Обезщетение от застраховател за внук при смърт на дядо при ПТП

Текстът на акта

                              РЕШЕНИЕ
                                   № 31
                           гр. София, 30.01.2026 г.


                    В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:


                             Председател: Емилия Василева
                             Членове:     Анна Баева
                                          Зорница Хайдукова

при участието на секретаря София Л. Гаджева
като разгледа докладваното от Анна Баева Касационно търговско дело №
20248002901847 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:


     Производството е по чл.290 ГПК.
      Образувано е по касационна жалба на Д. Ш. Х., представляван от адв. Н.
М., срещу решение № 79 от 02.04.2024г. по в.гр.д. № 533/2023г. на Апелативен
съд – Велико Търново, с което след частична отмяна на решение № 260 от
03.07.2023г. по гр.д. № 694/2022г. на Окръжен съд Русе е отхвърлен
предявеният от касатора против „ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД иск с правно
основание чл. 432 от КЗ за разликата над 5 000 лева до 50 000 лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта
на Вели Х. Велиев, починал на 18.12.2019г. в резултат на ПТП, и касаторът е
осъден да заплати на „ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД разноски за двете
инстанции в размер на 2 630 лева.
      Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е
постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение
на съдопроизводствените правила и е необосновано. Счита, че в нарушение на


                                      1
процесуалните правила въззивният съд е приел, че предявеният иск е
недоказан по основание, като не е съобразил съгласно разпоредбата на чл.269,
изр.2 ГПК липсата на направено оспорване във въззивната жалба на
основанието на иска, както и липсата на обжалване на първоинстанционното
решение в частта, в която искът е уважен до размер на 5000 лева. Поддържа,
че необжалваната част на първоинстанционното решение се ползва със сила
на пресъдено нещо относно основанието на предявения иск, поради което
апелативният съд може да преразгледа единствено размера на определеното
обезщетение за неимуществени вреди. Оспорва и извода, че не попада в кръга
на лицата, които съгласно ППВС № 4 от 1961 г. и ППВС № 5 от 1969 г. са
материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от
смъртта на техен близък, като излага и съображения, че от събраните гласни
доказателства се установява силната връзка между касатора и дядо му,
починал при процесното ПТП. Моли обжалваното решение да бъде отменено
и предявеният иск да бъде уважен.
     Ответникът „ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД оспорва касационната жалба.
Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Излага съображения за неоснователност на оплакванията на касатора за
нарушение на процесуални правила и на принципа на справедливостта, като
поддържа, че във въззивната си жалба е изложил съображения за липса на
изключителност на връзката между ищеца и починалия му дядо, като
единствено не е цитирано, че не е налице изключение по ТР № 1/2016г. на
ОСНГТК на ВКС. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила.
     С определение № 874 от 18.03.2025г., постановено по настоящото дело, е
допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на
въззивното решение по процесуалноправния въпрос за правомощията на
въззивния съд по чл.269, пр.2 ГПК и пределите на дължимата от него
проверка при влязло в сила първоинстанционно решение за частично
уважаване на предявен осъдителен иск.
     Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ
отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни
основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема
следното:
     Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба от ответника „ОЗК –


