Начален момент на давността при връщане на суми по недействителен потребителски кредит

Текстът на акта

                                 РЕШЕНИЕ
                                      № 60
                              гр. София, 20.02.2026 г.


                      В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:


                                Председател: Тотка Калчева
                                Членове:     Галина Иванова
                                             Диляна Господинова

при участието на секретаря Петя Ив. Петрова
като разгледа докладваното от Диляна Господинова Касационно търговско
дело № 20258002901010 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:


             Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
       Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Д. Н. срещу решение № 6105
от 07.11.2024 г., постановено по в.гр.д. № 11482/2023 г. по описа на Софийски градски
съд, Гражданско отделение, II-Б състав, в частта, с която е потвърдено решение №
13038 от 24.07.2023 г., постановено по гр.д. № 67456/2022 г. по описа на Софийски
районен съд, Гражданско отделение, 175-ти състав, в частта, с която е отхвърлен искът
с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявен от С.
Д. Н. срещу „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, Франция, чийто правоприемник е
„Юробанк България“ АД, за признаване за установено, че „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А.“ дължи на С. Д. Н. сумата над 1 979, 27 лв. до 7 000 лв., представляваща
платена без основание сума по договор за потребителски кредит от 23.03.2015 г., за
която са издадени заповеди за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
23.05.2022 г. и от 08.09.2022 г. по ч.гр.д. № 1681/ 2022 г. по описа на СРС, 175-ти
състав.
      В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е
постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано. Касаторът


                                            1
посочва, че в него въззивният съд е направил неправилен извод, че началният момент,
от който тече погасителната давност за вземането на кредитополучателя да получи
платените без основание суми по договор за потребителски кредит, който е
недействителен поради противоречие с норми от Закона за потребителския кредит
/ЗПК/, е датата на плащане на сумите. Този извод е в пряко противоречие със
задължителното тълкуване, дадено в Решение на СЕС от 25.04.2024 г., постановено по
дело С-484/21, в което е прието, че правото на ЕС не допуска давностният срок за
възстановяване на суми, платени от потребителя по договорна клауза, която е
неравноправна, да започне да тече от датата на плащането. Касаторът счита, че с оглед
на разрешенията в това решение на СЕС, погасителната давност за предявеното с иска
вземане за връщане на сумите, платени от потребителя по недействителния договор за
потребителски кредит, започва да тече от момента на влизане в сила на решението, с
което съдът се е произнесъл по недействителността на тази сделка. В случая такова
произнасяне ще бъде направено с решението по настоящото дело, което към момента
не е влязло в сила, поради което и давността за погасяване на вземането, предмет на
предявения установителен иск, изобщо не е започнала да тече и то не е погасено по
давност. Касаторът намира, че дори и да се приеме, че погасителната давност за
вземането за получаване на престираните без основание суми започва да тече от
момента на тяхното плащане, то изводът на въззивния съд, че то е погасено по
давност, отново е неправилен. Това е така, тъй като сумата от 7 000 лв., която е
предмет на предявения иск, е платена по недействителния договор за кредит с
последното извършено по него плащане от кредитополучателя, което е направено на
12.08.2017 г. От тази дата до датата на предявяване на иска не е изтекла петгодишната
погасителна давност. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в полза
на упълномощения да го представлява адвокат в касационното производство по реда
на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
      Ответникът по касационната жалба - „Юробанк България“ АД, счита, че
решението на въззивния съд е правилно в обжалваната част. Посочва, че при
определяне на началния момент, от който тече погасителната давност за
реституционната претенция на потребителя при недействителност на договора за
кредит, въззивният съд е съобразил относимата практика на СЕС. Въз основа на
дадените в нея тълкувания на правото на ЕС той е определил момента, в който
потребителят по процесния договор за кредит разумно е могъл да знае, че той е
недействителен, като противоречащ на нормите на ЗПК. Това е датата на извършване
от кредитополучателя на плащанията на суми в изпълнение на задълженията му по
договора за потребителски кредит, защото към този момент е била налице изрична
законова уредба на изискванията към съдържанието на този вид договор и на
основанията за нищожността му, както и е имало формирана съдебна практика по
прилагане на закона. Ето защо и от този момент тече погасителната давност за


                                         2
предявеното с иска вземане. Претендира присъждане на направените в производството
разноски.


     Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
след като разгледа касационната жалба и прецени данните по делото, в
съответствие с правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК намира следното:
       За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд е приел, че
предмет на разглеждане в производството е иск с правна квалификация чл. 422 ГПК
вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за установяване дължимостта на вземане, което е
възникнало за ищеца С. Д. Н. към ответника „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“,
Франция, който е заместен в процеса от правоприемника „Юробанк България“ АД, за
получаване на сума в размер на 7 000 лв., представляваща такава, платена по
недействителен договор за потребителски кредит, сключен на 23.03.2015 г., която
подлежи на връщане. Счел е, че по делото е установено, че между „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД, чийто правоприемник е „БНП Париба Пърсънъл Файненс
С.А.“, Франция, и физическото лице С. Д. Н., като кредитополучател, на 23.03.2015 г. е
сключен договор за потребителски кредит. Намерил е, че в този договор е уговорено,
че в тежест на кредитополучателя възниква задължение за заплащане на
застрахователна премия по договор за застраховка „Защита на плащанията“. Направил
е извод, че подписването на такъв застрахователен договор от кредитополучателя не
представлява свободно избрано от него условие за сключване на договора за
потребителски кредит, а такова, което е наложено от кредитора. Това е аргументирано
с целта на застраховката, която, видно от условията на застрахователния договор, е да
обезпечи само вземанията на кредитора и следователно е изцяло в негова полза, както
и с това, че размерът на застрахователната премия, дължима от кредитополучателя, е
предварително определена по размер и заплащането й е включено в погасителния план
по кредитната сделка. С оглед на тази функция на договора за застраховка, размерът
на застрахователната премия, която се дължи по него от кредитополучателя, е част от
общите разходи по кредита. В процесния договор за кредит обаче размерът на тази
застрахователна премия не е включен в размера на общите разходи по кредита, което е
в противоречие с императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и съгласно чл. 22
ЗПК прави целият договор недействителен. Предвид недействителността на договора
приложение намира нормата на чл. 23 ЗПК, която предвижда, че потребителят дължи
да върне на кредитора само чистата стойност на получения кредит. Въззивният съд е
приел за доказано по делото, че чистата стойност на кредита, получен от ищцата по
недействителния договор, е 19 600 лв., а тя е платила в изпълнение на този договор на
кредитора сума в по-голям размер от 26 602, 26 лв. Разликата между тези две суми,
която е в размер на 7 002, 26 лв., представлява платена без правно основание сума и за
ответника възниква задължение да я върне на ищцата. Въззивният съд е разгледал

                                          3
направеното от ответника възражение за погасяване по давност на вземането на
ищцата за получаване на платената без основание сума. Счел е, че то се погасява с
общата петгодишна давност, която тече от момента на плащане на сумата, като е
посочил, че този давностен срок не препятства или ограничава възможността на
потребителя да упражни правата си, поради което няма законово обоснована причина
да се определи друг момент за неговото начало. Заключил е, че част от плащанията на
парични средства по договора за кредит са извършени от ищцата в полза на ответника
в периода от 28.03.2016 г. до 06.11.2016 г. и погасителната давност за вземането за
тяхното връщане е изтекла преди предявяване на иска. Те са в размер на 5 020, 73 лв.,
за която сума предявеният иск е неоснователен и трябва да се отхвърли. Искът е приет
за основателен за сумата от 1 979, 27 лв., за която спорното вземане по чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД не е погасено по давност. До същия извод е достигнал и
първоинстанционният съд, поради което постановеното от него решение е потвърдено.
      С определение № 2272/ 15.07.2025 г., постановено по настоящото дело, е
допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т.
2 ГПК по въпроса: Какъв е началният момент, от който започва да тече погасителната
давност за вземане на потребител за връщане на суми, платени от него на кредитор
при начална липса на основание за това в изпълнение на договор за потребителски
кредит, който е недействителен поради противоречие с изискванията, предвидени в
Закона за потребителския кредит?


      По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:
      Със Закона за потребителския кредит са въведени разпоредбите на Директива
2008/48/EО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
/Директива 2008/48/, поради което тяхното тълкуване от Съда на Eвропейския съюз
/СЕС/, дадено в постановените от него решения, които на основание чл. 633 ГПК са
задължителни за всички национални съдилища, трябва да бъде съобразявано от съда
при произнасяне по съществуването на права, произтичащи от норми от този закон. В
Решение на СЕС от 22.04.2021 г. по дело C-485/19 е дадено тълкуване на чл. 47 от
Хартата на основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/ във връзка с нормите на
Директива 2008/48/EО и на Директива 93/13/ЕО на Съвета от 5 април 1993 година
относно неравноправните клаузи в потребителските договори /Директива 93/13/ЕО/,
касаещо началния момент, от който тече погасителната давност на вземане на
потребител за връщане на суми, платени от него в изпълнение на уговорки от договор
за кредит, които са счетени за неравноправни по смисъла на Директива 93/13/ЕО или
противоречат на Директива 2008/48/ЕО. В това решение са изложени общи аргументи,
касаещи тълкуването на нормите на двете директиви. Прието е, че по отношение на


