Придобиване на недвижим имот по давност при първоначално наемно отношение

Текстът на акта

                                  РЕШЕНИЕ
                                       № 206
                               гр. София, 01.04.2026 г.


                       В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети
октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:


                                 Председател: Снежанка Николова
                                 Членове:     Гергана Никова
                                              Соня Найденова

при участието на секретаря Теодора К. Иванова
като разгледа докладваното от Соня Найденова Касационно гражданско дело
№ 20248002101357 по описа за 2024 година

Производството е по чл.290-293 ГПК.
Образувано е по допустима касационна жалба на срещу въззивно решение № 4/05.01.2024 г.
по в.гр.д. № 299/2023 г. на Окръжен съд – Разград. В касационната жалба се твърди, че
въззивното решение е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон,
съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се
въззивното решение да бъде отменено и искът срещу ответниците да бъде уважен.
Ответниците по касационната жалба – Н. В. С. и С. В. П., оспорват касационната жалба като
неоснователна, и молят да се потвърди въззивното решение.
С определението по чл.288 ГПК по делото, касационното обжалване е допуснато в
хипотезата на чл.280, ал.2, предл. трето ГПК за проверка дали не е очевидно неправилен
изводът на въззивния съд за осъществявано непрекъснато и явно владение в изискуемия се
период от време, довело до придобиване на процесния имот по давност.
Върховният касационен съд, като прецени данните по делото, доводите на страните, и
извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема
следното:
Спорът е породен от твърдението на ищцата, че е собственик по покупко-продажба от
родителите си П. и Б. П., по силата на нот. акт № 24/1993 г. на празен поземлен имот в
[населено място], с площ 1006 кв.м., ПИ *, за който е отреден УПИ *-*,*, кв.36 по плана на

                                            1
селото, с посочени съседи. Твърди, че не е загубвала правото си на собственост, и макар че
живее в гр.София, е посещавала имота и е уредила грижата за него, като е отдала същия за
временно и възмездно ползване на съседа си В. срещу годишен наем 20 лв. за нуждите по
повод отглежданите от последния животни. При последната й среща със съседа В. през 2017
г. той заявил, че е неизличимо болен, същият починал на следващата година. Оспорва
ответниците - дъщери на В., да са придобили правото на собственост върху процесния имот
по давност, защото нито те, нито техните родители, са владяли имота като свой, поради
което за издаденият в полза на ответниците констативен нотариален акт за собственост по
давностно владение № 138/2018 г. липсва основание, а и ответниците не са установили
фактическа власт върху имота. Иска да се признае правото на собственост на ищцата върху
имота и да се отмени съставеният констативен нотариален акт/КНА/ в полза на
ответниците.
Ответниците Н. В. С. и С. В. П., оспорват иска. Възразяват, че до смъртта на родителите си
не са знаели, че ползваният от последните имот не е закупен изцяло от тях през 1988 г.
Твърдят, че имотът, за който е предявен иска, и този на техните родители – парцел *-* в
същото село, имот пл.*, на ул.Г.С.Р., са съседни и нямат ограда помежду си, и родителите им
от закупуването през 1988 г. на парцел *-*, в който била къщата и др. стопански постройки,
ползват общо и нанесеният в плана като отделен парцел *-*,*, имот пл.*. Сочат, че в
парцела, предмет на иска, родителите им отглеждали различни селскостопански животни от
началото, складирали сено, дърва, стопански материал, през входната врата на процесния
имот откъм улицата влизала и стопанска техника, броят животни бил намален след смъртта
на майка им, и окончателно прекратено гледането на животни през 2017 г. Никога не били
виждали ищцата и не знаели, че тя е собственик на процесния имот, името на същата и
нотар. акт, вкл. и този на нейните родители, не били отразени в разписния лист, съседите и
цялото село знаели, че имотът е на родителите им. Тъй като никой не е предявявал
претенции за спорния имот, след смъртта на баща си се снабдили с КНА на 12.07. 2018 г. за
придобиване собствеността върху нето по давност, впоследствие извършили помежду си
доброволна делба на 11.08.2018 г., при която имот пл. № *-част от който е процесния, е
поставен в дял на Н. С., като последната заявява, че присъединява своето владение към това
на родителите си.
Въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него първоинстанционно решение №
161/18.07.2023 г. по гр. д. № 457/2022 г. на РС-Исперих, с което предявеният от М. П. П.
срещу С. В. П. и Н. В. С., иск за признаване за установено, че ищцата е собственик на
недвижим имот : Дворно място, находящо се в [населено място], обл. Р., [улица], с площ от
1006 кв.м., УПИ *—*, * в кв.36 по плана на селото, незастроено, при посочени при съседи, е
отхвърлен, като е отхвърлено и искането на ищцата П. на основание чл. 537, ал. 2 ГПК да се
отмени констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по
давностно владение и наследство, № 138, том 4, рег.№ 6683, дело № 575/2018 г. на нотариус
Р. И., рег.№ * на Нотариалната камара и с район на действие РС-Разград.
Въззивният съд е посочил, че възприетата от първоинстанционния съд фактическа
обстановка е правилна и кореспондираща с доказателствения материал по делото, поради

