Потвърждаване на условна присъда и глоба за помагачество при изпиране на пари

Текстът на акта

                                РЕШЕНИЕ
                                     № 124
                             гр. София, 04.03.2026 г.


                     В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди
двадесет и шеста година в следния състав:


                               Председател: Красимира Медарова
                               Членове:     Невена Грозева
                                            Николай Джурковски

при участието на секретаря Невена П. Ангелова
в присъствието на прокурора Петя Маринова
като разгледа докладваното от Николай Джурковски Касационно наказателно
дело от общ характер № 20268002200032 по описа за 2026 година
       Производството е образувано на основание чл. 346 т.1 НПК по касационна
жалба на адв. А., служебен защитник на подсъдимия Е. Д., срещу решение №
226/16.06.2025 г. на Апелативен съд – София, постановено по ВНОХД № 412/2025 г. по
описа същия съд, в частта му, с която е потвърдена присъда № 187/04.11.2024 г. на
СГС по НОХД № 2616/2023 г. относно осъждането на подсъдимия Е. Д. за
престъпление по чл. 253, ал. 4, вр. ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК на
наказания лишаване от свобода за срок от 3 години, изпълнението на което на
основание чл. 66, ал. 1 НК е отложено за срок от 5 години, и глоба в размер на 20 000
лв.
       В жалбата са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3
НПК - допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и явна
несправедливост на определеното наказание. Касационното основание по чл. 348, ал.1,
т.2 НПК е аргументирано с доводи за липса на мотиви във въззивното решение поради
това, че потвърждавайки присъдата на първата инстанция, въззивният съд не е дал
отговор на възраженията на защитата в следните насоки: - че мотивите към присъдата
на СГС не отговарят на изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК, тъй като предложената за
установена фактическа обстановка представлявала буквално преписване на
обстоятелствената част на обвинителния акт чрез използването на техниката „copy-
paste“; - че в мотивите към присъдата на СГС не е посочено кои от приетите и
заимствани от обвинителния акт факти въз основа на кои доказателства са установени;
- относно липсата на доказателства и обосновка на фактическия извод на СГС за
предварителното знание на Е. Д., че по сметка на /фирма/ в /банка/ ще бъде получена
конкретна парична сума, че същата е с престъпен произход, че е налице съгласуваност

