Обезщетение от държавата за забавено правосъдие при прекомерно дълго дело

Текстът на акта

                                  РЕШЕНИЕ
                                       № 484
                               гр. София, 13.07.2026 г.


                       В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети април
през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                                 Председател: Албена Бонева
                                 Членове:     Боян Цонев
                                              Мария Христова

при участието на секретаря Александра В. Чолакова
като разгледа докладваното от Албена Бонева Касационно гражданско дело №
20258002102478 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени срещу въззивно
решение № 78/11.02.2025 г., постановено от Софийския окръжен съд, по въззивно гр. д. №
508/2024 г.
Ищцата Р. С. Д., чрез адвокат С. М., обжалва решението в частта, с която искът   по чл. 2б
ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинени й неимуществени вреди от забавено

разглеждане на гр. д. № 38787/2014 г. на СРС, е отхвърлен за разликата над 4 000 лв. до
пълния предявен размер от 10 000 лв., както и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
обезщетение за забавено плащане на отхвърлената част от главницата, в размер на законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба, до окончателното издължаване.
Ответникът по иска Софийски районен съд, представляван от председателя, чрез Т. Д.,
ръководител сектор „Правно обслужване“, обжалва въззивното решение в частта, с която е
осъден да заплати обезщетение за причинени неимуществени вреди, на осн. чл. 2б ЗОДОВ,
както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на исковата молба, до окончателното издължаване. Моли за отмяна на


                                            1
въззивното решение и постановяване на друго, с което да бъде отхвърлен изцяло предявения
иск, както и да му присъдят съдебноделоводни разноски, вкл. юрисконсултско
възнаграждение.
Ответникът по иска Софийски градски съд, представляван от председателя, чрез правния
помощник М. И. Н., по пълномощие, обжалва въззивното решение в частта, с която е осъден
да заплати обезщетение за причинени неимуществени вреди, на осн. чл. 2б ЗОДОВ, както и
обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Претендира юрисконсултско възнаграждение за
инстанцията.
Жалбите са поставили във висящност решението на въззивния съд и в частта за разноските.
Касационно обжалване е допуснато и по трите касационни жалби по следните правни
въпроси: в хипотезата на чл. 2б ЗОДОВ съдът доколко проверява правилността и
допуснатата забава при извършване на всяко отделно процесуално действие от

компетентните органи и как оценява налице ли е забава при разглеждане на делото и колко е
съществена тя; кои обстоятелства са от значение за определяне справедливото обезщетение
за причинени неимуществени вреди при уважен иск по чл. 2б ЗОДОВ и следва ли в
мотивите си съдът да посочи конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на
неимуществените вреди.
Първият от правните въпроси е допуснат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради
значението му за точното приложение на закона, както и за развитие на правото, а
следващият – в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като разрешен в противоречие със
съдебната практика на ВКС – посочената от страните, както и служебно известната на
настоящия съдебен състав.
По поставените въпроси, съставът на Върховния касационен съд дава следните разяснения:
Съдът по иска с правно осн. чл. 2б ЗОДОВ         не е дисциплинарен орган, преценява
законосъобразността в действията на ответниците, когато това е от значение за оценката
дали производството, за което се твърди, че е приключило в неразумен срок, е сложно от
фактическа и правна страна (напр. допускането и събирането на множество доказателства,
многобройните отлагания обосновават ли се с точно приложение на процесуалния закон).
Тази преценка е от значение и, когато съдът трябва да съобрази дали и какъв период от
време следва да изключи от общата продължителност на производството, поради това, че то
е било спряно, а също и дали, при забавяния поради злоупотреба с право от страните,