                                            2
което и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното
решение. Независимо от това препращане, е изложил и свои мотиви по спора.
Въззивният съд е приел за установено от събраните по делото доказателства, следното :
Ищцата М. П. П. е придобила чрез договор за прехвърляне на недвижими имот срещу
задължение за издръжка и гледане с нотариален акт № 24/1993 г. на Разградски районен съд,
правото на собственост върху процесното дворно място в [населено място], на [улица], с
площ от 1006 кв.м., УПИ *-*, * в кв.36 по плана на селото, незастроено. С нотариален акт за
покупко-продажба № 199/1987г. на Разградски районен съд, В. С. В., който към този момент
бил в граждански брак с В. М. В., (двамата са родители на ответниците С. В. П. и Н. В. С.), е
придобил правото на собственост на урегулиран парцел № *-* от кв. 36 по плана на
[населено място], Р. окръг, [улица], с построените в него жилищна сграда от 4 стаи и килер,
лятна кухня, трайни насаждения и подобрения. Двете горепосочени места са съседни, между
тях нямало видима граница и не била изградена ограда. Родителите на двете ответници са
починали, съответно В. М. В. - на 18.08.2010 г. и В. С. В. - на 12.01.2018 г. Двете ответници
се снабдили с документ за собственост върху процесното дворно място (т.е. УПИ *-*, * ) въз
основа на давностно владение и наследство с нотариален акт № 138, дело № 575/2018 г. на
нотариус с рег. № * с район на действие РС Разград. След това двете, на 10.08.2018 г.
сключили Договор за доброволна делба, въз основа на който Н. В. С. придобила правото на
собственост върху поземлен имот с пл. № *, целият с площ от 2260 кв.м., от който е част
процесния недвижим имот.
Обсъдени са показанията на разпитаните пред районния съд свидетели Г. С. Х., Т. Г. В., И. Н.
И. и Д. И. И.. Св. Х. дава показания, че е от гр. Разград, но притежава имот в [населено
място], който е съседен на процесния. Познавал бащата на въззиваемите – В., били
съученици, служили заедно в армията. Когато В. купил имота, заживял в него, започнал да
се занимава с животновъдство – отглеждал крави. За да излязат на пътя, кравите трябвало да
преминават през празния парцел и оттогава парцела не се работел, В. си държал кравите в
него през лятото, складирал храна за животните за зимния период. Как са се договорили с М.
не знаел. Откакто се нанесъл в имота, до смъртта на В., е виждал веднъж М. да говори на
улицата с В., но не знаел за какво си говорят. Свидетелят твърди, че с В. били в добри
отношения, но имали пререкания за животните, тъй като му скъсали оградата, както и за
това, че преди години се скарал на детето, което свидетелят отглеждал. Свидетелят и М.
имали договорни отношения, свидетелят обработвал под аренда нейни наследствени земи.
Веднъж М. след смъртта на В., му предложила да купи имота, но той отказал. Н. му
предложила да стане свидетел на придобиване на имота, но той отказал, като й казал, че
познава собствениците и не може да стане свидетел. Н. идвала редовно в имота, отначало
идвала с мъжа си, после като останала сама, пак ходела всеки ден, направила ремонт на
къщата. С. рядко ходела в имота. Св. В. е дала показания, че познава М. П. от около 40
години, тъй като живяла при нея на квартира, когато по разпределение работела в Окръжна
болница Разград. Сега М. живеела в гр. София, но идвала на гости, особено когато ходела на
море, задължително минавала през Разград. Когато идвала, ходела, заедно със свидетелката в
У. да си види имота, срещала се с В.. В. и М. имали договорка В. да й плаща по 20 лева на

