Отмяна на въззивна присъда за отвличане поради съществени процесуални нарушения

Текстът на акта

                             РЕШЕНИЕ
                                  № 197
                          гр. София, 20.04.2026 г.


                   В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и седми март през две
хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                            Председател: Антоанета Данова
                            Членове:     Невена Грозева
                                         Бонка Я.а

при участието на секретаря Илияна Т. Петкова
в присъствието на прокурора Ивайло Симов
като разгледа докладваното от Антоанета Данова Касационно наказателно
дело от общ характер № 20268002200072 по описа за 2026 година
Производството е образувано по касационни жалби, депозирани от
подсъдимите В. З. Ю., Е. И. М. и С. А. С., чрез защитника им адв. Я., от
частния обвинител Т. С. А. лично и чрез повереника му адв. К., срещу присъда
№8 от 02.10.2025 г., постановена по внохд №89/2025 г. по описа на
Апелативен съд- Варна.
       В жалбата на защитника на подсъдимите и допълнението към нея се
релевират всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК. Оплакването
за допуснати съществени процесуални нарушения се обосновава с: 1.
неправилна интерпретация на данните, съдържащи се в показанията на
свидетелите Б. Ю. и Н. А., като се твърди, че заявеното от тях е било
отхвърлено    от    съда    с „абсурдни и необосновани“ мотиви; 2.
незаконосъобразна преценка, извършена от апелативната инстанция относно
възможността показанията на свидетелите И. И., Т. Д. и Д. С. да бъдат
ползвани като годни източници на доказателства; 3. липса на обсъждане на
множеството противоречия в заявеното от пострадалия Т. А. в отделните му
разпити, както и липса на коментар за това, че част от информацията,
предоставена от него е оборена от други обективни доказателства; 4.
пренебрегване на изводите в КСППЕ-за относно личностните характеристики
на пострадалия, като съдът единствено е коментирал дали Т. А. е способен
правилно да възприема и възпроизвежда факти от действителността; 5.

                                     1
отсъствие на съпоставка между отделните доказателства и на противоречията
между тях, както и отсъствие на аргументи кои доказателства са били
кредитирани с доверие и по каква причина, което навежда на извод за липса на
мотиви към въззивната присъда. На следващо място се твърди, че допуснатите
съществени нарушения на процесуалните правила са довели и до неправило
приложение на материалния закон по смисъла на чл.348 ал.1 т.1 от НПК.
Посочва се и, че наложените на подсъдимите наказания са явно
несправедливи. В условията на алтернативност се правят следните искания:
въззивната присъда да бъде отменена и делото върнато за ново разглеждане от
друг състав на съответния съд; подсъдимите да бъдат оправдани или
наложеното им наказание да бъде сведено до минимален размер.
      С жалбата на повереника на частния обвинител- адв. К. и допълнението
към нея се атакува присъдата в частта относно наложените на подсъдимите
наказания, за които се твърди, че са „несправедливи и явно занижени“, понеже
не съответстват на степента на обществената опасност на деянието. Посочва
се, че пострадалият е бил жестоко пребит, включително и чрез използване на
бухалка, в резултат на което са му били причинени значителни телесни
повреди, след което е бил хвърлен в багажника на автомобила, а след това
отново бит. Възразява се срещу приложението на чл.55 от НК по отношение
на подсъдимия В. Ю., поради липса на многобройни или изключителни
смекчаващи отговорността обстоятелства. В тази насока се посочва, че преди
и след отвличането на Т. А., спрямо последния са били осъществени
множество противозаконни действия лично от този подсъдим, който е имал
лидерска роля; че именно В. Ю. противозаконно е проникнал в двора и дома
на пострадалия, носейки отвертка; че след спирането на превозното средство,
с което А. е бил отвлечен, същият подсъдим му е нанесъл повторен побой- все
обстоятелства приети от съда, но не отчетени като отегчаващи отговорността
фактори. Оспорва се преценката на въззивната инстанция за това, че
продължителния период на водене на наказателното производство
представлява смекчаващо отговорността обстоятелство. Поставя се акцент, че
липсват самопризнания на В. Ю., както и че той е бил осъждан. Аналогични
съображения са изложени и досежно оплакването за явна несправедливост на
наказанията, наложени на другите двама подсъдими Е. И. и С. С.. В
заключение се моли да бъде отменена въззивната присъда в атакуваната й част
и да бъде постановена нова, с която да се увеличи наложеното наказание на
всеки един от тримата извършители.
         В касационната жалба и допълнението към нея, изготвена лично от
частния обвинител Т. А. се посочва, че се обжалва решението на Апелативен
съд- Варна, понеже „наложеното наказание не съответства на тежкото
престъпление, извършено при опасен рецидив, изразяващо се в следното:
въоръжено нахлуване в частна собственост с взлом, побой, отвличане и
грабеж от лицата В.Ю., Е. М. и С.С.“, като се обръща внимание, че за целта
е използвано МПС, „което показва, че е засегнат чл.142 ал.2 т.2 от НПК“.
Акцентира се на това, че престъплението е осъществено с особена дързост и
явно неуважение към обществото, през светлата част на денонощието и пред
жители на селото, че подсъдимите не са се признали за виновни, дали са