                                           2
недобросъвестно извършвани процесуалните действия, шиканене и използване на тактики за
протакане, са предприети допустимите и възможни в конкретния случай процесуални
действия за дисциплиниране и пресичане на различните форми на недобросъвестност.
Заключение за допуснато нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС се извежда от общата
продължителност на производството във всичките му фази/инстанции, до приключването му
с решение/присъда, определение или постановление, а не само от конкретни процесуални
действия, извършени от компетентните органи на даден етап от развитие на производството.
Възможно е отделните етапи да са имали разумна продължителност, но като цяло
производството да е приключило в неразумен срок, и обратното - при допусната забава в
отделна част от производството да няма нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, ако общата
продължителност на делото не е прекомерна според вида на делото, броя инстанции и
значението му за пострадалия. Отговорността на държавата по специалния закон, вкл. в
хипотезата на чл. 2б ЗОДОВ, е обективна - възниква при наличието на предвидените в
закона предпоставки, без да е необходима вина у длъжностното лице (чл. 4). Възможно е
всички служители и магистрати, заети в производството по делото, да са съблюдавали
стриктно законовите и инструктивни срокове, но значителна забава при разглеждане и
решаване на делото да е налице по причини, които не зависят от тях – напр. законодателни
проблеми, неефективна организация на работата в конкретен орган или на национално ниво,
прекомерна натовареност и пр. (така и практиката на ЕСПЧ: напр. Petrova v. Bulgaria, no.
19532/05, 24.04.2012 г., Finger v. Bulgaria, no. 37346/05, 10.05.2011 г., Karcheva and Shtarbova
v. Bulgaria, no. 60939/00, 28.09.2006 г., и Mincheva v. Bulgaria, no. 21558/03, 02.09.2010 г.,
Beggs v. the United Kingdom, no. 25133/06, 06.11.2012 г.). Възможно е разглеждането и
решаването на делото да е забавено, но това да не обуславя неразумност в срока, в който е
приключило, ако е в резултат на дължимите и адекватни усилия на компетентните органи,

съобразени със законовите разпоредби, да осигурят други ключови права, гарантирани от чл.
6 ЕКЗПЧОС – компромиси със справедливостта на производството като цяло са
несъвместими само и единствено с цел по-бързо гледане на делата (така заключението на
генералния адвокат по дело С-58/12 Groupe Gascogne SA пред Съда на ЕС).
Обстоятелствата от значение за определяне справедливото обезщетение за причинени
неимуществени вреди, при уважен иск по чл. 2б ЗОДОВ, са изрично изброени от
законодателя и те са: обща продължителност и предмета на производството, неговата

                                               3
фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или
законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните
органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора, а
практиката на ВКС е извела като такива още значението на делото за ищеца, в каква степен
и колко продължително са засегнати чувствата му, за което има значение и неговата личност
и занятие, неразумната забава отразила ли се е на начина му на живот и пр.               При
обсъждането на сложността на делото са от значение броят на страните по делото, броят на
обективно съединените искове в общо производство, наличието на международен елемент,
сложност на засегнатите правни въпроси, необходимостта от ползване на специални знания
и назначаване на съдебни експертизи, обем на доказателствата, броят на инстанциите и пр.
Тежестта на горните      обстоятелства, които не са и изчерпателно посочени,        няма как
предварително да бъде определена с обща значимост към всички случаи на определяне на
окончателния размер на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ. Съдът ги преценява с оглед
конкретния спор, за което се мотивира. Като база, следва да послужат още стандартът на
живот в страната и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за
обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, намерили израз в съдебната
практика при сходни хипотези – обезщетението трябва да бъде адекватно и разумно, като
същевременно не бива да се допуска да бъде източник на обогатяване и да се отчита и това,
че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за нарушено
правото на ищеца на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, за което отговаря
държавата. (Даденото разяснение съставлява обобщение на             отговорите в служебно
известната на съдебния състав практика на ВКС, вкл. посочената от страните, която е
непротиворечива: напр. решение № 480/23.04.2013 г. по гр.д.№ 85/2012 г. на ВКС, IV г.о.,
решение № 254 от 17.12.2015 г. по гр.д. № 1902/2015 г. на ВКС, III г.о., решение № 306 от
22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на ВКС, IV г.о. , решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр.
д. № 924/2019 г. на ВКС, IV г. о., Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, т.
11, решение № 691/18.11.2025 г. по гр.д. № 926/2025 г. на ВКС, IV г. о., решение № 166 от
13.06.2019 г. по гр. д. № 4391/2018 г. на ВКС, IV г. о. и др.)
По касационните жалби:
Ищцата Р. С. Д., чрез адвокат С. М., твърди, че присъденото й обезщетение под размера на



