Практика · Върховен касационен съд · 26 Април 2026
Намаляване на наказания за причинена смърт и телесна повреда при катастрофа
Резюме, съставено автоматично от текста на акта. Меродавен е самият акт по-долу.
Водач на автомобил причинява по непредпазливост смъртта на един пътник и тежка телесна повреда на друг при несъобразена скорост на мокър път. Въззивният съд е увеличил наказанията на шест години и два месеца лишаване от свобода и лишаване от книжка, като е отрекъл чистото съдебно минало като смекчаващо обстоятелство. Върховният касационен съд изменя решението и намалява двете наказания на пет години.
Какво приема съдът
Чистото съдебно минало на дееца винаги представлява смекчаващо отговорността обстоятелство при индивидуализацията на наказанието. Съдът не може да увеличава кумулативно наказание при липса на съответен протест или жалба срещу него от предходния касационен контрол, зачитайки забраната за влошаване на положението на подсъдимия.
Приложени разпоредби
- чл. 346, т. 1 НПК
- чл. 348, ал. 1 НПК
- чл. 354, ал. 2, т. 1 НПК
- чл. 343, ал. 4 НК
- чл. 58а, ал. 1 НК
- чл. 343г НК
- чл. 20, ал. 2 ЗДвП
- чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата
Всяка посочена разпоредба е проверена да се среща в текста на акта.
пътнотранспортно произшествиенесъобразена скоростчисто съдебно миналолишаване от правоуправлениенамаляване на наказание
Текстът на акта
РЕШЕНИЕ
№ 212
гр. София, 26.04.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседА.е на двадесет и седми март през две
хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Мая Цонева
Членове: Невена Грозева
Бонка Янкова
при участието на секретаря Илияна Т. Петкова
в присъствието на прокурора И. Бл. Симов
като разгледа докладваното от Мая Цонева Касационно наказателно дело от
общ характер № 20268002200165 по описа за 2026 година
Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.
Образувано е по касационна жалба на подс. А. И. Р., депозирана чрез защитника адв.
Д. М., против решение № 346/29. 10. 2025 год. по в. н. о. х. д. № 729/2025 год. по описа на
Софийски апелативен съд (САС).
В жалбата и допълнението към нея са изложени доводи за наличие на всички
касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Твърди се, че в нарушение на процесуалния
закон съдът е установявал нови фактически обстоятелства, несъвместими с направеното
признание на фактите, както и че е бил предубеден поради това, че е отказал да третира като
смекчаващо отговорността обстоятелство чистото съдебно минало на подсъдимата. В
подкрепа на тезата за нарушение на закона по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК се
изтъква, че няма причинна връзка между нарушението по чл. 20, ал. 1, изр. 1 от ЗДвП и
настъпилите общественоопасни последици. Възражението за явна несправедливост на
наказанието е обосновано с доводи за неправилна оценка, дадена на липсата на предходни
осъждания, както и с такива за надценяване тежестта на предшестващо деянието
санкциониране на Р. по административен ред за нарушение на правилата за движение.
Оспорен е изводът за отсъствие на съпричиняване от страна на пострадалия И., като на
аргументите на въззивния съд, че и подсъдимата е била длъжна да следи за поставяне на
предпазен колан, са противопоставени твърдения, че при потеглянето на автомобила
1
младежът е сложил такъв и го е махнал по време на пътуването без Р. да види това, а и
отказът да превози недисциплинирания пострадал би влязъл в колизия със служебните
задължения, тъй като единствено на подсъдимата било възложено да управлява фирмения
автомобил. Поддържа се, че съдът грубо е подценил значението на смекчаващите
отговорността обстоятелства, установяващи ниска степен на обществена опасност на
жалбоподателката, както и че при отсъствието на съответни протест на прокурора и жалба
от частните обвинители незаконосъобразно е увеличено кумулативното наказание лишаване
от правоуправление на МПС. Направено е искане за намаляване на наказА.ето лишаване от
свобода и за отлагане на изтърпяването му по реда на чл. 66 от НК.
