Потребителска защита за съдлъжник по фирмен кредит и липса на ГПР

Текстът на акта

                             РЕШЕНИЕ
                                   № 179
                           гр. София, 15.07.2026 г.


                    В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди
двадесет и шеста година в следния състав:


                             Председател: Кристияна Генковска
                             Членове:     Анжелина Христова
                                          Никола Чомпалов

при участието на секретаря Петя Ив. Петрова
като разгледа докладваното от Кристияна Генковска Касационно търговско
дело № 20258002902300 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
      Подадена е касационна жалба от С. С. О. срещу решение №
328/19.06.2025 г. по в. гр. д. № 317/2025 г. на Окръжен съд – Благоевград в
частта, с която е потвърдено решение № 125/20.04.2023 г., постановено по
гр.д. № 234/2022 г. на Районен съд - Петрич, в частта, с която касаторът е
осъден да заплати солидарно с С. И. О. и “Сюра текстил“ЕООД на „Юробанк
България“ АД парични суми, дължими по договор за банков кредит продукт
„Бизнес овърдрафт“ № BL49464 от 18.09.2014 г., както следва: главница в
размер на 11 774,22 евро /равностойни на 23028,38 лв./; възнаградителна
лихва в размер на 1 122,26 евро /равностойни на 2 194,95 лв./ за периода от
06.10.2020 г. до 11.08.2021 г.; мораторна лихва в размер на 351,29 евро /
равностойни на 687,06 лв./ за периода от 11.08.2021 г. до 04.10.2021 г.;
неиздължени такси по договора в размер на 528,95 евро /равностойни на 1
034,54 лв./ за периода от 21.09.2020г. до 04.10.2021 г. и неиздължени такси за
връчване на нотариални покани в размер на 36,81 евро /равностойни на 72 лв./
за периода от 29.09.2021 г. до 04.10.2021 г., ведно със законната лихва върху
претендираната главница от постъпването на исковата молба в съда
(22.02.2022 г.) до окончателното изплащане на вземането и в частта на
разноските.
      В касационна жалба се излагат съображения за неправилност, поради
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради


                                      1
необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон. Касаторът
счита, че неправилно въззивният съд е достигнал до извод, че С. С. О.,
подписвайки процесния договор като съдлъжник, е действал в качеството си
на физическо лице в рамките на своята търговска и професионална
компетентност. От доказателствата по делото не се установява това лице да
има посочената обвързаност с дружеството-кредитополучател. Касаторът се
явява потребител по смисъла на ЗЗП и неправилно БлОС е счел, че той не
може да се позовава на потребителска защита. Съответно в нарушение на
процесуалните правила не е обсъдил възраженията му за неравноправност на
договорните клаузи, което нарушение е съществено, тъй като е довело до
уважаване на исковете срещу касатора, а не до тяхното отхвърляне. Иска
отмяна на въззивното решение в атакуваната част и постановяване на друго за
отхвърляне на предявените срещу С. С. О. искове.
       Ответникът по касацията „Юробанк България“ АД е подал писмен
отговор, в който се оспорва нейната основателност. Оспорва се
съществуването на качеството „потребител“ за касатора, предвид
недоказаността на това възражение. Не са доказани и оспорванията на
длъжника, касаещи доводите му за съществуването на неравноправни клаузи в
процесния договор.
       С определение № 792/17.03.2026 г. по т.д. № 2300/2025 г. на ВКС, I т.o. e
допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по
въпроса: Ползва ли се с потребителска защита по ЗЗП физическо лице,
поръчител на задължение на търговско дружество - кредитополучател по
договор за банков кредит, ако поръчителят има родствена връзка с управителя
и едноличен собственик на капитала на дружеството? за проверка
съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в
решение № 38/23.06.2017 г. по т. д. № 2754/2015 г. на ВКС, I т.о., решение №
84/20.07.2017 г. по т. д. № 1934/2015 г. на I т.о. на ВКС, решение №
50/26.06.2020 г. по т.д. № 489/2019 г. на ВКС, I т.о., решение № 240/29.03.2018
г. по т.д. № 1102/2017 г. на ВКС, I т.о. и решение № 69/11.03.2025 г. по т. д. №
344/2024 г. на II т.о. на ВКС.
       С оглед становищата на страните и по реда на чл.290, ал.2 ГПК извърши
проверка по заявените основания за касиране на въззивния акт, ВКС-
Търговска колегия, състав на І т.о. приема следното:
     Въззивното решение на БлОС е постановено по реда на чл. 294, ал. 1
ГПК, след като с решение № 69/11.03.2025 г. по т. д. № 344/24 г. на ВКС, II т.о.
е отменено решение № 565/26.10.2023 г. по в. гр. д. 801/2023 г. по описа на
ОС– Благоевград в обжалваната част за потвърждаване на решение №
125/20.04.2023 г. по гр.д. № 234/2022 г. на Районен съд - Петрич и делото е
върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В посоченото
решение на ВКС, II т.о. е прието, че въззивният съд не е изпълнил


