Потвърждаване на осъдителна присъда за закана с убийство с газов пистолет

Текстът на акта

                                   РЕШЕНИЕ
                                        № 316
                                гр. София, 07.07.2026 г.


                       В ИМЕТО НА НАРОДА
   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди
двадесет и шеста година в следния състав:


                                  Председател: Христина Михова
                                  Членове:     Красимир Шекерджиев
                                               Елена Каракашева

при участието на секретаря Марияна Кр. Петрова
в присъствието на прокурора А. В. Г.
като разгледа докладваното от Христина Михова Касационно наказателно
дело от общ характер № 20268002200418 по описа за 2026 година
Касационното производство е образувано по постъпила касационна жалба от подсъдимия К.
П. Б., чрез защитника му адвокат М. М., срещу въззивна присъда № 7/23.03.2026 г.,
постановена по в.н.о.х.д. № 41/2026 г. по описа на Окръжен съд – Разград. В жалбата се сочи
наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 – 3 НПК, като се прави
искане за отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на подсъдимия по обвинението по
чл. 144, ал. 3 НК.
Жалбоподателят и неговият защитник, редовно призовани, не се явяват в съдебното
заседание пред ВКС.
     Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище за
неоснователност на жалбата и прави искане за оставянето на въззивната присъда в сила,
като правилна и законосъобразна.
     ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди
доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите
на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното:
С присъда № 64/27.11.2025 г., постановена по н.о.х.д. № 420 /2025 г. по описа на Районен съд
– Разград, подсъдимият К. П. Б. е признат за невиновен и оправдан по обвинението по чл.
144, ал. 3 НК. Присъдата е подписана от председателя на съдебния състав с особено мнение.

                                             1
По протест на Районна прокуратура – Разград с искане за отмяна на първоинстанционната
присъда и осъждане на подс. Б. по повдигнатото срещу него обвинение, в Окръжен съд –
Разград е образувано в.н.о.х.д. № 41/2026 г. С въззивна присъда № 7/ 23.03.2026 г.,
постановена по същото дело, подсъдимият К. П. Б. е признат за виновен в това, че
27.06.2024 г. в гр. Разград, се заканил с убийство на И. Д. В. и това заканване е могло да
възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 144, ал.
3, т. 1, вр. с ал. 1, вр. с чл. 55, ал.1, т. 2, б. „б“ НК е осъден на пробация със следните
пробационни мерки: „Задължителна регистрация по настоящ адрес“ за срок от шест месеца,
с периодичност на явяване и подписване пред пробационен служител или определено от
него длъжностно лице два пъти седмично и „Задължителни срещи с пробационен служител“
за срок от шест месеца.
На основание чл. 53, ал. 1, б. „а“ НК съдът е отнел в полза на държавата газ сигнален
пистолет „Zoraki“, мод. 914, кал. 9 мм, с № A3IZR82TS03 – 2101162, като на основание чл.
189, ал. 3 НПК подсъдимият е осъден да заплати разноските по делото.
Касационната жалба, подадена срещу въззивната присъда, е допустима, тъй като е
депозирана от процесуално легитимирано лице, в срока по чл. 350, ал. 2 НПК и срещу
съдебен акт от категорията на визираните в чл. 346, т. 2 НПК.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Приоритетно следва да бъдат обсъдени твърденията за допуснати нарушения на
процесуалните правила, тъй като положителната констатация за тяхната основателност,
изключва необходимостта от проверка за наличието на останалите касационни основания.
Изложеното в процесуалния документ твърдение за допуснати процесуални нарушения при
постановяване на въззивната присъда се аргументира с довода за неправилна оценка на
гласните доказателства, съдържащи се в показанията на свидетелите И. Д. и Д. В.а, както и
на обясненията на подсъдимия Б.. Оспорва се възможността свидетелите да са възприели
действията на подсъдимия и изречените от него заплахи, поради разстоянието между тях и
посоката им на движение, която била противоположна на тази на Б.. Заради затрудненията в
движението на последния, той не бил в състояние да се придвижи бързо и да предприеме
каквито и да било действия спрямо пострадалия. Въззивният съд отказал да събере
доказателства за предходен инцидент между подсъдимия и св. Д. по повод намазаната от
него ограда с грес. Окръжният съд се доверил на показанията на св. В.а, тъй като същата
била съдебен лекар в района и се явявала като вещо лице по много от делата, разглеждани в
РС – Разград и ОС – Разград. При това не отчел противоречията както между показанията й,
дадени на досъдебното производство и пред съда, така и между тях и тези, изложени от св.
Д.. Тези противоречия налагали поставянето на двамата свидетели в очна ставка, което не
било направено от въззивния съд. Последният не отчел и предходното агресивно поведение
на св. Д., който блъснал в гърдите Б., в резултат на което той паднал на земята. Заради това
поведение на Д., подсъдимият, който е по - възрастен и болен, размахал кобура, без да вади
пистолета, за да му покаже, че има оръжие, което при необходимост може да използва.
Всички тези факти били удобно премълчани и не били анализирани от окръжния съд.