                                         1
на волята на между Д. и подсъдимия Д.; - относно липсата в мотивите на присъдата на
описани конкретни действия на Е. Д., които да са били възприети от съда, и
източниците, от които да са утвърдени тези негови активности; - относно допуснати от
първостепенния съд нарушения на чл. 13 и чл. 14 НПК при анализа на
доказателствената маса, които са ограничили правото на защита на Д., а именно - да
разбере по какъв начин и въз основа на кои доказателства съдът е разкрил обективната
истина, кой факт въз основа на кое доказателство е установен; - че в мотивите на СГС
не е посочен нито един факт, който да може да бъде съотнесен към евентуална
деятелност на подсъдимия Д. и от него да се правят изводи за престъпление по чл. 253,
ал. 4 НК. В подкрепа на оплакването за липса на мотиви са изложени и съображения,
че на л. 12 и л. 13 от въззивния съдебен акт е демонстрирано желание за отговор на
възраженията на защитата, но че вместо нарочно произнасяне по правилата на чл. 339,
ал. 2 НПК на практика са изписани мотивите на първия съд, базирани на
предположения, като по този начин втората инстанция е дала вид, че е изпълнила
задължението си и е посочила основанията, поради които не е приела аргументите на
защитата, но обективно не го е сторила. В обобщение на така изложеното се отправя
молба да бъде прието, че въззивната инстанция е допуснала съществени процесуални
нарушения, които са довели до нарушаване правото на защита на Д.. Касационното
основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК е защитено с твърдения, че по отношение на Е. Д.
като отегчаващо обстоятелство е възприето „международният елемент на престъпната
схема, която той е подпомогнал, както и размерът на паричната сума, която е била
предмет на разпореждане и е постъпила по сметка на управляваното от него
дружество“, но че наказанието е определено в неговия законов минимум; че
„международният елемент“ и размерът на паричната сума са подчертани като
отегчаващи обстоятелства единствено за Д., но не и за другия подсъдим; че макар
подсъдимият Д. да е признат за виновен за повече от едно престъпление, а Д. само за
едно, и то в качеството му на помагач, съдът е сложил между тях знак за равенство,
което защитата счита за крайно несправедливо; - че в тази насока не могат да бъдат
пренебрегнати активните действия на Д. по реализация на престъплението по чл. 253,
ал. 4 НК, а именно - ходил е няколко пъти до банката, представял е различни
документи, теглил е парични суми, което не може да бъде отнесено към Д.; - че
неправилно са изключени данните за личността на Е. Д. – че е баща на 7 деца, за които
се грижи, полага труд, а също и безукорното му процесуално поведение, съдействието
му за разкриване на обективната истина, дадените от него обяснения; - че не следва да
бъде пренебрегнат и изключително дългият период на продължителност на
наказателното производство - 7 години, който не е по вина на Д., и че това
обстоятелство е останало недооценено от въззивния съд и следва да бъде отчетено
като изключително смекчаващо отговорността.
       Съобразно релевираната претенция за наличие на касационното основание по
чл.348,ал.1,т.2 НПК в жалбата се отправя молба ВКС да отмени атакувания съдебен
акт и да върне делото на Апелативен съд - София за разглеждане от друг негов състав.
А с оглед заявения касационен повод по чл. 348 ал.1 т.3 НПК са формулирани и
следните алтернативни искания относно наложените на Е. Д. наказания – да се намали
наказанието лишаване от свобода и съответно да се намали изпитателния срок,
респективно да не се налага или да се намали по-лекото наказание глоба, като се
приеме, че са налице условията на чл. 55, ал. 1, т. 1, ал. 2 и ал. 3 НК.
       В съдебното заседание служебният защитник на подсъдимия Е. Д. адвокат Б. А.
поддържа жалбата по изложените в нея съображения в подкрепа на заявените


                                         2
касационни основания, като част от изтъкнатите вече аргументи отново се поставят на
вниманието на ВКС. Моли да се уважи някое от алтернативно направените искания.
       Подсъдимият Д. изразява съгласие с казаното от защитника си, а в последната си
дума моли съда да постъпи правилно.
       Представителят на ВКП намира жалбата на подсъдимия Д. за неоснователна с
аргументи, че не са налице твърдените в нея касационни основания. Моли да се
остави жалбата без уважение и да се потвърди решението.
       Упълномощеният защитник на подсъдимия Л. Д. адвокат Г. У. заявява, че с
подзащитния му не са инициатори на касационната проверка и в този смисъл
предоставят на съда да прецени доколко наведените аргументи и доводи в нея са
правилни.
       Подсъдимият Д. споделя казаното от защитника си.
       ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в
касационната жалба доводи и изложените в съдебно заседание становища на страните
и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на
правомощията си, установи следното:
       С присъда № 187/04.11.2024 г. на СГС, постановена по НОХД № 2616/2023 г. по
описа на съда, подсъдимият Л. П. Д. е признат за виновен в това, че на 10.07.2018 г., в
/населено място/, във финансов център /финансов център/, на /банка/, в качеството си
на пълномощник на управителя на /фирма/, в условията на продължавано
престъпление и в съучастие като извършител за едно от деянията, включени в състава
на продължаваното престъпление, с Е. Д. (последният помагач), извършил финансови
операции с парично имущество в общ размер на 70 000 лв., налично по сметка №
/номер/, с титуляр /фирма/, за което имущество е предполагал, че е било придобито
чрез тежко умишлено престъпление, в частност чрез престъпление по чл. 209 - чл.
212а от българския НК (измама, включително и компютърна такава), като отделните
две деяния са били извършени както следва:
       1.На 10.07.2018 г., във финансов център /финансов център/ на /банка/, в
качеството си на пълномощник на управителя на /фирма/, извършил финансова
операция с парично имущество - изтеглил на каса сумата от 20 000.00 лв. от сметка №
/номер/, с титуляр /фирма/, за което имущество е предполагал, че е било придобито
чрез тежко умишлено престъпление, в частност чрез престъпление по чл. 209 - чл.
212а от българския НК (измама, включително и компютърна такава) и
       2.На 10.07.2018 г., във финансов център /финансов център/ на /банка/, в
качеството си на пълномощник на управителя на /фирма/ и в съучастие като
извършител с Е. Д. (последният помагач), извършил финансова операция с парично
имущество - наредил превод на сумата от 50 000 лв. от сметка № /номер/, с титуляр
/фирма/, към сметка № /номер/, открита в /банка/, с титуляр /получател/ /фирма/,
представлявано от Е. Д., за което имущество е предполагал, че е било придобито чрез
тежко умишлено престъпление, в частност чрез престъпление по чл. 209 - чл. 212а от
българския НК (измама, включително и компютърна такава), поради което е осъден за
извършено престъпление по чл. 253, ал.4, вр. ал.1, пр. 1-во, вр. чл. 26, ал.1, вр. чл. 20,
ал.2, вр. ал.1 НК, като на основание чл. 54 НК са му наложени наказания лишаване от
свобода за срок от три години и глоба в размер на 20 000 лв. На основание чл. 66, ал. 1
НК изпълнението на наказанието лишаване от свобода е отложено за изпитателен срок
от пет години. На основание чл. 189, ал. 3 НПК подсъдимият Л. П. Д. е осъден да
заплати в полза на СДВР съответна част от сторените в хода на ДП разноски в размер

