Осъждане за умишлен палеж, повреждане на чуждо имущество и неправилно съхранение на оръжие

Текстът на акта

                             РЕШЕНИЕ
                                  № 306
                          гр. София, 30.06.2026 г.


                   В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди
двадесет и шеста година в следния състав:


                            Председател: Петя Колева
                            Членове:     Пламен Дацов
                                         Иван Стойчев

при участието на секретаря Галина В. Иванова
в присъствието на прокурора Ася Б. Петрова
като разгледа докладваното от Петя Колева Касационно наказателно дело от
общ характер № 20268002200462 по описа за 2026 година
      Производството е по реда на чл. 346, т. 1 НПК.
      Образувано е по касационна жалба на защитника на подс. Д. Г. В. – адв.
Ц. срещу решение № 52/24.03.2026 г. на Апелативен съд – Пловдив,
постановено по ВНОХД № 174/2025 г.
      В жалбата цифрово е посочено само касационното основание нарушение
на материалния закон, но словесно е въведено и нарушение на процесуалния
закон. Първият касационен повод е изведен от факта на осъждането на
подсъдимия, доколкото защитникът твърди, че авторството не е доказано. Не
било ясно и защо квалификацията на първото деяние е умишлен палеж, а на
второто – унищожаване и повреждане. Относно третото обвинение оспорва
осъществяването му от подзащитния му от обективна и субективна страна,
защото предаденият доброволно пистолет от подс. В. бил обезопасен в кобур,
а ловната пушка била с поставено заключващо устройство. Твърди, че
клиентът му не е извършил поведение, изразяващо се в неприлагане на мерки
за сигурност. Отрича и наличието на умисъл у подсъдимия за извършване на
престъплението по чл. 338, ал. 1 НК. Второто касационно основание се
аргументира с кредитиране от съда на противоречивите показания на
свидетелите П. и П.; необсъждане на същите противоречия както по между
им, така и със заключението на пожаротехническата експертиза. Защитникът

                                     1
смята, че решението на Апелативния съд почива на предположения. Затова
иска отмяна на атакуваното решение и оправдаване на подзащитния му по
всички обвинения.
      В съдебно заседание адв. Ц. поддържа жалбата и акцентира на факта, че
присъдата на първоинстанционния и решението на въззивния съдилища са
постановени на база косвени доказателства. Смята, че изводите относно
авторството са изградени върху ненадлежна доказателствена основа в резултат
на неправилна дейност на двете долустепенни съдилища. Претендира отмяна
на решението на Апелативен съд – Пловдив.
      Прокурорът от Върховна касационна прокуратура счита, че Апелативен
съд - Пловдив не е допуснал сочените в жалбата нарушения, като твърди, че
същата е неоснователна. Смята, че показанията на свид. П. са източник на
преки доказателства относно авторството на деянията по чл. 330 НК и чл. 216
НК; че те са съпоставени с протокола за оглед на местопрестъпление и с
пожаротехническата експертиза, която намира, че подкрепя казаното от
свидетеля за огнищата на пожара. Държавният обвинител твърди, че съдът се
е мотивирал защо дава вяра на показанията на свид. П.. Счита за правилна
квалификацията на деянието по чл. 216 НК за имуществото на пострадалия П.,
поради липсата на признака „значителна стойност на запаленото имущество“.
Намира за вярна квалификацията и на деянието по чл. 338, ал. 1 НК – държане
на оръжия и боеприпаси без да са взети мерки за тяхната сигурност, доколкото
оръжията и боеприпасите не са държани в специална за това каса. Пледира за
оставяне в сила на обжалваното решение, тъй като наложеното наказание
приема за справедливо.
      Повереникът на частните обвинители С. П., П. П. и М. Д. – адв. Д. в
нарочно писмено становище до Върховния касационен съд приема, че не е
налице порок в решението на въззивния съд; че авторството на
престъпленията, за които е повдигнато обвинение на подсъдимия се
установява от показанията на свидетеля – очевидец П.. Твърди, че те се
подкрепят от заключението на пожаротехническата експертиза, че причина за
пожара е човешка намеса. Обяснява квалификацията на второто деяние по чл.
216 НК с липсата на съставомерния признак „значителна стойност“ на
престъплението по чл. 330, ал. 1 НК или с обстоятелството „значителни
вреди“ по чл. 330, ал. 3 НК. Неоснователно според частното обвинение се
възразява от защитата и срещу осъждането на подсъдимия за престъплението
по чл. 338, ал. 1 НК, което е на формално извършване. За съставомерността на
същото е достатъчно лицето да е бездействало, като не е предприело
необходимите мерки при боравене и съхранение на огнестрелно оръжие.
Предлага да не се уважава претенцията на подсъдимия за оправдаване, тъй
като материалният закон е бил приложен правилно. Смята, че не е налице и
явна несправедливост на наказанието. Претендира направените разноски пред
настоящата инстанция, за които представя доказателства ведно с
депозираното становище по делото.


