Нищожност на неустойки по концесионен договор поради противоречие с добрите нрави

Текстът на акта

                             РЕШЕНИЕ
                                  № 186
                          гр. София, 19.07.2026 г.


                   В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две
хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                            Председател: Росица Божилова
                            Членове:     Анна Ненова
                                         Татяна Костадинова

при участието на секретаря Ивона Ст. Мойкина
като разгледа докладваното от Росица Божилова Касационно търговско дело
№ 20258002901419 по описа за 2025 година
      Производството е по чл. 290 ГПК.
      Образувано е по касационна жалба на „Монолит 21 - Андонов и Захов“
ООД против решение № 200/10.04.2025г. по т.д.№ 803/2024г. на Софийски
апелативен съд, в частта му с която, след отмяна на решение №
1108/05.08.2024г. по т.д.№ 82/2023г. на Софийски градски съд, в съответната
му част, е отхвърлен предявеният от касатора против Държавата,
представлявана от Министъра на енергетиката, отрицателен установителен
иск, за установяване несъществуващо вземане на ответника към ищеца от
неустойка по чл. 32, ал. 4 от сключен между страните на 27.08.2019г. договор
за концесия за добив на подземни богатства – строителни материали, пясъци и
чакъл от находище „Пиринковец“, разположено в землищата на с. Плоски и
с. Лиляново, община Сандански, област Благоевград, в размер на 30 492 лева,
в обезщетение на вреди от неизпълнение на задължение за предоставяне на
банкова гаранция за 2020г., на основание чл. 22 от договора, както и в частта
му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на
предявените от „Монолит 21 - Андонов и Захов„ ООД искове : 1/ за
прогласяване нищожността на клаузите на чл. 32, ал. 2 и ал. 4 от така
сключения договор за концесия, на основание чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД –
поради противоречие с добрите нрави и 2/ за установяване, че ищецът не
дължи на ответника неустойка за неизпълнение на задължението по чл. 8 , ал.
2, т.6, б.“а“ от договора - представяне на отчети за добив и първична
преработка за периода 2019г. - 2021г., в размер на 50 820 лева.


                                     1
       Касаторът атакува въззивното решение като недопустимо, в
евентуалност - неправилно и претендира отмяната му.
        Намира, че въззивният съд неправилно е отказал да тълкува чл. 19, ал.
1, т. 4 и т. 5 от договора, за да изведе предпоставките при които са били
дължими посочените отчетни форми по чл. 8, ал. 2, т. 6, б. „а“ от
концесионния договор, както и да съобрази съдържанието на Приложение № 3
към чл. 8. Поради неосъществяван от ищеца добив за целия исков период, не
са съществували подлежащи на отчитане данни, нито нужда от формално
предоставяне на нулеви отчети, при изрична уговореност на дължимо,
независимо от експлоатацията на концесионния обект, минимално
концесионно възнаграждение. Съдът не е провел систематично и логическо
тълкуване на разпоредбата на чл. 8, чиято цел е отчитане на реалния добив и
продажби, с цел определяне на действително дължимото – но при реална
експлоатация на находището - концесионно възнаграждение. Независимо от
това, въззивният съд не е съобразил, че съгласно приложима за минималните
стойности на концесионното възнаграждение ежегодна индексация, съгласно
чл. 1, ал. 4 от Методика за определяне на концесионно възнаграждение по
Закона за подземните богатства, Министерство на енергетиката е дължало на
концесионера уведомление за индексираните стойности на минимално
концесионно плащане / МКП /, без което концесионерът не е могъл да състави
вярно отчетите си, дори да би се приело, че това му задължение е
съществувало и при липса на добив. Забавата на ответника в изпълнението на
това му задължение заличава последиците от забавата на ищеца.
       Досежно дължимостта на банкова гаранция съдът не е съобразил, че
текста на чл. 22, ал. 1 от концесионния договор / КД / не визира задължение за
изпращане на банковата гаранция, а предоставянето й, каквото безспорно е
установено, с факта на издаването й от банката, с валидност до 28.02.2021г.,
удостоверен в писмо на „Юробанк България„ АД, изх. № ВС2186/21.12.2023г..
        Страната се позовава на съществени процесуални нарушения на съда,
поради необсъждане на доводите му за нищожност на неустоечните клаузи
поради противоречие с добрите нрави - с оглед вида на неустойките,
наличието на съпътстващи обезпечения, вида на санкционираното чрез тях
неизпълнение и пр..
       Ответникът – Държавата, чрез Министъра на енергетиката - оспорва
касационната жалба. Намира за правилно постановеното въззивно решение,
като поддържа защитните си възражения, заявени с отговора на исковата
молба и възпроизведени по-долу.
         С определение № 3365/28.11.2025г. касационното обжалване е
допуснато по въпросите: 1/ При преценка дали неустойка по договор
противоречи на добрите нрави следва ли решаващият съд да вземе предвид за
какъв вид неизпълнение е договорена – пълно, частично или забавено ?
Допълнителният селективен критерий е обоснован в хипотезата на чл. 280, ал.
1, т. 1 ГПК - със задължителните указания в ТР № 1/2010г. по тълк. дело №
1/2009г. на ОСТК на ВКС и приетото в решение по т.д.№ 219/2018 г. на ІІ т.о.
на ВКС и 2/ Има ли задължение въззивният съд, като съд по съществото на