В писмен отговор, депозиран по реда на чл. 351, ал. 2 от НПК, повереникът на частните
обвинители – наследници на пострадалия С. И. поддържа, че касационната жалба е
неоснователна, като поставя акцент върху извършеното от подсъдимата нарушение на
основополагащо правило за движение по пътищата, предходните административни
наказания по ЗДвП и младостта на двамата пострадали.
В съдебно заседание защитниците на подсъдимата поддържат касационната жалба и
допълнението към нея по изложените в тях съображения. Изразяват несъгласие с извода на
съда, че причинените средни телесни повреди на пострадалия Ю. Й. съставляват отегчаващо
отговорността обстоятелство. Като допълнителен довод в подкрепа на претенцията за
намаляване на наказанието изтъкват лошото качество на пътната инфраструктура в района
на местопроизшествието, за което подсъдимата не следва да носи отговорност, а наред с
искането за намаляване на наказанието отправят и такова за отмяна на въззивния съдебен
акт и връщане на делото за ново разглеждане.
Подс. А. Р. се солидаризира с аргументите на защитниците си и в последната си дума
моли да бъде наложено наказание, което да позволи да се грижи за децата си.
Поверениците на частния обвинител Ю. Й. намират, че касационната жалба е
неоснователна, тъй като САС е изпълнил в цялост указанията, дадени от касационната
инстанция при предходното разглеждане на делото. Считат, че целите на наказанието и
преди всичко генералната превенция няма да бъдат постигнати с условно осъждане на
подсъдимата. Пледират решението да бъде оставено в сила, както и да им бъдат присъдени
адвокатски възнаграждения на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1 от Закона за адвокатурата
(ЗА) вр. чл. 13, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/09. 07. 2014 год. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Частният обвинител Ю. Й. не участва лично в касационното производство и не взема
отношение по основателността на касационната жалба.
Повереникът на частните обвинители – наследници на пострадалия С. И. намира, че
доводите на касатора са несъстоятелни и тъй като съдебният акт не страда от изтъкнатите от
защитата недостатъци, той следва да бъде оставен в сила.
Частните обвинители Г. Г., В. И. (действащ лично и като законен представител на Ц. И.),
Д. И., З. С., С. С. и Д. А.-Д. се солидаризират с аргументите на своя повереник.
Частният обвинител М. М., действаща чрез законния си представител М. М., не участва
в касационното производство.
2
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за
неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от
НПК, съобрази следното:
С присъда № 26/23. 02. 2023 год., постановена по н. о. х. д. № 6636/2023 год., Софийски
градски съд е признал подс. А. И. Р. за виновна в това, че на 14. 05. 2023 год., около 08:20
часа, на автомагистрала „Струма“, в района на шести километър, при управление на
моторно превозно средство – л. а. „/марка/ с peг. № /№МПС/, в нарушение на правилата за
движение по пътищата, регламентирани в чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, по непредпазливост
причинила смъртта на С. В. И. и тежка телесна повреда на Ю. В. Й., изразила се в загуба на
слезката, поради което и на основание чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „б“ вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл.
342, ал. 1, пр. 3 от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК я е осъдил на три години и четири месеца
лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване, като я е оправдал по
обвинението за нарушаване на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП.
На основА.е чл. 343г от НК съдът е лишил подсъдимата от правоуправление на МПС за
срок от пет години, считано от влизането на присъдата в сила.
В тежест на подсъдимата са били възложени направените по делото разноски.
Присъдата е била проверена по протест и въззивни жалби на частните обвинители с
искане за увеличаване на наказанието, както и по жалба на подсъдимата. С решение №
410/28. 11. 2024 год. по в. н. о. х. д. № 868/2024 год. САС е намалил наказанието лишаване от
свобода от три години и четири месеца на две години и осем месеца и е отложил
изтърпяването му за срок от пет години от влизане на присъдата в сила. В останалата част
присъдата е потвърдена.