                                     2
ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД срещу първоинстанционното решение в частта, с която
предявеният от касатора иск е бил уважен за разликата над 5 000 лева до 50
000 лева.
      Приел е, че относно присъденото обезщетение за сумата до 5 000 лева,
ведно с лихвата от 20.09.2020г., както и в отхвърлителната част на иска за
сумата над 50 000 лева до пълния претендиран размер от 100 000 лева,
решението на Окръжен съд Русе не е обжалвано, съответно е влязло в сила и
не е предмет на въззивното производство. Изложил е обаче съображения, че не
са налице предпоставките на ТР № 1/2016г. от 21.06.2018г. ОСНГТК на ВКС, с
което се допълват лимитативно изброените от ППВС № 4/1961г. и ППВС №
4/1969г. правоимащи да бъдат обезщетени родственици, като се приема, че
съществуват особени житейски обстоятелства и ситуации, в които лица, извън
определения от Върховния съд кръг реално (без значение на формалните
роднински връзки) търпят неимуществени вреди, подлежащи на
обезщетяване. Приел е, че обстоятелството, че родителите на ищеца са
разведени, не означава, че пострадалият от процесното ПТП е заместил
бащинската фигура. Посочил е, че показания за претърпените от ищеца
неимуществените вреди е дала свидетелката Милена Велева – негова леля,
които следва да се ценят съобразно чл.172 ГПК. От тях не можело да се
направи категоричен извод, че търпените от ищеца болки и страдания
надхвърлят по интензитет и продължителност болките и страданията, които е
нормално да се търпят при смърт на обичан дядо, тъй като майката на ищеца
също живеела в дома на родителите си и макар дядото да е помагал с
ежедневните грижи за детето, тя също се е грижила за него. Тези свидетелски
показания се подкрепяли и от дадените от свидетелката Рушилова, според
която дядото е помагал за грижите за внука си, но майката се е занимавала
вечер с детето. Въззивният съд е възприел показанията на свидетелката
Рушилова и относно обстоятелството, че ищецът преодолява загубата на дядо
си, тъй като е започнал да ходи на работа с друго момче, с което е започнал да
общува. Не е споделил изводите на първоинстанционния съд, че между дядото
и внука е създадена връзка, съществуваща и към момента на деликта,
изразяваща се в топли емоционални отношения на обич, разбирателство и
подкрепа, които водят до извод за изключителност на тези типични според
традиционните за българското общество семейни отношения и обосновават
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размера, определен от

                                      3
окръжния съд.
     Отхвърлил е като неоснователни възраженията на застрахователното
дружество за съпричиняване, като се е позовал на автотехническата
експертиза, съгласно която причината за произшествието е липсата на
странична дистанция, която е трябвало да осигури водачът на товарния
автомобил при изпреварване на пострадалия велосипедист.
     Приел е, че не са доказани критериите за присъждане по справедливост
на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на други лица, извън най-
близкия родствен и семеен кръг на починалия.
     По процесуалноправния въпрос:
      По приложението на чл.297 и чл.298 ГПК и по въпроса за обективните
предели на силата на пресъдено нещо на влезлите в сила решения е
формирана практика – решение № 464 от 15.01.2014г. по гр.д. № 2488/2013г.
на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 43 от 14.04.2014г. по гр.д. № 6421/2013 г. на
ВКС, ГК, II г.о. и др., както и са дадени разяснения в мотивите на ТР №3 от
22.04.2019г. по т.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно тази практика
влязлото в сила решение е задължително за страните и за техните
правоприемници, за съда, който го е издал и за всички други съдилища и
учреждения, като обективните предели на силата на пресъдено нещо
обхващат искането и основанието на спорното право. Според дадените в т.2 на
ТР № 3 от 22.04.2019г. по т.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС задължителни
разяснения решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва
със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното
субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита
на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо
от същото право. След като с влязло в сила решение, с което е уважен
предявеният частичен иск, са установени фактите, релевантни за
съществуването на претендираното право, макар и заявено в частичен обем
/размер/, то позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния
размер на вземането, произтичащо от същото правоотношение, на факти,
осуетяващи възникването на субективното материално право или
опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до
унищожаването му, е преклудирано.
     Съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по

