Осъждане за опит за убийство в условията на домашно насилие и особена жестокост

Текстът на акта

                            РЕШЕНИЕ
                                  № 77
                          гр. София, 09.02.2026 г.


                   В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на деветнадесети декември през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:


                           Председател: Красимир Шекерджиев
                           Членове:     Деница Вълкова
                                        Виолета Магдалинчева

при участието на секретаря Марияна Кр. Петрова
в присъствието на прокурора Е. Хр. С.
като разгледа докладваното от Деница Вълкова Касационно наказателно дело
от общ характер № 20258002200713 по описа за 2025 година
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. З. Б.,
чрез защитника адвокат С. П. от АК - Стара Загора, срещу решение №
88/22.05.2025 г. по ВНОХД № 20255000600091 на Апелативен съд –Пловдив
по описа за 2025 г.
      В касационната жалба са релевирани всички касационни основания по
чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК с оплаквания за нарушения на закона и съществени
такива на процесуалните правила при изготвяне на обвинителния акт,
аналитичната доказателствена дейност на съда и мотивирането на
обжалваното решение, както и за явна несправедливост на наложеното
наказание. Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново
разглеждане, алтернативно - да се приложи закон за по-леко наказуемо
престъпление или да се намали наложеното наказание.
     В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият се отказа от процесуалното
представителство на упълномощения от него защитник и подател на
касационната жалба – адвокат С. П. и поиска да бъде заменен със служебен
защитник – адвокат Н. Д. от Софийската адвокатска колегия, поради което
последният беше конституиран като страна в касационното производство. В
съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и служебният защитник поддържат
касационната жалба и допълнението към нея. Служебният защитник излага
допълнителни доводи, с които оспорва квалифициращите обстоятелства, че
деянието е извършено с „особена жестокост“ и „в условията на домашно

                                     1
насилие“. В лична защита и в последната си дума пред ВКС подсъдимият
заявява, че се признава за виновен и съжалява за постъпката си. Обяснява я с
въздействието на употребените от него алкохол и наркотични вещества и моли
за намаляване на наказанието.
          Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на
касационната жалба, което аргументира с доводи за липса на касационни
основания. Счита правната квалификация за правилна поради
многобройността и интензитета на нанесените от подсъдимия удари върху
пострадалата и системното насилие върху нея, които го характеризират като
жесток и зъл човек, безчувствен към болката и страданието. Поради това и
като намира наложеното наказание за съобразено с лошите характеристични
данни и предишните осъждания на подсъдимия, както и това, че деянието е
извършено след употреба на наркотични вещества и алкохол, прокурорът
предлага ВКС да остави в сила обжалваното решение.
     Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди
доводите на страните и извърши проверка на атакуваното решение в
пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намира следното:
           С присъда № 31 от 04.11.2024 г., постановена по НОХД №
20245500200317 по описа за 2024 година на Окръжен съд – Стара Загора,
подсъдимият А. З. Б. е признат за виновен в това, че на 06.05.2022 г., в гр.
Стара Загора, в условията на домашно насилие, с особена жестокост е
направил опит умишлено да умъртви Й. Д. Б., като опитът е останал
недовършен поради независещи от дееца причини, поради което и на
основание чл.116, ал.1, т.6, предл. 3 и т.6а, във връзка с чл.115, във връзка с
чл.18, ал.1 и чл.54 от НК му е наложено наказание петнадесет години и шест
месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване.
     На основание чл.25, ал.1 вр. ч.23, ал.1 НК така наложеното наказание е
кумулирано с наказанието една година и шест месеца лишаване от свобода по
НОХД №1260/2022г. по описа на Районен съд – Стара Загора и на подсъдимия
А. З. Б. е наложено едно общо (най-тежко) наказание петнадесет години и
шест месеца лишаване от свобода, като е определено същото да бъде
изтърпяно при първоначален строг режим със съответното приспадане на
основание чл.25, ал.2 и чл.59 от НК на изтърпяното наказание по НОХД
№1260/2022г. на Районен съд – Стара Загора и на времето, през което
подсъдимият е бил задържан.
       Съдът се е разпоредил с веществените доказателства и е възложил в
тежест на подсъдимия деловодните разноски.
     По въззивна жалба на подсъдимия ( с главно искане да бъде оправдан) е
било образувано ВНОХД № 20255000600091 по описа на Апелативен съд –
Пловдив за 2025 г. По него е постановено обжалваното пред ВКС въззивно
решение, с което първоинстанционната присъда е потвърдена.
       Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от страна с
право на жалба, срещу оспорим по касационен ред въззивен съдебен акт,
поради което се явява допустима, но разгледана по същество се преценява като
неоснователна.

