Давност при връщане на суми по неравноправни клаузи в потребителски кредит

Текстът на акта

                             РЕШЕНИЕ
                                   № 26
                           гр. София, 29.01.2026 г.


                   В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:


                            Председател: Росица Божилова
                            Членове:     Анна Ненова
                                         Татяна Костадинова

при участието на секретаря Ивона Ст. Мойкина
като разгледа докладваното от Росица Божилова Касационно търговско дело
№ 20238002901405 по описа за 2023 година
      Производството е по чл. 290 ГПК.
      Образувано е по касационна жалба на И. И. А. и З. Т. А. против решение
№ 88/10.03.2023г. по т.д.№ 9/2023 г. на Окръжен съд – Стара Загора, в частта
му с която е потвърдено решение № 723/08.08.2022г. по гр.д.№ 2536/2021г. на
Районен съд Стара Загора, за отхвърляне на предявения от тях иск, поради
уважено възражение за изтекла погасителна давност, за разликата над
уважения размер от 12 326,13 лева и до претендираните 28 252,63 лева, т.е. за
сума от 15 926,50 лева / формирана от курсови разлики от погасена главница,
в периода 22.10.2007г. – 22.04.2016г. и от погасени лихви и такси, в периода
22.10.2007г. – 22.04.2018г., явяваща се платена без основание, поради
нищожност на приложени за формирането им клаузи на договор за кредит №
HL 9317/27.04.2006г. и споразумение от 22.10.2007г. към същия, като
неравноправни, по смисъла на чл. 143 ЗЗП /.
       Касаторите оспорват правилността на въззивното решение, поради
противоречието му с формирана задължителна за съда практика на СЕС,
според която / решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-
259/19г./, макар да не противоречи на правото на ЕС уредба в националните
законодателства на давностни срокове от 3,5,10 години, в рамките на които
потребителите следва да предявят по съдебен ред своите реституционни
претенции, несъвместима със Съюзното право е национална уредба,
регламентираща че началото на течението на давностния срок е свързано с
момента на извършване на престацията, направена в изпълнение на


                                      1
неравноправна клауза, ако към този момент потребителят не е знаел или
разумно не е могъл да узнае за неравноправния характер на договорната
клауза, източник на неоснователно извършената престация. Позовават се и на
приетото в идентичен смисъл, с решения на СЕС по съединени дела С-80/21 и
С-82/21, C-698/18 и С-699/18, С-776/19 и С-782/19, както и по дело С-485/19,
изхождащи от принципа, че установяването по съдебен ред на
неравноправността на договорна клауза по начало трябва да води до
връщането на потребителя в правното и фактическо положение, в което би се
намирал при липсата на такава клауза, като изключването от националния съд
на приложението на такава норма поражда реституционния ефект, по
отношение на недължимо платените от потребителя суми, на основание
неравноправната клауза / така и решения на СЕС по дела С-154/15, С-307/15,
C-698/18 - С-699/18 /.
       Касаторите твърдят, че в противоречие с цитираната практика на СЕС
въззивният съд е приел в мотивите на решението, че кондикционните
вземания на жалбоподателите са погасени по давност, съобразявайки начален
момент на същата момента на извършените плащания, като момент на
изискуемост по смисъла на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, каквото приложение на
нормата касаторите намират несъвместимо с правото на ЕС и даденото от
СЕС задължително тълкуване в съответствие с принципа за ефективност,
залегнал в чл. 7, ал. 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Оспорват
отказа на въззивния съд , да се съобрази с приетото в решение на СЕС по дело
С-224/19 - С-259/19, с оглед различна фактология по спора в това
производство / различна правна уредба относно началния момент на
погасителната давност според националния закон в Испания / спрямо
настоящата, тъй като се касае за преюдициално тълкувателно заключение с
действие erga omnes. Оспорват и възприетата от въззивния съд кратка 3-
годишна погасителна давност по чл.11, б.“в“ ЗЗД, въпреки че претенциите на
ищците се основават на „неоснователно обогатяване„ и съгласно
задължителните постановки на ППВС № 1/1979г., приложима за тях е общата
5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД. Позовават се и на процесуалното
бездействие на въззивния съд, въпреки въведено с въззивната жалба
оплакване, за неизпълнено от първоинстанционния съд задължение по чл. 146,
ал. 1, т. 5 ГПК, да разпредели доказателствената тежест за подлежащи на
установяване факти и в частност – за момента на узнаване неравноправния
характер на атакуваните договорни клаузи, конкретизиран от ищците
единствено времево - през 2021г.. Сочи се и нарушение на чл. 12, чл. 235, ал. 2
и чл. 236, ал. 2 ГПК от въззивния съд, тъй като не е изложил аргументи по
въведения с въззивната жалба довод, за необоснованост на
първоинстанционното решение, при интерпретиране установимия от
заключението на СИЕ доказан размер на реституционните вземания.
         Ответната страна - „Юробанк България„АД – оспорва касационната
жалба на И. А. и З. А., като в допуснатата й за разглеждане част, извън
наведената аргументация, съобразима при последващото произнасяне по
съществото на касационната жалба, доводите се свеждат до следното:

                                      2
Нормите на чл. 110 ЗЗД и чл.114, ал. 1 ЗЗД не противоречат на норми на
Директива 93/13/ЕИО или друга норма на общностното право, вкл.
приложението им / в конкретната хипотеза / не е в разрив с принципите за
равностойност и ефективност, въведени с чл. 6, пар. 1 и чл. 7, пар.1 от
Директивата, бидейки ясни и като не правят прекомерно трудно или
невъзможно / вкл. с оглед продължителността на давностния срок /
упражняването на потребителското право за реституция на даденото, нито го
ограничават неравностойно, в сравнение с други правни субекти,
предявяващи идентични искове, без да имат качеството на потребители. По
начало, съгласно постоянната практика на СЕС, „при липса на специална
правна уредба на Съюза [ в съответната област ] редът и условията за
прилагане на защитата на потребителите, предвидена в Директива 93/13, се
уреждат във вътрешния правов ред на държавите – членки по силата на
принципа за процесуална автономия на последните, като се вземат предвид
принципите, които стоят в основата на националната правораздавателна
система, като зачитане правото на защита, принципа на правната сигурност и
правилното протичане на производството / така решение по съединени дела С-
776/19 и С-782/19 и решение по дело С-484/21/. Това, според ответника,
означава, че националната юрисдикция разполага със суверенното право на
преценка и тълкуване на конкретните правопораждащи юридически факти,
обусловили спорните правоотношения, предмет на конкретното дело и
приложимите към тях правни норми, за да се установи дали дадените
специфични разрешения на СЕС по конкретни преюдициални запитвания са
приложими към особеностите на националната правна система и нормативна
уредба. В обхвата на тази „автономна преценка„, независимо от даденото
тълкуване на СЕС по приложението на принципа за ефективност на
потребителската защита, гарантирана от Съюзното право, при прилагането на
погасителна давност срещу реституционни искове на потребители, попада,
според ответника и определянето на началния момент, съобразно нормата на
чл. 114, ал.1 ЗЗД във връзка с приетото в ППВС № 1/ 1979г. - от момента на
плащането. Дори да се приеме - макар да е чужда на националната правна
уредба, почиваща на „обективната теория“ за определяне началния момент на
изискуемостта, съответно – на давността - „теорията на узнаването“ за
неравноправния характер на договорните клаузи, въведена с тълкуването на
СЕС, то такова узнаване следва да се приеме за установено към 10.10.2008г. /
относно вземанията от възнаградителни лихви / и към м. юли 2010г. / относно
валутния риск /, към които моменти, предвид установеното от заключението
на СИЕ драстично повишение на размера на погасителните вноски и
драстично изменение на курса на шв. франк към лева, ищците биха могли да
узнаят неравноправния характер на оспорените клаузи от договора за кредит,
ако биха положили дължимата грижа за собствените си работи / чл. 63, ал. 2
ЗЗД /. Страната се позовава и на широко разпространена, убедителна и ясно
разбираема информация, предоставяна от адвокати и в обществените медии,
относно възможния неравноправен характер на договорни клаузи и техните
правни последици, поне 8-9 години назад, спрямо предявяването на исковете,
което също е съобразимо обстоятелство относно възможния, при положена


                                     3
дължима грижа за собствените работи, много по-ранен момент на узнаване за
неравноправността. Акцентира на приетия от СЕС стандарт на „средния
потребител„ – относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и
съобразителен„, както и на голословност на твърдението на ищците, за
узнаване неравноправността към 2021г. / предявяването на исковете /, без да
се наведат обстоятелствата, при които се твърди да е настъпило и без да се
проведе пълно и главно доказване на същите, тъй като те, според ответника,
носят доказателствената тежест, да установят момента на узнаването, като
позитивен факт от който черпят правни последици. В тази връзка ответникът
намира за релевантно да се отговори на въпроса, защо едва през 2021г. ищците
са потърсили консултация с адвокат, кои обстоятелства са ги мотивирали за
това, за да се прецени имало ли е пречки да се предприеме такава консултация
и по-рано. Въведени са аргументи, за отричане задължение на настоящия
състав да се съобрази с цитираната от ищците практика на СЕС, не само като
неотносима - поради различие между настоящата и разгледаните в
съответните решения фактическа обстановка и правна рамка на запитващата
юрисдикция                   / подробно коментирани в писмената защита /, а и
с довода, че не се касае за прилагане на разпоредби от вторичното съюзно
право с директен ефект / чл. 6, пар.1 и чл. 7, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО,
 които по принцип следва да отговарят на изискването да са ясни, точни,
конкретни и с ниска степен на абстракция, така че от тях да се извличат по
безспорен начин правата и задълженията на адресатите им. Значимо, според
ответника, и достатъчно е обстоятелството, че видно от съдържанието им,
тези разпоредби на Директивата не уреждат пряко приложение на института
на погасителната давност, поради което следва да се предпочете конкретната
национална правна уредба. Сочи се, че доколкото не е обявено за загубило
сила ППВС № 1/1979г., като противоречащо на принципите за равностойност
и ефективност по Директивата, с тълкувателно решение на върховната
съдебна инстанция, няма причина същото да не бъде                 приложено.