                                      2
спора, да направи свои фактически и правни изводи във връзка с фактите и
обстоятелствата по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички
допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните ?
Допълнителният селективен критерий е обоснован в хипотезата на чл. 280, ал.
1 ,т. 1 ГПК , с посоченото от касатора решение по т.д.№ 866/2012г. на І т.о.
ВКС, както и с многобройна, известна на състава практика в същия смисъл,
вкл. ТР № 1/2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
       Върховен касационен съд, първо търговско отделение, с оглед доводите
и възраженията на страните и правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, за да се
произнесе по допуснатата до касационно обжалване част от въззивното
решение съобрази следното :
        Ищецът „Монолит 21-Андонов и Захов„ ООД е предявил срещу
Държавата, представлявана от Министъра на енергетиката, обективно
съединени искове за : 1/ прогласяване нищожност на клаузите за неустойка по
чл. 32, ал. 2 и ал. 4 от сключен между страните договор за концесия на
подземни богатства - строителни матерали - пясъци и чакъл от находище
„Пиринковец“, разположено в землищата на с.Плоски и с. Лиляново, община
Сандански, област Благоевград, като сключена в противоречие с добрите
нрави – чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД ; 2/ за установяване, че не е възникнало в
полза на ответника вземане от неустойка по чл. 32, ал. 2, за обезщетяване
вреди от неизпълнение на задължение по чл. 8, ал. 2, т. 6, б.“а“ от
концесионния договор / КД / за второто полугодие на 2019г., двете полугодия
на 2020г. и първото полугодие на 2021г., в размер на 50 820 лева; 3/
 установяване, че не е възникнало в полза на ответника вземане от неустойка
по чл. 32, ал. 4, за обезщетяване на вреди от неизпълнение на задължение за
предоставяне на банкова гаранция за 2020г., в размер на 30 492 лева. Правният
интерес от предявяване на исковете се обосновава с претенция на ответника,
заявена с писмо изх. № Е-26-М-256/26.05.2022г., с характеристиката на
покана за доброволно изпълнение на задължения от неустойки на посочените
в исковете основания, по сключения концесионен договор в сила от
27.08.2019г., поддържана и след заявени от ищеца възражения срещу
действителността на неустоечните клаузи, в евентуалност изискуемостта на
неустойки. Ищецът твърди нищожност – поради противоречие с добрите
нрави – на уговорените в чл. 32, ал. 2 и ал. 4 от КД неустойки, тъй като с оглед
вида на посоченото в тях неизпълнение се явяват уговорени извън присъщите
им обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
       Чл. 32, ал. 2 гласи : При пълно неизпълнение или неточно, вкл. забавено
изпълнение на което и да е от непаричните задължения по чл. 8 , ал. 2, т. 3, б.
„а“, „в“ – „ е“ , т. 6 , т. 9 ,т. 10 и чл. 15, ал. 5 концесионерът дължи, освен
реално изпълнение, и неустойка в размер на 0,5 на сто от минималното
годишно концесионно плащане с начислен ДДС за всеки просрочен ден, но не
повече от 50 % от минималното годишно концесионно плащане с начислен
ДДС за всяко едно задължение“. Според ищеца, неустойката е уговорена по
начин, водещ до неоснователно обогатяване на ответника, в противоречие с
приетото в ТР № 1/2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС.
Поддържа се, като основание за нищожност на неустоечната клауза,

                                       3
нееквивалентност на престациите. Сочат се от значение за преценката за
нищожност: 1/ естеството и размера на обезпечените с неустойката
задължения - непарични, от неизпълнение на които не следват преки
имуществени вреди, при гарантирано във всички случаи плащане на
минимално концесионно възнаграждение; 2/ вида на уговорените неустойки,
считани от ищеца за компенсаторни; 3/ наличието на обезпеченост за
концедента с други правни способи – спиране действието на договора по реда
на чл. 68 ЗПБ и чл. 36 вр. с чл. 33, ал. 2 от договора; прекратяване на договора
– чл. 33, ал. 3 ; право да търси обезщетение по общите правила - чл. 32, ал. 7;
4/ съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнението на задължението вреди - в условия на неосъществяван добив
не се очакват вреди.
       Чл. 32, ал. 4 гласи: „При пълно неизпълнение или неточно, вкл.
забавено изпълнение на някое от задълженията по чл. 22, ал. 1-4 или по чл. 23,
ал. 1-3, концесионерът дължи освен реално изпълнение и неустойка за забава
в размер на 0,5 на сто от стойността на съответната гаранция / вноска по
финансово обезпечение за всеки просрочен ден, но не повече от стойността на
гаранцията / вноската по финансовото обезпечение „. Ищецът се позовава на
кумулативно дължимите неустойка в пълния размер на гаранцията и реално
изпълнение на задължението / в който смисъл, вероятно, но неправилно
визира „компенсаторен“ характер на уговорената неустойка, но по същество
има предвид размер, който кореспондира на компенсаторна неустойка, но се
дължи ведно с реално изпълнение на задължение в същия размер, което
надхвърля обезщетителната й функция и води до неоснователно обогатяване
на кредитора /.
       По относимите към исковете клаузи на КД / съобразно допуснатата до
касационно обжалване част от въззивното решение /, с възпроизведено
съдържание на всяка от тях, са изложени и следните аргументи :
      1/ чл. 8 , ал. 2, т. 6, б.“а“ КД - [ Концесионерът е длъжен да представя на
Министъра на енергетиката ] „ шестмесечни отчети за добитите и
действително продадени количества пясъци и чакъли и за средно претеглената
им продажна цена по данни за съответния отчетен период, както и отчети за
дължимото концесионно плащане за отчетния период; отчетите се предоставят
до 15 дни след изтичане на съответното шестмесечие и се изготвят съгласно
приложения образец / Приложение № 3 /„ . Ищецът счита, че от чл. 19, ал. 1, т.
4 и т. 5 на КД, както и от съдържанието на образеца за отчет Приложение № 3,
посочен в разпоредбата, безспорно следва, че задължение за отчет е изискуемо
п р и реално осъществяван добив от находището, доколкото при
неосъществяван такъв по правило се следва минимално концесионно плащане
/ МКП /, подлежащо на индексиране всяка следваща година. И тук ищецът
счита, че с начисляването на неустойка за такова неизпълнение, от което не
биха могли да последват вреди за ответника                           / Държавата
служебно начислява МКП /, се нарушава принципа за еквивалентност на
престациите и принципа на справедливостта, доколкото такава неустойка
води до неоснователно обогатяване на ответника.
       2/ чл. 22, ал. 1 - „ Концесионерът се задължава да предостави на

