Отговорност на водач при удар на пресичащ през мантинела пешеходец

Текстът на акта

                                  РЕШЕНИЕ
                                       № 145
                               гр. София, 16.03.2026 г.


                       В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две
хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                                 Председател: Петя Колева
                                 Членове:     Пламен Дацов
                                              Иван Стойчев

при участието на секретаря Илияна Т. Рангелова
в присъствието на прокурора Евгения Хр. Стоянова
като разгледа докладваното от Пламен Дацов Касационно наказателно дело от
общ характер № 20258002201006 по описа за 2025 година


        Касационното производство е инициирано по жалба от адв.К. - защитник на
подсъдимия И. А. Т., срещу Решение с рег.№253/14.07.2025 год. постановена по
ВНОХД№76/2025 год. по описа на САС, НО-XI наказателен състав.
         Оплакванията в жалбата и допълнението към нея са за наличието на касационните
основания визирани в чл.348, ал.1, т.1 НПК, макар да се развиват доводи за нарушение на
чл.348, ал.1, т.2 НПК. Сочи се, че неправилно подсъдимият е бил осъден за нарушаване на
чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП. Моли се за отмяна на решението и връщане за ново разглеждане.
       По делото е депозирано възражение от частните обвинители И., Т. и М. чрез техния
повереник адв.Н. с молба да се остави без уважение жалбата, тъй като на първо място
същата е недопустима поради обстоятелството, че е подадена извън сроковете предвидени в
чл.350, ал.1 вр. чл.319, ал.1 НПК и от друга страна е неоснователна поради това, че засяга
правилността на установените фактическите положения, което не представлява касационно
основание.
      В хода на делото по същество пред ВКС, адв.К. поддържа жалбата си, а в своя защита
подсъдимият заявява, че не е могъл да реагира в инкриминирания случай.


                                            1
       Представителят на Върховна касационна прокуратура е на мнение, че жалбата е
неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Счита, че не са допуснати
съществени процесуални нарушения и няма нарушение на материалния закон. Предлага да
се остави решението в сила.
       Повереникът - адв.Н. моли да се остави касационната жалба без уважение.
       В последната си дума подсъдимият моли за оправдаване.
      Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно
отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания
съдебен акт, установи следното:
       С Присъда от 01.10.2024 год. по НОХД№6908/2023 год., СГС, XI наказателен състав
е признал подсъдимия И. А. Т. за виновен в извършено престъпление по чл.343, ал.1, б.“б“
вр. чл.343, ал.1, б.“в“, пр.1 вр. чл.342, ал.1, пр.3 НК и във вр. с чл.55, ал.1, т.2, б.“б“ вр.
чл.42б, ал.1-2 НК го е осъдил на ПРОБАЦИЯ.
       С Решение с рег.№253/14.07.2025 год., САС, XI наказателен състав по ВНОХД
№76/2025 год. е изменил първоинстанционната присъда, като е оправдал подсъдимия за
нарушение на правилата за движение по чл.116 ЗДвП и е потвърдил присъдата в останалата
й част.
       По отношение на наведените основания в касационната жалба:
        На първо място следва да се отбележи във връзка с възражението на повереника и
частните обвинители, че не е налице преклудиране на сроковете предвидени в чл.350 НПК.
Това е така, защото съобщението за изготвяне на решението е връчено на подсъдимия на
23.07.25 г.(л.125 от въззивното дело), на защитника му на 22.07.25 г.(л.126), а жалбата срещу
решението на апелативния съд е от 05.08.25 г., което е в 15 дневния срок (съображения за
това - чл.350, ал.2 НПК, която е приложима разпоредба в процесния случай).
       На следващо място, относно обхвата на касационната проверка. Тук централно място
в касационната жалба заемат доводи, с които се оспорват фактическите констатации на
въззивния съд. Подсъдимият и неговият защитник твърдят грешно възприета фактология и
анализират по същество събрания доказателствен материал. Жалбата, макар и формално
позоваваща се на чл.348 НПК, реално цели пререшаване на делото по факти, което е
недопустимо в касационната инстанция. Настоящият състав подчертава, че съгласно чл.348,
ал.1 НПК необосноваността не е касационно основание. ВКС е съд по правото, а не по
фактите. Контролната му функция е ограничена до проверка на това дали въззивният съд е
формирал вътрешното си убеждение въз основа на обективно, всестранно и пълно
изследване на обстоятелствата по делото. В случая САС е изпълнил прецизно тези свои
задължения. Всички възражения на защитата са били предмет на обстоен анализ, като съдът
е отговорил изчерпателно на всеки важен довод, избягвайки формализма.
      Относно доказателствената съвкупност и експертизите следва да се отбележи, че са
неоснователни твърденията за процесуални нарушения при анализа на доказателствата.
Въззивната инстанция е закрепила фактическите си изводи върху солидна основа от

