Държане на нерегистрирани археологически обекти и оценка на доказателствата

Текстът на акта

                                   РЕШЕНИЕ
                                        № 161
                                гр. София, 24.03.2026 г.


                       В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди
двадесет и шеста година в следния състав:


                                  Председател: Красимира Медарова
                                  Членове:     Невена Грозева
                                               Николай Джурковски

при участието на секретаря Невена П. Ангелова
в присъствието на прокурора Петя Маринова
като разгледа докладваното от Красимира Медарова Касационно наказателно
дело от общ характер № 20268002200110 по описа за 2026 година
Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.
Образувано е по касационна жалба от подсъдимия Л. Б. Б. чрез упълномощения му защитник
адв. Н. срещу нова въззивна присъда №12/17.03.2025 г. на Софийски Апелативен съд, НО,
10 с., постановена по в.н.о.х.д. № 1445/2024 г. и по касационен протест на прокурор от
Софийска апелативна прокуратура срещу същата присъда в оправдателната й част.
В касационната жалба на защитата на подсъдимия Б. се релевира касационното основание
по чл.348, ал.1, т.1 от НПК и се прави искане за отмяна на въззивната присъда и оправдаване
на подсъдимия по предявеното му обвинение, на осн. чл. 9, ал.2 от НК. С жалбата се
навеждат съображения за малозначителност на извършеното от подсъдимия деяние, което
макар и формално да осъществява признаците на престъплението по чл. 278, ал.6 от НК не е
обществено опасно или неговата обществена опасност е незначителна, като в конкретния
случай се твърди, че е налице хипотезата на явна незначителност на обществената опасност
на деянието. В подкрепа на застъпената теза се цитира подробно съдебна практика на ВКС
по приложението на чл.9, ал.2 от НК за престъпленията по чл. 278, ал.6 от НК, от анализа на
която се правят изводи за малозначителност на инкриминираното на подсъдимия Б. деяние,
поради ниската стойност на предмета на престъплението, фактът, че предметите не
представляват национално богатство, както и че спрямо тях е приложима разпоредбата на
чл. 7, ал.3 от Закона за културното наследство/ ЗКН/. Отделно се поддържа тезата, че
личността на подсъдимия се характеризира с изключително ниска обществена опасност,

                                             1
което сочи на приложимост на текста на чл.9, ал.2 от НК за неговото оправдаване.
В касационния протест срещу въззивната присъда в частта, с която подсъдимият М. П. А. е
оправдан се релевират касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и 2 от НПК и се прави
искане за нейната отмяна в тази й част, поради съществени нарушения на процесуалните
правила и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.
Сочи се, че при оценката на доказателствената съвкупност са допуснати превратно
тълкуване на доказателства и отклонение от принципите по чл. 14 от НПК за изграждане на
вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите на обвинението, като са неглижирани
доказателствата в подкрепа на обвинението, които са налични по делото.
В писмено допълнение към касационния протест на прокурора, постъпило в срока и по реда
на чл. 351, ал. 4 от НПК се излагат аргументи в подкрепа на наведените касационни
основания. Твърди се неправилно изключване от годните доказателства по делото на
протоколите за доброволно предаване на намерените културни ценности, които могат да
бъдат съпоставени с показанията на свидетелите Н. и Д., поради липсата на забрана по чл.
118, ал.2 от НПК да участват като свидетели по делото. В допълнението е застъпена тезата,
че доброволното предаване на намерените културни ценности от подсъдимия А. се подкрепя
и от намерения в дома на същия металдетектор, което според прокурора сочи на незаконна
дейност по търсене на такива предмети без разрешение. Оспорва се кредитирането на
показанията на свидетеля В. С., поради положението му на служебна и йерархична
зависимост от подсъдимия А., който е бил негов работодател, като едновременно с това се
сочи, че в присъдата са игнорирани доказателствата по делото, че подсъдимият лично е
посочил на служителите от МВР мястото, на което е съхранявал инкриминираните културни
ценности.
В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият Б., редовно уведомен не се
явява. Представлява се от упълномощения му защитник адв. Н., който заявява, че
подзащитният му не се явява поради здравословни проблеми, но моли делото да се разгледа
в негово отсъствие. Защитникът поддържа касационната жалба по изложените в същата
касационни основания, подробно мотивирани в депозирана от него жалба, както и с
направеното искане за оправдаване на подсъдимия, поради малозначителност на
извършеното деяние.
Подсъдимият А. редовно уведомен не се явява пред ВКС. Представлява се от упълномощен
защитник адв. Г., който оспорва протеста на прокурора от САП, като счита, че в мотивите
към новата присъда са дадени отговори на всички възражения, които се съдържат в
касационния протест след извършване на цялостна проверка на присъдата на първия съд.
Намира, че показанията на свидетеля В. С. правилно са получили кредит на доверие от
въззивния съд, поради липса на твърдяната от прокурора зависимост от подсъдимия.
Намира, че са налице и чисто правни съображения за оправдаване на подзащитния му,
поради несъставомерност на извършеното деяние, като се позовава на разпоредбата на
чл.97, ал.3 от ЗКН, която не създава задължение за физическите лица, които притежават
движими културни ценности да искат тяхната идентификация и регистрация, а това е по

