Оставяне в сила на присъда за държане на наркотици с цел разпространение

Текстът на акта

                            РЕШЕНИЕ
                                  № 155
                          гр. София, 23.03.2026 г.


                   В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на деветнадесети януари през две
хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                            Председател: Ружена Керанова
                            Членове:     Спас Иванчев
                                         Христина Михова

при участието на секретаря Марияна Кр. Петрова
в присъствието на прокурора А. В. Г.
като разгледа докладваното от Ружена Керанова Касационно наказателно
дело от общ характер № 20258002201090 по описа за 2025 година
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по
жалба, подадена от защитника на подсъдимата Е. Д. А., против въззивно
решение № 125/31.10.2025 г., постановено по ВНОХД № 118/2025 г. от
Апелативен съд - Варна.
        В касационната жалба и постъпилото към нея писмено становище са
  заявени претенции за допуснати съществени процесуални нарушения,
нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното
наказание. Направените в тази връзка искания са : за намаляване на
наложеното на подсъдимата наказание с приложение на чл. 55, ал. 1, т. 1 от
НК, алтернативно за отмяна на оспореното въззивно решение и връщане на
делото за ново разглеждане. Излагат се съображения, че апелативният съд
формално е изразил съгласие с изложените от първата инстанция мотиви, без
да е изградил самостоятелно вътрешно убеждение, абдикирайки от своята
корективна функция. Настоява се, че въззивният съд е повторил мотивите към
първоинстанционната присъда, без да направи оценка на всички релевантни
факти, както и че в нарушение на чл. 118, ал.2 от НПК е използвал

                                     1
 показанията на Г. и Д. – полицейски служители, които са беседвали с
подсъдимата. Застъпва се позиция, че най-същественият порок на
обжалваното решение се изразява в явната несправедливост на наложеното на
подсъдимата наказание. Аргументират се твърдения, че индивидуалната
превенция е водеща при индивидуализацията на наказанието на дееца и в тази
връзка съдът не е отдал значение на индивидуалните особености на
подсъдимата и е подценил значението на смекчаващите обстоятелства.
     Подсъдимата Е. А., редовно призована, не се явява. Жалбата и писменото
становище към нея се поддържат от защитник по изложените в тях доводи и
искания.
        Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа
становище за неоснователност на жалбата.
     Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди
доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от
НПК, установи следното :
      Окръжният съд – Варна с присъда № 13/17.02.2025 г., постановена по
НОХД № 21/2025 г., признал подсъдимата Е. Д. А. за виновна в това, че на
04.09.2024 г. в гр. Варна, без надлежно разрешително държала с цел
разпространение високорискови наркотични вещества на обща стойност
1 415,87 лева (метамфетамин, марихуана и фентанил), поради което и на
основание чл. 354а, ал. 1 от НК и при условията на чл. 58а във вр. с чл. 54 от
НК й наложил наказание от три години лишаване от свобода, търпимо при
първоначален „строг“ режим и глоба в размер на 5 000 лева. Съдът зачел на
основание чл. 59, ал. 1 от НК времето, през което подсъдимата е била
задържана в изпълнение на марка за неотклонение „задържане под стража“.
На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът привел в изпълнение наказание три
месеца лишаване от свобода, наложено на подсъдимата по НОХД № 408/2022
г.
     Първостепенният съдебен акт е бил предмет на въззивен контрол,
осъществен по жалба на подсъдимата. С атакуваното по касационен ред
решение апелативният съд е изменил присъдата и намалил наказанието до
размера на две години и осем месеца лишаване от свобода и коригирал
първоначалния режим на изтърпяване, който при условията на чл. 57, ал.3 от
ЗИНЗС променил от „строг“ на „общ“. В останалата част присъдата е

                                      2
потвърдена.
     Касационната жалба е неоснователна.
      Първо, на разглеждане подлежат възраженията за неспазване на общото
изискване за съдържанието на въззивното решение. Изтъкваният довод, че
атакуваният съдебен акт „повтаря“ мотивите на първоинстанционната
присъда, както и че не съдържа отговор на доводите на защитата, насочва към
претенция за допуснато нарушение по смисъла на чл. 348, ал.3, т.2, пр. 1 от
НПК. Несъмнено, както неведнъж е посочвано в съдебната практика,
функциите на въззивния съдебен акт не могат да бъдат успешно осъществени
с дословното възпроизвеждане на съдържанието на мотивите към присъдата,
респективно на обвинителния акт, без решаващият второинстанционен
съдебен състав да е разгледал доводите на страните и без да е осъществил
собствена самостоятелна проверка на доказателствените материали, на
приетите факти и на направените въз основа на тях правни изводи. В
разглеждания случай прегледът на атакувания съдебен акт не дава основание
да се направи заключение за допуснато процесуално нарушение от
категорията на абсолютните, което да изисква неговата отмяна. По обхват и
структура въззивното решение отговаря на стандарта по чл. 339, ал. 1 и ал. 2
от НПК. Съществено е да се отбележи, че производството пред първата
инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, след като
подсъдимата А. на основание чл. 371, т. 2 от НПК признала изцяло фактите,
изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласила да не
се събират доказателства за тях. При тези хипотези проверката за допуснати
процесуални нарушения при установяването на фактологията на деянието се
концентрира върху процесуалната екзактност на проведеното съкратено
съдебно следствие – дали действително самопризнанието на обвиненото лице
е подкрепено от доказателствената съвкупност, събрана в досъдебното
производство, или заключението на съда по този въпрос е базирано на неверен
анализ. Затова и в отговор на очертаното оплакване се отбелязва, че
апелативният съд не е пренебрегнал задълженията, визирани в посочените
процесуални норми, и произнасянето му е преминало през дължимата
проверка за правилността на оспорената присъда, осъществявайки цялостен
контрол за нейната фактическа и юридическа правилност. В рамките на
извършената проверка, анализ и оценка на информацията, съдържаща се в
наличния доказателствен материал, отговор са получили и поддържаните

