Осъждане за тежки полови престъпления и преквалификация на съучастието

Текстът на акта

                                   РЕШЕНИЕ
                                        № 146
                                гр. София, 16.03.2026 г.


                       В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две
хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                                  Председател: Мая Цонева
                                  Членове:     Бонка Янкова
                                               Калин Калпакчиев

при участието на секретаря Илияна Т. Петкова
в присъствието на прокурора Сийка Милева
като разгледа докладваното от Мая Цонева Касационно наказателно дело от
общ характер № 20268002200025 по описа за 2026 година
     Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.
     Образувано е по касационни жалби на подсъдимите К. С. А. и М. С. А. и на защитника
им адв. Н. против решение № 137/29. 10. 2025 год., постановено по в. н. о. х. д. № 182/2025
год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново (ВТАС).
     В жалбите са изложени идентични доводи за наличие на всички касационни основания
по чл. 348, ал. 1 от НПК. Оспорени са изводите на въззивния съд за наличие на
квалифициращото обстоятелство „особено тежък случай“, както и тези, че подсъдимите са с
обременено съдебно минало. Твърди се, че е нарушено правото на подсъдимите да научат за
какво престъпление са осъдени, тъй като не е посочено коя от множество хипотези,
регламентирани в чл. 142а и чл. 159 от НК, е възприета от съда. Сочи се, че е налице
противоречие между мотивите и диспозитива на съдебния акт. Изразено е несъгласие с
констатацията за достоверност на показанията на пострадалата; възразява се и срещу
заключението на съдебнопсихиатричната експертиза. Поддържа се, че отсъстват
доказателства за извършени от подсъдимите престъпления. Явната несправедливост на
наложените наказания е изведена като последица от незаконосъобразния извод на
въззивната инстанция, че не е настъпила реабилитация по реда на чл. 88а от НК. При
условията на алтернативност е направено искане за отмяна на решението и за връщане на
делото за ново разглеждане или за оправдаване на подсъдимите по повдигнатите им
обвинения.


                                             1
     В съдебно заседание пред касационната инстанция защитникът поддържа касационната
жалба по изложените в нея съображения и настоява за връщане на делото за ново
разглеждане.
     Подс. М. А. поддържа касационната си жалба, солидаризира се с аргументите на
защитника и моли за отмяна на решението.
     Подс. К. А. също поддържа касационната си жалба. Присъединява се към изложеното
от защитника и настоява делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав.
     Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за
неоснователност на касационните жалби.
   Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от
НПК, съобрази следното:
    С присъда № 22/23. 05. 2025 год., постановена по н. о. х. д. № 184/2025 год.,
Окръжният съд – Плевен е признал подсъдимите К. С. А. и М. С. А. за виновни и ги е
осъдил както следва:
    1. За престъпление по чл. 152, ал. 4, т. 4 вр. ал. 3, т. 1 вр. ал. 2, т. 1 вр. ал. 1, т. 2 вр. чл.
26, ал. 1 от НК – на по дванадесет години лишаване от свобода при условията на чл. 58а, ал.
1 от НК;
     2. За престъпление по чл. 150, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал.1 от НК – на
по шест години лишаване от свобода при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК;
     3. За престъпление по чл. 142а, ал. 3, т. 1 вр. ал. 1 от НК – на по шест години лишаване
от свобода при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК;
     4. За престъпление по чл. 143, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК – на по три години лишаване
от свобода при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК;
     5. За престъпление по чл.159, ал. 4, т. 1 и т. 3 вр. ал. 2 вр. ал. 1 от НК – на по три години
лишаване от свобода и глоба в размер на 1 000 лева при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК.
     На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил на подсъдимите най-тежкото измежду
така определените им наказания – дванадесет години лишаване от свобода, а на основание
чл. 23, ал. 3 от НК е присъединил към него и наказанието глоба в размер на 1 000 лева.
     Съдът е определил първоначален строг режим на изтърпяване на така наложеното
наказание лишаване от свобода и е зачел времето, през което подсъдимите са били
задържани с мярка за неотклонение.
     В тежест на подсъдимите са възложени направените по делото разноски, като съдът се е
разпоредил и с веществените доказателства по делото.
     Така постановеният съдебен акт е проверен по жалби на подсъдимите и с решение №
137/29. 10. 2025 год., постановено по в. н. о. х. д. № 182/2025 год. по описа на ВТАС, е
изменен както следва:
     1. Подс. М. А. е признат за невинен и е оправдан по обвинението да е извършил
деянието по чл. 152, ал. 4, т. 4 вр. ал. 3 т. 1 вр. ал. 2, т. 1 вр. ал. 1 т. 2 от НК при условията на
продължавано престъпление по смисъла на чл. 26 от НК.
     2. Подс. К. А. е признат за невинен и е оправдан по първоначално повдигнатото му


