Обезщетение от застраховател при ПТП при неправилно изпреварване

Текстът на акта

                              РЕШЕНИЕ
                                   № 10
                           гр. София, 16.01.2026 г.


                    В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми октомври през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:


                             Председател: Емилия Василева
                             Членове:     Анна Баева
                                          Зорница Хайдукова

при участието на секретаря София Л. Гаджева
като разгледа докладваното от Емилия Василева Касационно търговско дело
№ 20258002900207 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:


     Производството е по чл. 290 ГПК.
      Образувано е по касационна жалба на ищеца Н. Д. Н. от гр. София чрез
процесуален представител адвокат К. Д. срещу решение № 1167 от 18.11.2024
г. по в. гр. дело № 3395/2023 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска
колегия, IV състав, с което е отменено изцяло решение № 260976 от
17.07.2023 г. по гр. дело № 35/2019 г. на Софийски градски съд, I-4 състав,
отхвърлен е предявеният от Н. Д. Н. срещу „ДЗИ – Общо застраховане“ АД
иск за заплащане на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на обезщетение за
неимуществени вреди в размер 90 000 лв., претърпени в резултат на ПТП,
настъпило на 23.06.2018 г. около 16.05 ч. в гр. Луковит, ул. „Възраждане“ в
района на кръстовището с ул. „Цар Симеон I“, и Н. Д. Н. е осъден да заплати
на „ДЗИ – Общо застраховане“ АД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в
размер 2 200 лв., представляваща направените във въззивното и
първоинстанционното производства разноски.


                                      1
      Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение
поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Изразява несъгласие с
извода на апелативния съд за недоказаност на противоправността на
поведението на водача на лекия автомобил с твърдение, че причината за
настъпване на ПТП е нарушение на правилата за движение по пътищата – чл.
20, ал. 2, чл. 42, ал. 2, т. 1, чл. 44, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП. Поддържа, че е допуснато
нарушение на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК поради липсата на
обсъждане на събраните доказателства в тяхната взаимна връзка и
необсъждане на доводите на ищеца, че с поведението си водачът на лек
автомобил „Пежо 106“ е нарушил редица правила от Закона за движение по
пътищата. Прави оплакване, че въззивният съд неправилно е преценил
събраните доказателства – от една страна се е аргументирал, че не кредитира
свидетелските показания поради противоречието им със съдебната
автотехническа експертиза и кадрите от видеотехническата експертиза, но от
друга страна, последните са оценени като недостатъчни, за да се установи по
категоричен начин механизмът на ПТП. Изразява становище, че въззивният
съд не е допуснал служебно нова експертиза въпреки извода му, че делото не
е изяснено от фактическа страна. Поддържа, че съдебният състав е нарушил
логическите, опитните и научните правила при обсъждане на доказателствата
и установяване на фактите по спора.
     Ответникът „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, гр. София чрез
процесуален представител юрисконсулт В. Й. оспорва касационната жалба.
Поддържа становище за правилност на въззивното решение – правилно
въззивният съд е приел, че от съвкупния анализ на доказателствата по делото
не може да се установи начинът на настъпване на ПТП, както и че по делото
не е установено при условията на пълно и главно доказване наличието на
виновно и противоправно поведение на водача на лекия автомобил. Излага
съображения, че въззивният съд не е имал задължение да назначи служебно
нова експертиза, доколкото приетата по делото не е оспорена от страните.
Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
     С определение № 1809 от 10.06.2025 г. по т. дело № 207/2025 г. на ВКС,
Търговска колегия, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на
въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните
 процесуалноправни въпроси:

