Оставяне в сила на присъда за причинена смърт по непредпазливост след лека телесна повреда

Текстът на акта

                            РЕШЕНИЕ
                                  № 133
                          гр. София, 11.03.2026 г.


                   В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и шести януари през две
хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                            Председател: Мина Топузова
                            Членове:     Спас Иванчев
                                         Красимир Шекерджиев

при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова
в присъствието на прокурора М. Гр. К.
като разгледа докладваното от Спас Иванчев Касационно наказателно дело от
общ характер № 20268002200023 по описа за 2026 година
     Производството      по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по
подадени касационни жалби от подсъдимия Д. Й. З. чрез защитника му, както
и от частните обвинители – К. П. О., И. К. О., Д. Л. О. и Д. П. О. чрез
техните повереници срещу решение № 113/ 19.09.2025г. по ВНОХД №
20253000600190 / 2025г. на Варненски апелативен съд, наказателно отделение,
втори състав.
     С атакуваното решение е изменена присъда № 7 / 07.05.2025г., по НОХД
№ 547 / 2024г. на Силистренски окръжен съд.


     С касационната жалба на подсъдимия се ангажират всички касационни
основания, като се твърди че наказанието е определено несправедливо, а
гражданските искове са уважени в завишен размер, като този на И. О. пък бил
изцяло неоснователен.
     Касаторът компилира въпроси с оплаквания, а и с несъгласие относно
изменителната част на въззивното решение, относно възприетата дата на


                                     1
причиняване на смъртта на пострадалия.
     Оспорва изводите на съда относно приложението на процедурата по
чл.371, т.2 от НПК. Процесуалните нарушения, констатирани от предходен
състав на ВКС, били отстранени с връщането на делото на прокурора.
Твърди,че въззивният съд би бил прав, ако делото след връщането му от
касационната инстанция е продължило в съдебната фаза, но след връщането
на делото на прокурора, ако възприетите от решаващия съд факти са
идентични с обвинителната теза, то тогава неоснователно било отказано
приложението на съкратената процедура.
     Оспорва изводите на въззивната инстанция за липсата на процесуално
нарушение, допуснато от съда от първата инстанция при недопускане на тази
съкратена процедура.
     Частните обвинители К. О. и И. О. също са останали недоволни от
решението, като са го обжалвали чрез повереника си. Поставен е акцент върху
справедливостта на наложеното наказание. Твърди се липса на смекчаващи
отговорността обстоятелства, освен чистото съдебно минало, като се прави и
позоваване на отрицателни характеристични данни на подсъдимия.
Повереникът в тази връзка извежда по – голяма степен на обществена
опасност на дееца и на деянието.
     Моли да се измени решението, като се увеличи размера на наказанието
към предвидения от закона максимум.
      Касационна жалба е подала и частната обвинителка Д. П. О., действаща
със законен представител, както и частната обвинителка Д. О., и двете чрез
повереника си, като също са останали недоволни само от размера на
наложеното наказание. По същия начин се позовава на неотчетени в
достатъчна степен отегчаващи отговорността обстоятелства, като оплакването
се фокусира върху отрицателните характеристични данни на дееца. Моли
също да се увеличи наказанието до предвидения в закона максимален размер.


     Прокурорът от ВКП в съдебното заседание пледира за основателност на
жалбата на подсъдимия, като уточнява, че не споделя изцяло мотивировката й.
     Липсата на произнасяне на съда от първата инстанция на искането за
провеждане на съкратено съдебно следствие според него е нарушило правото


                                     2
на защита на дееца в значителна степен. Не споделя тезата на
второинстанционния съд относно твърдението, че мотивите на съда от първата
инстанция били ясни и липсвала необходимост от изрично произнасяне.
     Посочва, че според него най- важното нарушение на процесуалните
правила, респективно на правото на защита на подсъдимия, се съдържа в
произнасянето на апелативната инстанция, която от една страна изменя
мотивите на първоинстанционния съд, приемайки, че изпълнителното деяние
се състои от удар в брадата на пострадалия, като е пропуснал да отмени
оправдателния диспозитив.
     Прокурорът го определя като много сериозно нарушение на правото на
защита, което налагало необходимостта въззивното решение да бъде
отменено.
      По отношение на жалбите на гражданските ищци и частни обвинители
за липса на адекватна оценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността
обстоятелства прокурорът заявява, че според него те също имат някакво
основание.


