Практика · Върховен касационен съд · 23 Юни 2026
Отказ за отмяна на влязло в сила решение по иск за имот поради липса на нови доказателства
Резюме, съставено автоматично от текста на акта. Меродавен е самият акт по-долу.
Гражданка иска отмяна на влязло в сила съдебно решение, с което е отхвърлен искът ѝ за придобиване на общински имот по давност. Тя представя покана за доброволно изпълнение от районната администрация като уж ново доказателство, че не е била наемател. Върховният касационен съд оставя молбата без уважение, тъй като документът е създаден след края на делото и не представлява валидно признание от общината.
Какво приема съдът
Покана за доброволно изпълнение, издадена от районен кмет след приключване на делото, е новосъздаден документ, а не новооткрито доказателство, и не представлява признание на факт от името на общината, тъй като районният кмет няма процесуално представителство за юридическото лице.
Приложени разпоредби
- чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК
- чл. 307, ал. 2 ГПК
- чл. 30 ГПК
- чл. 14 ЗМСМА
- чл. 44, ал. 1, т. 15 ЗМСМА
- чл. 46 ЗМСМА
Всяка посочена разпоредба е проверена да се среща в текста на акта.
отмяна на влязло в сила решениеновооткрити доказателствапридобивна давностобщински имотпредставителство на община
Текстът на акта
РЕШЕНИЕ
№ 411
гр. София, 23.06.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две
хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Бонка Дечева
Членове: Ваня Атанасова
Атанас Кеманов
при участието на секретаря Даниела Ив. Петрова Никова
като разгледа докладваното от Бонка Дечева Касационно гражданско дело №
20268002101324 по описа за 2026 година
Производство по чл. 307, ал.2 ГПК.
Образувано е молба вх.№.41412 от 25.03.2026 г., подадена от Р. Р. Т. за отмяна на основание
чл. 303, ал.1, т.1 ГПК на влязло в сила решение № 1187 от 21.11.2024 г. по гр.д.№ 416/2024 г.
на Софийски апелативен съд, с което е отменено частично решение № 12/03.01.2024 г. по
гр.д. № 11082/2022 г. на СГС и вместо това е отхвърлен предявеният от нея против Столична
община иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че ищцата притежава, на
основание давностно владение в периода от 01.06.1996 г. до 21.02.2022 г., правото на
собственост върху дворно място с площ от 573 кв. м, представляващо реална част от УПИ с
идентификатор ***, с площ 602 кв. м, стар № ***, кв. ***, парцел ***, която част е очертана
със син контур и цвят, между цифри 1-2-3-4-5-6-1 по скица към заключението на вещото
лице С. К., находяща се на л. 402 от първоинстанционното дело, представляваща неразделна
част от въззивното решение, ведно с изградената в имота двуетажна жилищна сграда с РЗП
от 267,14 кв.м, представляваща сграда с идентификатор ***със застроена площ от 149 кв.м,
състояща се от първи етаж, представляващ апартамент с идентификатор ***, с площ 132,07
кв.м, и втори етаж, представляващ апартамент с идентификатор ***, с площ 135,07 кв. м,
както и гараж с идентификатор ***, с площ 28 кв.м.
Молителката се позовава на основанието по чл. 303, ал.1, т.1 ГПК, като твърди, че е
1
получила покана за доброволно изпълнение № РСЛ –ГР94-431/21.01.2006 г. от Район
Слатина, гр. София, която съдържа признание от ответната община, че молителката не е
била наемател на имота, предмет на спора по посоченото дело, а основният довод, за да бъде
отхвърлен предявеният от нея иск за собственост, основан на придобивна давност бил, че
като наемател е била само държател. Затова моли да бъде отменено влязлото в сила
въззивно решение № 1187 от 21.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 416/2024 г. на
Софийския апелативен съд и делото да бъде върнато за ново разглеждане при съобразяване
на новото доказателство.
Ответникът по молбата Столична община я оспорва, посочва, че не е издадена заповед по
чл. 65 ЗОС, а е връчена само покана за доброволно изпълнение, с която е поставено начало
на административно производство по чл. 26 АПК, че това е станало след приключване на
гражданско правния спор. Представителят на Столична община счита, че поканата за
доброволно изпълнение не съдържа признание, тъй като изхожда от кмет на района, който
няма правомощия за признава иск и обстоятелства по гражданско правен спор.
