ВКС потвърди присъда за кражба въпреки грешка в обвинителния акт

Текстът на акта

                                 РЕШЕНИЕ
                                      № 206
                              гр. София, 22.04.2026 г.


                      В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на тридесети март през две хиляди
двадесет и шеста година в следния състав:


                                Председател: Биляна Чочева
                                Членове:     Теодора Стамболова
                                             Надежда Трифонова

при участието на секретаря Галина В. Иванова
в присъствието на прокурора Евгения Хр. Стоянова
като разгледа докладваното от Теодора Стамболова Касационно наказателно
дело от общ характер № 20268002200237 по описа за 2026 година
        С присъда №151/01.12.25 г.,постановена от ГС-София /СГС/, НО, Втори
въззивен състав по В.Н.О.Х.Д.7111/25 г., е отменена оправдателна присъда, постановена
от РС-София /СРС/, НО, 107-ми състав по Н.О.Х.Д.1853/24 г., и подсъдимият А. К. М. е
признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.195,ал.1,т.2,т.4 и
т.12 вр.чл.194,ал.1 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за
срок от една година,търпимо при първоначален общ режим.
             Срещу съдебния акт на въззивната инстанция е постъпила жалба от
подсъдимия чрез неговия защитник адвокат К., в която са релевирани трите
касационни основания по чл.348,ал.1 НПК. Иска се след отмяна на присъдата на СГС
М. да бъде признат за невиновен, или делото да бъде върнато за ново разглеждане, или
наложеното наказание да бъде намалено с прилагане разпоредбата на чл.55 НК.
          Постъпило е допълнение към жалбата от адвокат К., в което подробно са
развити претенциите и се повтарят направените искания.
       Постъпило е и допълнение, изготвено от друг защитник на подсъдимия, адвокат
Т., в което също са развити аргументи в подкрепа на релевираните касационни
основания по жалбата. Иска се отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за
ново разглеждане на съответната съдебна инстанция или изменение в частта по
наложеното наказание с намаляване размера на същото.
       В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговите защитници поддържат


                                          1
жалбата и допълненията към нея, като повтарят направените в тях искания. Адвокат
К. набляга на първото свое такова, състоящо се в това ВКС да постанови нова
присъда, с която да признае М. за невиновен.
          Представителят на ВП настоява атакуваният съдебен акт да бъде оставен в
сила.
         Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид
сезиращия го документ, допълненията към него и аргументите и исканията по тях,
като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна
с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл. НПК, намира
за установено следното:


        ОБЩИ ПОСТАНОВКИ:
      Провокиран от съдържанието на жалбата и допълнението към нея, изготвени от
адвокат К., този съд се счита задължен най-напред да даде пояснения по естеството на
разглеждане на делото пред себе си и въобще пределите, в които е допустимо да се
произнася в контекста на предявените претенции.
      Първо, вследствие на повече от четвъртвековното прилагане на правилата за
касационно разглеждане на тези производства, законът и практиката са наложили
тезата, че върховната съдебна инстанция по наказателни дела е съд по правото и при
липса на изключението по чл.354,ал.5,изр.2 НПК, се занимава със съдебни грешки и
отговаря на доводи по заложените в процесуалния закон основания- чл.348,ал.1,т.1-т.3
НПК. Както неведнъж е заявявано, претенции за необоснованост на атакувания
съдебен акт, коренящи се в несхождащо се с мнението на недоволната страна приемане
на определени доказателствени материали от решаващия съд, чийто акт е предмет на
проверка, не формулират самостоятелен касационен повод по чл.348, ал.1,т.2 НПК, по
който да се очаква произнасяне. Настоящият съдебен състав винаги може да различи
дали възраженията касаят откровена необоснованост, макар и замаскирана под
„съществено нарушение на процесуалните правила“; или действителен довод за
наличие на процедурен недостатък, опорочил доказателствената преценка и/или
нейното мотивиране и в крайна сметка довел до неправилно извеждане на фактите,
както и приложението на правото.
      Второ, в светлината на току-що казаното, доколкото не е съд по същество, ВКС
не следва да бъде приканян да прави собствена преценка на наличната
доказателствена съвкупност. При подобна перспектива, с представен собствен за
страната анализ, разчитан като единствено възможен и противостоящ на оценката на
СГС, извеждащ до недоказано авторство, адвокат К. иска да бъде постановена нова
оправдателна присъда от този съд. Което би било възможно само при наличие на
предпоставките на чл.354,ал.5, изр.2,пр.посл.НПК.
      Отделен е въпросът, че дори и да беше налице последната посочена хипотеза,
постановяване на нова присъда от върховната съдебна инстанция по наказателни дела
в конкретния случай не би било допустимо да се обяви, и да биха се удовлетворили
исканията на подсъдимия. Не за друго, а защото,когато влезе в ролята на въззивен съд
при трето редовно разглеждане на делото пред себе си, ВКС се произнася именно като
въззив, и при постановена от първостепенния съдебен състав оправдателна присъда,
просто би следвало да я потвърди, не и да постанови нова такава-
чл.354,ал.5,изр.2,пр.посл.вр.чл.338 вр.чл.334,т.6 НПК.
      Трето, като продължение на обсъжданото дотук, не може да се отрече, че
върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела е оправомощена да пристъпи
към оправдаване на подсъдим на основание чл.354,ал.1,т.2,пр.посл. вр.чл.24,ал.1,т.1

