Отговорност на ЧСИ при забавено събиране на удръжки от заплата

Текстът на акта

                                   РЕШЕНИЕ
                                        № 182
                                гр. София, 18.03.2026 г.


                       В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи
януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                                  Председател: Албена Бонева
                                  Членове:     Боян Цонев
                                               Мария Христова

при участието на секретаря Александра В. Чолакова
като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело №
20258002101276 по описа за 2025 година
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото З. И. Л., приподписана от
процесуалния му пълномощник адв. Д. Г. и подадена срещу решение № 375/27.11.2024 г.,
постановено по възз. гр. дело № 537/2024 г. на Пернишкия окръжен съд (ПОС). С
обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение №
636/01.07.2024 г. по гр. дело № 715/2023 г. на Пернишкия районен съд (ПРС), е отхвърлен
предявеният от жалбоподателя срещу частен съдебен изпълнител (ЧСИ) Е. Г. Д., осъдителен
иск с правно основание чл. 74 от ЗЧСИ, във вр. с чл. 441, ал. 1 от ГПК и с чл. 45 от ЗЗД за
заплащане на сумата 9 299.57 лв., представляваща разликата между нетното месечно
трудово възнаграждение на длъжника и несеквестируемия му минимум за периода
21.10.2015 г. – 30.04.2020 г., претендирана като обезщетение за имуществени вреди –
пропуснати ползи, вследствие процесуално незаконосъобразно бездействие на ответницата-
ЧСИ да извърши изпълнителни действия, свързани със събиране на вземането на ищеца,
предмет на изп. дело № 38/2011 г., ведно със законната лихва, считано от 23.02.2023 г. до
окончателното изплащане на сумата; в тежест на касатора са възложени разноските по
делото.
В касационната жалба се сочат всички касационни основания по чл. 281 от ГПК, като се
навеждат оплаквания и доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на
обжалваното въззивно решение. Изложеното в жалбата се поддържа чрез адв. Г. в молба от

                                             1
20.01.2026 г., в откритото съдебно заседание и в писмени бележки от 02.02.2026 г.
Насрещната страна – ответницата Е. Д. не е подала отговор на касационната жалба, не
заявява становище по нея и в откритото съдебно заседание, в което не се явява и не изпраща
представител.
С постановеното по делото по реда на чл. 288 от ГПК определение № 4811/23.10.2025 г.,
касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1
от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: следва ли въззивният съд да отговори на
всички посочени във въззивната жалба оплаквания, като изложи собствени мотиви по
относимите към спора доказателства, възражения и доводи на страните.
Съгласно трайно установената практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 12,
чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, отговорът на поставения по делото процесуалноправен
въпрос е положителен. Тази константна практика на касационната инстанция приема, че
задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като
прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и
възражения, произтича от характера на въззивното производство. Въззивният съд, който е
втори по ред по съществото на материалноправния спор, дължи изследване на възраженията
и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно
към предмета на въззивното обжалване, преценка на относимите доказателства и
изграждане на последователни фактически изводи, въз основа на които – и излагане на
правни съображения – логически следствия от дадени условия. В мотивировъчната част на
решението тези логически и правни изводи трябва да бъдат ясно и пълно отразени. Съдът
дължи изясняване на всички релевантни факти, имащи отношение към елементите от
фактическия състав на приложимите правни норми; въз основа на фактическите изводи
дължи последователно изграждане на правни заключения. За да може въззивният съд да даде
защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да
възстанови тяхното законосъобразно състояние, той подчинява процесуалните си действия
на принципа за установяване на истината (чл. 10 от ГПК), като съобразява и законовите
ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в
процеса; недопустимост на определени доказателствени средства), чрез преценка на всички
относими доказателства по делото и доводи на страните, по вътрешно убеждение, което
почива на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 от ГПК).
Изчерпателното мотивиране на въззивното решение е и гаранция за справедлив съдебен
процес и за правилността на съдебния акт – релевантните и надлежно заявени аргументи
следва задължително да са разгледани и преценени; на страните трябва да е гарантирана
възможността ефективно да упражнят евентуалното си право на обжалване. В този смисъл
са решение № 212/01.02.2012 г. по търг. д. № 1106/2010 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение
№ 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение №
74/25.07.2019 г. по гр.дело № 2999/18 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 2/17.02.2021 г.
по гр. д. № 1248/2020 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 208/12.03.2021 г. по гр. д. №
983/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на
ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 157/08.11.2011 г. по търг. д. № 823/2010 г. на ІІ-ро търг.

