Намаляване на наказанието за грабеж в условията на опасен рецидив

Текстът на акта

                             РЕШЕНИЕ
                                   № 257
                           гр. София, 03.06.2026 г.


                    В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и втори май през две
хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                             Председател: Невена Грозева
                             Членове:     Калин Калпакчиев
                                          Николай Джурковски

при участието на секретаря Илияна Петкова
в присъствието на прокурора Атанас Гебрев
като разгледа докладваното от Калин Калпакчиев Касационно наказателно
дело от общ характер № 20268002200386 по описа за 2026 година
       Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 НПК
по касационна жалба на подсъдимия И. Х. и неговия защитник адвокат И.-С.
против решение № 18 от 10.03.2026 г., постановено по в.н.о.х.д. № 341/2025 г.
по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
       С касационната жалба се релевират касационните основания по чл. 348,
ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Защитникът поддържа, че въззивното решение не
съдържа надлежни мотиви – липсва самостоятелен анализ на доказателствата
и констатации по фактите, както и не е даден отговор на възраженията на
защитата; че показанията на пострадалия са абсолютизирани; че присъдата и
въззивното решение почиват на предположения и единствено на показанията
на пострадалия, които не намират подкрепа в останалите доказателства по
делото; че съдът без мотиви е игнорирал заключението на
съдебномедицинската експертиза; че свидетелските показания, които
подкрепят защитната теза са елиминирани от въззивния съд без да са
подложени на внимателен анализ; че в нарушение на чл. 13 и чл. 107 НПК
въззивният съд не е подложил на обективен и всестранен анализ всички
доказателства по делото. С жалбата се релевира и нарушение на материалния
закон, тъй като не е налице установена причинно-следствена връзка между
упражненото насилие и отнемането на паричната сума, а квалификацията за
опасен рецидив е приложена механично. Поддържа се и наличието на явна
несправедливост на наказанието, което е демонстративно тежко и не


                                      1
съответства на конкретния случай. Според защитника не е отчетена в
достатъчна степен сравнително ниската стойност на предмета, липсата на
тежки телесни увреждания, социалния и личностен профил на подсъдимия,
мястото на извършване на деянието.
     С касационната жалба се отправя искане за отмяна на въззивното
решение и за връщане на делото за ново разглеждане на първата инстанция за
отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения.
     Пред Върховния касационен съд защитникът на подсъдимия поддържа
подадената срещу въззивното решение касационна жалба на изложените в нея
основания. Защитникът отправя искане за отмяна на решението на
Апелативния съд и за връщане на делото за ново разглеждане за отстраняване
на допуснати съществени процесуални нарушения, алтернативно моли за
намаляване на наказанието.
    В съдебно заседание на касационната инстанция прокурорът от
Върховната касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна,
доколкото Апелативният съд е изпълнил задълженията си за проверка на
първоинстанционния съдебен акт – доказателствата са оценени според
процесуалните правила, материалният закон е приложен правилно, а
определеното наказание е справедливо.
    Подсъдимият И. Х. в лична защита се придържа към казаното от
защитника си, а в предоставената му последна дума иска връщане на делото за
ново разглеждане, за да се съберат нови доказателства и да бъде оправдан.
     Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след
като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в
пределите, очертани в чл. 347, ал. 1 НПК, намери за установено следното:

    Касационната жалба е допустима – подадена от процесуално
легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в
законоустановения от чл. 350, ал. 2 НПК срок, срещу акт, подлежащ на
касационна проверка на основание чл. 346, т. 1 НПК.
    Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

      1. За процесуалното развитие на делото
      С присъда № 10 от 8.10.2025 г. по н.о.х.д. № 58/2025 г. Габровският
окръжен съд е признал подсъдимия И. П. Х. за виновен в това, че на 24.05.2024
г. в /населено място/ при условията на опасен рецидив, отнел чужди движими
вещи - парична сума от 900 (деветстотин) лева от владението на Ж. Г. Ж. с
намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила –
нанесъл удари с юмруци в областта на главата му, поради което на основание
чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. с чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 29, ал. 1, б. „б“ и чл. 54 НК му
наложил наказание лишаване от свобода в размер на седем години, като на
основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“ от ЗИНЗС определил първоначален строг
режим за изтърпяване на наказанието. Съдът приложил чл. 25, ал. 1 НК, като


