Обезщетение за бавно правосъдие по делото за „Възродителния процес“

Текстът на акта

                                РЕШЕНИЕ
                                     № 467
                             гр. София, 07.07.2026 г.


                     В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори
април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                               Председател: Владимир Йорданов
                               Членове:     Димитър Димитров
                                            Хрипсиме Мъгърдичян

при участието на секретаря Диана В. Аначкова
като разгледа докладваното от Владимир Йорданов Касационно гражданско
дело № 20258002103063 по описа за 2025 година
      Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
       С определение 486/03.02.2026 г. по касационната жалба на Ю. О. М. е допуснато
до касационно обжалване въззивно решение № 455 /14.04.2025 г. по в.гр.д. № 2475
/2024 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която искът на Ю. О. М. срещу
Прокуратурата на Република България с правно основание чл.2б ЗОДОВ е отхвърлен
за разликата над 15 000 лева до пълния предявен размер 120 000 лева.
     В останалата част въззивното решение не е допуснато до касационно
обжалване.
      Касационно обжалване на въззивното решение по иска по чл.2б ЗОДОВ е
допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправния въпрос:
      Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД
относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на
съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и
възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от
един и същи вид и източник?
      Касационно обжалване е допуснато на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за
проверка на съответствието на разрешението на въззивния съд с приетото в отговор на

                                         1
правния въпрос в посочените от жалбоподателя решение № 72 /01.06.2022 г. по гр.д. №
4037/2021 г. на III г.о., решение № 50280 /11.09.2023 г. по гр.д. № 4210/2021 г. на IV
г.о., решение № 50062 /02.02.2024 г. по гр.д. № 1080/2022 г. на IV г.о, решение №
117/22.02.2024 г. по гр.д. № 1194/2023 г. на III г.о., решение № 283/09.05.2024 г. по гр.д.
№ 1838/2023 г. на IV г.о., решение № 338/11.06.2024 г. по гр.д. № 3020/2023 г. на III г.о.
      Сходните хипотези са по искове за неимуществени вреди, претърпени в резултат
на нарушаване на правото на разглеждане в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г. по описа
на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл.д. № ІІ-048/1999 г. на
Софийска военно-окръжна прокуратура.
      По тези дела са уважени искове по чл.2б от ЗОДОВ на пострадали лица от
престъплението по чл.387 от НК - злоупотреба и превишаване на власт чрез
провеждане на насилствена асимилация по отношение на мюсюлманското малцинство
в страната по време на т. нар. "възродителен процес" през периода 1984 - 1989 г., за
извършването на които престъпни деяния е образувано процесното досъдебно
наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г. Пострадалите лица са били
задържани и лишени от свобода, а в последствие и принудително заселени.
       В тези решения е прието, че наличието на допуснато нарушение за правото на
разглеждане на делото в срок, съгласно чл.6 ЕЗПЧ е основание за присъждане на
обезщетение. В своите решения ЕСПЧ приема, че е налице оборима презумпция, че
всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на
неимуществени вреди. Обичайните такива са свързани с обстоятелството, че за дълъг
период от време лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и
безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда нуждата от доверие
в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрия начин работата, така
че резултатът от престъпното деяние да бъде овъзмезден.
      Присъдените обезщетения са за типични, обичайни неимуществени вреди,
които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките
на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от
евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на
доверието в държавността поради забавянето на делото, и други подобни. Тези
неимуществени вреди са търпени от ищците в един изключително продължителен
период от време от приблизително тридесет години. Присъдените обезщетения са в
размер на по 30 000 лева.
      Настоящият съдебен състав споделя приетото в посочените решения на ВКС,
постановени в производства по чл.290 ГПК, по изложените в тях съображения и
намира, че при установяването на сходни конкретни факти и обстоятелства, които имат
значение за размера на приетите за дължими обезщетения за претърпени сходни
неимуществени вреди, следва да бъдат определяни сходни по размер (а не по-ниски)

