Недопустимост на едновременно изменение на основанието и петитума на иск

Текстът на акта

                             РЕШЕНИЕ
                                   № 144
                           гр. София, 04.03.2026 г.


                    В ИМЕТО НА НАРОДА
    ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през
две хиляди двадесет и пета година в следния състав:


                             Председател: Мими Фурнаджиева
                             Членове:     Велислав Павков
                                          Десислава Попколева

при участието на секретаря Райна Г. Стоименова
като разгледа докладваното от Десислава Попколева Касационно гражданско
дело № 20258002101531 по описа за 2025 година
     Производството е по чл. 290 ГПК.
      С определение № 4799 от 23.10.2025 г. по касационна жалба на Б. Л. К.,
чрез адв. Ю. Д. е допуснато касационно обжалване на решение №
251/20.12.2024 г. по в.гр.д. № 420/2024 г. на Апелативен съд Велико Търново, с
което като е отменено решение № 219 от 27.05.2024 г. по гр.д. № 207/2024 г. по
описа на Окръжен съд Русе, е уважен предявения от М. И. С. срещу касатора
иск с правно основание чл.79 вр. чл.82 ЗЗД за сумата от 25 191,23 лв.-
обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 2.02.2023 г.
до окончателното изплащане.
      Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа на първо
място, че то е неправилно, тъй като е постановено при допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане на
основното възражение на ответника, заявено в отговора на исковата молба, а
именно, че клаузата на т.11 от подписаното между съпрузите споразумение по
чл.51, ал.1 СК, е нищожна поради накърняване на добрите нрави. В
изложението, обективирано в касационната жалба и в молбата-уточнение от
19.02.2025 г., се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй

                                      1
като при постановяването му се нарушени правилата на формалната логика –
основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно
обжалване. В открито съдебно заседание касаторът не се явява и не се
представлява. От процесуалния му представител е депозирана молба, с която
заявя, че поддържа касационната жалба и същата да бъде уважена.
Претендира присъждане на сторените разноски по приложен към молбата
списък по чл.80 ГПК.
      Насрещната страна М. И. С., чрез адв. Б., е депозирала отговор, в който
излага становище, че не е налице соченото от касатора основание за допускане
на касационно обжалване на въззивното решение, както и че изложените
доводи за неправилност на решението, са неоснователни. В открито съдебно
заседание насрещната страна не се явява и не се представлява. От
процесуалния й представител е депозирана молба, с която е заявено
становище, че въззивният съд е следвало да обезсили решението на първата
инстанция в частта, с който е налице произнасяне за сумата над 25 191,23 лв.,
а в останалата част постановеното въззивно решение е правилно и моли
същото да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски за
адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА.
    Касационното обжалване на решението е допуснато в хипотезата на
чл.280, ал.2, предл. 2 ГПК поради наличието на вероятност въззивното
решение да е недопустимо - като постановено по допуснато изменение на иска
в нарушение на нормата на чл.214, ал.1 ГПК.
         За да отмени решението на първоинстанционния съд, с което са
отхвърлени исковете на М. И. С., квалифицирани от последния като такива с
правно основание чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД, съответно за сумата от 5 448,12 лв. –
внесена от нея сума по изп.дело № 1010/2020 г. по описа на ЧСИ ХаджиИ., за
сумата от 16 908,09 лв. – половината от разпределената на „Банка ДСК“ АД
сума след извършената публична продан по същото дело и за сумата от
8 283,14 лв. – платени от ищцата такси и разноски в изпълнителното
производство, въззивният съд е приел, че дадената от първата инстанция
правна квалификация е неправилна. При съобразяване на изложените в
исковата молба факти и обстоятелства и тези, изложени в молбата за
изменение на иска от 31.01.2024 г. и допуснатото такова от
първоинстанционния съд с определение от 19.02.2004 г., въззивният съд е