Въззивният съдебен акт е бил атакуван от прокурор от Софийска апелативна
прокуратура и от частните обвинители с доводи за явна несправедливост на определеното от
САС наказание лишаване от свобода и с искане за връщане на делото за ново разглеждане
със задължителни указания за увеличаването му. С решение № 272/11. 06. 2025 год.,
постановено по к. н. д. № 365/2025 год., Върховният касационен съд е отменил решението
на САС и е върнал делото с указания за отстраняване на съществени процесуални
нарушения при формиране на вътрешното убеждение досежно наказанието.
С атакуваното пред настоящия касационен състав решение № 346/29. 10. 2025 год. по в.
н. о. х. д. № 729/2025 год. САС е изменил присъдата на СГС като увеличил наложените на
подсъдимата наказания лишаване от свобода и лишаване от правоуправление на МПС
съответно от три години и четири месеца и пет години на шест години и два месеца. В
останалата част първоинстанционният съдебен акт е потвърден.
Касационната жалба е допустима, тъй като изхожда от легитимирана страна,
депозирана е в срока по чл. 350, ал. 2 от НПК и с нея е атакуван съдебен акт, подлежащ на
касационна проверка. Разгледана по същество, е основателна, макар и не по всички
съображения, изложени в нея.
С предимство следва да бъдат разгледани онези възражения, които са свързани с
3
касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, защото евентуалното наличие на
отстраними съществени процесуални нарушения има за последица отмяна на проверявания
съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане без да е необходим коментар по
приложението на закона и справедливостта на наказанието.
Преди всичко няма основания, изводими от материалите по делото, да се приеме, че
въззивната инстанция е демонстрирала предубеденост към подсъдимата. Внимателният
преглед на протоколите от съдебните заседания показва, че САС не е проявил пристрастие
към нито една от страните. Всяко отделно искане на защитата и обвинението по
доказателствата или по движението на делото е било обект на задълбочено обсъждане, а
уважаването или отхвърлянето на претенциите им е основано на надлежни юридически
аргументи. Използваните изразни средства в постановените актове по време на съдебните
заседания позволяват констатация, че съдът е останал еднакво дистанциран от страните без
да поставя под съмнение невиновността на А. Р., без да изявява предпочитания към
обвинителната теза и без предварително да изрази отношение по достоверността и
убедителността на доказателствата и доказателствените средства. Прочитът на мотивите към
въззивното решение също не насочва към извод за предварително формирано и
недвусмислено обективирано негативно отношение към подсъдимата, което да е основен
аргумент за признаването за виновна по повдигнатото обвинение или за увеличаване на
наложеното наказание. Съображенията на съда, че чистото съдебно минало на Р. не
съставлява смекчаващо отговорността обстоятелство, показват очевидно непознаване на
правната теория и съдебната практика, но начинът на формулиране на тезата не позволява да
се приеме, че това е сторено целенасочено, само и единствено с оглед личността на
подсъдимата. Ето защо няма основания за отмяна на решението поради постановяването му
от незаконен съдебен състав.
Неоснователен е и доводът за допуснато процесуално нарушение във връзка с
проявената от САС процесуална активност за попълване на делото с доказателства.
Вероятно подведен от абсолютно ненужното възпроизвеждане в диспозитива на
обвинителния акт на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП в нейната цялост и с двете
алтернативи на изр. 1 и изр. 2., съдът е решил, че е необходимо да изследва обстоятелства,
които в действителност са неотносими към правния спор. Безспорно обвинителният
инструмент не може да бъде третиран като образец за процесуална прецизност, но все пак
начинът, по който е формулирано обвинението – с извеждане в курсив на два елемента от
нормата и с изричното посочване, че Р. не съобразила скоростта си на движение с
атмосферните условия (облачно време и проливен дъжд) и със състоянието на пътя (мокра
пътна настилка и явлението аквапанинг) – не оставя място за съмнение, че е инкриминирано
само изречение първо на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и то само досежно тези два рискови фактора за
безопасността на движението. Наред с това решаващият състав неправилно е придал
самостоятелно правно значение на завиряването на пътното платно в началото на моста и
незаконосъобразно го е третирал като отделна, внезапно възникнала опасност по смисъла на
чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, противопоставяйки го на състоянието на пътя и атмосферните
условия. Не е съобразено, че наличието на локвата като обективно състояние на пътя е
4
закономерна последица именно от неблагоприятните климатични фактори и по-специално
от проливния дъжд в района на местопроизшествието. С оглед изложеното поставянето на
нови задачи на автотехническата експертиза е било ненужно, а обстоятелствата, установени
посредством този способ на доказване се явяват ирелевантни по отношение на повдигнатото
обвинение. Поради това е без значение дали те влизат в колизия с признатите от
подсъдимата факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт.