       С определение № 216/23.01.2025г. по настоящото дело, касационното
обжалване е допуснато по жалбата на И. А. и З. А. по следните два правни
въпроса: 1/ Кой е началният момент, от който тече погасителната давност за
вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване, вследствие
приложението на неравноправни клаузи в потребителски договор, в хипотеза,
в която потребителят не е в състояние сам да прецени, че договорната клауза е
неравноправна или не е узнал за неравноправния й характер ? –
допълнителният селективен критерий е обоснован в хипотезата на чл. 280, ал.
1, т. 2 ГПК, поради противоречие на въззивния акт с приетото в решения на
СЕС по съединени дела С- 80/21 и С-82/21, С-224/19 и С-259/19, С-698/18 и
С-699/18, С-776/19 и С-782/19 и решения по дела С-485/19 и С-40/08,
анализирани и в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение по т.д.№
2746/2022г. на І т.о. на ВКС, с което е даден отговор на идентичен правен
въпрос; 2/ Какъв е приложимият давностен срок за вземания, предявени с иск
по чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД - за реституиране на получено при начална
липса на основание, въз основа на неравноправни клаузи в потребителски


                                     4
договор, обявени за нищожни ? – допълнителният селективен критерий се
обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с ППВС № 1/1979 г..
       Върховен касационен съд, първо търговско отделение, в съответствие с
доводите и възраженията на страните и правомощията си по чл. 290, ал. 2
ГПК, за да се произнесе, съобрази следното:
       С влязлото в сила въззивно решение / с недопускането на подадената от
„Юробанк България„АД насрещна касационна жалба против тази му част /, е
потвърдено първоинстанционното решение, с което е прогласена
нищожността на чл. 3, ал. 6, чл. 4, т. 1 и т. 2 и чл. 6 , ал . 3 от сключения
между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL
9317/27.04.2006г., както и нищожността на чл. 1, чл. 3, ал. 5 и чл. 6 от
допълнително споразумение от 22.10.2007г. към същия, като неравноправни
по смисъла на чл. 146 , ал. 1 вр. с чл. 143 ЗЗП вр. с чл. 26, ал. 1, предл. трето
ЗЗД. Потвърдено е и частичното уважаване на предявени от ищците
осъдителни искове, за връщане от ответника на недължимо получени, на
основание нищожните договорни клаузи, суми. Касационната жалба на
ищците, за частично отхвърляне на част от осъдителните искове, поради
изтекла погасителна давност, е оставена без разглеждане – с определение №
216/23.01.2025 г. по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр.
първо ГПК, като недопустима, изключая частта й срещу потвърждаване на
първоинстанционното решение за отхвърляне на иска с цена 28 252,63 лева,
за разликата над уважения размер от 12 326,13 лева и до претендираните 28
252,63 лева, т.е. за сума от 15 926,50 лева / формирана от курсови разлики от
погасена главница, в периода 22.10.2007г.–22.04.2016г. и от погасена
възнаградителна лихва и такси, в периода 22.10.2007г. – 22.04.2018г./, явяваща
се платена при начална липса на основание, поради нищожност на приложени
за определяне размера на плащанията клаузи на договор за кредит № HL
9317/27.04.2006г. и на споразумение от 22.10.2007г. към същия. Частичното
отхвърляне на този иск – предмет на настоящото производство – е
обосновано единствено с изтекла погасителна давност.
       Предмета на частично влязлото в сила въззивно решение по
установителния и осъдителните искове изключва :1/ преразглеждането на
спора, относно действителността на клаузите на чл. 3, ал. 6, чл. 4, т. 1 и т. 1 от
договора за кредит и чл. 6, ал. 3 от допълнителното споразумение за
нищожни, респ. – прогласяването им за нищожни, като неравноправни, по
смисъла на чл. 143 ЗЗП; 2/ преразглеждане на спора относно наличието на
правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД, за връщане на платени, въз
основа обявените за нищожни договорни клаузи, в погашение на главница,
възнаградителни лихви и такси за управление на кредита, суми, в качеството
им на платени при начална липса на основание; 3/ произнасяне по размера на
приетите за платени без основание суми – ищците са въвели въззивен довод,
за неправилно определен размер,           поради неправилно възприето от
първоинстанционния съд заключение на СИЕ / Приложение 4.2 към същото
/, по който твърдят, че няма произнасяне на въззивния съд и касационен довод
с какъвто предмет са въвели с касационната си жалба, но същият е относим
към претенция, спрямо отхвърлянето на която не е допуснато касационно