                                     2
приел, че претенцията на ищцата е в общ размер на 25 191,23 лв. и се основава
на твърдяно неизпълнение от ответника на договорно задължение, поето с
подписаното между страните споразумение по чл.51, ал.1 СК, поради което е
дал правна квалификация на същата по чл.79, ал.1 вр. чл.82 ЗЗД – обезщетение
за имуществени вреди под формата на претърпяна загуба поради
неизпълнение на т.11 от споразумението. Въпреки приетото, че претенцията за
заплащане на обезщетение за имуществени вреди е в общ размер на 25 191,23
лв., а съгласно диспозитива на първоинстанционното решение, искът е
отхвърлен за сума в общ размер на 30 639,35 лв., въззивният съд не е
обезсилил решението в частта, с която е налице произнасяне за сумата над
25 191,23 лв., а е отменил изцяло решението и е постановил друго, с което е
уважил иска при дадена правна квалификация по чл.79, ал.1, вр. чл.82 ЗЗД до
предявения размер от 25 191,23 лв. Посочил е, че доколкото
първоинстанциионният съд се е произнесел по наведените в исковата молба
обстоятелства и петитум, но е дал неправилна правна квалификация на иска,
решението му не е недопустимо, а неправилно. За да уважи иска, въззивният
съд е приел, че споразумението по чл.51, ал.1 СК има договорен характер и в
рамките на свободата на договаряне страните са уредили материално-правните
последици от прекратяването на брака, като в т.11 от същото, са се
споразумели, че след прекратяване на брака, съпругът Б. К. ще заплаща
дължимите месечни вноски по получените от него или съпрузите по време на
брака банкови кредити. За неоснователно е приел заявеното в срока за отговор
възражение за нищожност на клаузата на т.11 от споразумението като
противоречаща на закона и накърняваща добрите нрави, поради
нееквивалентност на престациите. При съобразяване на събраните по делото
доказателства, е приел, че по образуваното въз основа на изпълнителен лист,
издаден в полза на „Банка ДСК“ АД, изп.дело № 1010/2022 г., ищцата в
изпълнение на подписано с банката споразумение е внесла сума в общ размер
на размер на 8 283,14 лв., от които 5 448,12 лв. – месечни вноски за погасяване
на кредита и 2 735,02 лв. - такси по изп.дело, а след публичната продан на
имота, който е придобит в режим на СИО, на банката е преведена сумата от 33
802,22 лв., половината от която е в размер на 16 903,11 лв. и която съгласно
т.11 от споразумението между страните, е дължима от Б. К.. При така
установените факти, въззивният съд е стигнал до извод, че в резултат на
неизпълнение на поетото с т.11 от споразумението задължение от страна на

                                      3
ответника, за ищцата са настъпили имуществени вреди под формата на
претърпени загуби в общ размер на 25 191,23 лв., поради което искът се явява
основателен.
    Настоящият състав на ВКС приема, че въззивното решение е частично
недопустимо – в частта, с която съдът се е произнесъл по иска с правно
основание чл.79, ал.1 вр. чл.82 ЗЗД за сумата над 5 448,12 лв. до 25 191,23 лв.
въведена в процеса под формата на недопустимо изменение както на
основанието, така и на петитума на първоначално предявения иск, като
съображенията за това са следните:
    Съгласно чл.214, ал.1 ГПК в първото заседание за разглеждане на делото
ищецът може да измени основанието на своя иск, ако с оглед защитата на
ответника съдът прецени това за уместно. Той може също, без да измени
основанието, да измени своето искане. Изменението на иска представлява
предприета от ищеца промяна на основанието или петитума на иска, при която
процесуалните действия, извършени по първоначално предявения иск,
запазват силата си и спрямо новия предмет или новата страна по делото.
Основанието на иска представляват фактите, с които ищецът свързва
възникването и съществуването на спорното право, чиято защита се търси в
исковия процес. Изменението на иска може да доведе до намаляване на
първоначално предявения иск чрез частично оттегляне или отказ от иска, до
увеличаване на първоначално предявения иск чрез предявяване на
допълнителен петитум за размер над първоначално заявения, до заменяне на
първоначално заявения иск с друг иск – при замяната на посоченото в
исковата молба основание на иска с ново основание, или до обективно
съединяване на искове - при предявяването на ново основание на иска наред с
първоначално заявеното основание – в този смисъл за и разясненията, дадени
в мотивите към т. 2-В от ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк.д. № 4/2014 г. на ОСГК
на ВКС. Когато ищецът, който е предявил иск за обезщетение на конкретна
имуществена вреда, след подаването на исковата молба изложи нови факти и
обстоятелства – посочи друга вреда, която твърди да е претърпял и за която
претендира същото по размер обезщетение от ответника, е налице въвеждане
на нов юридически факт, респ. – налице е изменение на основанието на иска.
Последното е допустимо в хипотезата на заменянето на първоначално
заявеното основание, т.е. ищецът продължава да претендира обезщетението,
но вече за новопосочената вреда, вместо да първоначално посочената в

