Към съдържанието
Питай законите

Практика · Върховен касационен съд · 21 Януари 2026

Законосъобразност на условна присъда за домашно насилие и неизпълнена съдебна заповед

Решение №39/2026 · Върховен касационен съд · 21 Януари 2026

Резюме, съставено автоматично от текста на акта. Меродавен е самият акт по-долу.

Подсъдима обжалва осъдителната си присъда за причиняване на телесни повреди в условията на домашно насилие и неизпълнение на заповед за защита, като твърди едностранчива оценка на доказателствата и несправедливо наказание. Преди това въззивният съд е намалил наказанието ѝ до 3 месеца условно с 3 години изпитателен срок. Върховният касационен съд оставя решението в сила, тъй като не открива допуснати съществени процесуални или материални нарушения.

Какво приема съдът

Неизлагането на изрични мотиви от въззивния съд по показанията на периферни свидетели не представлява съществено процесуално нарушение, щом първата инстанция ги е обсъдила правилно, въззивният съд се е съгласил с тях и тези доказателства не променят крайните изводи за вината.

Приложени разпоредби

Всяка посочена разпоредба е проверена да се среща в текста на акта.

домашно насилиетелесна повредазаповед за защитаусловна присъдаоценка на доказателства

Текстът на акта

                                     РЕШЕНИЕ
                                           № 39
                                   гр. София, 21.01.2026 г.


                          В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на петнадесети декември през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:


                                    Председател: Надежда Трифонова
                                    Членове:     Петя Колева
                                                 Пламен Дацов

при участието на секретаря Галина В. Иванова
в присъствието на прокурора Максим Гр. Колев
като разгледа докладваното от Пламен Дацов Касационно наказателно дело от
общ характер № 20258002201008 по описа за 2025 година
Касационното производство е инициирано по жалба и допълнение към нея от подсъдимата
чрез нейния защитник – адв.В. П., срещу Решение с рег. №10/02.07.2025 год. постановена по
ВНОХД№19/2024 год. по описа на ВАпС.
        Оплакванията в жалбата и допълнението към нея са за наличието на касационните
основания визирани в чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 НПК. В тази връзка се моли за отмяна на
присъдата в частта, в която подсъдимата е призната за виновна. Твърди се и, че е налице
явна несправедливост на наказанието.
         В хода на делото по същество пред ВКС, адв.П. и адв.А. поддържат касационната
жалба.
         Подс.К. П. не се явява.
       Представителят на Върховната касационна прокуратура е на мнение, че жалбата е
неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Счита, че не са допуснати
съществени процесуални нарушения или нарушение на материалния закон. Предлага да се
остави решението в сила.
      Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно
отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания


                                              1
съдебен акт, установи следното:
        С Присъда №9/14.12.2023 г., Софийски военен съд по НОХД№56/2023 год. е признал
подсъдимата К. С. П. за виновна в извършено престъпление по чл.131, ал.1, т.5а вр. чл.130,
ал.2 вр. чл.26, ал.1 НК като я осъжда на 6 месеца „лишаване от свобода“. Признава
подсъдимата за виновна в извършено престъпление по чл.131, ал.1, т.5а вр. чл.130, ал.1 вр.
чл.26, ал.1 и ал.3 НК като я осъжда на 1 година и 6 месеца „лишаване от свобода“. Признава
подсъдимата за виновна и в извършено престъпление по чл.296, ал.1 вр. чл.26, ал.1 НК като
я осъжда на 1 година и 6 месеца „лишаване от свобода“. На основание чл.23, ал.1 НК е
определил едно общо наказание от 1 година и 6 месеца „лишаване от свобода“, което го е
отложил по реда на чл.66, ал.1 НК за изпитателен срок от 3 години.
      По депозирана въззивна жалба от подсъдимата е образувано ВНОХД№19/2024 г., по
описа на ВАпС, приключило с Решение с рег.№10/02.07.2025 год., с което е изменена
обжалваната присъда в частта относно наказанието с намаление на всички определени
наказания на 3 месеца „лишаване от свобода“, а на основание чл.23, ал.1 НК е определено
едно общо в същия размер с приложението на чл.66, ал.1 НК за изпитателен срок от 3
години. Потвърдена е присъдата в останалата й част.
      По отношение на наведените основания в касационната жалба:
       Една голяма част от оплакванията в касационната жалба са по обосноваността, за
което върховната инстанция, както е известно, няма компетенции. Въпреки това при
внимателно запознаване с мотивите на касатора може да се приеме, че същият по-скоро
прави възражения върху анализа и интерпретацията на доказателствата с твърдение за
едностранчивост, а именно, че осъдителната присъда почива единствено върху показанията
на св.Д. за сметка на подсъдимата П.. Твърди се, че св.Д. е пристрастен, неправилно са
кредитирани показанията му и оттам не се е разкрила в пълна степен обективната истина. В
този смисъл се извежда извод за нарушение на материалния закон.
       От една страна следва да се обърне внимание на жалбоподателя, че отбелязаното от
него е нарушение на процесуалните правила свързани с анализа и интерпретацията на
доказателствата по делото и наличието на едностранчивост при тази оценка. Нарушение на
материалния закон ще е налице, когато съдът е използвал правилния закон, но му е придал
смисъл, който той няма, тъй като нормативният акт трябва да се тълкува според неговия
точен текст и разум. Ще имаме нарушение на материалния закон и при грешна
квалификация, прилагането на несъществуващ или отменен закон. Важно е да се отбележи,
че в практиката си ВКС прави рязко разграничение между нарушението на материалния
закон от необосноваността. При първото фактите са ясни, но законът е приложен грешно.
При необосноваността е съвсем различно, тъй като там има грешка във фактите. В този
смисъл нарушение на материалния закон ще има, когато съдът е направил грешен правен
извод от правилно установени факти. В случая не се наблюдава това при констатациите на
апелативната инстанция при изграждането на неговата оценка и заключения при
установените обстоятелства по делото. Видно от решението на въззивния съд е, че фактите
са установени правилно при анализ върху съществените доказателства по делото.