                                       4
концедента безусловна и неотменяема годишна банкова гаранция,
обезпечаваща изпълнението на всички задължения по концесионния договор,
в т.ч. за концесионно плащане, извършване на годишна вноска от
обезпечението по чл. 23, данък върху добавената стойност, лихви за забавено
изпълнение на задължението за концесионно плащане, лихви за забавено
изпълнение на задължението за плащане на ДДС, както и неустойки при
неизпълнение на всяко едно непарично задължение или при нарушаване на
условие по концесията „ ; чл. 22 , ал. 2 - За първата година от срока на
концесията гаранцията е в размер на 30 492 лева и се предоставя не по-късно
от 7 дни след датата на подписване на концесионния договор“;
      Съгласно чл. 2, ал. 3, концесионният договор влиза в сила от датата на
предоставяне на банковата гаранция по чл. 22, ал. 2.
      Досежно претендираната от ответника неустойка за неизпълнение на
зъдължението за предоставяне на банкова гаранция за 2020г., съгласно чл. 22
от КД, ищецът твърди, че такава е учредена на стойност 30 492 лева, със срок
на валидност до 28.02.2021г., № 48-9884 на „Юробанк България„ АД, за което
ответникът е уведомен на 21.04.2020г.. Представя уведомителното писмо /
стр. 99 на първоинстанционното дело /.
      Ответникът - Държавата, представлявана от Министъра на енергетиката
- оспорва предявените искове, вкл. твърдяната нищожност на неустоечните
клаузи, като акцентира на предмета на договора - концесия за добив на
подземни богатства, които са изключителна държавна собственост,
предоставена за експлоатация за значителен период от време, което
обосновава засилената санкционна функция на неустойките. Позовавайки се
на изведените в съдебната практика, вкл. задължителна - ТР № 1/2010г. по
тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС,                   критерии за преценка
действителността на неустоечни клаузи с оглед добрите нрави, ответникът не
намира, че в конкретния случай може да се обоснове нищожност на чл. 32, ал.
2 и ал. 4 от КД. Счита, че намесата на етичните правила, с оглед принципа за
договорната свобода, следва да бъде крайно ограничена и не може да се
свежда до проста калкулация и съпоставка какво би получила страната по
един договор, в резултат на присъдена в нейна полза неустойка.
Съдържанието на конкретните неустоечни клаузи, целта им и външно
установимите мотиви за сключването им не противоречат на морала и
справедливостта. Съдържанието на тези клаузи е съобразено с императивните
изисквания на чл. 66, ал. 1, т. 4,5,7,8 и 14 от Закона за природните богатства /
ЗПБ /, с цел гарантиране правото на концедента да осъществява контрол върху
действията на концесионера по експлоатацията на подземните богатства.
Уговарянето на краен предел и начисляването им върху размера на
минималното, а не действително дължимото за съответния период,
концесионно плащане, е в подкрепа на извода, че договарянето им не е с
единствена цел обогатяването на концедента, извън присъщите
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Относно неустойката
за неизпълнение на задължението за предоставяне на банкова гаранция за
2020г., ответникът акцентира на същественост на това задължение, с
изпълнението на което е обвързано дори влизането на договора в сила.

                                       5
Погрешно възприемайки иска на ищеца – че предмет на същия е оспорване на
задължението за предоставяне на банкова гаранция – ответникът намира
подобно оспорване за недопустима злоупотреба с права.
      В допълнителна искова молба ищецът навежда съображения за
недопустимо договаряне на неустойка в един и същ размер, независимо от
вида на неизпълнението, т.е. за всички форми на неизпълнение – пълно,
неточно, забавено. Евентуалните вреди за концедента от различните видове
неизпълнение, според страната, не биха могли да са еднакви, което прави така
уговорените неустойки изначално неморални.
      С първоинстанционното решение е уважен предявеният установителен
иск за недължимост на неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на банкова гаранция по чл. 22 от КД, за 2020г., който
последващо е отхвърлен от въззивния съд. Останалите искове са отхвърлени, в
която част въззивното решение е потвърдило първоинстанционния акт.
      Правните изводи на първоинстанционния съд са следните:
      Нищожността на неустоечните клаузи се основава на възражение на
ищеца за нееквивалентност на престациите. Въпросът за еквивалентността,
обаче, е относим към преценка действителността на договора в цялост,
съобразно предмета и основанието му, а не за някои от клаузите му, още по-
малко за тези, уреждащи последиците от неизпълнение на поети с договора
задължения. Срещу задължението за неустойка не стои насрещно задължение
на кредитора, за да би се преценявала еквивалентност на насрещни престации.
Нищожността на неустойката следва да се преценява с оглед присъщи за
института обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции, като в
конкретния случай приложението на клаузата не води до неоснователно
обогатяване на кредитора и не нарушава принципа за справедливост в
отношенията между правните субекти. С оглед съдържанието си, спецификата
на предмета на договора и вида на обезпечените задължения - непарични -
съдът е приел, че така уговорените неустойки имат подчертано санкционен
характер, но не и единствено такъв, доколкото насетне се упоменава и
репарираща евентуални вреди / неясни, с оглед непаричния характер на
обезпечените задължения / функция. След като търговецът се е сдобил с
правото да експлоатира обекти - изключителна държавна собственост,
ползващи се с особена закрила и за относително дълъг период от време,
съвсем законосъобразно и в защита на обществения интерес е, според съда, да
му бъде възложена отговорност по-голяма от обичайната.
      По отрицателния установителен иск за невъзникнало в полза на
ответника вземане от неустойка за неизпълнение на задължение по чл. 8, ал. 2,
т. 6, б.“а“ от КД, за периода 2019г. – 2021г., първоинстанционният съд е
подменил предмета на неизпълнение на концесионера, за който концедента е
претендирал неустойка. Приел е, че ищецът оспорва дължимо от него
минимално концесионно плащане, поради неосъществяван реален добив за
съответния период, за неизпълнение на което му задължение се претендира
неустойката, а по същество ищецът оспорва дължимо предоставяне на
 отчетни форми при нулев добив, за неизпълнение на което задължение се


                                     6
претендира неустойката.
      Въззивният съд е потвърдил отхвърлителното решение по
отрицателните установителни искове, с пространни мотиви за дължимо
минимално концесионно плащане /МКП/, независимо от неосъществяван
добив от находището, което задължение ищецът по начало не е оспорвал.
Споделил е съображенията на първоинстанционния съд, че въпрос за
еквивалентността на престациите не може да се поставя в относимост към
клаузата за неустойка и произтичащото от неизпълнение на задължения по
договора вземане от такава, тъй като срещу задължението за неустойка не
стои насрещно задължение на правоимащия за същата. По същество, в тази
им част, мотивите на въззивното решение почти дословно възпроизвеждат
мотивите на първоинстанционния съд, основани на : 1/ санкционен характер
на неустойките, поради което - с оглед този им именно характер - не могат да
се оспорват, като противоречащи на добрите нрави и 2/ специфичния
предмет на договора - изключителна държавна собственост - и неговата
значителна продължителност, което налага засилена защита на обществения
интерес, с възлагане на завишена, спрямо обичайната за търговец,
отговорност на концесионера. Въззивният съд е споделил търговски характер
на сделката и оттук - приложимост на чл. 309 ТЗ, съответно - недопустимо
намаляване на неустойките поради прекомерност, съгласно чл. 92, ал. 2 ЗЗД.
Приел е, че неосъществяването на добив от находището / неексплоатирането
му в процесния период / е ирелевантно за изискуемостта на задължението на
концесионера по чл. 8, ал. 2, т. 6 ,б.“а“, както и че е ирелевантно визираното в
договора задължение на концедента да осъществява непрекъснат контрол
върху дейността на концесионера. Още повече, че съгласно договора
концедентът не дължи ежегодни проверки. От наличието на конкретно
договорени срокове за изпълнение на тези задължения от концесионера,
въззивният съд е обосновал извод за тяхната дължимост и при липса на
 реален добив.
      За да обоснове дължимост на неустойка за неизпълнение на
задължението за учредяване на банкова гаранция за 2020г., въззивният съд
възприема израза „предоставяне„ на банкова гаранция, като задължение на
концесионера различно и кумулативно със задължението за нейното
осигуряване / издаване, без да оспорва последното, т.е. фактическо
предаване на банковата гаранция на концедента. Само в резултат на
кумулативното издаване и фактическо предоставяне на гаранцията, според
съда, се явява изпълнено задължението по чл. 22, ал. 1 от договора, тъй като
само при това положение концедентът би бил в известност към коя банка да
адресира претенцията си, в случай на неизпълнение на концесионера.
      По първия правен въпрос :
      В решение по т.д.№ 219/2018г. на ІІ т.о. на ВКС е прието за лишено от
основание в закона разбирането, че съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди за кредитора и
тяхната съизмеримост, като относими единствено към присъщата на
неустойката обезщетителна функция, се явяват ирелевантни за преценка
съответствието с „добрите нрави”, по смисъла на чл. 26, ал. 1, изр. 3 ЗЗД, при