                                              2
експертни заключения – АТЕ, КМАТ, ДКМАТЕ. Съдът правилно е преценил тези
експертизи като професионално и безпристрастно изготвени. Те кореспондират помежду си
и затварят логическия кръг на фактическата обстановка. Експертите са взели предвид
всички специфични фактори на средата: височината на мантинелата спрямо асфалтовата
настилка, характера на терена и техническите параметри на автомобила.
      Относно момента на настъпване на опасността и визираното в жалбата нарушение на
материалния закон също следва да се отхвърли като възражение. Основният правен спор в
жалбата се концентрира върху момента, в който за водача е възникнала „опасност за
движението“ по смисъл на ЗДвП.
      Защитата поддържа тезата, че фактическата обстановка е интерпретирана
неправилно. Доказателствата обаче сочат друго. Съдът е приел, че пешеходецът е бил видим
за водача още в момента, в който се е намирал на не по-малко от половин метър от
мантинелата в разстоянието между нея и дървото, а когато пешеходецът е предприел
прескачане на мантинелата, ударът вече е бил предотвратим. При преценката на този момент
правилно са съобразени метеорологичните условия с ясно време, което, макар и да създава
сенки от прилежащата растителност, не е препятствала видимостта до степен на
невъзможност за възприятие.
      Взета е предвид и спецификата на обекта. Макар пострадалият да е бил с тъмни
дрехи и в зона с растителност, вещите лица са категорични, че своевременното му
възприемане е било технически възможно.
      На следващо място е взето предвид и поведението на пешеходеца. Твърденията на
жалбоподателя, който оспорва бавната скорост на придвижване на пешеходеца и влиянието
от неговото алкохолно повлияване са били надлежно обсъдени. Експертизата е отчела
концентрацията на алкохол в кръвта на пострадалия и влиянието му върху неговата
моторика, включително при прескачането на мантинелата.
       Следователно, изводът на САС, че опасността е била обективно предвидима и
преодолима при адекватно поведение на водача, е правилен. Нарушение на материалния
закон не е налице, тъй като правната квалификация съответства на приетите по делото
факти.
      Въззивният съд е анализирал доказателствата в тяхната съвкупност, без да игнорира
факти или да тълкува превратно свидетелски показания и експертни мнения.
       В заключение по отношение на разглежданото възражение, ВКС намира за
неоснователни доводите в жалбата, че въззивният съд е приложил неправилно материалния
закон по отношение момента на възникване на опасността.
      Основният спор се свежда до това кога точно за подсъдимия е възникнало
задължението по чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП.
      Съгласно константната практика на ВКС, опасността за движението възниква в
момента, в който препятствието на пътя(в случая пешеходецът) стане обективно видимо за


                                           3
водача. Защитата неправилно интерпретира, че този момент е при навлизане на пешеходеца
на платното за движение. Въззивният съд, опирайки се на ДКМАТЕ, е установил, че
пострадалият е бил видим още преди да прескочи мантинелата. Именно това е релевантният
момент на възникване на опасността. От този миг за водача е активирано императивното
задължение по изр.2 на чл.20, ал.2 ЗДвП – да предприеме незабавни мерки за спиране.
      На следващо място, доводите за гъста растителност, сенки и тъмни дрехи са били
предмет на детайлен анализ на експертите. Установено е, че въпреки тези фактори, при ясно
време и съобразена скорост, фигурата на пешеходеца е била разпознаваема.
       По отношение на алкохолното повлияване на пешеходеца и неговото прескачане на
мантинелата може да се приеме, че същите всъщност са удължили времето, през което той е
бил в полезрението на водача преди самия сблъсък. В тази връзка експертизата доказва, че
при своевременна реакция в момента, в който пешеходецът е започнал да прескача
мантинелата, подсъдимият е разполагал с техническа възможност да спре напълно или да
намали скоростта си до такава, която не би довела до фаталния изход. Следователно,
подсъдимият е допуснал нарушение на чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП, тъй като е проявил забавена
реакция спрямо обективно появилата се опасност. Твърденията за грешна фактология в това
отношение са неоснователни, тъй като съдът е обсъдил всички фактори – от височината на
мантинелата до специфичната видимост – и правилно е приложил правната норма към
установения механизъм на ПТП.
      В допълнение с оглед поддържаната теза в касационната жалба, че специфичните
условия на пътя – сенки, растителност, тъмни дрехи и алкохолно опиянение(според жалбата
то не влияе върху физическите му способности), изключват вината на водача, тъй като
опасността е била непредвидима. Настоящият състав на ВКС намира това твърдение за
несъответстващо.
       Съгласно ППВС№2/1968 г. и поредица други решения, задължението по чл.20, ал.2,
изр.2 ЗДвП възниква в момента на обективната възможност за възприемане на опасността, а
не в момента на субективното й възприемане от конкретния водач. В конкретния случай,
събраните доказателства и експертните заключения сочат, че пешеходецът е бил видим от
момента на прескачане на мантинелата. Практиката на ВКС е категорична, че ако
препятствието е в обсега на видимост(независимо дали е на самото платно или в
непосредствена близост до него със заявен интензитет на движение към него), водачът е
длъжен да реагира своевременно. Прескачането на мантинелата е именно такова действие,
което обективира опасността.
       Жалбоподателят се позовава още и на гъстата растителност и сенките като фактори,
които го оправдават. Съгласно практиката на ВКС обаче, тези обстоятелства вменяват на
водача по-висока степен на внимание. Наличието на дървета, които хвърлят сенки, и
растителност, изисква от водача да съобрази скоростта си така, че да може да спре пред
всяко предвидимо препятствие(съгласно изр.1 на същия член). От друга страна, „бавното“
движение на пешеходеца поради алкохолно повлияване всъщност улеснява техническата
възможност за спиране, тъй като удължава времето от появата на обекта до пресичането на