                                          4
иск на потребител за връщане на недължимо платеното в изпълнение на
неравноправна клауза или на клауза, която противоречи на Директива 2008/48/EО,
може да се прилага предвиден в националната уредба давностен срок, но при спазване
на принципа на равностойност и на принципа на ефективност, според който това не
трябва да прави невъзможно или прекомерно трудно упражняването на предоставените
с Директива 93/13 и Директива 2008/48/EО права на потребителя. Посочено е, че при
разглеждане на въпроса дали предвиден в националната правна уредба давностен срок
отговаря на принципа на ефективност, на съобразяване подлежи продължителността
на срока, както и условията за неговото прилагане, включително възприетия фактор,
обуславящ момента, от който срокът започва да тече. Отбелязано е, че договорите за
кредит по принцип се изпълняват през периоди със значителна продължителност и
поради това, ако събитието, от което започва да тече давностният срок, е всяко
извършено от кредитополучателя плащане, не е изключено поне за част от
направените плащания давността да изтече дори преди да изтече срокът на съответния
договор, поради което такъв режим на давността може редовно да лишава
потребителите от възможността да претендират връщане на плащанията, направени по
силата на клаузи, противоречащи на разглежданите директиви. С оглед на това е
изведено, че процесуални правила, които изискват от потребителя да предяви
претенциите си пред съда в давностен срок, течащ от датата на неоснователното
обогатяване, и доколкото това обогатяване може да е осъществено в хода на
изпълнението на дългосрочен договор, могат да направят изключително трудно
упражняването на правата, предоставени на потребителя с Директива 93/13 или с
Директива 2008/48, и при това положение такива правила нарушават принципа на
ефективност. Ето защо нормите от двете директиви във връзка с принципа на
ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна
уредба, според която по отношение на иск, предявен от потребител, за да му бъдат
възстановени суми, неоснователно заплатени на основание клаузи от договор за
кредит, които са неравноправни по смисъла на Директива 93/13/ЕО или противоречат
на Директива 2008/48/ЕО, се прилага давностен срок, който започва да тече от деня, в
който е осъществено неоснователното обогатяване.
      Наред с това решение, СЕС е постановил и редица други решения, в които са
дадени допълнителни разяснения за това дали отговарят на принципа на ефективност
предвидени в национална уредба правила относно началния момент на срока, с който
се погасява реституционното вземане на потребител - Решение от 25.04.2024 г. по дело
C-484/21, Решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21, Решение от 25.01.2024 г. по
съединени дела С-810/21 - С-813/21, Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-
224/19 - С-259/19, Решение от 16.06.2020 г. по дело C-28/22, Решение от 09.07.2020 г.
по съединени дела С-698/18 - С-699/18, Решение от 10.06.2021 г. по съединени дела С-
776/10 - С-782/19, Решение от 08.09.2022 г. по съединени дела С-80/21 - С-82/21. В тях


                                          5
са тълкувани единствено норми от Директива 93/13/ЕО, но не и такива от Директива
2008/48/ЕО. С оглед на това разрешенията в цитираните решения се отнасят за
началния момент, от който тече погасителната давност на вземане на потребител за
връщане на суми, платени от него на кредитор в изпълнение на уговорки от договор,
които са счетени за неравноправни. Въпросът, по който е допуснато касационно
обжалване на въззивното решение по настоящото дело, се отнася до началния момент,
от който тече погасителната давност за реституционното вземане на потребител за
връщане на суми, платени от него на кредитор, когато това плащане е направено не
въз основа на неравноправна договорна клауза, а въз основа на договор за
потребителски кредит, който е недействителен в своята цялост поради противоречие с
изискванията, предвидени в ЗПК, който въвежда в националното законодателство
нормите на Директива 2008/48/EО. В тази връзка трябва да се съобрази, че целта на
предвидената в Директива 2008/48 уредба е да бъдат създадени общи правила в
Общността за някои аспекти относно потребителския кредит, за да бъде осигурена
висока степен на защита на потребителите навсякъде в Общността /аргумент от
съображение 9, 24, 43, 45 и 46 от преамбюла на Директива 2008/48/. Именно като
израз на тази защита са регламентираните в директивата правила относно
изискванията към съдържание на договора за потребителски кредит, които са
транспонирани в националното ни законодателство със ЗПК и неспазването на които
влече след себе си недействителност на целия договор. Осигуряването на висока
степен на защита на потребителите е целта и на уредбата на неравноправните клаузи и
последиците, до които те водят, съдържащи се в Директива 93/13, която е въведена в
националното законодателство с Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Ето защо
настоящият съдебен състав приема, че целта на уредбата в двете директиви е една и
съща, поради което разясненията, дадени в практиката на СЕС, за това от кой момент е
допустимо да тече давностният срок за погасяване на вземането на потребителя за
връщане на платената сума в изпълнение на неравноправна клауза, трябва да се считат
за приложими и за погасителната давност на вземането на потребител за връщане на
платените на кредитор суми въз основа на договор за потребителски кредит, който е
недействителен поради противоречие с нормите на ЗПК, установяващи изисквания
към неговото съдържание. Този извод се подкрепя и от произнасянето на СЕС в
Решение на СЕС от 22.04.2021 г. по дело C-485/19, в което разрешенията за началото
на давностния срок, който се прилага по отношение на иск, предявен от потребител, за
да му бъдат възстановени суми, неоснователно заплатени в изпълнение на договор за
кредит, са дадени общо както за случаите, при които тези суми са престирани на
основание клаузи от договора, които са неравноправни съгласно Директива 93/13/ЕО,
така и когато тези суми са платени на основание клаузи от договора, противоречащи
на Директива 2008/48/ЕО.
      Разясненията на СЕС по въпроса за началния момент, от който тече давностният


