Потвърждаване на условна присъда за причинена смърт при пътно произшествие

Текстът на акта

                                   РЕШЕНИЕ
                                        № 172
                                гр. София, 27.03.2026 г.


                        В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и пети февруари през две
хиляди двадесет и шеста година в следния състав:


                                  Председател: Бисер Троянов
                                  Членове:     Биляна Чочева
                                               Милена Панева

при участието на секретаря Галина В. Иванова
в присъствието на прокурора А. Б. Петрова
като разгледа докладваното от Милена Панева Касационно наказателно дело
от общ характер № 20268002200113 по описа за 2026 година
      Касационното производство е образувано по жалба на адв. Н. Д. и адв. П. М., като
защитници на подсъдимата Р. Д., срещу решение № 394 от 20.11.2025 г. на състав на
Софийския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 898/2025 г.
       С жалбата са заявени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 – 3 НПК, като са
направени алтернативни искания – за отмяна на решението и връщане на делото за
повторното му въззивно разглеждане или за изменяване на въззивия акт и за допълнително
смекчаване на утвърденото с него наказание лишаване от свобода и прилагане на
разпоредбата на чл. 55, ал. 3 НК по отношение на наказанието лишаване от право да се
управлява моторно превозно средство. В представено в срока по чл. 351, ал. 4 НПК
допълнение към жалбата, са изтъкнати нови съображения за допуснати при решаването на
делото съществени нарушения на процесуалните правила.
      В съдебното заседание пред настоящия съдебен състав всеки от защитниците
   поддържа заявеното вече недоволство и съпътстващите го съображения, както и
направените искания.
         Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за отхвърляне на
жалбата, като счита, че формулираните в нея и в допълнението към нея възражения са
неоснователни.
       Повереникът на частните обвинители а. Н. заявява подкрепа в полза на становището
на прокурора. Счита, че САС е анализирал достатъчно задълбочено всички доказателства,
вследствие на което е достигнал до правилни и обосновани изводи по фактите и по правото.
Моли въззивното решение да бъде оставено в сила.
      Частният обвинител Д. А. се солидаризира със позицията на повереника си.


                                             1
         Частните обвинители А. А. и Р. В., както и подсъдимата, редовно уведомени за датата
и часа на съдебното заседание, не вземат лично участие в него.
          Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на
оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното:
            С присъда № 14 от 08.05.2025 г., постановена по НОХД № 306/2022 г., състав на
Софийския окръжен съд е признал подсъдимата Р. Н. Д. за виновна в това, че на 16.03.2017
г. в гр. Б., обл. С., на кръстовището на бул. „Б.“ и ул. „Г. С. Р.“, при управляване на моторно
превозно средство – товарен автомобил „Шкода“, м. „Октавия“ с рег. № *** нарушила
правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 6, т. 1 ЗДвП и чл. 31, ал. 7
ППДЗвП и по непредпазливост причинила смъртта на Н. А. В., поради което и на осн. чл.
343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК й е наложил наказание от една
година и шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил на осн. чл. 66,
ал. 1 НК за срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила. На осн. чл. 343г
НК съдът е постановил и лишаване на подсъдимата от право да управлява моторно превозно
средство за срок от две години, считано от влизането на присъдата в сила. С оглед изхода на
делото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК в тежест на Х. е възложено заплащането на направените
разноски.
         В рамките на инициираното от защитата въззивно производство и с оспореното
понастоящем решение на Софийския апелативен съд присъдата е потвърдена изцяло.
         Касационната жалба срещу този акт е неоснователна.
         Схващането си относно необходимото съдържание на заключителните части на
обвинителния акт и на присъдата защитниците са представили на вниманието на въззивния
съд и са получили точен и обоснован отговор от този съд. Диспозитивните части на
обвинителния акт и на присъдата съответстват като съдържание на единствено меродавните
в това отношение изисквания, поставени от НПК. Непосочването в тях на датата на смъртта
на Н. В., както и на качеството, в което той се е намирал на пътя в момента на злополуката и
направлението, в което се е движел, а така също и на подавания в същия момент светлинен
сигнал от светофара не представлява слабост на двата процесуални документи и още по-
малко съществена от гледище на правата на подсъдимата и/или на възможностите за
последваща реализация на правните последици от постановената присъда. Причиняването
на смърт е без съмнение факт с юридическа релевантност. Нещо повече, то е признак от
състава на престъплението, за което е повдигнато обвинение и като факт е получило
надлежен израз както в мотивните части, така и в диспозитивите на обвинителния акт и на
присъдата. Времето на настъпване на смъртта обаче не е сред определящите изпълнителното
деяние обстоятелства и няма отношение към правилното прилагане на закона. Същото важи
и за всички останали обстоятелства, чието отсъствие от диспозитивите на обвинителния акт
и на присъдата е смутило защитниците. Констатациите на прокурора, съответно на
първоинстанционния съд, относно всяко от тези обстоятелства са получили подобаващ израз
на дължимото им се място във всеки от двата процесуални акта – в техните мотивни части.
Фиксирането им единствено там не опорочава съдържанието на актовете и не отнема от
процесуалната им стойност, като се има предвид, че мотивите са структурна част на всеки
процесуален акт, взаимно свързана с неговия диспозитив и имаща обуславящо значение по
отношение на него. Всичко това е съобразено от въззивния съд, който в крайна сметка е
взел правилно отношение по проблема и е отхвърлил искането на защитата за отмяна на
присъдата на това основание.
               Процесуалната изрядност на въззивното решение е оспорена и с аргумент за
негодност на протокола за оглед на местопроизшествието поради извършване на
документираното в него действие в отсъствие на поемни лица. Отговаряйки на направено
пред него аналогично възражение, въззивният съд правилно се е спрял на процесуалната
роля на поемните лица. Противно на мнението на защитата, тази роля е именно и само
удостоверителна. Те не участват в самото следствено действие, а с присъствието си на
мястото на извършването му са призвани да бъдат гаранти за провеждането му и за реда, по
който е проведено и за точността на отразяванията в съставения за него протокол.