                                         2
НПК. Но това е допустимо, когато страната не се оплаква от верността на
доказателствения път и достигането до съответна фактология, надлежно мотивирани;
а дори и да се оплаква, най-малко алтернативно приема, че при извод на ВКС за
законосъобразно установени фактически положения, които не са престъпни,
неправилно деецът е признат за виновен и осъден. Няма спор, че висшият съд може да
се произнесе по правилното приложение на материалния закон с оправдаване, когато
контролираният съдебен състав е спазил процесуалните правила и е извел факти,
базирани на законосъобразна доказателствена преценка.
      В процесния случай повече от видно е,че фактическите положения, приети за
установени от СГС досежно М., са престъпни. Следователно пряко оправдаване от
ВКС не може да бъде търсено.


      ПО ЖАЛБАТА НА АДВОКАТ К. и ДОПЪЛНЕНИЕТО КЪМ НЕЯ във връзка с
чл.348,ал.1,т.1 и т.2 НПК:
      Прегледът на атакувания съдебен акт с релевираните срещу него аргументи по
сезиращия актуалната инстанция документ, изисква най-напред преценка налице ли
са посочени процесуални нарушения от категорията на съществените, които да правят
незаконосъобразно формирана волята на решаващия съд, а оттам да водят до
невъзможност да се проследи верността на фактическите изводи и приложението на
материалното право. Ако се намерят за налични такива пороци и те са отстраними, се
налага да се отсъди, че до дължимите факти трябва да се достигне по верен
доказателствен път, при това с надлежна мотивировка.
       Не до такъв извод довежда анализът на касационната жалба и допълнението
към нея, изготвени от адвокат К.. Налице са множество оплаквания, от които може да
се изведе заключение, че СГС е бил в несъстояние да се справи със задачата да облегне
преценката си на доказателствените материали и да изготви надлежен съдебен акт по
тях. Тези оплаквания са осмислени през призмата на анализ по същество от
атакуващата страна. От това се извеждат заключения за недоказаност на обвинението
със съответните последици. Ерго, най-напред се настоява за собствена за ВКС
доказателствена преоценка, разкриваща необходимост подсъдимият да бъде оправдан.
Както беше казано по-горе, този съд няма да стори това, но ще се занимае с други
допустими за разискване доводи пред него.
      Прочитът на съдържанието на обсъжданото допълнение към жалбата
установява, че по-скоро като резултат на споменатия вече личен доказателствен
разбор на касатора, разминаващ се с този на контролираната инстанция, са навежда
като съществено процесуално нарушение липса на мотиви от страна на СГС, което е в
несходство с нормата на чл.316 вр.чл.305,ал.3 НПК. ВКС не може да се солидаризира с
такава теза.
      По ясен, процедурно верен и логически издържан начин въззивната инстанция е
изложила своята позиция по всички решаващи за производството въпроси. Не
отговарят на процесуалната действителност допустимите за обсъждане възражения, че:
      -не е взет предвид престоят в сервиз на процесния специален автомобил Ивеко,
модел Дейли. Отговор- взет е с нужната доза скептицизъм, предвид наличие на данни
за излизане на същия по пътната мрежа на страната по време, когато свидетелят Е.
твърди, че се е нахождал в неговия сервиз; и е направено уточнение, че му е правен
тестдрайв при засичане на несходството.
      - не е изведено вярно съотношение между показанията на Е. както по отношение
на гореказаното, така и по отношение на наличието или не на лебедка на процесния
специален автомобил. Отговор- всъщност, съобщеното от този свидетел е било