                                     2
лъжливи обяснения, което според частния обвинител, изразява неуважение
към съда и незачитане на законите в страната. Твърди се, че към момента на
осъществяване на престъпната проява, частният обвинител е бил в тежко
здравословно състояние, а в резултат на изживения стрес и нанесения му
побой, е получил два инфаркта. Прави се искане за налагане на подсъдимите
на наказание по чл.142 ал.2 т.2 от НК, дори и по-тежко, тъй като извършеното
от тях представлява опит за убийство.
      В съдебното заседание пред Върховния касационен съд повереникът на
частния обвинител- адв.К. поддържа касационната жалба по изложените в нея
съображения и с направените искания и моли да бъде уважена.
Същевременно намира касационната жалба на подсъдимите за неоснователна,
като изразява несъгласие с доводите, наведени в нея.
           Частният обвинител Т. А. също поддържа депозираната от него
касационна жалба и моли за налагане на ефективно наказание на
подсъдимите, а по отношение на касационната жалба на защитника им, се
придържа към казаното от повереника си- адв. К..
       Адв. Я., защитник на подсъдимите В. Ю., Е. М. и С. С., акцентира на
няколко от оплакванията, въведени в касационната им жалба, а именно:
недопустимост на показанията на свидетелите И., С. и Д., неглижиране на
изводите в СППЕ-за относно характеровите особености на пострадалия Т.А.,
неяснота относно това кои фактически положения е възприела въззивната
инстанция, доколкото последната е предложила в мотивите си две възможни
версии- че пострадалият е бил качен в багажника на автомобила на
подсъдимия В., от една страна, а от друга- че е бил принуден сам да се качи в
превозното средство. Пледира за приложение на чл.9 ал.2 от НК. Моли в
условията на алтернативност подсъдимите да бъдат оправдани или делото
върнато за ново разглеждане, поради допуснати нарушения на чл.13 и чл.14 от
НПК. Досежно жалбите на частния обвинител и повереника му, взема
становище за тяхната неоснователност.
        Представителят на Върховната касационна прокуратура предлага да
бъдат оставени без уважение всички касационни жалби, тъй като счита, че
подсъдимите са извършили престъплението „отвличане“, понеже са
употребили физическа принуда спрямо пострадалия. Счита, че не са налице
основания за приложението на чл.9 ал.2 от НК, а по отношение на наложените
наказания приема, че те не са явно несправедливи. Моли въззивната присъда
да бъде оставена в сила.
      В последната си дума подсъдимите В. Ю., Е. М. и С. С. молят да бъдат
оправдани.
      ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като
обсъди релевираните в касационните жалби и допълненията към тях
оплаквания, доводите на страните от съдебното заседание и извърши проверка
на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи
следното :
      С присъда №4 от 21.01.2025 г., постановена по внохд №118/2023 г.,


