Отмяна на осъдителна присъда за грабеж заради процесуални нарушения и липса на мотиви

Текстът на акта

                             РЕШЕНИЕ
                                  № 17
                          гр. София, 13.01.2026 г.


                   В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на осемнадесети декември през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:


                            Председател: Блага Иванова
                            Членове:     Бонка Янкова
                                         Владимир Астарджиев

при участието на секретаря Илияна Т. Петкова
в присъствието на прокурора П. М.. Маринова
като разгледа докладваното от Бонка Янкова Касационно наказателно дело от
общ характер № 20258002200985 по описа за 2025 година
    Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия С. С.
М., подадена от защитника му - адвокат Н. Б. от АК Русе, срещу
постановената от Русенския окръжен съд нова присъда № 26 от 02.10.2025 г.
по ВНОХД № 666/2025 г., след отмяна на присъда № 46 от 15.04.2025 г. по
НОХД № 899/2024 г. на Русенския районен съд.
      В касационната жалба се твърди, че е нарушен законът, допуснато е
съществено нарушение на процесуалните правила, а наложеното наказание е
явно несправедливо. Макар и да не са посочени цифрово, в съдържателен
план, така заявените оплаквания покриват всички касационни основания по
чл.348, ал.1, т.1 - т.3 от НПК и предопределят цялостния обхват на дължимата
касационна проверка.
   Нужно е първо да се отбележи, че преимуществено, доводите ангажирани в
подкрепа на възражението за допуснати съществени процесуални нарушения
 се състоят в несъгласие с фактическите изводи на въззивната инстанция и
предложена от касатора собствена оценка на доказателствената съвкупност и
съответния от нея резултат, съвпадащ с този на първостепенния съд.
Посочените възражения, както ВКС е имал многократно повод да посочи, са
относими към извънкасационно основание, каквото съставлява възражението
за необоснованост и не ангажират касационната инстанция с проверка.
    Извън тях, попадащи в обхвата на заявения касационен повод по смисъла


                                     1
на чл. 348, ал.1, т.2 от НПК и на които ВКС дължи отговор са наведените в
жалбата оплаквания за това, че: 1/ присъдата не отговаря на изискванията на
НПК, поради липса на надлежен доказателствен анализ; 2/ липсват мотиви по
възражението на защитата относно целта на нападението, за което се настоява,
че е „форма на побой с лични мотиви между участващите“ (стр.2, кас.жалба);
3/ извън аналитичната дейност на въззивния съд са останали данните от
проведените очни ставки, които съдът не е коментирал; 4/ съдът е основал
фактическите си и съответно правни изводи на предположения - на показания
на лица, които не са присъствали, а в същото време неотчетено е останало
противоречието в показанията на приетите с доверие свидетели.
   Като самостоятелно проявление на предвиденото в чл.348, ал.1, т. 2 от НПК
касационно основание е наведено и оплакването за допуснато, чрез
изготвеното в 9.23 ч. определение № 401/ 02.10.2025г., с което въззивният съд
насрочил за 9.30 ч. заседание по делото, нарушение на правото на защита.
Краткото време от седем минути е интерпретирано като препятстващо
адекватното организиране на защитния процес и съществено ограничаващо
правото на защита на подсъдимия, независимо от личното му участие, както и
участието на другият му упълномощен защитник.
     ІІ. Нарушението на закона (касационно основание по чл.348, ал.1, т. 1 от
НПК) е релевирано с доводи за неправилното осъждане на подсъдимия за
престъпление, което не е извършил и не е доказано.
    ІІІ. Третото основание за касационна проверка - явна несправедливост на
наложеното наказание – чл. 348, ал.1, т.3 от НПК е въведено в условията на
алтернативност – в случай, че искането за оправдаване не бъде уважено.
Аргументирано е с доводи за подценяване продължителността на проведеното
наказателно производство и личността на подсъдимия. Твърди се в жалбата, че
протеклото за период от четири години производство и процесуалното
поведение на подсъдимия не дават основание за „толкова тежко наказание“
(кас.жалба, стр. последна)
   Искането е за отмяна или изменение на атакувания съдебен акт.
    В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят - подсъдим С. С. М. не
участва лично. Представлява се от упълномощения си защитник адв. Н. Б.,
който поддържа касационната жалба при направените в същата оплаквания и с
наведените в тяхна подкрепа доводи. Защитникът акцентира върху
претендирания дефицит на надлежна доказателствена основа за осъждане на
подсъдимия, допуснат            вследствие незаконосъобразно проведена
доказателствено - аналитична дейност.
   Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за
неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания съдебен акт.
     Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди
доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от
НПК, установи следното:
    С постановената нова присъда Русенският окръжен съд е отменил изцяло
първоинстанционната оправдателна присъда и признал подсъдимия М. за
виновен в това, че на 17.10.2021 г., в /населено място/, отнел чужди движими
вещи - пари в брой, в размер на 100 лв., от владението на А. А. Т. с намерение