                                             3
година, предварително за 5 години, за да преминават животните му през нейния двор. Това
станало някъде след 90-те години. Последният път, когато платил предварително било през
2008-2009 г. Срещали се в [населено място], около М. ч., където В. плащал на М.. След 2013
г. минавали през У., но мястото не било обработено, В. не гледал животни и не плащал на
М.. Св. Н. е бивш съпруг на В. и твърди, че сключили граждански брак с Н. през 1992 г., но
за пръв път отишъл в [населено място] и се запознал със семейството й през 1988 г.
Родителите на Н. точно тогава купили имота и започнали да отглеждат прасета. В
продължение на 2 години, през 1998–1999 г. свидетелят и съпругата му живели
непрекъснато в имота, а преди и след това, ходели всяка седмица, тъй като родителите на Н.
се нуждаели от помощ, заради животните. Когато прекратили програмите за изкупуване на
месо от животни, започнали да отглеждат крави и кози, пуйки, кокошки, имали кон.
Животните ги гледали в празното място, там събирали и съхранявали фураж, слама,
струпвали бали. Когато през 2010 г. починала съпругата на В. – В., намалили животните, тъй
като В. трудно ги гледал сам. След това останал само коня, който бил продаден през 2016-
2017 г. През периода, в който свидетелят посещавал имота /до 2016 г./, както и когато
живели там, никога не бил виждал М., нито чул да се говори за нея. В. казвал, че на единия
си внук ще остави къщата, застроената част, а на другия внук ще построи къща в празното
място. Св. И. дава показания, че живее в [населено място] от 1991 г. съвсем близо до
процесния имот и познавала родителите на Н., с които били семейни приятели, но М. никога
не била виждала. Била свидетел пред нотариуса при провеждане на обстоятелствената
проверка. Двата имота представлявали едно цяло – къща с градина и ясак. В празното място
родителите на Н. през лятото отглеждали животни, слагали бали за зимата. Всички в селото
знаели, че имота е на В. и В., не била чувала за договорни отношения между В. и някой друг.
След като починал В. и до сега в имота имало трева. Н. говорила със свидетелката как да се
работи, как да се поддържа имота, искала съпруга на свидетелката да влезе с техниката си да
го коси, или да го работи, но свидетелката отказала, тъй като техниката на съпруга й била
голяма и нямало как да влезе.
Въз основа на тази фактическа обстановка, въззивният съд е преценявал дали е оборена
верността на удостоверяване правото на собственост на ответниците с издадения КНА.
Предвид събраните по делото гласни и писмени доказателства, въззивният съд е приел за
установено, че родителите на въззиваемите – В. С. В. и В. М. В., са започнали да
осъществяват фактическа власт за себе си върху имота от 1988 г., въз основа на показанията
на свидетелите Н., Х. и И., от чиито показания също е установено, че свидетелите не знаят
да е имало договореност между въззивницата П. и В. той да ползва имота под наем, и
тримата свидетели не са виждали П. да идва в селото, да се интересува от имота, освен
веднъж, според св. Х., без да може да уточни кога, като я видял да разговаря с В. на улицата.
Показанията на св. В., че В. ползвал процесния имот под наем срещу 20 лева наемна цена на
година, са счетени за изолирани, нелогични и респ. недостоверни, предвид твърдението, че
П. идвала в [населено място] и винаги, когато дойдела посещавала имота в [населено място]
и се срещала с В., а същевременно не е ясно какво и защо се е налагало П. да се среща с В.
специално на 5 години в [населено място] за заплащане на наема. Обратно, показания на