                                      2
      Упрекът към въззивния съд, че e разгледал делото без да са отстранени
нередовностите в обвинителния акт е несъстоятелен. Липсата на конкретни
данни в касационната жалба и писменото допълнение към нея, подкрепящи
това оплакване, лишават касатора от възможността да получи по-конкретен
отговор от този, че видно от съдържанието на внесения в съда обвинителен
акт, той отговаря на установените в чл.246 от НПК изисквания за форма,
структура и съдържание. В проведенето във второто по ред
първоинстанционно производство разпоредително заседание (на 14.05.2024 г.)
подсъдимият и защитникът му са се съгласили със становището на прокурора,
че не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и също
като него са поискали да се пристъпи към разглеждане на делото по общия
ред, което очевидно е несъвместимо с настоящия обратен защитен довод за
нередовен обвинителен акт. С въззивното решение, предмет на настоящата
касационна проверка, е осъществен контрол върху първоинстанционната
присъда, постановена във връзка с въпросния (повторно внесен в Окръжен съд
– Стара Загора) обвинителен акт, в който прокурорът е направил
допълнителни уточнения за механизма на причиняване на установените
травматични увреждания на пострадалата. С това са били съобразени
указанията в отменителното (първо) въззивно решение по случая. Правилно
съдът не е върнал делото повторно на досъдебното производство при липса на
фактическо и правно основание за това. Очевидно подсъдимият и защитникът
са били наясно с обвинението по повторно внесения в съда обвинителен акт
 според изразените от тях становища пред първоинстанционния съд да се
пристъпи към разглеждане на делото въз основа именно на оспорения в
касационната жалба обвинителен акт. Пред въззивния съд и пред ВКС
подсъдимият се признава за виновен и ограничава исканията си до осъждане
за по-леко наказуемо престъпление или намаляване на наложеното наказание,
което самостоятелно сочи, че обвинението му е ясно. Нелогично е да се
признаваш за виновен по обвинение, което не разбираш, а и такива твърдения
в съдържателен план не се правят от подсъдимия.
      Неоснователно е и оплакването за липса на мотиви поради липса на
отговор на възражения на защитата. Доводът, че въззивният съд дължи
отговор на всяко възражение, не държи сметка за обхвата на мотивите на
въззивното решение. Апелативният съд не е длъжен да дава подробен отговор
на всеки повдигнат аргумент, а само на касаещите основните въпроси, които
са решаващи за изхода на делото (вж. в тази връзка Решения на ЕСПЧ по
делата: Van de Hurk v. the Netherlands, § 61; Boldea v. Romania, § 30;
Lobzhanidze and Peradze v. Georgia, § 66; Moreira Ferreira v. Portugal, § 84; S.C.
IMH Suceava S.R.L. v. Romania, § 40 и Karimov and Others v. Azerbaijan, § 29 и
др.).
         В писменото допълнение към касационната жалба се твърди, че
въззивният съд не е отговорил на повдигнатите от защитата въпроси за
момента на възникване на умисъла от подсъдимия и неговите мотиви за
извършване на деянието. С оглед фактическата и правна рамка на
обвинението така поставените въпроси са ирелевантни за неговата доказаност,
поради което и по силата на посочената юриспруденция на ЕСПЧ, те не се