                                     4
тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК и множество решения на ВКС,
постановени по реда на чл.290 ГПК, при проверка на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е
въведено като основание за обжалване. В мотивите на т.1 от посоченото
Тълкувателно решение е изразено разбирането, че процесуалният закон
урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на
нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл.269, изр.1
ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният
контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на
чл.269, изр.2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост
въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Относно изводите си за
фактите въззивният съд е обвързан от посочените в жалбата и отговора
основания за неправилност, предвид променената характеристика на
въззивното производство – ограничен въззив. В тези случаи въззивната
инстанция не проверява изцяло правилността на решението, като при
решаване на спора от фактическа страна проверява законосъобразността само
на посочените съдопроизводствени действия и обосноваността само на
указаните в жалбата и отговора фактически констатации. Ограниченията в
обсега на въззивната дейност се отнасят до установяване на фактическата
страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените
факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната
функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може
да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури
приложение на императивен материален закон, установен в обществен
интерес.
      С оглед така формираната практика следва да се приеме, че влязлото в
сила първоинстанционно решение в необжалваната от страните част, с която
се уважава предявен осъдителен иск за парично вземане, се ползва със сила на
пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно
материално право при разглеждане на спора относно останалата част от
вземането във въззивната инстанция.
     По основателността на касационната жалба:
     Въззивният съд е постановил решението си в противоречие с


                                     5
формираната практика по поставения процесуалноправен въпрос, което
обуславя неправилност на обжалваното решение, налагащо неговата отмяна.
Тъй като не се налага събиране на други доказателства, делото следва да бъде
решено по същество от настоящата инстанция.
      С първоинстанционното решение предявеният от ищеца – касатор в
настоящото производство, Д. Ш. Касанов иск с правно основание чл.432, ал.1
КЗ за сумата 100 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от смъртта на дядо му Вели Х. Велиев, настъпила при
ПТП на 18.12.2019г., е уважен за сумата 50 000 лева. Първоинстанционният
съд е приел за безспорно доказано наличието на всички елементи от състава
на непозволеното увреждане – фактът на настъпилото ПТП, наличието на
виновно и противоправно поведение на дееца – водачът на специален
автомобил марка „Мерцедес”, модел „Акрос” с рег. № Р 8889 АК, довело до
процесното ПТП, и причинената при него смърт на пострадалия – дядо на
ищеца, както и претърпените от ищеца неимуществени вреди, обуславящи
легитимацията му да претендира от ответника обезщетение за тях.
     Първоинстанционното решение е обжалвано от ответника в частта, в
която предявеният иск е уважен за разликата над 5000 лева до 50 000 лева,
както и в частта, в която са присъдени лихви за частта над тази сума. Във
въззивната жалба е изложено оплакване, че присъденото обезщетение е
завишено по размер и не съответства на практиката при дела със сходен
предмет и на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, тъй като не са доказани
вреди в този размер с оглед липсата на доказателства за наличие на взаимна
привързаност и емоционална връзка между ищеца и покойния му дядо,
надхвърлящи обичайните отношения между дядо и внук. Позовал се е и на
разпоредбата на парграф 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ, според който по
отношение на разширения с ТР № 1/2016г. от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС
кръг лица отговорността на застрахователя е лимитирана до 5000 лева.
Изложил е и оплакване за неправилност на извода на първоинстанционния съд
за липса на принос от страна на пострадалия за настъпване на
произшествието.
     Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в
частта, с която предявеният иск е уважен за сумата 5000 лева, представляваща
обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди в резултат на