                                             2
отд. на ВКС и др. Настоящият съдебен състав изцяло възприема това разрешение на
въпроса, тъй като то е основано на, и е съобразено със задължителните указания и
разяснения, дадени с т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и с т. 2 от ТР №
1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената служебна проверка, касационната инстанция намира, че обжалваното
въззивно решение е валидно постановено и е процесуално допустимо. Както е разяснено и в
посоченото по-горе определение по чл. 288 от ГПК, твърденията и доводите на касатора, че
въззивното решение било постановено от незаконен съдебен състав на ПОС, формиран в
нарушение на чл. 9 от ЗСВ и при наличие на основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК,
не могат да обусловят нищожност или недопустимост на обжалвания съдебен акт (в този
смисъл е и приетото в мотивите към TP № 1/2023 от 21.11.2023 г. на ОСГТК на ВКС, както и
в решение № 202/07.04.2020 г. по гр. д. № 2832/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение №
157/21.12.2018 г. по гр. д. № 4776/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС).
По касационните оплаквания за неправилност на обжалваното решение съдът намира
следното:
Неоснователни са твърденията и доводите на жалбоподателя, че въззивният съдебен състав,
постановил решението, бил формиран в нарушение на принципа на случайния подбор по чл.
9 от ЗСВ. Действително, при изпращането на делото във ВКС за произнасяне по
касационната жалба, въззивното гр. дело № 537/2024 г. на ПОС не е било надлежно
окомплектовано с всички документи, удостоверяващи формирането на въззивния съдебен
състав – при наложилите се неколкократни промени в него, но след изискването на
липсващите документи с определението по чл. 288 от ГПК, същите са изпратени с писмо с
изх. № 3017/13.11.2025 г. на председателя на ПОС, като от тях и от вече приложените по
въззивното дело документи се установява следното: Обжалваното въззивно решение е
постановено от следния съдебен състав: съдия В. Р. – председател, съдия М. М. и мл. съдия
И. Т. – докладчик, като последният е бил определен за такъв още след постъпването на
делото в ПОС, чрез автоматично електронно разпределение на принципа на случайния
подбор, удостоверено с протокол за избор на съдия-докладчик от 11.09.2024 г. (лист 2 от
въззивното дело и лист 79 от касационното дело), което е в съответствие с чл. 6 от
Вътрешните правила за разпределение на делата на случаен принцип в ПОС (Вътрешните
правила – листове 87-90 от касационното дело). Към датата на това разпределение мл. съдия
Т. е член на ІІ-ри въззивен граждански състав на ПОС, с председател – съдия Методи В. и
старши член – съдия Л. С., формиран със заповед № 459/12.10.2023 г. на председателя на
ПОС (лист 86 от касационното дело). Разпределянето на делото на ІІ-ри въззивен състав е
предопределено от избора на докладчика, съгласно т. 1.1 от заповед № 277/14.07.2020 г. на
председателя на ПОС, издадена в изпълнение на решение от 14.07.2020 г. на Общото
събрание на съдиите от ПОС (лист 82 от касационното дело), което е в съответствие и с чл.
29, ал. 1 от Вътрешните правила. Същият съдебен състав е постановил, по реда на чл. 267,
ал. 1, изр. 1 от ГПК – в закрито заседание, определение № 670/17.09.2024 г., с което делото е
насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 29.10.2024 г. Поради направен с
определение № 685/25.09.2024 г. самоотвод на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК от съдия

