Съизвършителство при кражба и отегчаващи обстоятелства

Текстът на акта

                                 РЕШЕНИЕ
                                      № 154
                              гр. София, 23.03.2026 г.


                      В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две
хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                                Председател: Петя Колева
                                Членове:     Пламен Дацов
                                             Иван Стойчев

при участието на секретаря Илияна Т. Рангелова
в присъствието на прокурора Е. Хр. Стоянова
като разгледа докладваното от Пламен Дацов Касационно наказателно дело от
общ характер № 20268002200065 по описа за 2026 година


       Касационното производство е инициирано по протест от прокурор при Апелативна
прокуратура - София, срещу Присъда №23/01.09.2025 год. постановена по
ВНОХД№861/2025 год. по описа на САС, НО-II състав.
       Оплакванията в протеста и допълнението към него са за наличието на касационните
основания визирани в чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК. Моли се за отмяна на присъдата в
оправдателната й част и връщане на делото за ново разглеждане.
          Депозирана е касационна жалба и допълнение към нея от подсъдимия В. В. Й. с
молба за отмяна и връщане за ново разглеждане и възможност за сключване на споразумение
от негова страна.
      Депозирана е касационна жалба от служебния защитник на подсъдимия В.Й. –
адв.М.В. с молба за намаляване на наказанието поради наличието на касационното
основание визирано в чл.348, ал.1, т.3 НПК.
      В хода на делото по същество пред ВКС, представителят на ВКП поддържа протеста
и допълнението към него и в тази връзка моли да бъде уважен по доводите посочени в него.
      Адвокат С. – повереник на частните обвинители оспорва касационните жалби и


                                           1
поддържа казаното от прокуратурата. Счита, че М. Й. е участвал активно в извършване на
престъплението, а присъдата на брат му В. Й. е справедлива и не заслужава намаляване на
наказанието.
      Частният обвинител Р. Ц. и В. Й. няма какво да добавят.
      Адвокат В. за подсъдимия В. Й. поддържа касационната си жалба и моли за
намаляване на наказанието.
      Подсъдимият В.Й. в своя защита твърди, че не е извършил деянието при условията
на рецидив, че не са изследвани всички доказателства, че не е взето предвид неговото
нараняване, че не е изискан видеоматериала от заснемането на инцидента, че не са изнасяни
вещи от къщата на починалия.
       Адвокат Т. за подсъдимия М. Й. моли да се постанови съдебен акт при условията на
чл. 354, ал. 1 НПК, като се потвърдите присъдата на АС –
София, респективно се остави без уважение касационният протест и касационната жалба.
       Подсъдимият М. Й. в лична защита поддържа казаното от своя адвокат и моли да се
остави в сила присъдата на въззивната инстанция и де се съобрази, че брат му не е искал да
взима инкриминираните вещи, а просто е бил уплашен.
      В последната си дума подсъдимият В. Й. моли за отмяна на присъдата и връщане на
делото за ново разглеждане, тъй като е лишен е от право на съкратена процедура и на
обективно разглеждане на делото.
       В последната си дума подсъдимият М. Й. съжалява за инцидента и моли да се остави
в сила присъдата на въззивната инстанция в сила.


      Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно
отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания
съдебен акт, установи следното:


       С Присъда на ОС-Перник от 13.03.2025 год. постановена по НОХД№294/2024 год.
подсъдимият В. В. Й. е бил признат за виновен в извършено престъпление по чл.196, ал.1,
т.2 вр. чл.195, ал.1, т.4 вр. чл.29, ал.1, б.“а“ вр. чл.20, ал.2 НК, като му е определено
наказание от 5 години „лишаване от свобода при „строг“ режим. Подсъдимият е бил признат
за невиновен по повдигнатото му обвинение по чл.199, ал.1, т.4 вр. чл.198, ал.1 НК.
Приложена е разпоредбата на чл.59, ал.2 вр. ал.1, т.1 НК.
       Със същата присъда подсъдимият М. В. Й. е бил признат за виновен в извършено
престъпление по чл.195, ал.1, т.4 вр. чл.20, ал.2 НК като му е определено наказание от 3
години „лишаване от свобода“ при „строг“ режим като със същата присъда е бил оправдан
за извършено престъпление по чл.199, ал.1, т.4 вр. чл.198, ал.1 НК. На основание чл.68, ал.1
НК е приведено в изпълнение наказанието постановено по НОХД№251/2020 год. по описа
на РС-Разград. Приложена е разпоредбата и на чл.59, ал.2 вр. ал.1, т.1 НК.