                                                4
търсената сума от 10 000 лв. е несправедливо определено, в нарушение на чл. 12 и чл. 235,
ал. 2 ГПК, както и на и чл. 2б ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД. Иска отмяна на въззивното решение в
обжалваната от нея част и уважаване на иска за главница и лихва в пълен размер, както и
присъждане на съдебноделоводни разноски.
Насрещните страни - Софийският районен съд, представляван от председателя, чрез Т. Д.,
ръководител сектор „Правно обслужване“ и Софийският градски съд, представляван от
председателя, чрез правния помощник М. И. Н., по пълномощие, отговарят, че касационната
жалба е неоснователна.
Касаторът – ответник, Софийски районен съд, счита, че искът е изцяло неоснователен – не е
установена неразумна продължителност на делото, и двете инстанции са работили
ритмично; ищцата не е доказала и настъпване на вреди. Наред с това, присъденият размер
на обезщетението не е съобразен с чл. 52 ЗЗС. Моли за отмяна на въззивното решение в
обжалваната част и постановяване на друго, с което да бъдат отхвърлени претенциите за
главница и лихва, като му се присъдят съдебноделоводни разноски, вкл. юрисконсултско
възнаграждение. В писмено становище, разгледано в открито съдебно заседание, изразява
становище по въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, като счита, че
преценката за продължителността на дадено съдебно производство и дали същата надхвърля
разумния срок, се извършва общо – спрямо цялостната продължителност на производството.
В тази връзка, и да има инцидентни забавяния, общата продължителност в разглеждания
казус не е неразумна, защото съдилищата са работили редовно и ефективно по делото, а то е
 с висока правна и фактическа сложност. По втория правен въпрос страната развива
съображения, че обезщетение не се присъжда за претърпени неимуществени вреди, ако
страната, която твърди, че е претърпяла такива, не ги докаже, какъвто е случаят. По
приложението на чл. 52 ЗЗД съдът следва да се обоснове, като посочи конкретните
обстоятелства, върху които стъпва, тяхната индивидуална тежест при определяне размера на
 справедливото обезщетение. Въззивният съд не е изложил подобна мотивировка, не е ясно
кои критерии и при сравнени с кои сходни казуси въззивният съд е приел, че сумата в
размер на 4000 справедливо овъзмездява ищцата. Според касатора съдът е трябвало, а не го
е сторил, да обсъди въпроса за разпределението на отговорността между двата органа,
срещу които е насочен предявеният иск; същевременно не оспорва солидарната отговорност
на двамата ответника.


                                           5
Касаторът – ответник, Софийски градски съд, също намира, че решението, с което е осъден
да заплати обезщетение на ищцата е неправилно. Счита, че не е допринесъл за забавянето на
производството, за такова не може да се приеме „простото“ неспазване на инструктивните
срокове само с няколко месеца. Съдията от СГС няма участие в забавата, допусната от
първата инстанция, като преценката за съучастие на СГС следва да се преценява от
20.02.2020 г. нататък, когато е образувано въззивното производство. Претендира
юрисконсултско възнаграждение за инстанцията.
Софийският районен съд, който се явява насрещна страна по тази жалба, по оплакването за
липса на солидарна отговорност (мотивите към т. 2 от ТР № 1/04.1.2021 г. по ТД № 1/2000 г.
на ОСГК на ВКС, актуално и за касационното производство, и при действието на ГПК от
2007 г.), не е изразил становище по нея.
Насрещната страна по тези две жалби - Р. С. Д., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, в общо
становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното
решение, евентуално, че и двете жалби са неоснователни.
За да се произнесе, Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение, съобрази
следното:

Въззивният съд, като изменил решението на първостепенния Костинбродски районен съд,
осъдил Софийския районен съд и Софийския градски съд да заплатят солидарно на Р. С. Д.
обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 4 000 лв., на осн. чл. 2б
ЗОДОВ, ведно с обезщетение в размер на законната лихва, считано от 06.03.2023 г. до
окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като отхвърлил претенцията за
разликата до претендирания размер от 10 000 лв., ведно с обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
върху отхвърлената част от главницата.
За да се произнесе, въззивният съд установил, че ищцата по настоящото дело Р. Д. е била
конституирана като ответник по гр. д. № 38787/2014 г. на СРС, с предмет спор по чл. 32, ал.
2 ЗС. Производството е образувано на 14.07.2014 г. Впоследствие, срещу Д. е предявен и
инцидентен установителен иск. Съдът приел, че гражданското производство е продължило
неразумно дълъг срок - общата продължителност на производството пред СРС и СГС е 7
години и 8 месеца; пред СРС са проведени общо седемнадесет на брой открити съдебни
заседания за периода 14.07.2014 г. - 09.07.2018 г., като от насрочване на първото съдебно
заседание на 08.07.2015 г. до обявяване на делото за решаване на 09.07.2018 г. е изминал

