ВКС потвърди присъда за държане на наркотици при опасен рецидив

Текстът на акта

                                    РЕШЕНИЕ
                                         № 82
                                 гр. София, 11.02.2026 г.


                        В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:


                                   Председател: Милена Панева
                                   Членове:     Петя Колева
                                                Иван Стойчев

при участието на секретаря Галина В. Иванова
в присъствието на прокурора И. Бл. Симов
като разгледа докладваното от Милена Панева Касационно наказателно дело
от общ характер № 20258002200700 по описа за 2025 година
Производството пред ВКС е образувано по жалба от защитника на подсъдимия П. Х. срещу
решение № 153 от 07.04.2025 г. на Софийския апелативен съд-Наказателно отделение, 8-ми
състав, постановено по ВНОХД № 1455/2024 г.
           В жалбата и в допълнение към нея са изложени съображения, предназначени да
обосноват касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 – 3 НПК. Направени са в
алтернатива искания за отмяна на въззивното решение и за оневиняване на подсъдимия, или
за връщане на делото за повторното му въззивно разглеждане, или за смекчаване на
наложените наказания, евентуално с прилагане на института по чл. 55 НК.
        В съдебното заседание пред настоящия състав защитникът на подсъдимия поддържа
подадената жалба, изложените в нейна подкрепа доводи и направените искания.
           Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на
въззивната жалба без уважение като неоснователна.
       Подсъдимият заявява съгласие с позицията на защитника си.
          Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в
пределите, очертани с чл. 347 НПК, установи следното:
          С присъда № 136 от 25.07.2024 г., постановена по НОХД № 283/2022 г., състав на
Софийския районен съд е признал подсъдимия П. Е. Х. за виновен в това, че на 28.09.2018 г.
в гр. София, при условията на опасен рецидив, без надлежно разрешително държал с цел
разпространение високорискови наркотични вещества – 885.19 грама амфетамин, на
стойност 26 555.70 лева и 102 мл. метадон, на стойност 22.44 лева, поради което и на осн.
чл. 354а, ал. 2, т. 4 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ НК и чл. 54 НК му е наложил наказания
лишаване от свобода за срок от шест години и шест месеца, изпълнимо при условията на

                                              1
първоначален строг режим и глоба в размер на 30 000 лева. Приложил е чл. 59 НК и с оглед
изхода на делото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК е възложил в тежест на подсъдимия
направените по воденето му разноски.
        С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение присъдата е потвърдена
изцяло.
       Жалбата срещу този акт е неоснователна.
      Задължението на въззивния съд по чл. 314, ал. 1 НПК за цялостна проверка на
правилността на присъдата, независимо от посочените от страните основания, не е
равнозначно на задължение за преобсъждане на доказателствата всякога и независимо от
индивидуалността на конкретно разглеждания случай, както практически счита защитникът.
Със задължение за нов доказателствен анализ този съд е обвързан във всички случаи, когато
постановява нова присъда, доколкото в тази хипотеза предписанието на закона е за
прилагане на изискванията на чл. 305 НПК. Извън нея, в случаите, когато не е упражнил
правомощието си да проведе съдебно следствие,         когато не формира нови изводи по
фактите, когато не променя първоинстанционната присъда, както е в настоящия случай,
въззивният съд не дължи излагане в документално-словесен вид на нов анализ и оценка на
доказателсгвения материал, стига дейността в това отношение ефективно да е реализирана
от първата инстанция и формираните от нея фактически констатации да са в съответствие с
обосновано приетите за достоверни доказателства. Достатъчно е от въззивния акт да е ясно
видимо, че постановилият го съд е изпълнил задължението си да извърши цялостна
проверка на правилността на оспорената пред него присъда и волята му да е заявена по
достатъчно ясен и убедителен начин, позволяващ проследяване на пътя на формиране на
вътрешното му убеждение. В случая прочитът на въззивното решение недвусмислено
показва не само съгласието на контролирания съд с реализираната от първата инстанция
доказателствена дейност и с направения от нея доказателствен анализ, но и причините да го
стори. Всеки спор, повдигнат от защитата относно важни обстоятелства, способни да
повлияят съществено върху изхода на делото, е обмислен старателно и е получил нужния
компетентно обоснован отговор с въззивния акт. Не правят изключение в това отношение
възраженията за недоказаност на обвинението, за съмнения в достоверността на показанията
на свидетелите А. и В., за порочност на проведените в досъдебното производство
процедури по чл. 223 НПК, за процедурни пороци при провеждането на претърсванията и
изземванията и за невалидност на съставените за тези действия протоколи.
      Преекспонирано е в жалбата значението на извършената поправка в протокола за
претърсване на л.а. „Шкода“, доколкото тя е свързана със зачертаване на започнало и
недовършено вписване на названието на булеварда, на който автомобилът е бил спрян и
проверен, последвано от изписване на коректното название на този булевард.
Характеристиките на критикуваната корекция ясно показват, че тя се е случила в процеса на
съставянето на протокола, а не впоследствие и от неустановено лице, за да се третира като
проблемно неудостоверяването й с името, подписа и длъжността на извършилият я. В
коментирания протокол няма поправки, свързани с указването на претърсения обект, на
присъствалите на мястото лица, на установените находки или на местата, на които те са били
установени, техният брой, вид и пр. същностни елементи на претърсването, нито са налични
поправки, свързани с конкретизацията на иззетите обекти като вид и брой. Закономерно при
това положение въззивният съд не е отдал на коментирания проблем желаното от защитата
значение.
      Макар защитникът, представяйки обобщено възраженията си относно протоколите за
претърсване и изземване, да претендира „аналогичен проблем“ и по отношение на
протокола за претърсване на жилището на подсъдимия, такъв проблем при въпросния
протокол няма, като поправки, допълнения, изменения в съдържанието му не са правени.
      Възразява се, че липсва съдебен анализ на протоколите за претърсване и изземване от
гледище на вписаните в тях часове на извършване на съответните действия и съпоставка на
тези вписвания с часовете на задържане на подсъдимия и на свидетелите А. и В.. Тази
съпоставка, според защитника, показва, че претърсванията са извършени в условия на

