Дължимост и оспорване на адвокатско възнаграждение при липса на писмен договор

Текстът на акта

                             РЕШЕНИЕ
                                  № 304
                          гр. София, 22.05.2026 г.


                   В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста
година в следния състав:


                            Председател: Мария Иванова
                            Членове:     Даниела Стоянова
                                         Бисера Максимова

при участието на секретаря Иванка П. Палашева
като разгледа докладваното от Бисера Максимова Касационно гражданско
дело № 20258002101748 по описа за 2025 година
     за да се произнесе, взе предвид следното:


     Производството е по чл. 290 ГПК.
    Образувано е по касационна жалба на [община], представлявана от кмета
на общината К. К., действащ чрез пълномощника си адвокат Д. С., срещу
въззивно решение № 466 от 16.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 743/2024
год. по описа на Окръжен съд - Пазарджик, с което е потвърдено решение №
289/25.07.2024 г., постановено по гр. д. № 464/2024 г. по описа на РС –
Велинград, с което е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ЗЗД,
във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 36, ал. 3 ЗА, че [община], ЕИК[ЕИК],
дължи на адвокат Г. Х. Б. - АК Пловдив сума в размер на 10 305,08 лв.
адвокатско възнаграждение за извършване на правни действия в полза на
 [община] по ч. гр. д. № 1072/2013 г. по описа на Районен съд Велинград,
определено с решение № 142/13.03.2024 год. на Адвокатски съвет - Пловдив
по протокол № 7/13.03.2024 год., ведно със законната лихва за периода от


                                      1
26.03.2024 год. до изплащане на вземането, за което е издадена Заповед №
207/27.03.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.
гр. д. № 373/2024 г. по описа на Районен съд-Велинград.
С определение № 5638 от 03.12.2025 година, постановено по настоящото
дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение при
условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: длъжен ли е
въззивният съд да даде отговор на оплакванията, направени във въззивната
жалба, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните и да основе
изводите си на събраните по делото доказателства?
В касационната жалба на ответника се излагат оплаквания за неправилност на
обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни
основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не е
обсъдил всички факти и обстоятелства по делото поотделно и в тяхната
съвкупност и е тълкувал неправилно нормите на закона като не е взел под
внимание възраженията за справедливо адвокатско възнаграждение.
Касаторът заявява, че още с писмено становище в първото заседание по делото
пред първоинстанционния съд е поискал да бъде постановено решение, което
да е съобразено с Решение от 25.01.2024 г. на Съда на Европейския съюз по
дело С-438 от 2022 г. по описа на СЕС, с което на практика бил възразил
срещу размера на определения адвокатски хонорар. Счита, че съдът е бил
длъжен и е трябвало да извърши съдебен контрол и проверка за
основателността, законосъобразността и валидността на решение №
142/13.03.2024 год. на Адвокатски съвет - Пловдив, взето с протокол №
7/13.03.2024 год. Моли за частична отмяна на обжалваното въззивно решение
с присъждане на справедливо адвокатско възнаграждение в полза на ищеца.
Претендира присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по касационната жалба Г. Х. Б. счита, че въззивното решение е
правилно. Поддържа, че въззивният съд е разгледал всички защитни
възражения на ответника. Излага съображения, че нормата, която намира
приложение в настоящия правен спор, е разпоредбата на чл. 36, ал. 3 от Закона
за адвокатурата и тази норма не е в обхвата на решението на СЕС, както и че
решението на СЕС се отнася единствено и само до хипотезата на чл. 78, ал. 5
ГПК и касае разноските за адвокатско възнаграждение, които загубилата
страна по делото следва да заплати; съдът може да намали единствено и само

                                     2
тези разноски и то при направено своевременно възражение от другата страна
за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Заявява, че правилно
въззивният съд бил приел, че извършените от него процесуални действия по
заповедно производство по ч. гр. д. № 1072/2013 г. по описа на РС-Велинград
били извършени в защита интересите на общината - нямало пропуснати
процесуални срокове, неизпълнени указания на съда, които да са довели до
накърняване законните интереси на [община], като ищецът бил взел и
активно участие в преговорите с процесуалните представители на „Е. Т.“ Е. и
едноличния собственик на капитала, в които бил изразил становището си,
което било подробно застъпено и в заповедното производство. Претендира
присъждането на направените разноски по делото.
В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват.
По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, е
налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение №
91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021 г.
по гр. д. № 4451/2019 г. І г.о.; решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020
г., І г.о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г.о.;
решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г.о.; решение №
139/11.03.2025 г. по гр. д. № 1137/2024 г. на ІІІ г.о. и др. В същата е прието, че
съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000
г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия
Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след
влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване
на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната
инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения
на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на
установените факти под приложимата материалноправна норма.
Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата
инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и
правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви,
което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната
инстанция като съд по съществото на спора. Съдът е длъжен да обсъди всички
относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и