                                     2
      Подс. В. в последната си дума моли да бъде оправдан.
      Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като
обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в
пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:
      С присъда № 2 от 09.01.2025 г., постановена по НОХД № 1151/2024 г.,
Окръжен съд – Пловдив е признал за виновен подсъдимия Д. Г. В. и го осъдил
за три престъпления, а именно - по чл. 330, ал. 3 вр. ал. 2, т. 2 вр. ал. 1 вр. чл.
54 НК на три години лишаване от свобода; по чл. 216, ал. 1 вр чл. 54 НК на
една година и шест месеца лишаване от свобода и по чл. 338, ал. 1 вр. чл. 54
НК на една година лишаване от свобода.
      На основание чл. 23, ал. 1 НК е извършено групиране на наложените на
подсъдимия наказания и му е определено едно общо най-тежко такова в
размер на три години лишаване от свобода.
      На основание чл. 66, ал. 1 НК така наложеното на подс. Д. В. наказание е
отложено с пет годишен изпитателен срок, считано от влизане в сила на
присъдата.
      Подс. В. е осъден да заплати направените по делото разноски.
      Налично е произнасяне и по въпроса за веществените доказателства.
      С решение № 52 от 24.03.2026 г., постановено по ВНОХД № 174/2025 г.,
Пловдивският апелативен съд потвърдил атакуваната пред него от
подсъдимия чрез защитника му присъда на Окръжен съд - Пловдив.
      Жалбата на подс. В. е допустима, но неоснователна.
      Иницииращият производството документ в значителна част
представлява оплакване за необоснованост, която не е касационно основание
и не подлежи на проверка от Върховния касационен съд. В този смисъл, съдът
се съгласява със становището на държавното обвинение, изложено в открито
съдебно заседание относно съдържанието на иницииращия производството
документ. Касационната инстанция е съд по правото и не може в настоящата
хипотеза, доколкото се касае до първа касационна проверка на оспорения
съдебен акт, да навлиза в правомощията на съд по фактите, включващи нов
доказателствен анализ и преценка за доказаност на обвинението, каквато
претенция се съдържа в жалбата.
      Настоящият състав следва да отговори приоритетно на оплакванията за
нарушения на процесуалния закон, защото ако такива са допуснати, то няма да
е необходимо обсъждането на доводите за нарушен материален такъв.
      По обвинението по чл. 330, ал. 3 НК и чл. 216, ал. 1 НК.
      Върховният касационен съд не споделя виждането на жалбоподателя за
наличие на съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати от
проверяваната съдебна инстанция. В подкрепа на оплакването за допуснати
процесуални нарушения при оценка на събраните по делото доказателства са
развити съображения за даване на предимство на показанията на свид. П. от
съдебното следствие пред тези от досъдебното производство и за необсъждане

                                        3
на противоречията между тези от досъдебната и съдебна фаза на процеса, като
на база изявленията пред първостепенния съд е изведено участието на подс. В.
в деянието по чл. 330, ал. 3 НК.
      Видно от съдържанието на мотивите към обсъждания съдебен акт на
този доказателствен източник е отделено внимание, като е съпоставен както с
показанията на свидетеля от досъдебното производство, така и с другите
доказателства по делото и е прието, че свид. П. лично е възприел действията
на подсъдимия по отношение гаража на свидетелите П., в който били
автомобила на свид. П. и този на свид. Д.. Неоснователно е оплакването за
надценяване на показанията на този свидетел от съдебна фаза за сметка на
тези от досъдебната, защото е отчетено състоянието, в което свид. П. е бил при
първоначалното депозиране на същите в хода на досъдебното производство, а
именно няколко часа след деянието. Видно е, че е изследвана заявената в тях
информация, която не е коренно различна в двата доказателствени източника.
Първият е по-общ поради изключителната му близост до деянието и е даден
„под стрес от станалото“, както сам свидетелят обяснява, за разлика от втория.
Добре е да се припомни, че е суверенно право на инстанциите по фактите да
определят самостоятелно процесуалната стойност на доказателствените
материали, като този процес следва да е подчинен на правилата, уредени в
НПК, както е сторено в случая.
      Освен това съдържащите се в показанията на свид. П. данни са
съпоставени с останалия доказателствен материал, който не им противоречи, а
се подкрепя от показанията на свид. П., протокола за оглед на
местопрестъпление и с пожаротехническата експертиза (ПТЕ). Последната
установява, че причина за пожара е човешка намеса. Отхвърлена е
възможността за възникване на пожарите от електрическата инсталация в
гаража и/или автомобилите, както и поради друга причина. Заключението на
ПТЕ не може да бъде оспорено, понеже е професионално изготвено и почива
на техническите познания на експерта и неговите лични възприятия от
мястото на пожарите.
      Възраженията на защитата, че изводът за авторството на деянието е
изграден на базата на предположения се опровергават от направения
доказателствен анализ на релевантните доказателства. Същият се
потвърждава от съвкупната оценка на показанията на свид. П. и П., която
сочи, че не е видяла подс. Д. В. да пали гаража им, но е възприела горящите
постройки и това, че никой друг е нямало по улицата във вилната зона в нощта
на 28.07.2021 г. В този смисъл оплакванията за неправилна оценка на
доказателствата са неоснователни. Няма изопачени такива и не е бил
извършен несъответен на тях анализ, който да позволява направата на друг
извод относно авторството на деянието. Не може да се сподели и оплакването
за наличие само на косвени данни за авторството на престъплението.
      От приетата от въззивния съд фактология се установява обективната
страна на деянието на подс. В., а думите, изречени от подсъдимия веднага след