                                            2
несъществуваща неотложност на случая, а неотчитането на този факт от въззивния съд е
опорочило по съществен начин постановеното от него решение.
       Възражнието е неоснователно. Неотложността на случая законодателят е обвързал с
изискване при конкретните обстоятелства извършването на следственото действие да е
единствена възможност за събиране и запазване на доказателства. По този начин той е
подчертал необходимостта конкретно възникналата следствена ситуация да се отличава с
неочакваност, с извънредност, налагащи бързина и оперативност в действията на
компетентните органи за установяване и запазване на доказателства, за да се избегне риск от
заличаването им, от изменението им, от възпрепятстване или затрудняване на тяхното
събиране. Класически пример в това отношение са ситуациите, в които компетентните
органи получават тепърва сигнал за извършено престъпление, като не разполагат с
технологично необходимото време да съберат повече информация за евентуалното
престъпно поведение и реализиралото го лице/лица, да образуват наказателно производство
и да подготвят и внесат в съда предварително искане да им бъде разрешено извършване на
претърсване и изземване. В тези случаи е необходимо и достатъчно обикновено подозрение
за извършено престъпление, като обичайно не е възможно да бъдат предварително
набелязани и съответно посочени доказателствата, които ще се търсят, като обикновено те
биват установявани при самото претърсване. Дали конкретната ситуация попада под
хипотезата по чл. 161, ал. 2 НПК, т.е. дали обстановката се характеризира с неотложност и
дали извършването на конкретно действие (претърсване, обиск, изземване, освидетелстване)
е въобще необходимо, е въпрос на конкретна преценка съобразно със спецификите на
случая. В това отношение разпоредбата предоставя сериозна свобода на компетентните
органи. Тази свобода без съмнение носи потенциал за злоупотреби с власт. Като гаранция
срещу произвол законът е установил изискването за представяне, при това в кратък срок, на
протокола за извършеното в условията на неотложност следствено действие за последващ
съдебен контрол. А практиката е наложила стандарти по отношение на обхвата на този
контрол, обвързвайки го със законността на извършеното действие и наличието на
основания за определяне на случая като неотложен. Това изправя тези органи пред риск при
изкуствено третиране на ситуацията като неотложно изисквала намесата им, съставеният от
тях протокол да бъде възприет като негоден да удостовери извършването на неотложно
претърсване и изземване и съответно да доведе до невъзможност описаните в този протокол
книжа, предмети, следи да бъдат третирани с доказателствена стойност в процеса.
       ВКС е имал нееднократно повод да посочи, в съответствие и с практиката на ЕСПЧ,
третирала коментирания проблем, че неотложността на действието трябва да се преценява от
гледище на конкретните особености на ситуацията и възможността да се прогнозира
нейното развитие. Мнението на органите на досъдебното производство за неотложност и на
утвърдилият това мнение по реда на чл. 161, ал. 2 НПК съдия не освобождава
инстационните съдилища от задължението да проверят и при наличие на основания да
решат същия въпрос по различен начин, разглеждайки делото по същество. В настоящия
случай въззивният съд не се е дистанцирал от това си задължение, а е направил безукорна
преценка на предпоставките за извършване на претърсванията и изземванията в хипотеза на
неотложност. Отделно от изтъкнатите от САС аргументи следва да се отбележи, че
отправянето на искане до съда за предварително разрешение да се извърши претърсване и
изземване предполага образувано вече досъдебно производство (арг. от чл. 161, ал. 1 НПК),
съответно, наличие на достатъчно данни за извършено престъпление, събрани
доказателства, а от тук и една по-сериозна и подкрепена от конкретно установени факти
степен на предположение, че в обекта, чието претърсване е планирано, се намират повече
или по-малко точно определени предмети, вещи от значение за делото. В настоящия случай
необходимостта от проверка на лекия автомобил „Шкода-Фабия“ е възникнала инцидентно
вследствие на получения от дежурния полицейски автопатрул при 03-то РУ-СДВР
оперативен сигнал за наличие на наркотични вещества в този автомобил (без предварителни
данни за лицето/лицата, свързани това) и за движението на този автомобил в момента по
бул. „Н. М.“ в посока бул. „К. В.“. При това положение безусловна е въззивната преценка, че
оперативният сигнал е създал ситуация, възможното развитие на която не е могло да бъде