                                       7
превес на наказателната функция на неустоечната клауза, приета по общо
съгласие на съконтрахентите“. Прието е, че когато уговорената неустойка,
по начина, по който е формирана, превишава многократно действително
очакваните вреди на кредитора и е напълно несъизмерима със същите, същата
се явява в несъответствие с основните принципи, на които е изградена
правната система в страната: добросъвестност в гражданските и търговските
взаимоотношения, недопускане на необосновано облагодетелстване на
кредитора и пр.. Насетне съдът е приел, че независимо от постигнатото общо
съгласие на съконтрахентите, за приоритетно значение на санкционната
функция на договорена помежду им мораторна неустойка, когато размерът
на същата е така необосновано завишен спрямо реално очакваните вреди за
кредитора от забавено изпълнение на главното парично задължение, че още
при сключване на договора създава условия за възприемането й като средство
за неоснователно обогатяване на последния и засяга съществуващото в
обществото, на съответния етап на неговото развитие, разбиране за
справедливост, тази неустойка излиза извън присъщите й функции и като
нарушаваща добрите нрави е нищожна, на основание чл. 26, ал. 1, изр. 3 ЗЗД.
      По втория правен въпрос:
      Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на
делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.
№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество
постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, вкл. по цитираното т.д.№ .№
866/2012 г. на І т.о. ВКС. Съгласно утвърдената практика на ВКС
непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на
материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната
инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения
на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на
установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният
съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235,
ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и
правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и
възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и
отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни
факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички
събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези
факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои
доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в
който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.
      Настоящият състав напълно споделя така дадените разрешения,
относими към преценка правилността на въззивното решение.
      По съществото на касационната жалба :
      При преценката за действителност на неустоечните клаузи, въззивният
съд е оставил без коментар довода на ищеца за „съпътстващи обезпечения за
кредитора„, каквито страната визира в клаузите за : основанията за спиране
действието или за прекратяване на концесионния договор при неизпълнение


                                      8
на обезпечените чрез неустойка задължения              / чл. 33 /; договорената
банкова гаранция / по отношение договорените неустойки за неизпълнение на
задължения, които неустойки банковата гаранция обезпечава /; откриването на
доверителна сметка / чл. 23 /. Не е изложил мотиви и по довода на ищеца за
значението, при тази преценка, на вида на обезщетяваното неизпълнение и
вида на договорените неустойки. В относимост към първия правен въпрос,
доколкото съображението за обезщетителна функция на неустойките е
изложено от съда фрагментарно и необосновано, неправилно същият е
отказал да коментира съотношението между размера на неустойките спрямо
 очаквани от конкретното неизпълнение на непарично задължение вреди,
особено в хипотеза на кумулативно дължимо и реално изпълнение ,
акцентирайки на подчертаната санкционна функция на неустойките.
      Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение №
1/15.06.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, неустойката е
проявление на принципа на автономия на волята в частното право, закрепен в
чл. 9 ЗЗД. С нея страните уговарят отнапред размера на обезщетението, което
ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения,
без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от
неизпълнението. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави се прави ex officio от съда към момента на
сключването на договора, а не към последващ момент. Нищожна поради
накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите         обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Обезпечителната функция се изразява в упражняването на косвен натиск
върху длъжника за изпълнение на поетото по силата на облигационната
връзка задължение, под угрозата от настъпването на негативни за него
последици. Обезщетителната функция се свързва с репарирането на вредите
от неизпълнението и представлява проявление на договорна отговорност.
Допустимо е неустойката да има и санкционна (наказателна) функция на
основание принципа на договорната свобода, закрепен в чл. 9 ЗЗД. Според
разрешението, дадено в т. 3 от посоченото тълкувателно решение, добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД са неписани морални норми с
правно значение, нарушаването на които има същата правна последица като
противоречието със закона - нищожност на договора. Те съществуват като
общи принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи е принципът
на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.
Преценката за нищожност следва да се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при
съобразяване на примерно посочени в горецитираното тълкувателно решение
критерии, като естеството и размера на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /вж. в
този смисъл решение № 107/25.06.2010г. на ВКС по т. д. № 818/2009г., II т.о./.


                                      9
      В процесния договор неустоечните клаузи изрично препращат към
разпоредбите, за неизпълнение задължения на концесионера съобразно които
са договорени. Предвид различието в съдържанието на тези задължения и
последиците им за правата на концедента, общо произнасяне по
действителността на неустоечните клаузи е невъзможно. Преценката
следва да се извърши конкретно, с оглед предмета на настоящия спор :
спрямо задължението по чл. 8, ал. 2, т. 6, б. „а“ и това по чл. 22 , ал. 1
 от договора.
      Въззивният съд е следвало да съобрази, че формулирането на
неустоечните клаузи съдържа непрецизност и предпоставя тълкуването им,
съобразно принципите на чл. 20 ЗЗД. Според буквалното си съдържание,
 същите са договорени за обезщетяване всички форми на неизпълнение - пълно
и неточно, вкл. забавено изпълнение на задължения на концесионера, при
кумулативно посочена дължимост ведно с реално изпълнение на
задължението / изключено при компенсаторна неустойка / и при начин на
формиране на размера на неустойката, който на пръв поглед е приложим при
мораторна неустойка / за забавено изпълнение / - в процент от минималното
концесионно плащане на ден, но не повече от 50 % от МКП, т.е. формиране по
начин, предполагащ отчитането на релевантен времеви период. Принцип на
тълкуването, обаче, е съобразяване действителната воля на страните, като
никоя от тях в случая, не твърди договорена единствено мораторна неустойка
за неизпълнение. Това е предполагало преценка от съда, дали, въпреки
проблемната им формулировка, тяхното приложение е възможно при всяка
форма за неизпълнение на визираните задължения и съответно преценка,
дали при всяка форма на неизпълнение така договорените неустоечни клаузи
са действителни, с оглед добрите нрави. Такова тълкуване въззивният съд не е
извършил, с което изводите му за действителност на неустоечните клаузи са
останали немотивирани и фрагментарни, отделно от отказа му да извърши
анализ на разпоредбите, съобразно вида на неизпълнението, за което в
конкретния случай ответникът претендира неустойките / впрочем изначално
неясно – дали за пълно или за забавено изпълнение / и съобразно очакваните
от този вид неизпълнение вреди, към момента на сключването на договора.