                                      4
стореното сочат на правилност на извода за формиран пряк умисъл при
извършване на деянието по чл. 330, ал. 3 НК.
      Присъдата не почива на предположения и относно обвинението по чл.
216, ал. 1 НК. Авторството на подсъдимия В. касателно деянието по чл. 216,
ал. 1 НК е доказателствено обезпечено по делото. Макар да не е точно
посоченото от Апелативен съд – Пловдив, че свид. П. е видяла как В. пали
фургона с лекия автомобил на съседа им П., каквито данни липсват в нейните
изявления, и в който смисъл не е лишен от основание упрекът на защитата за
превратно тълкуване на доказателствата от второинстанционния съд,
участието на подс. В. в престъплението се основава на показанията на
свидетелите П. и Н. П., на протокола за оглед на местопрестъпление и
пожаротехническата експертиза. Чрез заключението на същата е установен
механизмът на възникване и развитие на втория пожар, като липсва връзка
между двата. Приети са две отделни огнища на запалване на пожарите,
засегнали къщата на семейство П., в чиито двор са изгорели два леки
автомобила заедно с бараки и навеси, както и пригодения за гараж фургон с
автомобила на свид. Н. П. в него. Механизмът на горене на двете
самостоятелни огнища, състоянието на установените находки са основата, на
която вещото лице е дало своето заключение. Вярно е, че то не е посочило
дали и какво е използвано за запалване на пожарите поради липсата на следи,
както и по причина, че случаят се е развил в тъмната част на денонощието –
около 22,30 ч., но това не означава, че решението на Апелативния съд
противоречи на нормата на чл. 303 НПК. Напротив, непосредствената
причина за възникване и на втория пожар са действията на физическо лице.
Затова не могат да бъдат споделени доводите за недоказаност на авторството.
      Установена по несъмнен начин е не само обективната (от показанията на
свидетелите – очевидци), но и субективната страна на деянието по чл. 216, ал.
1 НК. За наличието или липсата на умисъл у подсъдимия се съди по
доказаните му действия. Това принципно положение е съобразено от
въззивния съд. Действията на подс. В. по запалване имуществото на свид. П. –
фургон и намиращ се в него автомобил Хонда обосновават извод, че той е
съзнавал общественоопасния характер на извършеното, предвиждал е и е
искал настъпването на общественоопасните последици.
      Не търпи критика възприетата правна квалификация на деянието на
подс. В. по отношение имуществото на свид. П., че е такова по чл. 216, ал. 1
НК, на което възражение на защитата долустепенните инстанции са дали
законосъобразен отговор. Разликата между правната оценка на двете прояви
на подс. В., която в първия случай е общоопасно престъпление, а във втория е
такова против собствеността, се корени в липсата на обективен признак от
състава, а именно „значителна стойност“. Когато, както е в настоящия първи
случай, конкретно запаленото имущество е на значителна стойност, е
реализиран съставът на общоопасното престъпление по чл. 330, ал. 3 НК, а
когато тази стойност не е налице и са установени всички останали признаци
на унищожаване и повреждане, както е при второто деяние на подс. В. спрямо