Доводите за неправилно приложение на закона имат известно основание, макар и не в
аспекта, разгледан в касационната жалба.
Неоснователно е възражението, касаещо наличието на причинна връзка между
неспазеното от подсъдимата правило за движение и настъпилия съставомерен резултат. В
принципен план съдът може да даде друга правна квалификация на нарушението, запълващо
бланкетната норма на чл. 343 от НК, стига в обстоятелствената част на обвинението да са
описани фактическите обстоятелства по извършването му (т. 7 на ТР № 2/2016 год. по т. д. №
2/2016 год. на ОСНК). Недопустимо е обаче да се въвежда допълнително нарушение на
правилата за движение по пътищата, макар и то да е в пряка причинно-следствена връзка с
настъпилия противоправен резултат, след като това не е направено от прокурора в
обвинителния акт, както това е сторил въззивният съд, приемайки, че освен чл. 20, ал. 1, изр.
1 от ЗДвП, подсъдимата е допуснала нарушение и на чл. 20, ал. 1, изр. 2 от ЗДвП.
Установените от САС факти показват, че в причинна връзка с общественоопасните
последици стои несъобразяване на жалбоподателката с чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, а не
нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, за което настоява защитата. Възражението в
сезиращия ВКС документ, а и предложената от въззивната инстанция аргументация не
отчитат същественото различие между двете опасности, които законодателят е
регламентирал в двете изречения на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. В изр. 1 е възведено задължение за
съобразяване на скоростта с рискове, които са изначално известни и видими отнапред за
водача на МПС и поради това изискват той предварително да е взел мерки за намаляване на
скоростта, докато в изр. 2 се съдържа задължение за намаляване на скоростта или за спиране
при наличието на опасност, която е внезапна и неочаквана за дееца. Двата вида опасности се
намират в условия на алтернативност и не могат да намерят едновременно приложение в
рамките на едно и също поведение на дееца – Р. № 93/2017 год. по к. н. д. № 181/2017 год.
на ІІ н. о. В коментирания казус както лошите атмосферни условия, в това число и
проливният дъжд, така и състоянието на пътното платно с наличието на мокър асфалт и
локви са били ясно видими за водачката, най-малкото предвид обстоятелството, че при
предприетото от нея изпреварване на три автомобила малко преди произшествието, гумите
на автомобила са изхвърляли вода при движението си. Въпреки това Р. е продължавала да
се движи с изключително висока скорост, която не е позволила да премине
безпрепятствено през локвата в началото на моста. Както вече беше посочено по-горе,
наличието на завиряване е логична и естествена последица от проливния дъжд в района на
местопроизшествието, а не някаква отделна и независеща от лошите атмосферни условия
опасност, която се е появила изненадващо пред подсъдимата. Ето защо налице е само едно
нарушение на правилата за движение и това е именно инкриминираното с обвинителния акт
5
– чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП. Следва изрично да се отбележи, че така направените от
настоящия състав уточнения са достатъчни за отстраняване на допуснатото от САС
нарушение на процесуалните правила.
Основателно е единствено оплакването за явна несправедливост на наложеното
наказание.