                                        3
възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата
оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане
на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на
определени доказателствени средства).
След изведените собствени фактически и правни изводи по съществото на
спора, задължение на въззивната инстанция е да направи също и констатация
за частичното им или пълно съвпадение с тези на първоинстанционния съд и в
съответствие с последната да се произнесе по основателността на наведените
във въззивната жалба оплаквания и противостоящи им защитни тези.
Извършването на тези последователни процесуални действия, насочени към
постановяването на въззивното решение са гаранция както за спазване на
принципа на състезателност в гражданския процес, така и за реалното
осъществяване на правото на защита на страните в процеса. Необсъждането и
непроизнасянето от въззивния съд по всички наведени доводи и своевременни
възражения при разглеждане на спора по същество е съществено процесуално
нарушение.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявения
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл.
36, ал. 3 ЗА, въззивният съд е приел, че видно от материалите по приложеното
ч. гр. д. № 373/2024 г. по описа на РС- Велинград се установява издаването на
заповед за изпълнение на парично задължение № 207/27.03.2024 г., с която е
разпоредено [община] да заплати на Г. Х. Б. сумата от 10 305,08 лв.
адвокатско възнаграждение, определено на основание чл. 36, ал. 3 от Закона за
адвокатурата, ведно със законната лихва за периода от 26.03.2024 г. до
изплащане на вземането; че срещу заповедта за изпълнение длъжникът
 [община] е възразил и на кредитора са дадени указания за предявяване на
установителен иск, предявен в срок по чл. 415, ал. 4 ГПК.
Съдът е приел, че не е спорно между страните, че на 04.02.2019 г. [община] е
упълномощила ищеца адвокат Г. Х. Б. от АК - Пловдив да го представлява по
ч. гр. д. № 1072/2013 г. по описа на Районен съд - Велинград, за което е
съставено пълномощно в писмена форма; процесуалното представителство е
до приключване на делото във всички инстанции и за извършване на всякакви
съдопроизводствени действия, включително и тези по чл. 34, ал. 1, ал. 3 и ал. 4
ГПК.
Въззивният съд е установил, че по силата на учредената представителна власт

                                       4
пълномощникът е депозирал молба по ч. гр. д. № 1072/2013 г. по описа на РС -
Велинград, с която е поискал да бъдат обезсилени издадените заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист на РС- Велинград
в полза на „Е. Т.“ Е. - клон София, като издадени срещу неправосубектна
страна; че по тази молба заповедният съд се е произнесъл с разпореждане по ч.
гр. д. №1072/2013 г., с което на молителя са дадени указания за отстраняване
на констатирани нередовности; че в изпълнение на тези указания на съда
адвокат Б. своевременно е предприел процесуални действия, че съдът е
оставил молбата без разглеждане; че адвокат Б. е обжалвал разпореждането,
което е отменено от окръжния съд и на първоинстанционния съд са дадени
указания да се произнесе по подадената молба за обезсилване на заповедта за
незабавно изпълнение и изпълнителния лист.
Съдът е посочил, че видно от определение № 596/11.07.2019 г. по ч. гр. д. №
1072/2013 г. по описа на РС- Велинград, молбата за обезсилване на заповедта
за незабавно изпълнение е оставена без уважение, което определение е
обжалвано от процесуалния представител на ответника пред ОС - Пазарджик
с частна жалба, която е върната на основание чл. 275, ал. 2, във вр. чл. 262, ал.
2 ГПК с разпореждане № 1726/25.09.2019 г. по ч. гр. д. № 1072/2013 г. по
описа на РС - Велинград. Съдът е коментирал, че срещу това разпореждането
е подадена частна жалба вх. №5027/10.10.2019 г., оттеглена от кмета на
общината след постигнато между [община] и Е.-Т. Е. споразумение от
10.12.2019 г., с § 1 от което е предвидено задължение на [община] да оттегли
подадените жалби с произтичащите от това последици.
Окръжен съд – Пазарджик е приел за безспорно установено между страните,
че между [община] и адвокат Б. няма сключен писмен договор за правна
защита и съдействие, в който при условията на чл. 36, ал. 1 и ал. 2 от Закона за
адвокатурата да има уговорен размер на възнаграждението, както и че видно
от решение №142/13.03.2024 г., обективирано в протокол №7/13.03.2024 г., на
адвокат Г. Б. от АК - Пловдив на основание чл. 36, ал. 3 от ЗА е определено
адвокатско възнаграждение в размер на 10 305,08 лв. с ДДС за извършване на
правни действия по ч. гр. д. №1072/2013 г. по описа на РС - Велинград.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд е изложил
съображения, че договорът за правна помощ е специален вид договор за
поръчка, за който се прилагат специалните правила на ЗАдв. като
дължимостта на адвокатско възнаграждение е безусловно и за всяка

