Недействителност на банков кредит спрямо потребител съдлъжник при дребен шрифт

Текстът на акта

                             РЕШЕНИЕ
                                  № 268
                          гр. София, 15.09.2025 г.


                   В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:


                            Председател: Ирина Петрова
                            Членове:     Десислава Добрева
                                         Мария Бойчева

при участието на секретаря Ина Г. Андонова
като разгледа докладваното от Десислава Добрева Касационно търговско
дело № 20248002900065 по описа за 2024 година
     Производство по чл. 290 ГПК.

       Образувано е по касационна жалба на И. Д. Х. срещу въззивно решение
№ 145/2023 г. по в. гр. д. № 272/2023 г. на Апелативен съд Пловдив, с което е
потвърдено решение № 318/2023 г. по гр. д. № 2134/2022 г. на Окръжен съд
Пловдив за отхвърляне на предявения от касаторката срещу „Кей Би Си Банк“
ЕАД /чийто правоприемник е „Обединена българска банка“ АД/, „Мад Карго“
ЕООД и Д. К. иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22
ЗПК за установяване, че договор за срочен банков кредит № 134885/19.06.2018
г. и анекс към него № 2/2020 г. са недействителни по отношение на ищцата в
качеството й на потребител.
       В касационната жалба се сочи, че решението на въззивния съд е
незаконосъобразно      поради     постановяването    му    в   разрез     със
съдопроизводствените правила, материалния закон и събрания по делото
доказателствен материал, поради което следва да бъде отменено и
предявената искова претенция да бъде уважена. Ищцата е потребител, тъй
като при сключване на договора е действала извън своята професионална
и/или търговска дейност. Тя е страна по договора в качеството си на
съдлъжник, а не на поръчител, както неправилно е приел въззивният съд.
Изводът на апелативния съд, че касаторката е потребител е правилен, но
неправилно е преценено, че тя не може да се позовава на защитните норми на

                                     1
ЗПК. Този извод е в нарушение на материалния закон.
       Ответникът по касация „ОББ“ АД оспорва жалбата като неоснователна
и заявява становище, че не са налице основания въззивното решение да бъде
отменено, тъй като апелативният съд не е извършил твърдените от
касаторката нарушения на процесуалните правила и материалния закон.
Счита, че атакуваното решение е постановено в съответствие с цитираната в
изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика и в съответствие със Закона
за защита на потребителите.
       Ответниците „Мад Карго“ ЕООД и Д. К. не ангажират отговор по
касационната жалба.
       В открито съдебно заседание касаторът чрез процесуалния си
представител депозира молба, с която поддържа заявеното в касационната
жалба и претендира присъждане на разноски. Адвокат Б. претендира
присъждане на възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата в размер на 11 360 лв. за всяка инстанция. Ответникът поддържа
заявените доводи в отговора на касационната жалба и чрез процесуалния си
представител също моли за присъждане на разноски - юрисконсултско
възнаграждение, и оспорва размера на претендираното от адвокат Б.
възнаграждение, като го счита за прекомерен.
       Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо
търговско отделение, като взе предвид изложените касационни основания в
жалбата, твърденията на страните и провери данните по делото съобразно
правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, за да се произнесе съобрази следното:
       Предмет на производството е предявен от И. Д. Х. срещу „ОББ“ АД,
„Мад Карго“ ЕООД и Д. К. иск за установяване в отношенията им, че договор
за срочен банков кредит № 134885/19.06.2018 г. и анекс към него № 2/2020 г.
с а недействителни по отношение на ищцата в качеството й на потребител .
Предходните инстанции са квалифицирали иска по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
но тъй като служебно задължение на всеки сезиран съд е да даде правна
квалификация на заявената за защита искова претенция /ТР 1/2013 г. на
ОСГТК, ВКС, решение № 53/2015 г. по гр.д. № 6031/2014 г. на I г.о., ВКС/ ,
касационната инстанция го квалифицира като иск с правно основание чл. 146,
ал. 1 ЗЗП, вр. с чл. 22 ЗПК.
       За да потвърди отхвърлителното решение на първоинстанциония съд,
въззивната инстанция е приела за безспорни фактите, че между
„Райфайзенбанк България“ ЕАД /чийто правоприемници са „Кей Би Си Банк“
ЕАД и „ОББ“ АД/ и „Мад Карго“ ЕООД на 19.06.2018 г. е бил подписан
договор за срочен банков кредит за сума в размер 53 000 евро с цел закупуване
на два броя влекачи. Ищцата И. Х. и едноличният собственик на капитала на
„Мад Карго“ ЕООД Д. К. са подписали договора като солидарни длъжници.
Текстът на договора и анекса към него са изготвени на шрифт по-малък от 12.
Апелативен съд Пловдив е идентифицирал като спорен по делото въпроса
дали сключеният договор за банков кредит и анекс към него имат