                                             2
        С Присъда №23/01.09.2025 год. САС, II състав по ВНОХД№861/2025 год. е отменил
присъдата в частта, с която подсъдимият М. В. Й. е бил признат за виновен по чл.195, ал.1,
т.4 вр. чл.20, ал.2 НК и по отношение на приложението на чл.68, ал.1 НК и е изменил същата
по отношение на подсъдимия В. В. Й. в частта, с която е бил признат, че е извършил
престъплението по чл.196, ал.1, т.2 НК в съучастие с подсъдимия М. В. Й. като го е оправдал
за това. Изменил е присъдата и в частта относно наказанието по отношение на В. В. Й. като
го е увеличил от 5 на 8 години „лишаване от свобода“. Потвърдил е присъдата в останалата
й част.


      По отношение на наведените основания в касационния протест и допълнението
към него:


       Настоящият състав, след като се запозна с материалите по делото и обсъди доводите
в протеста, намира същия за неоснователен, тъй като САС е извършил прецизен анализ,
който не страда от пороците, претендирани от държавното обвинение.
      ВКС намира за правилен извода на САС, че случаят е белязан от „доказателствен
дефицит“. При липса на видеозаписи и други преки доказателствени източници, въззивният
съд законосъобразно е изградил вътрешното си убеждение върху обясненията на
подсъдимите, преценени в съвкупност с обективните находки от съдебно-медицинските
експертизи. Твърдението за нарушаване на чл.14 НПК е неоснователно, тъй като съдът не е
игнорирал факти, а им е дал правна оценка, различна от желаната от прокуратурата.
      Относно коментираната         в   протеста   теория    за   съизвършителството     и
цитираната доктрина:
      Прокуратурата се позовава на доктрината (проф.Филчев и проф.Стойнов) за
„едновременно и последователно съизвършителство“. ВКС намира тези теоретични
постановки за безспорни, но неприложими към подс.М. Й., за което ще вземе становище на
по-късен етап в настоящото решение.
      Относно Решение №527/08.04.2014 год. по н.д.№2025/2013 год. на II НО на ВКС и
общия умисъл. За да е налице съизвършителство, е необходим общ умисъл за отнемане.
Установено е, че М. Й. не е участвал в разбиването на вратата на втория етаж и в самото
отнемане на вещите. Намерението му е било насочено единствено към оказване на помощ на
брат си при физическото стълкновение.
       Относно Постановление №6/26.04.71 год. по н.д.№3/71 год. год. и ТР№54/16.09.89
год. по н.д.№49/89 г. на ОСНК на ВС – цитираната практика разглежда случаи, в които
превозното средство е част от изпълнителното деяние. В случая, кражбата е била
консумирана в момента, в който В. Й. е установил самостоятелна власт върху вещите,
изнасяйки ги от къщата. Последващото участие на М. Й. в „качването“ на паднали предмети
пред автомобила, паркиран извън имота, съставлява помощ след довършване на