      Настоящият състав, съобразявайки липсата на спор между страните по
този факт - заложено, при договарянето на клаузите, взаимно намерение за
обезпечаване всяка форма на неизпълнение - намира че неустоечните клаузи
на чл. 32, ал. 2 и ал . 4 би могло да се приемат за валидно договорени в
обезщетяване вреди както от пълно, така и от неточно, вкл. забавено
изпълнение, като прилагането им във всеки един от случаите единствено
изключва / при пълно неизпълнение / или предпоставя / при забавено или
непълно изпълнение / съобразяване и дължимостта на визираното в клаузата
„реално изпълнение“ на съответното задължение, при условие, че за всяко от
разглежданите задължения на концесионера да би бил установим момент, до
и от който, с оглед волята на страните, може да се твърди забавено,
съответно настъпило пълно неизпълнение на съответното задължение.
Основателен е довода на ищеца, че противно тълкуване - еднакъв размер на

                                    10
неустойката при всяка форма на неизпълнение, изначално би я
компрометирало като нищожна, тъй като са обективно са несравними към
момента на сключване на договора вредите от едно забавено спрямо тези от
едно пълно неизпълнение.
       Задължението по чл. 8, ал. 2, т. 6 ,б. „а“ от КД - за представяне на
шестмесечни отчети за добитите и действително продадени количества
пясъци и чакъли и средно - претеглената им продажна цена по данни за
съответния период и оттук за дължимото концесионно плащане за същия
период - обслужва определянето и изплащанетому, което, съгласно чл. 19, ал.
1 от договора, се дължи на шестмесечни вноски, с падеж 30-то число на
месеца, следващ отчетния период. Самите отчети, съгласно чл. 8, ал. 2, т. 6, б.
„а“, се дължат до 15 дни от изтичането на съответния шестмесечен период.
Съвместното тълкуване на разпоредбите / и доколкото настоящият състав не
отчита друга относима към тълкуването договорна клауза /, не допуска извод
до кой момент ищецът би бил в забава по отношение задължението си по чл.
8, ал. 2, т. 6, б.“а“, след 15 - тия ден, следващ изтичането на шестмесечния
период / от който момент настъпва забавата / и от кой момент същият би
се счел в пълно неизпълнение на това си задължение. Не би могъл за такъв да
се приеме 30–тия ден от изтичането на шестмесечния период за отчет, до
който се дължи самото концесионно плащане, тъй като договорът не свързва с
изтичането на този срок / 30 - тия ден от изтичането на 6 - месечния период
за отчет / недопустимо събиране, макар със забава, на концесионното
плащане, вместо обезщетение за неплащането му / за пълно неизпълнение /.
Неустановима от клаузата на чл. 32, ал. 2, както и от договора в цялост, е
волята на страните след кой момент би било налице пълно неизпълнение на
задължението по чл. 8, ал. 2, т. 6 , б. „а“, при което биха се обезщетявали
вреди от същото, но без съпътстващо и реално изпълнение на задължението
за съставянето на тези отчети. Ако такава воля би била изводима,
действителността на неустоечната клауза би била преценявана с оглед
очаквани вреди, вкл. от направени разходи на концедента, за установяване
подлежащите на отчет обстоятелства, от значение за определяне на
действително дължимо концесионно плащане за съответния период.
         Следователно, независимо от преследваната цел и неоспорвана
взаимна воля, с това си съдържание, клаузата на чл. 32, ал. 2 от договора би
могла да се зачете за сключена единствено в уговарянето на неустойка за
забава, в обезщетяване вреди от забавеното изпълнение на задължението по
чл. 8, ал. 2, т. 6, б. „а“.
       Като неустоечна клауза за забавено изпълнение, обаче, чл. 32, ал. 2 от
договора не би могло да се възприеме за действителна, съгласно чл. 26, ал. 1,
пр. трето ЗЗД, клауза. Събирането на мораторната неустойка предполага
предоставени от концесионера, макар със забава, отчети за реален добив и за
реализирана продажна цена на добитото, т.е. не се предполагат вреди от
собствени усилия на концедента да установи подлежащите на отчитане от
концесионера обстоятелства, за да би изчислил реално дължимото КП. Това
задължение обезпечава единствено вреди от забавеното определяне на
размера на КП, а не вреди от забава на самото плащане, а именно последното

