Последици при съдебно решение срещу ненадлежна страна след заместване

Текстът на акта

                                  РЕШЕНИЕ
                                       № 79
                               гр. София, 05.02.2026 г.


                       В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети
април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:


                                 Председател: Снежанка Николова
                                 Членове:     Гергана Никова
                                              Соня Найденова

при участието на секретаря Теодора К. Иванова
като разгледа докладваното от Соня Найденова Касационно гражданско дело
№ 20238002102411 по описа за 2023 година

Поизводството е по чл.290-293 ГПК.
Образувано е по постъпили три касационни жалби от страни по делото, с които се обжалват
основното въззивно решение № 747/25.05.2022 г. по в. гр. д. № 2282/2021 г. на Апелативен
съд - София, и решението за неговата поправка по чл. 247 ГПК с № 1314/07.11.2022 г. по
същото дело.
Касасторът-ищец Манастир „Свети Великомъченик Георги“ – гр. Хаджидимово, чрез
пълномощник адвокат С. С. от АК – Л., обжалва основното въззивно решение №
747/25.05.2022 г. по в.гр.д. № 2282/2021 г. на Апелативен съд – София, в частта, с която, в
резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение № 3844 от 26.08.2019 г. по
гр.д. № 116/2013 г. на Окръжен съд – Благоевград, е отхвърлен предявеният от Манастира
„Свети Великомъченик Георги“ – гр. Хаджидимово срещу ЕТ „Катерина Терзиева – КТ“,
иск по чл.109 ЗС за осъждане на ответника да спре започнатите строителни дейности
/изграждане хотел и ресторант/, като бъде задължен да възстанови предишното положение в
поземлен имот, заснет като имот с пл. № 015002 по ПУП, одобрен със заповед №
107/15.04.2010 г. на кмета на община Хаджидимово, находящ се в местността „Зад
Манастира“ на гр. Хаджидимово, с площ от 1597 кв.м., при съседи: от изток – резервоар на
ВиК, от запад – път, от север – иглолистна гора на ДАГ-ДГС-Гоце Делчев и от юг – път.
Твърди се, че в тази част, въззивното решение е неправилно поради съществени нарушения

                                            1
на съдопроизводствените правила и необоснованост, постановено в противоречие с
тълкувателната и казуална практика на ВКС. Иска се решението в тази част да бъде
отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск по чл. 109 ЗС да
бъде уважен. Претендират се и разноски.
Ответникът по тази касационна жалба – „Катерини 13“ ЕООД не изразява становище в срока
по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касасторът-ответник „Катерини 13“ ЕООД, чрез пълномощник адвокат А. Б. от АК-Б.,
обжалва същото основно въззивно решение № 747/25.05.2022 г. по в.гр.д. № 2282/2021 г. на
Апелативен съд – София, в частта, в която, в резултат на потвърждаване на същото
първоинстанционното решение № 3844 от 26.08.2019 г. по гр.д. № 116/2013 г. на Окръжен
съд – Благоевград, е признато за установено по предявения от Манастир „Свети
Великомъченик Георги“ – гр. Хаджидимово срещу ЕТ „Катерина Терзиева – КТ“ иск с
правно основание чл.124, ал.1 ГПК, че ЕТ „Катерина Терзиева – КТ“ не е собственик на
процесния поземлен имот с пл. № 015002 по ПУП, с площ от 1597 кв.м. Твърди се, че
обжалваното въззивно решение в тази част е недопустимо като постановено срещу
несъществуващ правен субект, по нередовна искова молба и по отношение на имот, който не
е предмет на исковата претенция, както и е неправилно поради нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се решението в тази част да бъде
обезсилено и производството прекратено, евентуално – решението да бъде отменено, а
предявеният иск – отхвърлен. Претендират се и разноски.
Ответникът по тази касационна жалба – Манастир „Свети Великомъченик Георги“ – гр.
Хаджидимово, чрез адвокат С. С., оспорва същата с писмен отговор, претендира разноски.
Касасторът-ответник „Катерини 13“ ЕООД, представлявано от К. Т., чрез адвокат А. Б.,
обжалва и последващото решение № 1314/07.11.2022 г. по в.гр.д. №2282/2021 г. на
Апелативен съд – София, постановено по реда на чл. 247 ГПК, с което е поправено
основното въззивно решение по делото. Твърди се, че това решение по чл.247 ГПК е
нищожно, респ. недопустимо и неправилно поради необоснованост. Иска се прогласяване на
неговата нищожност, евентуално – да бъде обезсилено като недопустимо или отменено като
незаконосъобразно.
Ответникът по тази касационна жалба – Манастир „Свети Великомъченик Георги“ – гр.
Хаджидимово, чрез адвокат С. С., с писмено становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, я
оспорва.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като
прецени данните по делото, доводите на страните, и извърши проверка на обжалваното
решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:
Въззивният съд е потвърдил изцяло обжалваното пред него първоинстанционно решение, с
което e бил уважен предявеният отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, с който
е признато за установено по отношение на Манастира „Свети Великомъченик Георги“ – гр.
Хаджидимово, че ЕТ „Катерина Терзиева – КТ“ не е собственик на поземлен имот, заснет
като имот с пл. № 015002 по ПУП, одобрен със заповед № 107/15.04.2010 г. на Кмета на – гр.
Хаджидимово, обл. Благоевград, с площ от 1597 кв.м., при съседи– от изток – резервоар на