                                            2
преценка на лицето, което ги притежава. Сочи че, съставът на СГС е допуснал
незаконосъобразна промяна на обвинението, като е подпомогнал прокуратурата да изключи
от обвинението текста на чл. 97, ал.3 от ЗКН, но тази разпоредба е действаща и не следва да
се игнорира. Позовава се на разпоредбата на чл. 3, ал.2 , вр. чл.3 от Наредба № 1/2021 г. на
Министъра на културата, която е била в сила към датата на деянието и не създава
задължение за идентификация и регистрация за собствениците на културни ценности и тъй
като това са задължителни елементи на престъплението по чл. 278, ал.6 от НК, които в
случая липсват, деянието на подсъдимия е несъставомерно. Представя писмена защита с
подробни мотиви.
Прокурорът от Върховна касационна прокуратура пред касационната инстанция поддържа
касационния протест и моли същият да бъде уважен, като се отмени въззивната присъда
само в частта относно оправдаването на подсъдимия А. и делото в тази му част се върне за
ново разглеждане от апелативния съд. В останалата част досежно подсъдимия Б. счита, че
въззивната присъда следва да се остави в сила. Намира касационната жалба на този
подсъдим за неоснователна поради това, че не са налице основания за прилагане на чл.9,
ал.2 от НК, както и счита, че наложеното на подсъдимия наказание е изключително
снизходително, предвид високата степен на личната му обществена опасност, с оглед
обстоятелството, че макар и реабилитиран е бил осъждан и поради това, че се е занимавал с
продажба на монети, а в дома си е държал 21 бр. монети. Намира, че описаното поведение
не може да се характеризира като малозначително, поради което правилно въззивният съд не
е приложил текста на чл. 9, ал.2 от НК спрямо извършеното от него деяние. Посочва, че
наложеното наказание е определено при условията на чл. 55 от НК и е съответно на
тежестта на деянието, поради което моли в тази й част присъдата да се остави в сила.
     Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди
касационния протест на прокурора и жалбата на подсъдимия Б. и като съобрази доводите на
страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от
НПК, намира за установено следното:
С присъда № 106/04.06.2024 г., постановена по н.о.х.д. № 3455/2023 г. по описа на
Софийски Градски съд, НО, 25-ти състав подсъдимият Л. Б. Б. е бил признат за виновен в
това, че на 03.11.2021 г. в г/населено място, улица, номер, апартамент/ е държал повече от
три археологически обекта, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред,
съобразно чл. 7, ал.1 и ал.3, чл. 53, т.1 и чл.146, ал.1, вр. чл.2а, ал.1 от Закона за културното
наследство /ЗКН/, вр. чл. 5, ал.1, т.1 и чл. 9, ал.1 и ал.2, т.2 и чл. 26, т.1 от Наредба №
1/16.02.2021 г. за реда за извършване на идентификация на движимите културни ценности и
за водене на регистри на движими културни ценности, издадена от Министъра на културата /
обн. в ДВ, бр.17/26.02.2021 г./ , както и пар.5, ал.1 от ПЗР на ЗКН, но не са национално
богатство според чл. 54, ал. 2 от ЗКН, а именно 21 броя археологически обекти, /подробно
описани в присъдата като вид и стойност/ поради което и на осн. чл. 278, ал.6 от НК и чл.55,
ал.1, т.2, б.”б” от НК е осъден на наказание пробация при следните пробационни мерки по
чл.42а, ал.2, т.1 и 2 от НК, задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от осем


