Обезщетение за неимуществени вреди при смърт на баба при ПТП

Текстът на акта

                             РЕШЕНИЕ
                                  № 104
                          гр. София, 20.04.2026 г.


                   В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и
шеста година в следния състав:


                            Председател: Ирина Петрова
                            Членове:     Десислава Добрева
                                         Мария Бойчева

при участието на секретаря Ина Г. Андонова
като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело №
20258002901532 по описа за 2025 година
     и за да се произнесе, взе предвид следното:

       Производството е по чл. 290 ГПК.
       Образувано е по касационна жалба на ответника Застрахователно
еднолично акционерно дружество “БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП”
ЕАД, ЕИК 000694286, против решение № 82/17.03.2025 г. по в.т.д. № 39/2025
г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 3-ти търговски състав, с което след
отмяна на решение № 447/20.11.2024 г. по т.д. № 220/2024 г. на Окръжен съд -
Пловдив, 20-ти състав, е осъден настоящият касатор да заплати на ищцата В.
С. П. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата от 100 000 лева, представляваща
обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на баба
й М.Т.Щ. вследствие на ПТП, настъпило в гр. Пловдив по вина на
застрахования при ответника водач, ведно със законната лихва върху тази сума
от 05.10.2023 г. до окончателното й изплащане.
       С касационната жалба се въвеждат оплаквания за неправилност на
въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни
основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Оспорва се изводът на
апелативния съд за наличие на материалноправна легитимация на ищцата да
претендира обезвреда за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на
нейната баба. Развиват се доводи, че в случая дълбоката емоционална близост

                                     1
между ищцата и нейната загинала родственица е обичайна и присъща за
българското семейство, като не се характеризира с изключителност.
Съжителството на търсещата обезщетение внучка с баба й и дядо й за
известен период от време (до края на 2021 г.) се дължи на желанието й да учи в
гр. Пловдив, а не на необходимост от заместване на родителската грижа
поради смърт или заболяване на някой от родителите й, нито поради тяхна
незаинтересованост от отглеждането и възпитанието й. В тази връзка се
релевират събраните по делото свидетелски показания, сочещи на здрави
отношения и връзка в семейството. Счита се, че не са установени претърпени
от ищцата скръб, болки и страдания, надхвърлящи тези на всеки внук при
такава внезапна смърт. Поддържа се тезата, че макар въззивната инстанция да
е отчела правилно липсата на медицински документи, които да доказват
негативни последици върху емоционалното състояние и поведението на
ищцата за интензивност над обичайната, то неправилно е извела извод за
нейната материалноправна легитимация. Излагат се аргументи за
релевантност към разглеждания казус на решение № 210/07.05.2024 г. по т.д.
№ 693/2023 г. на ОС – Пловдив, 13 състав, с което на майката на ищцата и на
нейния вуйчо са присъдени обезщетения за неимуществени вреди от по
150 000 лева, тъй като същото е индиция за наличието на изключително добри
отношения между всеки от тях и загиналата им майка. В условията на
евентуалност, при установяване на легитимацията на внучката, се навеждат
доводи за неправилно приложение на нормата на чл. 52 ЗЗД, довело до
определяне на необосновано завишен размер на обезвредата. В тази насока се
изтъква, че в решението са посочени отделни факти и обстоятелства, изброени
декларативно, без съдът да е изяснил значението им за размера на
присъденото обезщетение. Някои от тях не са доказани в процеса, други са
отречени със събраните доказателства, а трети са споменати, без анализ и
конкретизиране на конекситета им с адекватното остойностяване на
негативните изживявания на ищцата. Претендира се отмяна на обжалваното
въззивно решение и отхвърляне на предявения иск.
       От ответника по касация В. С. П. е подаден отговор, в който се оспорва
основателността на подадената касационна жалба. Поддържа се становището,
че от събраните по делото доказателства се установява, че починалата М.Щ. е
полагала по отношение на своята внучка грижа, заместваща родителската
такава за продължителен период от време. От 2010 г., когато ищцата е била на
14г., до края на 2022 г. тя живеела в едно домакинство с баба си. След като
възрастта на бабата напреднала, тя е разчитала на грижите на своята внучка.
Изтъква се, че основната роля по възпитанието, контрола и посрещането на
нуждите на В. П. – емоционални или физически, била поверена на нейните
баба и дядо. По тези аргументи се релевира наличие на материалноправна
легитимация на ищцата да търси обезвреда за неимуществени вреди от
загубата на баба й. Споделя се изводът на въззивната инстанция относно
справедливия паричен еквивалент на негативните изживявания на ищцата,
който се твърди, че не е абстрактен, а е базиран на установените в процеса