                                            3
на 557 лв., а на основание чл.190,ал.2 НПК да заплати в полза на СГС сумата в размер
на 10 лв. - д.т. за издаване на 2 броя изпълнителни листове.
        Със същата присъда подсъдимият Е. Д., роден на 04.04.1980 г. във /държава/,
нигерийски гражданин, със статут на постоянно пребиваващ в Република България
чужденец, е признат за виновен в това, че на 10.07.2018 г., в /населено място/, в
съучастие като помагач с Л. П. Д., умишлено улеснил последния (като му предоставил
данни за име и номер на банкова сметка на търговското дружество /фирма/, които
данни са били вписани впоследствие от извършителя Д. в съдържанието на съставен в
офис на /банка/ банково-счетоводен документ - платежно нареждане за превод) да
извърши финансова операция с парично имущество - безкасов превод на сумата от 50
000 лв. от сметка № /номер/, с титуляр /фирма/ към сметка № /номер/, открита в
/банка/, с титуляр /получател/ /фирма/, за което имущество помагачът е предполагал,
че е било придобито чрез тежко умишлено престъпление, в частност чрез
престъпление по чл. 209 - чл. 212а от българския НК /измама, включително и
компютърна такава/, поради което е осъден за извършено престъпление по чл. 253,
ал.4, вр. ал.1, пр. 1-во, вр. чл. 20, ал.4, вр. ал.1 НК, като на основание чл. 54 НК са му
наложени наказания лишаване от свобода за срок от три години и глоба в размер на
20 000 лв. На основание чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на наказанието лишаване от
свобода е отложено за срок от пет години. На основание чл.                 189, ал.3 НПК
подсъдимият Е. Д. е осъден да заплати в полза на СДВР съответна част от сторените в
хода на ДП разноски в размер на 557 лв., както и в полза на СГС сумата 1269.41 лв. за
разноски в съдебното производство, а на основание чл.190, ал. 2 НПК и сумата 10 лв. -
д.т. за издаване на 2 броя изпълнителни листове.
        По въззивна жалба на защитника на подсъдимия Е. Д. срещу горната присъда
пред АС-София е било образувано ВНОХД № 412/2025 г. Същото е приключило с
постановяването на атакуваното пред касационната инстанция въззивно решение №
226/16.06.2025 г., с което първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло.
        Касационната жалба е допустима – подадена е от процесуално легитимирана
страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 НПК; в законоустановения от чл. 350,
ал. 2 НПК срок; и срещу акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346,
т. 1 НПК. Разгледана по същество, е неоснователна.
        Макар по отношение на подсъдимия Л. П. Д. присъдата да не е влязла в сила (по
аргумент от т. 4, изр. 1 от ТР № 5/21.05.2018 г. по т.д. № 5/2017 г. на ОСНК на ВКС), на
основание чл. 347, ал. 1 НПК ВКС не дължи проверка на частта от въззивното
решение, засягаща наказателноправното положение на подсъдимия Д.. От това следва,
че предмет на настоящото касационно производство е само обжалваната част от
решението на САС, касеща осъждането на подсъдимия Е. Д..
        Всички доводи, с които е аргументиран касационният повод по чл. 348, ал. 1, т.
2 НПК, в своята същност сочат на претенция за допуснато съществено процесуално
нарушение от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 НПК,
а именно - липса на мотиви на въззивното решение. Заявеното в този смисъл
недоволство от обжалвания съдебен акт е сведено до оплакване за допуснати
съществени нарушения в процесуалната дейност на въззивния съд поради отсъствието
на произнасяне и недаването на нарочни отговори на възраженията на защитника на
подсъдимия Д., които възражения, от своя страна, преимуществено са за липса на
мотиви на присъдата на първоинстанционния съд в конкретно посочени насоки.
        Касационното основание „липса на мотиви“ в заявените от защитника на Д.