                                     6
процесното ПТП. С оглед отговора на релевантния процесуалноправен въпрос
влязлото в сила първоинстанционно решение установява със сила на
пресъдено нещо правопораждащите факти на спорното субективно
материално право - факта на настъпилото ПТП, наличието на виновно и
противоправно поведение на дееца, довело до процесното ПТП, и
причинената при него смърт на пострадалия – дядо на ищеца, както и
наличието на претърпени от ищеца неимуществени вреди, обуславящи
легитимацията му да претендира обезщетение за тях. Въззивният съд, макар
да е констатирал, че първоинстанционното решение е влязло в сила в
посочената част, не е съобразил формираната с него сила на пресъдено нещо,
както и липсата на изложени във въззивната жалба доводи, че ищецът не се
явява активно легитимиран да претендира неимуществени вреди от смъртта
на своя дядо, и неправилно е приел, че не са налице предпоставките на ТР №
1/2016г. от 21.06.2018г. ОСНГТК на ВКС, поради което е достигнал до извод,
че ищецът не е активно легитимиран да претендира обезщетение за
претърпените неимуществени вреди от смъртта на починалия при процесното
ПТП негов дядо.
      От показанията на разпитаните в първоинстанционното производство
като свидетели Милена Велева, леля на ищеца, и Гюлбарие Рушилова, негов
съсед, се установява, че когато ищецът е бил на около година и два месеца
майка му, сестра на свидетелката, се е развела и се преместила с него да живее
при родителите си. Според свидетелката бащата на ищеца не се е интересувал
от него и затова той се привързал много силно към дядо си. Тъй като майка му
излизала рано за работа, когато бил малък го гледал дядо му, който го водел и
прибирал от детска градина, а след това и от училище, както и му помагал за
подготовка на уроците и го учел да бъде възпитан, да не лъже, да не пие
алкохол и да не пуши, да помага на хората. Ищецът живеел в дома на дядо си
до неговата смърт и тъй като двамата правели заедно всичко, научил от него
много неща, свързани със строителството. Дядо му бил за него едновременно
и баща, и дядо. Свидетелите си спомнят, че когато ищецът научил за смъртта
на дядо си, изпаднал в шок и не искал да приеме случилото се, а след това се
затворил в себе си, станал мълчалив и спрял да споделя, преустановил и
контакти с приятелите си. Според свидетелката Рушилова ищецът вече
започнал да се общува, но винаги ходи на гробищата. Настоящият състав
съгласно чл.172 ГПК съобразява съществуващата между ищеца и

                                      7
свидетелката Велева родствена връзка, но кредитира показанията й, тъй като
се подкрепят изцяло от показанията на свидетелката Рушилова.
     С оглед установените от събраните гласни доказателства обстоятелства:
че ищецът и дядо му са поддържали изключително близки отношения, като
поради отсъствието на бащата на ищеца от неговия живот дядо му изцяло е
поел функцията на отсъстващия родител, грижел се е за него, докато бил
малък, възпитавал го и го напътствал духовно, бил негова опора, предавал му
уменията си и се превърнал в основна фигура в живота му; че ищецът е бил
силно привързан към дядо си и че понесъл тежко загубата му, и като
съобразява обществено – икономическите условия към датата на процесното
ПТП, настоящият състав намира за справедливо обезщетение за претърпените
от ищеца неимуществени вреди в размер на 50 000 лева.
      Неоснователно е искането на ответника за съобразяване на размера на
обезщетението за неимуществени вреди с предвиденото в §96, ал.1 ЗИД на КЗ
/ДВ, бр.101 от 2018г., отм. – ДВ, бр.63 от 2025г., в сила от 01.08.2025г./
ограничение от 5000 лева. Т а з и сума е по-малка от посочените в чл.1,
параграф 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно
застраховката "Гражданска отговорност", чийто чл.9, ал.1 предвижда
следните минимални суми: в случай на телесно увреждане минимална
застрахователна сума 1 000 000 EUR за пострадал или 5 000 000 EUR за
събитие, независимо от броя на пострадалите; в случай на имуществени вреди
1 000 000 EUR за застрахователно събитие, независимо от броя на
пострадалите. Разпоредбите на посочената директива са транспонирани във
вътрешното ни право в чл.492 КЗ. Съгласно Решение на СЕС от 24.10.2013г.
по дело С-277/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание
член 267 ДФЕС от AugstākāstiesasSenāts (Латвия), член 3, параграф 1 от
Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5, не се
допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната
застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни
средства да покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо
съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта
на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно
произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от
посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5. В решението се