                                        5
обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3, предл. първо ГПК.
        Така спорът в настоящото производство се концентрира до
правилността на въззивното решение, в извода за погасяване вземанията на
ищците, поради изтекла погасителна давност – началния момент на същата и
приложимия давностен срок – с оглед който частично е отхвърлен иска с
 цена 28 252,63 лева.
       Относно противопоставеното от ответника възражение за изтекла
погасителна давност, съдът е приел следното: Директива 93/13 определя
основанията и предпоставките определена договорна клауза от потребителски
договор да бъде прогласена за неравноправна, но не ограничава страните –
членки да предвидят и уредят при условията на изключителна дискреция в
своята вътрешна правна регламентация                              / принцип на
процесуална автономия / последиците от нищожността на клаузите, вкл.
определяне на подходящ давностен срок, с изтичането на който осъдителните
претенции на потребителя да се погасяват, доколкото същият е разумен и не
противоречи на принципите за „ равностойност „ и „ ефективност „ / чл. 6, ал.
1 и чл. 7, ал.1 от Директивата /. Насетне съдът е посочил за неприложими
решенията на СЕС по съединени дела С-224/19 и С-259/19 , С-698/18 и С-
699/18, както и по дело С-485/19, доколкото законодателството на запитващата
юрисдикция съдържа различна, спрямо българската, уредба относно началото
на давностния срок. Приел е, че няма основание да не приложи погасителната
давност, съгласно уредбата в ЗЗД, но не е посочил изрично начален момент на
„изискуемостта“, съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, нито е коментирал приложението
на     разпоредбата, съответно на принципите за равностойност и
ефективност и даденото задължително тълкуване поприложението им в
относимост към          реституционни претенции на потребители от
приложението на неравноправни клаузи. Доколкото съдът санкционира с
изтекла давност платеното от възнаградителни лихви              през    целия,
предхождащ 3-годишния срок преди предявяване на исковата молба, период,
следва че прилага погасителната давност с начален момент отделните
плащания, в съответствие с приетото в ППВС № 1/1979 г. по приложението на
чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД. Съдът е приел, че вземането от надвзети
възнаградителни лихви е „безспорно периодично„, поради което е приложима
3-годишната погасителна давност, с която са погасени всички вземания от
платени лихви, в период до 3 години назад спрямо подаването на исковата
молба, съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Относно погасителната давност спрямо
приети за дължими, като платени без основание погашения на главница и
такси за управление на кредита, въззивният съд не е изложил мотиви. От
периода, за     който     исковете    за      тези    суми   са   уважени от
първоинстанционния съд – 22.04.2016г. - 22.04.2021г. / за 5 години назад от
исковата молба /, чието решение въззивният съд е потвърдил изцяло, следва
че давността е преценявана и приложена като за вземания с характеристика
на периодични плащания.
      По първия правен въпрос :
      Отговор на същия е даден в постановеното решение по т.д.№ 2746/2022г.
на І т.о. на ВКС, споделен и в решение по т.д.№ 342/2023 г. на І т.о., след

                                      6
анализ на решенията на СЕС, обосновали допълнителния селективен
критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както и други, което разрешение
настоящият състав напълно споделя, мотивирано както следва: С оглед на
засилената защита на потребителя като икономически по-слабата страна,
предвидена в Директива 93/13 и разяснена в практиката на Съда на
Европейския съюз, изключването на действието на неравноправната
договорна клауза, която налага плащането на суми, оказали се недължими,
поражда съответния реституционен ефект за връщането им. Основната цел е
възстановяване на правното и фактическо положение, в което потребителят би
се намирал при липса на тази клауза. В практиката на СЕС са дадени насоки
относно приложението на правния институт на погасителната давност при
рестуционни претенции на потребители, който по правило се урежда от
националното законодателство. В този смисъл установените от националните
законодателства ред и условия не следва да бъдат по-неблагоприятни от тези
относно сходни съдебни производства по вътрешното право (принцип на
равностойност) и не следва да бъдат уредени по начин, който прави
практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на
правата, предоставени от общностния правов ред (принцип на
ефективност) – така в решение от 26.10.2006 г. по дело C-168/05, Mostaza
Claro, т. 24; решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19, т.
83; решение от 22.04.2021 г. по дело C-485/19, т. 52. СЕС приема, че
противопоставянето на давностен срок на исковете с реституционен характер,
предявени от потребител, с цел претендиране на права, черпени от Директива
93/13, само по себе си не противоречи на принципа на ефективност, стига
прилагането му на практика да не прави невъзможно или прекомерно трудно
упражняването на правата, предоставени с тази директива (така в решение
от 10.06.2021 г. по съединени дела C-776/19 и C-782/19, т. 40; решение от
16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19, т. 92; решение от
25.04.2024 г. по дело C-484/21, т. 27). Счетено е, че давностен срок може да
бъде съвместим с принципа на ефективност, ако потребителят е имал
възможност да узнае за правата си, преди този срок да започне или да
изтече (в този смисъл решение от 10.06.2021 г. по съединени дела C-776/19 и
C-782/19, т. 46; решение от 09.07.2020 г. по съединени дела С-698/18 и С-
699/18, т. 67; решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19,
т. 91). В решение от 25.04.2024 г. по дело C-484/21, т. 32-35, и решение от
25.04.2024 г. по дело С-561/21 на СЕС, т. 36-38, са дадени разяснения, че
давностният срок по реституционни претенции, който започва да тече от
датата, на която влиза в сила съдебният акт, с който е установена
неравноправността на съответната договорна клауза в потребителския договор
и е обявена нищожността й, е съвместим с принципа на ефективност, тъй като
потребителят има възможност да се запознае с правата си, преди този срок да
започне да тече или да изтече, като продавачът/доставчикът си запазва
възможността да докаже, че потребителят е знаел или разумно е можел да
знае за неравноправността й, преди да бъде постановен такъв съдебен акт.
В същия смисъл е и даденото от СЕС тълкуване с оглед принципа на правна
сигурност в т. 39-42 и в т. 1 от диспозитива на решение от 25.04.2024 г. по дело


