Валидност на споразумение за стар дълг, сключено чрез пълномощник

Текстът на акта

                             РЕШЕНИЕ
                                  № 73
                          гр. София, 05.03.2026 г.


                   В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:


                            Председател: Росица Божилова
                            Членове:     Анна Ненова
                                         Татяна Костадинова

при участието на секретаря Ивона Ст. Мойкина
като разгледа докладваното от Росица Божилова Касационно търговско дело
№ 20248002901875 по описа за 2024 година
      Производството е по чл. 290 ГПК.
      Образувано е по касационна жалба на „Бългериън Пропърти Тръст„
ЕООД против решение № 76/12.03.2024г. по т.д.№ 656/2023г. на Апелативен
съд – Варна, с което, след отмяна на решение № 293/26.06.2023г. по т.д. №
59/2022г. на Окръжен съд – Варна, е отхвърлен предявеният от касатора
против „Илот Блек Сий Хотелс„АД иск, по реда на чл. 422 ГПК, за
установяване вземане на ищеца към ответника, в размер на 467 189 евро, на
основание споразумение от 19.02.2021г., с нотариална заверка на подписите,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от депозиране на
заявлението по чл. 417 ГПК – 14.05.2021г. до окончателното й плащане, за
което е издадена заповед за незабавно изпълнение от 17.05.2021г. по ч.гр.д.№
6834/2021г. на Районен съд – Варна. Касаторът оспорва допустимостта на
въззивното решение, а в евентуалност – правилността му. Твърди, че са налице
предпоставките на чл. 229, т. 4 ГПК, за спиране на производството, предвид
висящност на преюдициален спор - по т.д. № 58/2022г. по описа на Окръжен
съд – Варна. Касаторът се позовава и на по-ранното завеждане на т.д.№
58/2022г. на ОС – Варна спрямо настоящото - т.д.№ 59/2022г. пред същия съд,
като основание за недопустимост по чл.126 ГПК. Недопустимост се твърди и
на основание чл. 299 ГПК, поради „формирана сила на пресъдено нещо по
правопораждащите факти„, тъй като преди датата на постановяване на
въззивното решение е постановено решение по т.д.№ 58/2022 г. на ОС – Варна,
влязло в сила на 01.02.2024 г.. Със същото е установено със сила на пресъдено
нещо: 1/ съществуващо заемно правоотношение между страните от 2007г., на

                                     1
основание Споразумение за участие в съвместно дружество от 01.02.2007г. и
Генерално компенсационно споразумение от 10.02.2007г. и 2/ издаването и
валидността на пълномощното от 27.01.2021г., с упълномощител Х. И. Е. П. и
пълномощник Е. Д. Й.. Тълкувана е волята на упълномощителя със смисъл -
„задълженията към акционерите, макар и стари, да се признаят, а не да се
оспорват на каквото и да било основание„ и е отхвърлена недействителност
на споразумението, в качеството му на договаряне във вреда на
представлявания, на основание чл. 40 ЗЗД. Доколкото се касае за отделни
части на един и същ заем, различието по двете дела, според касатора, е
единствено в размера на претендираните суми, при пълна идентичност на
останалите правопораждащи факти.
      Неправилност на въззивното решение се обосновава на всички
основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
      Неправилно, предвид позоваването на чл. 26 ТЗ в текста на
пълномощното и очертаната от разпоредбата обща рамка на
представителната власт на търговския пълномощник, вкл. ограниченията на
същата, съгласно чл. 26, ал. 2 ТЗ, съдът е пренебрегнал съдържащото се
изрично упълномощаване за определени действия, в протИ.речие със самата
норма на чл. 26 ТЗ, а и на чл. 39 ЗЗД. От текста на чл. 26 , ал. 1, изр. второ
ТЗ, диспозитивна по съдържание норма, следва че при дадени изрични
указания от страна на упълномощителя се съобразяват те, а не общата,
съдържаща се в закона уредба. Законът дава превес на волята                 на
упълномощителя / така и съгласно чл. 39 ЗЗД / и ограничителното й
тълкуване, независимо от предвиденото в чл. 26, ал. 2 ТЗ, е недопустимо. Като
не е отдал превес на волята на упълномощителя, вкл. на изричния текст „да се
тълкува в широк смисъл в полза на упълномощеното лице„, съдът е игнорирал
принципи на тълкуването, съгласно чл. 20 ЗЗД. Така съдът не е оценил явно
изводимата от пълномощното воля на упълномощителя, пълномощникът да
сключи договор в писмена форма, представлявайки и двете страни / и като
пълномощник на насрещната /, както и със същия да урегулира в писмен вид
отношенията по повод финансирането / в текста на пълномощното -
„отношенията между Дружеството и всеки от съдружниците с принос към
финансирането„ /. Не е съобразен факта, че пълномощното е дадено именно
на лице - органен представител на кредитора, за документално уреждане в
доказуем вид на финансирането. Тези обстоятелства, според касатора,
обосновават извода, че упълномощителят е целял заемът да бъде оформен в
писмен вид, имайки интерес от това, а документирането му обективно води до
признаване на вземането, то е негова неизбежна последица, която
упълномощителят е съзнавал. Решението се сочи постановено в протИ.речие с
чл. 40 ЗЗД, досежно мотивирането на недействителността на споразумението
от 19.02.2021г., като сключено във вреда на представлявания, предвид
последиците му на отказ от изтекла в полза на ответното дружество
погасителна давност. Касаторът акцентира на липсата на изводимо от
съдържанието на споразумението знание на пълномощника, че договаря по
повод задължение, погасено по давност, но дори да е действал с такова знание,
самото му упълномощаване обективира отказ на упълномощителя от