                                     8
пояснява, че държавите членки трябва да упражняват своята компетентност
при спазване на правото на Съюза и разпоредбите на националното право,
които уреждат обезщетяване при произшествия при използването на моторни
превозни средства, не могат да лишат посочените в решението директиви
(Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972г. относно сближаване на
законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска
отговорност” при използването на моторни превозни средства и за прилагане
на задължението за сключване на такава застраховка, Втора директива
85/5/ЕИО на Съвета от 30 декември 1983 година за сближаване на
законодателствата на държавите членки, свързани със застраховките
„Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства и
Трета директива 90/232/ЕИО на Съвета от 14 май 1990 година за сближаване
на законодателствата на държавите членки относно застраховките
„Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства)
от тяхното полезно действие. Посочено е, че ако националните законодатели
бяха свободни, когато счетат за нужно, да определят в националното право за
всяка отделна категория установени вреди максимални гарантирани суми, по-
малки от минималните гарантирани суми по чл.1, пар.2 от Втора директива,
посочените минимални гарантирани суми, и следователно този член, биха
били лишени от тяхното полезно действие. Решенията на ЕС по
преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища и учреждения
в страните членки, в т.ч. за всички съдилища и учреждения в РБългария, които
са длъжни да съобразят даденото тълкуване на правото на ЕС в мотивите и
диспозитива на преюдициалното заключение, както е предвидено и в чл.633
ГПК. Съдът е длъжен при прилагане на относимата норма от българския закон
да я тълкува по начин, който да осигури постигането на целите на посочените
директиви съобразно даденото от СЕС задължително тълкуване. Доколкото с
§96, ал.1 ЗИД на КЗ /ДВ, бр.101 от 2018г., отм. – ДВ, бр.63 от 2025г., в сила от
01.08.2025г./ дължимото обезщетение по застраховка „Гражданска
отговорност” се ограничава само до определена максимална сума, която е по-
малка от посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5, съгласно
даденото от СЕС тълкуване тази разпоредба противоречи на правото на ЕС и
поради това не следва да се прилага при разглеждане на произтичащи от
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ претенции за
обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близки членове на

                                       9
семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие.
      Неснователно е направеното от ответника възражение за съпричиняване
от страна на пострадалия. От събраните по делото доказателства се
установява, че процесното ПТП е настъпило на 18.12.2019г., около 09:05-09:10
часа, през светлата част от денонощието, в с. Борисово, Област Русе, с
участието на товарен автомобил „Мерцедес Актрос 2540“, с рег. № Р 8889 АК,
представляващ цистерна за горива „соло“, управляван от Величко Величков,
на 60г. и златист на цвят велосипед, управляван от Вели Велиев, на 75г.
Непосредствено преди произшествието товарният автомобил се е движил в
полагащата му се лента за движение - дясната, в посока към гр. Сливо поле,
като в същата посока и лента, до дясната граница на платното се е движил и
велосипедът, управляван от пострадалия. Между тях е възникнало
съприкосновение, което за товарния автомобил е настъпило с предната му
дясна част, а за велосипеда - със страничната му лява част. Скоростта на
товарния автомобил, с която се е движил в района на произшествието, е била
около 45 км/ч, а на велосипеда - около 13,5 км/ч. Според заключението на
САТЕ, прието в първоинстанционното производство, причина за
произшествието е липсата на странична дистанция, която е трябвало да
осигури водачът на товарния автомобил при изпреварване на пострадалия
велосипедист, и последвалите от това съприкосновение с автомобила и падане
на велосипедиста. При настъпване на произшествието времето е било
слънчево, сухо, с добра видимост на дневна светлина. Разстоянието, на което
са се намирали процесните превозни средства, когато се е открила
геометрична видимост между тях, е била около 70 метра, а при наличие на
светлоотразителна жилетка и монтирани по-ясни светлоотразители и
работещи светлини на велосипеда водачът на товарния автомобил би имал по-
добра възможност да го възприеме от по-голямо разстояние. Според
заключението ударът е настъпил в непосредствена близост до дясната граница
на улицата и вдясно от мястото на удара е установен банкет, покрит с локви,
кал и пръст, поради което не е могъл да се използва за движение и престой на
велосипеда. С оглед на това, дори и пострадалият да е възприел характера на
движението на товарния автомобил и да е спрял велосипеда в района на удара,
не е имало възможност за предотвратяване на произшествието.
     Предвид установения механизъм на настъпване на произшествието се
явява неоснователно възражението на ответника за съпричиняване от страна