                                            2
       Друг е въпросът, с оглед посоченото в касационната жалба, дали е налице съществено
процесуални нарушение заради неправилен анализ и едностранчивост при оценката на
доказателствата.
       От обжалваното решение се констатира, че в мотивите на съда не се наблюдава
такова логическо противоречие, че да е невъзможно да се разбере на какви факти се основава
съдебния акт. Ще е налице едностранчивост, когато съдът е изследвал доказателствата само
на едната страна. Същото ще бъде и ако съдът е игнорирал доказателства или не е
осъществил анализ на съществуващи противоречия. Тук е необходимо да се акцентира и
върху още нещо важно. В практиката си ВКС нееднократно е констатирал, че „грешна
оценка“ като процесуално нарушение има тогава, когато заключенията на съда не следват от
фактите, когато се изопачават доказателствата или когато съдът е приел определени факти за
дадени под външен натиск или предубеждение, а не въз основа на обективен анализ.
       В процесния случай не се установява нито един от посочените пороци. Видно от л.7
до л.12 от решението е, че са анализирани всички имащи отношение към процесния казус
съществени доказателства. Така например, пак с оглед отбелязаното в касационната жалба,
съдът е посочил защо не кредитира показанията на св.П. Д. пред въззивния съд, а тези от
досъдебното производство. Много подробно и обстоятелствено апелативната инстанция
анализира въпросните показания сравнява същите между тези от досъдебното производство
и пред съда като по този начин дава отговор на възражението на защитата защо дава своя
приоритет при кредитирането. В този смисъл не може да се говори за каквато й да е
едностранчивост. Напротив, съдът е направил съответната съпоставка и е дал своето
обосновано заключение без логически грешки и изопачаване на фактите.
       Неправилно се твърди, че е налице нарушение на процесуалните правила като са
игнорирани онези доказателства, които установявали, че инициатор на семейните скандали е
бил св.Д.. Не приемайки тази констатация съдът е обсъдил и всички доказателства, които
установяват обратно, което е видно и от самите мотиви към решението. От една страна са
съпоставени показанията на свидетелите П. Д. и Г. Д. без грешна интерпретация и логическо
несъответствие. От друга страна, съдът много детайлно обсъжда телефонните записи, от
които е видно, че подс.П. не е бита и тормозена, тоест че не друг е инициатор на семейните
скандали като по този начин е обсъдено и това възражение. Коментират се и показанията на
полицейските служители, от които също не се установява домашно насилие спрямо
подсъдимата. Подробно са обсъдени и показанията на свидетелите Н. и М..
      В жалбата се сочи, че не са обсъдени доказателствата, които са в полза на
подсъдимата, а именно тези на св.Е. П. – брат на подсъдимата и Ц. П. - съсед. Факт е, че тези
гласни доказателствени средства не са били изрично коментирани от апелативната
инстанция. Но макар изрично в решението да не е споменато за тези свидетели то при
обстоятелството, че въззивният съд изцяло се е солидаризирал с отбелязаното от първата
инстанция означава, че е намерил за безпредметно да коментира сведенията дадени от тези
свидетели. Първата инстанция е взела становище за св.Е. П., който е коментирал какво е