                                              2
       Обсъждайки адекватността на коментираното възражение, правилно въззивният съд
се е спрял и на показанията на привлечените в случая като поемни В. Н. и И. И. и не е
открил в тези показания сигурни данни, че огледът е протекъл в отклонение от
процесуалния регламент. В тази връзка нужно е да се отбележи, че разпитът на всеки от
двамата свидетели е проведен, като е нарушен указаният в чл. 280, ал. 2 вр. чл. 277, ал. 3
НПК ред, а при разпита на Н. е допуснато и поставяне на въпроси, съдържащи внушение за
очакваните отговори в отклонение от предписанието на чл. 138, ал. 5, изр. 2 НПК. В крайна
сметка се е стигнало до там, че всяко от обобщаващите твърдения, че докато е протичал
огледа Н. не е присъствал на мястото на провеждането му и че единствено е подписал
протокола и си е тръгнал, е заявено от адв. М., а свидетелят единствено се е съгласил с
изреченото от нея (т. 1, л. 204 от първоинстанционното съдебно дело). От това, което сам е
заявил, става ясно, че към датата на съдебния му разпит Н. не е имал ясен спомен за
събитията, за които е бил разпитан, а самата краткотрайност на процесуалното действие – от
15 минути изключва възможността нещата да са се случили именно по твърдяния от него
начин – с кратък престой на мястото на огледа и оттегляне, за да свърши неназована в
показанията му, но убедено определена от него като „неотложна“ работа и последващо
връщане на същото място, макар и по неизвестна причина, доколкото не твърди някой да му
е казал да се върне, включително и за да подпише протокол.
       Що се касае до свид. И., въззивният съд не е установил изводима от показанията му
причина да приеме, че той не е присъствал при провеждането на огледа и правилно, след
като, макар и колебливо да е заявил, че не е присъствал на огледа и да е твърдял, че не си
спомня добре събитията, за които е бил разпитван, свидетелят все пак е признал, че пред
него полицаите „са въвеждали някакви данни“.
         Затова неукорим е извода на въззивния съд за доказателствената стойност на
показанията на посочените двама свидетели, оказали се неспособни да опровергаят, нито да
разколебаят категоричността, с която свид. П. К. е съобщила, че на мястото е имало поемни
лица по времето на огледа и до неговото приключване.
       Неоснователно е притеснението на защитата, че делото е решено при липса на диска
с видеозапис, изследван по протокол за видеотехническа експертиза № 17 от 27.04.2017 г.
Прегледът на материалите по делото показва, че този компакт диск (със запис от камера на
РУ-Ботевград, който е бил в опаковката, приложена на л. 100 от т. 1 от досъдебното
производство) не липсва от материалите по делото. Записът от същия диск е ползван за
нуждите и на техническата експертиза по протокол № 15/19-22 от 21.11.2019 г. (т. 3, л. 71 и
сл. от ДП), след което дискът очевидно е преопакован от изготвилото тази експертиза вещо
лице А. Д. в плика, приложен на л. 81 в т. 3 от ДП, който плик е надписан, подписан от
експерта и запечатан с три лепенки с ненарушена цялост.
       Според жалбата въззивното решение е вътрешно противоречиво, тъй като САС се е
позовал както на показанията на Р. Б. и Л. Б., заявили, че са извършили пресичане на
платното на бул. „Б.“ на зелен светофар, така и на видеотехническата и автотехническа
експертиза (т. 5, л. 127 и сл.), установила, че групата пешеходци, сред които са били и
посочените свидетели, е извършила пресичането на червен за тях светофар. Обективният
прочит на съдебния акт обаче показва, че въззивният съд не е ползвал показанията на Б. в
разчетената от защитниците насока. Напротив, изрично е посочил, че съдебната преценка
относно светлинния сигнал, подаван от светофарната уредба в момента на навлизане в
кръстовището на всеки от двата, участвали в злополуката автомобили, не е възможно да се
гради чрез показанията на двамата Б. (стр. 17 от решението). Техните показания е фиксирал
като част от доказателствените източници „със спомагателно значение“, каквото те
безспорно имат за обстоятелства и факти като напр. време и място на злополуката, начин на
регулиране на преминаването през кръстовището към съответната дата. Все така ясно съдът
е назовал източниците на своята убеденост относно подавания от светофарната уредба
светлинен сигнал в момента, в който всеки от двата процесни автомобила е навлязъл в
кръстовището (стр. 14-16 от решението) и сред тях категорично не са показанията на
двамата Б..