     Частните обвинители К. и И. О.и, редовно призовани, се явяват лично,
представляват се от повереник, който поддържа касационната жалба в
депозирания й вид и оспорва ответната на подсъдимия.
     Частните обвинители К. и И. О.и няма какво да добавят по същество,
поддържат казаното от повереника им.


     Частните обвинители Д. О. чрез законния си представител и Д. О., като
законен представител и в лично качество, редовно призовани, не се явяват,
представляват се от повереник. Последният пледира за явна несправедливост
на наложеното наказание, като поддържа изложените в жалбата доводи.
Посочва, че престъплението не било безмотивно, автора е известен –
подсъдимия заради спор за 300 лв. Оспорва тезата на подсъдимия, че е бил
напсуван, поради което нанесъл удар, като частното обвинение се позовава на
съдебномедицинската експертиза. Твърди, че това не било отчетено от
инстанциите по същество, а това съставлявало отегчаващо отговорността
обстоятелство. Моли да се увеличи наказанието.


                                     3
      Оспорва касационната жалба на подсъдимия.




       Подсъдимият Д. Й. З., редовно призован, се явява лично, представлява се от
защитник. Последният пледира, като твърди, че присъдата на първостепенния съд е
постановена от незаконен състав. Позовава се на конкретна съдебна практика – Р 2187 / 13.
06. 2025г. по н.д. № 1110 / 2024г. на ВКС, НК, 3 – то наказателно отделение. В тази връзка
оспорва възприето от съдилищата по същество обстоятелство за липса на трудова
ангажираност, за характеризиране на дееца като човек, който извършвал кражби, побоища и
закани, доколкото липсвали писмени доказателства и влезли в сила присъди. При такива
внушения според цитираното решение, а и в практиката на ЕСПЧ се приемало че е налице
предубеденост.
       Оспорва твърдението на въззивната инстанция за наличие на отегчаващо
отговорността обстоятелство наличието на родствена връзка между подсъдимия и
пострадалия. Твърди, че имало решение на ВКС, постановено непосредствено преди
настоящето заседание, че напротив – при непредпазливите деяния тази близка родствена
връзка не се приема за отегчаващо, а напротив, се приемало за смекчаващо отговорността
обстоятелство. Заявява, че неправилно съдилищата са приели превес на отегчаващи
отговорността обстоятелства, като неправилно е определен размера на наложеното
наказание.
       Моли да се уважи касационната жалба.


     Подсъдимият З. в лична защита заявява, че съжалява за станалото, то не било
умишлено, но за съжаление нищо не можело да се направи.
       При последната дума подс. З. моли за по – снизходителна присъда.


    Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като
обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1
от НПК, установи следното:


    С присъда № 7 / 07. 05. 2025г. по НОХД № 547 / 2024г. на Силистренски
окръжен съд подсъдимият Д. З. е признат за виновен в извършване на
престъпление по чл.124, ал.1, пр. 3-то , вр. чл.130, ал.2 от НК и му е наложено
наказание от 3 години и 4 месеца лишаване от свобода, което да се изтърпява
при първоначален общ режим.
    Деецът е оправдан да е причинил леката телесна повреда чрез удар в
брадата.
     Съдът от първата инстанция е осъдил дееца по предявените граждански

                                            4
искове за извършеното от него непозволено увреждане да заплати на бащата и
брата на пострадалия сумите от по 100 000 лева, както и по 200 000 лева на
съпругата и дъщерята му.
    По протест на прокурора с искане за осъждане на дееца по първоначално
предявеното обвинение, по жалба на частните обвинители с идентично искане
и завишаване на наказанието до максимален размер, както и по жалба на
подсъдимия въззивната инстанция се е произнесла с атакуваното по
касационен ред решение. .


    Въззивното разглеждане е второ по ред.


