Придобивна давност въз основа на предварителен договор и прекъсване на давността

Текстът на акта

                                   РЕШЕНИЕ
                                        № 309
                                гр. София, 27.05.2026 г.


                       В ИМЕТО НА НАРОДА
    ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през
две хиляди двадесет и пета година в следния състав:


                                  Председател: Снежанка Николова
                                  Членове:     Гергана Никова
                                               Соня Найденова

при участието на секретаря Теодора К. Иванова
като разгледа докладваното от Соня Найденова Касационно гражданско дело
№ 20248002101697 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от СД „МАРКОВ-УХА И СИЕ“, гр. Видин,
представлявано от адв. К. Г., срещу въззивно решение № 344/25.03.2025 г. по в. гр. д. №
2083/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 29/29.02.2024 г.,
постановено по гр. д. № 78/2023 г. по описа на Видински окръжен съд, с което е отхвърлен
предявеният от касатора иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за
установено по отношение на Л. А. Н., че е собственик на поземлен имот с идентификатор
*** по кадастралната карта на [населено място], с площ от 31 985 кв. м., незастроен,
производствен, складов обект, с номер по предходен план **, при описани съседи.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице
основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК
по следните въпроси: 1. „При наличие на нотариален акт за покупко-продажба и констативен
нотариален акт по давност, кой от двата акта легитимира притежателя му като собственик?“;
2 . „Може ли да се придобие по давност имот, за който друго лице притежава документ за
собственост“; 3. „Може ли да се докаже давностно владение върху чужд имот, за който друго
лице притежава документ за собственост, без владелецът да е упражнявал непрекъснато
фактическа власт върху имота“; 4. „Следва ли нотариусът на основание чл. 536, ал. 1 ГПК да
спре нотариалното производство по съставяне на констативен нотариален акт, ако молителят

                                             1
в охранителното производство е страна в исково производство със същия предмет?“.
Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК - очевидна неправилност.
В законоустановения срок е постъпил отговор от насрещната страна по касационната жалба,
в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно
обжалване и за неоснователност на подадената касационна жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и е насочена
срещу акт, подлежащ на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Ищцовото дружество се е легитимирало като собственик с договор за покупко-продажба от
20.10.1998 г., с който СД „Дочев и сие“ е закупило ферма „Септември“.
Ответницата е възразила, че е придобила правото на собственост на основание придобивна
давност, като правото й е удостоверено с издаден на 21.01.2023 г. констативен нотариален
акт. Осъществявала е владение върху процесния имот от 1998 г. въз основа на предварителен
договор за покупко-продажба на същия.
По делото е установено, че на 21.12.1998 г. между СД „Дочев и сие“, като продавач, и Л. А.
Н., е сключен предварителен договор за покупко-продажба на ферма „Септември“, състояща
се от описани селскостопански постройки, ведно с прилежащият терен от 35 983 дка. Обявен
е за ненуждаещ се от доказване факта, че имотът, описан в нотариалния акт от 1998 г., е
идентичен с имота по нотариален акт от 2023 г., както и че не съществуват описаните в
първия нотариален акт сгради.
Въззивният съд е приел, че предварителният договор за продажба на недвижим имот няма
вещно-прехвърлително действие, но по аргумент от чл. 70, ал. 3 ЗС фактическата власт,
упражнявана въз основа на такъв договор, съставлява владение и за нея е приложима
презумпцията на чл. 69 ЗС. Лицето, осъществяващо фактическата власт, държи имота за
себе си, тъй като има увереността, следваща от целта на договора, че ще придобие
собствеността върху имота. В този случай не е необходимо да се доказва демонстриране на
намерение за своене, а е достатъчно да се установи само продължителността на владението,
което следва да е непрекъснато, явно и спокойно. При обсъждане оплакванията на
жалбоподателя е посочено, че придобивната давност се прекъсва само от действия на
собственика (но не и от такива на самия владелец) и то само с изрично посочените в закона
действия - чл. 116, б. ”б” ЗЗД връзка чл. 84 ЗС. Давността не е била прекъсната с предявяване
на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД /в случая такава искова молба е била предявена от Н. на
24.11.2022 г. и оттеглена от същата, в резултат на което производството е прекратено/.
Направен е решаващ извод, че придобивната давност в полза на ответницата е изтекла през
2008 г. Този извод е обоснован след подробно обсъждане на свидетелските показания. От
показанията на свидетеля Дочев, който през 1998 г. е представлявал събирателното
дружество, се установява, че владението е било предадено на ответницата при сключване на
предварителния договор. Същата е започнала да отдава под наем тогава съществуващите
сгради /свинарници/, а впоследствие е предприела разрушаването им и насаждането на
овощни дървета. Тези факти са възпроизведени и в показанията на свидетелите З., Т., Б. и С..
От показанията на ангажираните от ищеца свидетели /Х. и Х./ не се установяват конкретни
факти, които да опровергават тези, за които свидетелстват посочените от ответницата