                                        3
нуждаят от специално изясняване. Подсъдимият е обвинен в опит за убийство,
извършен при условията на домашно насилие и особена жестокост, а не за
„предумишлено“ поведение или друго квалифициращо обстоятелство,
изискващо специална цел, ерго необходимост от установяване на конкретни
мотиви по смисъла на чл.116 от НК. Въпреки това, въззивният съд е положил
усилия да изясни поставените от защитата въпроси и на стр.3 от обжалваното
решение е аргументирал на базата на кои от установените обстоятелства е
приел, че мотивите за извършеното посегателство срещу личността на
пострадалата Б. се извеждат от потърсената от нея закрила по Закона за
домашното насилие и последвалите от това съдебни производства по
граждански дела и наказателно (досъдебно) производство срещу подсъдимия
за нарушение на съдебна заповед за защита в полза на пострадалата, както и с
ревността, която той изпитал, когато я видял в дома й в компанията на друг
мъж, непосредствено преди да я нападне с ножа.
       Обратно на твърденията в писменото допълнение към касационната
жалба, съдът е интерпретирал според действителното им съдържание
свидетелските показания на        полицейския служител И. В.. Както в
непосредствения си разпит пред съда, така и в прочетените на основание
чл.281, ал.4, вр. ал.1, т.2 от НПК двукратно дадени в ДП показания ,
свидетелят е потвърдил, че в периода на съжителството между подсъдимия и
пострадалата, същата многократно е пускала жалби против подсъдимия за
домашно насилие, но след това ги оттегляла. Въззивният съд обаче не е извел
фактическия и правен извод за системно осъществявано от подсъдимия
домашно насилие от този доказателствен източник, както твърди касаторът.
Фактическите положения в това отношение са установени само косвено от
показанията на посочения свидетел и основно от преки доказателства, каквито
са данните от показанията на пострадалата, която е потвърдила, че по време на
едногодишното й съжителство с подсъдимия, до месец април 2022г., когато се
разделили, тя е била многократно подлагана на физически и психически
тормоз, чрез нанасяне на побои, скубане, удряне, порязване с нож, чупене на
мебели, врати и дограма в дома й, като подсъдимият я принуждавал да
проституира, а когато не му предоставяла средства от работата й като
проститутка, той отново я биел, защото не можел да си купи наркотици.
     Внимателният и непредубеден прочит на съдържанието на обжалваното
решение опровергава оплакването за непълноценна доказателствена дейност,
което също е заявено от касатора без никаква конкретика. При повторната
въззивна проверка Апелативен съд – Пловдив е спазил напълно изискванията
на чл.13, чл.14 и чл.107 от НПК, обсъдил е надлежно несъществените
противоречия в доказателствените материали и е утвърдил възприетата от
първата инстанция фактическа обстановка, включително относно авторството
на деянието, по ясен и категоричен начин, давайки подробен и убедителен
отговор защо се доверява на показанията на пострадалата Б. и подкрепящите
ги данни от показанията на свидетелите Ш. Д., С. Л. и Т. Д., заключението на
СМЕ и писмените доказателства. В контекста на направените признания от
подсъдимия, че на инкриминираните дата и място „наръгал три четири пъти с
ножа“ пострадалата (л.103 и л.104 от първоинстанционното дело), съществено

                                     4
противоречие в доказателствените материали не е налице. Това самостоятелно
обуславя несъстоятелността на доводите за допуснати съществени нарушения
на процесуалните правила относно доказателствената дейност на съда.
Отделно от това, изразеното декларативно несъгласие с фактическите изводи
на апелативния съд, за които голословно се твърди, че не се подкрепят от
доказателствата по делото, сочат на довод за необоснованост, която не е сред
основанията, на които може да се предизвика касационна проверка видно от
разпоредбата на чл. 348, ал. 1 от НПК. Необосноваността представлява
несъответствие между установените в атакувания съдебен акт фактически
положения и събраните по делото доказателства. Принципно касационната
инстанция не може да подменя вътрешното убеждение на решаващите
съдилища по фактите, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК и
не разполага с процесуални възможности за самостоятелна оценка на
доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна
инстанция по фактите.
       При така посочените от касатора доводи за процесуални пороци и
изложените аргументи за тяхната несъстоятелност, Върховният касационен
съд намира, че не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от
НПК, съответно искането за отмяна на решението и връщане на делото за
ново разглеждане е неоснователно.
     По оплакването за нарушение на материалния закон:
     В рамките на установените факти за престъплението по чл.116, ал.1, т.6 и
т.6а, вр. чл.115, вр. чл.18, ал.1 от НК, материалният закон е приложен
правилно, с изключение на квалификацията на опита, който неправилно още в
диспозитива на обвинителния акт е определен като недовършен вместо като
довършен. Убийството е недовършено, защото не са настъпили предвидените
в закона и искани от дееца съставомерни последици, но опитът към него е
довършен, тъй като обратно на приетото в мотивите на въззивното решение,
изпълнителното деяние е било довършено. Съгласно заключението на СМЕ и
разясненията на вещото лице пред съда конкретните увреждания на
пострадалата, причинени от многобройните намушквания от дееца, биха
причинили смъртта й, ако не е била оказаната квалифицирана медицинска
помощ впоследствие. Следователно опитът е довършен (чл.18, ал.1, предл.
второ от НК). Въпреки това направеното разграничение няма практическо
значение в процесния случай, тъй като обвинението е за недовършен опит,
който принципно разкрива по-ниска степен на обществена опасност на
деянието и поради образуване на касационното дело по жалба на подсъдимия
наличието на довършен опит не може да утежни положението на подсъдимия.
      Възражението на касатора, че извършеното от подсъдимия деяние
неправилно е квалифицирано като опит за умишлено убийство, а не като
телесна повреда не може да бъде възприето, тъй като не кореспондира с
приетите за установени от инстанциите по същество правно значими факти.
Освен това въззивният съд е изложил законосъобразни и пространни
съображения за субективната съставомерност на деянието, изводима от
обективираното от подсъдимия отношение към извършеното деяние и неговия
резултат, които сочат на умисъл за убийство, а не само за причиняване на