                                            4
аспекти ще е налице, когато в нарушение на чл. 339 ал.2 НПК във въззивния съдебен
акт са игнорирани съществени възражения и доводи на защитата – когато не са
посочени основанията да не бъдат приети доводите, респ. когато не са изложени
съображения и липсва произнасяне по конкретни възражения. Без да отстъпва от
утвърденото в практиката разбиране, че въззивният съд поначало дължи на страните
обстоен отговор на наведените от тях конкретни доводи, настоящият състав счита, че
ако въпреки лаконичността си дадените с въззивния съдебен акт отговори на
претенциите на жалбоподателя позволяват безпрепятствено да се установи волята на
решаващия орган и осигуряват възможност за проверка на процесуалната
законосъобразност на формирането на вътрешното му убеждение, следва да се приеме,
че аргументацията на въззивния съдебен акт съответства на стандарта на чл. 339, ал. 2
НПК. В случая с атакуваното решение на практика са дадени отговори на всички
съществени оплаквания на защитата на подсъдимия Д. по отношение обосноваността,
законосъобразността и справедливостта на първоинстанционната присъда, като тези
отговори, макар и в някои аспекти пестеливи (в рамките на минимално необходимия
обем съображения), все пак удовлетворяват горните изисквания. Проверката на
въззивния съдебен акт в обсъждания контекст показва, че подходът на апелативния
съд спрямо възраженията на защитника на Е. Д. покрива изискването на процесуалния
закон да се дадат отговори на всички наведени доводи. По повод отправените упреци
за отсъствието на отговори на въззивния съд по конкретните възражения на защитата
ВКС намира за нужно да добави следното:
      Несъстоятелни са твърденията в жалбата за липсата на отговори на
оплакванията, че мотивите към обжалваната присъда на СГС не съответстват на
изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК понеже „предложената за установена“ фактическа
обстановка представлявала буквално преписване на обстоятелствената част на
обвинителния акт чрез използването на техниката „copy-paste“; както и че в мотивите
на присъдата не е посочено кои от установените и заимствани от обвинителния акт
факти въз основа на кои доказателства са установени. В тази връзка, на първо място,
следва да се отбележи, че на стр.12 от решението, макар и лаконично, въззивният съд е
взел отношение по тези възражения, излагайки съображения, че „При изграждане на
фактическите си изводи СГС е взел предвид всички събрани по делото доказателства,
които е обсъдил поотделно и в тяхната взаимна връзка, като е посочил и от кои именно
е извел значимите за правилното решаване на делото обстоятелства.“ Чрез тези свои
доводи апелативният съд имплицитно се е аргументирал защо счита, че мотивите на
поверяваната от него присъда отговарят на изискванията на чл. 305 ал.3 НПК. На
следващо място, мотивите на присъдата в частта им относно установената фактическа
обстановка категорично не представляват буквално преписване на обстоятелствената
част на обвинителния акт и не се изчерпват с възпроизвеждане на изложените в
обвинителния акт факти, респ. със заимстване на тези факти от обвинителния акт.
Сравнението между съдържанието на обвинителния акт и мотивите на присъдата ясно
разкрива, че не е налице механично пренасяне и дословно възпроизвеждане
(заимстване) на инкриминираната в обвинителния акт фактическа обстановка в
мотивите на първоинстанционния съдебен акт. СГС е обективирал в достатъчна степен
самостоятелната си аналитична и оценъчна дейност - обсъдил е поотделно и в
съвкупност всички относими доказателствени материали и е определил тяхното
значение за установяването на релевантните факти, като на стр. 13-17 изрично е
посочил въз основа на кои доказателствени материали е приел за установена
възприетата от него фактическа обстановка и в частност кои и какви факти се
установяват от отделните групи доказателства, доказателствени източници и чрез кои