Преди всичко трябва да бъде отправен изключително сериозен упрек към решаващия
състав на САС по повод приетото от него, че чистото съдебно минало на подсъдимата не
съставлява смекчаващо отговорността обстоятелство. Подобен извод влиза в грубо
противоречие с изискването на закона да бъде изследвана обществената опасност на дееца,
за да му бъде наложено такова наказание, което ще има максимален поправително-
възпитателен ефект върху него. Наред с много други обстоятелства това заключение се
изгражда именно върху съдебната биография на лицето, защото тя показва в ретроспекция
дали то следва устойчив модел на незаконосъобразно поведение, в който случай е
необходима по-интензивна държавна принуда или напротив, поначало спазва установения
правов ред, поради което към него може да бъде проявено снизхождение. Именно поради
това чистото съдебно минало винаги е смекчаващо отговорността обстоятелство, което
показва, че поне до извършване на престъплението деецът е бил вграден в обществото.
Разбира се, доколкото съответното на закона поведение е желано и очаквано, отсъствието на
предходни осъждания не представлява изключително смекчаващо обстоятелство по смисъла
на чл. 55 от НК, но винаги си остава обичайно такова, което задължително се взема предвид
при индивидуализация на наказанието. Съвсем отделен е въпросът каква ще бъде тежестта
на коментирания факт в комплекса от обстоятелства, имащи значение за индивидуализация
на наказанието.
На следващо място, ръководейки се от указанията, дадени от предходния състав на
ВКС, въззивната инстанция е анализирала внимателно предходните административни
наказания на подсъдимата за нарушения на правилата за движение. Безспорно в кратък
интервал от време Р. е санкционирана три пъти, като две от административните наказания са
за превишена скорост. Всичко това не позволява тя да бъде третирана като образцов водач,
както настоява защитата. В същото време, макар да няма онази тежест, която е описана в
жалбата, не е съвсем без значение обстоятелството, че за целия продължителен период от
придобиване на правоспособност до извършване на настоящото деяние това са единствените
санкции на подсъдимата, т. е. не е налице и тежка, груба и дълготрайна системност при
несъобразяване с правилата за движение, която да е от естество да обоснове наложеното от
САС наказание от девет години и три месеца лишаване от свобода преди редукцията му с
една трета по реда на чл. 58а от НК.
Наред с това долустоящият съд е отделил значително внимание и на младостта на
пострадалите като им е придал изключителна тежест и роля при отмерване на наказанието.
Указания този факт да бъде обмислен като отегчаващо обстоятелство са дадени в
отменителното решение на второ наказателно отделение и те са задължителни и за
настоящия касационен състав. Безспорно това обстоятелство има своето значение при
индивидуализация на наказанието, но в случая САС е надценил прекомерно ролята му като
6
отегчаващ отговорността на подсъдимата фактор. Не е съобразено, че човешкият живот като
най-висшето човешко благо е с еднаква стойност независимо от възрастта, здравословното
състояние или общественото положение на пострадалия. Поради това е недопустимо да се
твърди, че фактът, че пострадалият И. е бил в началото на жизнения си път, съставлява
отегчаващо обстоятелство с извънреден характер и изключителна значимост. В принципен
план възприемането на подобна теза би могло да доведе до обществено неприемлив резултат
напредналата възраст на друг лишен от живот да бъде интерпретирана като основание за
снизхождение към дееца, което очевидно противоречи и на закона, и на морала. Същите
съображения са относими и към причинената съставомерна телесна повреда на другия
пострадал от произшествието – Ю. Й.. В случая отегчаващо обстоятелство е не толкова
младостта му, а преди всичко фактът, че последиците от отстраняването на слезката му ще
продължат през целия му живот.
Извън направените по-горе корекции няма други основания да бъдат ревизирани.
изводите на САС относно наличните смекчаващи и отегчаващи обстоятелства.
Неоснователен е доводът, че контролираната инстанция е пропуснала да отчете като
смекчаващо отговорността обстоятелство лошото състояние на пътната инфраструктура и
наличието на дефекти на пътното платно в района на пътнотранспортното произшествие.