С определение № 2365 от 02.05.2026 г. постановено на основание чл. 307, ал.1 ГПК по
настоящото дело, молбата е приета за допустима и допусната до разглеждане по същество.
Върховен касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като разгледа молбата и
данните по делото, намира следното:
С влязло в сила въззивно решение № 1187 от 21.11.2024 г., постановено по в. гр. д. №
416/2024 г. на Софийския апелативен съд е отменил частично решение № 12 от 03.01.2024 г.
по гр. д. № 11082/2022 г. на Софийския градски съд и вместо него е отхвърлил предявения от
Р. Р. Т. против Столична община иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че
ищцата притежава на основание давностно владение за периода от 01.06.1996 г. до
21.02.2022 г. правото на собственост върху описания недвижим имот: дворно място с площ
от 573 кв. м, представляващо реална част от ПИ с идентификатор ***, с площ 602 кв. м, стар
№ ***, кв. ***, парцел ***, която част е очертана със син контур и цвят, между цифри 1-2-3-
4-5-6-1 по скица към заключението на вещото лице С. К. на л. 402 от делото на СГС, ведно с
изградената в имота двуетажна жилищна сграда с идентификатор ***със застроена площ от
149 кв. м., със самостоятелни жилища на всеки от двата етажа с идентификатори ***и ***и
гараж с идентификатор ***, с площ 28 кв. м. Решението не е допуснато до касационно
обжалване с определение № 5871 от 16.12.2025 г. по гр.д.№ 676/2025 г. на ВКС, ІІ гр.о.
По делото е било установено, че описания имот е бил собственост на Н. Х. С., Е. Х. Д., Д. Д.
Д. и Н. И. Б., от които е отчужден на 21.10.1980 г. по ЗТСУ /отм./ за изграждане на ЖСК, и
на тях е изплатено определеното обезщетение. Съставен е АДС № 11435 (3104) от 09.02.1981
г. за имота с административен адрес [улица] /сега ул. П./ - дворно място с площ от 573 кв. м,
двуетажна жилищна сграда, като са описани общо 4 апартамента - по два апартамента на 1-
ви и на 2-ри етаж (северен и южен, като южните апартаменти са с по - голяма площ). На
основание § 7, ал. 1, т. 3 ПЗР на ЗМСМА и § 42 ПЗР на ЗИДЗОС е съставен АЧОС №
0354/21.01.1998 г. С решение по чл. 30 ЗНО /отм./ от 10.11.1987г., в сградата на [улица],
етаж *** и в цялата сграда на [улица] било настанено НСП „Мерино“. Описаната в
решението сграда на [улица] идентична със сградата, предмет на иска. През 1992 г. относно
2
двора е сключен договор за наем между общината и правоприемника на НСП „Мерино“ -
„Мерино“ ООД.
По делото е било представено цветно копие на договор за наем от 27.03.1992 г., според което
петчленното семейство на ищцата е настанено в апартамент № *** на ет. *** – южен, със
срок на договора до разчистване на терена или до отмяна на отчуждаването. Автентичността
на подписа на ищцата върху този договор е оспорена по реда на чл. 193 ГПК и тъй като
Столична община не е намерила оригинала на договора, той е изключен от доказателствата
от първата инстанция. Въззивният съд отново го е приобщил към доказателствения
материал. СГрЕ е дала заключение, че подписите на трета страница в копието на договор за
отдаване под наем на държавен жилищен имот с дата 27.03.1992 г., сключен между
наемодателя - дирекция „Отчуждаване, оборотен фонд и правно-технически услуги“ при у-
ние „Жилищна политика“ на СГО, са изпълнени от Р. Р. Т., а съществуващите различия във
формите и движенията при изписването на някои от елементите се дължат на вариантност
при изпълнението им от лицето. В тежест на Общината е възложено доказването, че е
съществувало наемно отношение, защото този факт е благоприятен за нея и поради
невъзможност Такова да докаже отрицателен факт. В подкрепа на твърдението си за сключен
договор за наем с ищцата, е представено писмо от 08.04.1992 г. на началник отдел
„Стопанисване на жилищния фонд“ при СГО, адресирано до бившия собственик Д. Д., от
съдържанието на което е установено, че по данни на Р. Т. /с която е сключен временен
договор за наем/ той продължава да ползва неправомерно една от стаите в жилището.