                                            3
             Безпочвен е упрекът за проявена от САС едностранчивост при оценката на
обясненията на подсъдимата и по същество предназначените да подкрепят тези обяснения
твърдения на В. В. и И. А., приемайки, че те противоречат на показанията на П. Д. и Р. Д..
Показанията на В. и А. са привлечени очевидно, за да подпомогнат процеса по
установяването на основен въпрос от предмета на доказване, а именно свързаният със
светлинната сигнализация, регулирала преминаването през кръстовището в момента, когато
подсъдимата и загиналия Н. В. са навлезли в него с автомобилите си. Този въпрос е
изследван от въззивния съд с изключителна задълбоченост (стр. 15 – 16 от решението) и при
ползване на легални критерии. За да отрече достоверността на съобщеното от свидетелите
В. В. и Ив. А. и да се довери на показанията на Д. той е проявил нужната взискателност към
съдържанието на всяко от изложенията, подлагайки го на прецизно изследване с оглед
изясняване на възможността в него да са намерили отражение субективни нагласи и
субективни оценки. Съобразена е вътрешната логичност и съответствието с други от
информационните източници по делото. В крайна сметка, за да отхвърли възможността
подсъдимата да е навлязла в кръстовището при разрешен за нея сигнал, въззивният съд се е
позовал не само на обсъдените от него свидетелски показания, включително тези на Д. но
така също и на обективната информация получена чрез експертен анализ на приетите по
делото записи от видеокамери в района на злополуката.
       Според жалбата въззивният съд е решил делото при неизяснена фактология,
отказвайки да назначи допълнително автотехническо експертно изследване на базата на
предложената му от защитниците възможност управляваният от Н. В. л.а. „Фиат“ да се е
движил ускорително при навлизането му в кръстовището, тръгвайки от място. Така
твърдяната необходимост е мотивирана с настояване, че на изследваните видеозаписи е
регистрирано пребиваване на светофара на четири автомобила, ориентирани по
направлението на л.а. „Фиат“, които са изчаквали на червен сигнал.
         Липсата на съдебна активност в предписаната с жалбата насока, би била съществен
процесуален порок, ако е довела до неизясняване на съществен за правилното решаване на
делото въпрос. Това, че съдът е имал възможност да извърши желаното от защитата
действие, не означава, че той е бил длъжен да го стори, защото пределите на изследване в
наказателния процес съществуват не сами за себе си. Те са тясно свързани с пределите на
доказване и практически са лимитирани от тях. Затова, преценявайки дали да уважи едно
доказателствено искане, съдът, ръководейки се от принципните разпоредби на чл. 13, ал. 1 и
чл. 14, ал. 1 НПК, е длъжен да прецени неговата полезност за доказателствения процес.
Когато е поискано назначаване на експертиза, тази преценка не би могло да не обхване
съответствието на направеното искане със същността и предназначението на експертизата, а
именно да подпомогне изясняването на обстоятелства по делото чрез даване на заключение,
основано на събрана по делото доказателствена информация, а не на абстракции и
предположения. В случая е бил поискан нов научно-технически анализ, но не на
произшествието, предмет на обвинението, а на злополука, развила се при обстоятелства,
определени не от доказателствата, а от защитата. Не налага нищо друго като извод фактът,
че вещото лице М. е заявил пред съда готовност да отговори чрез изчисления на въпроси за
опасната зона за спиране, параметрите на отстояния на двата автомобила и
предотвратимостта на удара в случай на ускорително движение на л.а. „Фиат“, след като
съдът не е установил факти за такова придвижване на този автомобил. Аргументите на
защитника, с който той е отрекъл съдебната констатация, съпоставени с доказателствата по
делото не убеждават в състоятелността си.
       Движението на три от заснетите автомобили, пътували по направлението на л.а.
„Фиат“ няма общо с онзи цикъл на зеления сигнал на светофара, при който този автомобил е
навлязъл в кръстовището. Два от тях (потеглилите в 08:21:03 ч. и в 08:22:33 ч.) са
преминали след като злополуката вече е била факт, съотв. 37 и 67 секунди след
възникването й, т.е. след като са се сменили няколко светлинни цикъла на светофара.
Третият, заснет автомобил, е потеглил в 08:19:35 ч., т.е. 51 секунди преди ПТП и отново
далеч преди сигнала на светофарната уредба, на който Н. В. е навлязъл в кръстовището. Що


