Придобиване по давност на държавен имот с отстъпено право на строеж

Текстът на акта

                                   РЕШЕНИЕ
                                        № 219
                                гр. София, 02.04.2026 г.


                        В ИМЕТО НА НАРОДА
    ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през
две хиляди двадесет и пета година в следния състав:


                                  Председател: Снежанка Николова
                                  Членове:     Гергана Никова
                                               Соня Найденова

при участието на секретаря Теодора К. Иванова
като разгледа докладваното от Снежанка Николова Касационно гражданско
дело № 20248002103950 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Областния управител на Софийска област, като
пълномощник на държавата, срещу въззивното решение № 168 от 7.05.2024 год. по гр. д. №
783/2023 год. на Софийския окръжен съд. С него, след отмяна на първоинстанционното
решение от 12.07.2023 год. по гр. д. № 2129/2022 год. на Ботевградския районен съд е
постановено друго, с което е признато за установено по отношение на Република България,
представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, че ищците Г.
И. Г., М. В. Г., В. И. Г. и В. Д. Г. са собственици по давност на недвижим имот, представлващ
поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], находящ се
във в. з. „З.“,с площ 753 кв. м., подробно описан в решението.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение
на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила
и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, с искане за отмяната му и
вместо това предявеният срещу него установителен иск за собственост да бъде отхвърлен.
Ответниците по касационната жалба – Г. И. Г., М. В. Г., В. И. Г. и В. Д. Г., чрез
пълномощника им адв. Г. Д. оспорват жалбата по съображенията в представения писмен
отговор и изложените такива в откритото съдебно заседание, като считат въззивното
решение за правилно с искане да се остави в сила. Претендират присъждане на направените

                                             1
пред касационната инстанция разноски, съгласно представения списък.
Като прецени данните по делото, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна –
ответникът в производството по делото, отговаря на изискванията за редовност и е насочена
срещу въззивно решение, допуснато до касационно обжалване с определение № 4330 от
25.09.2025 год. на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Прието е, че същото се обосновава
от необходимостта да се провери дали направеният от въззивния съд извод за придобиване
правото на собственост на основание давностно владение от ищците не противоречи на
събраните по делото доказателства за статута на имота в контекста на посоченото в АДС
основание за актуване на имота като държавен, неопровергано от други доказателства /не е
допусната техническа експертиза по този въпрос/ и с оглед доказателствената стойност на
акта за държавна собственост.
Въпросът за приложимостта на придобивната давност по отношение на имот, за който
държавата, респ. общината е съставила акт за държавна/общинска собственост като земя на
АПК, включена в регулационния план на основание т. 5 от РМС 404/1981 год. е
предпоставен от обсъждане на въпроса за статута на този имот. По делото не е събрана
техническа експертиза, тъй като поисканата такава от ищците е отказана впоследствие.
Поради това и разрешението му е обосновано от твърденията и доводите на страните
относно релевантните за спора факти, както и преценката на събраните доказателства,
установяващи неприложимост на поддържания от ищеца придобивен способ с оглед статута
на спорния имот като земеделски такъв. В АДС е посочено, че бивш собственик на имота е
АПК, което въззивният съд не е кредитирал, както и че върху същия е отстъпено право на
строеж с договор от 1989 год. на Г. и В. Г., ищци в производството. Въззивният съд приел, че
АДС няма доказателствена сила относно бившия собственик, но дори и да е вярно
отразеното, то води единствено до извода, че имотът е принадлежал не на държавата, а на
трето лице, което не е изгубило собствеността си върху него, независимо от включването на
имота в тази селскостопанска организация.
Този извод е очевидно неправилен, тъй като не е обоснован нито от твърденията на
страните, нито от събрани в тази насока доказателства, а от друга страна, същият обосновава
извод за подлежащ на възстановяване по ЗСПЗЗ имот. Последното е изключено както от
твърденията на ищците, така и от данните и доказателствата по делото, вкл. и представения
АДС, в който е вписано и предоставянето на имота за оперативно управление на ОбНС –
Ботевград и отстъпеното от последния право на строеж в полза на ищците Г. през 1989 год.
Самите ищци се позовават на този договор, като липсва друго основание, на което да се
позовават за установяване на фактическата им власт върху имота преди този договор /в
исковата молба твърдят да са в имота от 1972 год./. В противоречие с поддържаното от
ищците становище относно действието на този договор, въззивният съд приел, че същият
установява осъществяваната от ищците фактическа власт в имота след 1989 год. на това
правно основание, което изключва субективния елемент на владението, но до изтичането на
петгодишния срок по чл. 67 ЗС, с който нереализираното право на строеж се погасява. Така,
от 9.03.94 год. счел за приложима презумпцията по чл. 69 ЗС, която не е оборена и с