                                          2
групирал наказанието по настоящото дело с наказанието по н.ч.д. № 142/2025
г. на Севлиевския районен съд и определил общо наказание в размер на седем
години лишаване от свобода, приложил чл. 25, ал. 3 НК и чл. 59, ал. 1 НК като
приспаднал към изпълнението на наказанието лишаване от свобода
изтърпяната част от наказанието пробация по н.ч.д. № 142/2025 г и
предварителното задържане на подсъдимия.
      С присъдата подсъдимият е осъден да заплати разноските по делото в
размер на 288 лева в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ОС –
Габрово и 266.10 лева по сметка на ОДМВР – Габрово, както и по 5 лева за
всеки служебно издаден изпълнителен лист.
      По жалба на защитника на подсъдимия, пред Великотърновския
апелативен съд е било образувано в.н.о.х.д. № 341/2025 г., приключило с
решение № 18 от 10.03.2026 г., с което на основание 334, т. 6 НПК и чл. 338
НПК въззивният съд потвърдил първоинстанционната присъда.

     2. По довода за допуснати съществени процесуални нарушения
     Обобщено доводите в касационната жалба сочат на аргументи и за трите
касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 НПК. Първо следва да
се разгледа възражението на защитата за допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила, тъй като от неговата основателност зависи обемът на
касационната проверка.

    2.1. За липсата на мотиви на въззивното решение
    В жалбата се твърди наличие на едно от абсолютните процесуални
нарушения – липса на мотиви на въззивното решение, както и са развити
съображения срещу доказателствената дейност на въззивния съд, като се
настоява, че показанията на пострадалия били абсолютизирани, а
свидетелските показания на свидетелите, подкрепящи защитата и
заключението на съдебномедицинската експертиза били игнорирани без
мотиви; че въззивното решение почивало на предположения и е постановено в
нарушение на принципите за обективност и всестранност на доказателствения
анализ по чл. 13 и чл. 107 НПК.
    Защитата е поставила пред въззивния съд идентични възражения, които
подробно са били разисквани в атакуваното решение на Великотърновския
апелативен съд. Независимо от това ВКС дължи отговор в рамките на
заявеното с касационната жалба касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2
НПК.
    Възражението за липса на мотиви на въззивното решение е
неоснователно.
    Съдебният акт на Апелативния съд съдържа всички елементи, така както
са предвидени в чл. 339, ал.1 и ал. 2 НПК. Въззивният съдебен състав е
изложил приетите от него факти по случая, изведени въз основа на собствен
анализ на цялата доказателствена съвкупност; подробно са коментирани


                                      3
свидетелските показания и обясненията на подсъдимия, писмените
доказателства и доказателствени средства, както и заключението на
съдебномедицинската експертиза; отделните доказателствени материали са
изследвани както поотделно, така и във взаимната им връзка, като са
изложени логически издържани съображения за възприемането на едни
доказателства, съответно за неприемането на други. Решението съдържа
пълен правен анализ на установената фактология, съответно надлежни доводи
за индивидуализация на наказанието и отговор на съществените възражения
на защитата. Съвпадението на изводите на инстанциите по фактите е логична
последица от сходния анализ на доказателствата, което е в пълно съответствие
с процесуалния закон. В този смисъл ВКС трайно е приемал, че след като
въззивната инстанция е приела за установена фактическата обстановка,
изложена в мотивите на първата инстанция, тя не дължи подробно обсъждане
на всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната
присъда – Р. № 424/5.11.2013 г. по н.д. № 1353/2013 г, І н.о., Р. № 62/19.04.2016
г. по н.д. № 152/2016 г., ІІІ н.о.
     При цялостна оценка на съдържанието на въззивния съдебен акт ВКС
приема, че неговото съответствие с изискванията на чл. 339, ал. 1 и ал. 2 НПК
е вън от всякакво съмнение.