     Налице е предходно отменително решение на ВКС - № 157/11.03.24г. по
н.д. № 122/ 2024г. НК, второ наказателно отделение.
    Производството пред тази първа по ред касационна инстанция се е
развило по жалба на подсъдимия – с искане за отмяна на въззивното решение
и връщане на делото за ново разглеждане или изменение на решението с
намаляване на наказанието и присъденото обезщетение, и на частните
обвинители – с искане за отмяна на решението и връщане на делото за
приложение на по – тежка материално-правна квалификация на деянието, за
причиняване на смърт при умишлено нанесена тежка телесна повреда и за
увеличаване на наказанието в пределите на такава именно квалификация.
    Есенциално отменителното касационно решение се позовава на липса на
констатация от страна на първостепенния съд на съществуващо противоречие
в обвинителната теза, което не е позволявало да се проведе процедура и по
чл.371, т.2 от НПК.


    Атакуваното и отменено първо по ред въззивно решение - № 164 / 24.11.
2023г. по ВНОХД № 199 / 2023г. на Варненски апелативен съд е постановено
по повод обжалвана присъда № 7 / 26. 04. 2023г. по НОХД № 65 / 2023г. на
Силистренски окръжен съд.
    Въззивното производство – отново следва да се отбележи, че е първо по
ред, се е развило по жалба на подсъдимия, както и въззивни жалби на
частните обвинители и граждански ищци. Подсъдимият оспорва размера на

                                    5
наказанието, както и присъдените граждански искове. Частните обвинители
еднотипно са заявили, че са удовлетворени от размера на наказанието – 3
години и 4 месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим,
претендират допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.
    След отменителното решение на касационната инстанция съдебното
производство пред окръжната инстанция в град Силистра, където е изпратено
делото, то е прекратено и е върнато на съответната окръжна прокуратура
град Силистра.


     Делото е внесено с нов обвинителен акт, като делото отново е прекратено
с определение рег. № 14 /27.01.2025г. по НОХД № 24 на ОС - Силистра и пак
е върнато на държавното обвинение. Определението е протестирано с частен
протест и в производство по НЧД № 52 / 2025г. на АС – Варна, с определение
рег. № 35 / 21. 02. 2025г., по реда на глава 22 – ра от НПК прекратяването на
съдебното производство е отменено.


        Настоящето касационно разглеждане е второ по ред.


        Жалбите са подадени от процесуално легитимирани лица и в законовия
срок.
        Разгледани по същество, те се явяват неоснователни.


        А. По жалбата на подсъдимия;
        І. На първо място няма допуснато нарушение на процесуалните правила;
      1.1. При разглеждане на делото - НЧД № 52 / 2025г. на АС – Варна, при
което с определение рег. № 35 / 21. 02. 2025г., по реда на глава 22 – ра от НПК
прекратяването на съдебното производство е отменено, въззивната инстанция
не се е произнесла по съществото на делото. Не е правена оценка на
доказателствата, не е вземано отношение по достоверността на едни или други
доказателства или доказателствени средства. В изложението на въззивната
инстанция се съдържа единствено коментар относно изпълнението или не на
указанията, дадени от предходната касационна инстанция, без каквито и да