                                              3
Методи В., на негово място е определен съдия К. П. – също чрез автоматично електронно
разпределение на принципа на случайния подбор, удостоверено с протокол за избор на член
на състав (преразпределение) от 26.09.2024 г. (лист 57 от въззивното дело и лист 80 от
касационното дело), съгласно т. 1.2 от заповед № 277/14.07.2020 г. на председателя на ПОС
и в съответствие с чл. 29, ал. 2 от Вътрешните правила. Поради преустановяване
командироването в ПОС на съдия Л. С. и командироване в ПОС на съдия В. Р., последният е
заел мястото й във ІІ-ри въззивен граждански състав – съгласно заповед № 455/14.10.2024 г.
на председателя на ПОС (лист 83 от касационното дело), както и съгласно т. 1.4 от заповед
№ 277/14.07.2020 г. на председателя на ПОС; като и чрез електронната система за
разпределение на делата е извършено ръчно разпределение на въззивното дело на вече
определения със заповедта съдия В. Р., което е удостоверено с протокол за избор на член на
състав (преразпределение) от 28.10.2024 г. (лист 58 от въззивното дело и лист 81 от
касационното дело). Също в съответствие с чл. 29, ал. 2 от Вътрешните правила, поради
разрешено на съдия К. П. – със заповед № 479/28.10.2024 г. на председателя на ПОС,
ползване на платен годишен отпуск на 29.10.2024 г. (лист 85 от касационното дело),
съгласно т. 1.1 от заповед № 458/14.10.2024 г. на председателя на ПОС, с която
предварително е определен график за замествания за периода 14.10.2024 г. - 30.11.2024 г.
(лист 84 от касационното дело), съдия К. П. е заместен от съдия М. М. във ІІ-ри въззивен
състав. По така описания начин се е стигнало до формирането на въззивния съдебен състав
(посочен и по-горе: съдия В. Р. – председател, съдия М. М. и мл. съдия И. Т. – докладчик),
който е разгледал делото в насроченото открито съдебно заседание на 29.10.2024 г. (когато
делото е обявено за решаване) и в насроченото по реда на чл. 151 от ГПК открито съдебно
заседание на 26.11.2024 г. (за поправка на съдебния протокол от 29.10.2024 г.), и който
съдебен състав е постановил обжалваното въззивно решение. Обсъдените по-горе документи
напълно кореспондират помежду си по съдържание и хронология, като съдържанието на
повечето от тях не се отнася единствено до формирането на въззивния съдебен състав по
настоящото дело, а до организацията на дейността в целия ПОС, поради което съдът няма
основание да се съмнява в истинността на установените по-горе обстоятелства и намира за
неоснователни направените от страна на касатора, оспорвания на част от съдържанието и
датите на част от обсъдените документи. От установените от тях обстоятелства следва и
изводът, че не е допуснато нарушение на принципа на случайния подбор по чл. 9 от ЗСВ при
формирането на съдебния състав, постановил обжалваното въззивно решение. Това се отнася
както за съдията-докладчик, който е определен за такъв чрез автоматично електронно
разпределение на принципа на случайния подбор, така и за председателя и старшия член на
състава, които са били заместени, респ. определени съгласно заповеди на председателя на
съда, издадени в съответствие с чл. 29, ал. 2, във вр. с ал. 1 от Вътрешните правила, а именно
– за трайно заместване, като член на постоянен съдебен състав и по всички дела на състава,
на откомандирован съдия, с друг – командирован съдия; както и за заместване на отсъстващ
в деня на насроченото открито съдебно заседание съдия, от друг съдия – по предварително
изготвен график за заместване. Тези промени в съдебния състав, осъществени по реда на
отнапред създадени правила за организацията на дейността в съда (и без да е променен