                                      4
исковата молба вреда.Такава замяна на основанието на иска е допустима най-
късно в първото по делото открито съдебно заседание за разглеждане на
делото пред първата инстанция, ако съдът намери за уместно въвеждането на
новото основание на иска с оглед защитата на ответника, и ако ищецът не
изменя размера на претендираното обезщетение – чл.214, ал.1 ГПК. При
спазване на изискванията на чл.210, ал.1 и чл.214, ал.1 ГПК е допустимо
новопосочената вреда да бъде добавена като ново основание на иска, но само
при условията на евентуалност, т.е. ищецът може да заяви, че претендира
същото по размер обезщетение на новопосочената вреда, при процесуалното
условия, че съдът не уважи иска на вече заявеното основание – първоначално
посочената в исковата молба вреда. Допустимо е и ищецът да посочи новото
основание като главно, а първоначално заявеното – като евентуално. В
горните случаи на допустимо изменение на основанието му, искът за
претендираното обезщетение се счита предявен на новото основание, не от
датата на исковата молба, а от датата на заявяването на новото основание по
делото. Недопустимо е по реда на изменение на иска ищецът да претендира –
при условията на обективно кумулативно съединяване – едновременно както
обезщетение за новопосочената вреда, така и обезщетение за първоначално
посочената в исковата молба вреди, дори и в рамките на размера на
последното. Това е така, защото по този начин се стига до едновременно
изменение, и на основанието, и на петитума – претендират се две различни
обезщетение за две различни вреди, което е недопустимо съгласно
разпоредбите на чл.214, ал.1 ГПК.
     С исковата молба ищцата е предявила иск с правно основание чл.79, ал.1
вр. чл.82 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени от нея вреди под
формата на претърпени загуби поради неизпълнение на договорно
задължение на ответника по т.11 от подписаното между страните
споразумение по чл.51, ал.1 СК, в размер на 5 448,12 лв. – внесени от нея
месечни вноски за погасяване вземането на взискателя „Банка ДСК“ ЕАД по
изп.дело № 1010/2020 г. по описа на ЧСИ ХаджиИ., вкл. и след сключване на
споразумението от 08.09.2022 г. между нея като длъжник и банката -
кредитор. След провеждане на третото съдебно заседание, ищцата е
депозирала молба, докладвана от съда в открито съдебно заседание на
24.01.2024 г., в която са изложени нови обстоятелства, установени със
събраните в хода на делото писмени доказателства и заключението на съдебно

                                     5
икономическата експертиза и са посочени други претърпени от ищцата вреди,
за които също претендира обезщетение и е поискано изменение на предявения
иск. В изпълнение на указанията на съда, с последваща молба от 31.01.2024 г.,
ищцата е уточнила новопосочените вреди, според която последните са
настъпили в резултат на проведената на 17.02.2023 г. /т.е. след предявяване на
иска/ публична продан на имота по изп.дело № 1010/2022 г. и се изразяват в
заплатени от нея такси по изп. дело в размер на 2 835,02 лв. / 8 283,14 лв. – 5
448,12 лв./ и в половината от сумата, разпределена на банката за погасяване на
задължението след публичната продан на имота в размер на 16 908,09 лв. С
определение от 19.02.2024 г. първоинстанционният съд е приел, че молбата за
изменение на иска е допустима и е допуснал изменение на първоначално
предявения иск за заплащане на обезщетение за вреди в размер 5 448,12 лв.,
като е приел че искът е предявен за сумата от 25 191,23 лв. и се е произнесъл
по същество по претенцията на ищцата за заплащане на обезщетение, дори в
размер над посочения от нея от размер от 25 191,23 лв., въведена в процеса
под формата на недопустимо изменение както на основанието, така и на
петитума на първоначално предявения иск. Извод за недопустимост на
заявената в нарушение на императивната забрана на чл.214, ал.1 ГПК искова
претенция се съдържа в самата молба, с която е поискано да се допусне
увеличение на иска, доколкото в нея са изложени твърдения, че основанието за
заплащане на сумата 2 835,02 лв. и сумата от 16 908,09 лв. е възникнало след
завеждане на делото като последица от проведената публична продан на
имота и извършеното разпределение на получената сума и заплатените такси
по изпълнителното дело. Юридическият факт, релевиран като източник на
допълнително въведените в процеса вземания за обезщетения за имуществени
вреди, е различен от основанието на първоначално предявения иск за сумата
от 5 448,12 лв. Следователно, искането за заплащане на присъдената от
въззивния съд сума от 19 743,11 лв. /16 908,09 лв. + 2 835,02 лв. / не
съставлява увеличение на иска по смисъла на чл.214, ал.1 ГПК, а предявяване
на нов иск със самостоятелен предмет и основание.
    Вместо да констатира процесуалната недопустимост на предприетото от
ищцата изменение на иска и съответно да обезсили първоинстанционното
решение в частта, с която са разгледани исковете за заплащане на сумата от
16 098,09 лв. и на сумата от 2 835,02 лв. и да прекрати производството по тях,
въззивният съд е разгледал спора по същество и е присъдил на ищцата