                                                    2
обвинение в частта в периода 01. – 30. 06. 2020 год. да е извършил повече от едно деяние по
чл. 150, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26 от НК през втората вечер – в съучастие с Р.
М. и повече от едно деяние през третата и четвъртата вечер в съучастие с Р. М. и М. А..
     3. Подс. М. А. е признат за невинен и е оправдан по първоначално повдигнатото му
обвинение в частта в периода 01. – 30. 06. 2020 год. да е извършил повече от едно деяние по
чл. 150, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26 от НК през третата и четвъртата вечер в
съучастие с Р. М. и К. А..
     4. Преквалифицирано е деянието на К. А. и М. А. от такова по чл. 142а, ал. 3, т. 1 вр ал.
1 от НК в такова по чл. 142а, ал. 3, т.1 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26 от НК.
     5. Подсъдимите са признати за невиновни в това да са разпространили чрез
информационна технология порнографски материал и са оправдани по повдигнатото им
обвинение по чл. 159, ал. 4, т.1 и т. 2 вр. ал. 2 вр. ал. 1 от НК в тази му част.
     6. Намалени са наложените на М. А. наказания:
     - за деянието по чл. 152, ал. 4, т. 4 вр. ал. 3, т. 1 вр. ал. 2, т. 1 вр. ал. 1, т.2 от НК на десет
години лишаване от свобода;
     - за деянието по чл. 150, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26 от НК на пет години и
четири месеца лишаване от свобода;
     - за деянието по чл. 142а, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 в чл. 26 от НК на пет години и
четири месеца лишаване от свобода.
     7. Приложена е разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от НК при определяне на наказанието за
извършеното деяние по чл. 159 ал. 4, т. 1 и 3 вр. ал. 2 вр. ал. 1 от НК по отношение на
подсъдимите, като е намален размерът на наложените им наказания на по две години
лишаване от свобода за всеки от тях.
     8. Намален е размерът на определеното на основание чл. 23, ал. 1 от НК най-тежко
наказание по отношение на М. А. от дванадесет на десет години лишаване от свобода.
     В останалата част присъдата е потвърдена.
     Касационните жалби са допустими, тъй като изхождат от легитимирани страни,
 депозирани са в срока по чл. 350, ал. 2 от НПК и с тях е атакуван съдебен акт, подлежащ на
касационна проверка.
     Пълната идентичност на доводите в сезиращите документи позволява съвместното им
обсъждане, а с предимство следва да бъдат разгледани онези от тях, които са свързани с
касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, защото евентуалното наличие на
съществени процесуални нарушения има за последица отмяна на проверявания съдебен акт
и връщане на делото за ново разглеждане без да е необходим коментар на приложението на
закона и справедливостта на наказанието.
     Непредубеденият преглед на материалите по делото не дава основание за извод, че са
допуснати претендираните нарушения на процесуалните правила. В тази връзка е
необходимо да се отбележи, че макар да са квалифицирани като недостатъци по смисъла на
чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, част от доводите в жалбите по своята същност представляват
оплакване за необоснованост на решението. Тъй като последната не е сред касационните
основания, отговор на тези възражения няма да бъде даден. Касационната проверка може да