                                            2
ВиК, от запад – път, от север – иглолистна гора на ДАГ-ДГС-Гоце Делчев и от юг – път, и е
бил отхвърлен предявеният от манастир „Свети Великомъченик Георги“ – гр. Хаджидимово
против ЕТ „Катерина Терзиева – КТ“ иск с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на
ответника да спре започнатите строителни дейности /изграждане на хотел и ресторант/, като
бъде задължен да възстанови предишното положение в процесния недвижим имот. С
решението си въззивният съд се е произнесъл и по частна жалба срещу
първоинстанционното определение по чл.248 ГПК с № 900618 от 05.05.2021 г., с което
молбата на Манастира „Свети Великомъченик Георги“ – гр. Хаджидимово за изменение на
първоинстанционното решение в частта за разноските, не е била уважена, като го е отменил,
вместо което е изменил първоинстанционното решение, като е осъдил К. Л. Т., действаща
като ЕТ с фирма „Катерина Терзиева – КТ“, да заплати на ищеца разноски 1165 лв. на
основание чл.78, ал.1 ГПК.
Въззивният съд е очертал спора между страните като породен от твърденията на ищеца
Манастир „Свети Великомъченик Георги – гр. Хаджидимово /Манастирът/, че е собственик
на поземлени имоти, находящи се в землището на гр.Хаджидимово и съставляващи по
картата на възстановената собственост /КВС/ имоти с № 016015 и № 016064, както и на част
от имот № 015002, по силата на решения на ОСЗ - Хаджидимово № Х1277/15.03.2002 г. и №
Х1277/19.07.1996 г. и скици с № 00638/16.08.2012 г. и № 00639/16.08.2012 г. С договор за
покупко-продажба от 2011 г. ответницата ЕТ „Катерина Терзиева – КТ“ е закупила
незастроен поземлен имот, заснет като имот с пл. № 015002 по ПУП, с площ от 1597 кв.м.
Този имот се намирал в непосредствена близост до имотите на Манастира, отразени по КВС
на землището на гр. Хаджидимово с № 016015 и № 016064, като между него и тях минавал
полски път, и част от територията му, както към момента на образуване на ТКЗС, така и към
настоящия момент, принадлежи на Манастира. Поддържа становището, че при
възстановяване на собствеността върху земеделските имоти на Манастира, по-конкретно при
възстановяване на собствеността върху нива, находяща се в м. „Пред манастира“, с площ от
90,8 дка, поради грешно отразяване на северната граница в КВС, имот № 015002 е отразен
като общинска – незаявена земя, като частта от така описаната по–горе нива, която попада в
имот № 015002, е около 1000 кв.м., поради което и Манастирът твърди, че е собственик на
1000/1597 ид.ч. от имот № 015002 по силата на §5, ал.1 и 2 от ПЗР на Закона за
вероизповеданията /ЗВ/.
Ответницата е оспорила иска, с възражения, че e придобила имота от лице, легитимиращо се
като собственик на процесния имот въз основа на изтекла придобивна давност.
Въззивният съд e споделил изцяло направените от първоинстанционния съд фактическите
констатации, въз основа на които е приел за установено, че спорът между страните е за
собствеността на имот № 015002 по КВС на гр. Хаджидимово. Въз основа на изложените от
ищеца твърдения, че границите на възстановената му земеделска земя с решение на ПК не
били вярно отразени, няма данни за приключила земеделска реституция, е прието да е
налице интерес от предявения отрицателен установителен иск, обоснован и с това, че
ищецът претендира за себе си права към релевантния по ЗСПЗЗ минал момент, които
ответницата оспорва, легитимирайки се като носител на правото на собственост към