                                      6
недопустимо претедираната над 5 448,12 лв. до 25 191,23 лв. сума на
основание чл.79, ал.1 вр. чл. 82 ЗЗД.
      Произнасяйки се по недопустим иск, въззивният съд е постановил
недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено в недопустимата
негова част, а производството по делото следва да се прекрати в частта, с
която е разгледан иск за заплащане на обезщетение за вреди за сумата над
5 448,12 лв. до 25 191,23 лв., на основание чл.293, ал.4 вр. чл.270 ГПК.
    В останалата обжалвана част, решението на въззивния съд е правилно.
Противно на твърденията на касатора, въззивният съд е обсъдил своевременно
заявеното от него възражение, че клаузата на т.11 от подписаното между
съпрузите споразумение по чл.51, ал.1 СК, е нищожна поради накърняване на
добрите нрави, но е намерил същото за неоснователно. Този извод на съда е
съобразен с трайната практика на ВКС, че нищожността поради накърняване
на добрите нрави е налице, когато договорът противоречи на основни морални
принципи и ценности, които са в основата на обществения ред, и това
противоречие е до степен, че договорът ги отрича. При споразуменията по
чл.51 СК, това означава, че съдържанието на споразумението трябва да бъде в
явно противоречие с общоприетите норми за справедливост и
добросъвестност, например ако се засягат основни права на децата или се
уговарят условия, които очевидно поставят едната страна в положение на
крайна зависимост или неравноправие. Съдът при одобряване на
споразумението по чл.51 СК е длъжен да провери дали са защитени
интересите на децата и дали споразумението не противоречи на добрите нрави
– чл.51, ал.2 СК. Одобрението на съда не изключва възможността
споразумението да бъде атакувано впоследствие с иск за нищожност поради
накърняване на добрите нрави, тъй като съдът се произнася с охранителен акт,
който не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на
действителността на споразумението. В практиката си ВКС е изяснил и че не
всяка нееквивалентност или неблагоприятност за една от страните води до
нищожност. Необходимо е да е налице явна, съществена нееквивалентност или
други обстоятелства, които водят до неоправдано разместване на права и
задължения, което е несъвместимо с принципите на справедливост и
добросъвестност. При споразумения по чл.51 СК това може да се прояви
например в уговорки, които лишават децата от необходимата издръжка,
ограничават неоснователно личните отношения с единия родител, т.е. особено