                                             3
казала неговата сестра и как е бил свидетел на един семеен скандал. Що се отнася до
показанията на св.Ц. П. – съседка, първоинстанционният съд е отбелязал, че показанията
частично подкрепят становището на Г.Д.. В тази връзка са коментирани и писмени
доказателства. С това апелативната инстанция се е съгласила, като е приела направения
доказателствения анализ и е преценила, че е безпредметно отново да обсъжда факти и
обстоятелства, с които се солидаризира. Именно поради тази причина и противопоставяйки
въпросните показания на останалите доказателства, за които е направил свой анализ, съдът е
възприел фактите свързани с авторството на деянието без да игнорира или видоизменя чрез
грешен анализ крайните си изводи за виновността на подсъдимата. Отговор за посоченото се
дава в ТР№1/2003г., където е отбелязано, че въззивният съд не е длъжен да преповтаря
буквално всичко. Факт е, че въззивната инстанция е съд по същество, тоест тя не е само
контролиращ орган като ВКС. Действително същата трябва сама да се убеди в истината, но
ВКС приема в своята практика, че ако първоинстанционният съд е направил верен анализ,
който включва наличните доказателства, въззивният съд може да се съгласи с него. В
контекста на казаното е необходимо и едно уточнение, че ако в жалбата са направени
конкретни възражения, въззивният съд е длъжен да им отговори конкретно. Факт е, че
именно тук се констатира пропуск в мотивите на апелативната инстанция - да се отговори на
възражението във въззивната жалба за липса на анализ по отношение показанията на
свидетелите Е. П. и Ц. П., което е задължение на съда. Въпреки констатираното, може да се
каже, че това не представлява съществено процесуално нарушение. Действително, съдът е
длъжен да даде отговор на тези възражения, но от една страна първият съд ги е обсъдил и от
друга видно от същите те не биха промени приетата фактическа обстановка и крайните
изводи за авторството на деянието, тъй като при свидетелката П. – съседка се установява, че
същата е чувала скандали от техния апартамент, а при П. се възпроизвежда това, което е
казано от самата подсъдимата с изключение на един случай. От друга страна и в
допълнение, при анализа на целия останал доказателствен материал, съдът без каквато и да
грешна интерпретация е достигнал до изводи които се основават на правилно констатирани
факти по делото. Това нарушение не е съществено и, тъй като не е рефлектирало върху
правото на защита или крайната справедливост. Тези показанията на въпросните свидетели
при съпоставка с останалия писмен и гласен доказателствен материал ги правят
несъществени, тъй като не внасят съмнение в приетата версия от съда, дори и да бяха
анализирани и приети изцяло. Те са част от сведения на производни и косвени доказателства
с едно изключение, което не променя крайния извод и ако съдът ги бе обсъдил отново не би
се стигнало до някакво логическо противоречие. Съдът е приел за доказано насилието въз
основа на писмени доказателства и гласни доказателства на преки очевидци и не само.
Фактът, че Ц. П. е чувала скандали, не добавя или не отнема нищо от доказаната истина.
Нейните показания са периферни и не могат да разколебаят основния извод. Важното е, че
въззивният съд не е нужно да преповтаря казаното от първия съд, ако това не води до
различен извод. Що се отнася да показанията на св.Е. П., всъщност те подкрепят именно
констатираното от обвинението за наличието на лоши семейни отношения. В този смисъл,
макар и да е вярно, че въззивният съд не е цитирал имената на тези двама свидетели и не е


                                            4
преповторил констатираното от първия съд, същественото в случая е, че той е анализирал
общата фактическа обстановка и доколкото въпросните показания не внасят нови факти,
различни от вече установените, този пропуск е формален и не е повлиял върху крайната
законосъобразност на акта. Именно поради тази причина няма как да се приеме оплакването
за това, че е налице нарушение на чл.11, чл.12, чл.13 и чл.14 НПК.
       Що се отнася отбелязаното от подсъдимата в допълнението към жалбата - че
процесите срещу нея са поръчка, репресия и корупция, че показанията са взети от
неквалифицирани лица, че експертизите са били изготвени под натиск, че са
фалшифицирани подписите, че е извършен натиск върху неправителствената организация
 фондация „А. А.“, че не било вярно, че детето й е разпитвано, същите следва да бъдат
отхвърлени. Голословни са възражения за поръчка, репресия, корупция, фалшификация и
натиск, а това, че П. Д. не е била разпитвана не отговаря на истина, което е видно от
наказателното производство. Същото е и с оплакването, че сведения са дадени пред
неквалифицирани лица.
       По отношение на оплакването за явната несправедливост на наказанието, което в
конкретната ситуация не отговаряло на обстоятелствата по делото, също следва да се
отхвърли. Апелативният съд е съобразил всички смекчаващи отговорността обстоятелства и
именно благодарение на това изменя присъдата в частта на наказанието с приложението на
чл.55 НК. В този смисъл същото отговаря и на целите предвидени за това в чл.36 НК.
      Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че не са
налице посочените в жалбата касационни основания по чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3 НПК и
обжалваното решение следва да се остави в сила като правилно и законосъобразно.
      Така мотивиран и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, ВКС, второ
наказателно отделение,




                                     РЕШИ:
       ОСТАВЯ В СИЛА Решение с рег.№10/02.07.2025 год. по ВНОХД№19/2024 г., по
описа на ВАпС.
      Решението е окончателно.


                                                Председател: _______________________

                                                    Членове:

                                                           1. _______________________

                                                           2. _______________________




                                          5
6


Съдебните актове са публични; имената на физическите лица в тях са заличени от съда. Резюмето не е правен съвет. Имате подобен случай? Попитайте законите.