                                      2
противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила - нанесъл
множество удари по главата на Т., след което бръкнал в джоба на панталона му
и взел намиращите се в него парични средства - престъпление по чл.198, ал.1
от НК, за което и на основание чл.198, ал.1 вр. с чл.54 от НК му наложил
наказание от три години лишаване от свобода, изпълнението на което отложил
за изпитателен срок от четири години, на основание чл.66, ал.1 от НК.
    Очертаният, предвид въведените оплаквания, пълен обхват на дължимата
касационна проверка по необходимост налага предварителното уточнение, че
доводите за нарушение на материалния закон и за явна несправедливост на
наказанието подлежат на обсъждане само ако преди това е установена
процесуално изрядна дейност по фактическото изясняване на делото. Това
следва от обсега на правомощията на ВКС, извън които е дейността по
установяване на фактите, освен когато действа като въззивна инстанция, но
настоящият случай не е такъв. И след като именно законосъобразността в
процесуалната дейност на контролирания съд при формиране на вътрешното
му убеждение по фактите от предмета на доказване е оспорена, то и
съображенията, с които е въведено касационното основание по чл.348, ал.1, т.2
от НПК следва да бъдат разгледани първи.
     Възраженията в касационната жалба за допуснати от въззивния съд
съществени отклонения от предвидените в НПК процесуални правила, ВКС
намери за основателни, макар и не по всички наведени доводи.
    Първото условие за надлежност на формираната доказателствена основа, с
оглед изискванията на чл.13, ал.2 и чл.105, ал.2 от НПК, е нейното попълване
да включва допустими за оценка източници на фактически данни. В случая,
противно на приетото от контролирания съд, като такъв не би могъл да бъде
възприет „Доклад за установен факт и предприети действия, намиращ се на
л.30 от Д.П“ (стр.5, мотиви). Освен, че вероятно се има предвид доклад,
приложен на л.39 от Д.П, значимото в случая е, че същият е съставен от
полицейски служители в рамките на техните служебни задължения. Макар, че
съдът не се е ангажирал със становище към кое доказателствено средство или
способ по НПК счита, че може да бъде отнесен служебния доклад, без
съмнение последният не е годен доказателствен източник- нито пряко за
установяване на релевантни факти, нито в съпоставителен анализ, както
всъщност е ползван- за оценка достоверността на показанията на пострадалия.
Ненужно е да се навлиза в детайли относно процесуалното значение на
изготвени при извършване на проверка или при изпълнение на служебни
дейности документи от лица, които не са разследващи органи по смисъла на
НПК. В принципен план, съдържащите се в тях информативни данни са били
установими чрез показанията на техните съставители, в случая - двамата
полицаи, които по тази причина (понеже нямат друго процесуално качество)
са и допустими свидетели и са били разпитани като такива пред първата
инстанция. Въззивният съд е поставил на анализ не датата на изготвяне
например или автентичността на доклада, а неговото съдържание, при това
двукратно (стр.5 и 9, мотиви), което е недопустимо, понеже релевантните
факти, съгласно посочените по-горе норми на НПК, подлежат на изясняване
 само чрез доказателствени средства, събрани и изготвени при условията и по