                                            6
период от три години, в който период се включва и проведеният инстанционен контрол на
прекратеното производство по инцидентния установителен иск. В този период съдебните
заседания са насрочвани ритмично (през около 2 месеца), като изключенията са през
периодите на съдебна ваканция, когато заседанията са насрочвани за след малко повече от
три месеца. Съдът посочил, че делото не се отличава с висока фактическата и правната
сложност, но видът на търсената защита засяга право на собственост, което поставя
повишени изисквания спрямо съда за внимателно проучване и правилно провеждане на
производството. Процесуалните действия са били необходими, за да се установят фактите по
делото и да се разкрие обективната истина. Съдът е взел необходимите мерки за редовно
призоваване на страните, като по направените искания и депозирани молби от страни и
вещи лица, се е произнасял редовно. Съдът посочил, че поведението на ищеца, не е станало
причина за забавяне на делото.
В заключение, единственото забавяне, допуснато от СРС, е при постановяване на крайния
съдебен акт, който е десет месеца след срока по чл. 235, ал. 5 ГПК. Относно въззивното
производство, забавяне е налице при насрочване на делото през продължителен интервал от
време и забавяне в постановяване на решението, което обаче не се отразило върху общата
забава. Съдът намерил, че няма забава на делото при отвеждането на съдии във въззивното
производство, защото отводът представлява процесуална гаранция, че делото ще бъде
разгледано от независим и безпристрастен съд, а и съставът е попълнен своевременно, в
рамките на 1 работен ден.
По отношение на претърпените неимуществени вреди съдът пояснил, че за тях съществува
житейско предположение, че неразумната продължителност на производството винаги
причинява такива. В случая са налице обичайните, типичните неимуществени вреди, които
лицето търпи в резултат на това, че съдебното производство е извън рамките на разумния
срок - притеснения и безпокойство за развитието на производството и евентуален негов
неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието на лицето
в държавността поради забавяне на делото. Страната нито сочи, нито доказва други вреди.
Съдът посочил, че от значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди по иск
с правно осн. чл. 2б ЗОДОВ се определя по чл. 52 ЗЗД съобразно разясненията на ППВС №
4/1968 г., като за база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната, а



                                           7
обезщетението не трябва да служи за неоснователно обогатяване.
При служебно извършената проверка съставът на Върховния касационен съд не откри
пороци, обуславящи нищожност или недопустимост на въззивното решение.
По правните въпроси, разгледани по чл. 290 ГПК по-горе, въззивният съд се е произнесъл в
противоречие с дадените разяснения. Решението е постановено в нарушение на чл. 2б
ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД.
Въззивната инстанция неправилно е определила броят на инстанциите, в които е разгледано
делото по чл. 32 ЗС (освен в СРС и СГС, спорът е стигнал и до ВКС)– както стана ясно
наличието на необоснована забава в разглеждане на делото се преценява общо, до
окончателното приключване на спора. От значение е дали е допусната забава, съответно тя
съществена ли е, с оглед особеностите на казуса, при разглеждане и решаване на делото
като цяло, а не за отделни негови етапи или инстанции, по отношение на отделни
процесуални действия, извършени от един или друг магистрат или служител. Без значение е,
поради това, какво твърди ищецът – дори да основава забава само в няколко инстанции или
при извършване само на определено процесуално действие, съдът е длъжен да прецени
наличието на хипотезата на чл. 2б ЗОДОВ спрямо цялото производство. При гражданските
дела за начало се приема сезирането на съответния съд, а за край – влизане в сила по
отношение на страната на съдебния акт, с който спорът е приключен /решение или
 определение/. Когато искът е предявен по твърдение за нарушение на чл. 6, § 1 от
ЕКЗПЧОС по все още висящо производство, за край на преценявания период се взема
предвид висящността на делото към момента на       даване ход на устните състезания в
съответната инстанция, която се произнася по чл. 2б ЗОДОВ. Действията на компетентните
власти, в случая съдилищата, разгледали спора по чл. 32 ЗС, има отношение към преценката
за обоснованост на продължителността на производството – доколко срокът, в който е
приключил окончателно спорът, е съответен на фактическата и правна сложност на делото и
неизвършването на процесуалните действия ще засегне други ключови права, гарантирани
от чл. 6 ЕКЗПЧОС. Видът на спора /иска/ има отношение към сложността на правните
въпроси, поставени за разглеждане по делото, а не какво внимание дължи съдът – то е
еднакво по всички видове производства; за съда няма „важни“ и „маловажни“ съдебни
спорове.
Окръжният съд, също така, не е отчел в съвкупност всички относими обстоятелства при