                                         5
способи на доказване. По този начин надлежно е формирал собственото си вътрешно
убеждение относно приетите за установени фактически положения. В случая
съответствието в съдържателно отношение на отразените в мотивите на присъдата
факти със залегналите в обвинителния акт фактически твърдения на прокурора
относно инкриминираното деяние на Д. не обуславя липса на суверенна воля на
първия съд, а сочи, че тези факти са били приети от него за установени и доказани. По
тази причина съдържанието на мотивите на присъдата е обезпечило в достатъчна
степен възможността апелативният съд като контролираща инстанция безпрепятствено
да установи действителната воля на СГС по фактите и да проконтролира правилността
на вътрешното му убеждение относно тяхното установяване, което на практика е било
сторено.
       Лишено от основание е и оплакването за отсъствие във въззивния съдебен акт на
нарочно изказано мнение по възражението на защитата на Д. относно липсата на
доказателства и обосновка на фактическия извод на СГС за предварителното знание на
Е. Д., че по сметка на /фирма/ в /банка/ ще бъде получена конкретна парична сума, че
същата е с престъпен произход, че е налице съгласуваност на волята между Д. и
подсъдимия Д.. На стр. 13 от решението въззивният съд изрично е отговорил на това
възражение, като е счел същото за неоснователно, отчитайки факта, че то е било
поставено и на вниманието на първостепенния съд, и споделяйки напълно изложените
от последния съображения в тази насока, които в основата си са били подчертани
отново. С тези възражения на защитата в случая се е оспорвало правилното изясняване
на представното съдържание на подсъдимия Д. относно фактите на деянието.
Констатациите на първия съд относно представното съдържание на подсъдимия Д. при
извършването на деянието, напълно споделени от САС, са формирани след комплексна
оценка на установените по делото факти и обстоятелства, които са предшествали и
съпровождали деянието. Така, в резултат на процесуално издържана доказателствена
дейност контролираните инстанции - в мотивите на първоинстанционната присъда
(стр.26-27) и във въззивното решение (стр.16, 17 и 18) - надлежно са посочили
конкретните факти, които, според тях, обуславят субективната съставомерност на
деянието на подсъдимия Д. по чл. 253, ал. 4 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.4 НК – наличието на
пряк умисъл и предположение за престъпния произход на имуществото, предмет на
инкриминираната финансова операция. В този смисъл следва да бъдат интерпретирани
и отразените (на стр. 17 от мотивите и на стр.11 от въззивното решение) факти относно
закриването на банковата сметка на /фирма/, по която е била преведена процесната
сума 50 000 лв., и датата, на която това е сторено. Данните по делото (отчет по сметка
№ /номер/, издаден от /банка/ – на л. 2 в т. 3 от ДП) установяват, че закриването на
тази сметка и изтеглянето в брой на всички налични по нея средства е било
предприето и осъществено лично от подсъдимия Д. на датата 13.07.2018 г. – само три
дни след като на 10.07.2018 г. подсъдимият Д. е извършил безкасовия превод към тази
сметка и след като още същия ден, 10.07.2018 г., е последвало служебното изваждане
от тази сметка на наредената по нея парична сума. Тези действия, преценени в
съвкупност с всички останали коментирани от предходните инстанции факти,
несъмнено сочат на наличието на ясни представи и знание у Д. за естеството на
извършената от Д. незаконна финансова операция и престъпния произход на
средствата и в частност, че въпросната банкова сметка на /фирма/ е била открита
именно с цел да обслужи осъществяването на тази финансова операция.
       Въззивният съд е извършил цялостна проверка на правилността на атакуваната
пред него присъда като е взел предвид комплексно събраните по делото


