Към съдържанието
Питай законите

Практика · Върховен касационен съд · 01 Юли 2026

Погасяване по давност на право на ползване на семейно жилище след развод

Решение №442/2026 · Върховен касационен съд · 01 Юли 2026

Резюме, съставено автоматично от текста на акта. Меродавен е самият акт по-долу.

Бивша съпруга завежда иск да се признае, че предоставеното с бракоразводното решение право на ползване на семейното жилище на бившия ѝ съпруг е погасено по давност. Първите две инстанции уважават иска, но Върховният касационен съд отменя техните актове. Върховният съд постановява, че правото не е погасено, тъй като съпругът редовно е посещавал и реално ползвал имота през годините, без да е налице 5-годишен период на пълно бездействие.

Какво приема съдът

Предоставеното с бракоразводно решение право на ползване на семейно жилище е облигационно, а не вещно право, и се погасява по давност само при бездействие на титуляря за упражняването му за законоустановения период от момента на неговата изискуемост.

Приложени разпоредби

Всяка посочена разпоредба е проверена да се среща в текста на акта.

семейно жилищеправо на ползванеразводпогасителна давностизпълнителен листоблигационно право

Текстът на акта

                             РЕШЕНИЕ
                                   № 442
                           гр. София, 01.07.2026 г.


                    В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май
през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                             Председател: Борис Р. Илиев
                             Членове:     Ерик Василев
                                          Яна Вълдобрева

при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Ерик Василев Касационно гражданско дело №
20268002100122 по описа за 2026 година
    Производството е по чл.290 от ГПК.
     С определение № 1364/ 18.03.2026 г., постановено по настоящето дело, по
жалба на Ж. П. Н. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение №
239/ 02.10.2025 г. по в.гр.д.№ 237/ 2025 г. на Окръжен съд Сливен, с което е
потвърдено решение № 87 от 12.05.2025 г. по гр.д.№ 1229/2024 г. на Районен
съд Нова Загора, с което е уважен иск, на основание чл.439, ал.1 ГПК,
предявен от К. Б. Н. срещу Ж. П. Н., че не дължи предоставяне на ползването
на семейното жилище в гр.Н. З., ул.“*“ № *, ет.*, ап.*, въз основа на решение
№ 75/ 08.06.2009 г. по гр.д.№ 64/ 2009 г. на РС Нова Загора, като погасено по
давност; обезсилен е изпълнителен лист от 19.08.2024 г., въз основа на който е
образувано изпълнително дело № 379/ 2024 г. на СИС при РС Нова Загора и са
присъдени разноски в производството.
    Обжалването е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по
въпроса за задължението на въззивния съд, когато възприеме фактическите
обстоятелства, установени пред първата инстанция и препраща към мотивите


                                      1
на първоинстанционния съд, на основание чл.272 ГПК, да изложи
самостоятелни мотиви по предмета на спора.
    Според трайно установената съдебна практика, предвидената в чл.272
ГПК възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд не
освобождава въззивната инстанция от задължението да отговори на всички
доводи във въззивната жалба в рамките на предмета на проверката по чл.269
ГПК в качеството си на съд по съществото на спора чрез извеждане на свои
фактически констатации и правни изводи във връзка с направените
оплаквания и доводи; фактическите и правни изводи трябва да намерят израз в
мотивите на въззивния съд. Това задължение произтича от характеристика на
дейността на въззивната инстанция като решаваща /виж Решение № 134/
28.11.2019 г. по гр.д.№ 2604/ 2018 г., І г.о. и цитираните в него предходни
актове на ВКС, разрешаващи същия въпрос/.
    Обжалваното въззивно решение не съответства на така установената
практика, тъй като при мотивирането му липсва обсъждане на
доказателствата, на които ответникът се е позовал във въззивната си жалба и
няма произнасяне по всички доводи в тази жалба. По отношение на решението
е налице касационното основание по чл.281 т.3 пр.2 ГПК. Естеството на
порока не налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия,
поради което спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната
инстанция /арг. чл.293 ал.3 ГПК/.
     По делото е безспорно, че страните са бивши съпрузи, бракът им, сключен
през 1980 г., е прекратен с развод с влязло в сила на 03.07.2009 г. решение на
РС Нова Загора по гр.д.№ 64/ 2009 г. По време на брака те са придобили и са
притежавали в режим на съпружеска имуществена общност /нотариален акт
№ 24, т.ІІ, н.д.№ 532/ 27.05.1992 г./ апартамент, находящ се в гр.Н. З., ул.“*“ №
*, в сградата на ЖСК „Христо Ботев“, заедно с избено помещение, таванско
помещение и гараж. Това е било тяхното семейно жилище, с бракоразводното
решение ползването на това жилище е предоставено на ответника Н., който
единствено е заявил претенция за това /към момента на развода няма
ненавършили пълнолетие деца на страните/. Не се спори, че и двете страни са
продължили да ползват семейното жилище след развода и предоставянето на
ползването му. Спорът е дали правото на ответника да ползва това жилище,
учредено с бракоразводното решение, е погасено по давност.