                                       5
инстанция, че единствената допустима от закона хипотеза на лишаване на
адвоката от правото му на възнаграждение се съдържа в нормата на чл. 35, ал.
4 от ЗАдв, когато съдебното производство бъде прекратено по вина на
адвоката без възможност същото да продължи, каквато хипотеза в случая
въззивният съд е приел, че не е налице.
Въззивният съд е посочил, че в случая производството по делото е прекратено
по волята на ответника доверител и затова на ищеца се дължи възнаграждение
за извършените правни действия по делото. Въззивният съд е посочил още, че
съгласно чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата при липса на договор,
определящ размера на възнаграждението, определянето се извършва на основа
на Наредбата за установяване на минималните размер на адвокатските
възнаграждения и липсващата воля по договарянето на възнаграждение може
да бъде заместена само от адвокатския съвет по реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв.
Съдът е констатирал, че не е спорно, че до приключване на съдебното дирене
пред въззивната инстанция процесното възнаграждение не е заплатено.
Въззивният съд е обсъдил възраженията, изложени във въззивната жалба,
които се ограничават до това, че се дължи възнаграждение за реално
извършени от адвоката действия, но дотолкова доколкото същите отговарят на
изискванията на закона и са в интерес на [община]. Съдът е приел, че в
конкретния казус не е спорно, че е налице процесуално представителство по
посочените по- горе дела и че адвокат Б. въз основа на дадените му
пълномощни до тяхното приключване е изпълнил качествено и в срок всички
процесуални действия, съобразно правилата на ГПК.
Съдът е посочил, че не са налице доказателства в насока на противното, както
и не са налице такива, които да установяват наличие на пропуснати
процесуални срокове; неизпълнени указания, които биха съответно довели
реално до накърняване на законните интереси на [община] по посочените
дела. Съдът не е споделил и довода, че падежът на плащане на дължимо
адвокатско възнаграждение, когато не е уговорен такъв, не може да се
обвързва с извършване на първото процесуално действие, а с изпълнение на
поръчката, доколкото се дължи възнаграждение при пълно изпълнение на
възложеното по дадения мандат. Това, че в един по-късен момент от страна на
упълномощителя [община] са оттеглени частните жалби, поради постигнато
споразумение, според въззивния съд не може да бъде основание за
освобождаване на общината от задължението да заплати претендираното в

                                     6
случая адвокатско възнаграждение.
Съдът се е мотивирал, че не следва да се приема за основателно и
възражението, наведено с въззивната жалба за прекомерност на определеното
от Адвокатския съвет - Пловдив адвокатско възнаграждение, тъй като е
изложил съображения, че съдебната практика приема, че възнаграждението за
адвокат, определено с решение на Адвокатския съвет по чл. 36, ал. 3 от ГПК,
може да се редуцира като прекомерно и необосновано в хипотеза, когато
страната /ответник/ е направила изрично възражение в тази насока с отговора
на исковата молба по чл. 131 от ГПК и са налице условията на закона.
Посочил е, че в случая в отговора на исковата молба няма изложени от
 [община] такива доводи. Няма и довод за неговата прекомерност, доколкото в
отговора на исковата молба не се оспорва от ответника [община] начинът и
механизмът на определяне на адвокатското възнаграждение от адвокатския
съвет, като се признава от Общината действието на НМРАВ в отношенията
между страните /представител и представляван/, тоест [община] не е
оспорила като прекомерен или като необоснован нито размера на
определеното възнаграждение, нито начина и методиката на определянето му
по Наредбата, а е оспорила най-вече това дали предприетите от представителя
й процесуални действия са били в интерес на общината, дали са извършени
реално и доколко същите отговарят на изискванията на закона и в крайна
сметка каква е ползата от тях за представлявания.
Съдът е отбелязал, че въпросът за справедливия размер на адвокатското
възнаграждение по чл. 36, ал. 3 от ГПК в светлината на решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дело С-438 от 2022 г. за първи път се поставя едва с въззивната
жалба на [община] в производството пред въззивната инстанция и в този
смисъл следва да се приеме, че то също е преклудирано доколкото е следвало
да бъде коректно и надлежно въведено и мотивирано още с отговора на
исковата молба или поне с възражението по чл. 414 от ГПК и с ясно направено
искане в каква посока да бъде разгледано от съда това възражение.
Съдът е достигнал до генералния извод, че няма основание да бъде редуциран
размерът на паричното вземане на адв. Б. като адвокатско възнаграждение,
защото извършените правни и фактически действия са реални, своевременно
извършени и са постигнали положителен за представлявания ефект в чисто
правен и финансов аспект за общината. При тези съображения в насока
несподеляне на възраженията, изложени във въззивната жалба, и приемане в