Като оставим настрана, че подобни факти не присъстват сред признатите от подсъдимата,
изтъкваният от адв. М. факт съвсем няма онова значение, което му придава защитата.
Напротив, това би било още една опасност, с която подсъдимата би следвало да съобрази
скоростта си, особено като се има предвид, че пътят не е бил непознат, защото единствено
на нея е било възложено управляването на служебния автомобил и превозването на
останалите колеги от работното им място до гр. София.
Несподеляемо е и възражението срещу извода на САС, че непоставянето на колан от
пострадалия Стефан И. не съставлява основА.е за намаляване на наказА.ето. Настоятелното
искане да се приеме, че пътникът първоначално е сложил предпазното средство и по време
на пътуването го е махнал, е направено от защитата с цел да се преодолее отговорността на
водача по чл. 183, ал. 4, т. 7 от ЗДвП за превозването на пътник, който не изпълнява
задължението за използване на предпазен колан. То обаче не държи сметка нито за това, че
касационната инстанция по правило не е съд по фактите, нито за това, че в
обстоятелствената част на обвинителния акт е посочено, че още от самото начало свид. Ю.
Й. е поставил предпазен колан, а пострадалият Стефан И. не е сложил такъв. След като
подсъдимата е направила признА.е по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, тя се е съгласила с
всички изложени от прокурора факти и е недопустимо последващото им оспорване. Колкото
до твърдението, че Р. би нарушила служебните си задължения ако откаже да превози
недисциплинирА.я си колега, то трябва да се припомни, че основно задължение на водача е
именно да осигури безопасния превоз на пътуващите с него и всякакви други обязаности от
служебно естество са му непротивопоставими.
Недоволството срещу извода на съда, че отегчаващи отговорността обстоятелства са
множеството несъставомерни телесни повреди, причинени на свид. Ю. Й., също не може да
бъде споделено. Касационната инстанция неизменно е посочвала, че всяко проявление на
7
общественоопасните последици над минимално необходимото за съответната правна
квалификация съставлява отегчаващо отговорността обстоятелство, защото разкрива по-
висока степен на обществена опасност на деянието и/или дееца и настоящият състав няма
основание да се отклони от това принципно положение. В случая вследствие на пътния
инцидент пострадалият Й. е получил не само тежка телесна повреда, но и шест средни
такива, като две от тях, макар и временно, са застрашавали живота му. Ето защо въззивният
съд е направил законосъобразна преценка, че те съставляват значим фактор при
индивидуализация на наказанието. Следва да се отбележи, че подобна констатация не влиза
в колизия с постановките на ППВС № 1/83 год., както настоява защитата. Посоченото в т. 4,
б. „е“ от тълкувателния акт, че при причиняване на смърт на едно или повече лице и телесни
повреди на други лица „…законодателят е предвидил квалификация на деянието като за
повече от един смъртен случай, а телесните повреди, т. е. по-леките престъпни резултати, се
вземат предвид като смекчаващи отговорността обстоятелства при определяне на
наказанието“ не бива да се абсолютизира. То има съвсем различен смисъл от придадения му
в допълнението към касационната жалба. С цитирания текст Пленумът на Върховния съд е
направил принципно разграничаване на обществената опасност на деянията, при които е
причинена смърт на няколко лица, от една страна, и на тази на посегателства, довели до
смърт на едно лице и телесна повреда на друго лице, от друга, без да въвежда каквито и да
било ограничения при отчитане спецификите на всеки отделен случай.
С оглед всички тези съображения касационната инстанция прие, че наложеното на А. Р.