                                       7
С-561/21.
      В съответствие с така даденото от СЕС тълкуване по приложението на
принципа за ефективност, залегнал в чл. 7, ал. 1 от Директива 93/13, спрямо
приложението на погасителната давност по реституционни претенции за
потребители, в решение № 106/15.07.2024 г. по т.д. № 2746/2022г. по описа на
ВКС, ТК, II т.о. е прието, че началният момент, от който тече 5-годишната
погасителна давност, за вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, произтичащо от
приложението на неравноправна клауза в дългосрочен потребителски договор,
е моментът на получаване на сумата при начална липса на основание (т. 7 от
ППВС № 1/79 г.), при условие, че към този момент потребителят е знаел или
разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която
произтича реституционната претенция, а при липса на така посоченото
условие – моментът на узнаването му. Преценката за това е конкретна, въз
основа на установените по всяко отделно дело обстоятелства. В хипотеза, в
която с влязло в сила решение, по което страна е потребителят, е обявена за
нищожна като неравноправна клауза / какъвто е настоящият случай /, към
датата на влизане в сила на решението потребителят със сигурност е узнал за
правата си, като това не лишава от възможност продавачът/ доставчикът да
докаже, че потребител е знаел или разумно е можел да узнае за това
обстоятелство преди този момент.
      В допълнение към този анализ, следва да се съобрази и развитото в
практиката на СЕС разбиране, за съдържанието на релевантното знание на
потребителя, за неравноправност на договорни клаузи - решения по съединени
дела С-810/21 и С-813/21: за да бъдат условията за прилагане на даден
давностен срок в съответствие с принципа за ефективност, не е достатъчно да
предвиждат, че потребителят трябва да е запознат с фактите, съставляващи
неравноправността на договорната клауза, без да отчитат от една страна
обстоятелството, дали той е запознат с правата, които черпи от Директива
93/13 и от друга страна обстоятелството, дали разполага с достатъчно време,
за да може ефективно да подготви и задейства правото на защита пред съд, за
да предяви тези права / също в решение по съединени дела С- 776/19 и С-
782/19 /. В решения по дело С- 484/21 и С-561/21 е възприето за недопустимо
давностния срок за предявяване на иск за възстановяване на разноски, платени
от потребител, да започне да тече от датата на която националният върховен
съд е постановил по друго дело решение, с което е обявена за неравноправна
клауза от договор с общи условия, съответстваща на клаузата от
потребителски договор, респ. че не може да се счита, че от наличието на
трайно установена национална съдебна практика относно нищожността на
подобни клаузи следва, че съответният потребител е знаел за
неравноправността на идентична клауза от собствения му договор и за
произтичащите от нея правни последици.
      По втория правен въпрос :
      Отговор на същия е даден и в решение по т.д.№ 2746/22г. на ІІ т.о.
ВКС – общата 5-годишна, като се извежда пряко и от разпоредбите на чл. 110
и сл. ЗЗД и задължителните указания в ППВС № 1/1979г., тъй като вземанията
на ищците се основават на института на неоснователното обогатяване,