                                              4
съдията-докладчик) не съставляват нарушения на чл. 9 от ЗСВ (в този смисъл са и решение
№ 157/21.12.2018 г. по гр. д. № 4776/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение №
41/22.01.2026 г. по гр. д. № 3770/2023 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС).
Неоснователни са и доводите на касатора, поддържани и във въззивното производство, че по
отношение на въззивния съдебен състав, постановил обжалваното решение, било налице
основанието за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК, тъй като същият следвало (според
касатора) да извърши проверка и да преценява законосъобразността на действия на
административния си ръководител – председателя на ПОС, във връзка с приложението на
разпоредбите на чл. 81, ал. 1 и ал. 2 от ЗСВ при командироването от Костинбродския
районен съд (КРС) в ПРС на съдия И. Р., който е постановил първоинстанционното решение
по делото. От данните по делото – заповед № 235/18.03.2024 г. на председателя на ПРС
(лист 60 от том ІІ на първоинстанционното дело) се установява, че съдия Р. е бил
командирован от КРС в ПРС със заповед № К-339/13.03.2024 г. на председателя на
Софийския апелативен съд, поради което последният, а не председателят на ПОС, е
извършвал преценката за наличието на отрицателните предпоставки по чл. 81, ал. 1 и ал. 2
от ЗСВ, – че не е било възможно, ползващата отпуск поради бременност и раждане, съдия С.
К. (първоначалният докладчик по първоинстанционното дело) да бъде заместена от друг
съдия от ПРС или на нейно място да бъде командирован съдия от друг съд в съдебния район
на ПОС. Следователно, не е имало необходимост въззивният съд да проверява и да
преценява законосъобразността на действия на административния си ръководител –
председателя на ПОС, още повече, че в рамките на исковото производство съдът не може по
реда на чл. 17, ал. 2 от ГПК да извършва инцидентен контрол относно законосъобразността
на организационно и кадрово решение, каквото е заповедта за командироване на съдия, след
като не се оспорва качеството му на съдия.
Основателен е доводът на жалбоподателя, че постановеното в закрито заседание – по реда
на чл. 267, ал. 1, изр. 1 от ГПК, определение № 670/17.09.2024 г., с което от въззивният съд е
оставил без уважение всичките му доказателствени искания, направени с въззивната жалба и
подаденото в срок допълнение към нея, е било опорочено, тъй като е било постановено от
незаконен съдебен състав. Това е така, защото конкретното основание по чл. 22, ал. 1, т. 6 от
ГПК, на което, вече участвалият при постановяването на това определение, съдия Методи В.
се е самоотвел от разглеждането на делото само осем дни по-късно – с определение №
685/25.09.2024 г., а именно, – че той и ответницата ЧСИ Д. живеят в малко населено място и
на сравнително близко разстояние, очевидно е било налице и към датата на постановяването
на определение № 670/17.09.2024 г. От друга страна, това процесуално нарушение е било
отстранено, тъй като в откритото съдебно заседание на 29.10.2024 г. въззивният съд отново
се е произнесъл – вече в законен състав (както стана ясно от изложеното по-горе) по
доказателствените искания на жалбоподателя-ищец, като отново ги е оставил без уважение.
Основателни са обаче оплакванията и доводите на касатора, че и това произнасяне на
въззивния съд по доказателствените му искания, е напълно необосновано и в нарушение на
съдопроизводствените правила. В откритото съдебно заседание на 29.10.2024 г. съдът е
мотивирал отказа си единствено със съображенията, че „в доклада по делото“ (както