     2.2. За оценката на доказателствата от въззивната инстанция в
съответствие с процесуалния закон
     Следващата група възражения на защитата се отнасят до претендирани
процесуални нарушения при оценка на доказателствата от въззивния съдебен
състав, като обобщено се твърди, че са нарушени принципните изисквания за
обективност, пълнота и всестранност на доказателствения анализ.
     Според защитата, Апелативният съд е основал осъдителните си изводи
единствено на показанията на пострадалия, без да се отчитат противоречията
в казаното от него, както и без да се съпоставят с останалите доказателства и
най-вече със заключението на съдебномедицинската експертиза и обясненията
на подсъдимия.
     Видно от въззивното решение – л. 83 – л. 85 от съдебното дело на ВтАС,
съдът обстойно е мотивирал позицията си за възприемане като достоверни
показанията на свидетеля Ж. Ж.. Казаното от пострадалия както пред съда,
така и в приобщените части от досъдебното производство, е анализирано
подробно от въззивния съд. Обосновани са изводите на съда, че показанията на
пострадалия съдържат всички съществени фактически детайли за случилото
се на 24.05.2024 г. в дома на подсъдимия; описано е поведението на
извършителя, свързано с упражнена сила спрямо жертвата, отнемането на
инкриминираната сума пари, другите лица, които са присъствали на
местопрестъплението. Освен, че са подробни и непроменени във времето,
показанията на Ж. не съдържат вътрешни противоречия, а при съпоставка с
други доказателства намират стабилна опора. Апелативният съд е съпоставил
показанията на пострадалия с детайлно анализираните показания на
свидетелите М., И. и Г., като е извел законосъобразен извод за взаимно

                                       4
допълване и съответствие на посочените гласни доказателства. Свидетелските
показания са оценени и във връзка със заключението на съдебномедицинската
експертиза, което описва механизъм на причиняване на уврежданията, който е
в синхрон с казаното от пострадалия. Не е налице противоречие между
заключението на експертизата и установеното от пострадалия, доколкото
вещото лице не изключва нанасяне на повече от един удар, както в писменото
заключение, така и при разпита си в съдебно заседание – л. 77 гръб от
съдебното дело на първата инстанция. Показанията на жертвата са обсъдени и
във връзка с протокола за освидетелстване и фотоалбума към него, които
подкрепят изцяло вида и характера на понесените от Ж. телесни увреждания.
     Показанията на пострадалия са поставени в контекста и на останалите
доказателствени материали по делото – обясненията на подсъдимия,
показанията на свидетелите М., Н., В., Н. и П. На л. 85 – л. 87 от решението
посочените гласни доказателства са обсъдени поотделно, но също и при
съпоставка помежду им. Изведени са конкретни противоречия в показанията
на М. както с показанията на пострадалия, така и с обясненията на
подсъдимия по отношение на събитията, развили се в нощта на 24.05.2024 г. в
дома на подсъдимия. Противоречиви и нелогични са й подробно обсъдените
обяснения на подсъдимия, които се опровергават освен от показанията на
пострадалия и заключението на съдебномедицинската експертиза, но също и
от показанията на свидетелите негови съседи – В. и П. Показанията на
свидетеля Н. с основание са приети за недостоверни от въззивната инстанция
(л. 87 гръб, л. 86 от въззивното решение), което е мотивирано с наличието на
абстрактност, неяснота и многобройни логически противоречия, а не
единствено с близките отношения на свидетеля с подсъдимия.
     При тези аргументи, ВКС приема, че доводът на касатора за допуснати
съществени процесуални нарушения от въззивната инстанция при оценка на
доказателствата, е неоснователен. Всяко едно от посочените по-горе
доказателства е оценено според собственото му съдържание, не е налице
изопачаване или превратност в тълкуването, не са използвани недопустими
предположения, напротив доказателственият анализ е пълен, обективен и
всеобхватен, в пълно съответствие с принципите, въплътени в чл. 13, чл. 14 и
чл. 107, ал. 5 НПК.
     От всичко изложено следва, че въззивният съд е основал своите изводи за
авторството не единствено на показанията на Ж., а в резултат на цялостен
анализ на доказателствата по делото, съобразен с изискванията на
процесуалния закон и формалната логика.