                                         3
подробно разгледано от СГС и преценено със сериозна доза недостоверност на
казаното спрямо останалия доказателствен материал. Процедурно вярно са приети за
налични доказателства, че за вдигане на колата, предмет на престъпно посегателство, е
използвана лебедка, което не изключва обстоятелството специалният автомобил
конструктивно да не е бил снабден с такава.
      - приложените видеозаписи не са годни за идентификация на подсъдимия и това
не е съобразено от решаващата втора инстанция. Отговор- този доказателствен
материал е оглеждан самостойно, но и в съобразие с останалия такъв, най-важим сред
който са законосъобразно зачетените обяснения на подсъдимия на досъдебното
производство /с изключена по ясен начин стойност на депозираното от него в хода на
съдебното следствие/. Взето е предвид и казаното от свидетелите Г., З. и С.. Направена е
взаимовръзка между отделните доказателствени източници, която е процедурно
издържана и мотивно обезпечена. Въз основа на всичко това вярно е изведено
приложението на материалния закон.


      ПО ДОПЪЛНЕНИЕТО НА АДВОКАТ ТРАЙКОВ във връзка с чл.348,ал.1, т.1 и
т.2 НПК:
      Поначало това допълнение е допустимо да бъде предмет на преглед от страна на
ВКС, доколкото в него са разработени проблеми, очертани според касационните
основания, релевирани в процесната жалба. Отделен е въпросът, че то поначало следва
да допълва не само сочени касационни основания, но и съображения, заложени в
касационната жалба, а не да дава изцяло нов поглед на претенциите.
      Веднага трябва да се заяви, че голяма част от обсъждания процесен документ е
посветена на принципни положения по възприемане на това как се прилагат
процесуалните правила. ВКС се съгласява с всичко казано в генерален план, но по-
важно в контекста на актуалното произнасяне е как прокараните тези се отнасят към
процесната конкретика.
      И така, на първо място според защитата депозираният обвинителен акт не
отговаря на изискванията на чл.246 НПК. В тази връзка пространно и не изцяло в
светлината на спецификата на конкретно отправения довод за допускане на
процесуално нарушение от страна на въззивната инстанция са сочени решения на СЕС
и на ВКС, относно това какво представлява допуснато на досъдебното производство
съществено процесуално нарушение и какво следва да е дължимото поведение в
случай, че се налага изменение на обвинение. Като оставим настрана, че едва пред
касационната инстанция, която се занимава по принцип не с обвинителния
инструмент, а със съответен съдебен акт, е визирано подобно съображение, се дължи
отговор, доколкото защитата има право да подбере кога ще постави важимите според
нея въпроси.
      По същество изключително същественото процесуално нарушение се твърди
като състоящо се в това, че и от разследващия орган, и в самия обвинителен акт
/обстоятелствена част и диспозитив/ е отразено, че „предметът на кражбата не е бил без
постоянен надзор“. По този начин незаконосъобразно се явява вменен
квалифициращият признак по чл.195,ал.1,т.2 НК откраднатата вещ да не е под
постоянен надзор и следователно въззивният съд се е произнесъл с осъждане по
негодно обвинение /с оправдаването от първата инстанция се заявява, че този
недостатък е бил преодолян/.
      Казаното по съдържанието на обсъжданото обвиняване е вярно. Повече от
очевидно е изключително нехайното отношение на органите на досъдебното
производство при словното изразяване на третирания квалифициращ елемент, който,