                                     3
предвидения в НПК ред. Надлежното установяване на възприетите от съда
конкретни данни относно часа на съобщаване от пострадалия е предполагало
разпит на полицаите в тази насока, но видно от делото въззивно съдебно
следствие не е било проведено.
      Идентичен е незаконосъобразният подход и към приложено по делото
саморъчно обяснение на св.И., което съдът е ползвал за обосноваване
възложеното му доверие с довода, че: „На л. 66 от Д.П се намира бланка със
заглавие „Обяснение“, в което св.М. И. е изложил писмено собственоръчно на
4.11.2021г. своите впечатления от случая и там посочва, че е видял
подсъдимия да „бърка в джоба“ на пострадалия и „да взема някаква сума
пари“, липсва посочване, че се касае за джоб на яке, както твърди защитата“
(стр.7, мотиви ). Цялостното възпроизвеждане на цитата е наложително,
защото добре илюстрира порочният процесуален подход на въззивния съд по
формиране на допустимата доказателствена съвкупност. Встрани от факта, че
констатацията на съда не е коректна (вж. изречение последно на цитираните
обяснения), от съществено значение е пълната недопустимост за пряко
ползване съдържанието на бланково попълнено обяснение, каквото гласно
доказателствено средство в НПК не е предвидено. Вярно е, че свидетелят
може и собственоръчно да изложи показанията си (чл.237, ал.5 от НПК), но в
случая не се касае за съставен протокол за разпит на свидетел от оправомощен
орган на разследване, съдържащ дължимите реквизити, позволяващи му да
бъде надлежна основа за оценка и анализ съгласно чл.131 от НПК. Както сам
е подчертал съда - касае се за собственоръчно изложение, в което лицето
писмено посочило „своите впечатления от случая“ и е без значение, че
обясненията са изготвени след заявената дата на образуване на
производството - 17.10.2021 г .
    При формиране на вътрешното си убеждение контролираната инстанция е
допуснала по - нататък и друго съществено отклонение от процесуалните
изисквания, проявено чрез оценка на доказателства, които не са били
надлежно приобщени. При обсъждане показанията на същия свидетел - М. И.
и за да обоснове изводите си относно качеството на показанията му в
съдебната фаза, възприемайки ги за последователни и устойчиви, съдът ги е
съпоставил със съдържанието, обективираното в други два разпита на
свидетеля от досъдебното производство - от 15.11.2021г., на л.49 и „на
06.03.2024г. /л.103 от Д.П./“ - стр.7, мотиви (всъщност разпитът е от
06.03.2023г. - бел. ВКС). С отбелязването, че противно на заявеното от
защитата в заседанието пред ВКС за „проведени огромен брой заседания“, по
делото всъщност са проведени само две същински съдебни заседания, в
първото от които - на 28.01.2025г. М. И. е разпитан като свидетел и
цитираните два разпита от досъдебното производство не са били приобщени
чрез предвидените в чл.281 от НПК процесуални възможности. От съдебният
протокол ( л.117, НОХД № 899/2024г.) е видно, че прочетени и приобщени на
основание чл. 281, ал.1, т.2 пр. второ от НПК са единствено показанията на
св.М.И., дадени на досъдебното производство пред съдия, на л.140 - л.142, на
10.11.2023 г.,(също погрешно посочена в мотивите като 2025г. - бел. ВКС.), но
не и коментираните от въззивния съд.