                                              5
неточно е посочено предходното му определение № 670/17.09.2024 г., постановено по реда
на чл. 267, ал. 1, изр. 1 от ГПК) „максимално прецизно е систематизирал доводите на
въззивника“, както и че бил „обърнал внимание и се произнесъл по всяко едно отправено
доказателствено искане“. Това е фактически невярно, тъй като в мотивите към определение
№ 670/17.09.2024 г. са изброени само част от доказателствените искания, направени с
въззивната жалба и допълнението към нея, като нито едно от тях не е обсъдено конкретно, а
са изложени общи и необосновани съображения, че „всички тези доказателствени искания
не са необходими за решаване на делото, с оглед на ангажирания и събран вече
доказателствен материал с участието на двете страни пред първия съд“; също напълно
необосновано е прието, че „част от доказателствените искания“ – без да е посочено
конкретно кои – „не са относими към подлежащите на доказване факти в настоящото
производство, подробно разяснени с първоинстанционния доклад“, обективиран в
определение № 1605/23.05.2023 г. на ПРС.
В противоречие с възприетото по-горе разрешение на поставения по делото
процесуалноправен въпрос, окръжният съд е мотивирал и обжалваното въззивно решение,
което е необосновано и постановено в нарушение на процесуалните разпоредби на чл. 12,
чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Неправилно съдът е очертал предмета на спора и е
обсъждал множество доказателства за извършени от ответницата-ЧСИ изпълнителни
действия, осъществени през 2011-2012 г., които са напълно неотносими към процесния по
делото период 21.10.2015 г. – 30.04.2020 г., през който касаторът-ищец твърди да е търпял
процесните имуществени вреди. Същевременно, относимите доказателства и релевантните
обстоятелства, свързани с предприетото от ответницата-ЧСИ, налагане на запор върху
вземането за трудово възнаграждение на длъжника по изпълнението П. А., дължимо от
работодателя му „Д. 2001“ ЕООД, са обсъдени изключително повърхностно и непълно. В
тази връзка въззивният съд е приел за установено единствено, че на 13.10.2015 г. по
изпълнителното дело е получено съобщение от НАП за регистриран трудов договор на
длъжника с „Д. 2001“ ЕООД; че е изпратено запорно съобщение от 21.10.2015 г. по пощата,
като същото е останало невръчено; както и че връчването е възложено и на ЧСИ Ч., който е
върнал сведения с писмо от 16.11.2015 г., че дружеството е напуснало адреса на регистрация
по търговския регистър преди 3 години, като е приложена призовка с отбелязване от
връчител от 10.11.2015 г. Основателни са оплакванията на касатора, че окръжният съд
превратно е обсъдил доказателствата относно връчването на запорното съобщение чрез
възлагането от ответницата на ЧСИ Ч., поради което констатацията на съда, че дружеството-
работодател е напуснало адреса си по регистрация преди 3 години, е необоснована и
фактически невярна. В писмото от 16.11.2015 г. на ЧСИ Ч. до ответницата е посочено, че
„фирмата е напуснала адреса преди години“, но такова обстоятелство не е отразено в
приложената към писмото разписка от 10.11.2015 г., в която връчителят е удостоверил, че по
данни на съседи (без посочени имена) такава фирма не съществува на адреса и че там има
свободно помещение. Основателни са и касационните оплаквания, че въззивният съд по
никакъв начин не е обсъдил доводите във въззивната жалба на ищеца, че в изпратения
заедно с писмото, протокол от 11.11.2015 г. ЧСИ Ч. неправилно е приел, че запорното


