Разграничение между солидарен длъжник и поръчител при банков кредит

Текстът на акта

                              РЕШЕНИЕ
                                   № 173
                           гр. София, 11.07.2026 г.


                    В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и шеста година в
следния състав:


                             Председател: Ирина Петрова
                             Членове:     Десислава Добрева
                                          Мария Бойчева

при участието на секретаря Ина Г. Андонова
като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело №
20268002900008 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
      Производството е по чл. 290 ГПК.
      Образувано е по касационна жалба на ищеца “ОБЕДИНЕНА
БЪЛГАРСКА БАНКА” АД, ЕИК 000694959, против решение №
4753/18.07.2025 г. по в.гр.д. № 12987/2024 г. по описа на Софийски градски
съд, II-Д възз. състав, поправено с решение № 6115/13.10.2025 г., с което е
обезсилено решение № 15924/21.08.2024 г. по гр.д. № 37236/2023 г. на
Софийски районен съд, 144 състав, в частта за признаване за установено на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че ответницата Д. В. К. дължи на банката сумата
от 8 202 лева, представляваща главница за периода от 07.09.2021 г. до
05.09.2022 г. по договор за срочен банков кредит № 138975/12.10.2018 г. и
общите условия към него, ведно със законна лихва от 23.02.2023 г. до
изплащане на вземането, сумата от 339,86 лева - договорна лихва за периода
от 05.08.2021 г. до 04.09.2022 г., сумата от 1 614,17 лева - мораторна лихва за
периода от 07.09.2021 г. до 22.02.2023 г., както и съдебни разноски от 892,12
лева, и е прекратено производството по въззивното дело, както и е обезсилена
заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и
изпълнителния лист, издадени по ч.гр.д. № 9614/2023 г. на Софийски районен
съд, 144 състав, по отношение на длъжника Д. В. К..
      С касационната жалба се въвеждат оплаквания за неправилност на

                                      1
въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени
нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни
основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Счита се, че въззивният състав
е обезсилил първоинстанционното решение, без да изложи мотиви в какво се
състои неговата недопустимост. Произнесъл се е по неповдигнати с жалбата
въпроси – при липса на възражение по чл. 147 ЗЗД, е приел, че въззивникът е
поръчител по процесния договор за банков кредит. Без да извърши задълбочен
анализ и тълкуване на договора, е счел, че по отношение задължението на
ответницата Д. К. следва да се приложат правилата на ЗЗД относно
поръчителството, в частност разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД, и е достигнал
до неправилния според касатора извод, че преклузивният 6-месечен срок от
падежа на главното задължение, в който кредиторът е следвало да предяви иск
за вземането си, е изтекъл на 05.09.2022 г. Изразява се несъгласие с мотивите
на въззивния състав, като се подчертава, че на първата страница на процесния
договор за банков кредит е посочено, че Д. К. е “солидарен длъжник” или
“съдлъжник”. В чл. 6 е предвидено, че съдлъжникът се задължава да отговаря
солидарно с кредитополучателя (при условията на чл. 121 и сл. ЗЗД) пред
банката за изпълнението на всички задължения на кредитополучателя така,
както са уговорени в договора и общите условия, както и да изпълнява всички
свои задължения по чл. 21 от общите условия. Указването в договора на
ответницата като съдлъжник, съответно подписването на същия в това й
качество, обективира изявленията на страните за постигнато между тях
съгласие за възникване на солидарна отговорност на длъжниците спрямо
кредитора. Добавя се, че никъде в договора и в документите към него не се
съдържа писмено двустранно волеизявление, че ответницата поема
задължения като поръчител, за да се приеме, че е спазена изискуемата от чл.
138, ал. 1 ЗЗД форма. Оспорва се като немотивирано и заключението на
Софийски градски съд, че искането от 20.05.2020 г. за промяна на условията
по кредита във връзка с извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13.03.2020 г. в резултат на пандемията от Covid-19, не
касае солидарните длъжници и спрямо тях крайният срок за погасяване на
кредита е първоначално договорения. Счита се за неправилно възприета от
съда и целта на кредита – за закупуване на МПС, тъй като същият бил
предоставен за кредитиране на малки и средни предприятия (МСП). По тези
аргументи се иска отмяна на въззивното решение с произтичащите от това
последици, както и присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение от 450 лева. Заявява се възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
       От ответника по касация Д. В. К. е подаден отговор, в който се оспорва
касационната жалба. Претендира се адвокатско възнаграждение по чл. 38,
ал.1, т. 2 ЗА от 1 040 лева.
       С определение № 724/12.03.2026 г., постановено по настоящото дело,
въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.
280, ал. 1, т. 1 ГПК по уточнения и конкретизиран от касационната инстанция