                                       6
било правни или фактически изводи, визиращи отговорността, т.е.
виновността на дееца. В нито един момент съдът не е взел отношение но
предмета на спора по делото, не е взел страна и не се е произнесъл по
същество. Оплакването в тази връзка, което извежда основание за отвод, а
оттам и за разглеждане на делото от състав, който е следвало да се самоотведе
– в лицето на съдията – докладчик и председател на състава, както и на
старшия член, които са участвали и при постановяване на цитираното
определение – т.е. с твърдение за наличие на незаконен състав, е напълно
несъстоятелно и не държи сметка за реалиите в съдебния процес;
       1.2 На следващо място се твърди предубеденост, с позоваване на практиката на
ЕСПЧ при възприемане от съдилищата по същество обстоятелство за липса на трудова
ангажираност, за характеризиране на дееца като човек, който извършвал кражби, побоища и
закани, доколкото липсвали писмени доказателства и влезли в сила присъди.
       Касационният състав счита, че въззивната инстанция и в този случай не показва
предубедено отношение, доколкото е налице възприемане на предходната оценка на съда от
първата инстанция. А първостепенният съд се е позовал на показанията на св. М. К., М. К.,
И. С. и В. С., в чиято добросъвестност никоя инстанция не се е усъмнила. Понятийния
апарат за разбиране на юридическия статус на подсъдимия и този за характеризиране на
неговата личност са съвършено различни. Отделно следва да се отбележи, че за това дали
подсъдимият е извършвал или не отделни деяния не може да се съди само по влезли в сила
присъди, доколкото може да се свидетелства за деяния, които се преследват само по частен
ред и по волята на частните тъжители. Не може да се отрече възможността да се
установяват подобни факти, па макар и само за характеризиране на личността на
подсъдимия. Въззивната инстанция всъщност се е задоволила само да отбележи, че
показанията на посочените свидетели описват дееца в неблагоприятна светлина, което
обективно е така и тези свидетелствания не могат да бъдат отхвърлени на основание
недобросъвестност. Предвид на това настоящия съдебен състав не намери никакво
основание да приеме, че е демонстрирана предубеденост от въззивната инстанция.
      2. Не може да бъде споделено оплакването за неприложението на чл.
371, т.2 от НПК.
     В ТР № 1 / 2009 по н.д. № 1 / 2008г. , в т.3 е дадено надлежното
разрешение, визиращо процедурата по чл.371, т.2 от НПК. В т. 8.1 съвсем
конкретизирано са посочени целите на провеждане на тази процедура – като
първа и основна е обслужване на обществения интерес чрез ускоряване на
наказателния процес.
      В настоящия казус това обстоятелство – на ускоряване на наказателния
процес, е загубено безвъзвратно като цел и възможност. Напротив, процесът
се развива неразумно дълго, което е дало повод и на въззивната инстанция да
бъде критично настроена към правните доводи и разрешения, довели до

                                           7
забавяне на процеса. Претендираната процедура е напълно лишена от
основание и полезност за страните на този етап от така развилия се
продължителен процес. Тя е еднократно приложима, а след като касационната
инстанция (виж цитираното отменително касационно решение) е установила,
че е и неправилно приложена в първоначалния момент, този порок не е
отстраним чрез повтаряне на процедурата.
      Страните обаче са лишени от правен интерес от прилагането и –
подсъдимия така или иначе е получил наказание при първоначалното
прилагане ( макар и неправилно според първото по ред касационно решение )
на процедурата по чл.371, т.2, респективно на чл.58а от НК, и това наказание
не е било променено, в смисъл на утежнено, в нито един последващ момент.
Нищо не ограничава подсъдимия да претендира намаляване на наложеното
наказание, неприложението на исканата от него процедура по чл.371, т.2 в
никакъв случай не препятства тази негова възможност.
     По отношение       претенцията на частните обвинители относно
наказанието касационният състав ще вземе отношение впоследствие.
      3. Не може да бъде възприето като основателно и оплакването относно
възприетата дата на причиняване на смъртта на пострадалия. Въззивната
инстанция е развила на стр. 14, предпоследен абзац, напълно споделими
съображения относно това. Но очевидно за касиращата страна, а включително
и за частното обвинение, следва да се повтори, че от съществено значение за
причиняването на смъртта е времето и мястото на активното изпълнително
деяние – т.е. на системата от телодвижения на подсъдимия, довели до
умишленото нараняване на пострадалия. Смъртта безспорно е настъпила в
последващ отрязък от време, но не тогава е причинена, тя е естествен
завършек на причинно-следствената връзка, установена и започнала с
нанасянето на леката телесна повреда, в резултат на която е получена при
вторичен удар от терена фаталната черепномозъчна травма. Тази връзка е
била предмет на специализирано медицинско изследване и постиженията на
тази наука са намерили израз в приетите по делото медицински заключения,
като не е останало никакво съмнение, че смъртта е настъпила, макар и
значително по-късно – на 10. 01. 2022г., в резултат на нанесената лека телесна
повреда на 02.01.2022г.
     4. Не се споделя оплакването и относно изменителната част на