                                      2
обстоятелства и съвкупния им анализ. Претендират се разноските по делото,
вкл. адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ.
      С определение № 3313/24.11.2025 г., постановено по настоящото дело,
въззивното решение е допуснато до касационна проверка на основание чл.280,
ал. 1, т. 1 ГПК по следните материалноправни въпроси: 1. “Относно
материалната легитимация на лица, извън кръга на посочените в
Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на
Пленума на Върховния съд да претендират и да получат обезщетения за
неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки и в частност
относно предпоставките за наличие на “изключителен случай” по смисъла на
Тълкувателно решение от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК
на ВКС”; 2. “Относно приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера
на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да обсъди
всички факти и обстоятелства, релевантни за формиране на критерия за
справедливост”, уточнен от касационната инстанция .
      В проведеното открито съдебно заседание касаторът поддържа
подадената касационна жалба и изразява подробно становище по първия
правен въпрос, послужил за допускане на касационен контрол. Счита за
необоснован извода на въззивния състав за наличие на материална
легитимация на ищцата да търси обезвреда. Оспорва мотивите на въззива, че в
конкретния случай родителите са оказали единствено допълваща грижа,
докато основната е осъществена от бабата, починала вследствие на
застрахователното събитие. Изместени от бабата се оказват родителите, които
са живеели в гр. Сандански и които са позволили на детето си да получи по-
добро образование в гр. Пловдив, като са го изпратили да живее не в
общежитие, а при неговата родственица. Изтъква, че следва да се приеме, че
връзката, която е създадена между ищцата и нейната починала баба, е в
съответствие с българския морал, нормална за българското семейство и
обществото, като не се характеризира с изключителност. Подчертава, че
ищцата има майка педагог и баща, силна семейна връзка, поради което като
несъстоятелно определя твърдението на насрещната страна по спора, че
бабата е заместила родителите и е поела отглеждането на внучката. По втория
правен въпрос сочи, че съдът е приложил чл. 52 ЗЗД, без да развие мотиви,
които да обосновават високия размер на обезщетението. Моли да бъде
отменено обжалваното решение с произтичащите от това последици, както и
да бъдат присъдени направените разноски съгласно представен списък по чл.
80 ГПК. Ответникът по касация оспорва жалбата като неоснователна.
Изразява становище по правните въпроси, по които е допуснат касационен
контрол. Акцентира, че въззивният състав правилно е определил създадената в
разглеждания случай връзка баба – внучка, като е приел наличието на т.нар.
“заместваща” грижа, при родители, живеещи в друг град. Подчертава, че от
разпита на свидетелите, вторият от които не е заинтересован и показанията му
са в синхрон с тези на бащата на ищцата, се установява, че последната е била
отгледана до завършване на висшето си образование и след това от баба си,

                                     3
както и че между двете е създадена трайна връзка. За правилно определен
намира размера на обезвредата по реда на чл. 52 ЗЗД. Претендира присъждане
на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗАдв. Счита, че платената след
постановяването на определението по чл. 288 ГПК част от адвокатското
възнаграждение на касатора не може да се приеме за разход във връзка с
изготвянето на касационната жалба. Заявява и възражение за прекомерност по
чл. 78, ал. 5 ГПК.

      Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо
отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни
основания, с оглед правомощията си по чл. 290, ал.2 ГПК приема следното:
      В случая апелативният съд, за да отмени отхвърлителното
първоинстанционно решение и да уважи иска по чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата от
100 000 лева - обезщетение за претърпените от ищцата В. П. неимуществени
вреди от смъртта на баба й М.Щ. в резултат на процесното ПТП, е приел, че по
делото не се спори и се установява от представените писмени доказателства,
ч е на 15.06.2022 г. в гр. Пловдив, около 11,00 часа, на кръстовището на ул.
“Победа” и ул. “Полковник Сава Муткуров” е настъпило произшествието с
участието на лек автомобил “Опел Зафира”, с рег. № РВ2235СА, при което
водачът на лекия автомобил Калина Г.а Пеева не е пропуснала пресичащата по
пешеходна пътека и на зелен светлинен сигнал на светофара пешеходка Щ., в
резултат на което е настъпил удар между тях, довел до смъртта на
пешеходката (на 16.06.2022 г.). С влязла в сила присъда № 76/10.10.2023 г.
водачът на лекия автомобил Пеева е била призната за виновна в извършването
на престъпление по чл. 343, ал. 3, предл. посл., б. “е” вр. с ал. 1, б. “в” вр. с чл.
342, ал. 1 НК, като й е било наложено съответното наказание. Като безспорно
е възприето, че ищцата П. е внучка на починалата; че гражданската
отговорност на водача е била застрахована при ответното дружество; че по
образуваната пред него щета № 2509/20.09.2022 г. е постановен отказ за
плащане на застрахователно обезщетение. От представените справки за
настоящ адрес и дипломи на ищцата е прието за установено, че ищцата и
М.Щ. са живеели на един и същ адрес на ул. “Босилек” в гр. Пловдив, както и
че внучката е учила в Езикова гимназия - Пловдив в периода 2010 г. - 2015 г. и
в Медицински университет - Пловдив в периода 2015г. - 2021 г.
      При тази фактическа установеност въззивният състав е намерил за
необоснован и неправилен извода на първата инстанция, че от събраните по
делото доказателства не се доказва наличието на особено близка връзка
между ищцата и починалата й баба. Отбелязал е, че от свидетелските
показания на С.П. – баща на ищцата, и на Стела Славова - нейна колежка от
университета и близка приятелка, се установява, че ищцата В. П. е започнала
да живее съвместно и в едно общо домакинство с починалата от 2010 г.,
когато е започнала да учи в Езиковата гимназия в гр. Пловдив и впоследствие
във висшето учебно заведение, т.е. в продължение почти на 11 г. Според


                                         4
показанията на свидетеля С.П., през този значителен период от време М.Щ. и
нейният съпруг (дядото на ищцата) са били хората, които непосредствено са
полагали грижи по отглеждането на В. П., за нейното възпитание, обучение и
живот в гр. Пловдив. Като е изтъкнал отдалечеността между това населено
място и гр. Сандански и свързаните с това обективни затруднения в
комуникациите и общуването между В. и нейните родители, апелативният съд
е приел, че бабата и дядото следва да са били хората, които са се грижили
преимуществено за ищцата и то през периода на духовното й и интелектуално
укрепване. Отчитайки близката родствена връзка на този свидетел с ищцата и
поради това заинтересоваността му от крайния изход на спора, съдът е
кредитирал показанията му с аргумента, че са непосредствени, логични и
истинни, тъй като не противоречат на останалите събрани писмени и гласни
доказателства, в т.ч. представените дипломи, трудов договор и служебно
изготвени справки от ГРАО. Обстоятелството, че ищцата е живеела в общо
домакинство с баба си и дядо си по време на следването е намерено за
установено и от показанията на свидетелката Стела Славова. Тя е дала
сведения, че това е продължило, докато ищцата е започнала работа в Ковид
отделението към Транспортна болница в края на 2021 г., като причината да
заживее в отделна квартира е била продиктувана от страха й да не ги зарази.
При тези данни въззивният съд е счел за установено, че поради стеклите се
особени житейски обстоятелства, свързани с продължаване и постигане на по-
добро качество на образованието на ищцата, бабата, при която тя е живяла, е
имала ясно изразена родителска роля в живота й и е била по-близо до нея,
отколкото родителите й. Въз основа на свидетелските показания е формирал
противоположния на направения от първата инстанция извод - грижите на
бабата и дядото са били главните, водещите, а тези на родителите са били само
допълващи, свеждащи се основно до осигуряването на финансовата издръжка
на дъщеря им, предоставянето на която е задължение на всеки родител. М.Щ.
е поела изцяло отговорността по отглеждането и възпитанието на ищцата,
като я е водила на училище, учила е съвместно с нея уроците, помагала й е със
съвети при особени емоционални моменти, които съпътстват съзряването на
всяко дете, осигурявала е и нормални битови условия в нейния дом. Като
допълнителен аргумент решаващият състав е изтъкнал и казаното от
свидетелите, че ищцата е поела подготовката на погребението на баба си,
което обичайно е ангажимент на синовете и дъщерите, а не на внуците. Отчел
е и търпените от ищцата вреди – болки и страдания от загубата на нейната
родственица. При това положение е намерил за справедливо да й се признае
правото на обезвреда за неимуществени вреди. Съобразявайки дълбоката
емоционална връзка, привързаност, взаимопомощ и обич между двете,
съжителството им в едно домакинство, внезапността на загубата, конкретните
икономически условия и инфлационните процеси в страната през м.юни 2022
г., ориентир за които са нивата на застрахователно покритие към момента на
инцидента, апелативният съд е приел, че сумата от 100 000 лева е адекватен
паричен еквивалент за търпените от ищцата страдания. За недоказано е счел