                                             2
изтичането на 10 годишния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС ищците са придобили правото на
собственост. Кредитирани са събраните свидетелски показания относно упражняваната
фактическа власт върху имота. Същият извод приел да е приложим и в хипотезата, при
която имотът е държавна собственост, в контекста на изменението на чл. 86 ЗС /ДВ бр. 33/96
год./, като възможността да се придобие по давност съществува от 1.06.96 год. Въззивният
съд е проследил последващото въвеждане на мораториума с пар. 1 ЗД ЗС /ДВ бр. 46/2006
год./, неколкократното му продължаване и решението на КС на РБ № 3 от 24.02.2022 год. по
конст. д. № 16/2021 год. за обявяването на противоконституционността на пар. 1, ал. 1ЗД ЗС
и на пар. 2 ЗР на ЗИЗС. В заключение приел, че на 1.01.2018 год. е изтекъл необходимия
давностен срок в полза на ищците, а в краен случай – с обнародване на решението на КС по
горното дело – 4.03.2022 год.
Действително, в съдебната практика се приема, че по отношение на някои земеделски имоти
извън регулацията, със запазен селищен характер, не се прилага предвидения в ЗСПЗЗ
режим на възстановяване на собствеността. Така например в Р № 100 от 23.07.10 год. по гр.
д. № 3426/08 год. ІV г. о., Р № 249 от 4.07.11 год. по гр. д. № 621/10 год. І г. о. и практиката,
цитираната в последното/, се приема, че не всички земи, които се намират извън
регулационния план на населеното място имат земеделски характер. Такива земи могат да
запазят селищния си характер, да не бъдат включвани в блок на ТКЗС, нито причислявани
към ДПФ, както и да не бъдат отнемани юридически и фактически от лицата, които ги
владеят като дворни места, със запазване на собствеността върху тях в реални граници, в
зависимост дали са били членове на ТКЗС или не. Такива земи не подлежат на
възстановяване по ЗСПЗЗ, а оттук следва, че относно тях не се прилага чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ,
нито чл. 19 ЗСПЗЗ. За тях не съществува забраната по чл. 86 ЗС за придобиване по давност,
вкл. и в редакцията преди изменението с ДВ бр. 31/90 год., доколкото върху тях не е
установено право на кооперативно земеползване и не са одържавявани.
Това разрешение в съдебната практика не е приложимо към настоящия спор, при който
фактите обосновават различен правен извод. Ищците не са установили със съответните
относими доказателства процесният имот да е имал селищен характер, поради което и да е
изключен от кооперативното земеползване, в т. ч. и попадането му в режима на цитираното в
АДС РМС № 404/68 год., изм. 1981 год., съгласно т. 5 от което /единствена/ разпорежда:
„АПК и другите селскостопански организации предоставят безвъзмездно на съответните
ОбНС /РНС/ включените в строителните граници на населените места земи от блоковете им,
освен парцелите в стопанските им дворове и необходимите им парцели за производствени
нужди, както и парцелите, образувани от земи, внесени в ТКЗС, които са запазили
юридическата си самостоятелност“. В ал. 2 от същата се предвижда и предоставяне от ИК на
ОбНС /РНС/ на определени работници и служители по определен ред безвъзмездно с
предимство по реда на НДИ право на строеж върху парцелите, образувани от включени в
строителните граници на населените места земи. При данните в представения по делото
АДС от 6.09.1988 год. за предоставяне на парцела на ОбНС – Ботевград от АПК, на
основание горното РМС, твърденията в исковата молба за липса на обобществяването му са
останали недоказани и обосновават извод за приложение на забраната по чл. 86 ЗС за