                                             4
останалите свидетели са възприети за последователни и непротиворечиви за
обстоятелството, че несъмнено В. – наследодателят на въззиваемите, и съпругата му В., са
упражнявали до смъртта си за себе си фактическата власт върху имота непрекъснато и
необезпокоявано от собственика в продължение на повече от 10 години. От тогава до
момента на снабдяването на въззиваемите с нотариален акт за собственост по наследство и
давностно владение през 2018 г. , първоначално до 12.01.2018 г. родителите им, а
впоследствие те, са владяли имота непрекъснато и необезпокоявано от никого. С оглед на
това и въззивницата П. е изгубила правото си на собственост върху имота, поради
придобиването му на основание давностно владение на основание чл. 79, ал. 1 ЗС от
въззиваемите. Този извод е обоснован и направеното от съда позоваване на презумпцията по
чл.69 ЗС спрямо В. и установената от него фактическа власт при липса на правно основание
/т.нар. завладяване/, която фактическа власт според показанията на св. И. и св.Н. сочела, че
В. по такъв начин стопанисвал имота, че както те, така и цялото село, считали имота за
негов, от което може да се направи извод за намерението на наследодателите на
въззиваемите да своят имота, което обстоятелство е можело да бъде узнато от П..
Въззивният съд е счел за неоснователно оплакването по въззивната жалба от М. П. П., че със
заплащането на данъците за имота през периода с квитанции от 2008 г., 2017 г., 2019 г., 2020
г., 2021 г. и 2022 г. се установява правото й на собственост, за което се е позовал на трайната
и последователна съдебна практика, че заплащането на данъците са действия на обикновено
управление на имота. То само по себе си не установява (или отрича) намерението за своене
като елемент на владението по чл. 68, ал. 1 ЗС, тъй като то се извежда от всички проявления
на субективния елемент на владението. Посочил е още, че действията и проявите на
собственическото поведение следва да са насочени към невладеещия, респ. владеещия имота
собственик, а не към държавни органи /данъчни органи/ които нямат отношение към
своенето на имота. Действия и прояви на собственическо поведение, насочени към
въззиваемите и техните родители не се установяват от събраните по делото доказателства.
По основанието за допускане касационното обжалване : Изводът на въззивния съд, че
процесният имот е бил придобит по давност от родителите на ответвиците приживе, е
очевидно неправилен.
Съгласно чл. 69 ЗС се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се
докаже, че я държи за другиго. По приложението на тази правна норма последователно и
непротиворечиво ВКС приема, че в полза на владелеца е установена оборима презумпция и
в тежест на лицето, което оспорва твърдението, че упражняващото фактическата власт лице
държи имота като свой е да докаже, че го държи за другиго. Когато фактическата власт е
придобита на правно основание (въз основа на договор със собственика, по силата на който
на това трето лице се предоставя фактическа власт върху имота), то упражняващият
фактическата власт се явява държател и презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана (ППВС
6/1974 г., решение № 270/20.05.2010 г. по гр.д. № 1162/2009 г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №
180/20.03.2024 г. по гр.д. № 1173/2023 г. на І г.о. на ВКС; решение № 41 от 2602.2016 г. по
гр.д. № 4951/2025 г. на І г.о. и др. ). За да промени държането във владение като
предпоставка за придобиване по давност на чужд имот, държателят трябва да демонстрира