                                           4
не бива да се забравя, не е единствен, т.е. и без него крайната квалификация би била
същата. Що се касае конкретно до изхода от направеното оплакване, по мнение на тази
инстанция и при реализираното на практика двойно отрицание на предмета на
кражбата обвинението не е лишено от пълна неяснота, която да води до нарушаване на
правото на защита. Твърдяното тотално неразбиране в случая е преувеличено, предвид
толкова безмислено получаващото се крайно съдържание на очертания признак, че да
не води всеки грамотен гражданин, какъвто подсъдимият е /при това със защитник/,
до извод за верния смисъл. Не се забравя и че освен словно уведомяване за
коментирания квалифициращ признак, е налице и цифрово такова с посочване на
чл.195,ал.1,т.2 НК.
       Не бива да се пропуска и следващото обвиняването поведение на М. и неговия
защитник. На л.7 и сл.от първоинстанционното досие е приложен протокол от съдебно
заседание, видно от който прокурорът и подсъдимият със съдействие на защитника си
са представили на решаващия съд споразумение все с оспорваното понастоящем
съдържание, въз основа на което касаторът не е имал против да бъде признат за
виновен и осъден. Споразумението не е одобрено, единствено защото страните не са
съобразили осъжданията на дееца и липсата на възможност да бъде приложен
чл.66,ал.1 НК, както се е предвиждало в обсъждания акт. И ако това е простимо и
обяснимо за подсъдимия и защитника му, то не е такова за представителя на
държавното обвинение.
      По-нататък, по време на разпоредително заседание не е направено възражение за
негодно обвинение по чл.195,ал.1,т.2 НК от атакуващата понастоящем страна. Ерго,
обвинението е било ясно. Съдът сам не е пристъпил към очертаване на проблем,
предвид единното оценяване на обстоятелствената част на обвинителния факт с ясни
по нея факти, и релевираното обвинение в диспозитива. И накрая, в съдебно заседание
на 22.05.24 г. /л.32 и сл.от първостепенното дело/ подсъдимият изрично е питан и е
заявил, че разбира обвинението.
      На второ място, според защитника въззивният съд е допуснал съществено
фаворизиране на едни доказателствени източници за сметка на други в насока на
възприемане на обвинителната теза. И е сторил това, като е дал преимуществена
тежест на заявено от свидетели на досъдебното производство вместо в хода на
съдебното дирене. В насока на разликите между състезателното съдебно производство
и „тайното и несъстезателно“ досъдебно такова са изписани съображения и цитирания,
с които ВКС се съгласява, но те не обуславят от само себе си конкретен отговор на
отправения довод.
      Очевидно не се спори за процедурния начин на приобщаване към годната за
ценене доказателствена маса на депозирани в хода на досъдебното производство гласни
материали. Съответната процесуална техника е законосъобразно експлоатирана.
Практически се оспорва защо е дадена вяра на казаното тогава от източниците, а не на
заявеното от тях в хода на състезателния съдебен процес. Това оплакване би било
основателно при положение, че контролираният съд не бе изписал мотивировка за
приетите от него разрешения. А такава има. Разяснен е всеки решаващ за
производството доказателствен проблем по верен процедурен начин и са изписани
аргументи съобщеното от кои източници се кредитира, в коя част и защо. Всичко това
е направено както при самостоятелен, така и при съпоставителен преглед на
доказателствената съвкупност.
      На трето място, като негодни за приобщаване към ценимите материали се
третират показанията на свидетеля Г. С., с когото се заявява,че подсъдимият бил
беседвал. Затова се иска депозираното от този свидетел да бъде изключено на
основание чл.118,ал.2 НПК- поради наличието на пречка той да притежава такова