                                            4
се касае до автомобилът, потеглил в 08:20:18 ч., според заснетия кадър при неговото
потегляне нито пред него, нито зад него е имало други автомобили, в т.ч. не е регистриран
престой и на автомобила на пострадалия, за да се настоява, че той е потеглил от място преди
да навлезе в кръстовището и да се настоява за ускорително негово придвижване. Всъщност,
всичко това вещите лица по автотехническата и видеотехническа експертиза са обобщили,
заявявайки, че тези четири автомобила, върху движението на които защитниците са
фокусирали внимание, са „други записани автомобили“ и не документират моменти от
обстановката, свързани с движението на управлявания от Н. В. автомобил. Това ясно е
заявил при разпита му в съдебното заседание експертът М., пояснявайки, че всички въпроси
на адв. Д., третиращи възможността л.а. „Фиат“ да е навлязъл в кръстовището, потегляйки
от статично положение, са основани на хипотеза, съответно и отговорите на тези въпроси
биха третирали хипотетична ситуация, която не е установено чрез каквито и да е данни по
делото да се е развила.
       Що се касае до причинно-следствената връзка между транспортното произшествие и
смъртта на Н. В., този проблем вече е бил поставен на вниманието на въззивния съд и е
получил надлежно обоснован отговор. Този отговор не е оспорен, като вместо това
защитниците са настояли, че не е възможно кръвоизливът на починалия да е с травматична
генеза, ползвайки установения по делото факт, че приживе В. е провеждал неконтролиран
прием на антикоагуланти, довел до аномалии в кръвосъсирването. Чрез тези съждения те
практически са противопоставили субективната своя оценка и отношението си по посочения
въпрос срещу оценката, която въззивният съд му е дал. Така в жалбата е вложено очакване
настоящата инстанция да отхвърли въззивните констатации за доказателствена значимост на
ползваните медицински експертизи и влизайки в пряка конкуренция с тях и с основаните на
тях въззивни констатации, да формира нови изводи, съгласявайки се със защитата. Както
ВКС е отбелязвал неведнъж, меродавността на доказателствата и на доказателствените
източници и експертните заключения не подлежи на преобсъждане от касационната
инстанция. Съдебните изводи относно качествените техни характеристики и способността
им да подпомогнат процеса по сигурно установяване на фактите е от изключителната
компетентност на първоинстанционния и на въззивния съд. А в случая не са изложени
аргументи за порочно упражняване на тази компетентност от състава на САС. Не би и могло,
защото отговаряйки на поставените на вниманието му възражения, въззивният съд е
подложил на старателно изследване и качествена преценка съдебно-медицинските
експертни заключения преди да достигне до извод за наличие на непосредствена причинно-
следствена връзка между деянието на подсъдимата и смъртта на Н. В..
       Отдавна съдебната практика е разяснила, че причинната връзка между деянието и
престъпния резултат съществува винаги, когато деянието се явява необходима, макар и не
единствена, предпоставка за този резултат, без която той не би настъпил. В случая с
деянието на подсъдимата е била причинена черепно-мозъчна травма с развили се
впоследствие усложнения, довели до изпадането на В. в коматозно състояние и
залежаването му, вследствие на което се е развила двустранна гнойна бронхопневмония с
тежки двустранни възпалителни промени на белия дроб. Именно тези усложнения на
нанесената при ПТП черепно-мозъчна травма са определени от вещите лица като пряка
причина за смъртта на В.. Не транспортирането на В. от Ботевград до София е влошило
състоянието му, както настояват защитниците, а влошаването на състоянието му е наложило
насочването му към високоспециализирано медицинско заведение и настаняването му по
спешност в болница „Св. Анна“ в гр. София по спешност за преглед и лечение. А колкото до
състоянието му по време на транспорта, върху което е фокусирал вниманието си адв. Д., то
не е резултат от транспортирането, а от развитието на самата черепно-мозъчна травма.
Фактът на получаването на такава при транспортното произшествие и нейната роля в
генезата на смъртта не са компрометирани от факта, че при постъпването на В. в болницата
в гр. Ботевград не са били установени вътречерепни кръвоизливи и контузии на мозъка.
Този факт е бил интерпретиран от вещите лица по назначената от първостепенния съд
тройна СМЕ и е получил свето обяснение от тях, свързано както с факта, че изследването в
Ботевград е било направено в много кратък период след инцидента, така и с техническите