                                      2
въпрос: “При тълкуването на договора по реда на чл. 20 ЗЗД задължен ли е
съдът да търси действителната обща воля на страните, а не предполагаемата
такава, и задължен ли е съдът при тълкуване на отделните уговорки от
договора да ги тълкува във връзка едни с други и всяка да се схваща в
смисъла, който произтича от целия договор, с оглед неговата цел и
съдържание, обичаите в практиката и добросъвестността?”.
     В проведеното открито заседание страните не се явяват и не се
представляват. В писмено становище ответникът по касация поддържа
депозирания отговор и оспорването на касационната жалба.

      Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо
отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни
основания, съобразно правомощията си по чл. 290 ГПК приема следното:
      В обжалваното решение въззивният съд е посочил, че оплакванията в
жалбата на ответницата Д. К. са свързани с оспорване извода на първата
инстанция за неприлагане спрямо нея на потребителска защита по ЗЗП,
доводи за нищожност на отделни клаузи на договора за банков кредит поради
нарушение на правилата на ЗЗП и ЗПК, както и за липса на обвързаност с
неподписаното от нея изменение на договора във връзка с обявеното в
страната извънредно положение.
      Решаващият състав на Софийски градски съд е приел, че между
страните няма спор относно съществуването и съдържанието на договор за
срочен банков кредит № 138975/12.10.2018 г. и приложимите към него общи
условия. Отбелязал е, че по силата на същия банката се е съгласила да отпусне
кредит в размер на 25 954 лева на “АЛЕКС – 05 БГ ” ЕООД като
кредитополучател, със съдействието на солидарни длъжници. Целта на
кредита е “кредитиране на МПС клиенти”, като сумата е предназначена за
рефинансиране на предходен кредит (договор № 117263/16.03.2017 г.),
отпуснат на други лица за закупуване на моторно превозно средство.
Договорена е годишна лихва в размер на краткосрочния лихвен процент по
статистика на БНБ плюс 7 процентни пункта, но не по-малко от 7%, с месечно
преизчисляване и падеж на лихвите всяко пето число от месеца. Срокът за
усвояване на заема е до 04.11.2018 г., а този за окончателното му погасяване –
до 05.03.2022 г. Въззивният съд е счел за установено, че кредитът е усвояван
поетапно, при представяне на разходооправдателни документи, като
разплащанията са извършвани по посочена в договора банкова сметка. На
20.05.2020 г., във връзка с възникналата извънредна епидемична обстановка
(Ковид-19), “АЛЕКС – 05 БГ ” ЕООД и К. Г. са поискали от банката отсрочване
на плащанията по кредита за срок от шест месеца – до 05.09.2020 г. вкл., като
за този период да се дължи само лихва. Искането е било прието и потвърдено
от банката, което е удостоверено чрез приложени към исковата молба
документи.
      При тези данни въззивният състав е преценил, че в случая поръчителят