наказание лишаване от свобода следва да бъде намалено. Отчитайки от една страна, че
поначало тя не е личност с голяма обществена опасност, а от друга, че такава притежава
извършеното от нея престъпно посегателство, настоящият състав прие, че целите по чл. 36
от НК могат да бъдат реализирани с наказание в размер на седем години и шест месеца
лишаване от свобода, което на основание чл. 58а, ал. 1 от НК следва да бъде редуцирано с
една трета до пет години лишаване от свобода. В същото време, определяне на наказание
под този предел, за каквото настоява защитата, би представлявало проява на неоправдано
снизхождение, защото няма да бъде съобразено нито с наличието на предходни
административни нарушения на ЗДвП, нито с рисковото изпреварване, предприето от
подсъдимата непосредствено преди произшествието; то би било несъответно и на факта, че
Р. е допуснала и нарушение на правило за движение, което не е в причинна връзка с
общественоопасния резултат, както и на обстоятелството, че на един от пострадалите са
причинени множество несъставомерни телесни повреди. Вместо да съдейства за
поправянето и превъзпитанието и да способства за постигане на генералната превенция,
наказание в по-нисък размер от посочения от ВКС би създало чувство за безнаказаност
както у нея, така и в останалите членове на обществото.
Основателна е и претенцията за намаляване на наказанието лишаване от
правоуправление на МПС. Контролираната инстанция е увеличила същото без да съобрази,
че макар във въззивния протест и въззивните жалби на поверениците да е направено искане
за увеличаване и на кумулативната санкция, първото въззивно решение е било атакувано от
държавното и частното обвинение с доводи за явна несправедливост само на наказанието
8
лишаване от свобода, но не и на лишаването от права, чийто размер е бил потвърден от
предходния състав на САС. При това положение с оглед забраната за reformatio in peius за
решаващия съд не е съществувала друга процесуална възможност освен да потвърди
първоинстанционната присъда в тази част. Ето защо и това наказание следва да бъде
намалено от шест години и два месеца на пет години.
Извън посоченото относно размера на наказанието касационната инстанция не
констатира наличие на други основания за изменение или отмяна на проверявания съдебен
акт, поради което в останалата му част той следва да бъде оставен в сила.
Този изход на делото предопределя основателността на искането на поверениците на
частния обвинител Ю. Й. – адв. Г. С. и адв. Д. за присъждане на адвокатско възнаграждение
по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА. В представеното пред касационната инстанция пълномощно
изрично е посочено, че оказаната от двамата адвокати правна помощ е безплатна. Съгласно
чл. 38, ал. 2 от ЗА в случаите на безплатна правна помощ по ал. 1 адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за
разноски. Размерът му се определя от съда съобразно предвиденото в наредбата по чл. 36,
ал. 2 от ЗА и заплащането му се възлага в тежест на насрещната страна. С оглед
разпоредбата на чл. 13, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/09. 07. 2014 год. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения настоящият съдебен състав намира, че на адв. Г. С и адв. Д.
следва да бъде определено възнаграждение в размер на по 2 250 лева, като бъде съобразено
действието на Закона за приемане на еврото в Република България и посочената сума бъде
превалутирана по официалния курс на евро към лев – 1,95583 лева или 1 150,41 евро за
всеки от тях.
Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1, т. 4 от НПК Върховният
касационен съд, трето наказателно отделение
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ решение № 346/29. 10. 2025 год. по в. н. о. х. д. № 729/2025 год. по описа на
Софийски апелативен съд, като НАМАЛЯВА наложените на подсъдимата А. И. Р.
наказания лишаване от свобода и лишаване от правоуправление на моторно превозно
средство от шест години и два месеца на ПЕТ ГОДИНИ за всяко от тях.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
НА ОСНОВАНИЕ чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗА вр. чл. 13, ал. 1, т. 4 от Наредба №
1/09. 07. 2014 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения ОСЪЖДА
подсъдимата А. И. Р., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на адв. Г. С. С. и адв. П. Б. Д.
адвокатско възнаграждение в размер на по 1 150,41 евро (хиляда сто и петдесет евро и
четиридесет и един цента).
Решението не подлежи на обжалване и протест.
Председател: _______________________
9
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
10
Съдебните актове са публични; имената на физическите лица в тях са заличени от съда. Резюмето не е правен съвет. Имате подобен случай? Попитайте законите.