.ч и оказаната помощ на
пострадалия, обосновават налагане на наказание в минималния размер,
предвиден в санкционната част на нормата на чл.343 ал.3 от НК.
Оправдаването на подсъдимия за един от квалифициращите признаци се
отразява на конкретната степен на обществена опасност на деянието, но в
случая това няма такова съществено значение, каквото му придава защитника.
Това е така, тъй като степента на обществената опасност на процесното

                                     5
деяние е завишена предвид близо трикратното превишаване на
концентрацията на алкохол, необходима за квалифициране му като извършено
в пияно състояние. Освен това не следва да бъде подминаван и факта, че
подсъдимият е управлявал МПС, което не е преминало годишен технически
преглед, удостоверяващ техническата изправност на л.а., който преглед е
важен фактор за елиминиране на рискове от произшествие. По-нататък не се
констатира в мотивите на обжалвания акт, съдът да е приел като отегчаващо
отговорността обстоятелство величината на конкретната скорост, с която
подсъдимият е управлявал превозното средство.
     В заключение е необходимо да се отбележи, че определянето на
наказанието не е механичен математически сбор от смекчаващи и отегчаващи
отговорността обстоятелства, а сложна комплексна дейност по тяхната
оценка, водеща до избор на такова по размер наказание, което да е адекватно
на тежестта на извършеното, на личността на дееца и на целите по чл.36 от
НК. Намаляването на размера на наказанието лишаване от свобода, чрез
приложението на чл.58а ал.4 във вр. чл.55 ал.1 от НК, съобразно искането на
защитата, би било неоправдано снизхождение, тъй като заложените в закона
цели биха се компрометирали.
     Размерът на наказанието лишаване от правоуправление не се оспорва от
касатора, поради което ВКС няма задължение да го обсъжда.
     По изложените съображения, настоящият касационен състав намира
жалбата на защитника на подсъдимия за неоснователна, поради което счита,
че същата следва да бъде оставена без уважение, а решението на Софийски
апелативен съд - в сила.
      Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният
касационен съд, трето наказателно отделение

                                РЕШИ:
    ОСТАВЯ В СИЛА решение №333 от 20.10.2025 г., постановено по внохд
№995 /2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО.
    РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва.

                                         Председател: _______________________

                                             Членове:

                                                   1. _______________________

                                                   2. _______________________




                                     6