                                            2
обезщетения за неимуществени вреди, като тези, присъждания от ВКС на Република
България по аналогични случаи.
      Прокуратурата    на   Република   България   оспорва   основателността   на
касационната жалба.
      За мотивите на въззивния съд:
      Искът е предявен за обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
прекомерното забавяне на разследването по следствено дело № 1 от 1991 година по
описа на Прокуратура на Въоръжените сили (така нареченото дело за „Възродителния
процес“).
     То е започнало на 30.01.1991 г. и към постановяване на въззивното съдебно
решение още не е приключило.
      Въззивният съд е приел, че няма спор по фактите. С въззивните жалби не са
наведени въведени възражения срещу установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. След което е възпроизвел установените факти.
      От правна страна въззивният съд е приел, че спорът във въззивното
производство е само досежно размера на дължимото обезщетение за претърпени
неимуществени вреди и досежно началния момент, от който следва да бъде присъдена
законната лихва.
      След това е обосновал извода си, че въззивната жалба на ответника (ПРБ) е
частично основателна, а въззивната жалба на ищеца (Ю. М.) е изцяло неоснователна.
      Приел е, че с оглед обсъдените доказателства безспорно се установява
допуснато нарушение на правото на разглеждане на делото в срок. Наказателното
производство е продължило над 30 години.
      Отчел е неговата безспорна фактическа и правна сложност, но е приел, че
забавянето е прекомерно.
      Приел е, че с поведението си ищецът по никакъв начин не е възпрепятствал
воденето на разследването. Напротив, стремил се е с всякакви законни средства да
способства за неговото ускоряване.
      Приел е, че прекомерното забавяне е единствено и само по вина на властите.
Прокуратурата не е изпълнила съвестно задълженията си по ръководство и надзор на
досъдебното производство, така че разследването да приключи в срок, своевременно
да бъдат събрани релевантните доказателства, съответно да бъдат разпитани всички
пострадали лица. Неприключило в продължение на 30 години разследване, по което
двукратно са образувани съдебни производства, които са прекратявани поради
констатирани допуснати съществени процесуални нарушения и материалите са
връщани за ново разследване на прокуратурата, не може да е водено с „дължимата
грижа“.

                                        3
      Приел е, че с оглед на горното, безспорно на ищеца се дължи обезщетение.
      Приел е, че относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ,
съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на
производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да
твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди.
      Приел е, че размерът на обезщетението се определя с оглед общия критерий за
справедливост по чл.52 ЗЗД, като се вземат предвид и възприемането на понятието
„справедливост" на съответния етап от развитие на обществото и стандартът на живот
в страната, и че следва да се отчита, че самото осъждане (признаването на факта на
увреждащото поведение), само по себе си също има репариращ ефект за пострадалия,
предвид нематериалния характер на увреждането му.
      Така въззивният съд е приел, че действителният размер на обезщетението е в
размер на 15 000 лева като в останалата част заявената претенция е неоснователна,
като е изтъкнал, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само
вредите, които са пряка последица от неразумно забавените действия на
правозащитните органи, но не и вредите от престъплението - в този смисъл Решение
№ 87/8.02.2024 г. на ВКС по гр.д. № 1088 /2023 г., III г.о., ГК, което въззивният съд
споделя.
       Въззивният съд е приел, че справедливостта изисква сходно разрешаване на
аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото
разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което
следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези, като обезщетението
при сходните случаи да не се различава съществено, а не да е еднакво (решение № 241
от 20.12.2023 г. на ВКС по к. гр. д. № 3717/2022 г.).
       Въззивният съд е приел също, че следва да се отчете залогът на спора за ищеца
и че предметът на процесното дело според практиката на ЕСПЧ е измежду посочените,
поради което е изисквал по-завишено внимание от страна на ответната страна, което
обосновава присъждането на неимуществени вреди в размер на по-висок от
обичайните такива.
      По основателността на касационната жалба:
      Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е допуснал
противоречие с посочените съдебни решения на ВКС при определянето на фактите и
обстоятелствата, които имат значение (са релевантни) за определяне на размера на
дължимото обезщетение по иска по чл.2б ЗОДОВ, с изключение на факта на по-
голямата продължителност на досъдебното наказателно производство, която не е
съобразил и която не обосновава извод за по-малък размер на обезщетението, а
обратно – за по-голям. За това и по-долу.