                                                   3
обхване единствено спазването на правилата за формиране на вътрешното убеждение на
въззивния съд, разбира се, доколкото касаторите са изложили аргументи в тази насока.
     Несъстоятелна е тезата, че ВТАС недопустимо се е позовал на показанията на
пострадалата Г. И., депозирани на досъдебното производство по реда на чл. 223 от НПК.
Съдебната фаза се е развила по реда на глава двадесет и седма от НПК при направено от
подсъдимите признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния
акт. Естеството на диференцираната процедура е предопределило не само съдържанието на
мотивите към първоинстанционната присъда, но и на въззивния съдебен акт. Независимо от
разпоредбата на чл. 373, ал. 3 от НПК, предвиждаща, че съдът се позовава на
доказателствата, подкрепящи признанието, долустоящата инстанция е извършила цялостен
анализ на доказателствената съвкупност, като с особено внимание е подходила именно към
заявеното от непълнолетната И.. Отчетено е, че показанията пред съдия са значително по-
подробни и информативни от първоначалните, дадени пред разследващ орган. Именно
поради това и с оглед евентуална заинтересованост твърденията са били грижливо
съпоставени с посоченото от свид. П. М. – служител в Комплекс за социални услуги
/населено място/, пред която пострадалата е споделила за случилото се. Заявеното от Г. И. е
било обсъдено и в светлината на показанията на свид. Р. М. (един от основните участници в
инкриминираните събития), като е установено пълно съвпадение между тях. Частично
потвърждение на разказа на пострадалата е намерено и в показанията на нейния баща и на
мащехата , както и в тези на кмета на селото – свид. М. М., който е възприел
видеоклиповете с порнографско съдържание. След като контролираният съд е изпълнил
задължението си да мотивира извода си за истинност и правдивост на коментираното
доказателствено средство и аргументацията му е логически издържана, изчерпателна и
основана на действителното съдържание на показанията, настоящият съдебен състав не би
могъл да подмени вътрешното му убеждение, прогласявайки, че заявеното от Г. И. по реда
на чл. 223 от НПК е недостоверно.
     Несподелими са и възраженията срещу заключението на съдебнопсихиатричната
експертиза на пострадалата. Действително вещото лице не е могло да посочи с
категоричност доколко преживяното от свидетелката ще се отрази в дългосрочен план на
половата социализация и на способността за поддържане на здравословни партньорски
взаимоотношения, но това е лесно обяснимо с продължаващото личностово формиране и
развитие на освидетелстваната. В същото време е даден ясен и недвусмислен отговор на
основния въпрос, поставен на вниманието на експерта – този за свидетелската годност на
момичето. След обстоен личен преглед и прилагане на различни специализирани тестове,
основавайки се на специалните си знания и дългогодишния си професионален опит
експертът е защитил убедително извода си, че въпреки възрастта си, емоционалната си
нестабилност и леката умствена изостаналост в горната граница свид. И. е могла да
възприема и запаметява правилно фактите от заобикалящата я действителност и също така
правилно да ги пресъздава при разпит. Внимателният прочит на заключението не установява
каквито и да било несъответствия в експертните изводи относно свидетелската годност на
непълнолетната Г. И.; впрочем самото възражение на касаторите е декларативно и

                                             4
изпразнено от всякаква конкретика.
     Лишен от основание е и доводът за нарушено право на защита поради това, че
инстанциите по фактите не са конкретизирали по коя от многобройните хипотези на чл.
142а, ал. 3, т. 1 от НК, респ. на чл. 159, ал. 4, т. 1 и т. 3 от НК са били осъдени подсъдимите.
Вярно е, че разпоредбата на чл. 142а, ал. 3, т. 1 от НК съдържа три различни квалифициращи
обстоятелства, а тази на чл. 159, ал. 4, т. 1 – две. В същото време както в обвинителния
инструмент, така и в първоинстанционната присъда и във въззивното решение
недвусмислено е посочено, че подсъдимите са обвинени и следва да понесат наказателна
отговорност за противозаконното лишаване от свобода на непълнолетно лице и за създаване
на порнографски материал с използване на такова лице. При положение че словесното,
фактическото обвинение е било ясно формулирано с посочване на обективните и субективни
признаци на инкриминираното деяние и е отразена съответстващата на това фактическо
обвинение правна квалификация на деянието, не е необходима допълнителна конкретизация
на юридическото обвинение с индивидуализиране на всяко отделно предложение от
дадената разпоредба. Същото се отнася и за постановените съдебни актове. Колкото до това,
че при изменение на първоинстанционната присъда в частта , касаеща обвинението по чл.
159 от НК, в диспозитива на решението е посочен чл. 159, ал. 4, т. 2 от НК вместо т. 3,
прочитът на съдебния акт в неговата цялост не дава основание за извод, че съществува
противоречие или неяснота във волята на съда. Не може успешно да се поддържа и че
подсъдимите са били осъдени по непредявено обвинение. Касае се за допусната техническа
грешка, чието отстраняване е възможно по реда на чл. 414, ал. 1, т. 1 от НПК.
     Незаслужен е и упрекът за противоречие между мотивите и диспозитива на решението
в частта им, отнасяща се до извършено изнасилване от подс. М. А.. Присъдата е била
изменена, като жалбоподателят е бил оправдан по обвинението да е извършил
посегателството при условията на продължавано престъпление по смисъла на чл. 26 от НК,
доколкото признатите от него факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния
документ, са включвали еднократен полов акт, осъществен през първата от петте
последователни вечери. Това е било ясно и недвусмислено посочено на стр. 23 от
решението, а впоследствие е обективирано и в п. 1 от диспозитива му. В случая е приложен
закон за същото престъпление, а не е налице цялостно оправдаване на дееца, което би
изисквало произнасяне с присъда на основание чл. 336, ал. 1, т. 3 от НПК.
     С оглед изложеното настоящият съдебен състав не прие доводите на подсъдимите и
защитника им за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила.
     С едно изключение касационната инстанция не констатира и наличие на касационното
основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Материалният закон е приложен правилно спрямо
процесуално изрядно установената фактическа обстановка, поне що се отнася до
престъпленията по 152, ал. 4, т. 4 вр. ал. 3, т. 1 вр. ал. 2, т. 1 вр. ал. 1, т. 2 вр. чл. 26, ал. 1 от
НК, по чл. 150, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26 от НК, по чл. 142 а, ал. 3 вр. ал. 1 вр.
чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26 от НК и по чл. 143, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК.
     Няма основания, изводими от материалите по делото, да бъде ревизиран изводът на
ВТАС, че както престъплението по чл. 152 от НК, така и това по чл. 150 от НК представлява