                                         2
      1. Допустимо ли е пълното доказване да бъде осъществено чрез косвени
доказателства и длъжен ли е съдът да формира вътрешното си убеждение като
прецени всички обстоятелства по делото при спазване на научните, опитните
и логическите правила?
      2. В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция
процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 ГПК,
чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяването на
законосъобразно решение, и в тази връзка длъжен ли е съдът да обсъди
поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими
към релевантните за спора факти?
     Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ
отделение, като обсъди изложените от страните доводи във връзка с
релевираните касационни основания и данните по делото и като извърши
проверка на правилността на въззивното решение, на основание чл. 290, ал. 2
ГПК приема следното:
      Въззивният съд е приел за безспорно установено настъпването на ПТП
на 23.06.2018 г. в гр. Луковит между лек автомобил марка „Пежо“, модел
„106“, с рег. № ЕН 0923 ВА, управляван от Румен Василев Динков, и
мотоциклет марка „Кавазаки“, модел „КА 250 Д“, управляван от ищеца Н. Д.
Н., в зоната на кръстовище с надлъжна пътна маркировка „единична
прекъсната линия“, в резултат на което водачът на мотоциклета е получил
травматични увреждания.
      За да направи извод за неоснователност на предявения иск срещу
застрахователя на водача на лек автомобил марка „Пежо“, модел „106“, с рег.
№ ЕН 0923 ВА по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите,
решаващият съдебен състав след обсъждане на представените доказателства е
приел, че липсва елемент от фактическия състав на деликта – противоправно
поведение от страна на водача на лекия автомобил. Аргументирал се е с
обстоятелството, че по делото не е проведено пълно и главно доказване от
ищеца относно механизма на процесното ПТП, като е посочил, че същият не
може да бъде установен по категоричен начин, поради което не може да се
направи извод, че вредите на ищеца са настъпили в резултат на
противоправното поведение на водача на лекия автомобил. Приел е, че
липсват доказателства водачът на лекия автомобил да е нарушил правилата за

                                     3
движение по пътищата - чл. 42, ал. 1, т. 2 и ал. 2, т. 1 ЗДвП, като не е осигурил
достатъчна дистанция с мотоциклета или с насрещната композиция при
извършване на маневра изпреварване.
       Въззивният съд е изложил съображения, че съставеният констативен
протокол за ПТП № 29/23.06.2018 г., изготвен от дежурен ПТП при „Пътен
контрол“ при РУ – гр. Луковит, не се ползва с обвързваща съда материална
доказателствена сила относно главния факт на доказване в съдебното
производство – настъпване на процесното ПТП по начина, описан в исковата
молба, тъй като съставителят на протокола не е възприел непосредствено
произшествието. С липса на обвързваща съда материална доказателствена
сила е оценил и постановлението за прекратяване на наказателното
производство. Съдебният състав е обсъдил                  заключението на
автотехническата експертиза, изготвено въз основа на свидетелски показания
и кадри от видеокамери на пътното платно, заснели местоположението на
лекия автомобил и мотоциклета преди и след сблъсъка им, и е приел, че не
може да се определи конкретен механизъм на процесното ПТП. Аргументирал
се е, че не кредитира показанията на свидетелите Радков /очевидец на ПТП/ и
Н. /вероятно съдебният състав е имал предвид показанията на разпитания
свидетел Румен Динков – водач на лекия автомобил, тъй като Н. Н. е ищецът
по спора/ поради противоречието им с установеното в автотехническата и
видеотехническата експертизи.
     При така установената фактическа обстановка въззивният съд е
направил извод, че по делото не е доказано по безспорен начин
неправомерното поведение на водача на застрахования при ответника
автомобил за настъпване на процесното ПТП, същият няма качеството
делинквент, съответно отговорността на ответния застраховател не може да
бъде ангажирана, поради което предявеният иск по чл. 432, ал. 1 КЗ е
неоснователен и недоказан.
      По релевантните процесуалноправни въпроси:
      Съгласно константната практика, обективирана в решение №
80/03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение №
61/01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение №
841/19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на ВКС, ГК  , IV г. о., решение №
226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/210 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение №


                                        4
26/09.04.2020 г. по гр. д. № 1764/2019 г. на ВКС, ГК, І г. о., решение №
60197/23.11.2021 г. по гр. д. № 636/2021 г. на ВКС, ГК, III г. о. и др., в
процесуалния закон не се съдържат разпоредби, ограничаващи пълното
доказване на релевантния за спора факт само чрез преки доказателства. Не е
 необходимо всеки факт да бъде установен пряко, възможно е осъщественият
факт да не е оставил следа или да не може да бъде намерен носител на тази
следа, т. е. доказателствено средство, годен да бъде представен пред съд.
Пълно доказване може да се проведе и чрез косвени доказателства, които
следва да бъдат обсъдени в съвкупност, предвид тяхната специфика. Поради
това, че тези доказателства установяват странични обстоятелства,
непосредствено свързани с основния факт, за да бъде проведено доказване на
основния факт, е необходимо въз основа на косвените доказателства да се
установят поредица от факти, които в тяхната взаимна връзка да доведат до
логичен извод за наличието на основния факт. Косвените доказателства трябва
да са установени, достоверни и във връзка с другите обстоятелства да
установяват без съмнение главния факт.
      Формирана е константна практика на ВКС, обективирана в цитираните
от касатора и служебно известните на настоящия съдебен състав решение №
554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение №
55/29.07.2022 г. по т. д. 2059/2021 г. на ВКС, ТК, II т. о., съгласно която
вътрешното убеждение на съда, като обоснована увереност относно правно
релевантните факти, не се формира произволно, а е подчинено на
съдопроизводствени правила, чието нарушаване е винаги съществено, като
нарушаването на задължението на съда при формиране на вътрешното си
  убеждение да спазва логическите, опитните и научните правила опорочава
постановеното решение. Само когато при формирането на вътрешното си
убеждение съдът е съобразил и приложил правилата на формалната и правна
логика, опита и научното знание, фактическите му констатации и правните му
изводи следва да се считат за обосновани.
       Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно
решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС,
ОСГТК, т. 2 и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр.
цитираните от касатора решения - решение № 190/07.02.2020 г. по гр. д. №
24/2019 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 27/10.04.2020 г. по гр. д. № 2821/2019
г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 292/20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на

                                       5
ВКС, ГК, III г. о., служебно известните на настоящия съдебен състав решение
№ 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение №
63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение №
263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №
111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №
157/11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №
14/03.05.2019 г. по т. д. № 937/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни
актове/, непосредствена цел на въззивното производство е повторното
разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на
въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите
твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и
субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна
норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за
въззивното производство въззивният съд е длъжен да реши спора по
същество, да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2
и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото
на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в
пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В
случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от
първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи
извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за
необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства,
несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и
доказателства и др./, въззивният съд е длъжен да изложи мотиви като обсъди
въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и поддържани в
отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК доводи всички събрани относими и релевирани
своевременно доказателства в тяхната съвкупност, възражения и доводи на
страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата
обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.
     По правилността на въззивното решение:
     Предвид отговора на релевантните процесуалноправни въпроси
настоящият съдебен състав счита, че въззивният съд е обсъдил събраните
доказателства, но е направил необоснован извод, че липсва елемент от
фактическия състав на деликта – противоправно поведение от страна на

                                     6
водача на лекия автомобил.
      Съдебният състав правилно е констатирал настъпването на ПТП на
23.06.2018 г. в гр. Луковит между лек автомобил марка „Пежо“, модел „106“, с
рег. № ЕН 0923 ВА, управляван от Румен Василев Динков, и мотоциклет
марка „Кавазаки“, модел „КА 250 Д“, управляван от ищеца Н. Д. Н., в зоната
на кръстовище с надлъжна пътна маркировка „единична прекъсната линия“, в
резултат на което водачът на мотоциклета е получил травматични увреждания.
Изложените във въззивното решение съображения, че съставеният
констативен протокол за ПТП № 29/23.06.2018 г., изготвен от дежурен ПТП
при „Пътен контрол“ при РУ – гр. Луковит, не се ползва с обвързваща съда
материална доказателствена сила относно главния факт на доказване в
съдебното производство – настъпване на процесното ПТП по начина, описан в
исковата молба, тъй като съставителят на протокола не е възприел
непосредствено произшествието, е правилен. Поради това, че протоколът не е
подписан от участниците в процесното ПТП, не може да се приеме, че същите
са направили извънсъдебни признания относно механизма на произшествието.
Доводът за липса на обвързваща съда материална доказателствена сила на
постановлението за прекратяване на наказателното производство по аргумент
от чл. 300 ГПК и чл. 413 НПК е законосъобразен и съобразен с константната
практика на ВКС.
      Правилно въззивният съд не е кредитирал показанията на свидетеля
Румен В. Динков относно местоположението на двете МПС преди настъпване
на ПТП. Посочените от него обстоятелства, че в нито един момент не се е
намирал зад мотоциклетиста, както и че мотоциклетистът е криволичел след
него, настигнал лекия автомобил „Пежо 106“ и го ударил, не съответстват на
заключението на съдебната автотехническа експертиза /САТЕ/ и на заснетите
кадри от видеокамерите. Правилно съдебният състав не е кредитирал и
показанията на свидетеля Миладин Миленов Радков, но само в частта, че
мотоциклетистът се е намирал на средната разделителна линия /осевата
линия/ и че е подал с ръка сигнал за завиване наляво преди предприемане от
водача на лекия автомобил „Пежо 106“ маневра за изпреварване поради
противоречието им в посочената част със заключението на САТЕ и заснетите
кадри от видеокамерите.
     В противоречие със заключението на САТЕ обаче въззивният съд е