                                      8
независимо от съществуващо между страните договорно правоотношение, във
връзка с което са възникнали и независимо от това, с какво формално
основание са платени по това правоотношение, доколкото валидно такова е
отречено с влязлото в сила, в тази му част, въззивно решение. Действително,
съдилищата са прогласили нищожност на отделни неравноправни клаузи, а не
на целия договор за кредит, противно на формирана актуална практика на
ВКС, съобразно тълкувателни решения на СЕС в идентична хипотеза, но в
тази част въззивното решение не е предмет на настоящия инстанционен
контрол, в съответствие с принципа за диспозитивното начало в процеса. Не е
въведен от касаторите и спор относно 5-годишния погасителен давностен
срок, като несъответен на принципа за ефективност, а и цитираната по-горе
практика на СЕС не разглежда такъв давностен срок, като правещ
практически невъзможно или прекомерно трудно реализирането на
реституционните права на потребителите.
       Според ППВС № 1/1979г. първият фактически състав на чл. 55, ал. 1
ЗЗД е приложим при дадено при начална липса на основание - без каквато и да
било връзка / правоотношение / между даваща и получаваща страни, както и
при дадено въз основа нищожен акт , респ. нищожна сделка, или унищожаем
акт /сделка - след прогласяване на унищожаемостта. Според дадените в
Постановлението примери, вкл. мотиви към т. 6 от същото, фактическият
състав на чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД е приложим и при съществуващо между
страните - даваща и получаваща - валидно правоотношение, по повод което е
настъпило имуществено разместване, стига даденото да не съставлява
дължима по това правоотношение престация, тъй като основанието му не я
предполага, както и когато вече е била изпълнена, вкл. в хипотеза на
надплатено / така в решение по т.д.№ 68/2024г. на І т.о. ВКС /. Разрешението
следва да е идентично за всяка една престация, която не е дължима на
основанието, на което е сключен договора между страните, но не поради
неговото прекратяване или разваляне / другите фактически състави на чл. 55,
ал. 1 ЗЗД /.
       Идентично следва да е и разрешението в хипотеза като настоящата, в
която полученото без основание е в резултат на прилагани отделни нищожни
договорни клаузи. Реституционното вземане на потребител, основано на
прогласени за нищожни договорни клаузи нито е от лихви, нито е от друг
вид периодично плащане, по смисъла на чл. 111, б.“в“ ЗЗД, съгласно
приетото в ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011г. на ОСГТК на
ВКС.
       По съществото на касационната жалба:
       В исковата си молба, позовавайки се на относима практика на СЕС,
ищците са заявили узнаване за неравноправността на атакуваните договорни
клаузи едва през 2021г., по повод завеждане на исковете                     /
исковата молба предявена на 22.04.2021г. /. В отговора на исковата молба,
ответникът не е оспорил твърдението на ищците, за узнаване през 2021г.,
нито е противопоставил последващо изтъкваните съображения за по - ранно
възможно узнаване, ако ищците биха положили дължимата грижа за
собствените си работи, съгласно чл. 63, ал. 2 ЗЗД: 1/ от момента на драстично

                                     9
повешение на размера на погасителните вноски от възнаградителна лихва и
драстично завишение курса на шв. франк спрямо лева / 2008г. – 2010г. / -
заявено в отговора на въззивната жалба на ищците или 2/ от наличието на
информация за възможна неравноправност на договорни клаузи,
разпространявана в обществени медии и коментирана в професионални /
адвокатски / среди – заявено едва в настоящото производство. С отговора на
въззивната жалба на ищците ответникът изрично се е противопоставил на
носена от него доказателствена тежест относно „узнаването“, но ако не би
било споделено подобно разпределение на доказателствената тежест от съда,
поддържа узнаване по съображенията в п. 1, въз основа установените от СИЕ
моменти на значително завишение на дължимите от кредитополучателите
плащания, вкл. поради драстично изменение на курса на швейцарския франк
спрямо лева. Изначално, обаче, ответникът е претендирал за начален момент
на погасителната давност извършването на отделните плащания, като се е
противопоставил на „теорията на узнаването„ в цитираните решения на СЕС,
приети спрямо различна фактологична обстановка и правна рамка на
запитващата юрисдикция, но и по съображения, че уредбата на погасителната
давност по българския закон – като продължителност и с начален момент,
основан на „обективната теория„ / от конкретен факт, независим от
субективната преценка и поведение на страните - момента на неоснователното
обогатяване /, съгласно задължителното тълкуване в ППВС № 1/1979 г. и ТР
№ 5/2019г. по тълк. дело № 5/2017г. на ОСГТК на ВКС, не противоречи на
принципите на равностойност и ефективност, коментирани в цитираната
практика на СЕС.
     Първоинстанционният съд не е указвал доказателствена тежест във
връзка с възражението за погасителна давност и конкретно – относно момента
на узнаване за неравноправността на договорните клаузи от ищците, нито
това е сторил въззивният съд, въпреки изричния техен въззивен довод, за
опущение в доклада на първоинстанционния съд.
     С оглед отговора на първия правен въпрос следва извода, че меродавен
за определяне началния срок на погасителната давност за реституционните
вземания на ищците би бил момента на плащанията, съгласно приетото в
ППВС № 1/1979г., стига към този момент същите да са знаели или разумно да
са могли да узнаят за неравноправността на клаузи от сключения с ответника
договор за кредит и споразумение към същия. Ако това условие не е налице,
изискуемост по смисъла на чл.114, ал. 1 ЗЗД следва да се приеме настъпила от
установен последващ плащанията момент на знание или разумно
предположена от обстоятелствата възможност за узнаване неравноправността
на договорените клаузи, но което знание не се изчерпва със знание за
проявленията / последиците / от приложението на неравноправните клаузи,
каквито се явяват значителното завишение в размера на дължимите по
договора за кредит плащания, вкл. в резултат на значително завишения курс
на шв. франк спрямо лева, предвид поемането на валутния риск изцяло от
ищците, а следва да е знание за произхода на неравноправността – фактите на
които се основава, правното й обосноваване, вкл. с последиците на
нищожност и възможностите за ефективна защита срещу същата. От даденото