                                      11
остойностява основната престация на концедента - за предоставяне
ползването и осигуряване безпрепятствано експлоатиране на находището от
концесионера. Ако действителната воля е била да се обезпечат чрез
неустойката вреди от забавата на самото КП, като възможна последица от
забавата в изпълнението на задължението по чл. 8, ал. 2, т . 6, б. „а“, то е
следвало да се уговори неустойка с такъв предмет. При това, такава
неустойка би следвало да е приложима за забавата на КП, независимо от
възможните и други причини - виновно неизпълнение и на други задължения
на концесионера, предпоставили забавата - тъй като обективно вредите от нея,
за един и същи период, настъпват еднократно. Макар да е включено в раздела
„Основни права и задължения на страните по концесионния договор„,
задължението по чл. 8, ал. 2, т. 6, б.“а“, безспорно значимо за упражняване
правата на концедента, не обезпечава изпълнението на задължение на
концесионера, на което кореспондира насрещно задължение на концедента.
Очевидно в този смисъл, макар недостатъчно ясно формулирано, е и
възражението на ищеца за „нееквивалентност на престациите„. Съизмеряване
на вреда от несвоевременно подадени данни за определяне размера на
действително КП, с процент от самото КП, макар и минимално, но доколкото
и то е определимо на база средногодишен добив от находището, а не със
символични стойности, ведно със събиране на действително дължимото
КП, по мнение на настоящия състав надхвърля единствено обезпечителния
характер на неустойката за този вид задължение – да подтиква длъжника
към своевременно изпълнение на задължението да съдейства за
остойностяване вземането на концедента, не и да го мотивира за самото
му плащане. В този смисъл, очевидният и принципно допустим санкционен
елемент на неустойката не може да оправдае договарянето й, в съответствие и
с отговора на първия правен въпрос. Още по-ясно нищожността се извежда от
факта на кумулативно договорени и други неустойки, за неизпълнение на
непарични задължения, които по същество обезпечават отново
определянето на размера на действително дължимото КП: 1 / чл. 8, ал. 2 ,т. 7
вр. с чл. 32, ал. 1 от договора – за осигуряване пълен достъп до
документацията, свързана с дейностите по концесията / ерго и до данните,
подлежащи на отчитане по ал. 2, т. 6, б.“а“ на същата разпоредба /, в размер
на 10 % от стойността на минималното годишно КП ; 2/ чл. 8, ал. 2, т. 6, б.“б“
вр. с чл. 32, ал. 2 от договора - задължение за ежегодно отчитане
изпълнението на годишния работен проект за добив и първична преработка…,
вклюващ и необходимите документи и доказателства, удостоверяващи
верността на отчетеното – в идентичен на процесната неустойка размер. Така,
за всяко временно препятстване - пряко или косвено - за установяване
размера на действително дължимото КП, наред със самото му плащане,
концесионерът би дължал 1 % неустойка на ден и еднократно 10 % от
размера на минималното концесионно плащане, което надхвърля разумния
размер на очаквани вреди от такава забава. Както се посочи по-горе, не би
била недействителна неустойка, обезпечаваща в такъв размер забавата на
самото концесионно плащане, но напълно несъответно на материализираната
в чл. 32, ал. 2 воля, в чл. 31, ал. 1 отговорността за забавеното му изпълнение


                                      12
е договорена в размер на законната лихва за забава и направените от
концедента разходи за събирането му. Никоя от страните,обаче, не
твърди неустойката в чл. 32, ал. 2 вр. с чл. 8, ал. 2, т.6 , б. „а“ да е договорена
в обезщетяване именно на вреди от забавата на КП, а и да би - не такава
неустойка е претендирал ответникът , давайки повод за оспорване
действителността й с настоящия установителен иск.
         Основателни са и доводите на ищеца - касатор, че за преценка
действителността на клаузата на чл. 32, ал. 2 от договора, в съответствие със
задължителните указания на ТР № 1/2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК
на ВКС, съдът е следвало да съобрази и наличието на клаузи, които
самостоятелно и дори с по-значими за концесионера негативни последици, а и
значително по-ефективни за концедента, действащ и в защита на обществения
интерес, обезпечават изпълнението на задължението. В този смисъл съдът е
следвало да прецени чл. 33, ал. 2 вр. с ал. 1 от договора, според които
разпоредби, при неизпълнението на което и                да е задължение на
концесионера, вкл. забавено изпълнение на което и да е негово задължение,
при това след отправена до концедента покана за изпълнението му в разумен
срок, концедентът има право да спре действието на договора по реда на чл. 68
от ЗПБ и при условията на чл. 36 от същия. Впрочем чл. 33, ал. 1 дава
основание да се приеме, че концесионерът изпада в забава на което и да е
свое задължение едва след отправена от концедента покана за изпълнение в
разумен срок / уговорена като задължение, а не като право на концедента / и
непоследвало такова до изтичането на този срок. Правен nonsense е
договореното в предл. последно на чл. 33, че изпълнението на задължението в
предоставения срок, но ведно с дължимите лихва или неустойка, заличава
последиците на неизпълнението – така акцесорните вземания на концедента,
вече събрани, остават лишени от правно основание по волята на страните.
      Не съставлява съобразимо в спора, като съпътстващо обезпечение,
задължението за разкриване на доверителна банкова сметка / чл. 23 / , тъй като
същото обезпечава изпълнението на различни задължения на концесионера -
свързани с ликвидацията или консервацията на обекта и рекултивацията на
засегнатите земи.
      В цялост, съдържанието на сключения договор разкрива липса на
единна и непротиворечива концепция за обхвата на отговорността за
неизпълнение на концесионера, неоправдан стремеж към свръхобезпечаване,
без да се държи сметка за основните насрещни права и задължения на
страните и тези с единствено съпътстващи и спомагателни за реализирането
им функции. Обекта на договора - изключителна държавна собственост,
предоставяна за значителен период от време за експлоатация - предполага
разумно, вкл. със значителен санкционен ефект, обезпечаване на основните
права на концедента, а не хаотично свръхобезпечаване на съпътстващите,
както е сторено в случая, като краен резултат водещо до неефективна
защита.
       За разлика от чл. 32, ал. 2, чл. 32, ал. 4 от договора позволява
прилагането й като неустойка както за пълно неизпълнение на задължението
за предоставяне на банкова гаранция по чл. 22, ал. 1, така и за забавено

                                        13
изпълнение на това задължение. Доколкото се дължи за едногодишен период,
т.е. договорът се сключва ежегодно / както е и практикувано между страните /,
с изтичането на съответната година неизпълнението на задължението по чл.
22, ал. 1 би съставлявало пълно неизпълнение. Съответно е забавено, при
изпълнение след настъпване на изискуемостта му / 31 януари на съответната
година – чл. 22, ал. 3 / и до изтичането на едногодишния срок.
          В първата хипотеза / пълно неизпълнение /, би била дължима
неустойка в размер на 0,5 % на ден от стойността на гаранцията за 365 дни, с
краен предел размера на самата гаранция, която – съгласно чл. 22, ал. 2 – за
първата година от срока на концесията е в размер на 30 492 лева, но за всяка
следваща година / чл. 22, ал. 3 / е в размер на 100 % от стойността на
концесионното плащане за предходната година, с начислен ДДС, но не по-
малко от минималното годишно концесионно плащане с начислен ДДС.
Следователно, при непредоставяне на банкова гаранция, за обезпечаване
изпълнението на паричните задължения на концесионера, без неизпълнението
на това задължение да прави а priori невъзможно събирането на самите
задължения, нито така договорената неустойка да замества тяхното
изпълнение / напротив гаранцията обезпечава и нея, според чл. 22, ал. 1 /,
санкцията е в размер на дължимото концесионно плащане за предходната
година, не по-малко от минималното, като гарантиран размер на КП и без
добив или при такъв по-нисък от осигуряващ размера на минималното КП. От
самото неосигуряването на банкова гаранция / аналогично                       на
 непредоставянето на отчети по чл. 8, ал. 2, т. 6, б.“а“ от договора / не се
препятства събирането на концесионното плащане или на други парични
вземания, които същата обезпечава, макар безспорно то да се затруднява.
Аналогично на неустойката по чл. 32, ал. 2 вр. с чл. 8, ал. 2, т. 6, б.“а“, тази
 неустойка има обезпечителна, но не и обезщетителна функция - да мотивира
концесионера за изпълнение на задължение, не по силата на което, обаче,
пряко се осигурява обезщетяване на вреди от неизпълнението му. Безспорно,
учредената банкова гаранция би позволила облекчено удовлетворяване
вземания на концедента, респ. създава сигурност в събираемостта им до
размера на същата. Но това обуславя интерес на концедента от уговарянето й
като императивно условие за действие на договора, при това в кореспондиращ
на интереса му размер, а не от договаряне на заместваща неустойка за пълно
неизпълнение на задължението за учредяването й. Безполезността на такава
клауза, съответно липса на обезщетителна нейна функция, съобразима само в
относимост към вредите от конкретното неизпълнение, за което е
договорена, е ясно видима в хипотеза, в която концесионерът не е учредил
банкова гаранция и дължи процесната неустойка за пълно неизпълнение на
това си задължение, но е в невъзможност за удовлетвори както вземането от
неустойката, така и други парични вземания на концедента. Независимо от
оправдано засилената санкционна функция, в обслужване обществения
интерес от реализиране на адекватна полза от експлоатацията на обектите на
изключителна държавна собственост, съизмеряване на очаквани вреди от
неизпълнение на конкретното задължение - за осигуряване на банкова
гаранция с едногодишно действие, със 100 % размера на самото, обезпечавано