                                     7
заключил, че механизмът на процесното ПТП не може да бъде установен по
категоричен начин, поради което не може да се направи извод, че вредите на
ищеца са настъпили в резултат на противоправното поведение на водача на
лекия автомобил. Съдебният състав е интерпретирал заключението, изготвено
от вещо лице доц. д-р инж. Ангел Петков Ангелов, но е направил необоснован
и незаконосъобразен извод за липса на противоправно поведение на водача на
автомобила.
      От заключението на САТЕ и анализираните кадри, заснети на мястото на
произшествието, се установява, че процесното ПТП е настъпило в гр.
Луковит, на ул. „Възраждане“, кръстовището с ул. „Цар Симеон“; ул.
„Възраждане“ е с две ленти – по една за всяка посока; широчината на
платното е 9 м, т. е. всяка лента е по 4,50 м; преди кръстовището
мотоциклетистът се е движил в дясната част на дясната пътна лента на ул.
„Възраждане“ със скорост около 35-40 км/ч.; лекият автомобил „Пежо 106“ се
е движил в същата лента, вляво от мотоциклета и зад него, със скорост 40
км/ч., малко по-висока от тази на мотоциклетиста; когато мотоциклетът е
започнал да навлиза в зоната на кръстовището, лекият автомобил е настигнал
мотоциклета и е започнал да го изпреварва; в същото време в насрещната лява
лента се е движила автокомпозиция – седлови влекач, теглещ цистерна, и се е
получило тройно разминаване, при което според вещото лице обстановката е
доста сгъстена; как точно са били разположени по широчината на платното
моторните превозни средства не може да се определи; мотоциклетът е паднал
срещу продължението на ул. „Цар Симеон“; процесното ПТП е настъпило
след предприемане на маневрата изпреварване, като ударът е между крайна
лява част на кормилото на мотоциклета, като металната ръкохватка на
съединителя на мотоциклетиста е ударила задното дясно стъкло на лекия
автомобил, при който поради по-високата скорост на автомобила кормилото е
завъртяно надясно, а мотоциклетът се е наклонил наляво и накрая е паднал
към края на десния вход на ул. „Цар Симеон“, в 30-метровата зона на
кръстовището; на ул. „Възраждане“ е имало единична непрекъсната средна
разделителна линия М1, която в района на кръстовището е променена на
единична прекъсната линия за извършване на левите завои; на ул.
„Възраждане“ са поставени знаци Б3 – „Път с предимство“, а на ул. „Цар
Симеон“ знак Б2 – „Стоп“.
     Видно от заключението на САТЕ и кадрите от видеокамерите /ФК-1 и

                                    8
ФК-3/, мотоциклетистът се е движил направо, както преди кръстовището /ФК-
1/, така и при навлизане в зоната на кръстовището, при настигането му,
началото на изпреварването му от лекия автомобил и при разминаването с
насрещната автокомпозиция. Видно от разясненията на вещото лице, при
скоростта, с която мотоциклетът се е движил – над 30 км/ч., той трудно би
завил наляво в напречната улица, което кореспондира с движението на
мотоциклета направо. В заключението вещото лице е посочило, че не е
установено, че мотоциклетът е извършвал ляв завой, а в съдебно заседание на
28.06.2023 г. в първоинстанционното производство е заявило, че няма
обективни данни, които да определят траекторията на мотоциклета.
      От заключението на САТЕ и кадрите от видеокамерите се установява, че
автокомпозицията се е движила в насрещната лента в лявата й част, т. е. по-
близо до разделителната линия, а мотоциклетистът се е движил в дясната част
на платното, но не в крайната дясна част.
      Вещото лице е посочило, че ако водачът на лекия автомобил при
тройното разминаване не е осигурил достатъчно безопасна дистанция между
себе си и мотоциклета, това може да е оказало влияние върху движението на
мотоциклета, да е повлияло на устойчивостта на мотоциклета, като се
наклони наляво или надясно и да се стигне до сблъсък с лекия автомобил.
Изяснило е също, че ако страничната дистанция на лекия автомобил с
насрещно движещата се автокомпозиция е била малка, това е могло да окаже
влияние на устойчивостта на лекия автомобил и водачът му да го отклони
надясно към мотоциклета.
      От заключението на САТЕ се установява, че всеки от водачите е имал
видимост към другия: 1/ водачът на лекия автомобил е имал възможност да
наблюдава движението на мотоциклета директно до момента, в който е
започнал да го изпреварва, а след това чрез дясното външно огледало; имал е
възможност да наблюдава и движението на движещата се в насрещната лента
автокомпозиция и да прецени, че ще извърши изпреварването при тройно
разминаване, като той е в средата, както и да отложи изпреварването след
кръстовището; 2/ мотоциклетистът е имал възможност да наблюдава
движението на лекия автомобил чрез лявото си огледало, а след като предната
част на автомобила се е изравнила с предната част на мотоциклета го е виждал
и директно; ако мотоциклетистът е видял в огледалото, че лекият автомобил се