                                     5
заявеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат
от страна пострадалата.
      Преценил е като ирелевантно за отговорността на ответника към ищцата
обстоятелството, че по друго дело застрахователят е осъден да заплати на
майка й и на вуйчо й обезщетение за неимуществени вреди, тъй като ищцата
претендира такова за собствените си негативни изживявания, които нямат
общо с болките и страданията, претърпени от преките наследници на
починалата й баба.
      По тези мотиви, след отмяна на първоинстанционния съдебен акт,
въззивният съд е уважил изцяло предявения иск.

       Отговор на обусловилия достъп до касация материалноправен въпрос,
касаещ правото да търси обезвреда за неимуществени вреди вследствие
причинена смърт и лице извън най-близкия родствен и семеен кръг на
починалия, е даден в задължителната практика на касационната инстанция - т.
1 на Тълкувателно решение от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на
ОСНГТК на ВКС. Прието е, че материално легитимирано да получи
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на негов близък по
изключение е и лице, попадащо извън кръга на посочените в Постановление
№ 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на
Върховния съд, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с
починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания,
които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Разяснения за
прилагане на соченото изключение се съдържат в мотивите на тълкувателния
акт, че наличието на особено близката житейска връзка следва да се преценява
от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по
делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от
доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което го
претендира, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна
и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на
неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки
и страдания. Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани
очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и
нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди,
подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл.52
ЗЗД. Житейските ситуации и обстоятелства, обуславящи изграждане на по-
здрава от обичайната връзка за съответния вид родство, не могат да бъдат
посочени изчерпателно, но относими към връзката баба/дядо - внук са
отглеждането на детето от баба/дядо поради заболяване или смърт на родител,
дезинтересиране на родителя, отчуждение на детето от баща/майка, работа в
чужбина, др. (така в решение № 17/16.03.2021 г. по т.д. № 291/2020 г. на ВКС,
II т.о., решение № 88/20.07.2022 г. по т.д. № 2090/2021 г. на ВКС, II т.о.,
решение № 50099/23.11.2023 г. по т.д. № 1720/2022 г. на ВКС, II т.о., решение