Представено е и удостоверение от отдел „Общински приходи“, отдел „Слатина“, от
съдържанието на което се установява, че за периода от 1996 г. до настоящия момент Р. Т.
няма и не е имала декларирано недвижимо имущество на територията на [населено място].
СТЕ е установила, че реална част от недвижим имот, предмет на иска отговаря на
изискванията на чл.200, ал.1 ЗУТ за придобиване по давност на. При направения оглед на
имота, вещото лице е установило, че към момента на огледав имота съществуват сграда с
идентификатор ***- гараж от 28 кв. м, с лице откъм [улица]и сграда с идентификатор ***със
застроена площ от 149 кв. м., а останалите четири сгради, представляващи незаконно
изградени гаражи са съборени. Двуетажната жилищна сграда, описана в АДС № 11435
(3104) от 09.02.1981 г. и описаната сграда в АЧОС № 0354 от 21.01.1998 г. са идентични и
съответства на описанието в отчуждителната праписка. Установено е, че е направено през
годините надзиждане и бетонов пояс и изграждане на нова стоманобетонна плоча, която е с
0.5 м еркерно над 2-ри етаж. Покривът на сградата е изграждан наново и към момента е
изцяло от гофрирана ламарина. По стените на сградата се наблюдават множество пукнатини,
характерни за слягания, някои от които са били доста големи и са запълвани със строителна
пяна. Ищцата обитава южния апартамент на първия етаж, а северният апартамент се обитава
от дъщеря й, Вторият етаж е необитаем и се ползва като складова площ. Дворното място е
оградено със стара ограда от нисък бетонов цокъл, метални колони и телена мрежа, покрита
със строително платно по контура на точки 1, 2, 3, 4, 5, 1 от приложение № 1 към
експертизата. Заградената площ е около 382 кв. м. и е частично идентична с дворното място
от 573 м, описано в горепосочените АДС и АЧОС. За процесното дворно място не е
3
предвиден самостоятелен УПИ, а същото попада изцяло в обхвата на УПИ *** - за
обществено жилищно строителство от кв. 209. По действащия регулационен и застроителен
план за района, одобрен на 20.11.1984 г., процесните сгради не се запазват, а попадат в
обхвата на предвиден подземен гараж с вход от [улица]. Свидетелите установяват, че имало
пожар през 1993 г. - 1994 г. който почти унищожил всичко и ремонтът на къщата бил
извършен от ищцата и съпруга й, но не знаят въз основа на какво са започнали да обитават
имота.
Въззивният съд е приел, че няма данни да е манифестирано пред общината от ищцата
намерение да владеят имота за себе си – не е декларирала имота, не е заплащала данъци и
такси, а е без значение, че е имало партиди на семейството /на В. Т./ в „Електрохолд
продажби“ ЕАД и „Софийска вода“ АД за абонаментни услуги и че са плащали
консумативни разходи по тях.
При тези доказателства, въззивния съд е приел, че семейство Т. са установили фактическа
власт върху имота на основание наемно правоотношение, индиция за което е цветно
ксерокопие от договор за наем от 27.03.1992 г., /чийто оригинал е унищожен/ и писмото до
бившия собственик на отчуждения имот Д. и че имотът не е изрично деклариран като
собствен пред общината. Приел е, че не е доказан субективния елемент на владението –
намерението за своене, т.е. трансформирането на държането във владение за себе си, чрез
действия, които недвусмислено да демонстрират това пред общината, като неплащането на
наем не е такова действия, а съставлява неизпълнение на договорно задължение. Плащането
на битови сметки също не е такова действие. Изграждане на покрива и ремонтни дейности
след пожар е преценено като подобрения в чужд имот, а извършването и поддържането на
тези подобрения също е прието, че не манифестира намерение за владение. Ограждането на
имота, почистването и стопанисването му с цел използване по предназначение и за нуждите
на ползващото го лице, макар да са обичайно присъщи на собственика на вещта, също не са
окачествени като такива действия, защото когато наемател иска да установи владение на
наетия имот тази промяна следва да бъде открито демонстрирана спрямо собственика, което
е прието за недоказано.