                                         6
срок, с който се погасява реституционното вземане на потребителя, дадени в
цитираните решения, са обобщени в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение
№ 106/15.07.2024 г. по т.д. № 2746/2022 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о. В този акт е
посочено, че според даденото от СЕС тълкуване за ключов за ефективността на
потребителската защита е приет началният момент на течение на давностния срок при
дългосрочни потребителски договори, като е разяснено, че ако потребителят не е знаел
или разумно не е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която
произтича реституционната претенция, принципът на ефективност е нарушен, когато
давностният срок започва да тече: 1) от сключване на потребителския договор -
Решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19, т. 91 и Решение по съединени дела
С-776/19 и С-782/19; 2) от неоснователното обогатяване – Решение по дело С-485/19, т.
60-61 и Решение по съединени дела С-80/21 и С-82/21, т. 93-100; 3) от датата на
цялостното изпълнение по договора, когато без проверка се презюмира, че на тази дата
неравноправният характер на клаузата е известен на потребителя – Решение по
съединени дела С-698/18 и С-699/18, т. 67 и т. 2 от диспозитива. Посочено е, че в
своята практика СЕС приема, че за да се счете, че е налице знание за неравноправния
характер на клаузата, потребителят не само трябва да е запознат с фактите,
съставляващи неравноправността на договорна клауза, но и с правната им преценка,
която предполага този потребител да е запознат с правата, които черпи от Директива
93/13, вкл. да разполага с достатъчно време, за да може ефективно да подготви и
задейства правото си на защита пред съд - Решение от 25.01.2024г. по съединени дела
С-810/21-С-813/21, т. 49-50 и т. 1 от диспозитива. В решението на ВКС са обобщени и
разясненията на СЕС относно конкретни факти, изложени в разгледаните
преюдициални запитвания и имащи отношение към преценката за това от кой момент
може да се приеме, че потребителят е знаел или разумно е можел да знае за
неравноправния характер на клаузата, които са: - че наличието на трайно установена
национална практика относно нищожността на неравноправни клаузи не означава, че
потребителят е знаел за неравноправността на клаузата и за произтичащите от нея
правни последици /Решение от 25.04.2024 г. по дело С-484/21/; - че решенията на СЕС
не са източник на информация за средния потребител относно неравноправния
характер на договорна клауза, дори когото са постановени по преюдициално
запитване, отправено в производство, по което този потребител е страна /Решение от
25.04.2024 г. по дело С-561/21/; - че към датата на влизане в сила на съдебния акт, с
който със сила на пресъдено нещо спрямо потребителя се установява
неравноправността на съответната договорна клауза и се обявява нейната нищожност,
той със сигурност е узнал за този порок и последиците от него /Решение от 25.04.2024
г. по дело С-484/21/. Въз основа на тези указания по тълкуване на правото на ЕС в
цитираното решение на ВКС е прието, че началният момент, от който тече
петгодишната погасителна давност за вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД,