                                     5
телесна повреда. Съдебната практика е последователна в разбирането, че за
умисъла на дееца се съди по обективните му действия, а не от заявеното от
него намерение за вида на целеното увреждане. В конкретния случай
обективно извършените от подсъдимия действия в насока засягане телесната
цялост на пострадалата, съобразно използвания от него механизъм и средство
на извършване на посегателството, сочат на умисъл за лишаване от живот, а
не за причиняване само на телесна повреда. Видно от мотивите на
обжалваното решение въззивният съд е обосновал извода си за умисъл за
умъртвяване не само с различните места на нараняванията на жертвата, между
които и главата, но също и на база средството, с което са й причинени
телесните увреждания, а именно нож с режещ ръб 16,5 см и широчина 3,5 см.
Въззивният съд, също като първата съдебна инстанция, се е позовал на
установения по съответния процесуален ред факт, че бягайки по улицата след
инцидента подсъдимият викал, че е убил пострадалата, което недвусмислено
сочи съзнавана представа за         възможните последици от нападението,
обуславяща пряк умисъл за умъртвяване, а не само за телесно увреждане. Този
по-тежък резултат не е настъпил по независещи от дееца причини. При пряк
умисъл за причиняване на телесна повреда или смърт, когато не настъпи по-
тежкия резултат вследствие на причини, независещи от дееца, е налице опит
за убийство, тъй като извършеното следва да се квалифицира с оглед на по-
тежката алтернатива ( вж. Иван Ненов, Наказателно право, обща част, книга
втора, изд. 1992г., стр.103-104 и Решение №32/11.03.1991г. по н.д. №868/90г., І
н.о. на ВС). Поради това квалифицирането на деянието като опит за убийство
от предходните съдилища е правилно и липсва основание за изменение на
обжалваното решение в тази част.
        При установените факти за изпълнено с упражнено от подсъдимия
 системно домашно насилие спрямо Б. по време на цялото им фактическо
съжителство и особеностите на конкретното нападение с нож, което деецът
ескалирал въпреки молбите на жертвата, правилно съдилищата са приели, че
са налице двата квалифициращи признака по чл.116, ал.1, т.6 и т.6а от НК –
„особена жестокост“ и извършване на деянието „ в условията на домашно
насилие“. Следва да се отбележи, че за второто квалифициращо обстоятелство
съдилищата са съобразили по-благоприятната за дееца редакция на чл.93, т.31
от НК (преди изменението й в ДВ, бр.67/2023 г.), която при дефинирането на
домашното насилие, за разлика от последвалото законово изменение, изисква
деянието да е предшествано от системно домашно насилие т.е. да не
представлява еднократен акт в отношенията извършител – жертва, каквато е
настоящата законова уредба. Несъстоятелността на оплакването за липса на
особена жестокост се обуславя и от факта, че намесата на майката на
свидетеля Л. да възпре подсъдимия, не само не му е повлияла, но той посегнал
и към нея с ножа и порязал дланта й, след което продължил да намушква
пострадалата. Наред с ударите с нож, от които пострадалата кървяла обилно и
кръвта й е летяла във всички посоки, подсъдимият я е дърпал за косата,
съборил я на земята и яростно продължил да й нанася силни удари с ножа,
включително към главата, което явно го характеризира като жесток човек.
Всеобхватните наранявания на пострадалата по едно и също време и