                                     3
Окръжен съд- Добрич е признал подсъдимите В. З. Ю., Е. И. М. и С. А. С. за
невиновни в това, че на 14.03.2021 г. в /населено място, област/, в съучастие
като съизвършители отвлекли Т. С. А., като деянието е извършено от две или
повече лица, поради което и на основание чл.304 от НПК ги е оправдал по
повдигнатото им обвинение за престъпление по чл.142 ал.2 т.2 във вр.с ал.1
във вр.с чл.20 ал.2 от НК.
      С присъдата съдът се е разпоредил с веществените доказателства и е
постановил направените по делото разноски да останат за сметка на
държавата.
      По въззивен протест на прокурор от Окръжна прокуратура- Добрич и
въззивна жалба на частния обвинител Т. А., пред Варненски апелативен съд е
било образувано внохд №89/2025 г., приключило с нова въззивна присъда №8
от 02.10.2025 г., с която първоинстанционния съдебен акт е бил отменен, като
подсъдимите В. З. Ю., Е. И. М. и С. А. С. са били признати за виновни в
извършването на престъпление по чл.142 ал.2 т.2 във вр.с ал.1 във вр.с чл.20
ал.2 от НК и на основание чл.55 ал.1 т.1 от НК са им наложени следните
наказания:
     на подсъдимия В. Ю.- една година лишаване от свобода, при
     първоначален общ режим на изтърпяване на основание чл.57 ал.1 т.3 от
     ЗИНЗС;
     на подсъдимия Е. М.- една година лишаване от свобода, чието
     изтърпяване на основание чл.66 ал.1 от НК е отложено за срок от три
     години;
     на подсъдимия С. С.- една година лишаване от свобода, чието
     изтърпяване на основание чл.66 ал.1 от НК е отложено за срок от три
     години;
      С присъдата съдът се е произнесъл по веществените доказателства и по
разноските, които е възложил в тежест на тримата подсъдими.

       По касационната жалба на подсъдимите В.Ю., Е.М. и С.С., подадена
чрез защитника им адв. Я.
      Оплакването на защитника на подсъдимите за допуснати от апелативния
съд съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл.348
ал.1 т.2 от НПК, е основателно. Касационната инстанция не може да навлиза
в съдържателната страна на вътрешното убеждение на съда по същество. Тя
обаче може да контролира спазването на процесуалните правила и правилата
на формалната логика в доказателствената дейност на въззивния съд, въз
основа на която дейност се формира вътрешното му убеждение и тогава,
когато констатира пороци - да се намеси чрез отмяна на съдебния акт, какъвто
е настоящият случай. Съществените отклонения от правилата за проверка и
оценка на докателствата и доказателствените източници и тяхната
процесуална стойност, намират израз в следното:
      1.При изграждане на изводите си по фактите въззивната инстанция
незаконосъобразно се е позовала на показанията на свидетелите И. И., Т. Д. и