                                               3
придобиване по давност на вещ, която е социалистическа собственост /в първоначалната
редакция на горната разпоредба от 1951 год./, впоследствие с изм. й от ДВ бр. 31/90 год. -
 която е държавна или общинска собственост.
Установената фактическа власт на ищците върху имота е ирелевантен факт за настъпване на
правните последици на придобивната давност поради установените от писмените
доказателства факти за земеделския характер на спорния имот, които не са опровергани от
други доказателства. Същата няма характер на владение, което да обоснове настъпване на
правната последица придобиване на правото на собственост, като изводите на въззивния съд
за придобиване собствеността върху имота от страна на ищците към 1.01.2018 год., респ.
4.03.2022 год., считано от 9.03.94 год., е очевидно неправилен. Същият е направен при
нарушение на забраната по чл. 86 ЗС и нарушение на чл. 67, ал. 2 ЗС. Установено е по
делото, че фактическата власт на ищците върху имота след 1989 год. е на основание
отстъпеното им право на строеж върху държавна земя, което действително не е реализирано,
но съгласно действащата до отмяната й с ДВ бр. 33/96 год. разпоредба на чл. 67, ал. 2 ЗС
отнемането му при нереализиране в 5 годишен срок става по решение на председателя на
ИК на ОбНС. Такива твърдения и данни по делото липсват, а позоваването от въззивния съд
на погасяване на това право в полза на собственика на земята съгласно предвиденото в чл.
67, ал. 1 ЗС е неправилно. Допуснатото нарушение на закона обосновава и неправилния
извод за промяна в намерението на ищците след 1994 год., да владеят имота за себе си, респ.
да придобият правото на собственост след позоваването на законовите промени в чл. 86 ЗС
и отмяната на мораториума.
Промяна в намерението не е установена, фактическата власт върху имота на ищците е
продължила като държане, въз основа на отстъпеното им право на строеж, за което липсват
данни да е отнето, независимо, че не е реализирано в 5 годишния срок. Горното се
установява от двете молби на пълномощника на двама от ищците от м. октомври 2022 год.
по повод предприетото от държавата изземване на имота, с които се иска изземването да се
осъществи на друга от посочената в писмото дата, както и за отдаване на имот под наем.
Съображенията на въззивния съд за обосноваване на обратен извод не се възприемат от
настоящият състав.
Изложените съображения обосновават извода, че ищците не доказаха релевираното от тях
придобивно основание, за което носят доказателствената тежест по предявения от тях
положителен установителен иск за собственост. Въз основа на доказателствената сила на
официалния документ, какъвто е АДС, съгласно закона /чл. 5, ал. 2 ЗДС/ настоящият състав
счита, че същата следва да се зачете с оглед посочването в него на конкретното придобивно
основание на държавата при данните по делото относно статута на процесния имот като
земеделски имот, включен в регулационния план. За настоящия спор съдът счита за
неотносимо позоваването на ответниците по касация на съображения в цитираното решение
№ 12/1993 год. на Конституционния съд относно собствеността върху внесената от
кооператорите земя, адресат на които са именно бившите собственици. Ищците по делото не
твърдят, респ. и не доказват да са такива, нито имат отстъпено право на ползване върху
имота. От данните по делото се установява единствено основание за фактическата им власт


                                            4
отстъпеното им право на строеж, което обосновава извода за наличие на държане на имота, а
не владение.
Затова са неотносими и съображенията относно придобиването по давност с оглед
изменението на чл. 86 ЗС /ДВ бр. 33/96 год./ с проследяването на мораториума,
продължаването му и обявяването на противоконституционността на пар. 1, ал. 1 ЗС и на
пар. 2 ЗР на ЗИЗС.
С оглед на това изводите на въззивния съд за основателност на иска за собственост на
ищците на основание придобивна давност са неправилни, тъй като не са налице
доказателства за осъществяването на фактическия състав на този придобивен способ.
Постановеното решение е неправилно, поради което същото следва да се отмени и тъй като
не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, следва да
се постанови друго решение, с което предявеният от ищците положителен установителен
иск следва да се отхвърли.
Неоснователен е и предявеният от тях в условията на евентуалност отрицателен
установителен иск срещу държавата, че процесният имот не е държавен. Обратното се
установява от данните в представения АДС, чиято материална доказателствена сила не е
оборена.
При този изход на спора ответниците по жалбата следва да заплатят на касатора направените
по делото разноски в общ размер 505 лв. /юрисконсултско възнаграждение по 150 лв. за
всяка инстанция и внесена държавна такса общо 55 лв./, превалутирани съгласно ЗВЕРБ на
258.20 евро.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2, във връзка с ал. 1 ГПК,
настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.


Р Е Ш И:


ОТМЕНЯВА изцяло въззивното решение № 168 от 7.05.2024 год. по гр. д. № 783/2023 год.
на Софийския окръжен съд и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Г. И. Г., М. В. Г., В. И. Г. и В. Д. Г. срещу Държавата,
представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез
Областния управител на Софийска област искове за признаване правото им на собственост
по давностно владение на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на
[населено място], находящ се в [населено място], в. з. „З.“, с площ 753 кв. м., трайно
предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за вилна сграда,
както и за признаване за установено между тях, че Държавата, чрез министъра на
регионалното развитие и благоустройството, не е собственик на горния имот.
Осъжда Г. И. Г., ЕГН [ЕГН], М. В. Г., ЕГН [ЕГН], В. И. Г., ЕГН [ЕГН] и В. Д. Г., ЕГН [ЕГН],
всички от [населено място], [улица] да заплатят общо на Държавата, представлявана от
министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез Областния управител на
Софийска област, разноски по делото в размер на 258.20 евро /двеста петдесет и осем евро и


                                            5
20 цента/.
Решението е окончателно.




                               Председател: _______________________

                                  Членове:

                                         1. _______________________

                                         2. _______________________




                           6