                                          6
доказателствени материали и дадената им оценка от първия съд. В резултат на тази си
дейност е споделил изцяло приетата за установена от СГС фактическа обстановка, в
т.ч. и относно инкриминираната деятелност на подсъдимия Д.. По този начин САС
имплицитно е отговорил на отправените с въззивната жалба оплаквания на защитата,
приемайки ги за неоснователни, относно липсата в мотивите на присъдата на
конкретни описани действия на Е. Д., които да са били възприети от съда, и
източниците, от които да са утвърдени тези негови активности, респ. че в мотивите на
СГС не е посочен нито един факт, който да може да бъде съотнесен към евентуална
деятелност на подсъдимия Д. и от него да се правят изводи за престъпление по чл. 253,
ал. 4 НК. В тази връзка следва да се подчертае, че както в мотивите на присъдата
(стр.12, стр. 24 и 25), така и във въззивното решение (стр.6, 7 и 16), ясно са посочени
конкретните обстоятелства, които, според съдилищата, обосновават обективната
съставомерност на деянието на подсъдимия Д. по чл. 253, ал. 4 вр., ал. 1 вр. чл. 20 ал.4
НК и в частност в какво точно се е изразила инкриминираната помагаческа дейност на
този подсъдим, като са изложени и съображения въз основа на какви обективни
доказателства са били формирани изводите в тази насока.
       Макар и с твърде лаконична аргументация, въззивната инстанция (на стр.12 от
решението) е отговорила и на възраженията относно допуснати от първостепенния съд
нарушения на чл. 13 и чл. 14 НПК при анализа на доказателствената маса, за които се
претендира да са ограничили правото на защита на Д., а именно - да разбере по какъв
начин и въз основа на кои доказателства съдът е разкрил обективната истина, кой факт
въз основа на кое доказателство е установен. Обективният преглед на материалите по
делото обуславя заключение за законосъобразен, в своята цялост, подход на
първостепенния съд при допускането, събирането, проверката и оценката на
доказателствените материали и за тяхната логически вярна и коректна интерпретация
според действителния им смисъл, като същевременно при прегледа на материалите по
делото се установява, че нито едно от възприетите от СГС фактически положения,
касаещи дейността на подсъдимия Д., не е голословно и произволно изведено. С оглед
на това апелативният съд е имал пълното основание да не споделя заявеното от
защитата на Д. недоволство в тази насока, поради което изводът му в този смисъл не е
компрометиран.
       Предвид гореизложеното несъстоятелни са и развитите в жалбата съображения,
че на л. 12 и л. 13 от въззивния съдебен акт само е демонстрирано желание за отговор
на възраженията на защитата, но че вместо нарочно произнасяне по правилата на чл.
339, ал. 2 НПК на практика са преписани мотивите на първия съд, базирани на
предположения, като по този начин втората инстанция е дала вид, че е изпълнила
задължението си и е посочила основанията, поради които не е приела аргументите на
защитата, но обективно не го е сторила. Както бе отбелязано по-горе, САС е дал
своите отговори на поставените пред него възражения, които (отговори) в никакъв
случай не се основават на предположения за един или друг факт от кръга на
очертаните в чл. 102 т.1 НПК. При това положение неудовлетвореността от тези
отговори и несъгласието с тях сами по себе си не са основание за извод, че не е спазен
очертания в нормата на чл. 339, ал. 2 НПК стандарт за съдържанието на въззивното
решение в случаите, когато се потвърждава първоинстанционната присъда по
въпросите по чл. 301 ал.1 т.1 и т.2 НПК, какъвто е настоящият.
       В обобщение се налага заключението, че в атакуваното решение отсъстват
претендираните пропуски и непълноти в мотивировката му. С оглед на това ВКС
счита, че процесуалните му характеристики отговарят на изискванията на чл. 339 ал.2