                                                  5
особено тежък случай по смисъла на чл. 93, т. 8 от НК. Тезата на защитата е основана на
незаконосъобразното разбиране, че обсъжданият квалифициращ признак ще е налице
единствено ако деянието е довело до тежки и необратими последици за пострадалата. Това
обстоятелство нито е единственото, нито водещото при оценката на обществената опасност
на деянието. Подходът винаги трябва да е комплексен и да обхваща всички обстоятелства,
характеризиращи казуса. Това принципно положение е съобразено от въззивния съд, който с
основание е изтъкнал, че всяко от двете посегателства срещу половата неприкосновеност на
непълнолетното момиче е осъществено при наличието на множество квалифициращи
признаци. От съществено значение за изключително високата степен на обществена
опасност на деянията е и продължителността на инкриминираната деятелност – в пет
последователни вечери, всяка от тях в рамките на няколко часа. Особено тежкият случай
произтича и от интензивността на упражнената принуда и употребеното от подсъдимите
средство. По време на всеки от петте епизода, включени в продължаваната престъпна
дейност, на свид. И. са били нанесени множество удари с немалка сила, като за целта е
използван кожен колан. Физическото насилие е продължило въпреки настойчивата молба на
пострадалата да не я бият повече и да я пуснат да си тръгне. Наред с това особената тежест
на престъплението по чл. 150 от НК се извежда и от изключителното разнообразие на
извършените блудствени действия, някои от които не могат да бъдат квалифицирани по друг
начин освен като тежка гавра с пострадалата. На фона на всичко изложено отсъствието на
категоричен експертен извод доколко случилото се ще се отрази за в бъдеще на свид. И. има
пренебрежимо малка тежест и не може да обоснове прилагането на закон за по-леко
наказуемо престъпление.
     Данните за личността на К. и М. А.и също не дават основание за изключване на
обсъжданата правна квалификация на престъпленията по чл. 152 и чл. 150 от НК.
     Преди всичко, невярно е твърдението на защитата, че и двамата подсъдими са
реабилитирани на основание чл. 88а от НК. Видно от справката му за съдимост последните
три присъди на подс. К. А. са влезли в сила съответно на 23. 06. 2017 год., като е осъден на
пробация; на 28. 06. 2018 год., като му е наложено наказание глоба за престъпление,
извършено на 10. 05. 2018 год., т. е. след влизане в сила на първата присъда; на 14. 05. 2019
год. за престъпление, извършено на 19. 01. 2019 год. му е наложена глоба. За да настъпи
абсолютна реабилитация, е необходимо от изтърпяването на наказанието да е изтекъл срок,
равен на този по чл. 82, ал. 1 от НК и осъденият да не е извършил ново умишлено
престъпление от общ характер, за което се предвижда наказание лишаване от свобода. При
отсъствие на доказателства за изтърпяване на наказанието пробация, както и за заплащане
на глобите по последните две присъди, независимо дали е доброволно или въз основа на
образувано изпълнително дело, в най-благоприятния за подсъдимия вариант е необходимо
да изтекла давността по чл. 82, ал. 1, т. 5 от НК в размер на две години, а след това и две
годишният срок по чл. 88а, ал. 1 вр. чл. 82, ал. 1, т. 5 от НК (вж. т. 3 от ТР № 2/2018 год. на
ОСНК). При това съгласно чл. 88а, ал. 4 от НПК тези срокове следва да са изтекли за всяка
от трите присъди, което условие не е изпълнено към 01. 06. 2020 год.
     Аналогично е положението и с подс. М. А.. Изводът за наличие на обременено съдебно