                                      8
решението. От съществено значение за правилността на съдебния акт е
възприемането на точната правна квалификация на деянието. В нито един
момент не е съществувало съмнение за естеството на причинената травма на
пострадалия – а това е лека телесна повреда по смисъла на чл.130, ал.2 от НК.
Срещу такова обвинение се е защитавал и подсъдимия. Твърдяното
противоречие за мястото на нанасяне на удара, къде точно в областта на
главата е попаднал, никога не е водело до промяна на тази правна
квалификация. В крайна сметка втората по ред въззивна инстанция е
възприела обвинителната теза, която съвпада със защитната теза –
обясненията на самия подсъдим. По тази причина оплакването за ограничено
право на защита на подсъдимия се явява нелогично и съответно
несъстоятелно.
      Втората по ред въззивна инстанция е коригирала, в съответствие с
установените правни принципи и правилото „ in dubio pro reo“, фактите
относно причиняването на леката телесна повреда. На своя страна както
обвинението, така и втората по ред въззивна инстанция са разполагали с
мнението на съдебномедицинските експерти по делото, които не изключват
телесната повреда да е нанесена именно по начина, който твърдия самия
подсъдим. А когато се възприемат обясненията на подсъдимия като
достоверни, съвсем нелогично е да се претендира за нарушено негово право
на защита.
     Използваната правна техника от втората по ред въззивна инстанция е
достатъчно ясна, за да стане волята на съда разбираема за страните при
конкретния изменителен диспозитив на съдебното решение. Съдът е счел, че е
напълно достатъчно изменяването на решението, независимо от
оправдаването, съдържащо се в присъдата. Процесуалния подход в този
случай е напълно съобразен с правомощията на въззива, очертани в нормата
на чл.337, ал.1, т.2, п 1.во от НПК и като по - горна инстанция от съда,
постановил първоинстанционната присъда, валидна е неговата воля.
     Касационната инстанция не намира наличие на допуснато съществено
нарушение на процесуалните правила – такова, при което волята на съда да
остава неясна за страните. Изискването за отмяна на съществуващия
оправдателен диспозитив, поддържано по същество и от представителя на
държавното обвинение, показва прекалено формалистично разбиране на


                                     9
съдебната процедура при изразяване на съдебната воля, което не се споделя от
касационния състав.
     ІІ. Относно наказанието:
     1.На първо място се оспорва не само неприложението на чл.371, т.2 от
НПК като процесуално нарушение, но и като отразило се по отношение на
наказанието. По – горе беше обяснено защо няма допуснато процесуално
нарушение, а дори и такова да е налице, чисто хипотетично този порок не е
отстраним, тъй като подсъдимият обективно е провел защита, различна от
обвинението. Осъществяването на такава защита изключва абсолютно
необходимото условие за приложението на този вид съкратена процедура –
изискването за признаване на фактите. Вярно е, че тази защита не е
отхвърлена изцяло от съда по същество (т.е. е възприета физическата точка,
върху която е попаднал удара), и в двете инстанция, но претенцията към
съдилищата в това отношение може да бъде само на тази плоскост,
дефинираща необоснованост, която пък от своя страна не съставлява
касационна инстанция. Впрочем, независимо от това, аргументацията на
въззивната инстанция на стр.12, втори абзац от проверяваните мотиви, е
безупречна, не съдържа в себе си превратно или изопачено тълкуване на
доказателства и е изградена със съответстващата и необходима правна и
житейска логика.
      Отново следва да се повтори, че наказанието е определено от първата по
ред инстанция при използване на тази съкратена процедура, като в нито един
последващ момент то не е било променено, т.е. с положителност може да се
заключи, че практически наказанието е определено при тези претендирани
условия, и в нито един последващ момент не е променено, като в
действителност липсват правни механизми за увеличаване на наказанието,
което ще бъде обяснено по – долу.
     Съотношението между смекчаващи и отегчаващи отговорността и
вината обстоятелства не може да се изразява чисто математически, и това е
сторено, по едни или други причини от съдилищата. Като цяло с основание
съдът логично е достигнал до извода, че отегчаващите отговорността
обстоятелства имат значително по – голяма относителна тежест и налагат това
наказание над средния размер. Смекчаващите отговорността обстоятелства са
обичайни – чисто съдебно минало, в известна степен самопризнанието , но