                                           7
НПК, поради което обуславят неоснователност на отправените от защитата на Д.
упреци спрямо съдържанието му, а с това и извод, че не е налице претендираното
касационно основание по чл. 348, ал. 3, т. 2 пр.1 НПК.
      Неоснователно и оплакването за явна несправедливост на наложените на
подсъдимия Д. наказания.
      Преценено спрямо заявените в жалбата възражения, наказанието ще е явно
несправедливо, когато очевидно не съответства на обществената опасност на деянието
и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на
целите на по чл. 36 НК (чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК).
      За извършеното престъпление по чл. 253, ал. 4, вр. ал. 1 НК са предвидени
кумулативни наказания лишаване от свобода за срок от три до дванадесет години и
глоба от двадесет до двеста хиляди лева.
      В случая наказанията на подсъдимия Д. са определени по реда на чл. 54 НК в
рамките на предвидените от закона размери. Изводът на СГС за липсата на
предпоставки за приложението на чл. 55 НК, имплицитно споделен от САС, е
правилен и съответен на данните по делото. Дългият период на продължителност на
наказателното производство, претендиран в жалбата като изключително смекчаващо
отговорността обстоятелство, останало недооценено от въззивния съд,
законосъобразно е отчетен от съдилищата единствено като фактор при преценката на
въпросите по чл. 301, ал. 1, т. 3 НПК, а не и като основание за прилагане на чл. 55 НК.
В тази връзка се налага да бъде направено следното уточнение: Въпросът за общата
продължителност на наказателното производство подлежи на обсъждане от гледна
точка правото на обвиняемия/подсъдимия за разглеждане на делото му в разумен срок
съгласно правилото на чл.6 т.1 ЕКПЧ. В утвърдената практика на ЕСПЧ за начало на
разумния срок по наказателните дела се приема моментът, в който е предявено
обвинението, което, преценено спрямо националното ни законодателство и фактите по
делото, означава, че разумният срок относно Д. е започнал да тече от предявяването на
постановлението за привличане на обвиняем, когато е дадена възможност на
обвиняемия и защитника му да се запознаят с неговото пълно съдържание по реда на
чл.219 ал.4 НПК. В случая това е било сторено едва на 30.12.2022 г. (постановление за
привличане на обвиняем – л.л. 82-84 в т.19 от ДП) и оттогава Д. е започнал да търпи
ограниченията и неблагоприятните последици от процесуалното си качество на лице,
спрямо което е повдигнато наказателно обвинение. Затова именно от тази дата трябва
да се изчислява релевантният период за разумния срок. И тъй като считано от
посочения начален момент до днешна дата са изтекли 3 години и 2 месеца, то предвид
естеството на обвинението, обема и сложността на подлежащите на установяване във
връзка с това обвинение факти и предопределената от тях правна сложност, както и
обема на наложилите се като необходими процесуално-следствени действия по делото,
не би могло да се приеме, че е нарушен критерия за разумност на срока за разглеждане
на делото и за неговото решаване. Затова, след като не се касае за прекомерна и
неразумна продължителност на производството, не се налага прилагане на
компенсаторни мерки на това основание чрез намаляване на наложените наказания.
       Видно е, че в рамките на приложението на чл. 54 НК всяко от наложените на Д.
наказания лишаване от свобода и глоба е определено в минималния предвиден в
закона размер, а това на практика означава при изключителен превес на смекчаващите
отговорността обстоятелства, което, без съмнение, е изцяло в полза на подсъдимия. В
тази връзка неразбираемо, от гледна точка интересите на подсъдимия Д., и без резон,
от гледна точка релевираното оплакване за явна несправедливост на наказанието, е