                                            3
настоящия момент. Констатирано е, че решението от 1995 г. на ПК-Хаджидимово не е
намерено приложено към преписката, поради което не може да бъде удостоверено влизането
му в сила. По делото е представена компютърна разпечатка на посоченото решение, което не
представлява административен акт. Липсата на този първоначален административен акт от
друга страна не опорочава издаването на последващите решения по чл. 18ж ППЗСПЗЗ от
1996 г. и 2002 г., с които по т.5 и съответно т.3 са възстановени имот с пл. № 016015 и пл. №
016064, за които ищецът навежда доводи, че са относими към претендираните граници за
възстановяване на земеделски земи. Прието е, че доколкото към датата на издаване на
решението от 1995 г. не се е предвиждало признаване на собствеността с нарочен акт, то
такъв не е бил необходим за поставяне началото на фактическия състав на процедурата по
възстановяване правото на собственост. Съдът е счел, че не следва да обсъжда наведеното от
ищеца придобивно основание по §5, ал. 2 ЗВ относно признаването на правото на
собственост на земеделски земи ex lege, касаещ ограничени хипотези, когато земеделски
земи на религиозните общности към настоящия момент са собственост на „държавата,
общините или техни фирми или са включени в капитала на търговски дружества“ и тяхната
реституция не следва установената от ЗСПЗЗ процедура по възстановяването, доколкото е
прието, че е налице неприключила процедура по заявлението по чл. 29 ЗСПЗЗ от 1991 г.
Посочено е, че не са установени и данни за отнемането от държавата на тези манастирски
земи.
От друга страна за недоказани са преценени и фактите, от които се твърди, че произтича
правото на собственост на ответницата. Според решаващия съд съгласно чл. 19 ЗСПЗЗ, след
изтичане на 10-годишния срок от влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената
карта на съществуващи и възстановими стари реални граници, земята, останала след
възстановяване правата на собствениците, става общинска собственост. В приложното поле
на тази разпоредба попадат само земеделски земи, които са били включени в ТКЗС, ДСЗ или
образувани въз основа тях земеделски организация, отнети или одържавени в хипотезите,
изброени в чл. 10 ЗСПЗЗ, но които не са заявени в предвидения от закона срок. Косвен извод
за статута на имота е направен и от представеното решение № ОД-07 от 05.08.2010 за
промяна на предназначението на земеделските земи за неземеделски нужди, с което е
променено предназначението на процесния имот № 015002, с площ от 1597 кв.м., от
земеделска земя на такова за изграждане на обект: „Хотел-ресторант“. Съдът е приел, че за
този имот е в сила спирането на течението на давностния срок съгласно §1 ЗД на ЗС,
изключваща придобиването по давност на вещ, която е държавна или общинска собственост,
прието с изменението на закона в ДВ, бр. 105/2006 г., поради което и праводателят на
ответника не е могъл да го придобие по давност към 10.12.2008 г., на която дата с
констативен нотариален акт е признат за собственик по давностно владение върху
недвижимия имот № 015002 по КВС. Съгласно нормата на чл.86 /ДВ, бр. 33 от 1996 г., в
сила от 01.06.1996 г./ ЗС, давността е изключена като придобивен способ само за вещите,
които са публична държавна или общинска собственост, поради което за вещите частна
държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на
изменението, давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г., но е спрял за времето до