                                           8
определяне размера на справедливото обезщетение, като не е изяснил кои от тях обуславят
по-висок и кои по-нисък размер.
Основателно е и оплакването на СРС, по съществото си за необоснованост в извода на
въззивния съд, че спорът по чл. 32 ЗС не се отличава с фактическа и правна сложност.
Въззивната инстанция не е съобразила, че същинският спор между страните не бил толкова
за начина, по който ще се разпредели ползването на недвижимия имот, а относно
преюдициалния въпрос за наличието на съсобственост между тях. Ответницата Д. е
оспорила претендираните от ищеца права. Той, от своя страна, е предявил и инцидентен
отрицателен установителен иск за собственост. Наведени са множество твърдения и
възражения относно претендираните собственически права от страните, като съдилищата са
проследили поредица от правни сделки,          реализирано право на строеж, права по
приращение, и изпълнителни действия по две изпълнителни производства. Представени са и
обсъдени множество писмени документи, слушани са свидетели и е допусната съдебна
експертиза. Съдът е взел правно отношение по приложение на норми от ЗС, ЗУТ, ЗКИР.
Касаторът Софийски районен съд се оплаква още, че щом двете инстанции са работили
ритмично (СРС и СГС) не е установено необоснована забава, но както настоящият състав
разясни по чл. 290 ГПК, това не означава, че няма нарушение на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС.
Оплакването на този жалбоподател, за недоказаност на твърдението на претърпени
неимуществени вреди, е също неоснователно. Правилно въззивният съд е съобразил, че
 съществува силна, макар и оборима презумпция, че прекомерната продължителност на
делото причинява неимуществени вреди. В този смисъл съдът не е строго ограничен от
формалните доказателства за установяване наличието на подобно увреждане в рамките на
обичайното, както и на причинноследствената връзка между него и незаконното обвинение.
Неоснователен е и касационният довод, че определяйки размера на обезщетението, съдът е
трябвало да посочи с кои сходни казуси е извършил съпоставка, защото такава е възможна
само при напълно аналогични казуси. Сама страната не сочи на влезли в сила съдебни
решения, в които, при преценени обстоятелства, идентични с тези в обжалваното решение,
размерът на присъденото обезщетение е по-висок.
По изложените вече причини, а и по силата на чл. 122 ЗЗД, неоснователни са оплакванията
на СРС и на СГС, че съдът е трябвало да съобрази в коя инстанция е допуснатата забава и
дали за нея имат вина съдиите от „другия“ съд. СГС и СРС са процесуални субституенти на

                                           9
държавата по иска с правно осн. чл. 2б ЗОДОВ, солидарно отговорни за причинените вреди
на ищеца, резултат от установената забава по делото. Дали и какво е съучастието им в
увреждането е въпрос на техни вътрешни отношения, без значение за ищеца, за
основателността на претенцията му и за размера на обезщетението. Солидарните длъжници
дължат една и съща престация на кредитора, който може да иска цялото изпълнение от
всеки съдлъжник. Солидарният длъжник не може да противопостави на кредитора своите
възражения към съдлъжника.
При установеното по-горе нарушение на материалния закон от въззивния съд, решението се
явява неправилно и съставът на ВКС следва да разреши сам спора.
Н. Б. е предявил против Р. Д. иск по чл. 32 ЗС на 14.07.2014 г., образуван в гр. д. №
38787/2014 г. на СРС. За съвместно разглеждане е приет и инцидентен установителен иск за
установяване в отношенията между страните, че ответницата не е собственик на 8050/20595
ид. ч. от процесния недвижим имот. Спорът е разгледан в три инстанции, като в
касационната е приключил с произнасяне по чл. 288 ГПК с определение, с което въззивното
решение не е допуснато до касационно обжалване. Датата на обявяване на определението по
чл. 288 ГПК е и датата на влизане в сила на решението по съществото на спора, с което
отрицателният установтелен иск и искът по чл. 32 ЗС са отхвърлени. По делото са обсъдени
множество доказателства – писмени, събрани в три тома от СРС, гласни и експертни
заключения. Спорът относно допустимостта на инцидентния установителен иск е бил
предмет на преценка в две инстанции, като до приключването му е имало пречки за
движение по главното производство. При установяване правата на собственост върху имота
от насрещните страни, съдът е изследвал множество като обем доказателства, изяснил е цяла
поредица от релевантни факти и е взел правно становище по поредица оригинерни и
деривативни способи за придобиване на собственост.        При тези данни, съставът на
Върховния касационен съд намира, че спорът се отличава както с фактическа, така и с
правна сложност. Независимо от това, делото не е приключило в разумен срок и е налице
нарушение на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Насрочването на делата ритмично за условията на
работата и на натовареност на СРС, не означава, че производството е било ефективно
организирано, за което дори съдията и административното ръководство на съда да не носят
вина, следва да се ангажира отговорността на държавата.