                                            5
параметри на ползваната в това медицинско заведение апаратура за провеждане на
скенографско изследване. Неколкократно и ясно вещите лица са обяснили, че мозъчният
кръвоизлив при В. е бил със забавено развитие на базата на предхождащата антикоагулантна
терапия, фактът на която поначало е повишавал шесткратно риска от смъртен изход след
получена при транспортно произшествие черепно-мозъчна травма.
       При това положение деянието, свързано с предизвикване на пътна злополука, при
която Н. В. е пострадал, като му е била причинена телесна травма, се явява обективна
предпоставка, поставила началото на причинно-следствен процес, приключил с
настъпването на неговата смърт, който процес не би се развил без това деяние.
       С оглед на всичко това липсват предпоставките на касационните основания по чл.
348, ал. 1, т.т. 1 и 2 НПК.
       Жалбата е неоснователна и по отношение на поддържаната с нея явна
несправедливост на наложените наказания. Отправеното искане за смекчаване срока на
лишаването от свобода и отпадане на лишаването от правоуправление е мотивирано с
положителния начин, по който е характеризирана личността на подсъдимата според
събраните за нея характеристични данни, процесуалното й поведение, продължителността
на наказателното производство и заболяването й, изискващо според защитниците ползване
на автомобил за нуждите на проследяването на медицинското й състояние и за
провеждането на лечението й.
       Тези обстоятелства са съобразени, включително от въззивния съд при утвърждаването
на необходимостта от определяне на наказанието лишаване от свобода при прилагане на
специалните правила по чл. 55, ал. 1 НК. Наред с тези обстоятелства обаче въззивният съд
справедливо е отчел и друг, характеризиращ            обществена опасност на конкретно
извършеното престъпление фактор. Касае се за характерът и тежестта на нарушението,
свързано с причиняването на съставомерния резултат. Това са обстоятелства, всякога важни
при определянето на обществената опасност на конкретно извършеното престъпление, а от
тук и при индивидуализацията на наказанието. Нарушеното от подсъдимата правило на чл.
31, ал. 7 ППЗДвП е безусловно сред имащите фундаментална за безопасността на
движението важност, като нарушаването му поначало е свързано с изключително висока
степен на риск от възникване на произшествие. Не би могло да се отмине и фактът, че като
водач на втория, участвал в злополуката автомобил, починалият Н. В. не е имал какъвто и да
е принос за нейното възникване. В момента, в който управляваният от подсъдимата
автомобил е пресякъл линията на светофара, В. не е имал техническа възможност да избегне
удара чрез безопасно екстрено спиране.Тези обстоятелства отчетливо характеризират
извършеното престъпление като такова със завишена обществена опасност и изключват
проявата на по-голяма снизходителност при определянето на приложимите наказания.
Съображенията на въззивния съд в това отношение са безукорни, като направената чрез тях
преценка относно тежестта на заслужената с престъпното поведение на подсъдимата
кумулативна санкция не налага корекция в заявената с касационната жалба насока.
       Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд,
второ наказателно отделение



                                       РЕШИ:
      ОСТАВЯ В СИЛА решение № 394 от 20.11.2025 г. на Софийския апелативен съд,
постановено по ВНОХД № 898/2025 г.
      Решението е окончателно.




                                            6
    Председател: _______________________

       Членове:

              1. _______________________

              2. _______________________




7