                                    10
на пострадалия. Противно на твърденията на ответника, велосипедистът се е
движил плътно вдясно на пътното платно и е бил видим за водача на товарния
автомобил, независимо от липсата на светлоотразителна жилетка и
светлоотразители на велосипеда, като поради липсата на годен за използване
банкет не е можел да предотврати настъпване на произшествието.
Следователно с поведението си пострадалият не е допринесъл за настъпване
на процесното ПТП.
      Предвид изложените съображения и с оглед правомощията на
касационната инстанция по чл.293, ал.2 ГПК въззивното решение следва да
бъде отменено в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение
е отхвърлен предявеният от ищеца иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за
разликата над 5000 лева до 50 000 лева, вместо което ответникът следва да
бъде осъден да му заплати още 45 000 лева, равняващи се на 23 008,13 евро,
представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта
на дядо му Вели Велиев при настъпило на 18.12.2019г. ПТП, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 29.09.2020г. до окончателното
плащане.
     При този изход на спора на пълномощника на ищеца следва да се
присъди адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за безплатно
процесуално представителство за трите инстанции в размер общо на 11 000
лева, равняващи се на 5624,21 евро, от които 5000 лева – за
първоинстанционното производство, 3000 лева – за въззивното производство,
и 3000 лева – за касационната инстанция. На ищеца разноски не следва да се
присъждат, тъй като такива не са направени. На ответника разноски за
въззивната и за касационната инстанция не следва да се присъждат с оглед
изхода на делото, поради което въззивното решение следва да бъде отменено в
частта, с която на ответника са присъдени разноски за въззивната инстанция в
размер на 1300 лева, т.е. за разликата над 1330 лева до 2 630 лева.
     На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати държавна такса съобразно уважената от настоящата инстанция част от
иска в размер на 1800 лева – за първата инстанция, и 900 лева – за
касационната инстанция.
     Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на
Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК

                                     11
                                  РЕШИ:

     ОТМЕНЯ решение № 79 от 02.04.2024 г. по в.гр.д. № 533/2023 г. на
Апелативен съд – Велико Търново, с което след частична отмяна на решение
№ 260 от 03.07.2023г. по гр.д. № 694/2022г. на Окръжен съд Русе е отхвърлен
предявеният от Д. Ш. Х. против „ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД иск с правно
основание чл.432 КЗ за разликата над 5 000 лева до 50 000 лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта
на Вели Х. Велиев, починал на 18.12.2019г. в резултат на ПТП, и Д. Ш. Х. е
осъден да заплати на „ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД разноски за двете
инстанции за разликата над 1330 лева до 2 630 лева, вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
      ОСЪЖДА „ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, ЕИК 121265177, гр. София,
ул. „Света София” № 7 да заплати на Д. Ш. Х., ЕГН **********, съд. адрес:
гр. Русе, ул. „Т. Александров” № 7, ет.1, чрез адв. Н. М., още 23 008,13 евро /с
левова равностойност 45 000 лева/ - представляващи допълнително
обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дядо му Вели Х. Велиев,
починал на 18.12.2019г. в резултат на ПТП, на основание чл.432, ал.1 КЗ,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от 29.09.2020г. до
окончателното плащане.
     ОСЪЖДА „ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД да заплати на адв. Н. Х. М.,
АК – Русе, гр. Русе, ул. „Т. Александров“ № 7, ет.1 сумата 5624,21 евро /с
левова равностойност 11 000 лева/ – адвокатско възнаграждение на основание
чл.38, ал.2 ЗАдв. за процесуално представителство пред трите инстанции.
     ОСЪЖДА „ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД да заплати по сметка на
Върховен касационен съд сумата 1380,49 евро /с левова равностойност 2700
лева/ - държавна такса, на основание чл.78, ал.6 ГПК.
     Решението не подлежи на обжалване.


                                           Председател: _______________________

                                               Членове:

                                                      1. _______________________

                                                      2. _______________________

                                      12
13