                                       2
задължението си да следи служебно дали ответниците по иска – физически
лица, се ползват с потребителска защита по ЗЗП и съответно да обсъди дали
клаузите на процесния договор за кредит са неравноправни, като уведоми
страните да вземат становище и да ангажират доказателства досежно
неравноправния характер на клаузите на процесния договор: ответниците
имат възможост да заявят дали ще се ползват от предоставената им със ЗЗП
по-силна закрила, а ищецът да обоснове възраженията си срещу правото им на
тази защита, както и срещу евентуално неравноправен характер на клаузите на
процесния договор.
      Преди да призове страните в открито съдебно заседание въззивният съд
е уведомил страните, че с оглед указанията, дадени в отменителното решение
на ВКС, ще се произнесе по неравноправния характер на клаузи от договор за
банков кредит продукт „Бизнес овърдрафт“ от 18.09.2014 г. и им е предоставил
възможност на изразят становище и ангажират доказателства. В съдебно
заседание пълномощникът на ответниците по иска-физически лица е
потвърдил позоваването им на потребителска защита. В обжалваното решение
въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се
установява, че ответникът С. И. О. е имал качеството на управител и
едноличен собственик на капитала на дружеството кредитополучател, но
задължаването от страна на физическите лица С. И. О. и С. С. О. (син на
управителя на дружеството кредитополучател) е извършено за цели свързани
с търговска дейност или професия. Счел е, че предметът на процесния договор
за банков кредит от 18.09.2014 г. е свързан с професионалната дейност на
кредитополучателя „Сюра Текстил“ЕООД, кредит – овърдрафт за посрещане
на краткосрочни оборотни нужди. Приел е още, че финансовата услуга по
договора е предоставена и получена от дружеството, както и че е уговорено,
сумата да послужи за оборотни средства на юридическото лице. С оглед на
изложеното е приел за установено, че при сключването на договора
физическите лица са действали в рамките на търговска си дейност и нямат
качеството на „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, съответно не
могат да се позовават на неравноправност на клаузите на сключения договор
за кредит. Поради което не е разгледал възраженията на касатора за
неравноправност на клаузите на процесния договор за банков кредит и като се
е позовал на съответствие между счетоводните записвания на банката и
заключението на ССЕ е намерил за основателни предявените искове,
включително в частта им за солидарно осъждане на С. С. О..
      По правния въпрос настоящият състав на ВКС намира следното:
      На осн. §13а, т.9 от ДР на Закона за защита на потребителите с този
закон се въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април
1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Последователна е практиката на СЕС /напр. решения по дела С-110/2014, С-