                                     3
съществени възражения на защитата както срещу фактическата правилност на
присъдата, така и срещу съображенията на първата инстанция по приложимия
материален закон. Не може да се отрече, че при отразяване на фактическата
обстановка (стр. 5 от решението) е допусната техническа грешка при
изписването на имената на един от полицейските служители, задържали
подсъдимата (З. вместо Д.). Това говори за известна непрецизност при
изготвяне на съдебния акт, но не е фактор, който да го опорочава до степен
изискващ неговата отмяна, като се има предвид и това, че при очертаване на
кръга от доказателствени източници, от които е изведена фактологията, съдът
е идентифицирал свидетеля правилно (виж, стр. 9 от решението). Впрочем,
съмнение за личността на полицейския служител очевидно не е възникнало и
у касатора, тъй като се поддържа и възражение за процесуален порок,
обоснован с твърдението, че свидетелят Д. е провеждал беседа с подсъдимата
А.. Идентичен е и доводът към свидетелстването на другия полицейски
служител - Г.. По повод на това възражение, свързано с основанието по чл.
348, ал. 1, т. 2 от НПК, защитата оспорва оценката на показанията им по
съображения за недопустимост, предвид забраната по чл. 118, ал. 2 от НПК.
Споделяйки изразяваното вече становище в съдебната практика, настоящият
съдебен състав намира за необходимо да уточни, че въведената забрана в
посочената разпоредба е абсолютна, но тя се отнася до добита от
полицейските служители информация от „разузнавателни беседи“, но не и за
факти и обстоятелства, които те са възприели лично (извън данните от
беседването), и които имат отношение към предмета на доказване- виж, в
този см. Р- № 303-2025- І н.о.; Р-207-2025- ІІІ н.о.; Р-12-2026-ІІІ н.о. и др. В
случая предходните инстанции са ползвали като годен доказателствен
източник показанията на коментираните свидетели относно данните,
съобщени за местонахождението на наркотичните вещества и другите вещи,
възприети лично от тях, но не са се позовавали на информация от така нар. в
жалбата „беседване“ с подсъдимата. Освен това, процесуалната
действителност по делото показва, че показанията на коментираните
свидетели за посочените факти съвсем не са единствените и решаващи
източници на доказателства, въз основа на които са обосновани фактическите
изводи на съда. Наред с тях и признанието на подсъдимата, направено в
рамките на проведеното съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК,
са обсъдени коректно и останалите елементи на                доказателствената

                                       4
  съвкупност – протоколът за извършеното действие по разследване
претърсване и изземване, фотоалбумът към него, чрез който са фиксирани
откритите наркотични вещества и вещи, мястото, от където са иззети, физико-
химичната експертиза, потвърдила вида и количеството на същите,
оценителната такава, определила тяхната стойност, както и показанията на
свидетелите, клиенти на подсъдимата. С оглед на казаното предходната
инстанция не е допуснала съществени нарушения на правилата за проверка и
анализ на доказателствения материал, поради което направените от нея изводи
относно подлежащите на доказване факти не страдат от процесуалните
пороци, поддържани в жалбата, които да представляват касационно
основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.
      Претенцията за допуснато нарушение на материалния закон с
приложената правна квалификация на извършеното от подсъдимата А. по чл.
354а, ал. 1 от НК е декларативно заявена и в тази насока не са изложени
конкретни съображения, които да предизвикват необходимост от касационно
обмисляне.
      Касационната инстанция не установи и предпоставките на чл. 348, ал. 1,
т. 3 от НПК за ревизия на решението поради явна несправедливост на
наложеното наказание лишаване от свобода. Апелативният съд е коригирал
разсъжденията на първата инстанция относно кръга и значението на
отегчаващите отговорността на подсъдимата А. фактори. Откликвайки на
доводите на защитата за несправедливост на санкцията, съдът е дефинирал
като смекчаващи обстоятелства - оказаното от подсъдимата съдействие при
извършване на действията при претърсване и изземване, демонстрираното от
нея критично отношение към инкриминираното деяние, установената
наркотична зависимост, съпътствано със заявеното от подсъдимата, че
намирайки се в защитена среда, тя е преустановила приема на психоактивни
вещества, показващи формирана готовност за промяна на начина на живот. На
този фон въззивният съд е намерил, че трябва да преразгледа наложеното
наказание лишаване от свобода, като намали срока му под средния, предвиден
в санкцията на нормата по чл. 354а, ал. 1 от НК, а именно до четири години
лишаване от свобода. Размерът, който подсъдимата следва да изтърпи,
получен след намаляването му с една трета съобразно следваната процедура за
разглеждане на делото в първата инстанция по глава двадесет и седма, чл.
371, т. 2 от НПК, е две години и осем месеца лишаване от свобода и всъщност