                                      2
ползваща го погасителна давност и недвусмислено изразява намерението му
да не се позовава на такава, а да уреди дълга, вкл. създавайки документ за
неговото доказване. Касаторът отрича да е вреда погасяването на възникнало
на законово основание задължение, респ. напусналите патримониума му суми
и след погасяването му по давност. Не е установена и недобросъвестност на
пълномощника      Е. Й., действала в пълно съответствие с волята на
упълномощителя, от съдържанието на която е видно, че отказа от изтекла
погасителна давност е целена, желана или поне допускана и приемана
последица от упражняването на правата, за които е дадено пълномощното.
Последното се основава на горепосоченото разбиране на касатора, че
документалното оформяне на самото правоотношение, по необходимост води
до признаване на дълга, съответно до прекъсване на давността, ако още не е
изтекла, или до отказ от вече изтекла погасителна давност. Неправилно,
според страната, съдът отрича изявленията на ответното дружество, в
търговската и счетоводната му документация, да са от естество да прекъснат
погасителната давност, доколкото се касае за решения на колективен орган на
дружеството – ответник / СД /, член на който е и пълномощника Е. Й.,
същевременно органен представител / управител / на дружеството – ищец.
Неправилно е отречено прекъсване на давността, с включването на заема в
ГФО на ответното дружество, заявени за оповестяване в ТРРЮЛНЦ. Тези
изводи касаторът намира в протИ.речие с ТР № 4/12.12.2016г. по тълк.дело №
4/2014г. на ОСГТК на ВКС.
      Неправилност се твърди и поради допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила: съдът не е коментирал довода на ищеца, че
заемите са предоставени от всички акционери в ответното дружество с 10-
годишен срок. Този срок не се явява изтекъл към датата на спорното
споразумение, поради което е изключено пълномощникът Е. Й. да е
действала със знание за погасено по давност вземане при сключването му и да
е била недобросъвестна, съобразно разбирането на въззивния съд за
съдържанието на тази недобросъвестност.       Необоснованост на решението
касаторът мотивира с логически протИ.речия и несъвместимост на правните
последици с отчетени за релевантни и доказани факти по делото. Така,
въпреки установеното качество на пълномощника Й. и като член на СД на
ответното дружество, участвала във формиране на колективната воля на този
орган досежно съществуването на процесното задължение и признаването му,
с последиците на отказ от погасителна давност, съдът приема, че
представлявайки насрещната страна същото лице и за същото обстоятелство
действа недобросъвестно. Насетне касаторът излага съображения за превратно
тълкуване съдържанието на пълномощното и оттук - за неправилност на
извода     за   недействителност на сключеното споразумение. Сочи и
протИ.речиви изводи за факти - от една страна съдът коментира осчетоводено
задължение по договор за заем, от друга - в относимост към предмета на
сключеното споразумение – сочи парично задължение с неизяснен произход;
отрича характер на споразумението като обективна новация, но последващо
обосновава същото като такава и пр..
      Ответната страна - „Илот Блек Сий Хотелс„ АД – оспорва касационната

                                    3
жалба. Несъстоятелни намира доводите за недопустимост на въззивното
решение, обосновано с висящността, а последващо и с влязлото в сила
решение по т.д.№ 58/2022 г. на ОС – Варна. По основателността на
касационната жалба не са заявени съображения , както с отговора на същата,
освен формално поддържане правилността на въззивното решение, така и в
хода на производството пред настоящата инстанция.
       С определение № 567/24.02.2025г. по делото, касационното обжалване е
допуснато при условията на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК - очевидна
неправилност на въззивното решение, поради произнасяне на въззивния съд
в протИ.речие с чл. 26 ТЗ и чл. 39 ЗЗД, при тълкуване на пълномощното и
обхвата на представителната власт на Е. Й..
       Върховен касационен съд, първо търговско отделение, съобразно
доводите и възраженията на страните и в съответствие с правомощията си по
чл. 290, ал. 2 ГПК, за да се произнесе съобрази следното :
       Ищецът „Бългериън Пропърти Тръст„ЕООД претендира установяване
вземане от ответника „Илот Блек Сий Хотелс„ АД , в размер на 467 189 евро,
като досежно основанието му твърди следното : Ищецът е един от тримата
акционери в ответното дружество, притежател на 25 % от капитала му.
„Бългериън Пропърти Тръст„ЕООД и „Протуба С.А.“ са сключили на
01.02.2007 г. споразумение за участие в съвместно дружество / ответното / ,
като са договорили целта, предмета на дейност и начина на финансирането
му. Предвижда се учредяване на съвместното дружество за развиване на
туризъм, чрез разработване, управление и съвместно владение на хотелски
обект в гр.Обзор, община Несебър. Придобитото              / към този момент
единствено облигационно / право на ищцовото дружество, за сключване на
окончателен договор върху конкретен недвижим имот в гр.Обзор, е уговорено
да се прехвърли в полза на съвместното дружество, за последващо хотелско
застрояване и разработване. Прехвърлянето на правата на купувача в полза на
новото съвместно дружество е договорено с анекс към споразумението. В
т.2.1.1 от споразумението, с наименование „Участие в съвместното дружество
„ - абзац 5 - е определен начина на финансиране на проекта, като е прието,
че в допълнение към вече внесения дружествен капитал съдружниците ще
предоставят средства, като личен заем към дружеството, който заем може да
бъде капитализирана парична вноска, пропорционална на съответните им
дялове, докато се покрие цялата сделка. Ищецът твърди, че на основание така
сключеното споразумение е финансирал ответното дружество с лични
средства, както следва : 30 000 евро – платено капаро за сключването на
окончателен договор за покупко-продажба, приспаднато от окончателната
продажна цена; 433 545 евро – платена част от продажната цена за имота; 400
евро – възнаграждение на банка, за откриването и обслужването на специална
сметка на името на ответника, за разплащане с продавачите на имота ; 78 200
лева / 40 000 евро / - платено възнаграждение по договор за поръчка от
08.02.2007г. между ищеца и „Фортуна 22“ ЕООД, с анекс към който от
14.02.2007 г. - т.2, сключен с участието на страните по спора и изпълнителя
„Фортуна 22 „ ЕООД, е договорено изплатените от ищеца към момента на
сключването му суми да се считат изплатени за сметка на ответното