                                      3
488/11, С-455/21, С-485/21, С-590/17, С-537/13, определение от 14.09.2016 г.
по дело С-534/15, и др./, че Директива 93/13/ЕИО дефинира договорите, към
които се прилага, като се позовава на качеството на страните по договора – в
зависимост от обстоятелството дали те действат или не действат в рамките на
осъществяваната от тях дейност по занятие, като за да се прецени дали дадено
лице попада в обхвата на понятието „потребител“ по смисъла на чл. 2, буква
„б“ от Директива 93/13, и по-специално дали стопанската цел на сключен от
това лице договор за кредит е ограничена или преобладаваща в общия
контекст на този договор, сезираният със спора съд е длъжен да вземе предвид
всички релевантни обстоятелства във връзка с този договор, както
количествени, така и качествени. Посочено е, че понятието „потребител“ по
смисъла на чл.2, б. „б“ от Директивата има обективен характер, като трябва да
се преценява по функционален критерий, който се състои в това да се прецени
дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности,
външни за упражняването на дадена професия и не зависи от познанията,
които съответното лице може да има, или от информацията, с която то
действително разполага. В решение по дело С–348/14 СЕС е приел, че в
обхвата на понятието „потребител“ по чл. 2, б. „б“ на Директива 93/13/ЕИО
попада физическо лице, което е в положението на съдлъжник в рамките на
договор, сключен с търговец, когато то действа за цели, които са извън
неговата търговска или професионална дейност. В решение по дело C-419/11
на СЕС изрично е посочено, че физическо лице, което има тесни
професионални връзки с дружество, като например управлението или
мажоритарно участие в същото, не може да се счита за потребител по смисъла
на чл. 15, пар. 1 на Регламент 44/2001, когато поръчителства по запис на
заповед, издаден за гарантиране на задълженията, които това дружество има
по договор, свързан с получаването на кредит. В определение по дело С-74/15
на СЕС е застъпено становище, че в случаите на физическо лице, което е
приело да бъде гарант за изпълнението на задължения на търговско
дружество, задача на националния съд е да установи дали това лице е
действало в рамките на осъществяваната от него дейност по занятие, или
поради връзката от функционално естество, която то има с това дружество,
като например неговото управление или значителен дял от неговия
дружествен капитал, или то е действало за цели от частен характер. В решение
на Съда по дело С-570/21, е посочено, че за да се прецени дали стопанската
цел на сключен от лицето договор за кредит е толкова ограничена, че не е
преобладаваща в общия контекст на този договор, националният съд е длъжен
да вземе предвид всички релевантни обстоятелства във връзка с този договор,
както количествени, така и качествени, каквито са по – специално
разпределението на заетия капитал между стопанска и нестопанска дейност,
както и – при няколко кредитополучатели – фактът, че само един от тях
преследва стопанска цел или че кредитополучателят е обусловил отпускането
на кредит, предназначен за потребителски нужди, от частично разпределяне
на заетата сума за погасяване на задължения, свързани със стопанска дейност.


                                     4
      В съответствие с така цитираната практика на СЕС съставите на ВКС в
посочените по-горе решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, тълкувайки
понятието „потребител“ по § 13, ал.1, т.1 от ДР на ЗЗП, приемат, че физическо
лице – съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващо кредит, по
който кредитополучателят е търговец, може да има качество на потребител по
Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на
клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата
търговска дейност. Съдът следва да извърши конкретна преценка, съобразно
доказателствата по делото, с оглед установяване качеството „потребител“.
Обезпечаването на дълг на търговско дружество от физическо лице,
включително и когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като
дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия,
ако това физическо лице има тесни професионални връзки с посоченото
дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в
същото.
      Горните разрешения обуславят извод, че на проверка при установяване
качеството „потребител“ подлежи обстоятелството дали лицето, което
сключва договора действа в рамките на „своята търговска или професионална
дейност“, т.е. осъщестявана от самото лице дейност по занятие, респ. дали е
налице връзка от функционално естество - самото физическо лице лично да
участва в управлението на търговското дружество-кредитополучател или да
притежава мажоритарен дял от капитала на същото дружество. Това е
критерият, съответстващ на идеята, върху която се основава въведената с
Директивата система на защита, а именно, че потребителят е в положение на
по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на
възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като
това положение води до приемане от негова страна на условията, установени
предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на
съдържанието им.
      Настоящият състав на ВКС споделя дадените отговори и с оглед на
същите счита, че според дефиницията по чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО
и по § 13, ал.1, т.1 от ДР на ЗЗП за преценката на качеството „потребител“ на
физическо лице, което е задължено като съдлъжник или като поръчител на
кредитополучател по договора за банков кредит, родствената връзка между
първото и управителя и/или едноличния собственик на капитала на
дружеството-кредитополучател е ирелевантна.
      По основателността на касационната жалба:
      Въззивното решение е постановено в противоречие с цитираната
практика на ВКС и на дадения отговор на правния въпрос, по който е
допуснато касационно обжалване на решението на БлОС.
      Видно от събраните по делото доказателства и предвид влязлата в сила
част от решение № 328/19.06.2025 г. по в. гр. д. № 317/2025 г. на Окръжен съд
– Благоевград, С. И. О., баща на касатора С. С. О., към момента на подписване