                                               6
минало се основава на обстоятелството, че с присъда № 226/27. 05. 2013 год., в сила на 12.
06. 2013 год. му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на осем месеца, чието
изтърпяване е отложено по реда на чл. 66 от НК за срок от три години от влизане на
присъдата в сила. По силата на изричната разпоредба на чл. 88а, ал. 3 от НК срокът по ал. 1
започва да тече от деня, в който е изтекъл изпитателният срок, т. е. за настъпване на
абсолютна реабилитация е необходимо да са изтекли общо осем години, считано от датата на
влизане на присъдата в сила. Към момента на извършване на деянията през м. юни 2020 год.
този срок не е изтекъл.
     Наред с това изводът за изключително високата степен на обществена опасност на
двамата подсъдими произтича и от лошите им характеристични данни, от упоритостта, с
която са преследвали удовлетворяването на нагона си, от пълната липса на емпатия към
пострадалата, от безспорно установените негативни психологически характеристики на
всеки от двамата братя А..
     Корекция на проверявания съдебен акт не се налага и в частта му, касаеща осъждането
на подсъдимите за престъпление по чл. 142а, ал. 3, т. 1 вр ал.1 от НК. Твърдението в
жалбата, че братя А. не са извършили това престъпление не отчита спецификата на
процедурата, по която е протекло първоинстанционното производство. След като
подсъдимите доброволно и информирано за последиците са признали фактите, изложени в
обстоятелствената част на обвинителния акт, и след като признанието им е подкрепено от
доказателствата от досъдебната фаза, те не могат впоследствие да оспорват тези факти.
Пропуска се също така, че касационната инстанция извършва преценката за правилното
приложение на материалния закон въз основа на приетата от въззивния съд фактология. В
случая фактите, признати от подсъдимите и описани в мотивите на проверяваното решение,
обхващат обстоятелството, че с активното съдействие на двамата подсъдими и на свид. Р. М.
в продължение на часове в пет последователни вечери пострадалата е била държана
противно на волята си първо в дома на А.,, а от втората вечер нататък в изоставена къща в
селото. Престъплението по чл. 142а от НК е осъществено от обективна страна именно
защото престоят и напускането на двете места, на които са извършени всички посегателства
срещу непълнолетното момиче не са резултат от нейно доброволно и взето без външна
намеса решение, а са поставени в зависимост от волята и желанието на подсъдимите и свид
Митков, които всяка вечер са я връщали в дома едва след като са задоволили половото си
желание. Обстоятелството, че в първата от петте вечери Г. И. е тръгнала доброволно със
свид. Р. М., не се отразява върху съставомерността на деянието. То би имало правно
значение само ако обвинението беше за отвличане по смисъла на чл. 142 от НК и дори и
тогава не би обусловило непременно липса на престъпление. Същото се отнася и до
останалите четири вечери, доколкото пострадалата е придружавала свид. Р. М. от страх от
тримата мъже.
      Единственият упрек, който следва да бъде отправен към въззивния съд, касае
престъплението по чл. 159, ал. 4 вр. ал. 1 от НК и то само по отношение на подс. М. А..
Съобразно признатите от подсъдимите факти на двата инкриминирани клипа са заснети
похотливи, неприлични, сексуално насочени действия с участието на подс. К. А. и