                                     4
     Идентичен незаконосъобразен подход съдът е приложил и относно
показанията на свидетеля В. И. от досъдебното производство, от които в
съдебната фаза са надлежно приобщени единствено тези дадени пред съдия
(съдебен протокол, л.111, НОХД № 899/2024 г.). Обсъждайки показанията на
посочения свидетел депозирани пред първата инстанция, контролираният съд
ги е намерил за достоверни с довода, че „Във втория си разпит на ДП
потвърждава това“ (стр.7, абз.трети, мотиви ). Встрани от липсата на
дължимата конкретика относно това кой разпит има предвид съда, съществено
е, че всъщност „втория“ разпит не е проведения пред съдия. Видно от
материалите по досъдебното производство св.И. е бил разпитван три пъти,
като първите два разпита са били извършени от разследващ полицай - на
12.11.2021 г. (л.46, Д.П.№ 501/ 2021г.) и на 27.02.2023 г. (л.101, Д.П.). Едва
третият му разпит - на 26.10.2023 г. (л.136 – л.138, Д.П.) е проведен по реда на
чл.223 от НПК. Тоест, чисто хронологически, допустим за ползване се явява
не втория, както е приел контролираният съд, а единствено третия разпит на
св.И..
    Така констатираните съществени процесуални нарушения, понеже
компрометират изцяло годността и допустимостта на ползваната от съда
доказателствена база сами по себе си са достатъчни да очертаят наличието на
отменителното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК и да позволят на ВКС да
се съгласи с оплакването в жалбата, че при формиране на вътрешното
убеждение въззивният съд съществено се е отклонил от предвидените в НПК
процесуални правила.
   При съществените пороци, допуснати в процеса на формиране на годната
за обсъждане доказателствена основа, безпредметно е навлизането в
конкретика относно другите релевирани от защитата оплаквания, свързани с
правилността на самия аналитичен процес. ВКС може само да констатира, че
проведените в първата инстанция очни ставки не са споменати в мотивите, а
що се отнася до претендираното в жалбата игнориране на противоречията в
свидетелските показания, предвид изначално установения по делото
процесуален проблем при формиране на допустимата доказателствена
съвкупност, няма как към момента да бъде взето отношение по неговата
основателност.
    Посочените по - горе проявления на предвиденото в чл.348, ал.1, т. 2 от
НПК касационно основание обаче не са единствените, допуснати от
контролираната инстанция. Доводите, с които касаторът е обосновал
оплакването си за липса на мотиви по възраженията относно целта на
нападението, в аспекта на приетата от съда съставомерност по чл.198, ал.1 от
НК, също имат своето основание.
    Съгласно препращащата норма на чл.339, ал.3 от НПК съдържанието на
новата присъда, постановена от въззивния съд следва да покрива предвидения
в чл.305 от НПК стандарт, включващ дължимите съображения както по
 фактите, така и по правото, които освен друго да са последователни и
непротиворечиви, така че да позволят на страните да узнаят действителната
воля на съда, а на ВКС да даде възможност да осъществи касационния
контрол, за който е сезиран.


                                       5
     Прочитът на въззивните мотиви не позволяват извод, че съдържателно
същите съответстват на посочените изисквания.
   За разлика от св.П., за който обвинението е посочило и съдът е приел, че
„без причина“ ритнал и съборил пострадалия, намесата на подсъдимия и
съответно естеството на неговия мотив за проявената агресия чрез ударите
върху главата на пострадалия не е коментирана изобщо. Подчертано е в
мотивите (стр.3, абз.втори), че двамата се познавали от преди и имали
конфликти отношения основани върху предпочитанията им към различни
футболни отбори. При фактически приетото наличие на предходен конфликт
от лично естество, процесното престъпление е останало юридически
немотивирано, доколкото съдът се ограничил до констатацията, че
„Употребената принуда е от такова естество, че пострадалият да не пречи на
подсъдимия да установи фактическа власт върху отнетата вещ ..“ (стр.11,
мотиви ). Побоят не е обсъден от гледна точка неговата цел, а приетите факти
сочещи на предходни конфликти на лична основа създават недопустима
неяснота във волята на съда да квалифицира поведението на подсъдимия като
грабеж, пренебрегвайки абсолютно необходимото, от правна гледна точка,
функционално обвързване на предприетото насилие с целеното отнемане.
     Въззивният съд е обсъдил приетото наличие на преходен конфликт на
лична основа, свързан с различните предпочитания към съответни футболни
отбори, единствено в аспекта на оценката на показанията на пострадалия,
намерени за неповлияни от влошените лични отношения и в този смисъл
възприети за обективни ( стр.6, мотиви).
    В правната доктрина и в съдебната практика последователно е утвърдено
разбирането, че ако употребената сила или заплашване е с друга цел, деянието
не осъществява признаците на грабеж: „Няма да е налице умисъл за грабеж,
когато решението за отнемане на движимата вещ възникне, след като е
упражнена принуда с друга цел“ (стр. 49, Наказателно право. Особена част.
„Престъпления против собствеността“ доц.А.Стойнов, Сиела, София 1997г. В
 Р № 320/18.02.2015 г. по н. д. № 794/2014г., III н.о на ВКС, касационният
състав е посочил, че: „При грабежа упражнената принуда е функционално
подчинена на отнемането. Ето защо, когато деецът упражнява принуда с
някаква друга цел, а не с цел отнемане на вещ, ако такова последва без връзка
с използваната сила или заплашване, няма да бъде налице грабеж, а
съвкупност между принуда и кражба“. В същият смисъл могат да бъдат
цитирани и Р № 483/ 25.11.2009 г. по н. д. № 463/2009 г., I н. о на ВКС, Р №
17/13.02.2018 г. по н.д. № 1218/2017 г., III н. о., на ВКС, Р № 51/ 16.04.2018 г.
по н. д. № 59/2018 г., II н. о. на ВКС.
   Въззивният съд се е дезинтересирал от тези основни теоретични постулати,
утвърдени в съдебната практика. Ограничил се е до коментар на насилието
(нанесения побой) и отнемането (на процесната сума от 100 лв.), без да
положи усилия да обоснове връзката между тях.
   Нужно е да се посочи в тази връзка, че умисълът за отнемане е възможно да
възникне инцидентно при започнал и осъществен с друга цел побой и преди
завършването му, но при всяко положение функционалната обвързаност на
насилието и отнемането следва да я ясно очертана, ясно формулирана и