                                     5
е ориентиран към минималния, предвиден в закона.
      В депозираното писмено становище необходимостта от смекчаване на
санкцията е поддържано с аргументи за подценяване тежестта на споменатите
в атакуваното решение облекчаващи обстоятелства, които имат отношение
към характеристиката на личността на подсъдимата А.. На тази база са и
пространно изложените съображения в жалбата за принципите, към които
 съдебният орган следва да се придържа при санкционирането на дееца.
Безспорно за правилното отмерване обема на наказателната отговорност е
необходимо индивидуалната тежест на конкретната престъпна проява да бъде
разгледана, съчетано с данните за личността на дееца, което комплексно
обсъждане ориентира към дължимата се преценка за нуждата от по-голямо
или по –малко интензивно наказателно въздействие с оглед постигане целите
на специалната и генерална превенция. Личността на дееца намира проява и в
отношението му към извършеното престъпление. Това не е останало извън
вниманието на въззивния съд, който не е ограничил изводите си относно
степента на обществена опасност на подсъдимата само до осъществения от
нея престъпен акт и неговите характеристики, а е извършил преценка и от
гледна точка на изтъкваните в жалбата обстоятелства. Съдът обаче не е имал
основание да пренебрегне и негативната характеристика за личността на А.,
обоснована от съдебния й статус. Данните, изводими от справката за
съдимост, разкриват, че деянието по настоящето дело е извършено в рамките
на изпитателния срок, определен по предходно осъждане на подсъдимата за
извършено от нея престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК. Не е нужно обстойно
да се аргументира, че условното осъждане има за цел да въздейства
поправително и възпиращо        спрямо дееца, който ефект очевидно е
пренебрегнат от подсъдимата. Несподелимо е настоятелно поддържаното
мнение от защитата, че като белег за ниска степен на обществена опасност на
личността на подсъдимата трябвало да се цени и отсъствието на данни за
мащабна търговска схема, тъй като престъпната деятелност            е била
ограничена до несистемни продажби с цел задоволяване на собствените й
нуждите от прием на наркотични вещества. Принципно подбудите за
извършване на престъплението имат отношение към индивидуализиране
обема на наказателната репресия. Установените по делото данни съвсем не
определят, че подсъдимата се е намирала в сложна житейска ситуация, която
да я е мотивирала да пристъпи към инцидентни продажби на наркотични

                                     6
вещества с твърдяната в жалбата цел, защото асортиментът на откритите в
нейно държане такива вещества, съобразено и с показанията на не малкото на
брой клиенти, ползвали услугите й, категорично опровергават тези
твърдения.
     Неоснователна е и претенцията, че наказанието е следвало да се
определи при условията на чл. 55 от НК. При проверката на дейността,
извършена от първата инстанция по индивидуализация на отговорността,
въззивният съд, както се посочи по- горе, е констатирал смекчаващия характер
на изтъкваните и сега от касатора фактори. Утвърждавайки разбирането на
окръжния съд, че наказанието следва да се определи при условията на чл. 54
от НК, решаващият второинстанционен състав, макар и пестеливо, е
заключил, че смекчаващите обстоятелства не формират „многобройност“
съобразно критерия по чл. 55, ал.1 от НК и никое сред тях не е изключително.
Настоящият касационен състав също намира, че както числеността им, така и
тяхната характеристика, не водят до несъразмерна тежест на предвиденото в
закона наказание, за да се изведат необходимите предпоставки за прилагане на
обсъжданата хипотеза.
      Обобщено, не е налице претендираното с жалбата касационно
основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Определеният от въззивния съд срок
на наказанието лишаване от свобода, съчетано с отмерения размер на глобата
в законоустановения минимум, прави наложената комплексна санкция
съответна на тежестта на извършеното престъпление и на личността на дееца
 и отговаря на целите на чл. 36 от НК, поради което не подлежи на корекция в
исканата от касатора насока.
     С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК,
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

                                РЕШИ:

 ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 125/31.10.2025 г., постановено по
ВНОХД № 118/2025 г. от Апелативен съд- Варна
     Настоящето решение не подлежи на обжалване.


                                         Председател: _______________________


                                     7
    Членове:

          1. _______________________

          2. _______________________




8