                                             4
31.12.2017 г. Направен е извод, че ответникът ЕТ „Катерина Терзиева – КТ“ е придобил
собствеността върху процесния имот от несобственик, посредством сключен на 16.11.2011 г.
договор за покупко-продажба, съответно не е настъпил вещно-транслативният ефект на
сделката. Посочено е, че с придобиването на имота от ответника от несобственик, но без да
знае това, същият е установил добросъвестно владение върху имота, като за придобиването
му по давност е необходим краткия срок от пет години съгласно чл.79, ал.2 ЗС.
Добросъвестното владение е установено при сключването на сделката на 16.11.2011 г., а
исковата молба, прекъсваща придобивна давност съгласно чл.116, б. „б“ ЗЗД е предявена на
31.08.2012 г., т.е. преди изтичане на петгодишната придобивна давност.
По отношение на предявения от манастира „Свети Великомъченик Георги“ – гр.
Хаджидимово иск по чл.109 ЗС въззивният съд, въз основа на представените по делото
писмени доказателства, е приел, че ищцовият манастир е признат с КНА от 2012 г. за
собственик по давностно владение и по приращение върху недвижим имот, представляващ
имот с пл. № 016015, находящ се в м. „Пред Манастира“ в землището на гр. Хаджидимово, с
площ от 30,465 дка, ведно със застроените в имота църковни сгради. С оглед приетото, че
процедурата по възстановяване правото на собственост върху земеделските земи, посочени
в нотариалния акт от 1945 г., не е приключила, то ищецът не се легитимира като собственик
върху спорния имот № 015002. При тези съображения въззивният съд е изследвал наличието
на пречки, смущение и ограничаване на правото на собственост върху имотите, описани в
констативния нотариален акт от 2012 г. Допусната и приета е съдебно-техническа
експертиза, от заключението по която се установява, че построеният хотел в процесния имот
пл. № 015002 е на разстояние от 108 метра от входа на Манастира. Сочи се, че доколкото
правото на строеж за построяване на този обект не е учредено от действителния собственик
на земята, е налице незаконно строителство. Позовавайки се на установената съдебна
практика, съдът е посочил, че незаконният строеж не пречи на упражняването на правото на
собственост в пълен обем на собственик на съседен имот, когато този строеж е изграден
само без строително или друго предвидено в закона разрешение, но в съответствие с
установените от благоустройствените закони строителни правила и норми. За да обоснове
твърдението си за наличие на неоснователното въздействие върху собствения си имот,
ищцовият манастир се е позовал на разпоредбата на чл.161 от Устава на БПЦ-Българска
патриаршия, според която манастирът е свещено място с храм и други здания,
предназначени за жилища на монаси или монахини, т.е. лица, които с обетите си за
целомъдрие, нестяжателност и послушание, са се посветили на уединен благочестив живот и
упражняване на в християнските добродетели, на подвижничество, милосърдие и духовна
просвета. Съгласно чл.171, т.27 от Устава, манастирският събор и игуменът имат
правомощие да се застъпват пред компетентните органи да не се откриват около манастира и
на разстояние по-близо от 500 метра търговски и туристически обекти, питейни,
увеселителни и развлекателни заведения, както и да не се развиват дейности, които
противоречат на православната вяра, църковния живот и традиция. Съдът е достигнал до
извода, че не съществуват правни норми, които да забраняват строителство на такива обекти
на отстоянието между хотела и манастира, установено от вещото лице. Не са установени и