                                            3
престъплението.Юридически невъзможно е съизвършителство в престъпление, чийто състав
вече е реализиран от друго лице.
      Относно хипотезата на чл.215 НК – правилно САС е отбелязал, че действията на М.
Й.(приканване на брат си да изхвърли вещите) обективира липса на воля за тяхното
укриване с цел облага. Поведението му сочи опит за дистанциране от инцидентно
възникналото престъпно деяние на брат му.
      Относно доказателственото значение на трасологичните следи (обект №4) и
калта по обувките:
        Касационната инстанция намира за неоснователен довода на прокуратурата, че
наличието на следа от дясната маратонка на подсъдимия М. Й. на първия етаж на къщата в
с.Р. е доказателство за съизвършителство в кражбата.
       В наказателното право присъствието на мястото на престъплението(praesentia) не е
тъждествено на участие в него(participatio). Установената следа в антрето, непосредствено
до входната врата и биологични следи(кръв), обективира единствено участието на М. Й. във
физическата саморазправа с пострадалия П.. За да бъде квалифициран като съизвършител в
кражбата, доказателствата трябваше да установят негови следи на втория етаж, където е
извършен взломът и отнемането на вещите.
      Липсата на такива следи подкрепят извода на САС, че обвинението за
съизвършителство почива на недопустимо разширително тълкуване на фактическото
присъствие.
      Относно „изхвърлянето“ на вещите и липсата на присвоително намерение –
прокуратурата поддържа, че съвместното изхвърляне на вещите в землището на с.В. е акт на
разпореждане, който доказва общ умисъл за своене. ВКС категорично отхвърля тази теза.
      В престъпленията против собствеността „намерението за противозаконно
присвояване“(чл.194, ал.1 НК) изисква деецът да желае да се облагодетелства или да третира
вещта като своя. Изхвърлянето на инкриминираните вещи непосредствено след инцидента е
акт на дезинтересиране от тях, а не на присвояване. Този акт обективира желание за
заличаване на улики, което е субективно състояние, коренно различно от animus rem sibi
habendi(намерение за своене).
       Поведението на М. Й. се вписва в хипотезата на „помощ след довършване на
престъплението“ без предварителен сговор. Както приема константната практика,
съучастието е невъзможно след като изпълнителното деяние е приключило. Помощта при
укриването или унищожаването на вещите е съставомерно по чл.215 или чл.294 НК, по
които текстове обвинение срещу него няма.
      Относно оплакването за нарушение на чл.107, ал.5 и чл.13 НПК:
       Твърденията за „избирателен подход“ при оценката на доказателствата са
неоснователни. Въззивният съд не е игнорирал фактите, а им е дал правилната юридическа
тежест. По отношение на принципа на обективната истина следва да се изясни, че съдът не


                                            4
може да „дописва“ умисъл там, където доказателствата(като калта по обувките) сочат
единствено на физическо присъствие, но не и на престъпна координация за кражба.
      Когато една доказателствена индикация(следата от обувка) може да се обясни както с
престъпно, така и с невинно поведение(намеса в конфликт без знание за кражба), съдът е
длъжен по силата на чл.14 НПК да приеме версията, по-благоприятна за подсъдимия.
       С оглед на това САС правилно е приложил материалния закон, като е преценил, че
инкриминираната от прокуратурата „съвместна деятелност“(товарене и изхвърляне) не
изпълва признаците на съизвършителство в кражба поради липса на предварителен сговор и
липса на участие в самото отнемане. Протестът на САП се явява опит за подмяна на
доказаното отнемане с предположения за съучастие, което е недопустимо. Оправдаването на
М. Й. е единственият законосъобразен изход от процеса.
       Относно доктриналните постановки цитирани в касационния протест за
съизвършителството. Прокуратурата се позовава на труда на проф.Н.Филчев – „Съучастие
в престъплението“, 2023 год., като акцентира върху концепцията за „последователното
съизвършителство“, при което действията на отделните лица в съчетание образуват състава
на престъплението.
      ВКС намира това позоваване за теоретично коректно, но субсумирано под грешна
фактическа база.
       За да бъде едно лице „последователен съизвършител“, неговото поведение трябва да
се включи в изпълнителното деяние преди неговото окончателно довършване. В настоящия
казус, отнемането на вещите е приключило в момента, в който В. Й. ги е изнесъл от втория
етаж на къщата, установявайки самостоятелна власт.
        Съгласно   доминиращата     съдебна      практика     и    други     теоретични
постановки(напр.проф.Ив.Ненов), съизвършителството изисква общност на волята,
формирана най-късно до момента на довършване на деянието. След като В. Й. е консумирал
кражбата, последващите действия на М. Й. по „вдигане на паднали предмети“ не могат да се
слеят с изпълнителното деяние, тъй като липсва „задружност“ в самото отнемане. Тук е
налице не съизвършителство, а евентуално помагачество след довършване на
престъплението или укривателство, които са несъвместими с повдигнатото обвинение по
чл.20, ал.2 НК.
      Относно другата цитирана теория               за   „времевия    промеждутък“      на
проф.Ал.Стойнов следва да се каже следното:
       Протестът цитира проф.Александър Стойнов и неговия труд – „Престъпления против
собствеността“, според когото между отнемането и установяването на фактическа власт
може да съществува промеждутък(напр. преминаване през портала на склад). ВКС намира и
този пример за неприложим в конкретния случай.
       Примерът на проф.Стойнов визира ситуации, в които деецът има непрекъснат
контрол над вещта по време на нейното изнасяне(напр. укрита в МПС). В случая с М. Й. не
е налице такъв континуитет. Той не е участвал в първоначалното отнемане, не е знаел за него