                                         4
      Настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите на касационния
жалбоподател, че въззивният съд не е изложил мотиви по доводите му относно
справедливия размер на обезщетението и по релевантните за спора обстоятелства.
       Но настоящият съдебен състав приема, че въззивният съд не е съобразил в
достатъчна степен обстоятелствата, които имат значение за определяне на размера на
обезщетението и по този начин е определил размер, който е занижен.
      Видно от отговора на правния въпрос, са основателни доводите, че въззивният
съд е определил значително по-ниско по размер обезщетение при установени сходни
конкретни факти и обстоятелства, които имат значение за размера на приетите за
дължими обезщетения за претърпени сходни неимуществени вреди, от тези,
присъждания от ВКС на Република България по аналогични случаи.
      Основателен е и доводът, че в конкретния случай неразумната продължителност
на досъдебното производство е по-голяма, тъй като ищецът е предявил иска си по-
късно от исковете, по които са постановени обсъдените по-горе решения.
       Поради това настоящият съдебен състав намира за основателни доводите на
касационния жалбоподател, че тази по-голямата продължителност на делото (спрямо
тази в обсъдените по-горе решения по сходни случаи) и настъпилата по време на нея
значителната промяна в икономическата обстановка и жизнения стандарт през
последните години след 2020 г., следва да се отчете при определяне на размера на
обезщетението. Основателни са доводите, че като обективни критерии за тази
значителна промяна може да се ползва значителното увеличение на минималната
работна заплата, както и ръстът на инфлацията и това следва да се съобрази при
определяне на размера на обезщетението, което следва да бъде увеличено съответно на
тези изменения за съответния период от време, за да бъде справедливо. Въззивният
съд не е съобразил тези обективни обстоятелства.
      Изложеното дотук се е отразило на правилността на въззивното решение в
допуснатата до обжалване част, което налага настоящият съдебен състав да се
произнесе по същество по размера на обезщетението.
      Настоящият съдебен състав намира, че справедливият размер на обезщетението
следва да бъде 18 406.50 евро (равностойността на 36 000 лева).
       От изложеното следва, че касационната жалба е частично основателна, а
въззивното решение е неправилно в частта, с която искът по чл.2б ЗОДОВ е отхвърлен
за разликата над 15 000 лева до 36 000 лева (за сумата 21 000 лева, равностойна на
10 737.13 евро) и съгласно правомощията на настоящата съдебна инстанция по чл.293
ГПК, то следва да бъде отменено в тази част и вместо него да бъде постановено друго
решение, с което искът да бъде уважен и за тази сума – за още 10 737.13 евро
(равностойността на 21 000 лева). В останалата отхвърлителна част за разликата над


                                        5
36 000 лева до пълния предявен размер от 120 000 лева (равностойността на 61 355.02
евро) въззивното решение следва да бъде потвърдено.
      С оглед изхода от това производство на жалбоподателя следва да бъдат
присъдени поисканите с касационната жалба разноски, посочени в списък на разноски,
който се съдържа в подадената на 22.04.2026 г. молба – 15.34 евро, представляващи
равностойността на 30 лева държавни такси за касационното производство.
      Ответникът по касационната жалба ПРБ не претендира разноски и не е
представила списък на разноски, нито доказателства за направени разноски, поради
което на ПРБ разноски не следва да бъдат присъждани.
      Воден от изложеното и на основание чл.293 ГПК съдът


                                      РЕШИ:
       Отменя въззивно решение № 455 /14.04.2025 г. по в.гр.д. № 2475 /2024 г. на
Софийския апелативен съд в частта, с която с него, като е отменено решение № 417
/23,01,2024 г. по гр.д. № 49/2021 г. на Софийски градски съд, I - 15 с-в. в една част, с
която искът е уважен за разликата над 15 000 лева до 30 000 лева и потвърдено в
друга, с която искът е отхвърлен за разликата над 30 000 лева до 36 000 лева, е
отхвърлен искът на Ю. О. М. срещу Прокуратурата на Република България с правно
основание чл.2б ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за
разликата над 15 000 лева до 36 000 лева, ведно със законната лихва върху тази част
(върху сумата 21 000 лева), считано от 27.07.2022 г.. Вместо това постановява:
      Осъжда Прокуратурата на Република България да заплати на Ю. О. М. на
основание чл.2б ЗОДОВ и сумата 10 737.13 евро (равностойността на 21 000 лева),
представляваща разликата над 7 669.38 евро (равностойността на 15 000 лева), за която
искът е уважен, до сумата 18 406.50 евро (равностойността на 36 000 лева), ведно със
законната лихва върху 10 737.13 евро, считано о т 27.07.2022 г., до окончателното
изплащане на сумата.
       Оставя в сила въззивно решение № 455 /14.04.2025 г. по в.гр.д. № 2475 /2024 г.
на Софийския апелативен съд и потвърденото с него решение № 417 /23,01,2024 г. по
гр.д. № 49/2021 г. на Софийски градски съд, I - 15 с-в., в частта, с която искът на Ю. О.
М . срещу Прокуратурата на Република България с правно основание чл.2б ЗОДОВ е
отхвърлен за разликата над сумата 36 000 лева (равностойността 18 406.50 евро) до
пълния предявен размер 120 000 лева (равностойността на 61 355.02 евро), ведно със
законната лихва върху тази отхвърлителна част, считано от 27.07.2022 г.
      Осъжда Прокуратурата на Република България да заплати на Ю. О. М. сумата
15.34 евро (равностойността на 30 лева) държавна такса за касационното
производство.

                                           6
Решението е окончателно, не подлежи на обжалване.


                                       Председател: _______________________

                                          Членове:

                                                    1. _______________________

                                                    2. _______________________




                                  7