                                         7
произтичащо от приложението на неравноправна клауза в дългосрочен потребителски
договор, е моментът на получаване на сумата при начална липса на основание /т. 7 от
ППВС № 1/79 г./, при условие, че към този момент потребителят е знаел или разумно е
можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича
реституционната претенция, а при липса на посоченото условие – моментът на
осъществяването му. Преценката дали и кога потребителят е узнал или разумно е
можел да узнае за неравноправния характер на клаузата е конкретна и се извършва въз
основа на установените по делото обстоятелства, като потребителят не само трябва да
е запознат с фактите, съставляващи неравноправността на договорна клауза, но и с
правната им преценка – с правата, които черпи от Директива 93/13. В хипотезата, в
която с влязло в сила решение, по което страна е потребителят, е приета или обявена
за нищожна като неравноправна договорна клауза, следва да се счита, че към датата на
влизане в сила на това решение потребителят със сигурност е знаел за
неравноправността на тази клауза, като това не лишава от възможност продавачът/
доставчикът на услуга да докаже, че потребител е знаел или разумно е можел да узнае
за това обстоятелство преди този момент, като той носи тежестта за неговото
доказване съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК.
        При съобразяване на задължителните за националните съдилища разяснения,
дадени в цитираната практика на СЕС, както и на изведеното въз основа на тях
разрешение в Решение № 106/15.07.2024 г. по т.д. № 2746/2022 г. по описа на ВКС, ТК,
II т.о., което настоящият съдебен състав споделя изцяло, на поставения въпрос трябва
да се отговори, че определянето на началния момент, от който започва да тече
погасителната давност за вземане на потребител за връщане на суми, платени от него
на кредитор при начална липса на основание за това в изпълнение на договор за
потребителски кредит, който е недействителен поради противоречие с изискванията,
предвидени в ЗПК, е поставено в зависимост от установяването на това дали
потребителят е знаел или разумно е можел да знае за недействителността на този
договор. Преценката дали и кога е настъпило това условие се извършва въз основа на
установените по делото обстоятелства, като за да се приеме, че такова знание е налице
у потребителя, трябва да се докаже, че той е запознат с фактите, водещи до
недействителността на договора, както и с правната им преценка, която предполага
този потребител да е наясно с правата, които съгласно ЗПК възникват за него, за да
защити интересите си. Ако в производството е доказано, че потребителят е знаел или
разумно е могъл да знае за недействителността на договора за потребителски кредит
към момента, в който кредиторът е получил престираните от потребителя суми по
него, то тогава началният момент на погасителната давност за вземането на
потребителя за връщане на тези суми по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ще е този, указан в
т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, а именно денят на
получаване на престацията. Ако по делото не е установено, че условието за знание на


                                          8
потребителя е осъществено към момента на плащането на сумите в изпълнение на
недействителния договор за потребителски кредит, давностният срок за
реституционното му вземане за връщане на тези суми не може да започне да тече от
момента на тяхното плащане, защото това нарушава принципа на ефективност. В тази
хипотеза давностният срок ще започне да тече от момента, в който е доказано, че
потребителят е узнал или разумно е могъл да узнае за недействителността на договора
за потребителски кредит.


      По основателността на касационната жалба:
      Предвид отговора на поставения правен въпрос основателно се явява
единственото оплакване, направено в касационната жалба, подадена от ищеца С. Д. Н.,
за неправилност на извода на въззивния съд, че част от предявеното в процеса вземане
е погасено по давност.
       Вземането, което е предмет на установителния иск с правна квалификация чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, е такова, което потребителят С. Д. Н. има
към кредитора „Юробанк България“ АД, конституиран в процеса на мястото на
първоначалния ответник „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, Франция, поради
настъпило правоприемство, за получаване на сума в размер на 7 000 лв.,
представляваща такава, платена по договор за потребителски кредит, сключен на
23.03.2015 г., който е недействителен, тъй като не отговаря на изискванията,
предвидени в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която сума подлежи на връщане. Решението на
въззивния съд в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с
което този иск е уважен за сумата от 1 979, 27 лв., не е обжалвано от ответника
„Юробанк България“ АД, който е страната, имаща интерес да направи това, поради
което е влязло в сила. В тази си част то се ползва със сила на пресъдено нещо, която
важи в отношенията между страните по делото и чиито обективни предели обхващат
въпросите за съществуване на вземането на потребителя С. Д. Н. към „Юробанк
България“ АД, както и за осъществяване на правопораждащия го факт, който е, че
договорът за потребителски кредит, въз основа на който са престирани паричните
средства, чието връщане се иска, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като
не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. С оглед на този правопораждащ
факт, трябва да се приеме, че предявеното в процеса вземане има характер на
реституционно такова, което произтича от изпълнението на договор за потребителски
кредит, който е недействителен поради нарушаване на изискванията, установени в
ЗПК за защита на потребителите. Ето защо по отношение на него приложение намира
разрешението, дадено в отговора на правния въпрос, по който решението на въззивния
съд е допуснато до касационно обжалване, и за да бъде определен началният момент,
от който започва да тече петгодишната погасителна давност за него, трябва да бъде