                                           5
конкретни данни за създадени пречки у обитателите на манастира да използват същия по
предназначение, нито да са осъществени дейности, които противоречат на православната
вяра, църковния живот и традиция или които да смущават обичайния живот в манастира. За
ирелевантни са приети събраните гласни доказателства в тази насока. Ето защо въззивният
съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 109 ЗС е неоснователен, а
първоинстанционното решение като правилно следва да бъде потвърдено.
С последващо решение с № 1314/07.11.2022 г. по същото въззивно дело, постановено в
производство по чл. 247 ГПК, въззивният съд, по молба на ищеца, е допуснал поправка на
очевидна фактическа грешка в основното си решение от 25.05.2022 г., като е посочил, че в
диспозитива на решението си, л.9, вместо К. Л. Т., действаща като ЕТ, следва да се чете
„Катерини 13“ ЕООД.
С определението по чл.288 ГПК по настоящето дело, е допуснато касационно обжалване на
горепосочените основно решение и това за неговата поправка. Касационното обжалване на
основното въззивно решение № 747/25.05.2022 г., е допуснато на основание чл. 280, ал. 2,
предл. 2 ГПК за преценка допустимостта му. Касационното обжалване на постановеното по
чл.247 ГПК въззивно решение № 1314 от 07.11.2022 г., е допуснато на основание чл.280,
ал.2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност.
Същностна черта на решението за поправка на очевидна фактическа грешка в основното
решение по спора (на решението по чл.247 ГПК) е, че то има за последица отстраняването
на порок, при който е налице несъответствие между формираната истинска воля на съда и
нейното външно изразяване в писмения текст на основното решение. С решението, с което
поправката се допуска, се премахва несъответствието между волята на съда и нейния
външен израз - поради неточно изразяване, допусната техническа грешка или др. подобно, а
не се подменя съдържанието на поправения акт. При обжалване на решението относно
поправката с оплаквания, отнасящи се до самия съдебен акт за поправката /извън
оплаквания, относими към основното решение по същество на спора/, горната инстанция е
ограничена да провери само дали са били налице предпоставките по чл. 247 ГПК - дали
визираното от страната несъответствие представлява очевидна фактическа грешка; спазен
ли е процесуалният ред за отстраняването й; произнасянето на съда в рамките на
правомощията му по чл. 247 ГПК ли е. В случая въззивният съд според изложените мотиви
е приел, че в диспозитива на основното въззивно решение - в частта по произнасянето си по
обжалваното определение по чл.248 ГПК, погрешно е посочил като страна и осъдил К. Л* Т.,
действаща като ЕТ, вместо „Катерини 13“ ЕООД, доколкото в открито съдебно заседание по
реда на чл.226, ал.2 ГПК е допуснал заменяне на ЕТ с посоченото ЕООД. Съпоставката,
обаче, между текста на основното решение на въззивния съд и мотивите на въззивното
решение за поправка по чл.247 ГПК, с което образуват едно цяло, налага очевидната
констатация, че въззивният съд е възприел неправилно съдържанието на своето основно
решение. Между         мотиви и диспозитив на основното въззивно решение няма
несъответствие, доколкото и в мотивите на същото ответник по исковете е посочван само
като К. Л. Т., действаща като ЕТ с фирма „Катерина Терзиева-КТ“, и именно този извод е
намерил точен израз в диспозитива на същото решение, както в частта по отношение


                                           6
потвърждаване на първоинстанционното решение / в което е вписан същия ответник ЕТ/,
така и в частта по произнасянето по жалбата срещу определението по чл.248 ГПК за
изменение относно разноските за първата инстанция. Това от своя страна изключва първата
от горепосочените предпоставки за постановяване на поправка при условията на чл. 247
ГПК, а именно изключва наличието на очевидна фактическа грешка. При отсъствието й,
постановеното от въззивната инстанция решение по реда на чл. 247 ГПК има за последица
подменяване на първоначално формираната правораздавателна воля в нарушение на
забраната по чл. 246 ГПК. Налице е следователно произнасяне в нарушение на съществено,
основополагащо процесуално правило, поради което обжалваното въззивно решение по
чл.247 ГПК се явява очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК, и
на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, и по аргумент за противното от чл. 293, ал. 3 ГПК,
въззивното решение № 1314 от 07.11.2022 г. следва да бъде отменено, като вместо това се
постанови отхвърляне на молбата на ищеца по чл. 247 ГПК.
Извършването на касационната преценка за правилност на основното въззивно решение №
747/25.05.2022 г., е предшествано от проверка за неговата валидност и допустимост. Същото
е валидно, но е недопустимо като постановено по отношение на ненадлежна страна по
делото.
Във въззивното производство, с определение от открито съдебно заседание на 23.03.2022 г.,
по искане на въззивника-ответник предвид заличаване на ЕТ и прехвърляне на търговското
му предприятие, и със съгласие на насрещната страна-ищец, въззивният съд на основание
чл.226, ал.2 ГПК, е допуснал заместване на първоначалния ответник ЕТ „Катерина Терзиева-
КТ“ с „Катерини 13“ ЕООД. В процеса по администриране на въззивните жалби на двете
насрещни страни, от страна на ответника са представени справки от вписванията в
Търговския регистър, според които ЕТ „Катерина Терзиева - КТ“ е заличен като търговец
поради прехвърляне на търговското предприятие на „Катерини 13“ ЕООД, последното
вписано в Търговския регистър на 03.01.2019 г., т.е. след постановяване на
първоинстанционното решение. Прехвърлянето на търговското предприятие в
патримониума на "Катерини 13" ЕООД, в което предприятие безспорно е включено и
правото на собственост на търговеца върху вещ - т.е. върху процесния имот, за който
ответникът претендира да е собственик (чл.15, ал.1, вр. чл.60, ал.1 ТЗ ), обуславя извод за
настъпило частно правоприемство, относими към което са процесуалните правила,
разписани в нормата на чл. 226 ГПК. Според ал. 2 на същия член приобретателят може да
встъпи или да бъде привлечен като трето лице, както и да замести своя праводател при
условията на чл. 222 ГПК /със съгласието на двете главни страни по делото/, като
последната хипотеза се е осъществила законосъобразно по настоящето дело. С извършеното
заменяне на страната на ответника по реда на чл.226, ал.2 ГПК, като надлежен ответник по
делото се легитимира вече "Катерини 13" ЕООД, а това обстоятелство не е било съобразено
от въззивния съд при постановяване на основното му решение по спора – решение №
747/25.05.2022 г., с което съдът се е произнесъл по сезиращите го въззивни жалби и частна
жалба по отношение на ненадлежна страна по делото, а именно по отношение на ЕТ
„Катерина Терзиева - КТ“. По аргумент от закона и от тълкувателните мотиви по т.3 на ТР