    3. За нарушението на закона
    Доводите за нарушение на закона се свеждат до оспорване на връзката
между упражнената сила и отнемането на вещите от владението на
пострадалия, както и до несъгласие с правната квалификация за опасен
рецидив.
    Фактите, установени от въззивния съд сочат на следната поредност в


                                     5
действията на подсъдимия: подсъдимият влязъл в стаята на спящия Ж.,
събудил го и му казал да отиде в другата стая; казал му да седне на един стол
и без да му обясни причината му нанесъл няколко удара с юмрук в лицето;
върнал се в стаята на пострадалия и взел чантата, в която били парите му; взел
900 лева от чантата, след което я върнал празна на Ж.; след връщането на
пострадалия в неговата стая, подсъдимият заключил вратата и напуснал
къщата с отнетите вещи.
     Основно положение в доктрината и практиката е, че при грабежа по чл.
198, ал. 1 НК отнемането на движимата вещ се предшества или съпътства от
упражняване на принуда – физическо или психическо насилие, които са
средство, метод, начин на отнемане на вещта и за преодоляване на реалната
или предполагаема съпротива на пострадалия.
     В Р. № 31-91-ВК на ВС се приема, че грабеж има не само когато деецът
преодолява действителната съпротива на жертвата, но и тогава когато чрез
упражнено насилие изключва възможността за такава съпротива.
Използваната при грабежа принуда се насочва към владелеца на вещта –
предмет на престъплението, като принудата чрез сила може да е насочена
както към елиминиране на реалната съпротива на пострадалия, но така също и
към пречупване на волята му за съпротива и налагане на пасивност. От
значение за квалификацията на деянието като грабеж е обстоятелството, че
вещите са отнети от владението на собственика им против волята му и след
като му е нанесен побой (Р № 264-82-ІІ, ВС).
     Прилагането на тези основни положения към фактите по настоящия
случай води до извода, че Апелативният съд правилно е приложил
материалния закон, приемайки, че упражнената от подсъдимия принуда чрез
сила спрямо пострадалия е предшествала отнемането на движимите вещи и е
била средство за преодоляване на възможната съпротива от страна на Ж..
     Правилно е приложен закона и по отношение на правната квалификация
за опасен рецидив по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. с чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК. Х. е
извършил престъплението, след като е бил осъждан два пъти на лишаване от
свобода за умишлени престъпления от общ характер, като и по двете от тях
наказанието не е отложено по чл. 66 НК – осъждането по н.о.х.д. № 361/2020 г.
на РС – Севлиево в размер на 8 месеца лишаване от свобода и групираното
осъждане по н.о.х.д. № 361/2020 г. и по н.о.х.д. № 480/2022 г. в размер на 10
месеца лишаване от свобода. И двете наказания са за умишлени престъпления
от общ характер – по чл. 354а, ал. 3, т. 1, пр. 1 НК и по чл. 354а, ал. 3, т. 1, пр. 1
НК и по чл. 216, ал. 1 НК, като изпълнението на нито едно от двете наказания
не е отложено по чл. 66 НК.
     При тези аргументи ВКС приема, че не е налице касационното основание
по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК

    4. За явната несправедливост на наказанието
    По отношение на довода за явна несправедливост на наказанието
касаторът твърди, че размерът на определеното наказание не отчита ниската