                                           9
направен извод за това кога е установено, че кредитополучателят С. Д. Н. е узнала или
е могла да узнае, че сключеният от нея договор за потребителски кредит не отговаря
на изискването за неговото съдържание, предвидено в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, че това
има за последица неговата недействителност, както и за това с какви права разполага
тя, в качеството й на потребител, да се защити при недействителност на този договор.
От съдържанието на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК, подадено от С. Н., въз основа на което е образувано заповедното производство,
предшестващо настоящото исково такова, е видно, че към датата на неговото
депозиране в съда, която е 13.01.2022 г., това лице е било наясно, че в ЗПК е въведено
изискване за посочване в съдържанието на договора за потребителски кредит на
всички видове разходи по кредита, които са в тежест на потребителя и се включват в
годишния процент на разходите, на стойността на годишния процент на разходите,
както и че неспазването на това изискване води до пълна недействителност на
договора за кредит. Това е така, тъй като лицето изрично се позовава на тези факти и
на последиците от тях в подаденото заявление. Към 13.01.2022 г. потребителката Н. е
била наясно и с това, че при такава недействителност на договора за потребителски
кредит за нея възниква единствено задължение да върне на кредитора чистата
стойност на кредита, който се равнява на получената от нея сума, но не дължи да
заплаща лихва и каквито и е други разходи по кредита, които ако са платени на
кредитора, подлежат на връщане. Тези права на потребителя са детайлно описани в
заявлението по чл. 410 ГПК, като ищцата е посочила, че те са възникнали за нея и тя
защитава точно тях в настоящия процес. По делото от ответника, който има качеството
на кредитор по договора за потребителски кредит, няма представени никакви
доказателства за установяването на факти, от които да може да се направи извод, че
потребителката Н. е знаела или е могла да знае за недействителността на договора за
потребителски кредит и за правата, които има съгласно ЗПК, за да се защити срещу
неоснователно обогатилия се кредитор, в по-ранен момент от 13.01.2022 г. Съгласно
правилото на чл. 154 ГПК установяването на тези факти е в доказателствена тежест на
ответника, защото в процеса той е страната, която черпи благоприятни правни
последици от тяхното осъществяване, поради което при липса на представени от тази
страна доказателства за тях, трябва да се приеме, че те не са настъпили. Всички
плащания на суми от кредитополучателя на кредитора в изпълнение на задълженията
по процесния договор за кредит, са извършени преди 13.01.2022 г. Те са направени в
периода от 05.05.2015 г. – първата падежна дата, уговорена по него, до 17.08.2017 г. –
датата на издаване на удостоверение от кредитора за окончателно изплащане на
задълженията по кредита. Ето защо трябва да се приеме, че към датата, на която
потребителят е платил на кредитора сумата от 7 000 лв., която надхвърля чистата
стойност на кредита и е получена от последния без основание за това, той не е знаел и
не е могъл да знае, че договорът за кредит, по който е направено това плащане, е


                                         10
недействителен. Това означава, че датата на плащане на сумата не може да се счете за
начален момент, от който тече погасителната давност за реституционното вземане на
потребителя за нейното връщане, както неправилно е приел въззивният съд. Най-
ранният момент, от който по делото е доказано, че ищцата С. Н. е знаела за
недействителността на сключения от нея на 23.03.2015 г. договор за потребителски
кредит, е датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение -
13.01.2022 г., поради което това е датата, от която тече погасителната давност за
процесното вземане на ищцата към ответника, възникнало на основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК датата на подаване на заявлението по чл. 410
ГПК се счита и за датата на предявяване на иска за съществуване на спорното вземане.
Следователно погасителната давност за това вземане започва да тече на датата, на
която е предявен и искът за неговата защита пред съда. С оглед на това няма как
спорното вземане да е погасено по давност, като в тази връзка трябва да се съобрази и
това, че на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД давностният срок не тече по време на
висящността на настоящия процес.
      Предвид изложеното трябва да се заключи, че заявеното от ответника
възражение за погасяване по давност на вземането на ищцата за получаване от
ответника на сумата от 7 000 лв., която е платена без правно основание в изпълнение
на недействителния договор за кредит, е изцяло неоснователно, а искът за
установяване съществуването на това вземане е основателен за пълния предявен
размер, включително за висящата пред настоящата инстанция част от него, която е за
сумата над 1 979, 27 лв. до 7 000 лв. Като е счел, че искът за посочения размер следва
да се отхвърли поради погасяване по давност на тази част от предявеното вземане,
въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, регламентиращ правилата
за погасителната давност. Ето защо постановеното от него решение трябва да се
отмени в обжалваната част, с която е потвърдено решението на първоинстанционния
съд за отхвърляне на тази част от предявения иск и вместо него да бъде постановено
друго, с което да се признае за установено, че „Юробанк България“ АД, който е
правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, Франция, дължи на С. Д. Н.
сумата над 1 979, 27 лв. до 7 000 лв., представляваща платена при начална липса на
основание сума по договор за потребителски кредит от 23.03.2015 г., който е
недействителен поради нарушаване на изискванията на ЗПК.