                                              5
промяна в намерението за своене на имота, която да е открито демонстрирана спрямо
собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия за защита
на правото си ( решение № 291/09.08.2010 г. по гр.д. № 859/2009 г., II г. о, решение №
12/19.02.2014 г. по гр.д. № 1840/2013 г., II г.о., решение № 115/28.10.2016 г. по гр.д. №
977/2016 г., II г.о.).
В настоящия спор осъществяваната фактическа власт върху процесния имот от родителите
на ответниците, не е годна да породи последиците на придобивната давност, тъй като не е
установена без основание, и за нея не е приложима презумпцията на чл.69 ЗС. Не могат да
се игнорират показанията на свид.В. за наличие на уговорка между ищцата и бащата на
ответниците В., по силата на която е установено наемно правотношение последният да
ползва имота на ищцата- празното място, за нуждите на отглежданите от него животни,
срещу заплащане на наем 20 лв. годишно, като наемът се плащал веднъж на 5 години,
авансово по 100 лв., последно платен 2008-2009 г. Установеното от свид.В. място на
плащане, което е различно от това на процесния имот, не разколебава достоверността на
нейните показания, а началният момент на възникналото наемно отношение следва да се
отнесе към 1993 г., когато ищцата е станала собственик на имота, предвид соченото от
свид.В., че като идвала ищцата към Разград ходела да види имота си. Свид.Х. също е виждал
ищцата да разговаря със съседа си В., което е индиция за комуникация между двамата.
Показанията на непосредствения съсед на имота-свид. Х., че е отказал на ответницата Н. да
стане свидетел на придобиване на имота, защото познава собствениците, опровергават
извода на въззивния съд, че цялото село знаело, че имотът е на В.. По силата на правна
сделка, оформена с нот. акт № /1993 г., ищцата М. П. е придобила от баща си П. П., право на
собственост върху процесния УПИ *-*, * в [населено място], независимо от факта, че не
осъществява реално фактическа власт върху този имот, и може да загуби това право само
ако друг го придобие чрез някой от способите по чл. 77 ЗС - чрез правна сделка, по давност
или по други начини, определени в закона. По делото не е установено от събраните
доказателства, вкл. и свидетелските показания, нито бащата на ответниците В. или тяхната
майка приживе, нито след смъртта им ответниците като техни наследници, да са
демонстрирали спрямо ищцата намерението си да упражняват фактическа власт върху имота
за себе си, така че фактическата власт да се превърне във владение. Горното следва от
изискването владението да не е установено по скрит начин. Показанията на свид. Н. и свид.
И. не могат да установят такова преобръщане на държането във владение, защото
твърдяното от тях собственическо отношение на бащата (а и майката) на ответниците към
имота, не е било обективирано пряко към собственика му-ищцата М. П., а именно нейното
възприятие за своенето на имота е от значение, не това на трети лица. Не е необходимо
собственикът М. П. да демонстрира своето право на собственост, което е придобила през
1993 г. За действие, обективиращосвоене, би могло да се приеме снабдяването на
ответниците с КНА на 12.07.2018 г., но от тогава до предявяване на исковата молба на
18.04.2022 г., е изтекъл период, който е недостатъчен да породи придобиване по давност
съгласно чл.79 ЗС. Направеният обратен извод от въззивния съд се явява неправилен, което
обуславя отменяне на въззивното решение.


                                            6
По същество на касационната жалба: Не се установява упражняване фактическа власт върху
процесния имот-соченото празно място от свидетелите, да е осъществявано от 1988 г. насам
от родителите на ответниците с намерение за своене. От показанията на свид. Х.-
непосредствен съсед на имота, се установява, че бащата на ответниците В. е започнал да
отглежда животни след 1990 г., около 1995 г., според свид. Н. започнали да гледат първо
прасета 1991-1992 г. , а по-късно и други животни- крави, кози, кокошки, пуйки, кон. Т.е.
периодът, в който родителите на ответниците са започнали да отглеждат животни съвпада с
този, през който ищцата е придобила правото на собственост-08.06.1993 г., и така се
подкрепят и показанията на свид. В. за сключване на наемното отношение на ищцата със
съседа В. за ползването от последния възмездно, на собственото празно дворно място на
ищцата, от 1993 г. нататък. Логично е свид. В. да сочи наемната цена в цифровото
изражение на номинала на парите към момента на даване показанията през 2023 г. и към
момента на последното възприето от свидетелката плащане – 2008-2009 г., предвид
изминалия значителен прериод от време от деноминацията на лева от м.07.1999 г., а
обстоятелството дали размерът на наемната цена, сочен от свид.В., има база за сравнение
към 1993 г. и дали е логичен спрямо надвишаващата го минималната работна заплата или
пенсия към 1993 г., не се отразява върху достоверността на показанията на сдиветелката,
защото страните по облигационен договор са свободни да уговорят сами наемната цена и
няма законова забрана за това, нито изискване да се придържат към определена сума за
частен имот. Свид.И. няма впечатления за начина на ползване на процесния имот 10 г. назад
от изслушването й в открито съдебно заседание на 09.05.2023 г.- т.е. от пролетта на 2013 г.,
свид. Н. няма впечатления от 2016 г., поради което дори и наемният договор да е прекратен
2013-2014 г. - 5 години след последното плащане, установено от свид.В., то не се установява
упражняването на фактическата власт да е продължила след това от бащата на ищците.
Свидетелите сочат, че след смъртта на майката на ответниците /2010 г./ гледането на
животни намаляло или спряло /свид.Х./, т.е. няма данни, че след 2014 г., евентуално най-
късно след 2016 г., бащата на ответниците да е продължил да осъществява фактическата
власт върху процесния имот, поради което не е могъл да предаде в наследството на
дъщерите си тази фактическа власт, а и периодът от 2013-14 г. до 2016 г. не е достатъчен за
придобиване на спорния празен имот по давност. Не се установява никоя от дъщерите на В.
да е установила своя фактическа власт върху процесния имот нито приживе, нито след
смъртта на баща си- никой от свидетелите не сочи дъщерите на В. да са гледали животни,
свид. Н. установява, че ответницата С. не живее в къщата на родителите си след 1994-95 г.,
свид.Х. сочи, че само ответницата Н. идвала в имота на родителите си, полагала грижи за
къщата, т.е установява се грижа за засторения имот, този на родителите УПИ *-*, но не и
спрямо другото, празното място на ищцата, а по отношение на ответиката С. свид.Н.
установява, че не е живяла в къщата на родителите си след 1993-94 г., и после рядко идвала
/свид.Х./. Воденият телефонен разговор на ответницата Н. В. със свид. И. след смъртта на
бащата В., с искане съпругът на свидетелката да влезе и коси празното място, не е годно
доказателство за установяване, че ответницата Н. В. осъществява фактическа власт върху
процесния имот. В заключение, ищцата установи в процеса основание – наемен неформален