                                     6
№ 50003/24.07.2023 г. по т.д. № 2760/2021 г. на ВКС, I т.о., решение №
228/10.04.2024 г. по гр.д. № 2920/2023 г. на ВКС, I V г.о., решение №
159/18.06.2025 г. по т.д. № 903/2024 г. на ВКС, I т.о., др.).
      С оглед отговора на този материалноправен въпрос основателни се
явяват оплакванията на касатора за неправилност на извода на въззивния
състав за наличие на изключителност на емоционалната връзка между
търсещата обезвреда внучка и нейната баба, загинала в резултат на
процесното ПТП. Видно от приобщените по делото писмени доказателства, в
периода 2010 г. – 2021 г. ищцата е учила в средно и висше учебно заведение в
гр. Пловдив. От гласните доказателства е установено, че в този период е
живяла в дома на баба си и дядо си, тъй като родителите й живеели в гр.
Сандански. От показанията на свидетеля С.П. – баща на ищцата, които се
кредитират като непосредствени, ясни и кореспондиращи с тези на
незаинтересованата свидетелка С.С.-М., се установява, че отношения между
загиналата и ищцата били много близки, като не са му известни сериозни
пререкания между тях. Когато ищцата отишла да учи в по-големия град,
бабата и дядото й помагали да ходи на училище, да влезе в района на квартала.
Същевременно се сочи, че докато ищцата е била ученичка, баща й е ходил в
гр. Пловдив по време на празници с повече почивни дни, а съпругата му,
която е учителка, и по време на ваканциите (пролетна, лятна). В. се прибирала
в гр. Сандански за празници и ваканции. Финансовата подкрепа за ищцата е
поемана основно от майка й. Според показанията на свидетелка Славова,
обхващащи периода след 2015 г., ищцата е живяла с баба си и дядо си, докато
е учила медицина, като е напуснала жилището им през 2021 г., защото
започнала работа в болница и по време на пандемията от ковид се
притеснявала да не ги зарази. Описва отношенията на ищцата с майка й и
баща й като добри, идвали са на гости в гр. Пловдив, чували се по телефона,
ищцата се връщала в гр. Сандански по време на празници и други събития.
Казва, че през годините В. е помагала на баба си и дядо си в ежедневните
нужди. Имала желание да влага средства в апартамента, в който живеела с
тях. И двамата свидетели споделят, че ищцата приела тежко смъртта на баба
си, затворила се в себе си, била по-резервирана в общуването с близките и
приятелите си. Въз основа на съвкупния анализ на събраните писмени и
гласни доказателства се налага изводът, че конкретните установени по делото
факти сочат на семейна общност и споделени грижи в разширеното семейство
на ищцата. Между нея и загиналата й баба Щ. е била изградена здрава и
наситена с интензивни емоции връзка, която е търпяла различно съдържание в
различните етапи от израстването на внучката, включително и полагане на
грижи за възрастната роднина след съзряването на ищцата. Без съмнение
загиналата Щ. е дала на внучката си безусловна пълноценна подкрепа,
разбиране и обич при израстването й; от своя страна внучката също я е
обграждала с внимание и грижа, както и след израстването си – с помощ,
естествено дължима за родственицата в напреднала възраст. Не могат да бъдат
споделени обаче мотивите на въззивния състав, че бабата е поела основната

                                     7
роля по възпитанието, контрола и посрещането на ежедневните нужди на В. -
емоционални и физически, извън тези от чисто финансово естество, които са
задължение на родителите, както и че тя е поела изцяло отговорността по
отглеждането и възпитанието на детето (водела я е на училище, учила е
съвместно с нея уроците, помагала й е със съвети при особени емоционални
моменти, които съпътстват съзряването на всяко едно дете, осигурявала е и
нормални битови условия в нейния дом). Същите не кореспондират с
доказателствената съвкупност по делото, в частност с дадените пред
първоинстанционния съд свидетелски показания. В случая от ангажираните
по делото доказателства не може да се направи обосновано заключение, че
така очертаните отношения баба – внучка се характеризират с
изключителност, сочеща на наличие на “заместваща” връзка родител – дете,
при факта на живи родители с изградена фундаментална емоционална
привързаност с дъщеря им, погрижили се за нейното развитие, израстване и
осигуряване на доброто й образование, в т.ч. с изпращането й да учи в друго
населено място. При това положение описаните морални болки и страдания,
понесени от ищцата, са естествени за една внучка при загубата на близката
родственица, още повече при поемането на подготовката за ритуалните
обреди, но не сочат на извънредни такива и открояващи се спрямо връзката й
със собствените й родители. Несъмнено ищцата е търпяла неимуществени
вреди от загубата на нейната баба вследствие на процесното произшествие, но
техният интензитет и степен не обосновават убедителен извод, че е налице
основание да се направи изключение от разрешенията, дадени в ППВС №
4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., и съответно да се признае материалноправна
легитимация на ищцата да получи обезщетение за неимущствени вреди.
Поради това не може да се ангажира функционалната отговорност на
застрахователното дружество и предявеният от ищцата иск по чл. 432, ал. 1 КЗ
се явява неоснователен. Поради отхвърлянето на главния иск, неоснователна
се явява и акцесорната претенция за присъждане на законната лихва, считано
от 05.10.2023 г. до окончателното плащане.
      Изводът за отсъствие на материалноправна легитимация на ищцата
прави безпредметно обследването на втория материалноправен въпрос за
приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, както и на заявените в тази
насока оплаквания на касатора и доводи на страните.
      Ето защо на основание чл. 293, ал. 2 вр. с ал. 1 ГПК се налага касиране
на решението на Апелативен съд – София, като, доколкото не се изисква
извършването от въззивния съд на нови съдопроизводствени действия, следва
спорът да бъде решен по същество от касационната инстанция.