                                       7
цялост като обосновани изводите на първоинстанционния съд, въззивният съд
е потвърдил изцяло обжалваното пред него решение.
По същество на касационната жалба:
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивното
решение е валидно и допустимо. С оглед така дадения отговор на правния
въпрос, по който е допуснато касационно обжалване и заявените касационни
основания /чл. 290, ал. 2 ГПК/, въззивното решение се явява съобразено с така
дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато
касационното обжалване.
Ищецът е предявил иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание в
разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 36, ал. 3 ЗА, за осъждане на
ответника да заплати сумата от 10 305,08 лв. адвокатско възнаграждение с
включен ДДС, определено на основание чл. 36, ал. 3 от Закона за
адвокатурата, ведно със законната лихва за периода от 26.03.2024 г. до
изплащане на вземането, за осъществена адвокатска защита по ч. гр. д. №
1072/2013 г. по описа на РС - Велинград, за която защита между страните не е
сключван договор.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил съществуването на
задължението, като е поддържал, че възнаграждение се дължи само за реално
извършени от адвоката действия и то доколкото същите са в интерес на
доверителя. Релевирал е и възражение за погасителна давност на
претендираното вземане.
Също така е поддържал, че спорът се концентрира върху това какво
възнаграждение се дължи за реално извършените от адвоката действия като в
тази връзка е посочил, че размерът му е определяем с оглед нормативно
установените параметри за това по Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ); въз основа на нея, се
установява, че минимално дължимото възнаграждение на адв. Б. възлиза за
всяка инстанция съобразно предвиденото възнаграждение съобразно чл. 7, ал.
2, т. 4 от Наредбата в относимата й редакцията; че следва да се съобрази
обстоятелството, че ищецът е регистриран по ЗДДС субект и това минимално
дължимо възнаграждение следва да бъде увеличено с дължимия ДДС; че
дължимостта на възнаграждението произтича от характера на изпълняваната
работа и е нормативно установено със специалния Закон за адвокатурата (чл.
36).

                                     8
В писменото си становище вх. № 111990 от 26.11.2024 год., депозирано във
въззивното производство, ответникът в качеството на въззивник е заявил, че
определеният по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА размер на адвокатското
възнаграждение на ищеца е необоснован и несправедлив, позовавайки се на
решение на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С-438/22.
По касационните основания:
На първо място касаторът твърди, че исковата претенция е недоказана както
по основание, така и по размер, че не се сочат конкретните обстоятелства, на
които се основава иска, че ищецът не доказал основателността на претенцията
си чрез събраните по делото доказателства.
Оплакването в тази насока е неоснователно.
В разглеждания случай правилно въззивният съд е приел, че ищецът е
представлявал ответника в производството по ч. гр. дело № 1072/2013 г. по
описа на РС - Велинград на основание неформален договор за адвокатска
услуга, при липса на уговорено, но принципно дължимо възнаграждение, за
което са били налице предпоставките за определянето му по реда на чл. 36, ал.
3 ЗА и такова е било определено от Адвокатки съвет - Пловдив в размер на 10
305,08 лева с ДДС, както и че възложената правна услуга действително е била
предоставена и е в интерес на ответника - ищецът е изготвил, както следва:
молба с вх. № 679 от 07.02.2019 год., съдържаща искане за обезсилване на
издадената заповед за незабавно изпълнение поради това, че заявителят /клон
на търговско дружество/ няма активна процесуална легитимация; молба с вх.
№ 1429 от 21.03.2019 год. във връзка с указанията на заповедния съд, дадени с
разпореждане № 371 от 20.02.2019 год. на основание чл. 101, ал. 1 ГПК; три
частни жалби срещу актове на заповедния съд. Въззивният съд е приел, че
възложените на адвоката действия са компетентно и своевременно
извършени, поради което защитата на клиента е проведена по най-добрия за
начин - т.е., че договорът за адвокатска услуга е изпълнен от ищеца.
На следващо място касаторът счита, че при определянето и присъждането на
адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и е бил
длъжен да извърши съдебен контрол и проверка за основателността,
законосъобразността и валидността на решение № 142/13.03.2024 год. на
Адвокатски съвет [населено място], взето с протокол № 7/13.03.2024 год.
Оплакването, съотнесено към настоящото въззивно решение, се явява