                                           10
Залогът (защитаваното субективно право) за Д., която е била ответник, е правото й на
собственост и оспорването му от ищеца, което създава чувство за несигурност и би могло да
се отрази върху начина, по който се ползва вещта и евентуалното разпореждане със същата.
Конкретни твърдения или доказателства за засягане на конкретно тези две правомощия от
вещното право на собственост, няма.
Съдът приема, че на Д. са причинени неимуществени вреди от продължилото над разумния
срок производство, като тя е търпяла притеснение, несигурност и неудовлетворение от
забавения резултат. Това са обичайни за казуса негативни преживявания, като наличието им
и пряката причинна връзка с установеното нарушение 6, § 1 ЕКЗПЧОС се предполагат, като
не са оборени с пълно обратно доказване.
При тези съображения, размерът на справедливото обезщетение следва да се определи на
5000 лв., което е 2556,46 евро. Освен изложените по-горе обстоятелства, съдът взе предвид,
че паричната оценка трябва да съответства на правните традиции и стандарта на живот в
страна, който не е висок, да не е неразумно по размер, и да не служи за неоснователно
обогатяване. Признаването на нарушението и на причиненото с това увреждане също има
обезщетителен характер на неимущественото увреждане, наред с паричното, и това също
трябва да се съобрази. Лихвите имат също компенсаторен характер. Обстоятелството, имащо
най-голяма тежест за по-висок размер на обезщетението, е срокът, в който е приключило
производството, а от най-голямо значение за извода, че обезщетение над присъдения размер
няма да отговоря на критерия за справедливост, са фактическата и правна сложност на
делото, липсата на вреди над обичайните, жизненият стандарт в страната.
Като резултат, въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът по чл. 2б
ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 4000 (2045,76 евро) до 5000 лв. (2556,46 евро), ведно с
обезщетение за забава върху главницата над 4000 (2045,76 евро) до 5000 лв. (2556,46 евро),
считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното издължаване, на осн. чл.
86, ал. 1 ЗЗД. В останалата част решението следва да бъде потвърдено.
По съдебноделоводните разноски:
Въззивният съд в своето решение се е произнесъл по дължимите между страните разноски за
първоинстанционното производство, като е отменил съдебния акт по чл. 248, ал. 1 ГПК,
съдържащ се в решение № 89/08.03.2024 г., с което е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка в решение № 22/16.01.2024 г. на СРС. Нито в мотивите, нито в


                                            11
диспозитива на въззивното решение има произнасяне дължат ли се разноски, от кого, в
какъв размер. Никоя от страните не е подала молба по чл. 248, ал. 1 ГПК; такива по