                                     4
дружество; 354 189 евро – платени като възнаграждение по договор за
посредничество с посредник „Молекс„ ЕООД, за които се твърди аналогично
сключено споразумение изплащането им да се зачете като такова за сметка на
ответника „Илот Блек Сий Хотелс„АД; 67 500 евро – финансиране по
договор за „наем на услуги„, с изпълнител самият ищец от 15.05.2007г.; 45
500 евро – финансиране по договор за „наем на услуги„ с изпълнител „Астра
Капитъл Корпорейшън България„ ЕООД от 25.09.2007г.. Общият размер на
предоставени от ищеца лични средства, за заплащане на продажната цена по
договора за покупко-продажба на недвижимия имот в гр.Обзор и за
възнаграждения и разходи по преждепосочените договори, като подготвящи и
обслужващи сключването и изпълнението на окончателния договор за
покупко - продажба, досежно заплащането на продажната цена, възлиза на
 971 134 евро, но от нея ищецът сочи дължима сума от 953 000 евро / предвид
частично погашение /. Твърди се, че сумите, с които е било финансирано
ответното дружество от съдружниците, фигурират в балансите към ГФО. В
справка за оповестяване счетоводната политика на „Илот Блек Сий
Хотелс„АД за 2007г., т.4.2, е посочено, че: „ Дружеството има сключен
генерален договор за заем с акционерите на дружеството, с дата 10.02.2007г.,
по повод покупката на имота в гр. Обзор, област Бургас. В него е постигнато
споразумение, че акционерите кредитират дружеството за сумите, дължими
във връзка с покупката на имота, както и за оперативната дейност на
дружеството, съобразно процента на акционерното им участие„. Ищецът се
позовава на сключено Генерално компенсационно споразумение от
10.02.2007г., съгласно т.1 от което „Бългериън Пропърти Тръст„ ЕООД се
задължава да заплати своята част / 25 % / от разходите за закупуването на
недвижимия имот и за регулацията му, директно на продавачите/доставчиците.
Съгласно т. 2 от същото споразумение, задълженията на „Бългериън Пропърти
Тръст„ ЕООД да финансира „Илот Блек Сий Хотелс„АД, пропорционално на
горепосочените разходи, ще се считат компенсирани срещу плащанията,
извършени от ищеца директно на продавачите.
        Ищецът се позовава на справка за оповестяване на счетоводната
политика на ответника към ГФО за 2007г., в която фигурира предоставена от
ищеца сума по споразумението 878 034 евро. В приложението към ГФО за
2008 г., т. 2.5 „Дългосрочни задължения„, като предоставена от ищеца се сочи
сума от 953 000 евро. ГФО за 2007г. и 2008г. са приети от ОСА на 04.12.2009г..
Съгласно приложение към ГФО за 2012г. – т.2.5                 „ Дългосрочни
задължения „, към 31.12.2012 г. предоставените от ищеца суми възлизат на
954 000 евро. В извлечение от информационна система                  „ Бизнес
статистика " към НСИ е видно, че с вх. № 11706304 през 2017г. е подадена
справка за вземания и задължения към 31.12.2016г. на „Илот Блек Сий
Хотелс„ЕАД, в която са били включени задължения на същото към ищцовото
дружество.
      Така посочените обстоятелства ищецът сочи в подкрепа на довода си, че
ответното дружество никога не е оспорвало, напротив признавало е
съществуването на задълженията си към ищеца, като тези обстоятелства
следва да се зачетат и с прекъсващ погасителната давност ефект. С цел

                                      5
уреждане на отношенията им във връзка с тези неоспорвани задължения се
твърди предоставено от изпълнителния директор и представляващ ответника
Хуан Игнасио Естевес Пла пълномощно от 27.01.2021г., с упълномощено
лице Е. Д. Й. / член на СД на ответното дружество и органен представител на
ищеца / . Съгласно т. 7 от пълномощното същата изрично е овластена да
договаря сама със себе си и/или с правни субекти, с които е свързана, т.е. и за
договаряне като представляваща ищеца. По силата на упълномощаването Е.
Й. е сключила три споразумения от 19.02.2021г., едновременно
представлявайки ищеца и ответника по настоящия спор. Със същите
ответното дружество се задължава да заплати на ищеца, в срок до 15.03.2021г.,
съответно: 467 189 евро, 433 545 евро и 52 266 евро / общо 953 400 евро / ,
при съответно посочено във всяко от споразуменията плащането от ищеца по
кой от преждепосочените договори, извършено със заемна - в полза на
ответника - цел, се възстановява с посочената сума.
       Предмет на спора е вземането на ищеца по едно от трите сключени
споразумения – за сумата от 467 189 евро, произтичащо от финансиране от
негова страна на договора за посредничество с „Молекс„ ЕООД, за „ наем на
услуги „ с „ Бългериън Пропърти тръст „ ЕООД и за „наем на услуги „ с „
Астра Капитал Корпорейшън България„ ЕООД. Като се позовава на
неизпълнение на ответника в срока до 15.03.2021г., ищецът претендира
вземането по споразумението, ведно със законна лихва за забава, за които
претенции е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№
6834/2021 г. на Варненски районен съд. Подадено от ответника възражение
срещу същата е предпоставило завеждането на исковете по реда на чл.422
ГПК.
       Спорната т. 7 от пълномощното в полза на Е. Й. е за упълномощаването
й „да подписва от името на дружеството съответните договори, които
регулират отношенията между Дружеството и всеки съдружник с принос
към финансирането на Дружеството. Да извършва всички формалности,
свързани с тези отношения, съгласно правната нормативна уредба,
включително, но не само: да сключва договори от името на Дружеството, вкл.
пред нотариус или друг официален орган според позволеното от закона. От
името на Дружеството да заплаща съответните такси, да предоставя копия от
договорите на счетоводителите и одиторите, да уведомява БНБ и други
органи и институции, ако закона го изисква, и изобщо да прави всичко
необходимо, за да регулира в писмен и доказуем вид тези отношения „. В
същата т. 7 пълномощникът е овластен да сключва договори със самия себе си
и / или с правни субекти, с които е свързан.
       В титулната част на пълномощното, преди конкретизацията на обхвата
на упълномощаването, е указано качество на упълномощеното лице, съгласно
чл. 26 ТЗ / търговски пълномощник /. Финално е посочено, че „ в случай на
колебание [пълномощното] трябва да се тълкува в широк смисъл в полза на
упълномощеното лице „.
       С отговора на исковата молба ответникът оспорва предявеният иск, като
протИ.поставя недействителност на споразумението от 19.02.2021г. -
сключено в негова вреда, като представляван, съгласно чл. 40 ЗЗД , предвид

                                      6
което му е непротИ.поставимо. Вредоносният ефект на споразумението се
твърди в установителното му действие, с качество на признание на
задълженията, след изтичане срока на погасителната давност за същите /
коментирано и като новация /, като по същество се оспорва и
съществуването / възникването / им. Ответникът се позовава на издадени в
полза на ищеца заповеди за незабавно изпълнение и изпълнителни листи и по
трите споразумения от 19.02.2021г., като по образуваното изпълнително дело,
предвид междувременно цедиране на вземанията в полза на цесионера „Скай
Гарден„ ЕООД и след насочено, в удовлетворяване вземанията му на
взискател, принудително изпълнение, единственият актив на „Илот Блек Сий
Хотелс„АД – недвижимия имот в гр.Обзор - му е възложен с влязло в сила
постановление за възлагане. С това ответникът счита вредата за него за
окончателно настъпила, изразяваща се в загуба на актив, заради „новиране на
погасено по давност вземане„.
      Насетне са изложени доводи, в оспорване съществуването на признатите
със споразумението задължения на ответника към ищеца. Така вредоносният
характер на същото е изведен и от признаването на изначално
несъществуващи вземания на ищеца.
      Субективният елемент от хипотезиса на чл. 40 ЗЗД - знание на
пълномощника и страната, с която договаря, че със сключването на
споразумението увреждат представлявания - ответникът обосновава със
знанието на пълномощника Е. Й., представлявала и двете страни по същото / в
качеството на органен представител на ищеца /, че вземанията на ищеца на
посоченото основание не съществуват или дори да са възникнали са погасени
по давност. Несъстоятелно намира позоваването на признание в изготвените
ГФО на ответното дружество, тъй като никой от тях не е съставен по
предвидения в закона ред, поради което и по искането за обявяването им в
Търговския регистър е постановен отказ. Акцентира на факта, че
документална необоснованост на дългосрочните задължения се коментира и в
одиторските доклади.
      Първоинстанционният съд е уважил исковете. Отчел е факта, че
описаните от ищеца в исковата молба, като платени от него, но в полза на
ответното дружество суми / всички, а не само по процесното споразумение /
са осчетоводени по сметка 151-0-9 в счетоводството на ответника, като заем от
„Бългериън Пропърти Тръст„ ЕООД, в общ размер от 952 705,91 евро.
Въпреки липсата на изричен писмен договор за заем на сочените суми, съдът е
приел, че заемното правоотношение между страните, с твърдяното от ищеца
съдържание, се установява от взаимно кореспондиращите си : Договори за
откриване и обслужване на специална банкова сметка, Удостоверение на ТБ
„Алианц България„ АД, Генералното компенсационно споразумение от
10.02.2007г., заключението на ССЕ за осчетоводяването на сумите при
страните и декларациите на ответника по чл. 6, ал. 1, т. 1 от Наредба № 27 на
БНБ, за неизгодни за същия обстоятелства / получени заеми от другите две
дружества – акционери /, предвид което и с доказателствена стойност,
независимо от качеството им на изходящ от страната документ. Въз основа на
приети по делото счетоводни документи и заключенията на ССЕ, съдът е