                                     5
на процесния договор е имал качеството на управител и едноличен собственик
на капитала на дружеството кредитополучател, поради което е действал при
сключването му за цели и в рамките на неговата търговска или професионална
дейност. При отчитане на посочените обстоятелства въззивният съд, в
съответствие с посочената практика на ВКС и СЕС е приел, че управителят и
едноличен собственик на капитала на дружеството С. И. О. няма качество на
потребител по ЗЗП и не може да се позовава на неравноправност на клаузи в
договора за кредит.
      Обстоятелството, че С. С. О. е син на едноличния собственик на
капитала и управител на кредитополучателя              „Сюра Текстил“ЕООД,
съобразно отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационно
обжалване, не води до заключение, че при сключване на договора касаторът е
действал за цели и в рамките на своя професионална или търговска дейност,
респ. се е намирал в тесни функционални връзки с търговското дружество.
Както е отбелязъл въззивният съд процесният договор за банков кредит
продукт „Бизнес овърдрафт“ от 18.09.2014 г. с оглед на клаузите по същия е
сключен с кредитополучател „Сюра текстил“ЕООД във връзка с
професионалната /служебна дейност/ на дружеството за посрещане на
краткосрочни нужди. Основателно е оплакването в касационната жалба за
допуснато от въззивния съд съществено нарушение на процесуалните
правила, тъй като не са били обсъдени доказателствата относно релевантното
за спора обстоятелство дали подписалият за съдлъжник договора касатор се е
задължил за цели на своята, а не на дружеството-кредитополучател, дейност
по занятие. ВКС намира, че анализът на договорните клаузи и липсата на
други доказателства не може да обоснове извод, че С. С. О. е сключил
процесния договор в рамките на своята търговска или професионална дейност.
Банката-кредитор и не твърди касаторът да е извършвал такава.
Неоснователни са доводите, обективирани в отговора на касационната жалба
за наличие на изследваното качество „потребител“ предвид осъществяване на
хипотеза на „свързани лица“ по смисъла на ТЗ, ДОПК и ЗКПО. Съобразно
дефинцията по § 1, ал.1, т.1 от ДР на ТЗ „с вързани лица" по смисъла на този
закон са: съпрузите, роднините по права линия - без ограничения, по
съребрена линия - до четвърта степен включително, и роднините по
сватовство - до трета степен включително. Изпълнението на предпоставките
по цитираната разпоредба не означава, че с тези факти законодателят свързва
правната последица – отричане качеството „потребител“ за касатора. Там
където законодателят е преценил релевантността на тази свързаност с оглед
спецификата на регулираното обществено отношение, той изрично я посочва
като елемент от хипотезиса на правната норма и е предвидил съответните
правни последици- напр. в чл.144, ал.2, т.2 ТЗ, в чл.240б, ал. 1ТЗ, чл.260ъ, ал.3
ТЗ, в чл.647, ал.1, т.6 ТЗ и пр.
      Неправилният извод на БлОС, че касторът не притежава качеството
„потребител“ и не може да се ползва от потребителска защита е довел до
необсъждане на възраженията на касатора в тази връзка. В отменителното