                                            5
и се е появил в близост до вещите едва след като те вече са били извън владението на
пострадалия П..
      Теорията на проф.Стойнов изисква субективно единство – деецът да съзнава, че
установяването на властта още не е приключило. При М. Й. липсва такова съзнание.
Неговите действия са инцидентни и мотивирани от желание за помощ към брат му в
конфликтна ситуация, а не от участие в „процеса на отнемане“. Спорадичното вдигане на
вещ от земята не може да се разглежда като част от „втората фаза на изпълнителното
деяние“, ако деецът не е част от общия престъпен план за присвояване.
      В противовес на цитираните от обвинението доводи, ВКС се опира на Решение
№527/08.04.2014 год. по н.д.№2025/2013 год. на II НО на ВКС, което поставя акцент върху
„инцидентното мълчаливо координиране“. За да има такова, е необходимо лицата да
действат с общо намерение за своене. Фактът, че М. Й. по-късно участва в изхвърлянето на
вещите, категорично опровергава наличието на такова намерение(animus rem sibi habendi).
Както се приема в теоретичните постановки за субективната страна на кражбата,
намерението за изхвърляне е отрицание на намерението за присвояване.
       В заключение по това възражение в протеста, цитираните научни трудове на
проф.Филчев и проф.Стойнов изясняват важни аспекти на съучастието по принцип, но
механичното им пренасяне към настоящия казус би довело до обективно вменяване на вина,
което е недопустимо.
     Що се отнася до позоваването на Решение №268/18.05.1995 год. на II НО на ВКС и
Решение №119/25.05.2000 год. по н.д.№14/2000 год. на II ВКС в протеста следва да се има
предвид, че прокуратурата цитира тези решения, за да аргументира, че съизвършителство е
налице и тогава, когато деецът извършва само „отделен елемент“ от изпълнителното
деяние(например пренасяне и товарене). Настоящият състав на ВКС намира, че макар тези
правни изводи да са принципно верни, те изискват наличието на една задължителна
предпоставка, която в настоящия казус липсва:общност на умисъла към момента на
започване на отнемането.
      В цитираните от обвинението решения лицата, които „товарят и пренасят“, са
действали в рамките на предварителен сговор или едновременно възникнал умисъл за
самото престъпно отнемане. Те са знаели, че участват в кражба още докато тя се извършва.
       В случая с М. Й. е установено, че той е присъствал в имота по съвсем друга
причина(конфликт с пострадалия и помощ на брат си за неговия син) и не е участвал в
разбиването и отнемането на вещите от втория етаж. Когато той се включва в „товаренето“,
той не „създава условия за осъществяване на останалите елементи“, както изисква Решение
№268/95 год., тъй като „останалите елементи“(отнемането) вече са били осъществени
еднолично от брат му.
      Относно „последователното съизвършителство“ и цитираното в протеста
Решение №212/09.07.96 год. по н.д.№626/1995 год. на I НО на ВКС, макар че вече бе
коментирано това, следва да се уточни за пълнота и следното:


                                           6
       Твърдението на прокуратурата, че М. Й. е „последователен съизвършител“, тъй като е
участвал във „втората фаза – установяване на фактическа власт“, е юридически
несъвместимо с фактите по делото. За да бъде едно лице „последователен съизвършител“, то
трябва да се присъедини към изпълнителното деяние преди фактическата власт на
собственика да е окончателно прекъсната. В настоящия случай, в момента, в който В. Й.
изнася вещите от дома на П. и ги занася до автомобила, той вече е прекъснал владението на
собственика и е установил свое такова. Действията на М. Й. по вдигане на „изпаднали
вещи“ пред автомобила са действия по разпореждане с вещи, които вече са откраднати. Това
поведение, както вече бе казано, може да се квалифицира като вещно укривателство или
помагачество(ако беше доказано знание), но не и като съизвършителство в кражбата, която е
вече консумирана.
      Не на последно място, дори да се приеме разширителното тълкуване на
прокуратурата, че „товаренето“ е част от изпълнителното деяние, липсата на доказан пряк
умисъл за своене у М. Й. води до извода, че неговата наказателна отговорност не може да
бъде ангажирана. Както правилно е отбелязал САС, М. Й. не е имал намерение да присвои
вещите – доказателство за което е неговото настояване те да бъдат изхвърлени веднага след
напускане на селото. Липсата на умисъл за „противозаконно присвояване“ прави деянието
му несъставомерно по чл.195 НК, независимо от физическото му участие в пренасянето.
      По отношение на двете касационни жалби депозирани от подсъдимия В.Й.:
       Последният твърди, че няма рецидив и по този начин бил нарушен материалния
закон, но фактите сочат, че същият е бил осъден с Присъда №1НОХД№3501/2022 г. на РС-
Перник(за престъпление по чл.216 и чл.339 НК). Същата е влязла в сила на 03.11.2023 год.
(съгласно чл.412, ал.2, т.1 НПК – решението не подлежи на обжалване). Настоящото деяние
е извършено на 04.11.2023 год. – точно един ден след като предходната му присъда е влязла
в сила. При това положение, тъй като новото престъпление е извършено в условията на
действащи и влезли в сила предходни осъждания(при това за тежки умишлени
престъпления), квалификацията по чл.29 НК(опасен рецидив) е приложено безупречно.
Жалбата в тази част е неоснователна.
      В.Й. твърди „съществени нарушения“, но доказателствата по делото опровергават
неговите възражения.
      Относно липсата на изслушване и това, че не му е дадена възможност да вземе
становище пред въззивната инстанция видно от Протокол с дата 01.09.2025 год., който е
официален документ, му е предоставена думата. Същият е дал обяснение и е направил
своите искания и бележки, на които съдебният състав е отговорил със съответното
определение.
      Относно това, че въззивният съд е бил предубеден следва да се има предвид, че
самият факт, че съдия Ж. си е дал самоотвод веднага след произнасяне по мярката за
неотклонение, гарантира безпристрастността на последващия състав. Следващият състав е
бил избран по принципа на случайно разпределение на делата и няма как съдията да бъде