Съдът се е позовал и забраната на чл. 59 ЗТСУ /отм/ за придобиване по давност на реална
част от парцел, а за придобиване по давност при действието на ЗУТ е съобразена забраната
за придобиване по давност на имоти общинска собственост – публична и частна с
първоначалната редакция на чл.7 ЗОС, действала до 08.11.1999 г. и спиране течението на
давността с пар.1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността, обявен за
противоконституционна с Решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на
Конституционния съд, /обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г./, а исковата
молба е депозирана на 21.02.2022 г. преди обнародване на решението в ДВ.
Наведеното от молителката основание по чл. 303, ал.1, т.1 ГПК изисква кумулативно
наличието на следните предпоставки: доказателството, което представя да е новооткрито, да
установява нови обстоятелства, съществували към момента на разглеждане на делото, за
които страната не е могла да узнае или да се снабди с доказателства за тях въпреки
положената грижа. От значение е обективната невъзможност на страната да узнае новите
4
обстоятелства по време на процеса. Новите обстоятелства следва да са от съществено
значение за изхода от спора. Последното означава да са от такъв характер, че да могат да
променят резултата. Само при наличието на всички тези предпоставки може да се
суспендира формираната сила на пресъдено нещо и да се върне делото за ново разглеждане,
за да бъдат съобразени представените нови доказателства, установяващи новоузнатите
обстоятелства и новите доказателства за тях при постановяване на ново решение по спора.
Представената покана за доброволно изпълнение съставлява акт по чл. 26 АПК, с който
започна административно производство. Тя е ново доказателство, създадено след влизане в
сила на решението, чиято отмяна се иска, а не новооткрито доказателство. С нея не се
установява ново обстоятелство, защото не съставлява признание на факт относим към
процеса. За да се квалифицира определено изявление като признание на факт, т.е. да може да
се ползва като доказателствено средство /изявление на страна за неблагоприятен за нея
факт/ то следва да изхожда от насрещната страна по спора. В случая поканата е подписана
от кмет на района. Районите на Столична община /а и в другите градове, където има райони/
не са юридически лица по ЗМСМА. Юридическо лице е само Столична община, съгласно
чл. 14 ЗМСМА и тя е страна – ответник по иска. Община, която е страна в производство се
представлява пред съд само от кмета на общината, съгласно чл. 44, ал.1, т.15 ЗМСМА. Това е
само негово правомощие и той може да упълномощава за процесуално представителство
само лицата, посочени в чл. 30 ГПК, в който също е посочено, че Общините се
представляват от кметовете.
Правомощията на кмета на района са изчерпателно изброени в чл. 46 ЗМСМА, но между
изброените не се включва представителство пред съд. Така поради това, че поканата не
изхожда от лице, което представлява юридическото лице Столична община, а от лице, което
няма представителни функции пред съд, тя не съставлява признание на факт по делото.
Отделно от това, признанието на факт се преценява наред с всички доказателства по делото,
а в мотивите на влязлото в сила решение, съдът е изградил изводите си на събраните
доказателства и е приел, че от тях не се установява владение на ищцата, поради което иска е
отхвърлен. Следователно доводите във връзка с договора на наем не са единствените
аргументи за отхвърляне на иска.
В настоящото производство съдът съобразява и това, че поканата за доброволно изпълнение
е адресирана и до други лица и не може да се приеме, че изложеното в нея се отнася за всеки
от адресатите.
Или в обобщение, приложеното към молбата писмено доказателство не установява относимо
към спора съществено за изхода от него новооткрито доказателство за новооткрито
обстоятелство, поради което молбата за отмяна се явява неоснователна и поради това се
оставя без уважение.
Съобразно този резултат и на основание чл. 78, ал.8 ГПК, молителката следва да бъде
осъдена да плати деловодни разноски – юрисконсултско възнаграждение в размер на 200
евро на Столична община.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо гражданско отделение
Р Е Ш И:
5
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба вх.№.41412 от 25.03.2026 г., подадена от Р. Р. Т. за отмяна
на основание чл. 303, ал.1, т.1 ГПК на влязло в сила решение № 1187 от 21.11.2024 г. по гр.д.
№ 416/2024 г. на Софийски апелативен съд.
Осъжда Р. Р. Т., ЕГН-[ЕГН] да плати на Столична община юрисконсултско възнаграждение в
размер на 200 евро.
Председател: _______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
6
Съдебните актове са публични; имената на физическите лица в тях са заличени от съда. Резюмето не е правен съвет. Имате подобен случай? Попитайте законите.