Изисквания при иск за собственост по давност

Текстът на акта

                                    РЕШЕНИЕ
                                         № 373
                                 гр. София, 16.06.2026 г.


                        В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и шеста
година в следния състав:


                                   Председател: Светлана Калинова
                                   Членове:     Гълъбина Генчева
                                                Наталия Неделчева

при участието на секретаря Нели Й. Първанова
като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско
дело № 20258002102760 по описа за 2025 година

        Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК.
      Образувано е по касационна жалба на А. С. В., чрез адв.Ц. срещу решение №69/14.03.2025г.,
постановено по в.гр.д.№743/2024г. на Пернишкия окръжен съд, с което, след отмяна на
първоинстанционното решение, е постановено друго, с което предявеният от касатора срещу "Уеб
Финанс Холдинг" АД положителен установителен иск за собственост е отхвърлен като
неоснователен. Касаторът счита за неправилен извода на въззивния съд, че той не е доказал
придобивното си основание по чл.79, ал.1 ЗС - давностно владение. Твърди, че е собственик на
имотите, описани в исковата молба, тъй като е придобил същите по давност, за което се легитимира
с нотариален акт от 2007г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка и с извършената с
нотариален акт от 2014г. доброволна делба на съсобствени недвижими имоти. Позовава се на
приетото в ТР №11/2012г. по тълк. д. №11/2012г. на ОСГК на ВКС, че тежестта на доказване при
оспорване на признато с констативен нотариален акт право на собственост се носи от оспорващата
страна, без да намира приложение редът по чл.193 ГПК, което според него в конкретния случай
означава, че ответникът следва да установи, че по силата на постановлението за възлагане е
придобил правото на собственост върху имота, а с оглед деривативния характер на публичната
продан като способ за придобиване на вещни права означава да се установи, че правото
принадлежи на длъжника. Счита, че в случая ответникът не бил доказал, че имотите са били
включени в капитала на длъжника по изпълнението "Мибу" ЕООД. В изложението си по чл.284,
ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК -
очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касация "Уеб Финанс Холдинг" АД, чрез процесуалния си представител, изразява
становище за липсата на соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване,
респ. за неоснователност на касационната жалба. В открито съдебно заседание ответникът чрез
своя пълномощник оспорва жалбата.