                                      14
чрез гаранцията, задължение от КП, очевидно й придава екзорбитантност, при
липса на обезщетителна функция по отношение паричните вземания на
концедента. Чрез тази неустойка по същество се осигурява двукратно КП за
едногодишен период на концесията, тъй като би била дължима и при платено
или събрано принудително КП и други дължими плащания по договора,
докато очаквани от конкретното неизпълнение биха могли да са само вреди
от допълнителен разход за събиране вземанията на концедента, но не и от
несъбрани КП или други парични вземания. Както се посочи в коментара на
неустоечната клауза по чл. 32,            ал. 2, обезщетяването на вреди от
неизпълнението или неточното изпълнение на паричните задължения на
концесионера предполага договорни клаузи за неустойка с такъв предмет,
каквито не са процесните и обезпечаване събирането им чрез други средства,
а не чрез неустоечна клауза. Неясно е защо изобщо са договорени гаранции с
едногодишен срок на действие, респ. ежегодно сключване на договорите за
банкова гаранция, вместо еднократно учредяване, като условие за влизане в
сила на договора за концесия, каквато принципно функция е придадена на
първата банкова гаранция за 2019г. / чл. 2, ал. 3 /. Наред с договореното в чл.
33 - основания за спиране и прекратяване действието на договора, при
неизпълнение на задължения на концесионера по договора - такава,
еднократно учредена банкова гаранция би мотивирала самият концедент към
ефективен контрол върху изпълнението му и навременно действие за
минимализиране на вредите, вместо да очаква удовлетворяване от
множеството неустойки, чиято събираемост е спорна, дори при учредена
банкова гаранция                     / предвид размера й /,а и в кумулативност е
спорно съответствието им с добрите нрави, доколкото е вероятно да водят до
неоснователно обогатяване на концедента.
      На още по-голямо основание е нищожна тази неустойка, за забавено
изпълнение на задължението за предоставяне на едногодишна банкова
гаранция, кумулативно с изпълнено задължение за осигуряването й.
      Независимо от горните съображения и дори да не би се споделил извода
за нищожност на неустоечните клаузи на чл. 32, ал. 2 вр. с чл. 8 , ал.2, т. 6 ,б.
„а“ – за забавено и на чл. 32, ал. 4 вр. с чл. 22, ал. 2 от договора – за пълно
неизпълнение и забавено изпълнение, вземания на ответника от неустойка за
неизпълнение на задължение по чл. 8, ал. 2, т. 6, б.“а“ – в размер на 50 820
лева и от неустойка за неизпълнение на задължение по чл. 22, ал. 1 от
договора - в размер на 30 492 лева, не са възниквали и така предявените
искове на „Монолит 21 - Андонов и Захов„ООД срещу Държавата, като
основателни, е следвало да бъдат уважени.
      Несъстоятелни са съображенията на въззивния съд, за дължима
неустойка за непредоставени отчети, при нулев фактически добив от
находището, по време на релевирания период на неустойката по чл. 32, ал. 2
вр. с чл. 8,ал. 2, т. 6, б.„а“ от договора. Ответникът не е оспорил фактическо
твърдение на ищеца за неосъществяван добив. При това положение,
концедентът не се явява обективно препятстван, вкл. забавен, в определяне на
действително дължимо за съответните шестмесечни периоди КП, доколкото е
дължимо гарантираното минимално КП, без плащането на същото ищецът да

                                       15
оспорва с предявените искове. Въззивният съд е подходил формалистично, в
разрив с разума на договорената от страните отговорност и принципа на
справедливостта. Не почива на същите и разширителното тълкуване на чл. 22,
ал. 1 от договора, като съдържащ задължение не само за осигуряване
издаването на банкова гаранция, спрямо което действие следва да се прилага
уговорения срок – до 31 януари на съответната година – чл. 22, ал. 3, но и
фактическото предоставяне на материалния й носител на концедента.
Добросъвестното упражняване на права и задължения от страните по
концесионното правоотношение, както и правилата на формалната логика
предполагат, че при действително издадена банкова гаранция / какъвто е
настоящият случай / концесионерът не би отказал, а и не би имал интерес, да
откаже на концедента информация относно съответната банкова институция,
издала гаранцията, а концедентът не би предприел действие за събиране на
неустойката, без предварително добросъвестно да се увери, вкл. с допитване
до концедента, обезпечен ли е с издадена в негова полза банкова гаранция и от
коя банкова институция. Само от забавеното уведомяване на концедента,
относно обстоятелствата по надлежно осигурена банкова               гаранция,
практически не биха могли да се очакват каквито и да било вреди.
      С оглед гореизложеното, въззивното решение следва да бъде частично
отменено и предявените установителни искове - уважени. С оглед правния
резултат следва да бъде коригирано възмездяването на разноски в
предходните, както и присъдени разноски за настоящата инстанция, както
 следва:
      В първоинстанционното производство ищецът е понесъл разноски от
платена държавна такса в общ размер от 6 590,42 лева , от която 80 лева по
неоценяемите искове за нищожност на неустоечни клаузи и остатъка – по
оценяемите отрицателни установителни искове , само два от които
отхвърлени, с влязло в сила решение. Припадащата се на същите / с цена от
25 410 лева = 2 х 12 705 лева / част от заплатената държавна такса възлиза на
1016,40 лева. Следователно и предвид резултата от настоящото обжалване,
остатъкът до размера от 6 590,42 лева или сума от 5 574, 02 лева равностойни
на 2 849,95 евро, подлежи на възмездяване от ответника. Ищецът е заплатил
и 13 000 лева адвокатско възнаграждение, като ответникът не е
противопоставил възражение за прекомерност. Съобразно уважената част от
оценяемите искове, възмездимата част от същото възлиза на 9 904,76 лева,
равностойни на 5 064,22 евро.
      Във въззивна инстанция ищецът – въззивник е понесъл разноски от
2 680,16 лева – платена държавна такса и заплатено адвокатско
възнаграждение от 6 500 лева. Ответникът е противопоставил възражение за
прекомерност на        адвокатското възнаграждение. Припадащата се на
отхвърлената част от исковете / с цена 25 410 лева / част от държавната
такса възлиза на 508,20 лева, следователно разликата до размера от 2 680,16
лева или сума от 2 171,96 лева, равностойни на 1 110,51 евро , следва да бъде
възмездена на ищеца. Договореното и заплатено адвокатско възнаграждение
от 6 500 лева не се явява прекомерно за осъществяваната защита по 2
неоценяеми и 4 оценяеми установителни иска, като се съобрази