                                            6
съобщение било надлежно връчено на дружеството-работодател, на основание чл. 47, ал. 5
от ГПК, както и че напълно необосновано и в нарушение на процесуалния закон, в мотивите
към обжалваното решение окръжният съд е приел, че връчването било редовно – „по
аргумент“ от чл. 50, ал. 2 от ГПК. Неправилни – също в нарушение на процесуалния закон и
извън предмета на спора, са и изводите на въззивния съд, че след като не било изпълнило
„връченото“ му по силата на законовата фикция на чл. 50, ал. 2 от ГПК запорно съобщение,
и ако вместо това продължило да плаща секвестируемата част от трудовото възнаграждение
на длъжника, дружеството-работодател отговаряло солидарно за задълженията на длъжника
към взискателя-ищец, но за целта последният е трябвало да се снабди с изпълнителен лист,
тъй като изпълнението не може да бъде насочено спрямо дружеството без наличието на
такъв, съгласно чл. 512, ал. 4 от ГПК и т. 5 от ТР 4/2017 г. от 11.03.2019 г. на ОСГТК на
ВКС.
Неправилно въззивният съд е приел и че ответницата-ЧСИ не е задържала неправомерно
изпълнителния лист, по който е било образувано изпълнителното дело от ищеца-взискател.
В тази връзка, макар да е установил релевантното за спора обстоятелство, че ответницата-
ЧСИ е издала постановление от 28.03.2018 г. за прекратяване на изпълнителното дело на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК (обективирано и на гърба на изпълнителния лист,
неточно посочено от съда като „разпореждане от 29.03.2018 г.“), съдът е обсъждал кога,
според него, е изтекъл двугодишният срок по тази разпоредба и е настъпила ех lege
перемпцията, което в случая е без никакво значение за делото. Макар правилно да е приел,
че съдебният изпълнител няма задължение служебно да върне изпълнителния лист след
прекратяването на изпълнителното производство, а следва да го стори едва при поискване от
взискателя и по начин, посочен от последния – лично, на пълномощник, по пощата и т.н.,
въззивният съд неправилно е приел, че ответницата-ЧСИ, по собствена инициатива
направила два опита да върне изпълнителния лист на ищеца, вторият от които – успешен.
Освен, че тези два извода на съда са в противоречие помежду си, те не кореспондират както
на обсъдените от него, така и на събраните по делото относими доказателства, които отново
са обсъдени непълно. Квалифицираното като „успешно“ връщане на изпълнителния лист е
твърдяното още в исковата молба и установено от съда от доказателствата по делото,
получаване чрез куриер на 28.07.2020 г. на изпълнителния лист от пълномощника на ищеца
по изпълнителното дело – адв. И. Г., което обстоятелство обаче е също ирелевантно за спора,
тъй като се е осъществило след изтичането на процесния по делото период 21.10.2015 г. –
30.04.2020 г., през който касаторът-ищец твърди да е търпял процесните имуществени вреди.
Основателни са и касационните доводи на ищеца, че дори и да е вярно приетото за
установено от съда обстоятелство, че още на 29.03.2018 г. (в деня след постановлението за
прекратяване) ответницата-ЧСИ чрез куриер е изпратила с писмо изпълнителния лист на
домашния му адрес, което писмо не е достигнало до получателя (ищеца), то още на
09.02.2015 г. по изпълнителното дело е представено пълномощното на адв. И. Г., поради
което, съгласно чл. 39, ал. 1, предл. 2 от ГПК, изпълнителният лист е следвало да бъде
върнат на пълномощника, респ. – на неговия адрес, посочен в пълномощното и в молбата, с
която то е представено. Основателни са и доводите на жалбоподателя, че в нарушение на


                                            7
процесуалните правила (чл. 436, ал. 1, изр. 1, предл. последно, във вр. с чл. 435, ал. 1, т. 3,
предл. 2 от ГПК) ответницата-ЧСИ не му е съобщила постановлението си от 28.03.2018 г. за
прекратяването на изпълнителното производство, както за да може той да го обжалва, а така
също – и за да има възможност да поиска и своевременно да получи от нея обратно
изпълнителния лист. В обобщение на гореизложеното – неправилен е и решаващият извод
на въззивния съд по делото, че ответницата-ЧСИ не е допуснала процесните неправомерни
действия и бездействия по изпълнително дело, изразяващи се в неосъществено налагане на
запор върху трудовото възнаграждение на длъжника по изпълнението, дължимо от
работодателя му „Д. 2001“ ЕООД, както и в неправомерно задържане на изпълнителния
лист.
От друга страна, необосноваността на фактическите констатации и правните изводи на
окръжния съд, както и допуснатите от него процесуални нарушения при събирането и
обсъждането на доказателствата по делото, не са съществени, тъй като не са повлияли на
правилността на крайния резултат, постановен с обжалваното въззивно решение, с което е
потвърдено отхвърлителното първоинстанционно решение. Това е така, защото независимо
от това дали е налице или не процесното незаконосъобразно поведение от страна на
ответницата-ЧСИ по изпълнителното дело, то и в двата случая взискателят-ищец (сега
касатор) не е търпял и не е могъл да търпи, твърдяните от него процесни имуществени
вреди, изразяващи се в разликата между нетното месечно трудово възнаграждение на
длъжника по изпълнението и несеквестируемия му минимум за периода 21.10.2015 г. –
30.04.2020 г. Действително, според единия от вариантите на приетото по делото
допълнително заключение на съдебно-счетоводната експертиза, тази разлика е в размер на
процесната сума 9 299.57 лв. (предвид и допуснатото увеличение на размера на исковата
претенция), но същата не съставлява за ищеца нито пропусната полза, нито претърпяна
вреда, по следните съображения: Целта на принудителното изпълнение е удовлетворяването
на паричното вземане (в случая в размер 15 500 лв.) на взискателя (ищеца) по издадения в
негова полза изпълнителен лист, чрез осребряване на имуществото на длъжника, върху
което е насочено изпълнението, и изплащане на взискателя на събраната от съдебния
изпълнител (ответницата) парична сума. Когато принудителното изпълнение е насочено
върху вземане за трудово възнаграждение на длъжника по изпълнението (както в случая),
осребряване не се извършва, а след получаване на запорното съобщение, работодателят
(длъжник на длъжника по изпълнението) следва периодично да превежда по сметката на
съдебния изпълнител секвестируемата част от месечното трудово възнаграждение на
длъжника по изпълнението, до покриване на сумата по изпълнителния лист. Този способ за
принудително изпълнение обаче не съставлява дължим месечен доход за взискателя, поради
което, каквито и да било незаконосъобразни действия или бездействия на съдебния
изпълнител (включително процесните в случая – неосъществено налагане на запора и
задържане на изпълнителния лист), довели до осуетяване удовлетворяването на взискателя
чрез този способ през определен период от време (в случая 21.10.2015 г. – 30.04.2020 г.), не
съставляват за взискателя (ищеца) пропусната полза, изразяваща се в несъбрания от
съдебния изпълнител в течение на периода секвестируем доход на длъжника по