                                               1
С определение №1438/23.03.2026г., постановено по настоящото дело, касационно обжалване на
въззивното решение е допуснато на осн.чл.280, ал.2, предл. Второ ГПК с цел извършването на
преценка относно допустимостта на обжалваното решение като постановено по иск с правно
основание чл.124 ГПК при твърдяно придобивно основание давност, без ищецът да е посочил
началния момент и периода, в който е упражнявал фактическа власт върху процесните имоти.
По касационното основание, настоящият състав на Върховния касационен съд, съобрази следното:
Съгласно разпоредбите на чл.127, ал.1, т.4 и т.5 от ГПК, спорният предмет на делото се въвежда от
ищеца поначало с исковата молба. Фактическите твърдения, изложени в обстоятелствената част на
исковата молба съставляват основанието на иска, а петитумът - указва вида и съдържанието на
търсената съдебна защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския
процес спорът следва да се разреши съобразно действителната правна квалификация на предявения
иск, като се обсъдят релевантните за спора факти, доказателствата, доводите на страните и се
приложи съответният материален закон. С оглед същността на въззивното производство като
продължение на първоинстанционното, аналогични са и задълженията на въззивния съд относно
редовността на предвения иск. Въззивният съд следи служебно за допустимостта на иска дори във
въззивната жалба да няма оплакване за подобно нарушение.
За да е редовна, исковата молба следва да отговаря на изискванията по чл.127 и чл.128 ГПК, а
неспазването им съставлява процесуална пречка за извършване на следващи съдопроизводствени
действия по спора. Предвид което когато исковата молба не отговаря на тези изисквания, на ищеца
се съобщава да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности. При неизпълнение в срок
на дадените указания съдът е длъжен съгласно разпоредбата на чл.129, ал.3, изр.1-во ГПК да върне
исковата молба.
Според константната съдебна практика на ВКС, когато едно лице поддържа, че е установило
самостоятелна фактическа власт върху недвижим имот, владяло го е в продължение на 10 години и
е придобило правото на собственост по давност, то следва да докаже по делото кога и как е
установило фактическата власт върху имота. Ако се твърди, че правото на собственост е придобито
по давност към определена дата, доказването на момента, в който е установена самостоятелната
фактическа власт е необходимо с цел извършването на преценка дали придобивната давност е
изтекла към твърдяния момент /решение №61/7.07.2022г. по гр. д. №1659/2020г. на ВКС, І-во г. о./.
Оттук следва, че когато се позовава на придобивна давност, ищецът следва да изложи
обстоятелствата относно началния и крайния момент, т.е. периода на упражняваното владение, като
част от изискванията за редовност на исковата молба /чл.127, ал.1, т.4 ГПК/. Приема се в
практиката на ВКС също така, че при установяване на фактите от значение за изхода на делото
съдът следва да вземе предвид и процесуалните позиции на страните /решение №65/30.07.2014г. по
т. д. №1656/2013г. на ВКС, II-ро т. о./.
С оглед така изложените съображения по основанието за допускане на касационно обжалване, при
извършената служебна проверка, предвид оплакванията и доводите на касатора във връзка с
допустимостта на обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав на ВКС съобрази
следното:
Ищецът А. С. В. е твърдял, че е придобил собствеността върху два самостоятелни производствени
обекта с идентификатори [№] и [№], находящи се в сгради, разположени в поземлен имот с
идентификатор [№] въз основа на давностно владение съгласно нотариален акт за собственост №65
от 14.06.2007г., издаден въз основа на обстоятелствена проверка и на договор за доброволна делба
на съсобствени недвижими имоти от 15.08.2014г., сключен под формата на нотариален акт.
Първоинстанционният съд, позовавайки се на разясненията в Тълкувателно решение №11/2012 от
21.03.2013г. по тълк. д. №11/2012г. на ОСГК на ВКС във връзка с разпределението на
доказателствената тежест при оспорване на признатото с акта право на собственост, е приел, че
ответното дружество не е доказало, че самостоятелен обект с идентификатор [№] е бил включен в
капитала на длъжника „Мибу“ ООД в качеството на правоприемник на ОФ „Мибу“ и ОФ „Елея“,
съответно по делото не се установява, че процесните имоти са му били възложени с Постановление
за възлагане на недвижим имот от 04.05.2018г. на ЧСИ С. Д., влязло в сила на 20.11.2018г., предвид
което е уважил положителния установителен иск.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявеният иск за собственост,
въззивният съд е посочил, че констативният нотариален акт е бил оспорен от ответното дружество,