                                       6
решение на ВКС по т.д. № 34/2024г. на ВКС, II т.о. са дадени задължителни за
БлОС при новото разглеждане на делото указания по приложението на
процесуалния закон. Споделена е създадената трайна практика на СЕС и ВКС,
че първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по
делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи
неравноправност на клауза/и в потребителски договоря, като при
констатирано наличие на тези обстоятелства, съдът, разглеждащ делото по
същество, е длъжен с оглед принципа на състезателност да уведоми страните,
че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата/те, като им даде
възможност да изразят становище и да ангажират доказателства. Съдът не се
произнася по неравноправния характер на клаузата, ако потребителят, след
като е бил уведомен, се противопостави на това. Възражението на
потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не се
преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК
или чл. 367 ГПК и може да бъде наведено за първи път и във въззивното
производство, като ограниченията на чл. 266 ГПК не се прилагат. Във връзка с
възражението следва да се предостави възможност за становище на
насрещната страна и за ангажиране на доказателства от всяка от страните. В
който смисъл са и дадените указния.
      В нарушение на чл.294, ал.1 ГПК новият състав на въззивната
инстанция, предвид непротивопоставянето от страна на касатора съдът да се
произнесе по неравноправния характер на договорните клаузи, не е извършил
и проверка в тази връзка. Поддържаните от С. С. О. в хода на делото
възражения са, че липсва яснота за механизма на определяне на задълженията
му за претендирана лихва и такси по кредита, че липсват обвързващи го общи
условия и методология, които да очертават ясно начина на формиране на
задълженията му, и че правата му като икономически по-слабата страна по
договора са нарушени.
      Касаторът е подписал договор за кредит като съдлъжник и при извод, че
е страна по същия, той се ползва от потребителската защита по ЗПК.
Доколкото се касае до договор за овърдрафт приложение намира чл.12 ЗПК,
който поради спецификите на този вид договори не съдържа изискване
подобно на чл.11. а.1, т.11 ЗПК за изготвяне на погасителен план. Липсата на
Общи условия към момента на сключване на договора не дерогира клаузите на
самия договор, които регулират отношенията между страните и които
подлежат на проверка за установяване на неравновесие в полза на по-силната
страна по правоотношението. Във връзка с оплакването на касатора за
необсъждане от въззивния съд на уговорения начин на формиране на
задълженията за лихви и такси и неяснота относно задълженията му по
договора, БлОС е бил длъжен и служебно да съобрази, че на осн. чл.12, т.9
ЗПК договорът за кредит следва да съдържа годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите

                                     7
по определения в приложение № 1 начин. Анализът на процесните договорни
клаузи не обосновава извод за наличие на посочен такъв задължителен
елемент. В практиката на СЕС / напр. решения по дела С-448/17, С-686/19, С-
714/22, С-677/23/ и ВКС /решения по т.д. № 1861/2025г. на ВКС, I т.о., по т.д.
№ 1001/2025 г. на ВКС, I т.о., по т.д. № 1646/2022 г. на ВКС, II т.о. и др./
последователно се застъпва становище, че годишният процент на разходите
отразява всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати по договора
за потребителски кредит и които са известни на кредитора. Същият се
изчислява чрез математическа формула и се изразява в процент от общия
размер на предоставения кредит, като когато са приложими, при
изчисляването му се вземат предвид и допълнителни допускания. Годишният
процент на разходите е съществен елемент от задължителното съдържание на
договора за потребителски кредит, тъй като дава информация на потребителя
да определи обхвата на своето задължение към момента на сключване на
договора и възможност да го съпостави с други предложения. Поради което
неточното посочване в договор за потребителски кредит на всички
компоненти, които се включват в ГПР, се приравнява на липса на този елемент
и води до недействителност на договора, на осн. чл.22 ЗПК.
       Липсата на задължителен елемент от съдържанието на договора за
потребителски кредит на осн. чл.12, ал.1, т.9 ЗПК законът свързва със
санкцията по чл.22 ЗПК – договорът за кредит е недействителен, в резултат на
което на осн. чл. 23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно
касаторът е задължен само за неиздължената главница, която е била
предоставена на кредитополучателя, като от нея се приспаднат извършените
плащания по кредита за лихви и такси, които според заключението на ССЕ
възлизат общо на сума в рамер на 15 493,78 евро /равностойни на 30 303,20
лв./, включващи направени плащания за възнаградителна лихва - 10 626,84
евро /равностойни на 20 784,30 лв./ и за такси - 4 774,90 евро / равностойни
на 9 338,90 лв./ и нот.такси – 93,02 евро /равностойни на 180 лв./ Тези
плащания са повече от претендираната и незаплатена главница в размер на 11
774,22 евро /равностойни на 23 028,38 лв./. Поради което предявеният срещу
С. С. О. иск по чл.422 ГПК е изцяло неоснователен.
       Предвид изложеното, обжалваното решение следва да се отмени и
вместо него да се постанови друго за отхвърляне на иска на банката срещу
касатора, вкл. в частта на разноските, дължими от С. С. О. в полза на банката.
      По изложените съображения, Върховен касационен съд, Търговска
колегия, състав на Първо отделение,