                                             7
договор, на което бащата на ответниците е ползвал спорния имот до 2014 г., поради което
установената от същия и съпругата му, фактическа власт е с характер на държане.
Ответниците не са доказали в процеса по реда на пълно и главно доказване, нито преди,
нито след 2014 г. (изтичане срока на наемния договор), някой от родителите им или те, да са
демонстрирали спрямо ищцата, че считат имота за свой, така че да преобърнат държането
във владение, а и фактическата власт се установи да е преустановена най-късно след 2016 г.
С оглед на изложеното по-горе следва да се приеме, че като е потвърдил
първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, въззивният съд е постановил
неправилно решение. На основание чл. 293, ал. 2 ГПК въззивното решение следва да се
отмени при касационното отменително основание по чл.281, т.3 ГПК - необоснованост на
фактическите и правни изводи относно основателността на предявения иск, довели и до
нарушение на материалния закон, и спорът да се реши по същество от касационната
инстанция, тъй като не се налага извършване на нови процесуални действия, като
предявеният установителен иск се уважи. Като последица от уважаване на иска, на
основание чл.537, ал.2 ГПК следва да се уважи и аксецорното искане за отмяна на
съставеният в полза на двете ответници КНА за собственост спрямо същия имот, налагащо
отмяна на въззивното решение и в тази отхвърлителна част.
По разноските: На основание чл.78, ал.1 ГПК, ответниците дължат на касатора-ищец
 заплащане разноски в общ размер на 1915 лв. /710 лв. – съгласно списъка по чл.80 ГПК в
първоинстанционното производство; 500 лв. – съгласно списъка по чл.80 ГПК във
въззивното производство, и 705 лв. за касационното производство/. На основание ЗВЕРБ,
сумата 1915 лв. се превалутира на 979,12 евро.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 4/05.01.2024 г. по в.гр.д. № 299/2023 г. на Окръжен съд –
Разград, И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от М. П. П. с ЕГН [ЕГН] от [населено
място], [улица], срещу С. В. П. [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.3, ап.12 и Н. В. С.
ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], вх.В, ет.7, ап.66, иск с основание чл.124, ал.1 ГПК,
че М. П. П. е собственик на недвижим имот : Дворно място, находящо се в [населено място],
обл. Р., [улица], съставляващо поземлен имот *, за който е отреден УПИ *-*, * в кв.36 по
плана на селото, незастроено, при съседи: улица, имоти *, *, * и *, а по скица при съседи:
улица, УПИ *-*, *-*, *-* и *-*.
ОТМЕНЯ, на основание чл.537, ал.2 ГПК, съставеният констативен нотариален акт за
собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение и наследство, № 138 от
12.07.2018 г., том 4, рег.№ 6683, дело № 575/2018 г. на нотариус Р. И., рег.№ * на
Нотариалната камара и с район на действие РС-Разград, с който С. В. П. и Н. В. С. са
признати за собственици по давностно владение и наследство на описания в акта имот.
ОСЪЖДА С. В. П. и Н. В. С. да заплатят на М. П. П. общо сумата 979,12 евро
(равностойност на 1915 лв.) за разноски по делото за всички съдебни инстанции.


                                             8
Решението е окончателно.


                               Председател: _______________________

                                  Членове:

                                         1. _______________________

                                         2. _______________________




                           9