                                     4
Д. С., първите двама полицейски служители, присъствали по време на
проведения оглед на местопроизшествие, а третият специалист- технически
помощник, участвал при извършването на това следствено действие, в частите
им, в които свидетелите са възпроизвели признания на подсъдимия В. Ю.
относно повдигнатото му впоследствие обвинение за престъпление отвличане.
Въззивният съд е бил прав за това, че показанията на полицейските служители
И. и Д., касаещи личните им възприятия при огледа на местопроизшествието,
досежно наличието на следи от външната страна на автомобила, предмет на
огледа, както и относно вещите и следите, иззети от багажника му, могат да
бъдат ползвани като годни доказателствени средства, тъй като те попадат в
изключението по чл.118 ал.3 от НПК. Не така стоят нещата обаче с онази част
от показанията им, в които преразказват „самопризнания“ на В. Ю.. Касае се
за нетипична разузнавателна беседа, проведена в хода на първото действие по
разследването, а именно оглед на местопроизшествие, с което на основание
чл.212 ал.2 от НПК е започнало досъдебното производство. От момента, в
който е стартирало претърсването на автомобила, собственост на подсъдимия
и изземване на вещи от него, В.Ю. се е превърнал в лице, заподозряно в
извършване на престъпление, поради което всички негови изявления нямат
процесуална стойност и не могат да се въвеждат в процеса чрез разпити на
полицейски служители, пред които са били направени, след като
заподозреният не е бил уведомен за правото си да запази мълчание и за
правото на адвокатска защита. Независимо, че горепосоченото е с
първостепенно значение, е необходимо да се посочи още и, че конкретните
данни, възпроизведени от св.И. и св.Д. относно участието на подсъдимия в
престъплението отвличане, представляват производни доказателства, които не
могат да бъдат ползвани, тъй като заместват първични доказателства
/информацията в обясненията на подсъдимия/, които не са недостъпни. Това е
така, тъй като производните доказателства могат да се ползват само в три
случая, когато служат за разкриване на първични доказателства, за проверка
на такива или когато първичните са недостъпни. След като подсъдимите
отричат да са извършили отвличане на пострадалия в събраните по реда на
НПК обяснения, тези доказателствени факти не могат да бъдат замествани от
производни доказателства, така, както не могат да се ценят и писмени
волеизявления на обвиняем/свидетел, включени в протокол за съответното
действие по разследването. Посоченото обосновава извод за това, че
показанията на полицейските служители св.И. и св.Д. в коментираните им
части, не могат да бъдат ценени и следва да бъдат изключени от
доказателствената маса. Неправилно е разбирането на въззивния съд, че
данните, съобщени от тези свидетели, макар и производни, подкрепят
твърденията на пострадалия, депозирани в неговия разпит. Това е така, тъй
като за производни доказателства става дума, когато свидетелят не
възпроизвежда непосредствено възприет от него факт, а онова, което е чул от
други лица за този факт, т.е при делението на доказателствата на първични и
производни се изхожда от източника на сведения за факта. В случая
първичните доказателства се съдържат в обясненията на В. Ю., а не в
показанията на св.Т. А., защото полицейските служители преразказват


                                    5
заявеното от подсъдимия пред тях и го възпроизвеждат в процеса.
      Отразените в мотивите на апелативния съд два съдебния акта на ВКС-
решение №28 от 07.03.2017 г. по н.д. №1257/2016 г. на второ н.о. и решение
№181/2018 г. по н.д.№545/2018 г. на първо н.о., в подкрепа на тезата му, че
показанията на полицейските служители, „в частта относно спонтанното
изявление на подсъдимия В.Ю., че пострадалият е бил „набутан в
багажника“, представляват производни доказателства, които са напълно
допустими“, не могат да бъдат обсъждани. Това е така, тъй като в правно
информационните системи „Сиела“, „Апис“ и „Лакорда“, както и в
Автоматизираната система за управление на делата /АСУД/, използвана от
ВКС, решения с посочените номера, дати, години и номера на наказателни
дела на ВКС, не съществуват. И на последно място, в протоколите за разпит на
 свидетелите И.И. и Т.Д. от досъдебното производство, приобщени по реда на
чл.281 ал.4 във вр.с ал.1 т.2 от НПК, се констатира използване на техниката
copy-paste, което поставя под съмнение, че възприятията им за протеклите
събития са лично формирани и възпроизведени в съответното доказателствено
средство. Тази причина за изключването им в коментираните им части, макар
да няма водещо значение /поради изложените по-горе съображения/, не може
да бъде подмината без внимание.
      Що се отнася до специалиста- технически помощник, участвал при
огледа на местопроизшествието, следва да се отбележи, че същият не може да
бъде разпитван в качеството на свидетел, не само поради това, че показанията
му възпроизвеждат информация, посочена от заподозряно лице, както и че
тази информация представлява производно доказателство, но и поради факта,
че специалистът- технически помощник е участвал в действия по
разследването. Субектите на наказателно процесуални отношения извън кръга
на субектите на процеса, са обособени в две отделни групи. Към първата се
причисляват експертите, преводачите, тълковниците и специалистите-
технически помощници, а във втората-свидетелите и поемните лица /П., С..
Наказателен процес. София.1989/. Специалистите- технически помощници се
назначават, когато за извършване на някое процесуално следствено действие,
като напр. оглед, претърсване и изземване, са необходими специални знания и
подготовка, каквито съответния орган не притежава. Специалистите-
технически помощници не могат да имат качеството на свидетели, така както
не могат да имат това качество и експертите, тълковниците и преводачите.
Съгласно чл.118 от НПК, за разлика от служителите на МВР, които
присъстват при извършване на конкретно посочени в закона процесуално
следствени действия, специалистите- технически помощници участват при
тяхното извършване, като напр. изготвят веществени доказателствени
средства, закрепват следи от престъпление и пр. Посоченото от въззивния съд
в обратния смисъл решение №433/16.04.2014 г. по н.д.№1562/2013 г. на трето
н.о. на ВКС, освен че е изолирано и с голяма давност, е в противоречие и с
преобладаващата актуална практика на Върховната инстанция.
      2. Апелативният съд е пропуснал да направи преценка на годността на
протокола за оглед на местопроизшествие от 14.03.2021 г. /т.3 л.117-118 от
ДП/. Независимо от наименованието му, по своята същност осъщественото