                                           7
определен по желание на подсъдимия, както се сочи в касационната жалба и което според
подсъдимия е процесуално нарушение.
       Относно сигналите за корупция и всичко, което се описва в касационните жалби на
подсъдимия В.Й. следва да се подчертае, че тези твърдения нямат отношение към
съставомерността на деянието(кражбата), освен ако не са подкрепени с преки доказателства
за манипулиране на конкретното дело.
      По отношение на касационната жалба и допълнението към нея на служебния
защитник адв.В. следва да се вземе предвид следното:
       Защитникът е прав, че не може да се вменява „отегчаващо обстоятелство“ за това, че
липсва квалификация по чл.195, ал.1, т.10 НК. От друга страна обаче, при внимателно
запознаване с обосновката на САС по този въпрос се констатира, че по-скоро съдът не счита,
че е отегчаващо, че подс. В.Й. не е бил осъден за „кражба на оръжие“ като законов текст. Той
оценява вида на вещите като фактор, който повишава „обществената опасност на деянието“,
тъй като оръжието не е просто вещ, то е средство за потенциално насилие, макар и начинът
по който това е мотивирано като изказ да не е толкова юридически издържано.
      От друга страна, дори и да не е повдигнато обвинение по т.10, фактът, че предмет на
кражбата са вещи с особен режим, характеризира дееца като по-опасен. Това е обективен
факт от действителността, който съдът е длъжен да съобрази при определяне на санкцията в
рамките на чл.54 НК.
      Защитата е на мнение и, че неправилно САС е приел чл.170 НК като отегчаващо
отговорността обстоятелство, а именно, че няма обвинение за „влизане в чуждо жилище
нощем“. В тази връзка следва да се има предвид това, че когато кражбата е извършена чрез
проникване на обитавано жилище нощем, това са обстоятелствата, при които е извършено
престъплението. Те не се нуждаят от отделно обвинение по чл.170 НК, за да бъдат отчетени
като отегчаващи. Те характеризират начина на извършване – дързост, планираност и
незачитане на личното пространство.
       Що се отнася до нанесените телесни повреди на жертвата следва да се има предвид,
че това е най-тежкият фактически елемент. Макар обвинението да е за „кражба“, а не за
„грабеж“ или „убийство“, фактът, че при извършването на деянието на собственика е
причинена вреда, то същата следва да се разглежда като неблагоприятна последица от
деянието, която надхвърля типичните за този вид престъпление. ВКС в практиката си
многократно е имал възможност да отбележи, че последиците от престъплението винаги се
вземат предвид при индивидуализация на наказанието.
      В този смисъл касационната инстанция намира за неоснователни доводите на
защитата за явна несправедливост на наказанието и нарушение на материалния закон при
индивидуализацията му. Въззивният съд правилно е посочил, че макар обвинението да не е
квалифицирано по т.10 на чл.195 НК, фактическият предмет на посегателството – оръжие и
боеприпаси – е обстоятелство, което обективно повишава тежестта на извършеното.
      Що се отнася, извън вече посоченото за това обстоятелство като обобщение, относно


                                             8
оплакването за липса на обвинение по чл.170 и чл.195, т.10 НК ВКС подчертава, че съдът не
е преквалифицирал деянието в по-тежко такова, а е използвал тези факти като отегчаващи
вината обстоятелства по реда на чл.54 НК. Практиката на ВКС е константна, че
обстоятелствата, които не са включени в състава на престъплението, но придружават
неговото извършване(нощно време, вид на вещите, причинени вреди), следва да бъдат
отчетени при определяне размера на санкцията.
      От друга страна, признанието на подсъдимия и съдействието му(посочване на
скритото оръжие) са правилно отчетени като смекчаващи фактори. Те обаче не могат да
надделеят пред високата обществена опасност на дееца, който е рецидивист и е посегнал на
вещи, застрашаващи общата сигурност. Поради това, увеличението на наказанието на осем
години е законосъобразно и не представлява явна несправедливост.
      Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че не са
налице посочените в протеста и жалбата касационни основания по чл.348, ал.1, т.1, т.2 и т.3
НПК и въззивната присъда следва да се остави в сила като правилна и законосъобразна.


Така мотивиран и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, ВКС, второ наказателно
отделение


                                       РЕШИ:
    ОСТАВЯ      В     СИЛА Присъда №23/01.09.2025              година    постановена    по
ВНОХД№861/2025 година по описа на САС, НО - II състав.
      Решението е окончателно.




                                                  Председател: _______________________

                                                      Членове:

                                                              1. _______________________

                                                              2. _______________________




                                            9