                                            3
прогнозирано от органите на полицията, за да се изисква от тях да организират дейността си
съобразно с изискванията на закона за получаване на предварително съдебно разрешение за
претърсване на автомобила, а е изисквала незабавни действия. Технологичното време от
един час, оказало се нужно за осигуряване на дежурен следствен екип и на поемни лица не
компрометира по никакъв начин това заключение, като не лишава действията по
претърсване и изземване от характеристиката им на срочни. Нищо по-различно не налага
като извод и фактът, че претърсването в дома на подсъдимия се е случило три часа след
полицейския арест на Х., още повече, че в посочения часови интервал е било включено и
времето за организиране и извършване на претърсването на автомобила.
       Възраженията на защитника за процесуална недопустимост протоколите от
проведените по реда на чл. 223 НПК разпити на свидетели са непротивопоставими на
солидните аргументи, с които въззивният съд е отхвърлил същото възражение, поставено и
на неговото внимание. Макар обобщено да се е позовал на „практика на СЕС и на ВКС“
защитникът не е конкретизирал актовете, които настоява, че подкрепят тезата му за
процесуална недопустимост на свидетелските показания, снети в досъдебното производство
пред съдия в отсъствие на обвиняемия. Ето защо във връзка с това настояване единствено
може да се отбележи, че снемането на свидетелски показания в досъдебното производство в
отсъствието на обвиняемия не се третира от СЕС като проблем, изключващ възможността за
ползване на тези показания при доказване на обвинението пред съда, стига обвиненото лице
да е имало възможност да ги оспори, макар и на по-късен етап, включително при съдебното
разглеждане на делото, като участва лично в разпита на свидетеля. В тази насока са
постановките, заложени напр. в решението по дело № С-348/21 на СЕС и цитирана в него
собствена на Съда и на ЕСПЧ практика, третираща тази проблематика. Тези постановки са
точно съобразени от въззивния съд. Техниката по чл. 281 НПК е била приложена при
първоинстанционното разглеждане на делото в рамките на личния разпит пред съда на всеки
от свидетелите А. и В., проведен с активното участие на адв. Гиргинова. Присъствал е на
тези разпити и самият подсъдим, който е имал пълноценна възможност да вземе също лично
участие в разпитите, да поставя конкретни въпроси на двамата свидетели (както и на всички
останали) и да оспори надеждността на показанията им.
       Що се касае до въззивната преценката за достоверност на показанията на свидетелите
А. и В., тя не е абстрактна, а е направена съобразно с критериите на закона и на съдебната
практика, като са взети предвид качествените           характеристики на тези показания,
включително вътрешната и външната тяхна съгласуваност, последователността им, тяхната
логичност, точност и информативността им. Родство между двамата свидетели въззивният
съд не е установил с категоричност, за да се изисква съдебен коментар на такъв факт, както
е настоял защитникът, още повече, че съществуването или несъществуването на подобен
факт остава извън очертания от чл. 102 НПК предмет в настоящото производство. От
гледище на доказателствения принос на съобщеното от посочените свидетели значима е не
тяхната евентуална обвързаност от родствени, приятелски или основани на други връзки
отношения, а синхронният начин, по който са представили картината на събитията от
процесния ден и липсата на каквито и да е доказателства, останали извън съдебното
внимание, за постигнато между тях изкуствено съгласуване на показанията. От гледна точка
на всичко това, въззивният съд не е имал обективни основания да третира съобщеното от
тези свидетели като фалшива конструкция, предназначена единствено да обслужи
интересите им, както настоява защитникът.
       Не е създавал основания за други изводи на въззивния съд по отношение показанията
на А. и В. и фактът, че всеки от двамата е бил освободен от следствения арест преди
подсъдимия, веднага след като е дал показания по делото. Подобен факт не би могъл да
служи като критерий за достоверност на свидетелски показания и като не го е ползвал по
този, желан от защитата начин, въззивният съд не е нарушил процесуалния закон. След като
вследствие на извършените от тях процесуално-следствени действия органите на
досъдебното производство не са установили и не са проследили връзки на инкриминираното
поведение на подсъдимия с всеки от свидетелите А. и В., те не са могли да предприемат