                                     9
готви да го изпревари, е могъл да спре в дясната част и да го пропусне; при
движение направо мотоциклетистът е виждал лекия автомобил и при малка
дистанция е могъл да се приближи до десния край на платното, но там е имало
посипка от пясък и пръст.
     От заключението на САТЕ и кадри, заснети на мястото на
произшествието, не се установява нито подаване на сигнал за изпреварване от
страна на водача на лекия автомобил, нито сигнал за ляв завой от страна на
мотоциклетиста.
      При посочените факти и обстоятелства изводът на въззивния съд, че не е
доказано водачът на лекия автомобил да е нарушил правилата за движение по
пътищата – чл. 42, ал. 1, т. 2 и ал. 2, т. 1 ЗДвП, е необоснован. Съгласно
разпоредбата на чл. 42, ал. 1, т. 2 ЗДвП водач, който ще предприеме
изпреварване, е длъжен след като е подал сигнал, да се убеди, че има
видимост, свободен път на разстояние, достатъчно за изпреварване, и че може
да заеме място в пътната лента пред изпреварваното пътно превозно средство,
без да го принуждава да намалява скоростта или да изменя посоката на
движение, а съобразно чл. 42, ал. 2, т. 1 е длъжен по време на изпреварването
да осигури достатъчно странично разстояние между своето и изпреварваното
пътно превозно средство. Разпоредбата на чл. 41, ал. 2 ЗДвП предвижда, че
при изпреварване водачът на пътното превозно средство напуска пътната
лента, в която се движи, навлиза в съседната пътна лента изцяло или частично,
преминава покрай движещото се в същата посока пътно превозно средство и
се връща в напуснатата лента. В конкретния случай категорично е установено,
че водачът на автомобила е имал възможност да прецени дали може безопасно
да извърши изпреварването при тройно разминаване, като той е в средата, и че
не би могъл да навлезе в насрещната лента нито изцяло, нито частично,
предвид движещата се в насрещната лента автокомпозиция. Поради това
водачът на л. а. „Пежо 106“ е следвало да отложи изпреварването на
мотоциклета след кръстовището, респективно след наличие на свободен път
на разстояние, достатъчно за изпреварване при спазване на разпоредбите на
чл. 41, ал. 2 и чл. 42, ал. 2, т. 1 – т. 3 ЗДвП. При предприетото от Румен
Василев Динков тройно разминаване е възникнала ситуация на опасна близост
на трите превозни средства, предвид широчината на пътното платно,
широчината на превозните средства и наличието на посипани пясък и пръст
от двете страни на платното. Водачът на лекия автомобил е имал възможност