                                     16
фактическата и значитена           правна сложност на спора относно
действителността на неустоечните клаузи. Решението по неоценяемите
искове е по същество с преюдициално значение за изхода на оценяемите.
Предвид това, съотношението между уважена и отхвърлена част от
оценяемите искове следва да предопредели и възмездима част от заплатеното
адвокатско     възнаграждение      /   аналогично      определено      и   за
първоинстанционното производство /, която възлиза на 4 952,38 лева,
равностойни на 2 532, 11 евро .
      За настоящата инстанция касаторът е заплатил държавна такса от общо
887,73 евро - само за частта от въззивното решение, за която е допуснато
касационно обжалване и правният резултат променен, следователно е
възмездима на ищеца изцяло. Договорено и заплатено е адвокатско
възнаграждение от 1500 евро - за защита в производството по чл. 290 ГПК,
без да е противопоставено възражение за прекомерност от ответната страна.
Следователно така договорената и изплатена сума подлежи на възмездяване
на ищеца изцяло.
      В обобщение, с оглед промяната в правния резултат в настоящата
инстанция , в полза на „Монолит - 21 - Андонов и Захов „ ООД следва да се
присъдят разноски, както следва : 7 914,17 евро за първоинстанционното
производство, 3 642,62 евро – за въззивното и 2 387,73 евро - за касационното
производство или общата сума от 13 944,52 евро.
      Водим от горното,       Върховен касационен съд, първо търговско
отделение

                                 РЕШИ:
      ОТМЕНЯВА решение № 200/10.04.2025г. по т.д.№ 803/2024г. на
Софийски апелативен съд, в частта му с която, след отмяна на решение №
1108/05.08.2024г. по т.д.№ 82/2023г. на Софийски градски съд, в съответната
му част, е отхвърлен предявеният от касатора против Държавата,
представлявана от Министъра на енергетиката, отрицателен установителен
иск, за установяване несъществуващо вземане на ответника към ищеца от
неустойка по чл. 32, ал. 4 от сключен между страните на 27.08.2019г. договор
за концесия за добив на подземни богатства – строителни материали, пясъци и
чакъл от находище „Пиринковец“, разположено в землищата на с. Плоски и
с. Лиляново, община Сандански, област Благоевград, в размер на 30 492 лева,
в обезщетение на вреди от неизпълнение на задължение за предоставяне на
банкова гаранция за 2020г., на основание чл. 22 от договора, както и в частта
му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на
предявените от „Монолит 21 - Андонов и Захов„ ООД искове : 1/ за
прогласяване нищожността на клаузите на чл. 32, ал. 2 и чл. 32, ал. 4 от така
сключения договор за концесия, на основание чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД –
поради противоречие с добрите нрави и 2/ за установяване, че ищецът не
дължи на ответника неустойка за неизпълнение на задължението по чл. 8, ал.
2, т.6, б.“а“ от договора - представяне на отчети за добив и първична


                                     17
преработка за периода 2019г. - 2021г., в размер на 50 820 лева, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
       ПРОГЛАСЯВА за нищожни , на основание чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД ,
като договорени в противоречие с добрите нрави : клаузата на чл. 32, ал. 2
вр. с чл. 8, ал. 2, т. 6 ,б.“а“ от сключения от страните на 27.08.2019г. договор за
концесия за добив на подземни богатства - за неустойка / мораторна / за
забавено изпълнение на задължението на концесионера по чл. 8, ал. 2, т. 6, б.
„а“ от договора и клаузата на чл. 32, ал. 4 вр. с чл. 22, ал. 1 от същия
договор - за неустойка за пълно неизпълнение и за забавено изпълнение на
задължението на концесионера по чл. 22, ал. 1 от договора.
       ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „ Монолит – 21
– Андонов и Захов„ ООД и Държавата, представлявана от Министъра на
енергетиката, че „Монолит - 21 - Андонов и Захов„ ООД не дължи на
Държавата неустойка по чл. 32, ал. 2 вр. с чл. 8, ал. 2, т. 6, б. „а“ от договора за
концесия от 27.08.2019г., в размер на 25 983,85 евро                               /
равностойни на 50 820 лева /.
       ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Монолит – 21 –
Андонов и Захов„ ООД и Държавата, представлявана от Министъра на
енергетиката, че „Монолит -21- Андонов и Захов„ООД не дължи на Държавата
неустойка по чл. 32, ал. 4 вр. с чл. 22, ал. 1 от договора за концесия от
27.08.2019 г., в размер на 15 590,31 евро / равностойни на 30 492 лева /.
       ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на енергетиката,
на основание чл. 81 вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на „Монолит - 21 -
Андонов и Захов„ ООД разноски в общ размер от 13 994,52 евро, от които
7 914,17 евро - за първоинстанционното, 3 642,62 евро - за въззивното и
 2 387,73 евро - за касационното производство.
       В останалата му част въззивното решение, поради недопуснато
касационно обжалване, е влязло в сила с постановяването на определение №
3365/28.11.2025г. , в производството по чл. 288 ГПК.
      Решението не подлежи на обжалване.


                                             Председател: _______________________

                                                 Членове:

                                                        1. _______________________

                                                        2. _______________________




                                        18