                                     7
приел за установено сключването и изпълнението на договорите, плащанията
на ищеца по които са обект на споразумението - предмет на спора, вкл. по
заплащане на части от продажната цена на недвижимия имот в гр.Обзор. Така
съдът мотивира извод, че са били налице предпоставките за сключване на
споразумението от 19.02.2021г., с характер на спогодба за уреждане
правоотношението между тях, във връзка с осъщественото от ищеца
финансиране на ответника.
      По възраженията на ответника, основани на чл. 40 ЗЗД,
първоинстанционният съд е приел, че погасителната давност за вземанията на
ищеца, като възникнали в периода 2007г. – 2008г., е изтекла поетапно в
периода 2012г. - 2013г. и следователно към 19.02.2021г. същите действително
са били погасени по давност. Приел е за неоснователно възражението на
ищеца, за прекъсване на давността чрез признание на дълга от ответника, с
включването му в счетоводните баланси към ГФО, тъй като, съгласно
приетото в ТР № 4/14.10.2021 г. по тълк.дело № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС,
не се касае за волеизявления, адресирани до кредитора или негов представител
по начин, по който, с оглед обстоятелствата, е нормално да достигнат до
знанието на кредитора. Приел е, че не е налице субективния елемент от
хипотезиса на чл. 40 ЗЗД – знание за увреждане на представлявания, предвид
обема на упълномощаването и всички обстоятелства при които е било
извършено, като е счел за необходимо да тълкува т. 7 от пълномощното на Е.
Й.. Предвид предходните облигационни отношения на страните по спора
съдът е приел, че представляващият упълномощителя е бил наясно относно
органното представителство на ищеца - негов кредитор - от същото лице.
Упълномощавайки го за сключване на договори, които да регулират
отношенията със съдружниците, с принос към финансирането на „Илот Блек
Сий Хотелс„ АД, каквото е и дружеството-ищец, което пълномощникът
управлява и представлява, упълномощителят очевидно не е изключвал, а
напротив - целял е признаването на дълга към                     „Бългериън
Пропърти Тръст„ЕООД. Съдът се е позовал и на изрично упоменатото от
упълномощителя разширително тълкуване на обхвата на упълномощаването.
Квалифицирал е съдържащото се в споразумението от 19.02.2021г. признание
на дълга, като юридическа постъпка, чиято непосредствена цел е да породи
сигурност у кредитора, че вземането му не се оспорва и че ще може да
упражни правото си да събере дълга, което не е ограничено от закона със срок.
По-далечна, непряка последица от признанието, е преодоляване последиците
на изтекла в полза на длъжника погасителна давност, които настъпват по
силата на изричното й протИ.поставяне от длъжника. Съдът е отрекъл
недобросъвестност в действията по признаване на съществуващ, макар
погасен по давност дълг, позовавайки се на арг. от чл. 118 ЗЗД - погасителен
ефект на плащането на задължение и след изтичането на давността за него,
предвид което не може да се приеме, че признанието на погасено по давност
вземане от пълномощник е увреждащо представлявания действие.
Изпълнението на договорите е търсения и предпочитан начин за уреждане на
отношенията, поради което уговорка от такова естество не може да се приеме
априори за увреждаща.


                                     8
        Въззивният съд е променил правния резултат, като е отхвърлил
исковете. Споделил е извода, че от заключението на ССЕ, издадените от
ответното дружество фактури и приложенията към ГФО, се установява
заплащането на сочените от ищеца суми – пряко на ответника или към трети
лица, но в полза на ответното дружество, счетоводно оформени и при двете
с т р а н и като дългосрочен заем, при това много преди сключване на
споразумението от 19.02.2021г.. Отрекъл е основанието „обективна новация„
за същото / стр. 17 и 20 от решението /. Споделил е и извода за погасяването
вземанията на ищеца по давност, предходно на сключването му. Отречено е
прекъсване, чрез признание на дълга преди изтичане срока на погасителната
давност, чрез включването на задълженията към ищеца в ГФО на ответното
дружество, тъй като изявленията на същото в счетоводната и търговската му
документация не са насочени към конкретния кредитор и не удовлетворяват
изискването на чл. 116 б.“а“ ЗЗД. Признанието с процесното споразумение от
19.02.2021г. няма прекъсващо давността действие, като направено след
изтичане срока на погасителната давност и по същество следва да се цени с
последиците на       отказ от изтекла в полза на длъжника такава. По
възражението за недействителност на споразумението, възприето с характер
на спогодба, съгласно чл. 40 ЗЗД, въззивният съд е приел, че с обременяване
имуществото на ответника с едно погасено по давност задължение е доказан
обективния елемент от хипотезиса на чл. 40 ЗЗД – вреда за представлявания.
Досежно субективния елемент - недобросъвестност на договарящите,
изразяваща се в знанието им, че с договарянето си увреждат представлявания,
съдът е възприел доводите на ответника, че, бидейки органен представител на
ищцовото дружество и член на СД на ответното, Е. Й. е знаела за
съществуващите отношения по кредитирането, съответно - за погасяването на
вземанията на ищеца по давност, доколкото в периода от ноември 2008г. /
последният подписан от страните документ по повод възникналите отношения
/ и до подписване на споразумението от 19.02.2021г. не са извършвани
никакви фактически и правни действия във връзка с процесната инвестиция.
Това й знание е формирано и като представляващ ищеца, и като пълномощник
на ответника, но въззивният съд го коментира само като знание за нанасяната
на ответното дружество вреда, не и нанасяна такава на ищеца, в случай , че
пълномощникът не бе сключил спорното споразумение. Съдът е посочил, че с
така сключеното споразумение „се избягва несъобразяването на
пълномощника с ограниченията по чл. 26, ал. 2 ТЗ, която разпоредба не
допуска търговският пълномощник да обременява имуществото на
представлявания със заеми, поети от името и за сметка на представлявания„.
Цитирайки практика на касационна инстанция, съдът е приел, че превратното
упражняване на права, макар формално в рамките на представителната власт,
също може да обоснове договаряне във вреда на представлявания и тъкмо
това е налице в конкретния случай. Изхождайки от общата рамка на
упълномощаването – чл. 26 ТЗ / като изрично посочена в пълномощното
разпоредба /, от кумулативното съобразяване на ал. 1 и ал. 2 на същата
съдът е приел, че макар извършените от пълномощника действия
формално да съответстват на предвидените в т. 7 от пълномощното права