естеството си не се съдържат и в касационните им жалби. Ето защо, касационната
инстанция, няма възможност да се произнася по искания за разноски, сторени пред
Софийския окръжен съд по делото, независимо, че частично променя резултата по спора.
Сторените от ищцата по делото Д. разноски за платени държавни такси по делото в размер
на 45 лв. /23,01 евро/ общо за първа и касационна           инстанция, следва изцяло да се
възстановят от ответниците СРС и СГС.
Ищцата има право да получи част от заплатените суми за адвокатско възнаграждение,
платено в първа и касационна инстанция, съразмерно уважената част от иска – 252,83 евро
и   дължи     на   насрещните   страни   съдебноделоводни     разноски   за   юрисконсултско
възнаграждение съразмерно отхвърлената част от иска. Последното се определя от съда с
оглед конкретно извършената работа, фактическата и правна сложност на делото. Съдът не е
обвързан от посочени от страната суми. Конкретно дължимата сума по чл. 78, ал. 1 или ал. 3
ГПК се определя съразмерно уважената/отхвърлена част от иска на база определено от съда
юрисконсултско възнаграждение по правилата на чл. 78, ал. 8 ГПК, а не на база поискана от
страната сума. В случая, въззивният съд е възприел оценката на районния съд, който е
определил размера на юрисконсултското възнаграждение, в полза на ответника СГС, на 200
лв. и на ответника СРС - на 100 лв. за първа инстанция. Спор по този въпрос няма, вкл. пред
касационна инстанция.
Настоящият състав определя юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС в
размер по 200 лв. (102,26 евро) за СГС и 250 лв. (127,82 евро) за СРС. Всеки от ответниците
по иска е изготвил подробни, мотивирани касационни жалби с изложения, както и отговори
на жалбата, подадена от ищцата Д.. Съображенията не са формални, изследвана е съдебна
практика. Софийският районен съд е депозирал и писмено становище в открито съдебно
заседание, в което е взел отношение и по въпросите, по които е допуснато касационно
обжалване. Съразмерно отхвърлената част от иска, на СГС се дължат 51,18 евро, на СРС –
44,74 евро.
В заключение, СРС и СГС дължат общо на Д. разноски в размер на 561,67 евро, на осн. чл.
78, ал. 1 ГПК. Тя от своя страна следва да заплати на СГС 102,26 евро, на СРС - 89,48 евро,
на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.

                                             12
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско
отделение

                                           Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 78/11.02.2025 г., постановено от Софийския окръжен съд, по
въззивно гр. д. № 508/2024 г., в частта, с която искът на Р. С. Д. по чл. 2б ЗОДОВ, против
Софийски районен съд и Софийски градски съд, за заплащане солидарно на обезщетение за
причинени неимуществени вреди от забавено разглеждане на гр. д. № 38787/2014 г. на СРС,
е отхвърлен за разликата над 4 000 лв. до 5 000 лв., ведно с лихвата за забава по чл. 86, ал. 1
ЗЗД, както и относно съдебноделоводните разноски и вместо това ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА солидарно Софийския районен съд и Софийския градски съд да заплатят на Р. С.
Д. обезщетение за причинени неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ от нарушение на
правото на разглеждане и решаване в разумен срок на граждански спор, образуван в гр.д. №
38787/2014 г. на СРС, сумата 4000 (2045,76 евро) до 5000 лв. (2556,46 евро), ведно с
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата над 4000 (2045,76 евро)
до 5000 лв. (2556,46 евро), на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
ПОТВЪРДЖАВА въззивно решение № 78/11.02.2025 г., постановено от Софийския окръжен
съд, по въззивно гр. д. № 508/2024 г. в частта, с която искът на Р. С. Д. по чл. 2б ЗОДОВ
против Софийски районен съд и Софийски градски съд за заплащане солидарно на
обезщетение за причинени неимуществени вреди от забавено разглеждане на гр. д. №
38787/2014 г. на СРС, е отхвърлен за разликата над 5 000 лв. (2556,46 евро) до предявения
размер от 10 000 лв. (5112,92 евро), ведно с лихвата върху отхвърлената част от главницата,
считано от датата на подаване на исковата молба до пълното издължаване, на осн. чл. 86, ал.
1 ГПК.
ОСЪЖДА Софийския районен съд и Софийския градски съд да заплатят общо на Р. С. Д.
сумата в размер на 561,67 евро, представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК , направени в
производството по делото пред всички инстанции.
ОСЪЖДА Р. С. Д. да заплати на Софийския районен съд сумата в размер на 89,48 евро,
представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК за юрисконсултско възнаграждение,
определено по чл. 78, ал. 8 ГПК, за производството по делото.
ОСЪЖДА Р. С. Д. да заплати на Софийския градски съд сумата в размер на 102,26 евро,


                                                13
представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК за юрисконсултско възнаграждение,
определено по чл. 78, ал. 8 ГПК, за производството по делото.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


                                                  Председател: _______________________

                                                       Членове:

                                                                1. _______________________

                                                                2. _______________________




                                            14