                                     6
процесуално действие, което той обективира, освен оглед на лекия автомобил
на подсъдимия В. Ю., представлява и претърсване и изземване на вещи,
намиращи се в него. При това положения, протоколът е следвало да бъде
представен от наблюдаващия прокурор за одобрение пред съдия от съответния
съд, съобразно разпоредбата на чл.161 ал.2 от НПК. Предвиденият съдебен
контрол при интервениране от страна на държавата в чужда имуществена
сфера има за цел да гарантира основни права на гражданите и по конкретно
правото на собственост. Съгласно чл.17 ал.3 от Конституция на Р.България
частната собственост е неприкосновена, поради което държавата следва да
гарантира, че всяка нейна намеса в това право няма да бъде произволна.
Такава гаранция е именно съдебната санкция. По делото липсват данни
изобщо протокола за оглед на местопроизшествие да е бил представян за
одобрение от съд, поради което той не притежава процесуална стойност, в
частта относно претърсването и изземването в автомобила на подсъдимия.
Това обаче не означава, че откритите и иззети при претърсването вещи и
следи, имащи отношение към престъплението, не могат да бъдат приобщени
към доказателствения материал с други допустими от НПК доказателствени
средства, което обаче не е било сторено от въззивната инстанция. В тази
насока е следвало да бъдат разпитани поемните лица по протокола, относно
намерените в автомобила вещи и следи, начина на тяхното изземване и
опаковане, както и да бъде проследен пътя до предаването им на вещото лице,
изготвило СМЕ-за на веществени доказателства и начина на описанието им в
нея.
      3. Независимо, че съдилищата по фактите имат изключителна дискреция
да преценяват кои свидетелски показания да кредитират с доверие и кои да
отхвърлят като недостоверни, то намеса на ВКС винаги е необходима, когато
тяхното съдържание е неправилно интерпретирано, когато липсват мотиви за
взетото решение или когато тези мотиви са неубедителни или почиват на
предположения. По настоящото дело въззивната инстанция не е дала вяра на
показанията на свидетелите Б. Ю. и Н. А. в частите им, в които са заявили, че
пострадалият не е бил насилствено качен от подсъдимите М. и С. в багажника
на автомобила на В. Ю., а доброволно е влязъл в купето му, сядайки на
задната лява седалка. За да приеме показанията на двамата свидетели в тези
им части за необективни, съдът си е послужил изцяло с предположения. Така,
по отношение на свидетелката Н. А. е приел, че е възможно тя да е изпаднала
в заблуждение относно факта на доброволно качване на Т. А. в автомобила,
тъй като е възприела събитията от сравнително далечно разстояние и през
ограда, препятстваща нейната видимост. По делото не са налице конкретни
данни за това на какво разстояние се е намирала свидетелката, нито пък
такива, че оградата, през която е наблюдавала инцидента е препятствала
видимостта й. Свидетелката последователно е твърдяла, че е виждала мястото
на произшествието и действията на лицата и ако съдът е имал съмнения, е
следвало да проведе допълнителен разпит на Н. А. за изясняване на
посочените факти. От друга страна, съдът е кредитирал показанията й за
нанесения побой от страна на тримата подсъдими по отношение на
пострадалия и за това, че е възприела кръв по лицето на последния,