                                       2
    Този спор въззивният съд е разрешил, приемайки, че давността тече от
датата на нарушението. Когато препраща по реда на чл.272 ГПК към
първоинстанционното решение, въззивният съд го прави свое решение по
съществото на спора. И макар в обжалвания акт това да не е посочено
изрично, изглежда въззивният съд да се е солидаризирал с виждането на
първата инстанция, че по силата на бракоразводното решение ответникът Н. е
придобил върху процесното жилище вещно право на ползване по чл.56 и сл.
ЗС. Това разбиране е неправилно. Съдебното решение, с което се предоставя
право на ползване върху семейното жилище след развода, не учредява вещно
право. В тази част то е акт на администриране от съда на граждански
отношения, а предоставеното с този акт право не е вещно, а облигационно.
Затова не може да бъде споделено разбирането на съдилищата, че правото на
ползване е от такова естество, че защитата му чрез средствата на
принудителното изпълнение се налага едва когато то е нарушено; че всяко
негово нарушаване води до възможност притежателя му да го защити като се
снабди с изпълнителен лист и потърси защитата на съдебен изпълнител; че от
момента на настъпване на нарушението започва да тече 5 – годишен
давностен срок. Облигационните субективни права не се погасяват по давност
от датата, на която бъдат нарушени, а при бездействие на кредитора за
упражняването им в рамките на законоустановения срок от датата на
изискуемостта им /чл.114 ал.1 вр. чл.110 и чл.111 ЗЗД/. Затова релевантно е не
дали и в какъв период ответникът, въпреки предоставеното му право на
ползване върху семейното жилище, е допускал то да бъде ползвано и от
ищцата. Релевантно е дали и в кой момент той е преустановил да упражнява
ползването.
    Не само от свидетелските показания, но и от обясненията на самата ищца,
е видно, че ищецът не е преставал да упражнява това право. В протокол за
проведено пред първоинстанционния съд открито съдебно заседание на
17.04.2025 са отразени обясненията на ищцата, според които: „Аз нямах ключ
години наред. Влизах в апартамента с негово разрешение, той винаги в 5 часа с
обаждаше, когато съм била горе в таванската стая си идваше заради котенцето
и колата му винаги стоеше в гаража. В таванската стая съм била, зная че той
идва в 5 часа, за да си вземе колата и аз съм му се обаждала ако ми трябва
нещо от апартамента… От януари 2024 година официално си живея в
апартамента, но пак си ходя при децата, при едните и при другите съм си

                                      3
ходила, до 12.09.2024год., когато започнах работа в Коньово в училището.
Сага вече съм в Коньово в училището и си живея в апартамента.“. Тези
обяснения на ищцата кореспондират с показанията на свидетелката Ж. Р.,
която свидетелства, че през 2021 година ищцата се завърнала окончателно от
Италия, за да гледа болните си родители и живеела постоянно в Коньово.
Когато починала и майка, от края на 2023 година започнала постоянно да
живее в апартамента. До този момент ответникът Н. е имал постоянен достъп
до жилището и редовно го е посещавал, за да храни там коте, което
впоследствие починало. Свидетелките И. и М. не дават показания, че
ответникът Н. не е имал достъп до апартамента преди края на 2023 г. –
началото на 2024 г. Те свидетелстват, че жилището е ползвано спорадично от
ищцата за целия период от 2009 г. до 2024 г., но не и че ответникът в същия
период не е ползвал това жилище. Същото следва и от обясненията на
ответника, протоколирани в съдебно заседание от 21.02.2025 г. пред
първоинстанционния съд – „Ищцата постоянно е ползвала жилището, от както
сме се развели. Винаги е имала ключ и винаги е ползвала.“. Същото
кореспондира с показанията на свидетелката Р., че ответникът „изтрайвал“
ищцата да ползва апартамента, когато това е било спорадично, но че в същото
време го е ползвал и той /“… всъщност той ходеше, ходехме заедно заради
котето и влизаше в гаража почти всеки ден. Котето живееше в апартамента,
ние всеки ден ходихме до там…“/. Видно от изложеното, до 2024 г., когато се е
снабдил с изпълнителен лист въз основа на бракоразводното решение, Ж. Н. е
упражнявал правото на ползване на семейното жилище, независимо че не го е
обитавал постоянно и се е установил със съжителката си на друго място.
Ирелевантно е обстоятелството, че през 2016 г. ищцата е прехвърлила
собствеността на своята ½ ид.ч. от семейното жилище на децата си.
Отношенията между децата на страните и ответника не са предмет на делото,
а в отношенията между ищцата и ответника важи установеното с
бракоразводното решение – правото на ползване на семейното жилище
принадлежи на ответника. Няма петгодишен период, в който той да не е
упражнявал това право и то не е погасено по давност. Предявеният иск за
установяване на несъществуването на правото е неоснователен и следва да се
отхвърли.
    С оглед изхода от спора право на разноски за производството има само
ответникът. От негова страна обаче няма искане за присъждане на такива,

                                     4
поради което по разноските произнасяне не може да има.
    По изложените съображения съдът

                                  РЕШИ:

    ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение № 239/ 02.10.2025 г. по в.гр.д.№ 237/
2025 г. на Сливенски окръжен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
     ОТХВЪРЛЯ предявения от К. Б. Н., ЕГН **********, гр.Н. З., ул.“*“ № *,
ет.*, ап.*, срещу Ж. П. Н., ЕГН **********, гр.С., ж.к.“*“, бл.*, вх.“*“, ет.*,
ап.*, за признаване за установено, че К. Б. Н. не дължи предоставяне на Ж. П.
Н. на ползването на семейното жилище, находящо се в гр.Н. З., ул.“*“ № *,
ет.*, ап.*, въз основа на решение № 75/ 08.06.2009 г. по гр.д.№ 64/ 2009 г. на
РС Нова Загора, като погасено по давност.
    Решението не подлежи на обжалване.


                                           Председател: _______________________

                                               Членове:

                                                      1. _______________________

                                                      2. _______________________




                                      5


Съдебните актове са публични; имената на физическите лица в тях са заличени от съда. Резюмето не е правен съвет. Имате подобен случай? Попитайте законите.