                                     10
да съобрази, че при изпреварване без навлизане частично в насрещната лента
поради движещата се насреща автокомпозиция и предприето тройно
разминаване би могъл да се отклони леко надясно, предвид габаритите на
автокомпозицията /влекач, теглещ цистерна/ и движението й в лявата част на
насрещната лента /по-близо до разделителната линия/, и да предизвика ПТП,
респективно мотоциклетистът да се отклони леко наляво към автомобила.
Видно от заснетите кадри на трите МПС и заключението на САТЕ,
автокомпозицията се е движила в насрещната лента в лявата й част, т. е. по-
близо до разделителната линия, а мотоциклетистът се е движил в дясната част
на платното, но не в крайната дясна част.
      Въз основа на установените факти и изложените съображения
настоящият съдебен състав приема, че водачът на лекия автомобил не е
съобразил разположението на превозните средства, състоянието на пътя,
интензивността на движението, конкретните условия и е допуснал нарушение
на чл. 42, ал. 1, т. 2 и ал. 2, т. 1 ЗДвП, поради което е виновен за настъпване на
процесното ПТП.
      Възражението на ответника, че вината за настъпилото ПТП е изцяло на
ищеца, който в нарушение на чл. 36, ал. 1 и чл. 25, ал. 1 ЗДвП е предприел
маневра завой наляво от най-дясна пътна лента /чл. 36, ал. 1 ЗДвП/, без да се
убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се
движат след, преди и около него, без да се съобрази с тяхното положение,
посока и скорост на движение /чл. 25, ал. 1 ЗДвП/, както и че е управлявал
мотоциклета с неизправна осветителна и сигнална системи, както и
евентуалното възражение за принос от страна на пострадалия за вредоносния
резултат поради същите нарушения, са неоснователни. По делото не е
установено предприемане и извършване на ляв завой от мотоциклета, нито че
се е движил в най-дясната част на лентата, липсват данни, че от движение
направо мотоциклетистът е започнал да завива наляво. Поради това и като взе
предвид, че мотоциклетът се е движил преди лекия автомобил, настоящият
съдебен състав приема, че мотоциклетистът няма вина за настъпване на
процесното ПТП, нито че е съпричинил вредоносния резултат. Ответникът не
е доказал в хода на исковото производство, че управляването на мотоциклета с
неизправна осветителна и сигнална системи е в причинно-следствена връзка с
настъпилото ПТП. При движение на мотоциклета пред лекия автомобил в
светлата част на деня и при липсата на данни за промяна на посоката му на

                                        11
движение чрез завой наляво, без значение е дали осветителната и сигналната
системи са били в изправност. В отговора на исковата молба не са въведени
други факти и обстоятелства във връзка с възражението за изключителна вина
на ищеца и евентуалното възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
       Предвид изложените съображения въззивното решение е необосновано
и постановено при нарушение на материалния закон – чл. 42, ал. 1, т. 2 и ал. 2,
т. 1 ЗДвП, поради което следва да бъде отменено и спорът да бъде разрешен от
касационната инстанция, тъй като не се налага повтарянето или извършването
на нови съдопроизводствени действия във въззивното производство съобразно
чл. 294, ал. 1 ГПК.
      Изискуемите от закона предпоставки за ангажиране отговорността на
ответното застрахователно дружество за обезщетяване на вредите, причинени
на ищеца, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ са доказани: 1/ настъпило на
23.06.2018 г. пътно-транспортно произшествие; 2/ процесното ПТП е
причинено виновно от водача на лек автомобил с рег. № ЕН 0923 ВА, марка
„Пежо“, модел 106 – Румен Василев Динков, който при управление на лекия
автомобил е нарушил правилата за движение, регламентирани в чл. 42, ал. 1, т.
2 и ал. 2, т. 1 ЗДвП, в резултат на което е причинил настъпването на ПТП; 3/
видно от заключението на съдебно-медицинската експертиза, ищецът е
претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания поради
причинените му телесни увреждания - счупване на шийката на лява бедрена
кост, проведено оперативно лечение чрез тотална смяна на лявата тазобедрена
става, медикаментозно лечение, проведени рехабилитационни процедури –
лечебна гимнастика; наличие на болева симптоматика на лява тазобедрена
става при студено и влажно време; видно от показанията на свидетеля Райко
Илиев Костов, които настоящият съдебен състав кредитира като обективни,
ищецът е ползвал патерици в продължение на два месеца, изпитвал е болки
при сядане и ставане, не е можел да работи и е бил потиснат; 4/ наличие на
причинно-следствена връзка между процесното ПТП и телесните увреждания
на ищеца; 5/ сключена при ответника задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите – застрахователна полица №
BG/06/118001208491, валидна до 20.04.2018г.
     При определяне на размера на дължимото обезщетение за причинените
на ищеца неимуществени вреди настоящият състав прилага установения с чл.