                                            7
пострадалата. В тях не са фиксирани действия на подс. М. А., чиято роля е била сведена до
сломяване съпротивата на пострадалата, така че тя да изпълнява безпрекословно всички
прищевки на подсъдимите и свид. Р. М.. С оглед това обстоятелство съдът правилно е приел,
че с действията си М. А. е създал предпоставки за извършване на деянието, но не е
съобразил разпоредбата на чл. 93, т. 12 от НК, съгласно която престъплението е извършено
от две или повече лица, когато в самото изпълнение са участвали най-малко две лица. Тъй
като упражняването на принуда спрямо заснетото непълнолетно лице не е елемент от
основния състав на престъплението, нито е въздигнато в квалифициращо обстоятелство, не
може да се приеме, че М. А. е участвал в създаването на двата видеоматериала с
порнографско съдържание. Естеството на извършените от него действия го определя като
помагач по смисъла на чл. 20, ал. 4 от НК в какъвто смисъл следва да бъде изменен
въззивният съдебен акт.
     Неоснователно е най-сетне и оплакването за явна несправедливост на наложеното
наказание. Единственият довод в касационните жалби, изложен в подкрепа на твърденията
за наличие на касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, е свързан с несъобразена от
долустоящите съдилища абсолютна реабилитация. Както беше посочено по-горе, условията
на чл. 88а от НК не са изпълнени по отношение на нито един от подсъдимите. В същото
време въззивната инстанция добросъвестно е изследвала всички смекчаващи и отегчаващи
обстоятелства без да надценява тежестта и значението на което и да било от тях за сметка на
останалите. Наред с това, съобразявайки по-малкия принос на подс. М. А. в задружната
престъпна дейност по чл. 152 от НК, чл. 150 от НК и чл. 142а от НК, съществено е намалила
наказанията му за тези престъпления, както и наложеното на основание чл. 23 от НК общо
най-тежко наказание. С оглед законосъобразната преценка за наличие на предпоставките на
чл. 2, ал. 2 от НК редуцирано е било и наказанието за престъплението по чл. 159 от НК. Тук
е мястото да се посочи, че направената от настоящия състав констатация, че подс. М. А. е
действал като помагач, а не като съизвършител при осъществяване на това престъпление не
налага намаляване на наказанието за него не само защото по силата на чл. 21 от НК
съучастниците се наказват с наказанието, предвидено за извършеното престъпление, но и
защото действията, с които е подпомогнал извършителите съвсем не са по-незначителни
като тежест и интензивност от тези на подс. К. А. и на свид. Р. М..
     Необходимост от корекция на въззивния съдебен акт в санкционната му част не може да
бъде открита и въз основа на изтъкнатото в пледоарията на защитника обстоятелство,
касаещо наложените на свид. Р. М. наказания по реда на чл. 381 и сл. от НПК. Безспорно
същите са значително по-ниски от тези, определени на подсъдимите, но това по никакъв
начин не рефлектира върху справедливостта на наказанията им, защото поначало този факт
не е предвиден от законодателя като относим към индивидуализация на санкцията. За
справедливото определяне от значение са степента на обществена опасност на деянието и
дееца, но не и наказанията, наложени на останалите лица, съпричастни към
инкриминираната престъпна дейност.
     Всъщност, това което буди недоумение е защо първостепенният съд не е приложил
разпоредбата на чл. 24 от НК след като условията за това са били налице. При отсъствието


                                             8
на съответен протест въззивният съд не е имал друга процесуална възможност освен да
потвърди наложените наказания на подс. К. А. и да внесе корекции в тези на подс. М. А. без
да може да увеличи наложеното по реда на чл. 24 от НК наказание. Така спрямо
подсъдимите е било проявено достатъчно снизхождение, а намаляване на наказанията под
приетия от ВТАС размер няма да съдейства за постигане на целите по чл. 36 от НК, а ще
създаде чувство за безнаказаност у подсъдимите и у останалите членове на обществото.
     В заключение: извън констатираната по-горе неправилна квалификация на формата на
съучастие на подс. М. А. в престъплението по чл. 159 от НК, касационната инстанция не
установи други основания за изменение или отмяна на въззивния съдебен акт. Ето защо в
останалата му част решението следва да бъде оставено в сила.
     Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 от НПК Върховният касационен съд,
трето наказателно отделение


                                         РЕШИ:
     ИЗМЕНЯ решение № 137/29. 10. 2025 год., постановено по в. н. о. х. д. № 182/2025
год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново като ПРЕКВАЛИФИЦИРА
извършеното от подс. М. С. А. престъпление от такова по чл. 159, ал. 4, т. 1 и т. 3 вр. ал. 2
вр. ал. 1 от НК в такова по чл. 159, ал. 4, т. 1 вр. ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 4 от НК.
     ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
     Решението не подлежи на обжалване и протест.


                                                    Председател: _______________________

                                                         Членове:

                                                                 1. _______________________

                                                                 2. _______________________




                                               9