                                               3
месеца с честота на явяванията не по-малко от два пъти седмично и задължителни
периодични срещи с пробационен служител за срок от осем месеца.
Със същата присъда подсъдимият М. П. А. е признат за виновен в това,че на 03.11.2021 г. в
/населено място, улица, номер/ е държал повече от три археологически обекта, които не са
идентифицирани и регистрирани по съответния ред, съобразно чл. 7, ал.1 и ал.3, чл. 53, т.1
и чл.146, ал.1, вр. чл.2а, ал.1 от Закона за културното наследство /ЗКН/, вр. чл. 5, ал.1, т.1 и
чл. 9, ал.1 и ал.2, т.2 и чл. 26, т.1 от Наредба № 1/16.02.2021 г. за реда за извършване на
идентификация на движимите културни ценности и за водене на регистри на движими
културни ценности, издадена от Министъра на културата / обн. в ДВ, бр.17/26.02.2021 г./ ,
както и пар.5, ал.1 от ПЗР на ЗКН, но не са национално богатство според чл. 54, ал. 2 от
ЗКН, а именно 1169 броя археологически обекти, /подробно описани в присъдата, като вид и
стойност/ поради което и на осн. чл. 278, ал.6 от НК и чл.54 от НК е осъден на лишаване от
свобода за срок от девет месеца, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от
три години, на осн. чл. 66, ал.1 от НК и глоба в полза на държавата в размер на 3000/ три
хиляди/ лв.
На осн. чл.278, ал.7 от НК с присъдата съдът е отнел в полза на държавата вещите, предмет
на престъпленията по чл.278, ал.6 от НК и на осн. чл.189, ал.3 от НПК е възложил в тежест
на подсъдимите Б. и А. направените съответни разноски по делото.
С нова въззивна присъда № 12/17.03.2025 г., постановена по н.о.х.д. № 1445/2024 г. по описа
на Софийски апелативен съд, 10-ти наказателен състав присъдата на СГС е била отменена в
частта относно осъждането на подсъдимия А. и свързаните с това последици и подсъдимият
е бил признат за невиновен по обвинението по чл.278, ал.6 от НК и на осн. чл. 304 от НПК
оправдан относно същото, като на осн. чл. 53, ал.2, б.“а“, вр. чл. 2а, ал.1 от ЗКН съдът е
отнел в полза на държавата веществените доказателства - 1169 броя археологически обекти,
подробно описани в присъдата, които са предадени с приемо-предавателен акт за съхранение
в Регионалния исторически музей София. В останалата част присъдата на СГС е била
потвърдена.
Касационният протест на прокурора и жалбата на подсъдимия Б. са подадени в законовия
срок по чл.350, ал.1 от НПК и от активно легитимирани страни срещу подлежащ на
касационно обжалване съдебен акт по чл. 346, т.1 от НПК, поради което са допустими, като
разгледани по същество се явяват, съответно жалбата на подсъдимия неоснователна, а
касационният протест - основателен.
По протеста на прокурора:
Наведените в протеста касационни основания изискват първо по ред да бъде разгледано
оплакването по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, тъй като проверката на материалния закон може да
се осъществи само в рамките на правилно формирано вътрешно убеждение на инстанциите
по същество относно правно значимите факти. Релевираните доводи в подкрепа на това
оплакване касаят превратната оценка на доказателствената съвкупност от въззивната
инстанция, което е довело до пороци при формиране на вътрешното й убеждение по