                                      3
въззивник не се доказа д а се е съгласил с удължаването (разсрочването) на
задълженията по процесния договор за допълнителните шест месеца. Тъй като
договорът за банков кредит с продължавано изпълнение, поръчителят се
освобождава от отговорност единствено за задълженията с падеж, следващ
първоначално уговорения краен срок за изпълнение, но не и за тези, чийто
падеж попада в рамките на първоначално определения срок. Последващи
изменения в съдържанието на договора между кредитора и длъжника,
утежняващи положението на последния, освен ако обективират новация по
смисъла на чл. 107 ЗЗД и с оглед последиците на предложение второ на
разпоредбата, не погасяват поръчителството. Намерил е, че в случая не е
налице хипотеза на новация по чл. 107 ЗЗД, тъй като с изменението на срока
на издължаване на анюитетните вноски не е уговорено ново задължение на
мястото на стария дълг. По тези съображения е счел, че поръчителката е
останала задължена за дълга за първоначалния срок на погасяване на заемните
суми, т.е. до 05.03.2022 г.
      Подчертал е, че първоинстанционното           производство се счита
образувано на 23.02.2023 г. с депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. С оглед на това и съобразявайки
разясненията относно приложението на чл. 147, ал. 1 ЗЗД, дадени в
Тълкувателно решение № 5/21.01.2022 г. по тълк. дело № 5/2019 г. на ОСГТК
на ВКС, е приел, че шестмесечният срок е изтекъл на 05.09.2022 г. Позовал се
е на указанията в т.4б от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.
дело № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС, че този срок е краен и преклузивен, като с
изтичането му се прекратява самото поръчителство, като за спазването му
съдът следи служебно. В този смисъл изтичането на посочения срок към
датата на подаване на заявлението е абсолютно основание за отхвърляне на
същото, доколкото по силата на чл. 7, ал. 1 ГПК съдът има служебното
задължение да следи за допустимостта на извършваните от страните
процесуални действия.
      При тези данни и предвид приетата липса на абсолютна процесуална
предпоставка за постановяване на решение по съществото на спора, на
основание чл. 270, ал. 3 ГПК въззивният съд е обезсилил като недопустимо
първоинистанционното решение в частта по предявените срещу Д. К. искове и
е прекратил въззивното производство.

       По въпроса, обусловил допускането на касационна проверка:
       По поставения материалноправен въпрос относно приложението на чл.
20 ЗЗД е формирана трайна и последователна практика на касационната
инстанция, намерила израз в решение № 60079/19.01.2022 г. по т.д. №
105/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 52/10.06.2020 г. по т.д. № 920/2019 г. на
ВКС, I т.о., решение № 50116/18.10.2022 г. по т.д. № 1247/2021 г. на ВКС, I
т.о., решение № 50/30.07.2019 г. по т.д. № 1883/2018 г. на ВКС, I т.о., решение
№ 149/30.11.2017 г. по т.д. № 268/2017 г. на ВКС, I т.о., др. Приема се, че при


                                      4
спор относно точния смисъл на договорните клаузи съдът е длъжен да
извърши тълкуване на договора. В чл. 20 ЗЗД са установени критериите, при
които се осъществява тълкуването – търси се действителната воля на страните
по договора; отделните уговорки в договора не се тълкуват изолирано, а във
връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при
съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.
Всяка уговорка трябва да се тълкува с оглед систематичното й място в
договора и общия му смисъл. Освен това следва да се съобразяват
логическите и граматически правила. Съдът е задължен да изясни само
изявената воля на страните, а не предполагаемата такава, и не може да
променя нейното съдържание.

      По касационната жалба:
      Въззивното решение е валидно и допустимо, но неправилно.
      В отклонение от дадения отговор на правния въпрос съставът на
Софийски градски съд не е изяснил действителната обща воля на страните,
изявена в сключения договор, за да разкрие характера на отговорността на
ответницата Д. К.. Смесил е по недопустим начин правните фигури на
солидарния длъжник (чл. 121 и сл. ЗЗД) и на поръчителя (чл. 138 и сл. ЗЗД).
Приел е, че процесният договор за срочен банков кредит № 138975/12.10.2018
г. е сключен с кредитополучателя “АЛЕКС-05 БГ” ЕООД и солидарните
длъжници. В разрез с така направената констатация за качеството на
физическите лица в облигационното правоотношение, въззивният състав е
разгледал отговорността на ответницата Д. К. като поръчител и е стигнал до
заключението, че поръчителството й е отпаднало с изтичането на
преклузивния шестмесечен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД на 05.09.2022 г., т.е.
преди подаването на 23.02.2023 г. на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение. Неоснователно е оплакването на касатора, че въззивният състав е
излязъл извън пределите на жалбата в нарушение на чл. 269 ГПК, като се е
произнесъл без възражение по чл. 147 ЗЗД, тъй като за спазването на
преклузивните срокове, какъвто е и соченият, съдът следи служебно.
      Така направеният от въззивната инстанция извод обаче не може да бъде
споделен и се опровергава при тълкуване волеизявленията на страните,
обективирани в процесния договор за банков кредит, конкретните уговорки в
него, обследвани във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от
цялото съглашение. В случая ответницата Д. К. е посочена в договора като
“солидарен длъжник” и “съдлъжник”. Липсва уговорка между страните или
изявление на някоя от тях, че ответницата поема задължение като поръчител
съгласно чл. 138, ал. 1 ЗЗД. Поетата от нея отговорност не е акцесорна спрямо
главния дълг. Даденото съгласие, удостоверено с подпис в края на договора и
на всяка страница от него и от общите условия, обективира волеизявленията
на всички страни по кредита за задължаването на ответницата като солидарен
длъжник, наред с кредитополучателя “АЛЕКС-05 БГ” ЕООД. Съгласно чл.6.1.