                                     9
 неоснователно. Въззивният съд е съобразил, че основните характеристики на
договора за адвокатска услуга го определят като договор за поръчка. В
отклонение от общото правило на чл. 286 ЗЗД, съгласно което възнаграждение
за изпълнение на поръчката се дължи само когато е уговорено,
възнаграждението по договор за адвокатска услуга се дължи винаги - чл. 36,
ал. 1 ЗА. Съгласно чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА /редакция до изменението с ДВ, бр.
17 от 2026 год./, размерът на възнаграждението, уговорен в договора между
адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента, трябва да бъде
справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба
на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. При наличието
на този специален ред по чл. 36, ал. 3 ЗА и при липса на договор, в който
адвокатското възнаграждение да е уговорено, съдът не е компетентен да
определя размера му.
В този смисъл са: решение № 236 от 24.10.2017 год. на ВКС по гр. дело №
576/2017 год., IV г. о., ГК, решение № 132 от 08.07.2013 год. на ВКС по гр.
дело № 653/2012 год., III г. о., ГК, решение № 208 от 22.06.2015 год. на ВКС по
т. дело № 3961/2013 год., II т. о., ТК, решение № 74 от 17.07.2023 год. на ВКС
по гр. дело № 3831/2022 год., IV г. о., ГК.
Тук следва да се отбележи, че въззивният съд не е достигнал до генералния
извод, че формираното по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА адвокатско възнаграждение
като размер не следва да бъде под прага на предвидения в Наредба № 1/2004 г.
минимум, а е приел, съобразявайки тази наредба в светлината на решението
на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438 от 2022 г., че извършената от адвокат Б.
като обем, количество и качество работа по защита на интересите на общината
по конкретното дело, не дава основание в конкретния случай да се извърши
редуциране на определеното от адвокатския съвет възнаграждение.
Решението на адвокатския съвет, взето по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА, относно
размера на дължимото адвокатско възнаграждение при липса на сключен
договор за правна помощ, подлежи на съдебна преценка относно неговата
валидност и съобразяване с правилата на ЗА, касаещи определения размер на
адвокатското възнаграждение, единствено при въведени от страна на
ответника възражения по тези въпроси, наведени с отговора на исковата
молба. Такива възражения с отговора на исковата молба в случая липсват. С
отговора на исковата молба касаторът е изразил становището си, че
 минимално дължимото възнаграждение на адв. Б. възлиза за всяка инстанция

                                      10
съобразно предвиденото възнаграждение съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 от
Наредба № 1/2004 година, приложена и от Адвокатския съвет – Пловдив с
постановеното от него решение № 142/13.03.2024 год.
Неоснователно е оплакването на касатора, че въззивният съд не е изложил
самостоятелни решаващи мотиви по всички наведени от ответника доводи във
връзка с основанието на иска. Въззивният съд се е мотивирал, че не следва да
се приема за основателно възражението, наведено с въззивната жалба, за
прекомерност на определеното от Адвокатския съвет - Пловдив адвокатско
възнаграждение поради обстоятелството, че самият ответник в отговора си на
исковата молба е заявил, че същото следва да се определи съобразно Наредба
№ 1/2004 година.
Предвид изложените съображения обжалваното въззивно решение е
съобразено с отговора на правния въпрос, даден по-горе. Същото е правилно
и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.
Поради обстоятелството, че ищецът е представляван в настоящото
производство от адв. С. С. в условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА, същият има право
на възнаграждение за безплатно процесуално представителство в
касационното производство, определено от настоящата инстанция в размер на
650 евро без ДДС или 780 евро с ДДС.
      Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав
на трето гражданско отделение

                                  РЕШИ:

      ОСТАВЯ В СИЛА решение № 464 от 15.12.2024 год., постановено по в.
гр. дело № 741/2024 год. по описа на Окръжен съд – Пазарджик.
      ОСЪЖДА [община], с адрес: [населено място], [улица], да заплати на
адв. С. И. С., с адрес: [населено място], [улица], ет. 1, личен № [ЕГН], сумата
от 780 евро с ДДС, представляваща възнаграждение за безплатно процесуално
представителство в касационното производство по чл. 38, ал. 2 ЗА.
     Решението не подлежи на обжалване.


                                           Председател: _______________________

                                               Членове:



                                      11
     1. _______________________
     2. _______________________




12