                                            4
спрямо тези свидетели и техни имущества по-нататъшни принудителни действия, водейки се
от най-общата идея, че е възможно тези лица да са свързани с някакво престъпление и в
ползвани от техни обекти е възможно да бъдат установени следи за някакво друго
престъпление. Още по-малко съдът е имал основания да третира посочения факт като
злепоставящ достоверността на показанията на А. и В. или като опорочаващ обективността
на разследването.
       Споделим е генералният извод на въззивния съд за невъзможност чрез заключението
на графологичната експертиза да бъде разколебана истинността на твърденията на свид. А..
Възражението на защитата в това отношение е основано на неточен прочит на показанията
на този свидетел относно съдържащото се в протокола за претърсване на автомобила
ръкописно обяснение за произхода на намереното вещество. В протокола от проведеното на
08.11.2023 г. заседание на СГС, в което А. е бил разпитан и му е бил предявен протокола от
това претърсване, свидетелят е заявил буквално следното: „На л. 109 (лице) има почерк и
подпис и са мои“. Липсва обаче уточнение, което да позволи свързване на това изявление с
конкретен текст, вписан на съответната страница в протокола за претърсване и да установи с
категоричност, че заявеното от свидетеля не се касае единствено и само до личния подпис,
положен на тази страница с негов почерк. Това показва обективният прочит на посочения
протокол в конкретната негова част, който протокол, съгласно чл. 131 НПК, се явява
доказателствено средство за извършените в съответното заседание съдебни действия, за реда
на извършването им и за събраните доказателства.
             Оперативният сигнал, по който е била предприета полицейската проверка на
управлявания от свид. А. л.а. „Шкода“ не е факт с доказателствено значение, за да се изисква
от съда да съобрази съдържанието му, формирайки фактическите свои изводи по делото,
както настоява защитникът. Важно от гледище на доказателствения процес е не
съдържанието на този сигнал, а резултатите от извършената по процесуален ред негова
проверка, потвърдили, че в автомобила се намира наркотично вещество и свързали това
вещество с пътувалия в същия автомобил П. Х.. При изследването и установяването на тези
факти са положени изчерпателни съдебни усилия и съобразно с процесуалния регламент са
събрани доказателства, безпогрешно анализирани от предходните инстанции. Поради това
няма причини съдебните изводи относно престъпното поведение на подсъдимия да не бъдат
приети като съответстващи на обективната истина.
        Не са налични и претендираните от защитника нарушения на материалния закон при
правното квалифициране на поведението на подсъдимия като осъществяващо едно, а не две
отделни деяния, всяко с признаците на престъпление по чл. 354а НК. Като критерий в това
отношение защитникът е изтъкнал намирането на инкриминираните количества наркотични
вещества на различни места ( в дома на подсъдимия и в автомобила, в който той е пътувал
при задържането му) и различното време (с интервал от час и половина) на намирането им.
Тези обстоятелства не са достатъчни да бъдат основание за обособяване на две
самостоятелни деяния, съответно за квалифициране на престъплението като продължавано
такова, доколкото фактите по случая сочат на относителна неизменност на обективните
условия, при които е реализирано престъпното поведение, единство на решението и на
целта и не позволяват квалифициране на престъплението като продължавано такова.
              Липсва и претендираното с касационната жалба явно несъответствие между
обществената опасност на всяко от извършените престъпления и личната обществена
опасност на подсъдимия – от една страна и тежестта на съответните, наложени наказания.
Напротив, всяко от тези наказания е пропорционално спрямо съответното извършено
престъпление. Направена е от предходните инстанции обстойна и качествена съпоставка на
обстоятелствата с действителна значимост за отмерването на приложимите санкции, като
справедливо е отчетена обществената опасност на извършеното, личността на подсъдимия и
потенциалната негова поправимост. Наказанията са адекватни, както от гледище на тези
обстоятелства, така и от гледище на същността им да бъдат средство за индивидуално
въздействие и предназначението им да стимулират извършилия престъпление към ценностна
преориентация и зачитане на закона. В случая е постигнат гарантиращият този резултат


                                             5
баланс между обществения интерес от санкциониране на престъпната проява и
индивидуалния интерес на самия подсъдим от налагане на справедливо наказание.
       Водим от това и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ
наказателно отделение

                                      РЕШИ:
      ОСТАВЯ В СИЛА решение № 153 от 07.04.2025 г. на Софийския апелативен съд-
Наказателно отделение, 8-ми състав, постановено по ВНОХД № 1455/2024 г.
      Решението е окончателно.



                                                 Председател: _______________________

                                                     Членове:

                                                             1. _______________________

                                                             2. _______________________




                                           6