                                             2
От така посочените в жалбата оплаквания може да се направи заключение, че касаторът е
недоволен от неправилната, според него, оценка на свидетелските показания на свидетелите
Д. и В.а, въз основа на която въззивният съд е достигнал до неверни фактически изводи.
Жалбоподателят акцентира върху собствения си прочит на доказателствената съвкупност,
като оспорва приетите от контролирания съд фактически положения, излагайки тезата, че
доказателствата не подкрепят повдигнатото обвинение. По същество тези оплаквания са
относими към обосноваността на въззивната присъда, която е изключена от кръга на
касационните основания, посочени в нормата на чл. 348, ал.1 НПК. Следва да се отбележи,
че касационният контрол е ограничен в рамките на фактическите положения, до които е
достигнал въззивният съд. Касационният съд не е оправомощен да осъществява
самостоятелен анализ на доказателствената съвкупност, да установява факти, различни от
приетите от контролирания съд и въз основа на тях да оправдава подсъдимия, в каквато
насока е основното искане на жалбоподателя. Единствената проверка, която може да
осъществи касационната инстанция, е дали при установяване на относимите факти,
въззивният съд се е ръководил от правилата за събиране, анализ и оценка на
доказателствата, визирани в процесуалния закон. Прегледът на обжалваната въззивна
присъда налага заключението, че контролираният съд стриктно е съблюдавал тези правила.
Проверяваният съд в мотивите на въззивната присъда е изложил задълбочен и обективен
анализ на показанията на свидетелите Д. и В.а, като не се констатира надценяване или
превратно тълкуване на съдържанието на посочените гласни доказателствени средства.
Неоснователно е твърдението на касатора, че въззивният съд се съобразил с показанията на
св. В.а, тъй като тя работела като съдебен лекар в района на ОС – Разград. По отношение на
посочената свидетелка не е налице нито едно от основанията, визирани в чл. 118 НПК, а
самият касатор, освен факта, че свидетелката е съдебен лекар, не сочи други обстоятелства,
които да поставят под съмнение обективността и достоверността на показанията й. При това
положение последните подлежат на проверка наред с останалите доказателствени
източници, така както е направил въззивният съд. Той е съпоставил както показанията на Д.
и В.а, изложени в хода на първоинстанционното съдебно следствие, така и тези, дадени от
свидетелите на досъдебното производство и приобщени по реда на чл. 281, ал. 4, вр. с ал.1,
т. 2 НПК. Прецизният съвкупен анализ на посочените доказателствени източници е довел до
логичния и правилен извод, че не са налице съществени противоречия между тях относно
действията на подсъдимия и пострадалия и разменените реплики по време на инцидента.
При това, правилно контролираният съд е констатирал и че показанията на свидетелите Д. и
В.а кореспондират с голяма част от обясненията на подсъдимия за случилото се, които по
същество потвърждават изложените в обвинителния акт факти. Корелацията между гласните
доказателства е дала основание на проверявания съд да приеме правилно, че словесната
закана и действията с оръжието от страна на подсъдимия са били насочени към пострадалия
Д. и обективно са били възприети от него като застрашаващи живота му. В тази връзка
въззивният съд законосъобразно се е позовал и на експертното становище, изложено в
заключението на КСППЕ, потвърждаващо както свидетелската годност на Д., така и


                                            3
състоянието, в което се е намирал по време и след инцидента и изпитаните от него чувства
на застрашеност, тревога и безпокойство, като резултат от действията на подсъдимия.
Коректно в мотивите на въззивната присъда контролираният съд е посочил и приетите от
него факти, относно предходен конфликт между подсъдимия и пострадалия Д., поради което
твърдението на касатора за обратното не се споделя от настоящия съдебен състав. В
заключение следва да се посочи, че не се констатират нарушения на процесуалните правила
и логически грешки при анализа и оценката на доказателствената съвкупност, аналитичната
дейност на въззивната инстанция е осъществена изцяло в съответствие с изискванията на
процесуалния закон, поради което твърдението за наличието на касационното основание по
чл. 348, ал.1, т. 2 НПК е неоснователно.
Оплакването за допуснато нарушение на материалния закон в касационната жалба се
обосновава с довода за неправилно изведени фактически обстоятелства от доказателствената
съвкупност. Според касатора контролираният съд незаконосъобразно отказал да приложи
института на неизбежната отбрана, въпреки доказателствата за това, че подсъдимият
размахал кобура с пистолета в него, с цел да се защити от действията на св. Д., който преди
това го бутнал на земята. Въззивният съд не съобразил и че става въпрос за междусъседска
разправия, прераснала в размяна на обидни реплики и закани и от двете страни, без
намерение от всеки от двамата да осъществи словесно заявеното. Б. не целял да предизвика
промяна в поведението на св. Д. с цел да го подчини на волята си, а единствено да се защити
и то в рамките на неизбежната отбрана, без да превишава пределите й. Освен това не било
доказано изваждането на пистолета от кобура му и насочването му към конкретна цел – св.
Д.. Поради това обвинението било недоказано, а въззивната присъда незаконосъобразна. С
тези доводи се обосновава искането на касатора за оправдаване на подсъдимия.
При правилно установените факти, както се констатира при прегледа на обжалваната
въззивна присъда, контролираният съд е достигнал до вярното заключение, че подсъдимият е
осъществил състава на чл. 144, ал. 3 НК, като е отправил към пострадалия словесна закана -
„Ела бе, ела, ей сега ще ти еба майката!“, насочвайки едновременно с това към него и
оръжие – газ сигнален пистолет „Zoraki“, мод. 914, кал. 9 мм, с № A3IZR82TS03 – 2101162.
Въззивният съд законосъобразно е приел, че посочените действия обективно са в състояние
да възбудят у пострадалия основателен страх за тяхното осъществяване. Правилно е
преценил, че в дадената ситуация нито Д., нито свидетелката В.а са имали възможност да
разберат, че оръжието не е огнестрелно и че подсъдимият реално няма намерение да го
използва. Следва да се отбележи и че действията на подсъдимия, предхождащи конкретно
инкриминираните – преминаването му от словесна към физическа агресия спрямо
пострадалия, също не налагат такъв извод. Цялостното поведение на подсъдимия е било
явна манифестация на желанието му да се саморазправи с Д.. В тази връзка правилно
контролираният съд е отхвърлил възражението на защитата за това, че подсъдимият е
действал при неизбежна отбрана, като извадил оръжието, за да се защити. Основавайки се не
само на показанията на пострадалия, но и на тези на св. В.а от досъдебното производство,
въззивният съд е приел вярно, че подсъдимият е започнал разправията, пръв е посегнал