      По присъждане на направените разноски:
      С оглед изхода на делото и предвид заявеното искане за това, в полза на
касатора, който има качеството на ищец по предявения иск, следва да се присъдят
разноски, направени от него в производството пред трите съдебни инстанции,
съразмерно на уважената в касационното производство част от иска.


                                         11
      По въпроса за размера на направените от тази страна разноски в заповедното и
първоинстанционното производство, както и за това дали по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв
ответникът следва да бъде осъден да заплати възнаграждение за осъществена от
адвокати безплатна защита на ищцата в тези производства и за неговия размер е
налице произнасяне от Софийски районен съд в решението по делото. От ответника не
е поискано изменение на това решение в частта му за разноските по реда на чл. 248
ГПК. След като това произнасяне по разноските не е оспорено пред по-горна
инстанция от страната, имаща интерес да направи това, касационният съд не може да
го преразглежда, а следва само да присъди в полза на ищцата и на упълномощените от
нея адвокати допълнителна част от разноските за защита в заповедното и в
първоинстанционното производство, която е съразмерна на уважената в касационното
производство част от предявения иск. Тази част от разноските е в следните размери: в
размер на 211, 59 лв. – разноски за заплатена държавна такса в заповедното и в
първоинстанционното исково производство, които следва да се присъдят в полза на
ищцата; - в размер на 340, 69 лв. – възнаграждение за осъществена безплатна
адвокатска защита на ищцата в заповедното производство, което следва да се присъди
в полза на адвокат Красимира Билева; - в размер на 717, 25 лв. – възнаграждение за
осъществена безплатна адвокатска защита на ищцата в първоинстанционното
производство, което следва да се присъди в полза на адвокат Николай Илчев.
      Ищцата е направила разноски във въззивното производство за защита по
подадената от нея въззивна жалба в размер на 100, 41 лв. – платена държавна такса за
въззивно обжалване на първоинстанционното решение. Тази страна е направила и
разходи за водене на делото пред касационния съд, които са в размер на 130, 42 лв. –
платени държавни такси. Следователно общият размер на разноските за платени
държавни такси за трите инстанции, които ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищцата, възлиза на сумата от 442, 42 лв.
        От представените по делото доказателства се установява, че във въззивното
производство ищцата е била представлявана от адвокат В. Ф. С., като е сключила с
него договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено, че ангажираният
адвокат се съгласява да окаже безплатно адвокатска помощ за защита във въззивното
производство по подадената от тази страна въззивна жалба в хипотезата на чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗАдв. В касационното производство тази страна е била представлявана от друг
адвокат, който е адвокат М. Л. Л., като по делото е представен договор за правна
защита и съдействие от 12.12.2024 г., от който е видно, че и той се е съгласил да окаже
безплатно правна защита на ищцата пред касационния съд. Ето защо и съгласно чл. 38,
ал. 2 ЗАдв посочените адвокати имат право в тяхна полза да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение за осъществената защита пред въззивната и пред
касационната инстанция, чийто размер ще се определи от съда при съобразяване на
всички обстоятелства, които са установени по делото и които са от значение за