                                             2
свидетели.
По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:
Не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно
обжалване.
Не може да обуслови достъп до касационен контрол първият поставен в изложението
въпрос.
Обуславящите изводи в обжалвания акт са направени въз основа на приетото за установено,
че притежаваното от дружеството право на собственост /възникнало на основание договор
за покупко-продажба от 1998 г./ е било изгубено с придобиването му от ответницата.
В мотивите на тълкувателно решение № 11/21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на
ВКС изрично е прието, че когато и двете страни се легитимират с нотариални актове за
правото на собственост, то разпределението на доказателствената тежест при оспорване се
извършва по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже
фактическия състав на удостовереното съответно придобивно основание.
Обобщени, въпроси втори и трети, са свързани с възможността за изгубване на правото на
собственост и възможността за придобиването му от друг правен субект, както и за това
дали давността е изтекла, когато е било налице основание за нейното прекъсване.
Вторият въпрос е относим към изгубването на правото на собственост от ищцовото
дружество поради придобиването му от ответницата, което съдът е приел за доказано въз
основа на въведеното придобивно основание. Отговор на този въпрос се съдържа в нормата
на чл. 99 ЗС.
Третият въпрос е обусловен от тезата на касатора, че давността е била прекъсната.
Според чл. 116, б. ”б” ЗЗД връзка чл. 84 ЗС придобивната давност се прекъсва с предявяване
на иск или възражение. В практиката на ВКС – например решение № 170/11.04.2012 г. по гр.
д. № 961/2011 г., решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г., и решение №
401/12.01.2012 г. по гр. д. № 895/2010 г. на първо г. о. – се приема, че давностният срок на
владение се прекъсва с установителен или осъдителен иск за собственост на спорния имот,
предявен от собственика срещу владелеца на имота, тъй като последиците на погасителната
давност са свързани с бездействие на носителя на правото. Прекъсването на давността в
хипотезата на чл. 116, б. ”б” ЗЗД се свързва винаги с действия на носителя на спорното
материално право, насочени срещу лицето, което би могло да се позове на погасителна или
придобивна давност. В случая такова действие не е било предприето от дружеството
/ипотекирането на имота не може да се разглежда като такова действие, каквито са
твърденията на касатора/. В хипотеза на иск, предявен от владелеца, правилото на чл. 84 ЗС
във връзка с чл. 116 ЗЗД не намира приложение, тъй като ищецът не може сам да прекъсне
собствената си придобивна давност. Именно в този смисъл са и изложените от въззивния
съд съображения във връзка с предявената искова молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.
Така поставените въпроси всъщност са свързани с възприемането на фактическата
обстановка от съда, както и с обсъждането на събраните по делото доказателства, поради
което не могат да обусловят допускане на касационно обжалване.
Четвъртият въпрос не е обуславящ за изхода на делото, поради което не може да обоснове

                                             3
достъп до касационен контрол. Същият и не кореспондира с данните по делото, тъй като
ответницата се е снабдила с констативен нотариален акт преди предявяване на настоящата
искова молба.
Не е налице наведеното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като
съществува трайна съдебна практика на ВКС по поставените въпроси, с която въззивното
решение не влиза в противоречие, а жалбоподателят не излага съображения, които да
налагат същата да бъде изоставена или променена, поради което касационно обжалване не
следва да се допуска.
Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК - очевидна неправилност е
обосновано с изводите на въззивния съд относно владението на имота /касаторът твърди, че
не са ангажирани доказателства за упражнявана от ответницата фактическа власт в периода
2008 г.-2023 г./ и необсъждане на доводите, че имотът е бил ипотекиран от него през 2002 г.
Явна необоснованост като порок не се разкрива директно от мотивите на обжалвания
съдебен акт. Освен това, въпросът дали правото на собственост е принадлежало на лицето, в
чиято тежест е учредена договорната ипотека, респ. чийто дълг се обезпечава с нея, е
относим единствено към нейната действителност.
С оглед изхода на делото касаторът дължи на ответницата по жалба направените разноски за
касационното производство в размер на сумата 409,03 евро /за адвокатско възнаграждение/,
представляваща равностойност на заплатените 800 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.

                       О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 344/25.03.2025 г.,
постановено по в. гр. д. № 2083/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Осъжда СД „МАРКОВ-УХА И СИЕ“, със седалище и адрес на управление: гр. Видин, ул.
„Преславска“ № 67, да заплати на Л. А. Н. от [населено място], [улица], бл. 1, вх. Б, ап. 18,
разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 409,03 евро.
Определението е окончателно.


                                                   Председател: _______________________

                                                        Членове:

                                                               1. _______________________

                                                               2. _______________________




                                             4