                                  РЕШИ:
    ОТМЕНЯ решение № 328/19.06.2025 г. по в. гр. д. № 317/2025 г. на
Окръжен съд – Благоевград в частта, с която е потвърдено решение №


                                      8
125/20.04.2023 г., постановено по гр.д. № 234/2022 г. на Районен съд - Петрич,
в частта, с която С. С. О. е осъден да заплати солидарно със С. И. О. и „Сюра
текстил“ЕООД н а „Юробанк България“ АД парични суми, дължими по
договор за банков кредит продукт „Бизнес овърдрафт“ № BL49464 от
18.09.2014 г., както следва: главница в размер на 11 774,22 евро /равностойни
на 23028,38 лв./; възнаградителна лихва в размер на 1122,26 евро /равностойни
на 2 194,95 лв./ за периода от 06.10.2020 г. до 11.08.2021 г.; мораторна лихва в
размер на 351,29 евро / равностойни на 687,06 лв./ за периода от 11.08.2021 г.
до 04.10.2021 г.; неиздължени такси по договора в размер на 528,95 евро
/равностойни на 1 034,54 лв./ за периода от 21.09.2020г. до 04.10.2021 г. и
неиздължени такси за връчване на нотариални покани в размер на 36,81 евро
/равностойни на 72 лв./ за периода от 29.09.2021 г. до 04.10.2021 г., ведно със
законната лихва върху претендираната главница от постъпването на исковата
молба в съда (22.02.2022 г.) до окончателното изплащане на вземането, както и
в частта на разноските, дължими от С. С. О. в полза на „Юробанк България“
АД, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
       ОТХВЪРЛЯ прдявения от „Юробанк България“ АД против С. С. О. ЕГН
********** иск за солидарно заплащане със С. И. О. и „Сюра текстил“ЕООД
н а парични суми, дължими по договор за банков кредит продукт „Бизнес
овърдрафт“ № BL49464 от 18.09.2014 г., както следва: главница в размер на
11 774,22 евро /равностойни на 23028,38 лв./; възнаградителна лихва в размер
на 1122,26 евро /равностойни на 2 194,95 лв./ за периода от 06.10.2020 г. до
11.08.2021 г.; мораторна лихва в размер на 351,29 евро / равностойни на 687,06
лв./ за периода от 11.08.2021 г. до 04.10.2021 г.; неиздължени такси по
договора в размер на 528,95 евро /равностойни на 1 034,54 лв./ за периода от
21.09.2020г. до 04.10.2021 г. и неиздължени такси за връчване на нотариални
покани в размер на 36,81 евро /равностойни на 72 лв./ за периода от 29.09.2021
г. до 04.10.2021 г., ведно със законната лихва върху претендираната главница
от постъпването на исковата молба в съда (22.02.2022 г.) до окончателното
изплащане на вземането.
       Решението е окончателно.


                                           Председател: _______________________

                                               Членове:

                                                      1. _______________________

                                                      2. _______________________




                                       9