                                           4
траекторията на автомобила. Няма данни по делото, както се твърди в жалбата, за много по-
бързо придвижване. В тази връзка е налице анализ съответстващ на доказателствената маса,
което прави твърдението за процесуално нарушение по този въпрос неоснователно.
Изводите на САС, че КМАТЕ и допълнителната такава са изготвени при пълно спазване на
методическите изисквания, не са превратни. Вещите лица са съобразили геометрията на
пътя, контраста и видимостта и биомеханиката на пешеходеца. Следва да се има предвид, че
когато експертизата установи техническа възможност за предотвратяване на удара при
своевременна реакция, а водачът не е задействал спирачната система или го е направил със
закъснение, е налице пряко нарушение на чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП. Това нарушение е в
причинно-следствена връзка с настъпилия съставомерен резултат. В този смисъл въззивният
съд правилно е приложил материалния закон, като е приел, че предимството на пешеходеца
(дори и при негово неправомерно поведение на пътя) не освобождава водача от
задължението да спре пред обективно видима опасност.
      В заключение, поради акцента от касатора на бланкетната норма и нарушението на
материалния закон, следва да се има предвид следното.
       В теорията и практика на ВКС текстът на чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП се разглежда като
императивно задължение за своевременна реакция, което се активира при настъпването на
определено юридическо събитие – появата на обективна опасност. Именно поради тази
причина следва да се подчертае, че опасността не е субективно усещане на водача, както
вече бе отбелязано, а обективно състояние на пътната среда. В конкретния случай, появата
на пешеходец, който се намира в непосредствена близост до платното и извършва действия
по преодоляване на мантинелата, съставлява „опасност“. Теорията и практиката приемат, че
опасността възниква не тогава, когато обектът стъпи на асфалта, а в момента, в който
неговото поведение недвусмислено показва намерение за навлизане в зоната на движение на
автомобила. Ключов момент е разграничението за обективна възможност за възприемане –
разстоянието, от което при конкретните условия(слънце, сенки, растителност), един
средностатистически внимателен водач би могъл да види препятствието. Субективното
възприятие вече е моментът, в който конкретният подсъдим реално е видял пешеходеца.
      Правната отговорност се ангажира въз основа на обективната възможност. Ако
експертизата установи, че лицето е било видимо преди платното, законът вменява на водача
задължението да е започнал спирачен процес именно тогава, дори и да не е бил визуално
обективиран целият пешеходец. Закъснението в реакциите съставлява виновно поведение.
       Практиката приема, че изречение 2 на чл.20, ал.2 ЗДвП действа в синхрон с изр.1.
Дори скоростта да е в рамките на позволената, тя става несъобразена, ако не позволява на
водача да спре в рамките на видимостта си. Когато пешеходецът е „бавен“(поради алкохолно
опиянение) и „висок“(поради прескачане на мантинелата), времето за реакция на водача
теоретично е по-голямо. Следователно, твърдението на защитата, че алкохолът на
пострадалия е „изненадал“ водача, е юридически несъстоятелен. Алкохолното повлияване на
пешеходеца по-скоро удължава времето на престоя му в „опасната зона“ преди удара, което е
следвало да бъде използвано от водача за спиране.

                                           5
       Не на последно място следва да се подчертае и това, че в практиката се изключва
отговорността само при т.нар.“случайно деяние“ – когато опасността е възникнала толкова
близо до автомобила, че дори при незабавна реакция и технически изправна спирачна
система, ударът е бил физически неизбежен. В настоящия случай, категорично се отхвърля
тезата за техническа неизбежност. Водачът е имал пространствен и времеви ресурс да
предотврати вредоносния резултат, но не е изпълнил предписанието на чл.20, ал.2, изр.2
ЗДвП.
      С оглед на така констатираното, може да се каже, че всички доводи за грешна
фактология са само опит за подмяна на доказаните по делото технически параметри. САС
правилно е приел, че нарушението на ЗДвП е налице, тъй като водачът е игнорирал
обективната опасност, чийто генезис е бил видим и предвидим.
      Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че не са
налице посочените в жалбата касационни основания по чл.348, ал.1, т.1, т.2 НПК и
обжалваното решение следва да се остави в сила като правилно и законосъобразно.


      Така мотивиран и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, ВКС, второ
наказателно отделение,


                                     РЕШИ:
      ОСТАВЯ В СИЛА Решение с рег.№253 от 14.07.2025 година постановено по ВНОХД
№76/2025 година по описа на САС, НО-XI състав.
      Решението е окончателно.




                                                 Председател: _______________________

                                                    Членове:

                                                           1. _______________________

                                                           2. _______________________




                                          6