                                     2
потребителски характер по смисъла на чл. 9 ЗПК във връзка с направените от
Х. възражения за неговата недействителност поради неспазване на
изискванията относно формата и съдържанието му. На този въпрос въззивната
инстанция е дала отрицателен отговор като е съобразила, че договорът е
сключен между две търговски дружества. Съдът е посочил в решението, че в
процесните договор и анекс са инкорпорирани два вида съглашения - едното
за кредит /със страни две търговски дружества/ и другото за поръчителство
/между банката и физически лица/. Като е отрекъл качеството потребителски
на процесния договор, решаващият състав е приел, че по отношение на
неговата действителност не следва да се прилагат разпоредбите на ЗПК, в
частност чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12, чл. 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 1 - 9
ЗПК. Макар да е признал качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП
на ищцата, съдът е приел, че тя може да се ползва от защита по този закон, но
само до възможността да се позовава на отделни неравноправни клаузи, а не и
да иска признаване на договора за недействителен поради неспазването на
нормативно установените в ЗПК изисквания относно формата и съдържанието
му.
      С определение № 2322/26.08.2024 г. е допуснато касационно обжалване
на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за отговор на
въпроса: „Как следва да процедира съдът, за да изясни основанието, въз
основа на което възниква солидарна отговорност по договор за кредит?“ и
за проверка дали не е налице отклонение от даденото разрешение в решение
№ 213/06.01.2017 г. по гр. д. № 5864/2015 г. на IV г.о. и цитираното в него
решение № 24/2013 г. по т. д. 998/2011 г. на I т.о., както и служебно известното
на състава решение № 60119/23.12.2021 г. по т. д .№ 1024/2020 г. на I т.о., ВКС.

      В сочените актове на касационната инстанция, а и в трайната практика е
възприето становището, че при спор относно съществуването и съдържанието
на договор, съответно правата и задълженията на страни по него съдът трябва
да определи действителната обща воля на страните като извърши тълкуване
при спазване критериите на чл. 20 ЗЗД. Отделните уговорки се ценят с оглед
систематичното им място в договора и във връзка едни с други, като всяка
една се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта
му, обичаите, практиката и добросъвестността. Съдът преценява и
обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на
страните преди и след сключването му. Доколкото разпоредбата на чл.121 ЗЗД
регламентира, че солидарност между двама длъжници възниква по силата на
закона, или ако е уговорена между страните, съдът във втория случай следва
да прецени конкретните уговорки, които са постигнали страните, тъй като в
хипотезата на съдлъжници те се явяват главни страни по договора, а при
поръчителство солидарно отговорният има акцесорно задължение и се явява
единствено гарант на длъжника пред кредитора - чл.141, ал.1 ЗЗД.
Солидарният длъжник поема задължения, типични за кредитополучателя,
докато при поръчителството не е така. Настоящият състав изцяло споделя

                                           3
дадените в цитираните три съдебни акта разрешения, които дават и отговор на
поставения въпрос.
      По основателността на касационната жалба :
      С оглед отговора на поставения правен въпрос, за да се установи от
какви обстоятелства произтича солидарната отговорност на И. Х. по договора
за кредит от 19.06.2018 г., е необходимо да се изследват отделните негови
клаузи и да се тълкува общата воля на страните. При запознаване с текста на
съглашението прави впечатление, че навсякъде в него е посочено, че се
сключва между банката като кредитодател и „Мад Карго“ ЕООД като
кредитополучател, както и две физически лица като солидарни съдлъжници с
кредитополучателя – Д. К. и И. К.а. Според клаузите физическите лица са
поели типични за кредитополучателя задължения – да не извършват действия,
които биха имали неблагоприятен ефект върху договореностите, съгласно
които в полза на банката е предоставена Гаранция по програмата за
конкурентоспособност на предприятия и малки и средни предприятия
„COSME“; да не ползват средствата по отпуснатия кредит за финансиране на
дейности, свързани с хазарт, валутни спекулации и др., да спазват
приложимите стандарти и приложимото законодателство за предотвратяване
изпирането на пари, за срока на договора да не бъдат регистрирани в
юрисдикция, която не сътрудничи на ЕС във връзка с прилагане на
международно утвърдени стандарти /чл. 6.7. от договора/. Наред с това е
уговорено всяко неизпълнение на съдлъжниците да се счита за неизпълнение
по договора като такова на кредитополучателя; неспазването на задълженията
на съдлъжниците да води до влошаване гарантираността по кредита /чл. 8.5./;
неизпълнение на което и да е задължение на кредитополучателя или някой от
съдлъжниците да дава право на банката да обяви кредита за предсрочно
изискуем /чл. 9.4. от договора и чл. 4 от анекс № 2/. При анализ на целия
договор и цитираните клаузи съдът в настоящия му състав формира извод, че
ищцата касатор в настоящото производство се е задължила в качеството си на
солидарен длъжник, наред с кредитополучателя, а не като поръчител.
      Мотивите на въззивното решение са вътрешно противоречиви, тъй като,
от една страна, съдът е приел за безспорно установен факта, че И. Х. и
едноличният собственик на капитала на „Мад Карго“ ЕООД Д. К. са
подписали договора за кредит като солидарни длъжници /стр. 2 от решението
на апелативния съд/, а в същото време, в противоречие с установения факт, е
формирал извод за наличие на договор за поръчителство между банката и
физическите лица, инкорпориран в договора за кредит /стр. 4 от решението/.
Отделно от това, съдът не е анализирал задълбочено уговорките в договора
съобразно правилото на чл. 20 ЗЗД, което е резултирало в извеждането на
неправилното заключение, че И. Х. не е страна по договора, поради което не
може да се ползва от потребителската защита на ЗЗП, доколкото основният
кредитополучател и страна по договора е търговско дружество – арг. от чл. 9
ЗПК. С тези си действия съставът на Апелативен съд е нарушил материалния
закон и е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила

                                     4
/чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК/ – касационни основания по смисъла
на чл. 281, т. 3, предл. 1 и предл. 2 ГПК.
       Независимо от горното, въззивният съд в съответствие със събраните
доказателства, от които не може да бъде установена връзка на И. Х. с
извършваната от „Мад Карго“ ЕООД търговска дейност, е приел, че тя има
качеството потребител по смисъла на §13, т. 1 ЗЗП и транспонираната с него
Директива 93/13 ЕИО. При извод, че Х. е страна по договора за кредит, следва
да се приеме, че по отношение на нея приложение намират разпоредбите,
гарантиращи правата на потребителите, включително чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 22
ЗПК, и тя може да се позовава на тяхното приложение, независимо от
останалите солидарно съзадължени лица. В този смисъл е и
непротиворечивата практика на касационната инстанция /решение №
60080/2021 г. по т. д. № 466/2020 г. на I т.о., решение № 60119/2021 г. по т. д.
№ 1024/2020 г. на I т.о., решение № 50084/09.01.2024 г. по т. д. № 875/2022 г.
на I т.о., решение № 50131/2024 г. по т. д. № 1248/2022 г. на I т.о., ВКС и др./.
Установено е по делото с помощта на техническа експертиза, че шрифтът на
договора и анексите към него е по-малък от 12. Вещото лице в открито
съдебно заседание е заявило, че вероятно става дума за шрифт 10, а на общите
условия към договора той е още по-малък. Заключението е прието от
първоинстанционния съд и не е оспорено от страните, същото е пълно, ясно и
обосновано, поради което следва да бъде кредитирано. Изготвянето на
договора на шрифт по-малък от 12 се явява нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
което, с оглед правилото на чл. 22 ЗПК, води до неговата относителна
недействителност спрямо ищцата. С оглед тази относителна недействителност
ищцата дължи само чистата главница по договора банков кредит №
134885/19.06.2018 г. и анекс към него № 2/2020 г. на основание чл. 23 ЗПК.
       Тъй като в случая не се налага извършване на нови съдопроизводствени
действия или повтаряне на извършените такива от въззивния съд, трябва
спорът да бъде решен по същество от касационната инстанция в приложение
на чл. 293, ал. 2, във вр. с ал. 1 ГПК и предявеният иск да бъде уважен при
дадената от касационната инстанция нова правна квалификация без делото да
се връща на въззивния съд.
        При изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът дължи
на ищцата разноски в размер на 250 лв. – възнаграждение за изготвена
експертиза. Отделно, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. дължи на адвокат Б.
възнаграждение. Основателно е заявеното в открито съдебно заседание
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на търсеното възнаграждение
в размер на 11 360 лв. за всяка инстанция, т. е. 34 080 лв. общо за трите
съдебни инстанции. С оглед предмета на спора, неговата фактическа и правна
сложност, както и броя на проведените по делото съдебни заседания – три за
трите съдебни инстанции, настоящият състав счита, че на адвокат Б. следва да
се присъди възнаграждение в размер на 11 360 лв. общо за всички инстанции.
       Тъй като ищцата е освободена от заплащане на държавна такса на


                                       5
основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да я плати.
     С тези мотиви и на основание чл. 293, ал. 1, предл. 2, вр. с ал. 2 ГПК
настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС



                                РЕШИ:
      ОТМЕНЯ решение № 145/2023 г. по в. гр. д. № 272/2023 г. на
Апелативен съд Пловдив, вместо което постановява
       ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. с
чл. 22 ЗЗП на договор за срочен банков кредит № 134885/19.06.2018 г. и анекс
към него № 2/2020 г. по отношение на И. Д. Х., ЕГН **********, в качеството
й на потребител.
      ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 „ОББ“ АД да заплати на И. Д. Х.
сума в размер на 250 лв.
      ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. „ОББ“ АД да заплати на
адвокат Д. Б., Адвокатска колегия Пловдив, сума в размер на 11 360 лв.
      ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 „ОББ“ АД да заплати по сметка на
ВКС сума в размер на 8 322, 71 лв.
      Решението е окончателно.


                                         Председател: _______________________

                                             Членове:

                                                   1. _______________________

                                                   2. _______________________




                                     6