                                          12
неговата действителна правна и фактическа сложност. Това са видът на спора,
интересът на делото, видът и количеството на извършената от адвоката работа. Съдът
не следва да прилага нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в частта, с която в нея е
регламентиран минимален праг, под който не може да бъде определен размерът на
адвокатското възнаграждение за оказана в съдебното производство безплатна защита
на страната, чрез препращане към минималните размери на адвокатските
възнаграждения, предвидени в Наредба № 1/09.01.2004 г., защото в тази си част тя
противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС съгласно задължителното тълкуване,
дадено в Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22
по преюдициално запитване.
      Първото от обстоятелствата, което е от значение за определяне на размера на
дължимото на адвокатите възнаграждение, е, че във въззивното производство не са
събирани нови доказателства, поради което действията по защита, които е извършил
адвокатът, упълномощен да представлява ищцата по подадената от нея въззивна
жалба, са само такива по изготвяне на тази жалба и по изразяване на становище по
съществото на спора. С оглед спецификите на касационното производство в него също
не се извършват процесуални действия по събиране на доказателства и
упълномощеният адвокат предприема ограничени по обем действия по защита, които
са само по подаване на касационна жалба и изразяване на становище по същество на
спора в открито съдебно заседание. Следва да бъде съобразено и това, че предметът на
въззивното производство по подадената от ищцата въззивна жалба и на касационното
производство по подадената от нея касационна жалба е по-ограничен от този пред
първата инстанция, доколкото решението на първоинстанционния съд е обжалвано от
тази страна само частично, като спорният въпрос, повдигнат с тези жалби, е само за
приложимите правила за погасителната давност за спорното вземане. Тези
обстоятелства определят по-ниска правна и фактическа сложност на делото пред
въззивния и касационния съд. При съобразяване на посоченото настоящият съдебен
състав намира, че в полза на адвокат В. Ф. С. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв трябва да
се определи възнаграждение за осъществената от него безплатна защита пред
въззивния съд по подадената от тази страна въззивна жалба в размер на 700 лв., а в
полза на адвокат М. Л. Л. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв следва да се определи
възнаграждение за защита в касационното производство в размер на 700 лв.
      Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на
Второ отделение


                                     РЕШИ:
      ОТМ ЕН Я решение № 6105 от 07.11.2024 г., постановено по в.гр.д. №
11482/2023 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II-Б състав, в

                                          13
частта, с която е потвърдено решение № 13038 от 24.07.2023 г., постановено по гр.д. №
67456/2022 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 175-ти
състав, в частта, с която е отхвърлен искът с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявен от С. Д. Н. срещу „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А.“, Франция, чийто правоприемник е „Юробанк България“ АД, за
признаване за установено, че „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ дължи на С. Д. Н.
сумата над 1 979, 27 лв. до 7 000 лв., представляваща платена без основание сума по
договор за потребителски кредит от 23.03.2015 г., за която са издадени заповеди за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 23.05.2022 г. и от 08.09.2022 г.
по ч.гр.д. № 1681/ 2022 г. по описа на СРС, 175-ти състав, като вместо него
постановява:
        ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск с правно основание чл. 422 ГПК,
предявен от С. Д. Н., с ЕГН: **********, срещу „Юробанк България“ АД, с ЕИК:
000694749, конституиран на мястото на първоначалния ответник „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А.“, Франция, поради настъпило правоприемство, че „Юробанк
България“ АД, като правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“,
Франция, дължи на С. Д. Н. на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сума в размер на
5 020, 73 лв. /пет хиляди и двадесет лева и седемдесет и три стотинки/,
представляваща платена при начална липса на основание сума по договор за
потребителски кредит, сключен на 23.03.2015 г., между „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД, чийто правоприемник е „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, и С.
Д. Н., който е недействителен съгласно чл. 22 ЗПК, за която сума са издадени заповеди
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 23.05.2022 г. и от 08.09.2022
г. по ч.гр.д. № 1681/ 2022 г. по описа на СРС, 175-ти състав.
      ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД да заплати на С. Д. Н. сума в размер на
442, 42 лв. /четиристотин четиридесет и два лева и четиридесет и две стотинки/,
представляваща сбор от разноските за заплащане на държавна такса, направени в
първоинстанционното, въззивното и касационното производство, съразмерно на
уважената от касационния съд част от предявения иск.
      ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД да заплати на основание чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата на адвокат Красимира Игнатова Билева, с ЕГН: **********,
сума в размер на 340, 69 лв. /триста и четиридесет лева и шестдесет и девет
стотинки/, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана на ищеца безплатна
адвокатска помощ в        заповедното производство, съразмерно на уважената в
касационното производство част от предявения иск, на адвокат Николай Илчев
Илчев, с ЕГН: **********, сума в размер на 717, 25 лв. /седемстотин и
седемнадесет лева и двадесет и пет стотинки/, представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана на             ищеца безплатна адвокатска помощ в
първоинстанционното производство, съразмерно на уважената в касационното

                                         14
производство част от предявения иск, на адвокат В. Ф. С., с ЕГН: **********, сума в
размер на 700 лв. /седемстотин лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за
оказана на ищеца безплатна адвокатска помощ във въззивното производство за защита
по подадената от тази страна въззивна жалба, както и на адвокат М. Л. Л., с ЕГН:
**********, сума в размер на 7 0 0 лв. /седемстотин лева/, представляваща
адвокатско възнаграждение за оказана на ищеца безплатна адвокатска помощ в
касационното производство.


      Решението не подлежи на обжалване.


                                             Председател: _______________________

                                                 Членове:

                                                        1. _______________________

                                                        2. _______________________




                                        15