                                            7
№ 3 от 19.12.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ВКС, ОСГК (според които ако съгласието за
заменяне не бъде постигнато, делото продължава своя ход с участието на първоначалните
съделители - прехвърлителят участва в процеса като процесуален субституент на
приобретателя, като процесуалната му легитимация произтича от самия закон), следва, че
след като е осъществено заменяне на първоначалния ответник-прехвърлител с
правоприемника при условията на чл.226, ал.2 ГПК, е отпаднала процесуалната легитимация
на първоначалния ответник-праводател ЕТ „Катерина Терзиева - КТ“ да продължава
участието си като надлежна страна по делото. Ето защо неоснователен е доводът на ищеца
за обвързаност на приобретателя от решението съгласно чл.226, ал.3 ГПК, тъй като вече е
създадено процесуално правоотношение само с приобретателя. Като постановено спрямо
ненадлежна страна в процеса, основното въззивно решение, с което съдът се е произнесъл по
двата предявени иска - отрицателен установителен иск за собственост и негаторен иск по
чл.109 ЗС, се явява недопустимо и подлежи на обезсилване с връщане делото на въззивния
съд за постановяване на ново решение по тези искове спрямо надлежно конституираната по
делото страна.
Неоснователни са оплакванията на касатора-ответник "Катерини 13" ЕООД за
недопустимост на въззивното решение по иска по чл.124, ал.1 ГПК поради нередовност на
исковата молба. Както с исковата молба, така и с последващите я уточнителни молби в
производство по чл.129 ГПК, ищецът е изложил достатъчно обстоятелства за
претендираните от негто права, вкл. и за правния си интерес от иска, основани на
притежавано от него право на собственост въз основа на т.нар. реституция - т.е. от
твърдение, че е притежавал право на собственост върху земеделска земя, отнета след 1945 г.,
която подлежи на възстановяване на него като бивш собственик. Кой е относимият
реституционен закон, по който се възстановява правото на собственост на земеделска земя в
полза на манастира –ищец, вкл. и в хипотеза, когато няма подадено заявление по ЗСПЗЗ или
няма издадено позитивно решение на административен орган по ЗСПЗЗ : дали по ЗСПЗЗ
или § 5, ал. 1 от ПЗР на Закона за вероизповеданията /обн. ДВ, бр. 120/29.12.2002 г./, не е
въпрос на правна квалификация на иска и не е в зависимост от преценката на страната, а
следва от данните по делото въз основа на приложимата правна норма. В практиката на ВКС
е изяснено, че с пар. 5, ал. 1 ПЗР ЗВ, е предвиден специален ред за възстановяване на
собствеността, който е приложим и за имоти, за които съответният реституционен закон
предвижда възстановяването на собствеността да се извършва по административен ред (
Решение № 56 от 13.05.2019 г. по гр. д. № 1988/2018 г., на ВКС, ГК, I г. о., Определение №
508 от 30.12.2008 г. по ч. гр. д. № 2100/2008 г., на ВКС, ГК, III г. о.). При отрицателния
установителен иск съществуването на защитимо за ищеца право (вкл. и когато ищецът е
носител на това право- ТР № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС) е само
 предпоставка за допустимостта на процеса, но предмет на спора не става заявеното от
ищеца право, а едно чуждо право, отричане на което се иска. За правния интерес от този иск
съдът следи служебно и не е обвързан от обосновката в исковата молба, поради което дори и
ако в хода на производството се установят различни от въведените в исковата молба факти,
но от тях може да се изведе различен от посочения от ищеца правен интерес,