                                     9
– „да подписва от името на дружеството договори, които регулират
отношенията между дружествата и всеки съдружник с принос към
финансирането на дружеството„, тези договори не попадат в
обикновената търговска дейност на ответника и не са обхванати от
останалите делегирани правомощия. Следователно, пълномощникът е
действал превратно, макар формално                  в      рамките        на
упълномощаването.
       По довода за недопустимост на въззивното решение и неговата
неоснователност, на поддържаните основания по чл. 126, ал. 1 ГПК и чл. 229,
ал. 1, т. 4 ГПК, съдът се е произнесъл в определението по чл. 288 ГПК, към
което препраща.
       По основанието за допускане на касационното обжалване :
       Очевидна неправилност на въззивното решение е изводима от частта от
мотивите му, възпроизведена в болдвания текст по-горе. Доколкото съдът е
счел значимо обстоятелството, че извършените от пълномощника действия /
визирайки споразуменията в цялост / не попадат в обхвата на „обикновената
търговска дейност„ на ответника, то същият по същество е приел, че
формалното упълномощаване за сключване на договори, с посочения в
пълномощното предмет, би било достатъчно единствено ако този предмет
попада в обхвата на обикновената търговска дейност на ответника. Дори да се
възприемат мотивите на съда корективно, досежно последиците на
споразумението като отказ от изтекла в полза на представлявания погасителна
давност, то въззивният съд, по аргумент от ограниченията в чл. 26, ал. 2 ТЗ, е
счел за необходимо изрично овластяване на пълномощника и за действие с
тази последица, след като се позовава на обхвата на представителната власт,
при липса на изрични указания от представлявания, съгласно чл. 26, ал. 1 ТЗ.
Това, обаче, са по същество изводи за действия извън обхвата на
предоставената представителна власт, който изключва приложението на чл. 40
ЗЗД и предпоставя мотивиране, съгласно чл. 42 ЗЗД вр. с чл. 39 ЗЗД.
Мотивирането на въззивния съд е в очевидно протИ.речие със съобразимите
елементи от фактическия състав на чл. 40 ЗЗД и при напълно неоснователно
позоваване на чл. 26, ал. 2 ТЗ, с оглед предмета на спорното споразумение.
Налице е неправилно приложение на императивна правна норма / чл.40 ЗЗД /,
в обосноваване на решаващ за правния резултат извод.
       По съществото на касационната жалба:
       Решаващо за изхода на спора във въззивна инстанция е било
обстоятелството, дали сключеното споразумение от 19.02.2021г. е
недействително, респ. е непротИ.поставимо на ответника, на основание чл. 40
ЗЗД, тъй като е сключено от пълномощника Е. Й., представлявала и
насрещната страна, в негова вреда, като представляван, която вреда е заявена в
два аспекта: 1/ предвид признаване със споразумението на несъществуващи
вземания на ищеца към ответника и 2/ предвид последиците му на отказ от
изтекла в полза на ответника погасителна давност, за вземанията на ищеца,
признати в споразумението.
       Касационната жалба, обаче, съдържа доводи за неправилност и на извода

                                     10
на съда, че не се установява погасителната давност да е била прекъсвана и
съответно да не се явява изтекла към датата на спорното споразумение –
19.02.2021г., поради което са изключени последиците му на отказ от изтекла
погасителна давност, респ. такава не е изтекла към датата на предявяване на
исковата молба – 31.01.2022г.. Този довод следва да се разгледа
предпочтително.
      Крайният извод на въззивният съд следва да бъде споделен, но по
различни съображения: Между страните е сключен договор за заем от
10.02.2007г., чийто реален характер предполага изискуемост на вземането на
заемодателя, когато е уговорено без срок / какъвто липсва в договора и
изрично е отречен в спорното споразумение от 19.02.2021г. /, да настъпи с
предаването на сумата. С генералното компенсационно споразумение от
същата дата е постигната договорка, покриваща характеристиките на съгласие
за даване вместо изпълнение / чл. 65 ЗЗД / : задължението за предоставяне на
заем ще се счита изпълнено с извършено от ищеца – заемодател плащане на
задължения на заемополучателя към трети лица – за спорното споразумение -
„Молекс“ ЕООД, „Астра Капитал Корпорейшън„ ЕООД, както и към самия
ищец, в качеството на изпълнител по договор с ответника. За прилагане
последиците на признание на заемополучателя, с прекъсващ погасителната
давност за задължението му ефект, е нужно установяване точния момент на
възникнала изискуемост на вземането на заемодателя – момента на извършено
плащане към третите лица, в изпълнение на уговорката datio in solutum, респ.
момента на възникнала изискуемост на вземането на самия ищец, като
изпълнител по договор за поръчка / „наем на услуга“ / с ответника. Такъв
точен момент, спрямо който да се преценява изтекъл давностен срок е
установим от допълнителното заключение на СИЕ и това са датите :
09.02.2007г. , 16.02.2007г., 02.03.2007г. - за плащанията на ищеца към
„Молекс„ ЕООД, с общ размер 354 189 евро; 14.05.2007г. и 12.02.2008г. – за
задължаването на ответника по договори с ищеца, в качеството на изпълнител,
в размер на 133 102,94 лева, равностойни на 68 054,45 евро; 01.01.2008г. и
12.02.2008г. – за плащанията към „Астра Кепитъл Корпорейшън„ ЕООД,
погасени чрез прихващане с насрещни вземания на ищеца от същото
дружество, в размер на 45 500 евро, съгласно споразумение за прихващане от
03.11.2008г.. Следователно, за да се приеме признание с прекъсващ 5-
годишната погасителна давност ефект, е необходимо обективиране на
волеизявление или действие, по смисъла и по начина, визиран в ТР №
4/14.10.2022г. по тълк. дело № 4/2019г. на ОСГТК на ВКС, осъществено в 5-
годишен период спрямо посочените дати, т.е. до същите дати на 2012г. –
2013г., а доколкото исковата молба е предявена едва на 31.01.2022г., признание
прекъсващо 5-год. давност би било нужно и за последващия период.
      Въззивният съд се е придържал към буквалния текст на диспозитива на
ТР № 4/2022г. по тълк. дело № 4/2019г. на ОСГТК на ВКС / който, впрочем, и
в буквалното си съдържание не предполага възприетото /, игнорирайки
мотивите, в които е посочено: „ В случая под адресиране следва да се разбира
отправяне / насочване на изявлението към кредитора или негов
представител. Изявлението или действията на длъжника, с които се