                                               4
релевантните за обвинението на подсъдимия А. факти. Акцентира се върху неправилността
на извода на въззивния съд за ненадлежно приобщаване към доказателствената съвкупност
на веществените доказателства, предмет на престъплението, за което подсъдимият А. е
предаден на съд, които са били приобщени по делото с протокол за доброволно предаване от
подсъдимия, за който се твърди, че е съставен в нарушение на процесуалните норми.
Възражението от протеста срещу доказателствената дейност на въззивния съд е
основателно. В хода на въззивната проверка на първоинстанционна присъда апелативният
съд е приел, че при постановяването й са допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила при оценката на доказателствата, които са поставени в основата на
доказаността на обвинението спрямо А.. Приел е, че същите са неотстраними и на това
основание е отменил постановеното осъждане и е оправдал дееца, поради недоказаност на
обвинението.
ВКС намери, че доводът от протеста за неправилна доказателствена оценка на протокола за
доброволно предаване, с който подсъдимият А. е предал инкриминираните археологически
обекти е основателен. Независимо от правилно изложеното в теоретичен план за правната
природа на протоколите за доброволно предаване, направената от въззивният съд в
присъдата доказателствена оценка на съставения по делото писмен документ не е
съобразена със заложените от съда критерии за процесуалната му стойност, което е довело и
до неправилен извод за негодността му да се ползва като доказателство по обвинението
спрямо подсъдимия А..
Съдебната практика е изяснила доказателствената стойност на протоколите за доброволно
предаване, които по естеството си представляват писмени доказателства, с които се
установява приобщаването на определени предмети или вещи по делото. Протоколите за
доброволно предаване не възпроизвеждат предадените с тях доказателства, а само ги
легитимират в процесуален аспект като част от доказателствената съвкупност. Приобщените
чрез доброволно предаване доказателства /в настоящият случай са предадени веществени
доказателства/ представляват самостоятелен носител на информация, който е различен от
съставения протокол като вид писмено доказателство по смисъла на чл. 104 от НПК. В този
смисъл протоколът за доброволно предаване, който не е сред закрепените в НПК видове
писмени доказателствени средства или способи за доказване, не изисква специална форма
и ред за неговото съставяне. Задължително условие за неговата валидност е да отразява
вярно обективната действителност за доброволно и по своя воля предоставяне от страна на
съответния участник в наказателното производство на определени предмети или вещи по
делото, като липсата на елемента доброволност при всички случаи опорочава действието по
тяхното предаване, респективно процесуалната валидност на съставения писмен документ.
По отношение на доброволността на предаването по делото са събрани гласни
доказателствени средства, изходящи от полицейските служители Д. и Н., които са
присъствали при предаването на вещите от подсъдимия А. и са дали подробни показания за
начина на тяхното приобщаване и поведението на подсъдимия при съставянето на
протоколите. А именно, че лично е показал местонахождението на инкриминираните