                                            8
производството не подлежи на прекратяване. Интерес от отрицателен установителен иск за
отричане правото на собственост на ответника изцяло върху недвижим имот може да
възникне и при твърдение на ишеца, че притежава идеална част от този имот, защото
притежанието на идеални части от правото на собственост предпоставя многообразие на
споровете за защита на тези права и е от значение за вътрешните отношения между тях за
използването и управлението на общата вещ, и се преценява при всеки конкретен спор въз
основа на твърденията на ищеца. В случая конкретно изложените от ищеца с исковата молба
и уточненията към нея обстоятелства сочат на такъв интерес, а именно наличие на негово
право на съсобственост върху процесния имот, което се оспорва от ответната страна с факта
на закупуване на имота по сделка от 2011 г., отричане от ищеца на право на собственост на
ответника върху целия имот, извършването на строителство в процесния имот от ответника,
пречещо както на упражняване правата на ищеца върху същия имот, така и върху друг
съседен имот на ищеца. От друга страна частта от имот с № 015002, която ищецът твърди че
е негова по силата на реституция, е достатъчно индивидуализирана с посочване на нейното
местоположение и граници, а именно между съществувалия преди път /като северна граница
на бившата нива от 90.9 дка посочен в ЕТК 1959 г./ и неговото изместване към сега
съществуващия път /нанесен в КВС/, и за индивидуализирането на която част е направено с
уточнителната молба от 26.03.2015 г. допустимо препращане към изготвената по-рано СТЕ
на в.л. Ат.А.. Дали в случая ищецът притежава /или би могъл да придобие/ право на
собственост по реституция върху реална или съответна на нея идеална част от процесния
имот, не е елемент от редовност на исковата молба по отрицателен установителен иск, а
въпрос на съдебна преценка относно обема на правото на собственост на ищеца според
събраните доказателства, относимо към интереса от иска, т.е. дали е налице интерес от иска
за целия имот или само за реална част от него. Тази преценка ще определи и обхвата на
произнасяне от съда с решение по същество, ако се приеме, че ответникът не е доказал
основание да има каквито и да е права спрямо имота – т.е. дали с решението ще се отрече
правото на собственост на ответника върху целия имот (тъй като ищецът-съсобственик има
интерес да отрече изцяло права на ответника върху целия имот), или ще се отрече правото на
собственост на ответника само върху реалната част от имота, за която ищецът заявява свое
право на собственост (което ще обуслови и преценка за допустимост на иска за разликата
над тази реална част от процесния недвижим имот). С исковата молба процесният поземлен
имот е описан според положението му по легитимиращия ответницата нотариален акт от
2011 г. Настъпилите в хода на делото нови обстоятелства - отмяна по съдебен ред на
заповедта № 107/15.04. 2010 г. за одобрение на ПУП-ПЗ за процесния имот № 015002,
издаване за този имот на нова такава заповед № 72/26.03.2014 г. за одобрение на ПУП-ПЗ на
същото основание като предходната заповед от 2010 г. (решение № 14 по Протокол №
2/1.04.2010 г.) и за която нова заповед няма данни да е отменена, нито да предвижда
различни граници на имота, следва да бъдат съобразени при новото разглеждане на делото
от въззивният съд (чл.235, ал.3 ГПК), защото това налага в диспозитива на съдебното
решение по иска за собственост описанието на имота да съответства на положението му по
действащия ПУП, дори и когато се потвърждава първоинстанционното решение, в което