                                     11
признава      вземането, не е задължително да бъдат направени в
присъствието на кредитора. Прекъсващо погасителната давност по чл. 116,
б. а ЗЗД е всяко поведение на длъжника, което по своето съдържание ясно и
недвусмислено манифестира съзнанието му за съществуване на дълга, ако
начинът, по който и обстоятелствата, при които е осъществено, по
естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора.
Насоченото към кредитора признаване на задължението поражда правно
действие по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, без да е необходимо установяване, че същото
е достигнало до неговото знание. Тъй като признаването на вземането е
законодателно уредено като обективен факт с правно значение, меродавен за
началния момент на прекъсване на давността е обективният факт на
изявлението или действието на длъжника, в което се обективира
признаването, а не моментът на узнаване от страна на кредитора на
направеното от длъжника признаване на вземането. Обстоятелствата кога и по
какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание от длъжника са без
правно значение, поради което денят на получаване на изявлението,
респективно – моментът на узнаването му от кредитора, са ирелевантни за
прекъсването на погасителната давност „.
       Видно е, че доколкото не се касае за единствено изрично волеизявление
за признаване на дълга, но и на действия, които свидетелстват за съзнанието
на длъжника за съществуване на дълга, и след като не е изискуемо
присъствието на кредитора за тяхното осъществяване, респ. този момент, а не
узнаването им от кредитора е от значение за прекъсващия давността ефект, то
под „адресиране на действие“, по смисъла на диспозитива на ТР, ОСГТК
на ВКС разбира и всяко поведение на длъжника, несъвместимо с оспорване
съществуването на дълга, целено от длъжника или поне допускащо от него
достигането му до знанието на кредитора, каквото достигане
обстоятелствата във всеки конкретен случай позволяват, без да е необходимо
да е безспорно доказано, а достатъчно като възможност .
        Неправилно е съждението на въззивния съд, че подробни справки към
ГФО на ответното дружество, в които са упоменати с изрично основание и
размер задълженията на ответника към ищеца, не биха могли да послужат за
нуждите на такова признание, преценявано кумулативно с факта, че подлежат
 на приемане от Общото събрание / чл. 221, т. 7 ТЗ / и че пълномощникът
Е. Й. е представляващо и съдружника – ищец в ответното дружество – лице
/ управител/, с право да се запознае със съдържанието им, независимо дали
участва или не в приемането им от ОС / чл. 224 ТЗ /. Достатъчно е да са
кумулативно изпълнени следните условия: 1/ приложения / справки / към
ГФО – обект на приемане от ОС на дружеството, да сочат конкретните
задължения – с основание, размер и кредитор, доколкото самите ГФО
съдържат обобщени стойности на пасива и 2/ тези ГФО да са обявени в ТР,
което предполага да са предходно приети от ОС, при гарантирано от закона
право на съдружниците да се запознаят със съдържанието им, или поне да е
установено да са били на разположение на съдружниците, като материали по
смисъла на чл. 224 ТЗ, независимо дали са приети от ОС на дружеството –
ответник или не, и без да е необходимо ищецът, като съдружник, да е

                                    12
участвал в същото, още по-малко – да е участвал именно чрез лицето Е. Й..
Целта на изготвянето и обявяването на ГФО на търговските дружества е в
интерес на кредиторите им, какъвто в случая се явява ищецът, наред с
качество на съдружник, което е от съществено значение, с оглед правото му по
чл. 224 ТЗ. Изготвянето им от изпълнителнителния орган на дружеството –
ответник и предлагането им за гласуване от ОС, с предполагано предоставен
достъп на съдружника – кредитор е достатъчно обвързващо, с последиците на
прекъсване на погасителната давност в настоящата хипотеза, действие. Това
действие, а на още по-голямо основание приемането на ГФО, съпътстван от
детайзиращи пасива справки, от ОС на дружеството – длъжник,
материализира признание на задълженията, което, в случая и с оглед
обстоятелствата цели, а не само допуска, достигане до знанието на
съдружниците, в частност и на ищеца – съдружник и кредитор.
      Посочените, кумулативно изискуеми предпоставки, обаче, дори да се
приемат за установени за период до 2012г., не се установяват след 2012г., нито
в този период са отправени от длъжника волеизявления или извършени
действия, материализиращи отказ от изтекла погасителна давност, до
спорното споразумение от 19.02.2021г.. По партидата на ответника в
ТРРЮЛНЦ е обявена единствено покана за ОС на 15.01.2012 г., с дневен ред
приемане на ГФО за 2010г. и предходни години. СИЕ е изготвила
заключение за потвърдени стойности на дълга на ответника към ищеца, за
периода след 2012г., на база баланси, счетоводни регистри и първични
счетоводни документи, представени по делото, но счетоводните записвания на
длъжника нямат за цел, нито допускат достигане до знанието на кредиторите
му, т.е. не са действие от вида, предвиден в ТР № 4/2022г. по тълк. дело № 4/
2019 г. на ОСГТК на ВКС. Следователно, не се установява прекъсване на
погасителната давност преди изтичането й – със сигурност не по-късно от
края на 2013г. за всички вземания.
          Разяснявайки естеството на субективния елемент от фактическия
състав на правото по чл. 40 ЗЗД, в т. 3 от ТР № 5/2016 г. по тълк. дело № 5
/2014г. на ОСГТК, ВКС обвързващо приема, че „споразумяването“ между
представителя и насрещната страна по договора се свежда до
недобросъвестност относно увреждането на представлявания. Този елемент е
субективен и се изразява не винаги в общ сговор и общо намерение (цел) у
представителя и насрещната страна да увредят представлявания, а в
  тяхната недобросъвестност – те и двамата знаят (осъзнават), че
сключеният договор обективно уврежда представлявания, като тази
недобросъвестност подлежи на доказване от страна на представлявания, а
преценката за наличието       се извършва предвид конкретните обстоятелства
 във всеки отделен случай.
      За основанието на иска по чл. 40 ЗЗД от решаващо значение са не
пределите на овластяването, очертани в пълномощното, а волеизявленията и
действията на пълномощника в рамките на представителната му власт / не
извън нея – тогава би било налице основание по чл. 42 ЗЗД /, целта и знанието
за увреждащия им характер по обективен и субективен критерий.
Задължението на представителя да действа в интерес на представлявания е