                                            5
археологически обекти, които са били в кашони, поставени в гаражно помещение към
къщата, която е обитавал и е съдействал на полицейските служители за тяхното заснемане и
предаване, както и за подробното им описание в съставения протокол. При тези данни
становището на САС за негодност на процесните протоколи и в частност на протокола за
доброволно предаване от подсъдимия А. не почива на вярна оценка на доказателствата по
делото и тяхната процесуална стойност.
Безспорно, саморъчните обяснения на подсъдимия, които са закрепени върху същия
протокол не представляват годно доказателство, тъй като не са събрани по реда и със
средствата по НПК и в тази връзка упрекът към първоинстанционния съд, който ги е
използвал при постановяване на присъдата е основателен. По същото време в мотивите на
въззивния съд се съдържа противоречие със собственото му становище по въпроса за тези
обяснения, на които САС е придал доказателствена стойност на „писмено доказателство с
извънпроцесуален характер“ и в новата присъда е обсъждал подкрепят ли се тези обяснения
от други доказателства по делото, каквито е приел, че липсват. Това становище е
процесуално невярно, доколкото саморъчните обяснения на подсъдимите върху протоколите
за доброволно предаване нямат самостоятелно значение на доказателство по делото, поради
което не могат да бъдат равнопоставени на процесуално годните доказателства, които да се
ползват за тяхната проверка.
Основателно е възражението в протеста срещу оценката на показанията на полицейските
служители Д. и Н., за които липсва процесуална пречка да свидетелстват за личните си
възприятия относно значими за обвинението обстоятелства по делото. САС е оценил
превратно тяхното съдържание в частта за поведението на подсъдимия А. по доброволното
предаване на археологическите обекти, като е посочил, че приобщаването им по реда на чл.
371, т.1 от НПК е довело до неправилното им кредитиране от СГС. В хода на въззивното
производство не е била налице процесуална пречка съдът да извърши повторен разпит на
тези свидетели, което не е несъвместимо с процедурата по чл. 371, т.1 от НПК. Отделно,
оценката, която градският съд е дал на свидетелските им показания не се отличава с
необективност или неправилен процесуален подход.
Въззивният съд е допуснал процесуални нарушения и при оценката на показанията на
свидетеля В. С., като е използвал същите за формиране на изводите си по фактите в частта
относно обвинението за подсъдимия А.. На базата на тези показания САС е приел нова
фактическа обстановка по обвинението за подсъдимия А., съгласно която процесните
археологически обекти, които са се намирали в неговия гараж, не са били държани от този
подсъдим, а от друго лице без негово знание. Цитираните гласни доказателства имат
производен характер /свидетелят С. не възпроизвежда свои лични възприятия, а пресъздава
чужди възприятия за факти/ и в настоящият случай не могат да бъдат ползвани като
източник на доказателства, а само за тяхната проверка. В теорията и съдебната практика
безпротиворечиво се приема, че производните доказателства могат да бъдат ползвани в три
хипотези – за разкриване на първични доказателства, за проверка на първичните
доказателства, т.н. контролни факти и за замяна на първични по характер доказателства, но


                                            6
само в случаите, при които първичните доказателства са недостъпни, например при погиване
на източника на доказателствата, която трета хипотеза в случая е неприложима /свидетелят
С. възпроизвежда факти, съобщени му от подсъдимите Б. и А., които са се ползвали от
правото си да не дават обяснения по делото./ С оглед изложеното, като е основал изводите
си по фактите на цитираните производни доказателства, събрани при разпита на свидетеля
С., САС е допуснал нарушения в доказателствената си дейност, което е довело до пороци
при формиране на вътрешното му убеждение по фактите на обвинението и има характер на
съществено процесуално нарушение.
Процесуално невярно е и становището на въззивния съд, че при липсата на преки
доказателства за авторството на подсъдимия А. той не би могъл да се признае за виновен,
тъй като в теорията и съдебната практика е трайно застъпено разбирането, че обвинението е
допустимо да се доказва не само с преки доказателства, а и с такива от косвен характер и
това не означава, че се касае за предположения при доказаността на обвинението.
С оглед изложените съображения относно неправилната доказателствена дейност на
въззивния съд в частта относно обвинението на подсъдимия А., се наложи извода, че новата
присъда в тази й част е постановена при допуснато съществено нарушение на
процесуалните правила, поради това, че фактическите и свързаните с тях правни изводи на
САС са изградени върху ненадлежна доказателствена основа, което сочи на необходимост да
се извърши нов въззивен прочит на доказателствата, свързани с това обвинение, в която
връзка касационният протест следва да бъде уважен.
Констатираното процесуално нарушение налага упражняване на правомощията на ВКС по
чл.354, ал.3, т.2 от НПК за отмяна на атакуваната въззивна присъда в частта относно
оправдаването на подсъдимия А., възлагането на съответните разноски в тежест на
държавата и приложението на чл. 53 от НК и за връщане на делото за ново разглеждане от
друг състав на апелативния съд в тази му част.
При наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК в частта от
присъдата относно подсъдимия А. доводите на упълномощения защитник, в това число и от
писмената му защита по приложението на материалния закон и относно изменението на
обвинението пред първия съд не могат да бъдат контролирани от настоящият касационен
състав и при необходимост следва да получат отговор от въззивния съд.
По касационната жалба на подсъдимия Б.:
С жалбата на подсъдимия се иска неговото оправдаване на осн. чл.9, ал.2 от НК, поради
малозначителност на извършеното деяние, с оглед явно незначителната му обществена
опасност и поради ниската лична обществена опасност на подсъдимия като деец.
В подкрепа на направеното искане за оправдаване на подсъдимия Б. защитата се позовава на
ниската стойност на археологическите обекти и лошото им качество и счита, че не
притежават значима културна или художествена стойност, поради което представляват масов
материал, неподлежащ на идентификация. По тези съображения счита, че е приложима
разпоредбата на чл. 7, ал.3 от ЗКН.