                                     5
имуществото на П., то правната квалификация е на престъпление против
собствеността и в частност по чл. 216, ал. 1 НК. В същия смисъл е напр. Р №
265-2024-I н.о. ВКС.
      По тези съображения не може да бъде възприета тезата за допуснато
нарушение на материалния закон, защото тя е изведена като последица от
твърдените допуснати съществени процесуални нарушения. Материалният
закон е бил приложен правилно и липсват основания за отмяна на атакувания
съдебен акт.
     II. По обвинението по чл. 338 НК.
      Законосъобразно въззивният съд е приел на база показанията на свид. Й.
В. и М. С., на протоколите за претърсване и изземване от лек автомобил
„Сузуки“ и сграда във вилна зона на с. О. П., и двете ползвани от подсъдимия,
че той е осъществил състава на престъплението по чл. 338, ал. 1 НК, като е
държал не в метална каса, а в автомобила боеприпаси, както и ловна пушка на
легло в стая в процесната сграда, и патрони, поставени на различни места в
стаята – диван, легло и в дървена, и в пластмасова кутии. Макар и
инкриминираните оръжия и боеприпаси да са били притежавани от подс. В.
законно, деянието е съставомерно от обективна и от субективна страна,
защото не ги е съхранявал в трайно закрепена и снабдена със секретно
заключване метална каса, както повелява нормата на чл. 98, ал. 1 ЗОБВВПИ.
Верен е изводът на съда, че деянието е осъществено при форма на вината пряк
умисъл. Субективната страна на всяко престъпление се извежда от
предприетото от дееца противоправно поведение. В коментирания случай
пистолетът, който подс. В. насочил към полицейските служители, след което
го прибрал в кобур на кръста си не прави деянието несъставомерно.
Аналогично стои въпросът и с местата, където са били държани намерените
ловна пушка и боеприпаси. Без всякакво значение са обстоятелствата, че
пистолетът е бил поставен от дееца в кобур, а ловната пушка е била със
заключващо устройство. Това е така, защото престъплението е формално, на
просто извършване. Достатъчно е да е доказано, както в коментираната
ситуация, че не са били спазени изискванията на специалния закон за
безопасно съхранение на оръжия и боеприпаси. В този смисъл, всички
обективни и субективни признаци, чрез които законодателят е очертал
престъпната проява по чл. 338, ал. 1 НК са налице и деянието на подс. В.
съставомерно.
      Затова, ВКС не намира за основателен довода, че подсъдимият е осъден
без да е извършил което и да е от деянията, за които е предаден на съд.
      Изводите на съда относно виновното поведение на подсъдимия и по
трите възведени му обвинения кореспондират с доказателствения материал по
делото. Приетите за достоверни от предходната инстанция факти установяват
авторството на деянията. Те са престъпни, поради което подсъдимият не може
да бъде оправдан по никое от тях. Затова искането в тази насока няма как да
бъде удовлетворено. За да реализира правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр.


                                      6
чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд е необходимо да установи,
че въззивната инстанция е приела фактология, която не разкрива признаците
на престъпление, каквато хипотеза в случая не е налице. Видно от очертаните
от апелативния съд факти по делото, те покриват признаците на престъпления,
поради което не съществува възможност да бъде уважено желанието на
подсъдимия за оправдаването му.
      Затова касационната инстанция прецени, че въззивният съд в
постановения съдебен акт не е допуснал нарушение на материалния закон, а
напротив - правилно е приел, че наказателната отговорност на подс. В. трябва
да бъде ангажирана за извършите от него престъпления.
      В жалбата няма изложена претенция за явна несправедливост на
наказанието, наложено на подс. В., но доколкото се претендира оправдаването
му следва да се посочи общо, че явна несправедливост на наказанието е
налице само при очевидно несъответствие на обществената опасност на
деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността
обстоятелства, както и на целите по чл. 36 НК, пред каквато хипотеза не сме
изправени по настоящото дело. Поради това не се налага и съответна намеса
на касационната инстанция.
      Пред Върховния касационен съд адв. Д. – повереник на частните
обвинители П. П., С. П. и М. Д. претендира присъждане на направените от
доверителите й разноски в размер на по 4000 евро за всеки от тях, за които са
приложени три броя пълномощни от 08.06.2026 г. С оглед изхода на делото, те
следва да бъдат присъдени в тежест на подс. В..
      Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният
касационен съд, второ наказателно отделение



                                 РЕШИ:
      ОСТАВЯ В СИЛА решение № 52/24.03.2026 г., постановено по ВНОХД
№ 174/2025 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив.
      ОСЪЖДА подс. Д. Г. В. да заплати направените от частните обвинители
П. Д. П., С. В. П. и М. П. Д. разноски пред ВКС за възнаграждение на
повереник в размер на по 4 000 (четири хиляди) евро за всеки от тях или общо
в размер 12 000 (дванадесет хиляди) евро.
      Решението е окончателно.

                                          Председател: _______________________

                                              Членове:

                                                    1. _______________________



                                     7
    2. _______________________




8