                                          6
стойност на предмета на престъплението, липсата на тежки телесни
увреждания, както и социалния и личностен профил на подсъдимия.
     Видно от мотивите на въззивното решение – л. 88 гръб – л.90 от
съдебното дело на ВтАС, всички релевантни за индивидуализация на
наказателната отговорност на подсъдимия факти са обсъдени и оценени от
решаващата инстанция. Въззивният съд е приел превес на смекчаващите
отговорността на подсъдимия обстоятелства – невисоката стойност на
предмета на престъплението и младата му възраст. Като отегчаващи фактори
ВтАс е оценил наличието на три осъждания на подсъдимия, извън тези,
определящи квалификацията за опасен рецидив, дръзкият начин на
извършване на деянието, както и липсата на възстановяване на
имуществените вреди от престъплението.
     С основание касаторът сочи, че сравнително ниският интензитет на
упражнената принуда чрез сила следва да се отчете като снижаващ
обществената опасност на конкретното деяние.
     Същевременно Апелативният съд неоснователно е приел, че спрямо
подсъдимият са постановени три осъждания, различни от тези, послужили за
квалификацията по чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК.
     От справката за съдимост (л. 119 – л. 122 от съдебното дело на първата
инстанция) се установяват осем осъждания на Х.. По първото и трето
осъждане по н.а.х.д. № 484/2013 г. на РС Севлиево и н.а.х.д. № 238/2020 г. на
РС Севлиево е приложен чл. 78а НК; по второто осъждане по н.о.х.д. №
71/2015 г. на РС Севлиево е настъпила реабилитация по право по чл. 86, ал. 1,
т. 1 НК; четвъртото, петото и шестото осъждане определят квалификацията по
чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК, доколкото деянията по петото и шестото осъждане са в
условията на съвкупност и наказанията са кумулирани, а наказанието по
четвъртото осъждане е приведено в изпълнение по чл. 68, ал. 1 НК. Всъщност
извън осъжданията, обосноваващи опасния рецидив има само едно друго,
доколкото се касае за няколко деяния, които са извършени в условията на
съвкупност – по н.о.х.д. № 299/2024 г. на РС Севлиево и по н.о.х.д. № 480/2024
г. на РС Севлиево, и които са групирани по н.ч.д. № 142/2025 г. на РС
Севлиево с определяне на подсъдимия Х. на едно наказание пробация. В този
смисъл едното осъждане на подсъдимия, извън тези, които са квалифициращ
елемент, не следва да се оценява с тежестта, която му е предал въззивният съд.
     Възстановяването на имуществените вреди е несъмнено смекчаващ
фактор, а в някои случаи основание за приложение на привилегирован състав
на престъпление. Приемането на обратното – невъзстановяването на
имуществените вреди, като отегчаващо обстоятелство, невинаги е
основателно. От значение са причините за това поведение на подсъдимия,
дали той въпреки че има възможност отказва или не проявява активност да
възстанови щетите или това е проявление на избраната от него линия на
защита, което не трябва да води до неблагоприятното му третиране. ВтАС е
приел невъзстановяване на щетите като безусловно отегчаващо
обстоятелство, което е неправилно в конкретния случай, предвид
установеното поведение на подсъдимия по делото и избраната от него

                                      7
защитна позиция.
     При тези данни ВКС приема, че законосъобразната оценка на
установените по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността на
подсъдимия обстоятелства, определят отмереното от Апелативния съд
наказание в размер на седем години лишаване от свобода като явно
несправедливо. Това е така, защото този размер не отговаря в пълна степен на
установените смекчаващи и отегчаващи отговорността на Х. обстоятелства,
както и на конкретната обществена опасност на деянието и дееца. По тези
съображение и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 НК въззивното решение следва
да бъде изменено, като наказанието се намали от седем на пет години
лишаване от свобода. Този размер на наказанието е справедлив, тъй като
отразява в пълна степен конкретно установената обществена опасност на
деянието и дееца и ще способства за постигане на целите на наказанието по
чл. 36 НК. Първоначалният режим за изтърпяване на наказанието следва да
остане строг, но на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ ЗИНЗС.
     Водим от горното и на основание чл. 354, ал.2, т. 1 НПК Върховният
касационен съд, трето наказателно отделение,

                                РЕШИ:
        ИЗМЕНЯ решение № 18 от 10.03.2026 г., постановено по в.н.о.х.д. №
341/2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, Наказателно
отделение, 2. наказателен състав, като намалява наказанието на подсъдимия
И. Х. от седем на пет години лишаване от свобода.
        ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
        Решението е окончателно – не подлежи на обжалване и протестиране.


                                         Председател: _______________________

                                             Членове:

                                                   1. _______________________

                                                   2. _______________________




                                     8