                                            7
Доводите на защитата за приложението на чл. 7, ал.3 от ЗКН сочат на искане за оправдаване
на подсъдимия, поради несъставомерност на деянието, а не поради неговата
малозначителност, тъй като предмет на престъплението по чл. 278, ал.6 от НК могат да
бъдат само археологически обекти, които подлежат на идентификация и регистрация по
силата и реда на ЗКН и актовете за приложението му, с оглед бланкетния характер на
нормата.
Съгласно установените от контролираните съдилища факти държаните от подсъдимия 21
броя монети представляват археологически обекти, движими културни ценности, които от
една страна са самостоятелни обекти и от друга не могат да бъдат категоризирани като
масов материал, предвид изразеното експертно становище на вещите лица от
нумизматичната експертиза за тяхната историческа и културна стойност, каквато съгласно
разпоредбата на чл. 7, ал.3 от ЗКН не следва да притежават, за да бъдат изключени от
подлежащите на идентификация културни ценности. В заключението на изготвената по
делото съдебно-археологическа и нумизматична експертиза, с която са изследвани
процесните монети, същите са идентифицирани като движими културни ценности с широк
хронологически обхват, от IV в. пр. Хр. до XII пр. Хр., като най-ранната от тях принадлежи
на македонския владетел Филип II/ 359-336 г. пр. Хр./, а в основната си част са от римската
епоха / II - IV в. сл. Хр./, като преобладават медните емисии от IV в. и присъстват няколко
византийски монети от VI, XI и XII в., като всички монети имат научна културна и
художествена стойност. В устните разяснения на експертите при изслушването на
експертизата пред градския съд ясно е посочено, че тяхното състояние - корозирано или
силно корозирано, не се отразява върху характеристиката им на движима археологическа
културна ценност. Вещите лица са пояснили и че монетите са били силно разпространени в
ежедневието и са циркулирали в стопанския оборот, което определя и голямото им значение
за научно-изследователската дейност на страната, с оглед необходимостта от използването
им в икономическия живот, поради което значението им на археологическа ценност не се
определя от тяхната номинална стойност. При тези данни приложението на чл. 7, ал.3 от
ЗКН спрямо инкриминираните 21 броя монети, държани от подсъдимия Б. правилно е
прието от контролираните съдилища за недопустимо.
Възражението за малозначителност на деянието по чл.278, ал.6 от НК също не може да бъде
възприето за основателно. Обществената опасност на извършеното престъпление, което е
срещу реда на управлението се определя от степента на засягане на обществените
отношения, свързани с опазване на културното-историческото наследство на страната и
липсата или явната й незначителност не се намира в пряка корелация със стойността на
предмета на престъплението, чиято съществена характеристика е, че представлява носител
на историческа памет и национална идентичност. Стойността на предмета на
престъплението правилно е отчетена само при индивидуализацията на наложеното
наказание като обстоятелство в полза на подсъдимия, включително и при съобразяване с
тълкуването от Решение № 7/2009 г. на КС на РБ, съгласно което „обектите на собственост
на културни ценности нямат само икономическа стойност, защото от тях гражданите могат