                                                2
поради което с доклада по реда на чл.146 от ГПК, Пернишкият районен съд правилно и
законосъобразно е указал на ищеца, че в негова доказателствена тежест е да докаже, че е придобил
имота на основание давностно владение, упражнявано върху имота непрекъснато в продължение
на твърдения в хода на обстоятелствената проверка срок, че това владение е било явно, трайно и
необезпокоявано и годно да го направи собственик. Такива доказателства от ищеца не се
ангажирани в производството, поради което оплакванията във въззивната жалба, че ищецът не е
провел главно и пълно доказване на исковите си претенции, са приети за основателни. Приел е, че
само на това основание предявените искове следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Настоящият съдебен състав намира, че така постановеното въззивно решение е процесуално
недопустимо по следните съображения:
В исковата си молба ищецът твърди, че е придобил двете сгради в резултат на упражнявано от него
давностно владение и извършена впоследствие делба. В исковата молба ищецът не е посочил
точния период, в който твърди, че е осъществявал давностно владение.
Първоинстанционният съд не е указал на ищеца, че във връзка с твърдяното придобивно основание
следва да посочи конкретния период, в който е упражнявал давностно владение.
В първото по делото о.с.з., проведено на 11.07.2024г., ответникът чрез своя пълномощник е
изложил, че поддържа заявеното в писмения отговор оспорване на твърдяното за осъществявано от
ищеца давностно владение, като е посочил, че не е ясно кога е започнало, в кой период е
упражнявано, дали е продължило след снабдяването с констативния нотариален акт.
В тази връзка, ищецът чрез своя пълномощник в същото о.с.з. е посочил, че за целия период
претендира давностно владение, след което делото е отложено за изслушване на заключението по
допуснатата СТЕ.
При тези данни по делото, фактическите твърдения в исковата молба досежно осъществяваната
фактическа власт са останали неуточнени и непълни, поради което в съответствие с разпоредбата
на чл.129 от ГПК съдът служебно е следвало да укаже на ищеца да уточни периода, през който
твърди, че е упражнявал фактическа власт чрез посочване на точния начален и краен момент.
Поначало отстраняването на нередовностите на исковата молба следва да стане преди връчването
на препис от нея на ответника и преди доклада на първоинстанционния съд, но тъй като всяка
съдебна инстанция служебно следи за редовността на исковата молба, то въззивният съд е следвало
след като констатира този пропуск, да даде съответните указания /в този смисъл са и разясненията,
дадени с т. 4 от ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС и т.5 от ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на
ВКС/. В тези случаи поправената искова молба също се счита за редовна от деня на подаването й
/чл.129, ал.5 от ГПК/, но въззивният съд, съобразно задължителните разяснения, дадени с т.2 от ТР
№ 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, следва отново да даде указания на страните относно
разпределението на доказателствената тежест и възможността да извършат процесуални действия
по посочване на относими доказателства. Когато исковата молба е останала нередовна и пред
въззивната инстанция поради това, че изложените в нея и в последващите уточняващи молби
обстоятелства, съставляващи основание на иска са неясно и непълно изложени, то предприетото от
ищеца уточнение на исковата молба, не съставлява изменение на иска по смисъла на чл.214, ал.1 от
ГПК, защото спазването на тези изисквания може да се провери от съда само при редовна искова
молба.
По изложените съображения, обжалваното въззивно решение доколкото е постановено по
нередовна искова молба, следва да се обезсили като процесуално недопустимо, и делото следва да
се върне на окръжния съд, който за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по
съществото на спора, следва да даде указания на ищеца да посочи началния момент, от който е
установил владение върху процесните сгради и по какъв начин /еднолично или съвместно с трети
лица/, като последователно опише също от кога е установил еднолично владение и до кога е
продължило същото. В зависимост от изпълнението на тези указания, окръжният съд следва да
предприеме по-нататъшни съдопроизводствени действия съгласно задължителните указания,
съдържащи се в т.5 от ТР №1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, и в т.4 от ТР №1/17.07.2001г. на
ОСГК на ВКС, включително да даде възможност на ответника по изрази становище по
твърденията. С оглед уточненията и възраженията на страните и съобразно разясненията в т.2 на
ТР №1/09.12.2013г. въззивният съд следва да разпредели доказателствената тежест и укаже на
страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл.146, ал.1 и 2 ГПК/,


                                               3
съобразявайки, че и двете страни се легитимират като собственици с титули за собственост, като по
такъв начин съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада- обезпечаване
правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на
съответстващите им правни изводи.
Въззивният съд следва да се произнесе и относно разноските, претендирани и направени от
страните, включително пред настоящата касационна инстанция, – съобразно крайния изход на
делото, съгласно разпоредбите на чл.78, чл.81 и чл.294, ал.2 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско
отделение
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение №69/14.03.2025г., постановено по въззивно гр. дело №743 по описа за 2024г.
 на Окръжен съд – Перник
ВРЪЩА делото на Окръжен съд – Перник за ново разглеждане от друг състав.
Решението не подлежи на обжалване.


                                                     Председател: _______________________

                                                          Членове:

                                                                  1. _______________________

                                                                  2. _______________________




                                               4