                                            4
физически срещу Д., като го ударил с глава в лицето, който за да се защити изблъскал с ръка
Б., при което той паднал на земята. Едва след това подсъдимият се отправил към автомобила
си, извадил отвътре пистолета и го насочил към пострадалия, който в това време вече вървял
към входа на блока, за да се прибере. При тези факти проверяваният съд законосъобразно е
преценил като неоснователно твърдението на подсъдимия, че поведението му е било
защитно, тъй като самият той е инициатор на инцидента, първи е нанесъл удар на
пострадалия, а инкриминираните действия е осъществил в момент, в който Д. вече се е
отдалечавал от мястото. Иначе казано, не е налице нито едно от необходимите условия (вж.
ППВС № 12/1973 г.), за да се обмисля хипотезата за самозащита, а и такава поначало не е
предвидена като основание за отпадане на наказателната отговорност за осъществени
деяния по чл. 144 НК. Отправената закана за убийство е била явна, реално е възприета от
пострадалия и обективно е била в състояние да възбуди у него основателен страх, че ще бъде
осъществена. Без значение за квалифициране на деянието по посочения законов текст е
обстоятелството дали реално деецът е имал намерение и физическа възможност да изпълни
заканата, поради което възраженията на касатора в тази насока са неоснователни.
Изложените в мотивите на въззивната присъда правни изводи в посочения смисъл са
законосъобразни, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1
НПК.
Заявеното с касационната жалба оплакване за несправедливост на наложеното наказание се
аргументира с довода за несъобразеност на санкцията с влошеното здравословно състояние
на подсъдимия, прекараните от него няколко леки инсулта, довели до затруднения в
дишането, говоренето и кръвообращението, както и до необходимост от постоянен прием на
медикаменти. Евентуалното изпълнение на наказанието пробация, предвид здравословното
състояние на подсъдимия, според касатора, би поставило живота му в риск. Въззивният съд
не взел това предвид, което сочело на крайно формалистичния му подход проявен при
разглеждане на делото.
Прегледът на въззивната присъда налага извод за неоснователност и на това оплакване.
Контролираният съд е приложил разпоредбата на чл. 55, ал.1, т. 2, б. „б“ НК, като е приел, че
са налице многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, с оглед на които и най –
лекото предвидено в чл. 144, ал. 3 НК се явява несъразмерно тежко. Като такива са отчетени
чистото съдебно минало на дееца, добрите му характеристични данни, предходните действия
на пострадалия (намазването на цокъла на оградата с грес) и здравословното състояние на
подсъдимия. Приемайки за многобройни така изброените смекчаващи отговорността
обстоятелства, въззивният съд е наложил на дееца най – лекото предвидено в случая
наказание – пробация, като е определил двете най – леки и задължителни пробационни
мерки, за най – краткия възможен законов срок, съобразно чл. 42а, ал. 4, вр. с ал. 3, т. 1, вр.
с ал. 2, т. 1 и т. 2 НК. В този смисъл не е налице явна диспропорция от вида на посочената в
чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК, която да изисква корекция на наложената санкция.
В заключение следва да се посочи, че отсъствието на заявените с жалбата касационни
основания обуславя оставянето на въззивната присъда в сила.


                                              5
С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, І
– во наказателно отделение




                                       РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 7/23.03.2026 г., постановена по в.н.о.х.д. № 41/2026
г. по описа на Окръжен съд – Разград.
     РЕШЕНИЕТО е окончателно.


                                                  Председател: _______________________

                                                       Членове:

                                                              1. _______________________

                                                              2. _______________________




                                             6