                                     13
принцип в института на доброволното представителство. Представляващият,
дори да е получил най-широки правомощия и възможност да договаря сам със
себе си, винаги трябва да действа в интерес на представлявания. Критерият
за накърняване на интереса на представлявания е комплексен и
юридическата му рамка е типичната цел на сделката, която пълномощникът
е сключил, при конкретните условия. Преценката дали договорът е сключен
във вреда на упълномощителя се извършва при отчитане на всички
обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на
представителя да го сключи. Увреждане, на основание чл. 40 ЗЗД ще има
когато предоставените на упълномощителя права са упражнени превратно в
рамките на представителната власт и от това е произтекла вреда / така в
решенията по гр.д № 3530/2008г. и гр.д № 3529/2014г. на ІV г.о на ВКС , гр.д.
№ 4268/2017г., гр.д. №1471/2017г., гр.д.№ 126/2021г. на ІІІ г.о. на ВКС и др. /
.
      Отказът от изтекла погасителна давност има правните последици на
неупражнено от длъжника субективно право на позоваване на погасителна
давност. Извън обективната си предпоставка / изтекъл срок на същата /,
правото на позоваване на погасителна давност предполага от субективна
страна нежелание на длъжника да изпълни едно свое, иначе изискуемо
задължение, формирана воля да упражни това свое право . Тъй като е
самостоятелно право, от което длъжникът може, но не е задължен да се
възползва, до обективирането му в правната действителност не би могло да се
вмени отговорност на представляващ длъжника, само защото негови
действия обективно имат последиците на мълчалив отказ на
представлявания от погасителна давност. Впрочем, противното означава да
го държим отговорен и за преценка на обективните предпоставки за
упражняването на правото на погасителна давност: началния й момент,
евентуални спирания и прекъсвания, момента на изтичане, т.е. да го държим
отговорен за несъобразяване на факти, знание за които не винаги би могъл и
не би бил длъжен да има.
      Отказът от субективното право на изтекла погасителна давност е
правомерно юридическо действие на длъжника, упражнимо било изрично –
чрез едностранно волеизявление, било чрез конклудентни действия, вкл.
сключването на договор, последиците на който изключват субективното право
на погасителна давност в патримониума на длъжника. В този случай то не е
предмет на договора / споразумението /, а странична последица от
сключването му, поради което е неприложима хипотезата на чл. 40 ЗЗД,
изискваща „споразумяване във вреда на представлявания„, т.е. вредата да
произтича от формираната воля по предмета на сделката от всяка от страните
по същата. Ако представляващият е извършил действия, вкл. сключил
договор, със страничните правни последици на мълчалив отказ от изтекла
погасителна давност – допустим, наред с изричния / вж. решение по гр.д. №
4704/2022г. на ІV г.о. на ВКС /, въпреки обективирана воля на длъжника да се
позове на същата, то отказът, съответно действията на пълномощника, биха
съставлявали действия без представителна власт, непротИ.поставими на
представлявания, но на основание чл. 42 ЗЗД. Само въз основа на обективните

                                      14
последици на мълчалив отказ от изтекла погасителна давност, в резултат на
договаряне чрез пълномощник, обаче, не би могло да се обоснове нито извод
за недействителност на договора, на основание чл. 40 ЗЗД, нито извод за
превишаване на представителната му власт, ако представляващият не е бил в
известност за обективирана воля на длъжника да се позове на погасителна
давност. На още по-голямо основание, не може да се приеме такова
превишаване, когато правните действия, имащи за последица мълчалив отказ
от изтекла погасителна давност, са изрично възложени от представлявания,
какъвто е настоящият случай.
      Сключеното споразумение от 19.02.2021г. има установително действие
за правата и задълженията на страните, паралелно обективирайки - със самото
му сключване, но без да е негов предмет - последиците на мълчалив отказ от
изтекла в полза на длъжника погасителна давност. За самото споразумение, по
гореизложените съображения, чл. 40 ЗЗД е неприложим. Ответникът може да
се позове на непротИ.поставимост спрямо себе си, на основание чл. 42 ЗЗД,
само ако е обективирал намерение да се ползва от правото си на погасителна
давност и действията на пълномощника му, знаейки за същото, са в
протИ.речие с това му намерение. За да е налице валиден отказ от погасителна
давност, заявен чрез представител, не е нужно изрично овластяване за такъв.
Достатъчно е овластяване за действията, именно чрез които се материализира
мълчаливия отказ на длъжника.
      Овластяване с такъв предмет фигурира в упълномощаването на Е. Й. - т.
7: „да подписва от името на дружеството съответните договори, които
регулират отношенията между Дружеството и всеки съдружник с принос
към финансирането на Дружеството… изобщо да прави всичко необходимо,
за да регулира в писмен и доказуем вид тези отношения„. Нуждата от това
регулиране, както правилно сочи ищецът, не може да има друго логично
обяснение, освен намерението на длъжника да уреди тези отношения, а
последното предполага съзнание за дълг и изпълнение. От съществено
значение е обстоятелството, че упълномощаването е от 27.01.2021г., а не
предходно на изтичане погасителната давност за вземането, както и по
отношение на лице, представляващо и кредитора. Желанието на длъжника, за
яснота относно съдържанието на правоотношението му с кредитора и
установеност на задълженията му спрямо същия, след изтичане срока за
погасяването им по давност, достатъчно ясно и непротИ.речИ. обективира
намерение за изпълнение, респ. отказ от последиците на изтекла
погасителна      давност. Упълномощаването на лице, представляващо и
кредитора, логично допуска съзнание на упълномощителя за разрешено
договаряне в интерес на, а не против интереса на кредитора, какъвто е
интереса на последния да обективира дълга на длъжника, с изрично
признание за същестувването му – предмет и на изричното възлагане. В този
смисъл, дори чл. 40 ЗЗД да би бил пряко приложим за споразумението от
19.02.2021г., то няма как да се обоснове недобросъвестност на ищеца. За да би
бил добросъвестен, в такава хипотеза, би следвало той да действа в собствена
вреда. Така и логически се обосновава неприложимост на чл. 40 ЗЗД в
конкретната хипотеза.