                                         5
процесуално качество.
      Искането е несподелимо. То следва да бъде разгледано в няколко направления.
Видно от материалите по делото, на досъдебното производство делото е водено от
старши разследващ полицай при 02 РУ-СДВР П. А.а. Г. С. е провел полицейски обиск
на подсъдимия /л.11 от ДП/ преди неговото задържане за 24 часа и е приел процесния
отнет лек автомобил по протокол за доброволно предаване, приложен на л.12 от ДП. На
пръв поглед няма пречка той да дава показания по актуалното производство, защото
реално осъщественото от него не представлява извършване на действия по
разследването, както изисква чл.118,ал.2 НПК за изключването на едно лице-
полицейски служител като свидетел. Протоколът за доброволно предаване в същината
си представлява разписка за предаване и приемане на една вещ и не е доказателствено
средство, което намира специална регламентация и нарочно място в НПК, за да бъде
счетен за доказателствен материал, за който не може да се допусне свидетелстване
съгласно обсъжданата норма.
      По-задълбоченият преглед от друга страна установява, че С. е извършвал
оперативно-издирвателни мероприятия, разглеждайки видеозаписи по камери на
движението на процесния специален автомобил, след натоварването на колата на
пострадалия Д.. Това не го изключва като свидетел. В показанията си, приложени на
л.49 от първостепенното съдебно производство, той говори за дадени пред него
писмени обяснения от Р. Г. и е уклончив за такива на подсъдимия. За беседа с
последния в същинския смисъл на думата, съдържанието на която С. да сподели пред
съда, и дума не може да става. А що се касае до депозираните обяснения на М. в
протокола за доброволно предаване, макар и без съществена правна стойност, те не
могат да бъдат приравнени на разузнавателна беседа, в какъвто смисъл защитникът
посочва решения на ЕСПЧ, оспорва разпита на полицейски служители като
пълноценни свидетели поради съмнение за тяхна незаинтересованост и т.н. Няма
процесуална основа показанията на С. да бъдат изключени от годната за ценене
доказателствена маса.
      Относно лансираната теза, че по депозираните от него изявления се формулират
производни доказателства и чрез кредитирането им е допуснато поредно заобикаляне
на закона, този съд ще заяви несъгласие. Напротив, чрез тях е направена проверка на
преки доказателства по самопризнанието на подсъдимия, въплътено в обяснения на
досъдебното производство, приобщени за ценене от въззивния съд, видно от протокол
за съдебно заседание от 01.12.25 г.-л.20, гръб от второстепенното съдебно производство.
Това е процесуално допустимо. Именно на тези обяснения СГС се е доверил с мотиви,
които не търпят критика от ВКС.
       На четвърто място, доколкото и до момента се третираше протоколът за
доброволно предаване, този съд ще продължи с оспорването на същия от страна на
защитника. Според последния въззивната инстанция незаконосъобразно е основала
окончателния си съдебен акт на позовавания на удостоверявания в този протокол,
извън това за предаване на процесната вещ, по какъвто начин е допуснала съществено
нарушение на процесуалните правила. Не била съобразена конкретно представена в
допълнението съдебна практика на върховната съдебна инстанция по наказателни
дела, продължава защитникът. Заключението е, че когато предаването не е доброволен
акт на предаващия, а е извършено в хода на осъществено претърсване и изземване
/действие,навлизащо в чужда сфера/, този протокол не следва да бъде ценен.
      Действително, в мотивите към присъдата СГС е обсъждал разясненията, дадени
от подсъдимия в протокола за доброволно предаване на вещта. Но това е станало не
толкова в съдържателен план на написаното /и без който фактологията е била
установима/, колкото поради липсата на възражения или особени мнения към момента