                                          8
твърдението в жалбата, че макар относно този подсъдим да са били възприети
отегчаващи обстоятелства („международният елемент на престъпната схема, която той
е подпомогнал, както и размерът на паричната сума, която е била предмет на
разпореждане и е постъпила по сметка на управляваното от него дружество“),
наказанието му е определено в неговия законов минимум.
       Доколкото настоящата касационна проверка относно подсъдимия Д. се извършва
при условията на чл. 347, ал.2 от НПК, ирелевантно е възражението в жалбата, че
„международният елемент“ и размерът на паричната сума не са отчетени като
отегчаващи обстоятелства за този подсъдим, а единствено за подсъдимия Д..
       Явната несправедливост на включените в кумулативната санкция наказания се
претендира и по съображения, свързани с наложените наказания на извършителя на
престъплението – подсъдимия Д.. Но обстоятелството, че за по-голямата по обем
престъпна дейност на извършителя (осъществена чрез две деяния) са определени
същите по размер кумулативни санкции, каквито и на Е. Д., само по себе си не дава
основание да се приеме, че наложените такива на последния за извършената от него
помагаческа дейност по отношение на едното от деянията на другия подсъдим са явно
несправедливи. В тази връзка следва да се отчете, че макар деятелността на Д. да е
само помагаческа спрямо изпълнителската дейност на Д. по нареждането на превода
на сумата от 50 000 лв., то в резултат именно на това участие на Д. в престъплението
са били създадени реални условия той да се възползва икономически от облагите на
задружната му престъпна дейност с извършителя Д., доколкото сумата е била
трансферирана по банковата сметка на еднолично притежавано от Д. търговско
дружество, а това е щяло да доведе до собственото му облагодетелстване. Този факт
обосновава завишаване на обществената опасност на деянието на помагача Д. и следва
да бъде взет предвид при преценката относно справедливостта на наказанията му.
       Така, при съобразяване на всички обстоятелства от значение за очертаване на
тежестта на определената на подсъдимия Д. кумулативна санкция касационният съд
намира, че наложените на този подсъдим основно и допълнително наказания не са
явно несправедливи по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК, защото са определени при
правилно отчитане на смекчаващите и отегчаващите отговорността му обстоятелства и
напълно съответстват на обществената опасност на извършеното от него престъпление
и на личността му. В контекста на изложеното визираните в жалбата обстоятелства, че
Д. е баща на 7 деца, за които се грижи; че полага труд; че има безукорно процесуално
поведение и че е давал обяснения, не са фактори, които да обосновават допълнително
намаляване на размера на наложените му наказания. В случая последното би могло да
бъде сторено единствено в резултат на прилагане на чл. 55 НК, но както бе вече
посочено, предпоставките и условията за това не са налице. По тези съображения
претендираната в жалбата по-голяма снизходителност спрямо Д. от гледна точка
размера на наказанията не намира опора в данните по делото, не би удовлетворила
правилата на чл. 54 НК, респ. чл.55 НК и не би изпълнила целите на наказанието по
чл. 36 НК.
       Отделно от това определеният максимален изпитателен срок на наказанието
лишаване от свобода също не го характеризира като явно несправедливо, доколкото
предвид установените отегчаващи обстоятелства този срок не покрива признаците по
чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК.
       С тези аргументи ВКС намира, че не е налице касационният повод по чл.348,
ал.5, т.1 вр.ал.1, т.3 НПК и че с оглед на това липсва основание за смекчаване на
наказателната отговорност на подсъдимия Д. в заявените в жалбата аспекти.

                                         9
       По изложените съображения касационната инстанция достигна до извода, че
като е потвърдил присъдата на СГС в частта относно подсъдимия Е. Д. АС-София не е
допуснал твърдените в жалбата нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 НПК.
       Воден от тези мотиви и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният
касационен съд, трето наказателно отделение



                                   РЕШИ:
      ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 226/16.06.2025 г. на Апелативен съд –
София, постановено по ВНОХД № 412/2025 г. по описа същия съд.
      Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
      На основание чл. 395а ал.1 вр. чл. 55 ал.4 НПК на подсъдимия Е. Д. да се
предостави писмен превод на настоящото решение на английски език.


                                            Председател: _______________________

                                                Членове:

                                                       1. _______________________

                                                       2. _______________________




                                       10