                                               8
изпълнението (претендираната в случая разлика между нетното месечно трудово
възнаграждение и несеквестируемия му минимум е и по-голяма от секвестируемия доход,
определен съгласно чл. 446, ал. 1 и ал. 2 от ГПК), нито пък е налице претърпяна загуба от
взискателя. Това е така, защото и след периода на неправомерната забава на принудителното
изпълнение (в случая процесния период 21.10.2015 г. – 30.04.2020 г.) взискателят (ищецът)
има възможност да търси удовлетворение на паричното си вземане по изпълнителния лист
както чрез доброволно, така и чрез ново принудително изпълнение, освен ако вземането е
погасено по давност, установена с влязло в сила решение по чл. 439 от ГПК, но такива
твърдения и доказателства по настоящото дело не са ангажирани от страна на ищеца.
Напротив – самият ищец е представил доказателство в обратна насока – постановление от
28.02.2023 г. на държавен съдебен изпълнител (лист 10 от том ІІ на първоинстанционното
дело), с което, след участие на ищеца-взискател в публична продан, му е възложен
недвижим имот на длъжника по изпълнението, и с което вземането на ищеца е
удовлетворено до размер от 7 020 лв. От изложеното по-горе следва още, че в течение на
периода на неправомерната забава на принудителното изпълнение (в случая процесния
период 21.10.2015 г. – 30.04.2020 г.) за взискателя (ищеца) е налице пропусната полза,
съизмеряваща се единствено със законната лихва за този период върху паричната сума, която
със сигурност е могла да бъде събрана принудително в същия период за удовлетворяване на
вземането по изпълнителния лист, ако не биха били осъществени незаконосъобразни
действия или бездействия на съдебния изпълнител по изпълнителното дело, но по
настоящото дело претенция за обезщетяване на такава пропусната полза ищецът не е
предявил. Следователно, ако на ищеца бъде присъдено претендираното от него процесно
обезщетение в размер на разлика между нетното месечно трудово възнаграждение на
длъжника по изпълнението и несеквестируемия му минимум, и впоследствие ищецът
получи (или вече е получил) чрез доброволно или друго принудително изпълнение
удовлетворяване на цялото си парично вземане по изпълнителния лист, то това би довело до
неоснователно обогатяване за него, каквото законът не допуска.
В заключение – въпреки допуснатите от окръжния съд процесуални нарушения и
необосноваността на обжалваното въззивно решение, същото е правилно като краен
резултат и следва да се остави в сила.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско
отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 375/27.11.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 537/2024 г.
на Пернишкия окръжен съд.
Решението не подлежи на обжалване.




                                                 Председател: _______________________



                                           9
     Членове:

           1. _______________________

           2. _______________________




10