                                          6
на съставяне на писменото доказателство и практическо неоспорване на извършеното
действие. По-важно е обаче, че решаващата инстанция е приела доброволност на
предаването и е изписала съображения защо. Не може да става дума за заместване на
претърсване и изземване с доброволно предаване, към каквото навежда защитата при
своя прочит на доказателствата. Самият подсъдим заявява,че доброволно е откарал
предмета на престъплението в полицията и го е предал. Затова обсъжданият протокол
допустимо е намерил място сред ценимата доказателствена съвкупност.
      На пето място, твърди се, че втората инстанция по фактите и правото
незаконосъобразно е основала окончателния си съдебен акт на заключенията на
ненадлежно назначени експертизи и по този начин е допуснала съществено нарушение
на процесуалните правила. В насока на изложеното са посочени материали от
досъдебното производство, съгласно които с постановления са назначени трасологична
и видеотехническа експертиза, като те са възложени на експерт при 02 РУ на СДВР.
Отделно от това, по същото досъдебно производство оценителната експертиза е
възложена на поименно определено вещо лице.
       Макар и за двете постановления да е посочен л.21 от ДП /л.13 от допълнението,
горе/, е ясно, че освен за едно постановление на тази страница, иде реч и за друго на
л.46 от ДП. Този съд няма да прояви крайна „прецизност“ и формализъм и да заяви, че
претенцията е неразбираема, поради което да отклони обсъждането й.
       По въпроса за назначаването на вещи лица и начина, по който това става, има
множество емблематични решения на върховната съдебна юрисдикция по наказателни
дела, а не само едно такова, както го е нарекъл защитникът- Решение №158/26.03.12
г.,постановено по К.Н.Д.342/12 г.на 3 н.о.на ВКС. И всяко от тях извежда общи
заключения, на фона на конкретиката по делото и разрешенията на закона и съдебната
практика. Всъщност, прочитът на посочения от защитника съдебен акт установява
различна от настоящата процесуална действителност, в която, трябва да се отбележи,
далеч не се критикува възлагането на криминалистическа експертиза на съответно
ОД-МВР /не поименно/, а неяснотата по определените нови експерти, допуснати след
изслушване на изготвената такава от специалисти от полицията.
       Този състав ще заяви своето становище по процесното производство. А то е
следното: Чл.145 НПК урежда съдържанието на акта за назначаване на експертиза и
несъмнено в него са трите имена,образованието, специалността,научната степен и
длъжността на вещото лице „ИЛИ“ наименованието на учреждението, в което работи.
Същевременно, доколкото вещи лица не са необходими само за наказателни
производства, с този въпрос се занимава и устройственият Закон за съдебната власт
/ЗСВ/. Той урежда в най-общ план възможността да се назначават вещи лица от списък
на утвърдени такива- определени специалисти-чл.396,ал.1 ЗСВ. Този списък се създава
за удобство на органите на правораздаване. Правилата за включване на специалисти в
него, наред с други съответни изисквания, са залегнали в съответен подзаконов акт.
         Както неведнъж до момента е заявявал този съд, животът е многообразен и е
възможно списъкът да не е изчерпателен за всичките видове специалисти, от каквито е
възникнала необходимост, поради което вещите лица по него няма как да бъдат
счетени за достатъчни и единствено допустими за определяне. Неслучайно НПК не
поставя ограничение за назначаване на вещи лица от определен списък. Съгласно
чл.147 от същия се изисква единствено експертизата да се възложи на специалисти от
съответната област на науката, изкуството или техниката.
       Казаното дотук е по принцип, но не е самоцелно. То, подведено под обсъжданата
претенция, установява следното: вярно е, че в кориците на ДП не се съзира нарочен
акт за поименно определяне на вещите лица по назначените две обсъждани експертизи-
трасологична и видеотехническа, с уточняване на тяхно образование, длъжност,

                                         7
специалност, научна степен. Водещият разследването е назначил експертизите, като е
определил тяхната предметна специализирана конкретика, възлагайки ги на експерти
при 02 РУ на СДВР, каквото е алтернативното изискване по процесуалния закон. Без
значение в този смисъл е дали лицата са вписани в съответния списък на вещите лица.
Фактът на назначаването им като експерти към специализираното учреждение, в
което работят, чието наименование в случая е 02 РУ на СДВР, е достатъчен, за да бъдат
счетени те за специалисти, покриващи изискванията на чл.145,ал.1 НПК. Възлагането
става без поименна конкретика, защото се търси оптимален начин за бързо и
качествено даване на експертни отговори, предвид ангажираността и свободните
специалисти в съответната структура. Разбира се, няма пречка по-късно лицата да
бъдат точно определени, без такова обстоятелство да се оказва решаващо.
      В това се състои разликата със съдебнооценителния експерт, споменат от
защитата, който е извън това учреждение и се назначава поименно и с останалите
характеристики, бидейки в списъка на вещите лица, освен ако не се налага да се търси
някакъв изключителен специалист /което следва да има и документално обяснение/.
Предвид тази аргументация, ВКС отсъжда, че обсъжданият довод не може да бъде
охарактеризиран като очертаващ съществен порок на процесуалните правила, довел
до нарушаване правото на защита на подсъдимия със съответните последици за
съдбата на производството.
            На последно място в тази част на изложението трябва да се отхвърли
оплакването за нарушение на материалния закон. Видно от съображенията по същото
в коментираното допълнение, се касае за предложен извод по доказателствената
съвкупност, в противовес на приетото от СГС, както и общ преглед на теорията по
обявяване на едно лице за виновно или невиновно. С последната ВКС не спори. Но
това, освен че обуславя повече оплакване за необоснованост или неподходящо
формулиран довод за съществено процесуално недопущение, излиза извън сферата на
обсъждане на този касационен повод.
      Нормата на чл.348,ал.2 вр.ал.1,т.1 НПК е повече от ясна относно обстоятелството
какво представлява нарушението на материалния закон. Затова при изведени по верен
доказателствен път факти от страна на СГС, с надлежно предложена мотивировка,
ВКС намира и че не са налице предпоставки за ревизиране на атакувания съдебен акт
на основание този касационен повод.