                                       6
надлежно аргументирана.
      Що се отнася до оплакването за нарушено право на защита, осъществено
чрез изготвяне на определението за насрочване на заседанието няколко
минути по – рано, същото не може да бъде възприето. Правото на защита
несъмнено е основно право на подсъдимия, но упражняването му не е било
компрометирано, а надлежно обезпечено чрез личното му явяване и явяването
на упълномощеният му друг защитник и ясно изразената воля да се разгледа
делото, въпреки неявяването на втория адвокат. След като чл.271, ал.3 от НПК
изключва като основание за отлагане на делото неявяването на някой от
защитниците, когато са повече от един, на още по - малко основание и при
недвусмислено изразена воля на подсъдимия да се разгледа делото без
явяването на втория защитник (изготвилия касационната жалба
адв.Братованов), би могло да се приеме за основателно оплакването за
допуснато по този начин съществено процесуално нарушение. С оглед на това
ВКС намира, че времевия интервал между изготвянето на определението за
насрочване на съдебното заседание и неговото провеждане не съставлява
съществено процесуално нарушение.
     Независимо от това обаче, констатираните от касационната инстанция и
отразени по - горе в решението процесуални нарушения, допуснати при
разглеждане на делото от контролирания съд, несъмнено са от категорията на
съществените и обосновават наличието на предвиденото в чл.348, ал.1, т. 2 от
НПК касационно основание. Ето защо проверяваната присъда следва да бъде
отменена, а делото върнато на въззивната инстанция, като при новото
разглеждане съдебният състав следва да положи дължимите усилия за
разкриване на обективната истина, включително и при пълноценно
използване на правомощията си като втори и последен съд по фактите, като
при необходимост проведе въззивно съдебно следствие за събиране и
проверка на доказателства и отстраняване на противоречията, да основе
изводите си по фактите на годна доказателствена основа, да съобрази
аналитичната си дейност с предвидените в НПК процесуални правила и
изведе надлежно както направените фактически изводи, така и тяхната правна
оценка, като съответно се мотивира.
     Новият въззивен състав следва внимателно да подходи към очертания от
рамките на обвинителния акт механизъм на отнемането и конкретно относно
обстоятелството от кой джоб, според обвинението, е отнета инкриминираната
сума. В тази връзка е нужно да се отбележи, че в проверения въззивен акт е
прието от фактическа страна, че сумата е отнета от десния заден джоб (стр.3,
мотиви), без да е отчетено, че тази възможност не присъства в обвинителния
акт и е отречена да е вярна в подадения въззивен протест, в който прокурорът
е заявил, че ..“никъде в показанията си пострадалият не е посочил, че има
предвид заден десен джоб на панталоните си...„ (вж.стр.9, ВНОХД № 666/2025
г.). В контекста на посоченото, следва да се отбележи, че механизмът на
отнемане, включително и в аспекта на дължимата проверка за възможното му
осъществяване, е съществена част от относимата фактология не само с оглед
правото на защита, но и с оглед възможността на съда да изпълни функциите
си по разкриване на обективната истина.


                                     7
    В заключение, при констатираната необходимост от ново разглеждане на
делото във въззивната инстанция, обсъждане на останалите оплаквания в
касационната жалба – за нарушение на закона и явна несправедливост на
наложеното наказание от настоящият касационен състав, е безпредметно.
    По изложените дотук съображения и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 от
НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

                                РЕШИ:
  ОТМЕНЯ въззивна присъда № 26 / 02.10.2025 г., постановена по ВНОХД
№ 666/2025г. от Окръжен съд Русе.
  ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
  Решението не подлежи на обжалване.

                                         Председател: _______________________

                                            Членове:

                                                   1. _______________________

                                                   2. _______________________




                                    8