     По разноските:
     При този изход на спора касаторът има право на разноски. В
първоинстанционното производство в полза на застрахователя е определено
юрисконсултско възнаграждение от 400 лева, което при липса на оспорване по


                                     8
реда на чл. 248 ГПК следва да се присъди, превалутирано съгласно чл. 12 и чл.
13 ЗВЕРБ – 204,52 евро.
      В същия размер следва да бъде определено и юрисконсултското
възнаграждение на страната за въззивното производство.
      Съгласно представения от касатора списък по чл. 80 ГПК пред
касационната инстанция се претендират следните разноски: 1 037,92 евро (2
030 лева) - държавни такси за произнасяне по допускане и за разглеждане на
жалбата съгласно чл. 18, ал. 2, т. 1 и т. 2 ТДТССГПК, и 5307,20 евро с ДДС (10
380 лева) – адвокатско възнаграждение, за плащането на което по бА. път са
ангажирани писмени доказателства преди приключване на устните прения. От
ответника по касация е заявено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, мотивирано с
твърдение за прекомерност на претендираното от насрещната страна
възнаграждение. Като съобразява естеството на правния спор, неговата
фактическа и правна сложност, наличието на формирана задължителна и
трайна практика на касационната инстанция по релевантните за спора
въпроси, защитимия интерес, извършените от процесуалния представител на
касатора действия, изразяващи се в подаване на касационна жалба, изложение
на основания за допускането й и участие в проведеното открито съдебно
заседание в производството по чл.290 ГПК, и отчита само като ориентир
размерите на възнагражденията в Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, поради
несъответствието й с правото на ЕС, съгласно даденото тълкуване в решение
по дело С-438/22 на СЕС, и като констатира липсата на доказани други
критерии по смисъла чл. 36, ал.3 ЗАдв., към която препраща чл. 78, ал. 5 ГПК,
настоящият състав намира, че адвокатското възнаграждение на касатора е
прекомерно и следва да бъде намалено на 1 700 евро с ДДС. По тези
съображения следва да му се присъдят разноски за производството пред ВКС
в общ размер на 2 737,92 евро.

     Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия,
състав на Първо отделение,



                                 РЕШИ:
      ОТМЕНЯ Решение № 82/17.03.2025 г. по в.т.д. № 39/2025 г. по описа на
Апелативен съд – Пловдив, 3-ти търговски състав, с което след отмяна на
решение № 447/20.11.2024 г. по т.д. № 220/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив е
осъдено Застрахователно еднолично акционерно дружество “БУЛСТРАД
ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП” ЕАД да заплати на В. С. П. сумата от 100 000
лева - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на баба й
М.Т.Щ., ведно със законната лихва от 05.10.2023 г. до окончателното й
изплащане, и в частта за разноските, като вместо това постановява:
      ОТХВЪРЛЯ предявения от В. С. П., ЕГН **********, с адрес: гр.

                                      9
Сандански, ул. “Перун” № 4, ет. 1, против Застрахователно еднолично
акционерно дружество “БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП” ЕАД, ЕИК
000694286, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл. “Позитано” №
5, иск с правно основание чл.432, ал. 1 КЗ за сумата от 51 129,19 евро
(равностойност на 100 000 лева) - обезщетение за претърпените от нея
неимуществени вреди от смъртта на баба й М.Т.Щ. вследствие на ПТП,
настъпило на 15.06.2022 г. в гр. Пловдив, и за законната лихва от 05.10.2023 г.
до окончателното й изплащане.
      ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК В. С. П., ЕГН **********, с
адрес: гр. Сандански, ул. “Перун” № 4, ет.1, да заплати на Застрахователно
еднолично акционерно дружество “БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП”
ЕАД, ЕИК 000694286, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл.
“Позитано” № 5, сумата от 2 737,92 евро – разноски за касационната
инстанция, 204,52 евро – за въззивното производство и 204,52 евро – за
първата инстанция.
      РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


                                           Председател: _______________________

                                               Членове:

                                                     1. _______________________

                                                     2. _______________________




                                      10