                                      6
особеностите на тези, които са били годни да причинят смъртта й, дават
основание ВКС да се съгласи с дадената от съдилищата правна квалификация
на деянието, която изключва касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НК.
         Главното оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание
също се аргументира с доводи за неправилна правна квалификация на
извършеното деяние от подсъдимия и претенцията за приложение на закон за
по-леко наказуемо престъпление, за несъстоятелността на които вече се
изложиха съображения. Независимо, че се касае за опит, съгласно чл.18, ал.2
от НК законът предвижда същите алтернативни наказания като за довършено
убийство, а именно: от петнадесет до двадесет години лишаване от свобода,
доживотен затвор или доживотен затвор без замяна. При така установената
наказуемост наложеното наказание петнадесет години и шест месеца
лишаване от свобода е близо до предвидения в закона минимум, което само по
себе си изключва явната му несправедливост.
    Въпреки отчетения превес на отегчаващите отговорността обстоятелства,
между които лошите характеристични данни за дееца, предишните му
осъждания за тежки умишлени престъпления, извършване на престъпното
посегателство след употреба на алкохол и наркотични вещества и
продължаващите тежки последици за пострадалата Б., която въпреки
продължителните рехабилитационни процедури не може да се обслужва сама
след уврежданията на двете й ръце, въззивният съд правилно не е предприел
влошаване на наказателноправното положение на дееца. Апелативният съд е
аргументирал съгласието си с наложеното от първоинстанционния съд
наказание на дееца по най-леката от трите санкционни алтернативи в чл.116,
ал.1, т.6 и т.6а, вр.чл.115, вр. чл.18, ал.1 от НК и то към предвидения в нея
минимум с принципа reformatio in pejus и установената въз основа на него
 забрана за увеличаване на наложеното наказание с оглед процесуалното
развитие на делото и по-конкретно, че оспореното наказание, макар и в
близък до установения в закона минимум е идентично с това, което е било
определено с отменената само по въззивна жалба на подсъдимия присъда,
постановена в първото по ред първоинстанционно производство. Поради това
ВКС намира, че не са налице признаци на явна несправедливост по смисъла на
чл.348, ал.5 от НПК, включително на определеното общо наказание по чл.25
от НК, доколкото същото съвпада изцяло и не надхвърля по-тежкото
наказание измежду двете наказания, предмет на групирането, както
императивно изисква посочената разпоредба. Също по силата на императивно
законово правило (чл.57 ал.1 т.2 б.“а“ ЗИНЗС) е определен първоначалният
строг режим за изтърпяване на общото наказание, който не се оспорва от
страните.
    Недоволството относно срока на наложеното наказание неоснователно се
свързва с липсата на експертиза, която да потвърди отчетената от въззивния
съд като отегчаващо отговорността обстоятелство употреба на алкохол и
наркотични вещества от страна на дееца. Принципно експертизата е
алтернативен способ на доказване (чл.136 от НПК). Тя е задължителна само
при възникнало съмнение относно отговорите на изрично и изчерпателно
изброените в чл.144, ал.2 от НПК въпроси, между които не е коментираното

                                     7
обстоятелство. Освен това, същото е установено по категоричен начин от
обясненията на подсъдимия, който признава пред съда, че е употребил алкохол
и наркотични вещества преди да тръгне към дома на пострадалата и преди да я
нарани, поради което защитният довод, че въпросното обстоятелство не е
доказателствено обезпечено е несъстоятелен.
       Правилно въззивният съд е отказал приложението на чл.55 от НК, като
убедително е аргументирал липсата на многобройни и/или изключителни
смекчаващи отговорността обстоятелства. Същевременно, макар съдът да е
пропуснал служебно да анализира в тази насока продължителността на
наказателното производство, същата не дава основание за намаляване на
наложеното наказание, защото с оглед особеностите на случая и
процесуалното развитие на наказателното производство тя не е извън
разумните срокове. Не е допуснато надценяване или подценяване на
обстоятелствата, влияещи върху отговорността, като определеното наказание
по вид и размер е в унисон с целите за поправяне и превъзпитание на
подсъдимия и за осъществяване на предупредително-възпиращо въздействие
върху останалите членове на обществото.
      При тези съображения, касационната инстанция не намери наказанието
на подсъдимия Б., включително наложеното на основание чл.25 от НК общо
наказание да са явно несправедливи, поради което претенцията за
намаляването им е лишена от основание.
        Предвид изложеното, настоящият касационен състав намери, че в
пределите на поискания касационен контрол и в рамките на правомощията на
касационната инстанция липсват основания за намеса в атакувания съдебен
акт, поради което той следва да бъде оставен в сила.
      С оглед на това и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният
касационен съд, първо наказателно отделение




                                РЕШИ:


    ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 88/22.05.2025 г., постановено по
ВНОХД № 20255000600091 на Апелативен съд – Пловдив по описа за 2025 г.
   Решението не подлежи на обжалване.

                                         Председател: _______________________

                                            Членове:

                                                   1. _______________________



                                    8
    2. _______________________




9