                                     5
и чл. 6.2. от договора, тя е поела ангажимент да отговаря солидарно с
кредитополучателя (при условията на чл. 121 и сл. ЗЗД) пред банката за
изпълнението на всички задължения на кредитополучателя по договора, както
и тези по чл. 21 от общите условия; при писмено поискване от банката да
заплати изцяло задълженията по кредита, независимо от факта дали такова
искане е отправено към самия кредитополучател. Между страните е
уговорено, че неизпълнението на задължение на солидарния длъжник,
подобно на отговорността на кредитополучателя, е основание за прекратяване
на договора за кредит – обявяване от банката на предсрочната изискуемост на
остатъка от дълга и предприемане на принудително изпълнение за събиране
на вземанията (чл. 7 вр. с чл. 8.4. от договора). Ярък израз в тази насока е
клаузата на чл. 9.3. от договора, която предвижда, че в случай, че поради
каквато и да е причина, касаеща правното състояние на кредитополучателя
(представяне на неверни и/или неточни данни и др.) се окаже, че договорът е
недействителен по отношение на него, солидарният длъжник се задължава да
отговаря, като става единствен и основен длъжник по същия. При така
изясненото съдържание на договорната връзка следва да се приеме, че
съществуването на дълга на кредитополучателя не е предпоставка за
съществуването на задължението на солидарния длъжник, а последният
дължи и при отпадане на отговорността на първия. Всички уговорки,
тълкувани поотделно и във връзка една с друга, водят до заключението, че е
налице съгласие между страните за възникване на солидарност по смисъла на
чл. 121 и сл. ЗЗД.
      Ето защо неправилен е решаващият мотив на въззивната инстанция, че
отговорността на ответницата Д. К. в качеството й на поръчител е погасена с
изтичането на преклузивния срок по чл. 147, ал.1 ЗЗД преди подаване на
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, обусловил обезсилването
на първоинстанционното решение в обжалваната част и прекратяване на
производството. При това положение следва да бъдат разгледани заявените от
страните доводи и оплаквания, както и да бъде извършена преценка за
евентуална приложимост на потребителска защита по отношение на
ответницата, в какъвто смисъл са въведени оплаквания с въззивната жалба.
Това налага касиране на неправилното въззивно решение, поправено по реда
на чл. 247 ГПК, и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК връщане на делото за ново
разглеждане от друг състав на Софийски градски съд при съобразяване на
дадените с настоящото решение указания по приложението на материалния
закон.
      Съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК, с оглед изхода на спора при повторното
разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по разноските
за производството пред касационната инстанция.

     Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия,
състав на Първо отделение,


                                     6
                              РЕШИ:
      ОТМЕНЯ Решение № 4753/18.07.2025 г. по в.гр.д. № 12987/2024 г. по
описа на Софийски градски съд, II-Д възз. състав, поправено с Решение №
6115/13.10.2025 г.
     ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски
градски съд.
     РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

                                       Председател: _______________________

                                          Членове:

                                                 1. _______________________

                                                 2. _______________________




                                   7