                                     7
пропускайки обаче, че тези обстоятелства тя е наблюдавала от същото място и
разстояние. За това, че свидетелката не е била на голямо разстояние от
мястото на инцидента свидетелства и възприятието й по отношение на
разменените реплики между лицата, като в тази част показанията й отново са
били кредитирани с доверие. Що се отнася до данните, предоставени от св. Б.
Ю., съдът също ги е отхвърлил на базата на предположения, игнорирайки
заявеното многократно от него, че не може да посочи часа, в който е
наблюдавал доброволното качване на Т. А. в процесния автомобил.
Апелативната инстанция не е съпоставила твърдението на този свидетел, че е
„забелязал сбиването на път за дома си, връщайки се от работа“ , с часа, в
който са се развили тези събития /както самият съд е приел около 16:00 часа/, а
се е концентрирал единствено на посочения от свидетеля час 12:00, и то след
като преди, а и впоследствие, св.Ю. е заявил, че не може да посочи точен час.
Всички разсъждения на въззивната инстанция дали свидетелят е бил в обедна
почивка, за стандартното работно време в сферата на строителството, както и
за пътя, изминат от него от местоработата му до мястото на произшествието,
са изградени изцяло на предположения. Нещо повече, напълно недопустимо е
да бъдат отхвърлени показания на свидетел на основание, че са дадени за
първи път в съдебното производство /л.156 от внохд/.
      4. Показанията на св. Т. А. не са били обсъдени с необходимата
задълбоченост и в пълнота, предвид неговата заинтересованост от изхода на
делото. Това е изисквало особено внимателен анализ на казаното от свидетеля
и прецизна съпоставка и с други доказателствени източници, събрани по
делото. Така например, показанията на пострадалия не са били обсъдени във
връзка с информацията, предоставена от св. И. Т., както и с данните, отразени
в докладна записка, изпратена на съда от МВР, РУ- Тервел /л.588-л.589, т.3 от
нохд №118/2023 г./. Не е било извършено и съпоставяне на заявеното от св.Т.
А. по отношение на областите от неговото тяло, където според него са били
нанасяни удари от подсъдимите, с констатираните от СМЕ-за телесни
увреждания. Съдът не е съпоставил и съобщеното от пострадалия съдържание
на разговорите на тел.112 с това, обективирано в протокола за техническа
експертиза /л.75-811 т.5 от ДП/. Тук е мястото да се отбележи, че на сигналите
на тел.112, подадени от пострадалото лице е придадено такова значение,
каквото те нямат. Независимо, че разговорите на телефона за спешна помощ
представляват „спонтанно изказване“, изразено под влияние на
непосредствени възприятия, страх и болка и не в условията на обмисляне, не
следва да се забравя, че подалият сигнала не е задължен да бъде изчерпателен
и точен по отношение фактите, интересуващи наказателното производство,
нито пък е длъжен да говори истината под страх от наказателна отговорност,
затова тези разговори нямат висока доказателствена стойност, както е приел
съда, а са само ориентировъчни. Всъщност, ако решаващият съд беше прав в
преценката си за особеното доказателствено значение на тези разговори,
същият би следвало да констатира, че никъде в последните два разговора с
тел.112, проведени от Т. А. след твърдяното от него отвличане от
подсъдимите, последният не е съобщил за подобно действие.
      На следващо място, сравнението между съдържанието на показанията на