                                     7
значение има защитата на интересите на децата. Ако споразумението е
резултат от злоупотреба с влияние, икономическа или друга зависимост, или е
сключено при условия, които явно накърняват интересите на децата или на
един от съпрузите, това може да обоснове нищожност. В конкретния случай,
клаузата на т.11 от споразумението в частта, с която ответникът е поел
задължение за заплащане на дължимите вноски за погасяване на получени от
двамата съпрузи по време на брака банкови кредити, в едната си част
представлява поемане на чуждо задължение, доколкото страна по договора за
кредит е и ищцата в настоящото производство. Само по себе си поемането на
чуждо задължение не е нищожно поради накърняване на добрите нрави, а е
израз на свободно договаряне между страните при приключване на брачната
връзка, което обикновено е съпътствано с желание на единия съпруг да
подсигури финансово другия - било чрез осигуряване на парични средства,
било чрез поемане на негово финансово задължение и каквито и да са били
мотивите, то те не подлежат на съдебен контрол. При зачитане свободата на
договаряне като основен принцип и липсата на обстоятелства, които да
излизат извън допустимото от морала и закона и съответно да засягат
интересите на децата, настоящият състав на ВКС приема, че уговорката в т.11
от споразумението по чл.51 СК не е нищожна като накърняваща добрите
нрави.
    По претендираните от страните разноски:
     Касаторът – ответник е направил разноски за адвокатско възнаграждение
и депозит за вещо лице за трите съдебни инстанции в общ размер на 2 200,00
лв., платен депозит за вещо лице в размер на 500,00 лв. и за държавна такса за
касационното обжалване в размер на 539,57 лв., или общо разноски в размер
на 2 339,57 лв. С оглед изхода на спора на последния се дължат разноски на
основание чл.78, ал.4 ГПК за прекратената част на производството, които
възлизат на 1 833,59 лева, чиято равностойност в евро е 937,50 евро за трите
съдебни инстанции. Ищцата е направила разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивната и за касационната инстанция в общ размер на
1 600 лв., както и разноски за държавна такса, депозити за вещо лице и
разноски за обезпечителното производство в общ размер на 2 589,04 лв., или
общо разноски в размер на 4 189,04 лв. С оглед изхода на спора, на ищцата се
дължат разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК съобразно уважената част на
иска, които възлизат на 905,97 лева, чиято равностойност в евро е 463,22 евро.

                                      8
На процесуалния представител на ищцата следва да се определи адвокатско
възнаграждение за оказаната от него безплатна правна защита на основание
чл.38, ал.2 ЗА за първата инстанция в размер на 1200 лв., като с оглед
уважената част на иска, следва да му се присъди такова в размер на в размер на
259,52 лв., чиято равностойност в евро е 132,69 евро.
    Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

                                  РЕШИ:

       ОБЕЗСИЛВА решение № 251/20.12.2024 г. по в.гр.д. № 420/2024 г. на
Апелативен съд Велико Търново в частта, с която Б. Л. К., ЕГН **********, с
адрес гр.Русе, ул. № П.Р.Славейков“ № 1 е осъден да заплати на М. И. С., ЕГН
**********, със съдебен адрес гр.Русе, ул. „Олимп Панов“ № 19, ет. 4, офис
17 - адв. Б., обезщетение за имуществени вреди над сумата от 5 448,12 лв. до
25 191,23 лв. /или за 19 743,11 лв./, ведно със законната лихва от 02.02.2023 г.
до окончателното изплащане, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД и ПРЕКРАТЯВА
производството по делото в тази част.
     ОСТАВЯ В СИЛА решение № 251/20.12.2024 г. по в.гр.д. № 420/2024 г.
на Апелативен съд Велико Търново в частта, с която Б. Л. К., ЕГН **********
е осъден да заплати на М. И. С., ЕГН **********, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД
обезщетение за имуществени вреди в размер на 5 448,12 лв. /с равностойност в
евро - 2 785,58 евро/, ведно със законната лихва от 02.02.2023 г. до
окончателното изплащане.
    ОСЪЖДА Б. Л. К., ЕГН **********да заплати на М. И. С., ЕГН
**********, на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски по делото за трите
съдебни инстанции в размер на 463,22 евро /с левова равностойност 905,97
лева/.
    ОСЪЖДА Б. Л. К., ЕГН **********да заплати на адв. Н. Б. на основание
чл.38, ал.2 ЗА сумата от 132,69 евро /с левова равностойност 259,52 лева/ -
адвокатско възнаграждение за първата инстанция.
    ОСЪЖДА М. И. С., ЕГН ********** да заплати на Б. Л. К., ЕГН
**********, на основание чл.78, ал.4 ГПК разноски по делото за трите
съдебни инстанции в размер на 937,50 евро /с левова равностойност 1 833,59
лева/.


                                       9
Решението не подлежи на обжалване.


                                     Председател: _______________________

                                        Членове:

                                               1. _______________________

                                               2. _______________________




                              10