                                             8
да извличат научна, познавателна, естетическа полза, поради което те не представляват
обикновен елемент от имуществото на техния собственик. Тази особеност на тези обекти
определя обществения интерес от създаване на правен режим за тяхното опазване от
държавата, за да бъдат удовлетворени и потребностите от неимуществен характер на лица
извън кръга на собствениците на движими културни ценности“. При преценката за
обществената опасност на деянието следва да бъде отчетено, че степента на
посегателството се увеличава и от обстоятелството, че се касае за монети, които са
характерни за монетната циркулация на територията на страната от различни исторически
периоди и са с голямо значение за научно-изследователската ни дейност.
 Цитираната в касационната жалба на подсъдимия съдебна практика на ВКС освен, че не е
със задължителен характер и не обвързва настоящият касационен състав се отнася до
индивидуални характеристики на деянията и дейците в отделните казуси от значение за
изключително занижената им степен на обществена опасност, каквато характеристика
извършеното от подсъдимия Б. деяние не притежава, поради което в настоящият случай е
неприложима.
Съгласно възприетите по делото факти подсъдимият Б. е държал археологическите обекти,
които е придобил по неустановен начин, като е бил наясно с тяхната историческа стойност,
предвид интереса му към стари монети, които купувал и продавал основно от интернет
сайтове. Непосредствено преди инкриминирания период подсъдимият е предприел действия
за продажба на монета с видими белези на археологически обект, която описал като
оригинална старогръцка сребърна драхма, като е публикувал обявата за това предложение в
различни интернет сайтове. Тези данни за подсъдимия свидетелстват, че държането на
процесните археологически обекти не е изолирана проява в неговия живот и го
характеризират като личност със завишена обществена опасност, която характеристика е
несъвместима с приложението на чл.9, ал.2 от НК.
С оглед горното не е налице нарушение на материалния закон по отношение осъждането на
подсъдимия Б. за престъплението по чл.278, ал.6 от НК, поради което въззивната присъда в
тази й част следва да се остави в сила.
Предвид изложените съображения за основателността на протеста и неоснователността на
касационната жалба на подсъдимия Б., въззивната присъда на САС следва да се отмени в
частта относно оправдаването на подсъдимия А. и свързаните с това последици за
разноските и разпореждането с веществените доказателства, а в останалата осъдителна част
спрямо подсъдимия Б. следва да бъде оставена в сила.
Водим от горното и на осн. чл.354 ал.1, т. 1 и т.5 от НПК, Върховният касационен съд,
Трето наказателно отделение


                                        РЕШИ:
ОТМЕНЯ въззивна присъда №12/ 17.03.2025 г. на Софийски Апелативен съд, НО, 10 с. по
в.н.о.х.д. № 1445/2024 г. в частта, с която подсъдимият М. П. А. е признат за невиновен и е

                                              9
оправдан по обвинението по чл. 278, ал.6 от НК и възложените с присъдата на СГС разноски
по делото в негова тежест са оставени за сметка на държавата, както и относно
приложението на чл. 53, ал. 2, б. „а“ от НК.
     ВРЪЩА делото в тази му част за ново разглеждане от друг състав на САС от стадия на
съдебното заседание.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивната присъда в останалата част спрямо подсъдимия Л. Б. Б., с която
е потвърдена присъдата на СГС.
Решението не подлежи на обжалване.




                                                Председател: _______________________

                                                    Членове:

                                                            1. _______________________

                                                            2. _______________________




                                           10