                                            9
имотът е описан както е посочен първоначално в исковата молба.
Проверката за допустимостта на решението по иска по чл.109 ЗС с оглед нередовност на
исковата молба сочи, че такава не е налице. Определението на първоинстанционния съд по
чл.140 ГПК с № 6081/29.12.2015 г. по гр.д.№ 116/2013 г. на ОС-Благоевград, с което е било
частично прекратено производството по иска по чл.109 ЗС поради оттегляне на иска – а
именно в частта, в която се иска да се задължи ответника да спре строителните дейности в
ПИ № 015002, е било обжалвано и отменено с окончателно определение /по аргумент от
чл.274, ал.3, т.1 ГПК/ на въззивен съд с определение № 1401/22.04.2016 г. по ч.гр.д.№
1458/2916 г. на САС, ГК, ІV състав. В останалата част, в която петитумът на исковата молба
по иска по чл.109 ЗС в частта за искането за възстановяване на предишното положение е
бил уточнен с поправената искова молба / представена с молба от 26.03.2015 г./ като искане
ответникът да възстанови предишното положение като бъде задължен да премахне
извършеното строителство в имот № 015002 по ПУП, одобрен със заповед № 107/15.04.2010
г. на кмета на общ.Хаджидимово и последващо подробно описание нта имота,
производството по делото не е било прекратено, видно от същото определение по чл.140
ГПК на първоинстанционния съд № 6081/29.12.2015 г. С определението си по чл.146 ГПК за
обявяване на окончателния доклад в открито съдебно заседание на 27.07.2017 г. по гр.д. №
116/2013 г. на ОС-Благоевград, съдът правилно е отразил петитума на иска по чл.109 ЗС с
искането да се спре започнатите строителни дейности / изграждане на хотел и ресторант/
съобразено с отменителното определение на САС, но непълно е посочил второто искане
само като такова за задължаване ответника да възстанови предишното положение в имот №
015002 /както е било посочено в началната искова молба/ вместо уточнението на петитума
според поправената искова молба. Това сочи, че исковата молба в частта по иска по чл.109
ЗС не е нередовна поради непосочване какви действия следва да извърши ответника, за да
възстанови предишното положение. Независимо от това, при новото разглеждане на делото
въззивният съд следва да съобрази следното: В практиката на ВКС е изяснено - напр. с
решение № 60111/11.10.2021 г. по гр.д. № 923/2021 г. на ВКС, ГК, І г.о., че когато защитата на
правото на собственост се търси по реда на чл.109 ЗС и така предявеният иск е уважен, за да
бъде възможно изпълнението на съдебното решение, в диспозитива следва да се посочи
нарушението на правото на собственост (негативното въздействие върху имота) и начинът,
по който то следва да бъде преодоляно, за което е процесуално допустимо и препращането
към представен по делото архитектурен или инвестиционен проект, отразяващ състоянието
на имота преди извършеното от ответника неоснователно въздействие, както и
препращането към изготвени от вещи лица скици (схеми). Съотнесено към настоящия
случай означава в случай на уважаване на иска да се посочи в диспозитива, исканото от
ищеца премахване на строителството в процесния имот (в който смисъл ищецът е направил
искане с поправката на исковата молба и за което постановеното определение на САС по
ч.гр.д.№ 1458/2916 г. не се отнася) премахване на какво точно строителство се отнася –
посочване брой, вид, евентуално разположение и др. индивидуализиращи белези на
строителството, като за целта съдът следва да съобрази събраните по делото доказателства
за това строителство, а при необходимост и да назначи съдебно-техническа експертиза.


                                             10
Независимо от това, въззивното решение и в частта по произнасянето по иска по чл.109 ЗС
се явява недопустимо като постановено по отношение на ненадлежен ответник, за което
касационната инстанция вече изложи съображенията си по-горе.
Предвид изложеното, основното въззивно решение като недопустимо следва да бъде
обезсилено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, без
касационната инстанция да се произнася по релевираните от страните оплаквания за
неправилност.
При новото разглеждане на спора по същество въззивният съд следва да определи и
разноските, които страните си дължат в зависимост от изхода на спора, включително и по
разноските за настоящето производство, съгласно чл.294, ал.2ГПК.
По изложените съображения и на основание чл. 293 ГПК, Върховният касационен съд,
състав на Второ гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯВА въззивно решение № 1314/07.11.2022 г. по в. гр. д. № 2282/2021 г. на
Апелативен съд - София, постановено в производство по чл. 247 ГПК, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената от ищец Манастир „Свети
Великомъченик Георги“ – гр. Хаджидимово, молба вх. № 15441/11.07.2022 г. /идентична с
вх.№ 15623/13.07.2022 г./ за поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на
въззивно решение № 747/25.05.2022 г. по в. гр. д. № 2282/2021 г. на Апелативен съд – София.
ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 747/25.05.2022 г. по в. гр. д. № 2282/2021 г. на
Апелативен съд - София, И ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния
съд съобразно указанията в мотивите на настоящето решение .
Решението е окончателно.


                                                  Председател: _______________________

                                                      Членове:

                                                              1. _______________________

                                                              2. _______________________




                                            11