                                      12
52 ЗЗД принцип на справедливост, общите критерии и съобразява
специфичните обстоятелства съгласно константна практика на ВКС,
обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г., ППВС 4/25.05.1961 г. и множество
решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК. Съдебният състав
взема предвид момента на причиняване на уврежданията /момент на
осъществяване на съответното ПТП, телесните увреждания и причиняване на
болките и страданията/ - 23.06.2018 г., обстоятелствата, при които е настъпило
процесното ПТП, възрастта на пострадалия – 42 години. Отчита вида,
характера и тежестта на уврежданията, продължителността и начина на
лечение - при постъпване в УМБАЛ „Д-р Георги Странски“ гр. Плевен,
Клиника по ортопедия и травматология и след проведени изследвания е
извършено оперативно лечение на фрактурата чрез тотална смяна на лявата
тазобедрена става, при което е била подбрана двуполюсна ендопротеза,
фиксирана към костта, чрез безциментна pressfit техника; възстановителният
период е продължил четири месеца; тридесет дни след операцията е приложен
фраксипарин – антикоагулантен медикамент; след първия месец са проведени
рехабилитационни процедури – лечебна гимнастика; стъпването на
оперирания крайник е извършено след месец и половина – два месеца.
Настоящият състав съобразява степента, интензитета и продължителността на
болките и страданията и взема предвид, че към момента на прегледа и
изготвяне на заключението на съдебно-медицинската експертиза ищецът е
възстановен, като при студено и влажно време е налице болева симптоматика
на лявата тазобедрена става. Отчита също обществено-икономическата
конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират
отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по
задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”,
съгласно чл. 432 КЗ във връзка с чл. 492 КЗ.
      Преценени в съвкупност, всички факти и обстоятелства обосновават
извод, че доколкото неимуществените вреди могат да бъдат обезщетени с
паричен еквивалент, изискването за справедливо обезщетяване на ищеца ще
бъде постигнато с присъждане на обезщетение в размер 50 000 лв. /левова
равностойност на 25 564,59 евро/. За разликата над тази сума до пълния
предявен размер искът по чл. 432, ал. 1 ГПК е неоснователен.
     Въз основа на изложените съображения въззивното решение следва да
бъде отменено в частта, с която е отхвърлен предявеният от Н. Д. Н. срещу

                                     13
„ДЗИ – Общо застраховане“ АД иск за заплащане на основание чл. 432, ал. 1
КЗ на обезщетение за неимуществени вреди в частта за сумата 50 000 лв. и
вместо това ответното застрахователно дружество да бъде осъдено да заплати
на ищеца на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата 25 564,59 евро /равностойност
на 50 000 лв./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени в резултат на настъпилото на 23.06.2018 г. ПТП в гр. Луковит, ул.
„Възраждане“ в района на кръстовището с ул. „Цар Симеон I“.
      Върху посочената сума следва да бъде присъдена законна лихва,
считано от 16.07.2018 г. – датата на предявяване на застрахователната
претенция пред застрахователя. От кумулативното приложение на чл. 494, т.
10 КЗ, чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ връзка с чл. 429, ал. 2, т. 2 връзка с ал. 3 връзка с
чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ следва, че застрахователят следва да покрие спрямо
увреденото лице отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава
от датата на уведомяването си от застрахования за настъпването на
застрахователното събитие /в срока по чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ/ или от датата на
уведомяване или на предявяване на застрахователната претенция от
увреденото лице, която от двете дати е най-ранна. След изтичане на срока по
чл. 496, ал. 1 КЗ и при липсата на произнасяне и плащане на обезщетение от
застрахователя, същият дължи законната лихва върху обезщетението за
неимуществени вреди за собствената си забава. Отграничаването по период и
размер на двата вида лихви за забава в диспозитива на решението по прекия
иск е излишно, тъй като би било от значение само при основание за регрес
спрямо делинквента. В посочения смисъл е константната практика на ВКС,
обективирана в решение № 128/04.02.2020 г. по т. д. № 2466/2018 г. на ВКС,
ТК, І т. о., решение № 72/29.06.2022 г. по т. д. № 1191/2021 г. на ВКС, ТК, I т.
о. и др.
      С оглед изхода на спора въззивното решение е неправилно и в частта за
присъдените на „ДЗИ – Общо застраховане“ АД на основание чл. 78, ал. 3
ГПК разноски за въззивното и първоинстанционното производства над 977,78
лв. до 2 200 лв. В останалата отхвърлителна част и за присъждане на разноски
в размер 977,78 лв. обжалваният въззивен съдебен акт следва да бъде оставен
в сила.
     На основание чл. 38, ал. 2 ЗА, при съобразяване с практиката на Съда на
Европейския съюз /решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 г.q