                                      8
св. Т.А. от досъдебното производство и от първоинстанционното съдебно
следствие показва наличието на множество противоречия в заявените от него
факти, които противоречия обаче не са били констатирани по предвидения в
чл.281 от НПК ред. Това не е било сторено и от въззивната инстанция. При
това положение при новото разглеждане на делото, на пострадалия Т. А.
следва да бъде извършен преразпит и ако отново се установят противоречиви
данни със заявеното пред органите на досъдебното производство, е
необходимо да се приобщят показанията му от тази фаза на процеса, след
което апелативната инстанция следва подробно да ги обсъди и анализира,
посочвайки кои от тях приема за истинни, респективно не им дава вяра и по
какви причини.
        5. Приетите по делото Съдебно психиатрични експертизи са били
съвсем бегло отразени в мотивите на въззивната инстанция, като липсва
каквото и да е било обсъждане на личностните характеристики на
пострадалия в контекста извършване на преценка за обективност на данните,
съдържащи се в други доказателствени източници.
      Предвид изложеното ВКС счита, че доказателствената дейност на
въззивната инстанция страда от сериозен дефицит, поради което не може да се
направи извод, че по делото е достигната обективната истина. Като не е
изпълнил задълженията си за обективно, всестранно и пълно изследване на
всички обстоятелства по делото, въззивният съд е допуснал нарушение на
чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК. В този смисъл касационната жалба на
защитника на подсъдимите е основателна и следва да бъде уважена.
      Само за пълнота на изложението е необходимо да се отбележи, че в
мотивите си на л.158 от внохд, апелативният съд е посочил, че дори да се
възприеме, че пострадалият сам се е качил в процесния автомобил, то
упражнената спрямо него принуда, изразяваща се в нанасянето на множество
удари преди това и отправени заплахи, че подсъдимите няма да спрат да го
бият, ако не се извини на Б. /съпругата на подсъдимия В. Ю./, би могло да
доведе до извод, че престъплението отвличане е консумирано от обективна
страна. Според съда това е така, тъй като влизането на пострадалия в
превозното средство е било мотивирано от нанесения му непосредствено
преди това побой и от заплахата, че той няма да престане докато пострадалият
не се съгласи да се извини на свидетелката. При приетите обаче от решаващия
съд фактически обстоятелства за насилствено качване в багажника на
превозното средство на Т. А. от подсъдимите, ВКС не може да разглежда
предложената теза, тъй като това би означавало да внесе промяна във фактите,
с каквото правомощие касационната инстанция не разполага, тъй като тя е
съд по правото, а не по фактите. Отделно от това АС-Варна не се е занимала
със субективната страна на престъплението в очертаната от него хипотеза. Но
така или иначе, доколкото въззивната присъда се отменя на процесуално
основание, ВКС няма задължение да обсъжда приложението на материалния
закон.
       При новото разглеждане на делото, апелативният съд следва да проведе
разпит на поемните лица по протокола за оглед на местопроизшествие, да


                                     9
проследи пътя на веществените доказателства и начина на тяхното опаковане
от момента на изземването им до предаването им за експертно изследване, да
проведе допълнителен разпит на св. Б. Ю. и Н. А. за обстоятелствата посочени
в т.3 от настоящото решение, ако счете за необходимо, както и да извърши
преразпит на св. Т. А. и при констатиране на противоречия с показанията му
от досъдебното производство, да приобщи последните по предвидения в НПК
ред. След извършване на тези процесуални действия, съдебният състав следва
да обсъди в детайли доказателствата и доказателствените източници, които са
процесуално годни да послужат за изграждане на фактологията по делото, да
ги съпостави помежду им и посочи на кои от тях дава вяра и по какви причини
и кои не кредитира и защо; да изложи възприетата от него фактическа
обстановка, мотивите си по правото и да отговори на всички направени от
страните възражения.

       По касационните жалби на частния обвинител Т. С. А. и на
повереника му адв. К..
       Доколкото ВКС констатира допуснати съществени процесуални
нарушения от въззивния съд, обуславящи касационното основание по чл.348
ал.1 т.2 от НПК, което по необходимост налага отмяна на въззивната присъда и
връщане на делото за ново разглеждане на АС- Варна, всички доводи,
изложени от тези двама касатори във връзка с нарушение на материалния
закон при приложението на чл.55 от НК и за явна несправедливост на
наложените на подсъдимите наказания, не могат да бъдат разглеждани.
       Водим от горното и на основание чл.354 ал.3 т.2 във вр.с ал.1 т.5 от
НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение


                                РЕШИ:
      ОТМЕНЯВА въззивна присъда №8 от 02.10.2025 г., постановена по
внохд №89/2025 г. по описа на Апелативен съд- Варна.
      ВРЪЩА делото за ново разглеждане на същия съд, друг съдебен състав
от стадия на съдебното заседание.
      РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва.



                                          Председател: _______________________

                                             Членове:

                                                    1. _______________________

                                                    2. _______________________



                                    10
11