                                    10
в решенията на СЕС по дела С-484/21 и С-561/21 тълкуване на принципа за
ефективност при потребителската защита, досежно подлежащия на
установяване релевантен факт – условие за определяне началния момент на
давността, съгласно приетото в ППВС 1/1979 г., и прилагайки общия принцип
за разпределяне на доказателствената тежест в процеса – чл. 154, ал. 1 ГПК
- следва, че в тежест на ответника е доказване действителния момент на
узнаването, като позитивен факт, от който единствено той черпи правни
последици, по противопоставеното от него възражение за изтекла погасителна
давност. Твърденият от ищците момент на узнаване е логично благоприятен
за тяхната, и неблагоприятен за позицията на ответника, поради което от
неговото доказване или недоказване от ищците не следват каквито и да било
правни последици за последния. Доколкото, без възражение за изтекла
погасителна давност установяването на такъв момент е ирелевантно, не би
могло да се приеме, че носят каквато и да било доказателствена тежест за
него.
      Ответникът не е провел такава защита. Пропускът на съдилищата да
разпределят доказателствената тежест в процеса, макар да е нарушение на
съдопроизводствените правила, не е съществено за защитата на ответника в
настоящия случай, тъй като фактите, които той своевременно е
противопоставил за релевантни, при условие, че би му била разпределена
доказателствената тежест, по отношение узнаването на неравноправността на
договорните клаузи от ищците – значителното завишение на размера на
погасителните вноски и на курса на шв. франк спрямо лева - както вече се
посочи по-горе, са недостатъчни да обосноват релевантно знание на
ищците, бидейки единствено проявления на неравноправността / като се
съобрази, че обективно биха могли да са последица и на правомерни действия
на търговеца или в резултат на обективни обстоятелства, извън волята му /.
        Аргументите на ответника, че момента на изискуемост на
реституционните претенции следва да се определи по чл. 114, ал. 1 ЗЗД вр. с
приетото в ППВС № 1/1979г., предвид предоставената на националния съд
„процесуална автономия„, за определяне на реда и условията за прилагане
защитата на потребителите, са правно несъстоятелни: касае се за приложение
на национални материално-правни норми / чл. 114, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 55, ал.1,
предл. първо ЗЗД /, тълкувани – досежно понятието „изискуемост„ в чл. 114,
ал. 1 ЗЗД - в светлината на Съюзното право. Не се касае за неправилно
приложение на норма от вторичното право на ЕС без директен ефект,
 уреждаща напълно различна / от националната правна уредба / правна
материя, вместо относимата национална правна норма, нито за противоречие
между национална и съюзна правна норма, а за съответно на правото на ЕС
тълкуване на приложима норма от вътрешното право. Не се отрича
приложението на ППВС № 1/1979г., без да са настъпили предпоставки за
изоставяне разрешенията в същото и при липса на изричната му отмяна, а се
тълкува понятието „изискуемост„ в чл. 114, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 55, ал.
1 ЗЗД и даденото задължително тълкуване в ППВС № 1/1979г., в
съответствие с приложението на принципа на ефективност в осигуряване
на потребителската защита – конкретно при приложението на погасителната