                                        14
ECLI:EU:C:2024:71/, практиката на ВКС /определение № 350/15.02.2024 г. по
ч. т. д. № 75/2024 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 474/28.02.2024 г. по ч.
т. д. № 961/2023 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др./ и с оглед предявения материален
интерес, фактическата и правна сложност на спора и съдържанието на
осъществената в трите инстанционни производства защита настоящият
съдебен състав определя адвокатско възнаграждение на адвокат К. В. Д. в
размер общо 16 850 лв. /7 850 лв. за първоинстанционното производство, 4 000
лв. за въззивното производство и 5 000 лв. за касационното производство/.
Предвид изхода на спора и съразмерно на уважената част от иска касаторът
следва да заплати на адвокат К. В. Д. адвокатско възнаграждение за
осъщественото безплатно процесуално представителство на ищеца в трите
инстанционни производство в размер общо 4 786,26 евро /равностойност на 9
361,11 лв./.
      На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът трябва да заплати държавна
такса за първоинстанционното производство в размер 1 022,58 евро
/равностойност на 2 000 лв./ по сметка на СГС и за касационното
производство в размер 511,29 евро /равностойност на 1 000 лв./, както и по
сметка на СГС сумата 170,43 евро /равностойност на 333,33 лв./,
представляваща направени от бюджета разноски за възнаграждения на вещите
лица, съразмерно на уважената част от иска.
      Касаторът следва да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 8 ГПК
юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер
102,26 евро /равностойност на 200 лв./.
      Мотивиран от горното, съдебният състав на Върховвния касационен
съд, Търговска колегия

                                  РЕШИ:

     ОТМЕНЯ решение № 1167 от 18.11.2024 г. по в. гр. дело № 3395/2023 г.
на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, IV състав в частта, с която
е отхвърлен предявеният от Н. Д. Н. срещу „ДЗИ – Общо застраховане“ АД
иск за заплащане на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на обезщетение за
неимуществени вреди за сумата 50 000 лв., както и Н. Д. Н. е осъден да
заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“ АД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
сума в размер над 977,78 лв. до 2 200 лв., представляваща направените във

                                       15
въззивното и първоинстанционното производства разноски, и вместо това
постановява:
      ОСЪЖДА „ДЗИ – Общо застраховане“ АД, ЕИК 121718407, гр. София,
бул. „Витоша“ № 89Б да заплати на Н. Д. Н. с ЕГН **********, гр. София, ул.
„Петра“ № 6, ет. 5, ап. 27 на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сума в размер 25
564,59 евро /равностойност на 50 000 лв./, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени в резултат на настъпилото на 23.06.2018 г.
ПТП в гр. Луковит, ул. „Възраждане“ в района на кръстовището с ул. „Цар
Симеон I“, причинено виновно от Румен Василев Динков при управление на
лек автомобил марка „Пежо“, модел 106, рег. № ЕН 0923 ВА, застрахован по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите със
застрахователна полица № BG/06/118001208491, ведно със законната лихва от
16.07.2018 г. до окончателното изплащане.
      ОСЪЖДА „ДЗИ – Общо застраховане“ АД, ЕИК 121718407, гр. София,
бул. „Витоша“ № 89Б да заплати на адвокат К. В. Д. на основание чл. 38 ЗА
сумата в размер общо 4 786,26 евро /равностойност на 9 361,11 лв./ –
адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално
представителство на ищеца в трите инстанционни производства.
      ОСЪЖДА „ДЗИ – Общо застраховане“ АД, ЕИК 121718407, гр. София,
бул. „Витоша“ № 89Б да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на
Софийски градски съд държавна такса в размер 1 022,58 евро /равностойност
на 2 000 лв./ и по сметка на Върховен касационен съд държавна такса в размер
511,29 евро /равностойност на 1 000 лв./, както и по сметка на Софийски
градски съд сумата 170,43 евро /равностойност на 333,33 лв./, представляваща
направени от бюджета разноски за възнаграждения на вещите лица.
     ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1167 от 18.11.2024 г. по в. гр. дело №
3395/2023 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, IV състав в
останалата част.
      ОСЪЖДА Н. Д. Н. с ЕГН **********, гр. София, ул. „Петра“ № 6, ет. 5,
ап. 27 да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“ АД, ЕИК 121718407, гр.
София, бул. „Витоша“ № 89Б на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер
102,26 евро /равностойност на 200 лв./ - възнаграждение за юрисконсулт за
касационното производство.
     РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

                                     16
     Председател: _______________________

        Членове:

               1. _______________________

               2. _______________________




17