      ПО ОПРЕДЕЛЕНОТО НАКАЗАНИЕ:
       В допълнението, изготвено от адвокат Т., явната несправедливост на наложеното
наказание, е мотивирана най-вече с обстоятелството, че е наложена произволна
санкция на невинно лице. Този съд няма да обсъжда общите изявления в
коментирания документ за това как се определя наказание, как се преодолява
несъразмерна негова тежест, как то не е и не би могло да се разглежда като възмездие и
др. Не става ясно по мотивировката обаче как конкретното определено на подсъдимия,
който впрочем е признат за виновен, минимално наказание, се вмества в рамките на
лансираните изявления, предвид задължението за разглеждане на въпроса през
призмата на чл.348,ал.1,т.3 вр.ал.5 НПК.
      Още по-неясно е как наложеното от СГС ефективно наказание се явява
неоправдана репресия. Разяснения по този въпрос липсват. А това би било важно,
защото няма материалноправна възможност изтърпяването на определеното на М.
лишаване от свобода да бъде отложено по реда на чл.66 НК от една страна, както
правилно е счел СГС. От друга- не присъстват никакви съображения каква според
атакуващата страна е дължимата дълоготрайност на съответното наказание, която


                                          8
трябва да бъде отмерена, за да бъде репресията оправдана, след като тъй или инак на
М. е определен за ефективно изтърпяване най-ниският размер от една година, визиран
в санкционната част на материалноправната норма по чл.195,ал.1 НК.
      Последното казано предизвиква по-нататъшни размишления, които отвеждат
към жалбата, изготвена от адвокат К.. И това е така, тъй като в нея се претендира явна
несправедливост на наложеното наказание, но се иска същото да бъде определено при
условията на чл.55 НК. Както винаги досега е било разисквано от върховната съдебна
юрисдикция по наказателни дела, оплакването за неприлагане на разпоредбата на
чл.55 НК вместо чл.54 НК представлява възражение за нарушение на материалния
закон, а не за явна несправедливост на наложеното наказание. Първото касае
правилното индивидуализиране на наказанието в рамките на правилата за това по
силата на НК, а второто- несъгласие с определеното вече в границите на вярно
подбраната норма за определяне наказание. Въпреки това ВКС обсъжда оплаквания
като процесното и когато е отправено като явна несправедливост, защото практически
се отнася до искане за редуциране или увеличаване на наказанието.
      В конкретния случай въззивната инстанция е изложила становището си по
наказанието, което следва да бъде определено на М.. ВКС се съгласява с казаното. Не
се разкриват никакви обстоятелства, които да налагат отмерване на наказанието при
условията на чл.55,ал.1,т.1 НК, както е решил и СГС. Съпругата и малкото дете на
подсъдимия, както и дълготрайността на самото наказателно производство, която не
очертава неразумен срок, не са в състояние да променят формираното и защитено
съдебно становище.


     Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК,
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение



                                     РЕШИ:
    ОСТАВЯ В СИЛА присъда №151/01.12.25 г., постановена от ГС-София, НО, Втори
въззивен състав по В.Н.О.Х.Д. 7111/25 г.


      РЕШЕНИЕТО е окончателно.




                                               Председател: _______________________

                                                   Членове:

                                                           1. _______________________

                                                           2. _______________________




                                          9