                                     11
давност срещу реституционни претенции, основани на същата, съгласно чл. 7,
ал. 1 от Директива № 93/13. Точно за това са без значение фактологични
различия в конкретните казуси пред националните съдилища на държави –
членки на ЕС, във връзка с които са постановени тълкувателните решения на
СЕС, както и различието в правната им уредба на института на погасителната
давност. Даденото от СЕС тълкуване дава общите постановки при какви
условия тълкуването на вътрешните норми, в частност относно началото на
погасителната давност и срока на същата, би осигурило приложението им в
съответствие с правото на Съюза, уреждащо потребителската защита, като
гаранция за реализиране целите на Директива 93/13/ЕИО. Аргументът на
ответника, че приложим във всички хипотези на реституционни претенции на
потребители е момента на неоснователното имуществено разместване, е в
директно противоречие с даденото тълкуване на СЕС и със задължението на
националния съд, за съответстващо на правото на ЕС тълкуване на
националните правни норми.
      Следователно, въззивното решение се явява постановено в нарушение
на материалния закон и подлежи на отмяна, съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК.
Доколкото ответникът не установява по-ранен от декларирания от тях - през
2021г. - момент на узнаване от ищците, за неравноправността на клаузите от
сключените с ответника договор за кредит и споразумение към същия,
прогласени за нищожни с влязлото в сила в тази му част въззивно решение,
при приложима спрямо вземането - независимо от формалното правно
основание на което е настъпило имущественото разместване / заплащане на
главница, лихви или такси за управление / – 5 годишна погасителна давност,
съгласно чл. 110 ЗЗД вр. с ППВС № 1/1979г., като дадено при начална липса на
основание, претенциите на ищците, в установен общ размер от 28 252,63
лева / приложение № 6 към заключение на СИЕ /, не са частично
неоснователни, като погасени по давност и следва да се уважат в пълния им
размер, т.е. и за разликата от 15 926,50 лева, за която са били отхвърлени.
Неправилно съдът не се е съобразил с визираната от ищците тълкувателна
практика на СЕС, обосновала отговора на първия правен въпрос. С оглед
отговора на втория правен въпрос, неправилно е приложил и 3-годишната
погасителна давност по чл. 111, б.“в“ ЗЗД, досежно реституционната
претенция в частта й, формирана от курсови разлики от изплатени „лихви„,
тъй като не се касае за периодични плащания. Видно от приетия правен
резултат, макар безмотивно, неправилно е приложена и 5-годишната
погасителна давност, досежно реституционната претенция в частта й,
формирана от курсови разлики от погасена главница - с уважаване на
исковете за 5-годишен период назад, спрямо подаването на исковата молба,
както се процедира при противопоставена погасителна давност спрямо
периодични плащания. Вземането на ищците се основава изцяло на института
на неоснователното обогатяване.
      С оглед изхода на делото, следва да бъдат присъдени в полза на ищците
разноски за настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 81
ГПК. В списъка за разноски са заявени: заплатени държавни такси в общ
размер от 378,53 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 5 223,13 лева.

                                      12
Ответникът е противопоставил възражение за прекомерност, по чл. 78, ал. 5
ГПК. С оглед защитения в настоящата инстанция материален интерес от
15 926,50 лева, а от друга страна съдържанието на осъществената от
процесуалния представител на ищците защита – депозиране на касационна
жалба и изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, без явяване в открито съдебно
заседание, съобразявайки завишената фактическа и правна сложност на спора,
макар ограничен в настоящата инстанция до приложение института на
погасителната давност и при наличие на изобилна, вкл. задължителна съдебна
практика – на СЕС и на върховната правораздавателна институция, по
приложението на чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. с ППВС № 1/1979 г., в
съответствие с принципа за ефективност на потребителската защита, въведен
с чл. 7, ал. 1 от Директива № 93/13/ЕИО, настоящият състав намира, че
 възражението за прекомерност се явява основателно за сума над размера от
3 000 лева, до който следва да бъде възмездено на ищците.
      Съгласно чл. 3 и чл. 4 от Закона за въвеждането на еврото в Република
България, с оглед датата на материализиране на настоящото решение,
дължимите суми следва да се определят и присъдят в официалната парична
единица за страната – евро, при спазване на правилата за превалутиране и
закръгляване в чл. 13 и чл. 14 от същия закон, както следва: 8 143, 09 евро /
15 926, 50 лева / - допълнително присъждана сума, на основание чл. 55, ал. 1,
пр. първо ЗЗД; 193,54 евро           / 378,53 лева / - възмездени разноски от
платени държавни такси и 1 533,88 евро / 3 000 лева / - възмездени разноски
от платено адвокатско възнаграждение или общо 1727,42 евро възмездени
разноски .
     Водим от горното, на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, Върховен
касационен съд ,първо търговско отделение

                                 РЕШИ:
       ОТМЕНЯВА решение № 88/10.03.2023г. по т.д.№ 9/2023 г. на Окръжен
съд – Стара Загора, в частта му с която е потвърдено решение №
723/08.08.2022г. по гр.д.№ 2536/2021г. на Районен съд Стара Загора, за
отхвърляне, поради изтекла погасителна давност, на предявените от И. И. А. и
З. Т. А. искове, с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД, за разликата
над уважения размер от 12 326,13 лева и до претендираните 28 252,63 лева,
т.е. за сума от 15 926,50 лева / равностойна на 8 143, 09 евро /, като платена
при начална липса на основание, и вместо това ПОСТАНОВЯВА :
       ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД да заплати на И. И. А. и З. Т. А.
допълнително сумата от 8 143, 09 евро / в левова равностойност от 15 926,50
лева / - по 4 071,55 евро всекиму, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо
ЗЗД , като платена при начална липса на основание, формирана от курсови
разлики на шв. франк спрямо лева, при погасяване на главница, лихви и такси
за управление, по сключен договор за кредит № HL 9317/27.04.2006г. и
споразумение от 22.10.2007г. към същия, в периода 22.10.2007г. ––
22.04.2018г., ведно със законната лихва върху сумата от предявяването на

                                     13
исковата молба – 22.04.2021г. до окончателното й изплащане.
     ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД да заплати на И. И. А. и З. Т. А., на
основание чл. 81 вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски за настоящата инстанция в
общ размер от 1 727,42 евро.
     Решението не подлежи на обжалване.

                                          Председател: _______________________

                                             Членове:

                                                    1. _______________________

                                                    2. _______________________




                                     14