                                     15
       Досежно втория поддържан аспект на „вредоносно“, по смисъла на чл.
40 ЗЗД, договаряне от пълномощника – признаване със споразумението на
несъществуващи задължения на ответника към ищеца, следва да се съобрази
следното: С цел избягване на бъдещи спорове, без взаимни отстъпки,
характерни за спогодба, със споразумението от 19.02.2021г. страните по
настоящия спор, представлявани от едно и също лице - в съответствие с
изричната воля на представлявания ответник, след установяване размера на
дълга, на основание кредитиране дружеството – ответник от дружеството -
ищец в периода 2007г. – 2008г., са уговорили / доколкото не е бил уговорен
предходно такъв / срок за неговото погасяване. В установителната си част
споразумението съставлява взаимно признание на               факт. То няма
самостоятелен предмет и от сключването му не възникват самостоятелни
правни последици, извън възникналите на основание правоотношението по
кредитиране / Споразумение за участие в съвместно дружество от 01.02.2007г.
и Генерално компенсационно споразумение от 10.02.2007г. /. Не обективира
новиране на дълга. Относно приложението на чл. 107 ЗЗД е формирана
казуална практика на ВКС (решение № 69/30.03.2017г. по т.д. № 602/2016г. на
ВКС, I I т.о., решение № 6175/25.02.2016г. по т.д. № 2602/2014г. на ВКС, II
т.о., решение №210/22.12.2014г. по т.д. № 4090/2013г. на ВКС, I т.о.), която
приема, че за да е налице новация страните следва да се изразили ясна и
недвусмислена воля за погасяване на породените от договора задължения и за
поемане от длъжника на нов дълг, с нов предмет или ново основание.
Естеството на договора за новация предполага нов елемент в състава на
облигационното отношение, като разликата между старото и новото
облигационно отношение трябва да засяга някои от съществените елементи
на договора. Срокът не е съществен елемент.
       По тези съображения и за споразумението – с този му предмет - е
неприложим чл. 40 ЗЗД. Същото е валидно и протИ.поставимо на ответника,
но доколкото той оспорва съществуването на дълг, в установения размер от
467 189 евро , в негова тежест е било доказване на действителния размер или
опровергаване на признанието. Оспорването на ответника по начало не се
основава на конкретни обстоятелства. Съществуването на дълг към ищеца, на
основание Споразумение за участие в съвместно дружество от 01.02.2007г. и
Генерално компенсационно споразумение от 10.02.2007 г., в размер на
954 000 евро, е посочено, с най - късна дата спрямо завеждането на иска -
31.12.2012 г. – в справка към ГФО за 2012г. – 2.5. Същото следва да се цени с
качеството на неизгодно за ответника признание. Общата сума на приет за
установен дълг на ответника към ищеца, по трите споразумения, сключени от
пълномощника Е. Й. / вземане по едно от които е предмет на настоящия спор
/ - 953 400 евро - не надхвърля така посочената в справката към ГФО от 2012г.
сума – 954 000 евро и дължимостта й е проследена от СИЕ и в последващите
счетоводни записвания. Не са наведени от ответника правопогасяващи дълга
факти, настъпили след 31.12.2012г.. Приетата СИЕ изрично установява, че
размера на осчетоводения от ответника дълг към ищеца, на база договора за
заем и генералното компенсационно споразумение, не е променян след 2008г.
Досежно конкретно установените стойности на предоставен, вкл. чрез даване


                                     16
вместо изпълнение по чл. 65 ЗЗД, съответно невърнат заем – предмет на
спорното споразумение от 19.02.2021г., настоящият състав препраща към
мотивите на въззивното решение, на основание чл. 272 ГПК.
       Следователно, не се установява и невярно посочен в споразумението
от 19.02.2021г. размер на дълга.
       По гореизложените съображения, въззивното решение следва да се
отмени, като постановено в протИ.речие с материалния закон - чл. 40 ЗЗД, а
предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск да бъде уважен.
       Решението следва да се отмени и в частта с характер на определение по
отговорността за разноски, като вместо това се постанови уважаване на иска,
за сумата от 467 189 евро, ведно със законната лихва върху същата, считано от
депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК – 14.05.2021г. до окончателното й
 изплащане.
      По разноските:
      С оглед уважаването на иска, в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени понесените в заповедното, както и в производствата пред
първоинстанционния, въззивния и пред Върховен касационен съд разноски,
в размер съответно: на 18 274, 85 лева / за заповедното производство /,
19 874,85 лева и 11 000 евро / за първа /, 14 474,72 лева        / за въззивна
/ и 18 305 лева / за касационна инстанция /. Общият размер на възмездимите
разноски възлиза на 70 929,42 лева и 11 000 евро. Съгласно чл. 3 и чл. 4 от
Закона за въвеждането на еврото в Република България и съобразно датата на
материализиране на настоящото решение, дължимата сума следва да се
присъди в официалната парична единица за страната – евро, при спазване на
правилата за превалутиране и закръгляване в чл. 13 и чл. 14 от същия закон
или следва да се присъди сумата от 47 265, 64 евро / 36 265,64 + 11 000 /.
Възражение за прекомерност          ответникът е протИ.поставил само за
договорено и заплатено адвокатско възнаграждение във въззивна инстанция /
14 474,72 лева или 7 400,81 евро /. Спрямо защитеният материален интерес
от 467 189 евро, фактическата обремененост и правната сложност на спора, в
който са въведени и отстоявани множество защитни тези на всяка от
страните, настоящият състав намира възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за
неоснователно.
     Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

                                 РЕШИ:
     ОТМЕНЯВА изцяло решение № 76/12.03.2024г. по т.д.№ 656/2023г. на
Апелативен съд – Варна, като вместо това ПОСТАНОВЯВА :
     ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Илот Блек
Сий Хотелс„ АД, ЕИК 148081432, със седалище и адрес на управление
гр.Варна, ул. „Граф Игнатиев„ № 17 и „Бългериън Пропърти Тръст„ ЕООД,
ЕИК 175149354, със седалище и адрес на управление гр.София, кв. Павлово,
ул.“Вихрен“, бл. 25, ап. 59, че „Илот Блек Сий Хотелс„ АД дължи на


                                     17
„Бългериън Пропърти Тръст„ ЕООД сума в размер на 467 189 /четиристотин
шестдесет и седем хиляди сто осемдесет и девет / евро, ведно със законната
лихва върху същата, считано от 14.05.2021г. до окончателното й изплащане,
на основание споразумение от 19.02.2021г., с нотариална заверка на подписите
рег. № 436/19.02.2021г. по описа на Нотариус с рег. № 547 на НК, за което
вземане е издадена заповед № 1721/17.05.2021г. за незабавно изпълнение на
парично задължение по реда на чл.417 ГПК и изпълнителен лист №
635/17.05.2021г. по ч.гр.д.№ 6834/2021 г. на Районен съд – Варна.
      ОСЪЖДА „Илот Блек Сий Хотелс„ АД, на основание чл. 81 вр. с чл. 78,
ал. 1 ГПК, да заплати на „Бългериън Пропърти Тръст„ ЕООД понесени в
производството разноски, в общ размер от 47 265,64 евро, от които 9 343,78
евро за заповедното, 21 161,85 евро за първоинстанционното, 7400,81 евро за
въззивното и 9 359,20 евро за касационното производства.
     Решението не подлежи на обжалване.


                                         Председател: _______________________

                                             Членове:

                                                   1. _______________________

                                                   2. _______________________




                                    18