                                     10
само в известна – тъй като значителна част от него не е прието като част от
защитната теза на дееца. Не е явно несъответствието при преценката на
тежестта на смекчаващите и отегчаващите отговорността, за да се приеме
наличието на съответното касационно основание за корекция на присъдата.
Много правилно е преценена, поне от въззивната инстанция, отрицателната
лична характеристика на дееца, неговото поведение преди и след извършване
на деянието, както и обекта на посегателство ( личността на пострадалия като
такъв, т.е. различен от генерализираните обществени отношения като обект) .
     Съвършено неприемливо се оспорва възприетото от съда отегчаващо
отговорността обстоятелство относно роднинската връзка между пострадалия
и подсъдимия. Такава връзка може да играе роля в обратен на възприетия от
съда аспект ( така, както твърди защитата), но не и задължително, при
преценката на дължимо наказание при непредпазливи престъпления, когато
деецът с положителност не желае настъпването на общественоопасните
последици – както е например при непредпазливите пътнотранспортни
произшествия, съответно престъпления.
     Нещо повече, законодателят е въздигнал на по – високо ниво защитата
на подобен род връзки, като е предвидил завишена наказателна отговорност
чрез въвеждане на квалифицирани състави на умишлените престъпления
против личността, когато обекти на посегателства, извън обществените
отношения, разбира се, са близки роднини – чл.116, ал.1, т.3, чл.131, ал.1, т.3
от НК. Законодателния дух и инициатива са ясни, като в случая, макар и да не
са толкова близки роднинските връзки, съвсем закономерен и логически
издържан е извода, че обществото се отнася отрицателно към посегателствата
срещу роднини и те са много по – укорими, т.е. ако и да не са основание за по -
тежко квалифициране на деянието, то без съмнение съставляват отегчаващо
отговорността обстоятелство. Логиката е само една – щом и близките
роднински връзки нямат възпиращо действие при извършване на
престъплението, то извършителите са личности с по – нисък волеви праг и
задръжки, съответно със завишена степен на обществена опасност.
     Няма никакво съмнение, че деянието по чл.124 от НК съдържа в себе си
умишлени действия – при причиняване на леката телесна повреда ( при
смесена форма на вина), като в крайна сметка правилно съществуващата
роднинска връзка е отчетена по оспорвания от защитата начин.


                                      11
     Деянието се характеризира като проява на дребнавост и отмъстителност,
а това са черти и от обществената опасност на дееца. Колкото е по –
незначителен поводът за извършване на деянието, толкова по – висока е
степента на обществена опасност на деянието и на дееца. Не случайно деецът
всячески се е опитал да омаловажи и дезавуира престъпното си поведение с
твърдение за насрещни действия на пострадалия, именно защото
незначителния повод характеризира деянието и дееца като такива с повишена
степен на обществена опасност.
     По тези причини съдът не намери основание за проява на допълнително
снизхождение по отношение на определеното наказание. Прие, че липсва
несправедливост, която да е явна, поради което не се налага корекцията му.
     ІІІ. Относно гражданските искове:
      Въззивният съд е констатирал, че указанията на предходния касационен
състав са изпълнени от втората поред първа инстанция, като се е задоволила
да препрати към тези мотиви. Настоящият касационен състав не критикува
този процесуален подход, а се съгласява с него. Изложените съображения от
първостепенния съд са в необходимата степен пълни и изчерпателни, като
удовлетворяват изискванията за мотивираност на съдебните актове. В
светлината на презумпцията, установена в чл.45, ал.2 от ЗЗД, по силата на
естествените биологични и социални връзки и взаимоотношения - при такова
близко роднинство не е усложнено доказването на претърпените болки и
страдания от загубата на ближния не са необходими. Принципно трябва да
бъде опровергана обичайната емоционална връзка между биологичните
родственици или между съпрузите, за да може да бъде решено нещо различно
от постановеното от двете съдебни инстанции. Това с положителност не е
сторено по настоящето дело.
     Загубата на любящ баща и съпруг, добър син и брат не е оценима в пари,
тя е неизмерима емоционална загуба и дълбока душевна травма. Правото
обаче не познава друг способ за удовлетворяване и репариране на тази загуба,
освен паричното измерение, колкото и да не е достатъчно. В този смисъл
претенцията на защитата и на подсъдимия за прекомерност на присъденото
обезщетение и за отхвърлянето му по отношение на брата на пострадалия не
може да бъде уважена.
     Б. По жалбите на частното обвинение:

                                    12
     Може с положителност да се заключи, че претенцията на частните
обвинители по делото следва да се ограничи в рамките на исканията им при
първото по ред въззивно обжалване, поне що се отнася до претенция за
утежняване наказателноправното положение на подсъдимия, респективно
увеличаване на наказанието.
      Въззивната инстанция е изразила различно становище от това на
първостепенния съд, като е приела, че правилото „ reformatio in pejus“ не е
приложимо и е отпаднало с допълнителното писмено изложение на
нововстъпил повереник на Д. О. и Д. О., адвокат Н., подадено на 14.09.2023г.
с електронен подпис.
      Ако се приеме за валидно подадена въззивна жалба, в изискуемия срок,
този довод е относим само към въззивната жалба на частния обвинител Д. О.,
действаща със съгласието на своя родител Д. О., като последната действа и в
свое лично качество като съпруга.
      Обжалваната присъда № 7 по НОХД № 65/ 2023г. на Силистренски
окръжен съд е постановена в открито съдебно заседание на 26.04.2023г.
Срокът за обжалване е императивно определен в чл.318, ал.1 от НПК – 15 дни,
и в неговите рамки е подадена само въззивна жалба, изготвена от повереник
Й. като процесуален представител на частните обвинители Д. О. и Д. О. на 09.
05. 2023г. Отклонение от тази норма не е допустимо и пряко нарушава правно
признати и гарантирани от закона права на подсъдимия, охраняеми от
посочения по-горе неизменен правен принцип. В тази въззивна жалба – от
09.05.2023г. няма оплакване за размера на наказанието, последващото писмено
изложение няма характеристиката на въззивна жалба и е подадена извън
срока. Правната възможност на изготвилия изложението е само да допълни
мотивите на подадената в срока въззивна жалба, но не и да подменя
изразената воля в нея.
      По тези съображения касационната инстанция, за разлика от втората по
ред въззивна, намира че първоначално наложеното наказание от 3 години и 4
месеца на подс. Д. З. не може да бъде увеличавано по чиято и да било
инициатива, вън и независимо от повторното провеждане на досъдебно
производство. Наказателното производство е едно и също, завършило е с акт,
който не е бил окончателен – първоинстанционната присъда № 7 от 26. 04.
2023г., като след него делото е продължило само в рамките на наложеното

                                     13
наказание, тъй като не е поискано съобразено със закона         неговото
увеличаване. Прескачащо обжалване не е позволено от закона и всяка друга
интерпретация не е нищо повече от „agere in fraudem legis“.
      Другите съображения, за корекция на наказанието в обратна посока, бяха
вече изложени по – горе.
     В заключение може да се отбележи, че частните обвинители като цяло
нямат легитимен правен интерес от обжалване на постановените съдебни
актове ( тяхното искане е удовлетворено), а депозираните искания по време на
наказателното производство за отмяна на решението и връщане на делото за
ново разглеждане имат          деструктивен характер и влизат в пряка
конфронтация с основно правно положение – разглеждане на делото в разумни
срокове, особено що се отнася до настоящия случай, който не е с правна
сложност, с признато по същество деяние от подсъдимия.


     Съставът на ВКС, предвид горните изводи прие, че атакуваното с
касационни жалби от подсъдимия и частните обвинители въззивно решение
на Варненски апелативен съд следва да бъде оставено в сила като правилно и
законосъобразно.


     С оглед на това и на основание чл.354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният
касационен съд, първо наказателно отделение




                                РЕШИ:

     ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 113/ 19.09.2025г. по ВНОХД №
20253000600190 / 2025г. на Варненски апелативен съд, наказателно отделение,
втори състав.


     Решението не подлежи на обжалване.


                                         Председател: _______________________


                                    14
     Членове:

           1. _______________________

           2. _______________________




15